(научното съчинение е класирано на девето място в деветия по ред Национален конкурс за студентски научни съчинения (2019), организиран от Кръжока по „Гражданско и търговско право“ към СУ „Св. Климент Охридски“, Студентско сдружение „Гражданско и търговско право“, Съюза на съдиите в България и Електронно издание „Предизвикай правото!“)
Автор: Ивета Викторова, V курс, СУ „Св. Климент Охридски“
Съдържанието на облигационното отношение се състои от вземането (вземанията) на кредитора и задължението (задълженията) на длъжника. Изпълнението е благото, с оглед на което се поема задължението. То е предметът на задължението и на облигационното отношение. Длъжникът може да не изпълни доброволно задължението си. Правото урежда способи, които да защитят кредитора срещу неизпълнението и да подготвят удовлетворяването му. Те се наричат обезпечения.
Възможно е длъжникът да предприеме действия с цел да намали имуществото си или да затрудни удовлетворяването на кредиторите си. За да защити кредиторите в подобни хипотези, законодателят е уредил в чл. 135 ЗЗД право в полза на всеки кредитор да иска да бъдат обявени за недействителни спрямо него действията, с които длъжникът го уврежда. Това право се означава с термините „Павлов иск“, „отменителен иск“, „ревокаторен иск“ или „actio Pauliana“. Той е уреден в глава VII на общата част на ЗЗД. Отменителният иск е способ за запазване на длъжниковото имущество от кредитора, когато е застрашено удовлетворяването на вземането му вследствие на действията на длъжника. Тъй като функцията на правото е да се запази от намаляване длъжниковото имущество и да се подготви то за принудително изпълнение, Павловият иск е вид обезпечение.
Корените на Павловия иск се откриват в римското право, като още тогава прераства от „изпълнителен способ, който давал на кредитора правото да продаде в робство длъжника“, в право, „позволяващо на кредитора да отмени действия, извършени умишлено от длъжника с намерение да го увреди“, като насочи иска си към третото лице, приобретател на спорното имущество. Смята се, че в класическия период съществуват два конкретни способа за защита – restitutio in integrum ob fraudem и interdictum fraudatorium. Първо, restitutio in integrum ob fraudem позволява на управителя на имуществото на несъстоятелния длъжник да поиска от съответния магистрат да разпореди връщане на прехвърлените с намерение за увреждане активи обратно в имуществото на длъжника. Този способ обикновено се използва след започването на производството по несъстоятелност, но преди пристъпването към изпълнение върху активите. На второ място, interdictum fraudatorium е способ за защита на конкретен кредитор. Увреденият кредитор може да поиска от магистрата да издаде заповед за връщане на прехвърлените с намерение за увреждането му активи обратно в имуществото на длъжника, така че да може да се поправят причинените с прехвърлянето вреди за този кредитор. Смята се, че Юстиниановият кодекс слива тези два способа за правна защита в един иск, наречен Павлов. Във всички случаи е налице единодушие по трите определящи признака на такъв иск – първо, към момента на предявяването на иска трябва да е налице действително (обективно) увреждане – eventus damni, второ – длъжникът трябва да е действал с намерението да увреди кредиторите си (consilium fraudis), т.е. да е налице умисъл у длъжника да причини eventus damni, и трето, третото лице да е действало недобросъвестно (scientia fraudis), т.е. да е знаело, че длъжникът е извършил увреждащото действие с consilium fraudis.
Съгласно чл. 135 ЗЗД „Кредиторът може да иска да бъдат обявени за недействителни спрямо него действията, с които длъжникът го уврежда, ако длъжникът при извършването им е знаел за увреждането. Когато действието е възмездно, лицето, с което длъжникът е договарял, трябва също да е знаело за увреждането. Недействителността не засяга правата, които трети добросъвестни лица са придобили възмездно преди вписване на исковата молба за обявяване на недействителността.“
Правото по чл. 135 ЗЗД има вторичен характер, доколкото възниква и се упражнява само при наличието на друго правоотношение. То е относително и е насочено срещу длъжника и лицето, с което той е договарял. Характерните особености на правото по чл. 135 ЗЗД го определят като материално преобразуващо право – упражнява се с едностранни действия, без да е необходимо насрещното поведение нито на длъжника, нито на третото лице, и води до правна промяна. Упражняването му се извършва чрез конститутивен иск.
Право, сходно на правото по чл. 135 ЗЗД, е уредено в чл. 56 от Закона за наследството, съгласно който „кредиторите на лицето, което се е отказало от наследството си, могат да искат унищожението на отказа в своя полза, доколкото не могат да се удовлетворят от имуществата на наследника.“ Отказът може да бъде унищожен по съдебен ред с иск на кредиторите на наследника, когато техните интереси бъдат засегнати от това. В този случай унищожението има действие само доколкото е необходимо за удовлетворяването на кредиторите. Това право има по-ограничено приложно поле от Павловия иск, доколкото, от една страна, може да бъде упражнено само по отношение на извършения отказ от наследство, а от друга – има преклузивен едногодишен срок за упражняването му, който тече от узнаването за отказа, но не по-късно от три години от извършването му.
Подобни на иска по чл. 135 ЗЗД са възможностите на съпруга при разпореждане с обща недвижима вещ. Чл. 24, ал. 4 от Семейния кодекс предвижда, че разпореждане с вещно право върху обща недвижима вещ, извършено от единия съпруг без съгласие на другия, може да бъде оспорено по исков ред в рамките на 6–месечен преклузивен срок, който тече от узнаването, но не по-късно от три години от извършването. В практиката се поддържа становището, че извършената сделка е относително недействителна спрямо неучаствалия в сделката съпруг – така и Решение № 287 от 13.06.2011 г. по гр. д. № 272/2010 г. На ВКС, IV г.о., Решение № 289 от 17.04.2014 г. по гр. д. №1263/2014 г. на ВКС, III г.о. Същото важи и по отношение на безвъзмездни сделки с движими вещи, както и при разпореждане с движими вещи, за което се изисква писмена форма с нотариална заверка на подписите – чл. 24, ал. 5, изр. 2 СК.
В производството по несъстоятелност кредиторите разполагат с отменителни искове, уредени в ТЗ, близки до иска по чл. 135 ЗЗД, но с отличаващи се от него с оглед на особените предпоставки, сроковете за упражняване и действието. В случай че не разполагат със специален иск, могат да предяват и Павлов иск.
Отменителният иск се различава от иска за разкриване на симулация. С отменителния иск се атакува една действителна, съществуваща сделка, а при симулацията сключената сделка е привидна, несъществуваща. Отменителният иск принадлежи поначало само на кредитора, който е станал такъв преди сключването на атакуваната сделка. Искът за разкриване на симулация е отрицателен установителен иск и може да бъде предявен от всяко лице, което има интерес от разкриване на симулацията. Решението по отменителния иск връща вещта в имуществото на длъжника само по отношение на кредитора, който е предявил иск. Решението по иска за разкриване на симулация ползва всички кредитори.
Правото по чл. 135 възниква ex lege при наличието на фактически състав с установени от законодателя елементи: вземане, увреждащо действие, субективна предпоставка.
На първо място, необходимо е наличието на вземане. С преобразуващото право по чл. 135 ЗЗД разполага лице, което е кредитор на длъжника, като кредиторът може да бъде както хирографарен, така и обезпечен. Определящо за качеството кредитор по смисъла на чл. 135 ЗЗД е наличието на съществуващи спрямо длъжника права и извършена от длъжника сделка, която пречи на осъществяването им – така Решение № 639 от 06.10.2010 г. на, IV г.о.; Решение № 345 от 30.05.1999 г. по гр. д. № 36/1999 г. на ВКС, II г. о.; Определение № 27 от 17.10.2008 г. по гр. д. № 2266/2008 г. на ВКС, III г. о.; Определение № 90 от 06.03.2003 г. по ч. гр. д. № 239/2003 г. на ВКС, 5-членен състав. Главно и пълно доказване на вземането не е необходимо. Достатъчно е твърдение за вземането. Съдът не може да преценява дали това правоотношение съществува. Съдът може да приеме обратното само ако вземането е отречено със сила на пресъдено нещо. В Решение по гр. д. № 171/2009 г. на ВКС се приема, че договорът, от който произтича вземането на кредитора-ищец, не е предмет на делото по предявения Павлов иск и съдът по Павловия иск не може да се произнесе по оспорването на вземането на ищеца, което го легитимира като кредитор. В Решение № 65 от 25.03.2016 г. по гр. д. № 3800/2015 г. на ВКС, ГК, IV г. о., в което е застъпено същото становище, се приема още, че „в производството по Павловия иск съдът изхожда от положението, че вземането съществува, ако то произтича от твърдените факти“. Съдът може да се произнесе по този въпрос само ако в производството по отменителния иск разглежда и обективно съединен иск за вземането.
Не е необходимо вземането да е изискуемо и ликвидно. Възникването на правото по чл. 135 не се обуславя от установяване на вземането с влязло в сила съдебно решение, снабдяването на кредитора с изпълнителен лист или наличието на безуспешни опити за принудително удовлетворяване. Съгласно Решение № 422/2000 г. по гр. д. № 1469/1999 г. на ВКС, V г. о., разпореждането на длъжника с негов имот може да бъде признато за недействително спрямо кредитора, ако то го уврежда, и преди длъжникът да е осъден да изпълни задължението си. В същото решение ВКС казва, че „неоснователно се поддържа, че осъществяването на ФС на чл. 135 ЗЗД следва да се преценява след влизането на осъдителното решение на ВС в сила. Касаторът е длъжник към кредитора не от момента, от който вземането е било съдебно признато, а от момента, в който е възникнала облигационната връзка между тях.“
Вземането на кредитора трябва да e възникнало преди извършването на действието, чието обявяване за недействително се иска. Ако обаче длъжникът и лицето, с което е договарял, са действали, за да увредят кредитора (специална предпоставка), кредиторът може да атакува увреждащите го действия, извършени преди пораждането на неговото право – чл. 135, ал. 3. Достатъчно е наличието на animus nocendi, не е необходимо кредиторът да е бил измамен. Тежестта на доказване на факта за притежаваното вземане, на момента на неговото възникване и на намерението за увреждане е върху кредитора. Например длъжникът А продава имота си на лицето Б. След което А сключва договор за заем с кредитора Х. Сделката между А и Б е сключена в съгласие между двамата да бъде лишен заемодателят (кредитор) Х, който не знае за извършеното отчуждение, от обезпечението, на което той е могъл да разчита. Според Решение № 345 от 30.05.1999 г. по гр. д. № 36/1999 г. на ВКС, II г. о., „с разпоредбата на чл. 135, ал. 3 ЗЗД се санкционира виновното намерение и извършеното действие е опорочено от осъществяването на това намерение, а не от факта на разпореждане с имуществото на длъжника, което предхожда пораждането на вземането.“ Доказването на вредата и на общото намерение за увреждане тежи върху кредитора, който иска обявяване на недействителността.
Поради целта на Павловия иск да се запази имуществото като обща гаранция за кредитора може да се постави въпросът дали кредиторът, който може да си служи с Павлов иск, е преди всичко паричният кредитор. Този въпрос е бил дискусионен, поради което е прието Постановление № 1 от 29.III.1965 г. по гр. д. № 7/64 г., Пленум на ВС, съгласно което всеки кредитор, включително и този, който е носител на непарично вземане, може да си служи с отменителния иск по чл. 135 ЗЗД.
Ако вземането на кредитора бъде удовлетворено от третото лице, правото по чл. 135 отпада. В този смисъл една от защитите на третото лице би била да десезира кредитора. Ако третото лице иска да се освободи от изпълнението, може да плати на кредитора, погасявайки задължението на праводателя си, като след това може да иска възмездяване от него – из Тълкувателно решение № 5/29.12.2014 г. по тълк. д. № 5/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Вторият елемент от фактическия състав е извършване на действие, което уврежда кредитора.
Това действие може да бъде всякакъв гражданскоправен акт – както сделка, така и юридическа постъпка. Сделката може да бъде както едностранна, така и двустранна, но задължително трябва да е престационна. Правото по чл. 135 ЗЗД предполага, че действието, чиято отмяна се иска, е действително. Заинтересуваните лица мога да се защитят срещу недействителни действия с установителен иск по чл. 124 ГПК. Увреждането може да има не само материалноправен, но и процеусалноправен характер – например съдебно решение по симулативен процес, което уврежда кредиторите. Така и Тълкувателно решение № 106/1964 по гр. д. № 76/64 г., ОСГК на ВС, съгласно което „кредиторът на един от двама бивши съпрузи може да предявява иск съгласно чл. 135 ЗЗД за обявяване, че е недействително по отношение на него влязлото в сила решение, с което е уважен искът по чл. 52 ЗЛС на другия съпруг срещу съпруга-длъжник, като е признато за установено, че първият е съдействувал за придобиването по време на брака от втория на определено имущество и е обявен за собственик на съответна част от него.“
За да може да бъде отменено, действието трябва да уврежда кредитора. Увреждането е обективен факт. Между действието и увреждането трябва да има причинна зависимост. Кредиторът е увреден най-общо казано, когато длъжникът с правните си действия е създал или увеличил платежната си неспособност – така Решение № 60 от 20.04.2017 г. по гр. д. № 3094/2016 г. на ВКС, IV г. о. По отношениие на това кога длъжникът увеличава платежната си неспособност – в Решение № 93 от 28.07.2017 г. по т. д. № 638/2016 г. на ВКС, ТК, II т. о., е посочено, че „всяко отчуждаване на имущество на длъжника намалява възможностите за удовлетворение на кредитора. Отменителният иск по чл. 135 ЗЗД е основателен, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или извършва други правни действия, с които се създават трудности за удовлетворение на кредитора, в т.ч. опрощаване на дълг, обезпечение на чужд дълг, изпълнение на чужд дълг без правен интерес и др.“. Длъжниковото имущество се оказва намалено не само когато е намален активът, но и когато е увеличен пасивът на същото. Ако длъжникът извърши дарение или дарствено опрости свое вземане, тези негови безвъзмездни сделки очевидно намаляват имуществото му – той дава нещо без да получава друго насреща. Ако длъжникът поеме чуждо задължение, сключи заем или обремени имота си с ипотека, той пак намалява своето имущество, понеже увеличава своя пасив. Длъжникът с правните си действия може да не намали общото обезпечение на кредиторите му, а само да затрудни тяхното удовлетворяване. Една продажба на недвижим имот например, направена по действителната цена на имота, не намалява имуществото на длъжника. Но тя затруднява удовлетворението на кредиторите, защото докато недвижимият имот е налице и не може да бъде преместен и укрит, паричната сума, получена от продажбата, лесно може да бъде укрита. В този случай кредиторът може да се окаже увреден от длъжниковите действия, щом не може да бъде удовлетворен от имуществото на длъжника си. Длъжникът не разполага с възражение, че притежава и друго имущество извън разпореденото – той, за разлика от кредитора, не разполага с възможност за избор срещу кое от притежаваните от него имущества да се насочи принудително изпълнение.
Кредиторът не може да атакува действия, които засягат неимуществени права на длъжника, или пък действия, чието извършване зависи от личната преценка на длъжника, защото те не го увреждат. Не могат да се атакуват и действия, които засягат несеквестируеми длъжникови права. Институтът на несеквестируемостта идва да коригира в интерес на подложената на приндуда личност общия принцип на чл. 133 ЗЗД, подчиняващ цялото длъжниково имущество на възможността за удовлетворяване на вземането на кредитора, и да се гарантират рамки на принудата. Ако обаче длъжникът се разпореди с несеквестируемо имущество, действието е отменимо, защото несеквестируемостта отпада. Процесуалният закон му дава гаранцията на чл. 444 ГПК, за да му се гарантират необходими условия за съществуване в съответствие с идеите на хуманността, но когато отчуждителят сам е преценил, че това право не е сред необходимите за оцеляването му, няма логически основания да се счита, че по отношение на такова право не може да бъде уважен иск по чл. 135 ЗЗД. С връщането на имуществото в патримониума на длъжника се увеличава обезпечението на кредиторите му, които ще могат да насочат принудителното изпълнение към върнатото благо, без да може длъжникът успешно да им противопостави възражение за несеквестируемост. Такава е и съдебната практика, отразена в Решение № 170 от 11.05.2010 г. по гр. д. № 100/2010 г. на ВКС, IV г. о.; Решение № 855 от 04.12.2003 г. по гр. д. № 123/2003 г. на ВКС, II г. о.; Решение № 1206 от 19.12.2008 г. по гр. д. № 3864/2007 г. на ВКС, ГК, III г.о.
Увреждане няма и когато като последица от действие на длъжника в полза на трето лице възниква право, което не е принадлежало на длъжника. Така, в случай че длъжникът сключи застраховка в полза на трето лице, правото върху застрахователната сума се поражда пряко в патримониума на третото лице – бенефициер. Увреждането на кредитора е само в границите на застрахователните премии – чл. 444, ал. 11 КЗ.
Третата предпоставка от фактическия състав на правото по чл. 135 има субективен характер. Необходимо е длъжникът да е знаел при извършване на атакуваното правно действие, че с него уврежда кредиторите си. Не е необходимо намерение да се вреди. Длъжникът да знае за увреждането, означава да съзнава по време на извършване на правното действие, че с него ощетява кредиторите си, че създава или увеличава неплатежоспособността си или затруднява удовлетворяването им. Според Решение № 93 от 28.07.2017 г. по т. д. № 638/2016 г. на ВКС, ТК, II т. о. „длъжникът винаги знае за увреждането, когато разпоредителната сделка е извършена след възникване на кредиторовото вземане.“ При това ако правната сделка е едностранна – отказ от наследство, отказ от вещно право и т.н. – само длъжникът трябва, а и може да има съзнанието, че с нея уврежда кредиторите си. Това е достатъчно, за да бъде обявена сделката за недействителна. Обратно, ако извършената от длъжника правна сделка е двустранна – договор, се налага правото на кредиторите да искат отменянето на увреждащите ги договори на длъжника да бъде съчетано с интересите на третите лица, които добросъвестно са сключили тези договори с длъжника и са придобили права от тях. Елементите на тази предпоставка са в зависимост от това дали действието е било възмездно или безвъзмездно. В случай че действието е било безвъзмездно, правото да иска отмяна възниква, щом длъжникът е знаел за увреждането, като без значение е субективното психическо отношение на лицето, което е получило престацията от длъжника. В случай че действието е било възмездно, възникването на преобразуващото право по чл. 135 ЗЗД изисква не само длъжникът, но и лицето, с което той е договарял, да са знаели за увреждането.
Чл. 135, ал. 2 ЗЗД установява една оборима презумпция за знание за увреждането – знанието се предполага до доказване на противното, ако третото лице е съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра на длъжника. В този случай кредиторът се освобождава от нуждата да доказва, че длъжникът и контрахентите му знаят, че извършената сделка между тях уврежда кредитора. Обърната е тежестта на доказването – ответниците трябва да доказват незнанието си (обратно доказване). За кредитора остава да докаже, че има вземане, че то предхожда сделката, че тази сделка го уврежда и презумпционната предпоставка – че тя е сключена между лица, намиращи се в посочените родствени отношения. ВКС приема, че презумпцията за знание по чл. 135, ал. 2 ЗЗД за увреждащия характер на сделката, обхващаща близък кръг роднини на длъжника-отчуждител, не следва да се прилага разширително. Недобросъвестнността не се предполага, освен в хипотезата на чл. 135, ал. 2 ЗЗД – така Решение № 345 от 30.05.1999 г. по гр. д. № 36/99 г. на ВКС, II г. о.; Решение 825 от 27.07.2000 по гр. д. № 79/2000 г. на ВКС.
Юридическото лице „знае“ за увреждането, ако физическите лица от състава на неговите органи са знаели за увреждането. Така и Решение № 120 от 02.02.2000 г. по гр. д. № 704/1999 г. на ВКС, V г. о., съгласно което „оборимата презумпция по чл. 135, ал. 2 ЗЗД се прилага и по отношение на ЮЛ. Всяко ЮЛ се управлява от определени органи. Чрез тях то участва в гражданския оборот. Органите винаги се състоят от ФЛ, които са носители на волеизявление. Орган на ЮЛ е този необходим състав от лица или едно лице, които по силата на закона образуват и изразяват волята на ЮЛ и валидно го обвръзват. Законът определя за воля на ЮЛ да се счита изявената воля на определени ФЛ.“ В Решение № 13 от 19.02.2015 г. по гр. д. № 4606/2014 г. на ВКС, ГК, IV г. о. е посочено, че „е възможно съответните лица от състава на органите да знаят за увреждането, но упълномощеният представител на страната да не знае – добросъвестността на пълномощника не санира сделката. Също както при измамата обаче, ако упълномощеният представител знае за увреждането и действа от името на упълномощителя, не е необходимо да се доказва, че и упълномощителят знае.“ В Решение № 163 от 27.07.2011 г. по гр. д. № 672/2010 г. на ВКС, III г. о. се приема, че оборимата презумпция за знание за увреждането, установена с чл. 135, ал. 2 ЗЗД, намира приложение и по отношение на юридически лица, чиито собственици и управители са от кръга на лицата по чл. 135, ал. 2 ЗЗД.
Кога може да се приеме, че е налице знание у приобретателя по смисъла на чл. 135, ал. 1, предл. 2 ЗЗД? В Решение № 60 от 20.04.2017 г. по гр. д. № 3094/2016 г. на ВКС, ГК, IV г. о. се посочва, че за да се приеме, че приобретателят по сделката е недобросъвестен, достатъчно е да знае, че продавачът му има дългове и че с продажбата на недвижимия имот той прави невъзможно удовлетворяването на кредиторите си или го затруднява, без да е необходимо да са му известни личността на кредитора и съдържанието на неговото вземане. Съшия въпрос ВКС разглежда и в Решение № 13 от 19.02.2015 г. по т. д. № 4606/2014 г., ГК, IV г. о., в което се приема, че „за да е налице знание за увреждане, е достатъчно на третото лице да са известни обстоятелствата, от които произтича вземането на кредитора. Напр. знание, че длъжникът е направил катастрофа или е съден за престъпление – без значение е каква е катастрофата или престъплението, кой е пострадалият и какви са вредите“. Съгласно цитираната съдебна практика наличието на съответна фактическа степен на близост в отношенията може да залегне в основата на фактически извод за наличието на знание, като естеството на фактическата близост определя естеството на узнатите обстоятелства. Като пример са посочени лицата, които живеят съвместно на съпружески начала или в общо домакинство, отношения между заварени и доведени деца, отношения между свързани лица по смисъла на § 1 ДР ТЗ. В този смисъл, в чл. 216, ал. 3 от ДОПК, където е уредена възможността за предявяване на иск по чл. 135 ЗЗД от публичния взискател или публичния изпълнител в производството по принудително изпълнение за събиране на публични вземания, изрично е уредена оборима презумпция за знание за увреждането от страна лицето, с което длъжникът е договарял, ако третото лице и длъжникът са свързани лица по смисъла на § 1, т. 3 ДР ДОПК.
Отговор на това дали неплащането на цената от приобретателя на отчуждителя по разпоредителна възмездна сделка, увреждаща кредитора на последния, само по себе си е индиция за знание за това увреждане от страна на лицето, с което длъжникът е преговарял по смисъла на разпоредбата на чл. 135, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, също може да се изведе от цитираната по-горе практика. Според ВКС такова знание би било налице, ако може да се направи извод за фактическа близост в отношенията между длъжника и третото лице – приобретател по договора, но самото неплащане на цената по сделката само по себе си не е основание да се направи обоснован извод за знание за увреждане.
Тежестта на доказване за наличието на знание у третото лице – контрахент на длъжника, извън хипотезата на чл. 135, ал. 2, чрез главно и пълно доказване тежи върху кредитора – ищец по иска по чл. 135 ЗЗД. ВКС с основателност приема, че пълно доказване може да се осъществи и само при косвени доказателства, стига косвените доказателства да са несъмнено установени, достоверни и да са в такава връзка с другите обстоятелства, че да се установява без съмнение главният факт – така Решение № 61 от 01.03.2016 г. по гр. д. № 4578/2015 г. на ВКС, ГК, IV г. о. Подобно разрешение е възприето и в Решение № 31 от 09.03.2012 г. по гр. д. № 502/2011 г. на ВКС, ІІІ г. о. Според ВКС материалноправната предпоставка по чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД – „знание за увреждането“ у лицето, с което длъжникът е договарял“ – има субективен характер и е в тежест на доказване за ищеца. Именно предвид този неин субективен характер, ищецът, който следва да проведе пълно главно доказване на тази материалноправна предпоставка, много рядко разполага с преки доказателства за обстоятелството дали ответникът приобретател по възмездния вещнопрехвърлителен договор е знаел за увреждането на ищеца. Затова една верига от косвени доказателства, установени по делото и преценени в съвкупност, би могла да създаде сигурно убеждение у съда и да обуслови извод, че страните по увреждащата сделка са осъзнавали увреждането на кредитора при сключването им. Преценката на такива косвени доказателства и дали те в своята съвкупност са достатъчни за установяването на главния доказателствен факт, в случая – знанието за увреждане по чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, съдът следва да извършва по свое вътрешно убеждение, предвид конкретиката на всеки отделен случай, съгласно чл. 12 и чл. 235 ГПК. Посочва се още и че всяко едно от допустимите по ГПК доказателствени средства (писмени, веществени, свидетелски показания, признания на страните и заключения на вещите лица) може да бъде източник било на косвено, било на пряко доказателство, като гражданският процес не въздига определени видове доказателствени средства като по-значими или категорични в сравнени с други, и само след като ги обсъди в решението си в тяхната съвкупност, съдът може да направи преценка дали субективната материалноправна предпоставка на иска по чл. 135 ЗЗД е доказана.
Кредиторът може да упражни правото по чл. 135 ЗЗД чрез предявяване на иск. Искът се предявява срещу длъжника и лицето, което е придобило права от него – те са задължителни необходими другари. Претенцията да претендира недействителност се погасява с изтичане на общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД, която тече от сключването на увреждащата сделка – така Решение № 147 от 25.07.2016 г. по гр. д. № 645/2015 г. на ВКС, ГК, III г. о. Кредиторът може да предяви правото си и във формата на възражение. Например кредиторът е насочил принудителното си изпълнение срещу конкретен длъжников имот. Трето лице твърди, че преди започване на принудителното изпълнение е купило този имот от длъжника, и на това основание предявява иск срещу кредитора по чл. 440 ГПК – за освобождаване на имота от принудителното изпълнение. Взискателят (кредиторът) може да му противопостави възражението, че сделката, на която третото лице се позовава, е сключена при условията на чл. 135 и затова не може да му се противопостави.
Във връзка с предявяваването на иска по чл. 135 от процесуалноправна гледна точка се поставят два въпроса – за начина за определяне цената на иска, респ. на родовата подсъдност и за местната подсъдност при увреждащи сделки с недвижими имоти.
ВКС приема, че нормата на чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК установява недвусмислено като единствен критерий за определяне цената на иска по искове за съществуване на договори (в която категория е и искът за обявяване относителна недействителност по реда на чл. 135 ЗЗД) стойността на договора, а ако договорът има за предмет вещни права върху недвижим имот – размерите по чл. 69, ал. 1, т. 2 – по данъчната оценка, а ако няма такава – по пазарната цена на имота. Това е и алгоритъмът за определяне цената на исковете по чл. 135 ЗЗД и за определяне на родовата им подсъдност. Следователно след определяне на цената на иска родовата подсъдност ще бъде определена съобразно чл. 104, т. 4 ГПК – при цена на иска до 25 000 лв. – компетентен ще бъде районният съд, а при цена на иска над 25 000 лв. – окръжният съд.
По отношение на местната подсъдност в Определение № 893 от 16.12.2011 г. по ч. т. д. № 726/2011 г. на ВКС, ТК, I т. о. се приема, че съгласно разпоредбата на чл. 109, пр. второ ГПК по местонахождението на имота се предявяват исковете за сключване на окончателен договор, за учредяване и прехвърляне на вещни права върху недвижим имот, както и за разваляне, унищожаване и обявяване нищожност на договори за вещни права върху недвижим имот. Когато предмет на иска по чл. 135 ЗЗД е обявяването на недействителността на договор за вещни права върху недвижими имоти, това обуславя приложението на разпоредбата на чл. 109, изр. 2 ГПК.
Например кредиторът Х предявява иск срещу А и Б за обявяване на относително недействителна спрямо него на извършена от А в полза на Б разпоредителна сделка с недвижим имот, който се намира в гр. Перник, кв. „Изток“. Данъчната оценка на имота е 30 000 лв. Цената на иска, определена по чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК във връзка с т. 2, се равнява на данъчната оценка – 30 000 лв. Следователно родово компетентен е окръжният съд, тъй като цената на иска надвишава 25 000 лв. – чл. 104, т. 4 ГПК. Местно компетентен е съдът по местонахождението на имота – в случая Пернишки окръжен съд – чл. 109, изр. 2 ГПК.
Искът по чл.135 е конститутивен. Ако бъде уважен, атакуваното правно действие се обявява за недействително. Недействителността има обратно действие – от момента на извършване на действието.
Тази недействителност обаче е относителна – тя ползва само кредитора, който е упражнил правото по чл. 135.
Системата от отношения е следната: в отношенията между кредитора и длъжника с обявяване на атакуваното правно действие за относително недействително излязлото от имуществото на длъжника се завръща в това имущество и кредиторът – ищец (само той) има право да се удовлетвори от него по реда на изпълнителното производство. В отношенията между кредитора и другите кредитори – обявената недействителност ползва само онзи кредитор, в чиято полза тя е установена. Другите кредитори не се ползват от недействителността: за тях длъжниковото правно действие е валидно. В отношенията между кредитора и третото лице – контрахент на длъжника – атакуваното правно действие се унищожава само относно кредитора, който е предявил отменителния иск и само до размера на вземането му. В останалата част сделката продължава да е в сила за третото лице. Третото лице понася известни неблагоприятни правни последици. Това постановява чл. 135, ал. 4 – кредиторите, в чиято полза е обявена недействителността, се удовлетворяват от сумата, получена при публичната продан, преди третото лице, ако то участва в разпределението с вземането, произтичащо от обявяване на недействителността. В отношенията между кредитора и третото лице – контрахент на контрахента на длъжника – конкуренцията между тези трети лица и кредитора с оглед вещните права върху недвижими имоти е уредена в чл. 135, ал. 1, изр. 3 ЗЗД. Кредиторът може да насочи принудителното изпълнение към права – предмет на обявеното за недействително действие, дори и те да не са вече в патримониума на правоприемник на лицето, с което длъжникът е договарял, по силата на правилото resolutio iure dantis resolvitur ius accipientis, освен ако третото лице е придобило правата възмездно преди вписването на исковата молба за обявяване на недействителността и ако то е добросъвестно. По отношение на движимите вещи се прилага чл. 78 ЗС. Например длъжникът А продава на лицето Б имота си. И двамата знаят, че увреждат кредитора на А, а именно В. След което Б продава имота на третото лице Х, което е добросъвестно. След това кредиторът В предявява Павлов иск. Този иск ще бъде безуспешен именно защото 1) е предявен след сключването на прехвърлителната сделка между Б и Х и защото 2) лицето Х е добросъвестно. Между длъжника и контрахетна му тази сделка е действителна, но ако кредиторът осъществи принудително изпълнение вурху правата – предмет на действието, третото лице ги губи. Налице ще е виновно неизпълнение, за последиците от което длъжникът ще отговаря спрямо третото лице по правилата на евикцията.
Следва да се отбележи, че при атакуване по чл. 135 на разпоредителна сделка, извършена с недвижим имот в режим на съпружеска имуществена общност, за личен дълг на единия съпруг сделката се обявява за относително недействителна за ? идеална част от имота. Павловият иск не може да бъде уважен срещу съпруга-ответник, който не е длъжник, и неговото действие да се счита за нестанало по отношение на чужд кредитор, за чужд дълг. С уважаването на иска по чл. 135 ЗЗД сделката си остава действителна, имотът не се връща в патримониума на съпрузите и съпружеската имуществена общност върху него не се възстановява – Тълкувателно решение № 5 от 29.12.2014 г. по тълк. д. № 5/2013 г.
Искът по чл. 135 е облигационен, а не вещен иск. При уважаването му прехвърленото имущество не излиза от патримониума на приобретателя. При успешното провеждане на Павловия иск кредиторът-ищец по паричното вземане получава възможността да насочи изпълнението за удовлетворяване на вземането си към прехвърленото имущество, независимо че то е преминало в патримониума на трето лице. Упражняването на правото по чл. 135 не овластява кредитора да се разпорежда с правата по атакуваното решение.
Отменителният иск не е иск за вреди и загуби. Кредиторът няма право да иска от третото лице щетата, която той е понесъл от сключването на атакуваната сделка.
За вземането си за съдебните разноски кредиторът има първа по ред особена привилегия върху цената на имуществото, предмет на относително недействителната сделка – чл. 136, ал. 1, т. 1 ЗЗД.
Следва да се отбележи, че с с разпореждане от 01.06.2017 г. на председателя на Върховния касационен съд на Република България е образувано тълкувателно дело № 2/2017 г. по описа на ВКС, Общо събрание на Гражданската и Търговската колегии, за приемане на тълкувателно решение по въпросите: 1. Намира ли приложение защитата на кредитора по чл. 135 ЗЗД по отношение на извършени от поръчителя разпоредителни действия?; 2. Налице ли е връзка на преюдициалност по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК между производството по предявен от кредитора иск за вземането му и предявения иск по чл. 135 ЗЗД за обявяване относителната недействителност на извършени от длъжника действия, увреждащи кредитора?; 3. Какъв е редът за защита на кредитора при последваща разпоредителна сделка, извършена от третото лице, в чиято полза длъжникът му се е разпоредил с имуществото си?
Съществуват три становища по първия въпрос, застъпени в практиката от българските съдилища.
На първо място, според част от съдиите Павловият иск не може да бъде предявен от кредитор срещу поръчител, тъй като отговорността на поръчителя е акцесорна и има обезпечителна функция. Това становище е застъпено в Решение № 199 от 30.12.2010 г. по т. д. № 966/2009 г. на ВКС, II т. о. Според него под „длъжник“ по смисъла на чл. 135 ЗЗД следва да се разбира само лицето, което е насрещна страна по правоотношението, породило вземането на кредитора, т.е. носителят на главното задължение, но не и лицето, което е поръчителствало за неговото изпълнение. Макар поръчителят да отговаря за същия дълг заедно с длъжника, и то при условията на солидарност (освен ако не е уговорено друго), неговата отговорност е акцесорна и има обезпечителна функция. Тя е вторична и съществува дотолкова, доколкото съществува главният дълг. Поръчителството е един от предвидените в закона (чл. 133 и сл. ЗЗД) способи за гарантиране изпълнението на главното задължение, какъвто представлява и отменителният иск. Именно от еднаквата им правна същност и предназначение произтича неприложимостта на иска по чл. 135 ЗЗД по отношение действията на поръчителя. В противен случай би се стигнало до обезпечаване на самото обезпечение, което е в очевидно противоречие със смисъла на този институт.
Втората група съдии разграничава хипотезите, при които искът по чл. 135 е подаден срещу поръчител, в зависимост от това дали срещу поръчителя са предприети успешни процесуални действия и дали е налице изпълнителен титул. Това становище се поддържа в Определение № 172 от 10.02.2016 г. по гр. д. № 5988/2015 г. на ВКС, III г. о., съгласно което в хипотезата, в която кредиторът е предприел изпълнителни действия както спрямо главния длъжник, така и по отношение на поръчителя, поръчителят по аргумент от чл. 141 и чл. 147 от ЗЗД също е станал длъжник и спрямо него може да се предяви иск по чл. 135 от ЗЗД, за да се запази от разпиляване неговото имущество. Случаите, в които кредиторът е предприел изпълнителни действия по отношение на поръчителя, попадат в различна хипотеза и не са в противоречие с приложимата съдебна практика (горепосоченото становище), като тя се отнася до друга хипотеза, при която поръчителят не е имал качеството на длъжник.
Според третото становище, застъпено в Решение № 255 от 20.12.2016 по гр. д. № 1473/2016 г. на ВКС, ГК, IV г. о., искът по чл. 135 ЗЗД е допустим срещу поръчител, който се явява надлежна в материален смисъл ответна страна по него. Срещу поръчителя е възможно реализирането на всички процесуални способи, които гарантират точното изпълнение на поетото задължение, в т.ч. и предявяването на иск по чл. 135 ЗЗД по отношение на увреждащите кредитора действия, независимо от акцесорния характер на поръчителството. Според посоченото решение отменителният иск по чл.135 ЗЗД е на разположение на всеки кредитор, който иска да бъдат обявени за недействителни спрямо него действията, с които длъжникът го уврежда. Без значение е облигационната връзка, от която произтича вземането на кредитора срещу длъжника, достатъчно е вземането да съществува и да има нужда от неговото обезпечаване, когато действията на длъжника застрашават удовлетворяването на кредитора от това имущество, в нарушение на принципа, че цялото имущество на длъжника служи като общо обезпечение на неговите кредитори. Съдът се позовава на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в което се приема, че главният длъжник и поръчителят имат самостоятелно материалноправно положение, същите не са необходими другари както в исковото производство, така и в заповедното производство и произнасянето на съда по отношение на тях може да е различно. Те са солидарни длъжници и спрямо всеки от тях кредиторът може самостоятелно да търси изпълнение на вземането си.
По мое мнение подкрепа заслужава третото становище.
От гледна точка на характера на поръчителството следва да се отбележи, че поръчителството е договор, по силата на който поръчителят се задължава пред кредитора на едно трето лице да отговаря за изпълнението задължението на това трето лице с цялото си имущество, като добива положението на солидарен длъжник.
Първо, трябва да се изясни, че под „отговорност“ на поръчителя следва да се разбира неговото задължение към кредитора, като поръчителят отговаря по самостоятелно правоотношение с кредитора и плаща свой, а не чужд дълг. В действителност отговорността на поръчителя има акцесорен характер, но тази акцесорност има други проявления (за да възникне задължението на поръчителя, необходимо е наличие на действително главно вземане; предметът и обемът на главния дълг определят предмета и обема и на задължението на поръчителя, акцесорността е критерий за разграничаване на поръчителството от други правни фигури – напр. авала и др.) и е ирелевантна спрямо възможността да се предяви отменителен иск срещу поръчителя. С уважаването на Павловия иск не се увеличава отговорността на поръчителя така, че тя да надхвърли законоустановените граници, както и да се заобиколи акцесорния й характер. Иначе казано, уважаването на Павлов иск срещу поръчител не води до това поръчителят да се задължи за повече или за друго, в сравнение с длъжника.
На второ място, поръчителят поема задължение да отговаря с цялото си имущество за изпълнение на задължението на длъжника. Поръчителството е каузален договор. Основанието на кредитора е желанието му да бъде обезпечен. А основанието на поръчителя е да обезпечи кредитора. В случай че кредиторът остане неудовлетворен, той може да насочи изпълнението си срещу поръчителя, доколкото поръчителят доброволно го е обезпечил. Макар и отговорността на поръчителя да има акцесорен характер, тя не е субсидиарна и поръчителят не разполага с възражение за поредност, т.е. кредиторът няма задължение да се обърне първо към главния длъжник. Ако се приеме, че искът по чл. 135 не може да бъде предявен срещу поръчител, макар той да извършва сделки, с които намалява имуществото си, това означава, че кредиторът не разполага с общо обезпечение върху имуществото на поръчителя, каквато всъщност е функцията на този институт. Например лицето А сключва договор за поръчителство с лицето Б, за да обезпечи изпълнението на длъжика Х. След което лицето А продава цялото си секвестируемо имущество. При настъпване на падежа на задължението, в случай на неизпълнение, кредиторът Б, който е следвало да може да насочи принудителното си изпълнение към имуществото на А, се оказва в значително затруднено положение поради изяснената по-горе хипотеза на укриване на получената от продажбата сума. Това обезсмисля поръчителството като институт.
Трето, в действителност двата способа, защитаващи кредитора срещу неизпълнението, имат еднаква правна същност и предназначение и би се стигнало до обезпечаване на самото обезпечение. Като контрааргумент на това твърдение обаче може да бъде посочено, че от една страна, няма легална забрана, която да ограничава възможността за обезпечаване на обезпечението, и второ, този ефект настъпва в рамките на общото обезпечение, което представляват имуществата на солидарните длъжници, гарантирайки, че поръчителят отговаря с цялото си имущество. С други думи, отменителният иск попада във външните граници на отговорността на поръчителя, очертани от разпоредбата на 133 ЗЗД.
По отношение на становището, което се поддържа в Определение № 172 от 10.02.2016 г. по гр. д. № 5988/2015 г. на ВКС, III г. о., че поръчителят придобива качеството на длъжник едва след като срещу него са предприети успешни изпълнителни действия и има издаден изпълнителен титул, считам, че това становище неправилно прави разграничение между страните по материалното правоотношение и тези по процесуалното. Развитието на изпълнителното производство предполага годен материалноправен статус на лицето, което се сочи като длъжник, още повече че гражданският процес е двустранно производство. Да се приеме това становище, означава да се приеме, че изпълнителното производство може да започне без да има длъжник, срещу който да се насочи, а лицето да придобие това качество на един по-късен етап, в резултат от развитието на производството.
Във връзка с втория въпрос, предмет на тълкувателното дело, една част от съдебната практика (Определение № 295 от 24.06.2013 г. по ч. гр. д. № 3681/2013 г. на ВКС, I г. о., постановено по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК; Определение № 162 от 24.03.2016 г. по ч. т. д. № 502/2016 г. на ВКС, II т. о.; Определение № 683 от 15.10.2013 г. по ч. т. д.№ 3380/2013 г. на ВКС, II т. о.) приема, че връзка на преюдициалност по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК между производството по предявен от кредитора иск за вземането му и предявения иск по чл. 135 ЗЗД за обявяване относителната недействителност на извършени от длъжника действия, увреждащи кредитора, не е налице. Аргумент за това е практиката на ВКС, в която е застъпено разбирането, че в производството по чл. 135 ЗЗД съдът не може да проверява съществува ли вземането, което легитимира ищеца като кредитор, и че възникването на това качество не е обусловено от установяване на вземането с влязло в сила решение. В пратиката се поддържа и обратното становище (Определение № 840 от 05.12.2011 г. по ч. т. д. № 816/2011 г. на ВКС, I т. о.; Определение № 541 от 11.07.2011 г. по ч. т. д. № 302/2011 г. на ВКС, II т. о.; Определение № 787 от 21.11.2013 г. по ч. т. д. № 2821/2013 г. на ВКС, II т. о.), съгласно което има основание за спиране на производството в хипотезата на чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК.
Намирам за правилно второто становище. В действителност според константната съдебна практика съдът, пред който е предявен искът по чл. 135 ЗЗД, не може да преценява дали правоотношението, от което произтича вземането, съществува, тъй като не е предмет на делото. Той обаче може да разглежда въпроса, ако искът по чл. 135 обективно е съединен с иск за вземането. След като въпросът за вземането може да бъде разглеждан в едно производство с иска по чл. 135 при въвеждането му в предмета на делото по инициатива на страната чрез предявяване на обективно съединени искове, при което въпросът за вземането ще се яви преюдициален по отношение на уважаването на предявения Павлов иск, на още по-голямо основание следва да бъдат спазени императивните законови изисквания по отношение връзката на преюдициалност на делата, в съответствие с принципите на законност и на разкриване на обективната истина. Ако е предявен такъв иск, макар и в отделно производство, поради връзката на обусловеност между делата, обусловеното дело следва да се спре до постановяване на решение по обуславящото, каквато е хипотезата, предвидена в чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК.
В хипотезата, в която няма предявен иск за вземането, уважаването на иска по чл. 135 не застрашава права на ответниците, дори и кредиторът да няма действително вземане, което се обяснява с облигационния характер на иска. Искът по чл. 135 единствено създава правно положение, при което кредиторът може да насочи принудителното си изпълнение върху имуществото, разпоредителната сделка с което е обявена за относително недействителна спрямо него. Вече наличието на предпоставките за започване на принудително изпълнение ще се преценяват в изпълнителното производство. По различен начин стоят нещата в хипотезата, в която има висящо дело за вземането към момента, в който има предявен иск по чл. 135. В хипотезата, в която кредиторът е предявил осъдителен иск за вземането си и делото достигне до въззивната фаза на производството, където въззивният съд постанови осъдително решение, съгласно чл. 282, ал. 1 ГПК подаването на касационна жалба не спира изпълнението на решението. Така на основание чл. 404, ал. 1, предл. 2 от ГПК кредиторът може да поиска да му бъде издаден изпълнителен лист. При това положение, ако искът по чл. 135 е бил уважен, се застрашават правата на ответниците по Павловия иск до окончателното произнасяне на касационния съд по въпроса за вземането.
Третият въпрос, предмет на тълкувателното дело, е във връзка с реда за защита на кредиторите при последваща разпоредителна сделка, извършена от третото лице, в чиято полза длъжникът му се е разпоредил с имуществото си.
В Решение № 129 от 20.07.2017 г. по т. д. № 2481/2016 г. на I т. о. на ВКС съдът е приел, че когато третото лице се е разпоредило с прехвърленото му от длъжника имущество преди вписване на исковата молба по чл. 135 от ЗЗД и на това основание имуществото вече не е в патримониума му, това не лишава от правен интерес Павловия иск за прогласяване на относителна недействителност на извършената от длъжника разпоредителна сделка, като възможността на кредитора да реализира правата си по съдебното решение се преценява в изпълнителното производство.
Според второто Решение № 122 от 13.09.2016 г. по гр. д. № 5533/2015 г. на IV г. о. на ВКС предмет на иска по чл. 135 от ЗЗД е относителната недействителност на двете последователни сделки – сделката между длъжника и лицето, договаряло с него във вреда на кредитора, и последвалата такава между лицето, договаряло с длъжника и третото лице. В това второ решение ВКС е приел, че целеният от длъжника краен увреждащ резултат се постига с осъществяване на последното действие или сделка. При това положение кредиторът може да иска обявяването за недействителни на цялата поредица от действия или сделки, които го увреждат в това му качество. В този случай преценката дали е налице знание за увреждането – в случаите, когато такова се изисква – се извършва с оглед на последния приобретател от поредицата. В случай че по отношение на него са налице предпоставките за уважаване на иска по чл. 135 от ЗЗД, за относително недействителна се обявява цялата поредица от действия или сделки, а не само сделката, която последният приобретател е сключил във вреда на кредитора. Ако по отношение на последния приобретател не са налице предпоставките за обявяване на относителната недействителност по чл. 135 от ЗЗД, то искът следва да се отхвърли изцяло без значение от това дали по отношение на някой от предшестващите приобретатели, които са договаряли с кредитора, тези предпоставки са били налице. В такъв случай се касае за един иск с правно основание чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, с който се иска обявяване на относителната недействителност на цялата поредица от увреждащи кредитора действия или сделки, а не до отделни искове за обявяване на всяко едно действие или сделка за относително недействителна отделно от останалите. В същото това решение ВКС счита, че разпоредбата на чл. 135 ал. 1, изр. 3-то от ЗЗД не урежда самостоятелен иск, а само хипотезите, при които последващата сделка с имуществото на длъжника би била противопоставима на кредитора.
Общ за двете решения е правният извод, че искът по чл. 135 ЗЗД в хипотеза на прехвърляне на правата, с които длъжникът се е разпоредил, от контрахента на длъжника на друго лице е допустим, защото за кредитора е налице правен интерес от воденето на такъв иск срещу длъжника и неговия контрахент.
Считам, че следва да може да бъде предявен един иск с правно основание чл. 135, по който процесуално легитимиран ответник да бъде третото лице – пряк или косвен правоприемник на контрахента на длъжника, като искът е основателен, ако крайният приобретател е недобросъвестен. Чл. 135, ал. 1, изр. 3 урежда хипотеза, при която обявената недействителност няма да бъде противопоставима на третото лице – контрахент на контрахента на длъжника, при спазване на две кумулативни условия: сделката да е извършена преди вписване на исковата молба и добросъвестност на лицето. В този случай, ако сделката е извършена преди вписването на исковата молба, единствената защита на кредитора е да докаже, че третото лице е недобросъвестно – оттук и интересът му от предявяване на иск срещу него. Ако искът бъде предявен срещу длъжника и контрахента му – първия приобретател по сделката, субективните предели на силата на пресъдено нещо няма да се разпрострат по отношение на третото лице – контрахент на контрахента на длъжника – арг. от чл. 225, ал.3 ГПК, поради придобиването преди вписването на исковата молба. Това се потвържава и от характера на относителната недействителност. Сделката между длъжника и третото лице (първи приобретател по увреждащата сделка) по отношение на третите лица запазва действителността си, в хипотезата на чл. 135, ал. 1, изр. 3 правилото resoluto jure dantis resulvitur jus accipientis няма да бъде приложимо, тъй като за добросъвестните трети лица (последващи приобретатели на имуществото), които са придобили правата преди вписване на исковата молба, извършените сделки от длъжника са действителни и неговият правоприемник е станал титуляр на правото върху прехвърленото му от длъжника имущество, поради което последващото прехвърляне е прехвърляне от титуляр. Така изпълнителното производство няма да може да се реализира върху имуществото, което се намира у крайния приобретател, ако искът по чл. 135 не бъде уважен срещу него.
Уважаването на иска не следва да се изключва от обстоятелството, че някой от междинните приобретатели по веригата е добросъвестен, тъй като в случая се атакува крайният резултат от една измамлива схема, в която междинният приобретател може и да не съзнава, че участва. Порочният краен резултат, целящ увреждане на кредитора, не може да бъде саниран поради добросъвестността на това трето лице.
В заключение бих казала, че Павловият иск е ярък пример за това как правото умело умее да съчетава интересите на различни лица в рамките на сложните обществени отношения, които съпътстват и обуславят правните. Отчитайки интересите на всички страни по правоотношенията, законът им дава възможност за ефективна защита, а последиците на недобросъвестността идват да коригират поведението на онези от тях, което не съответства на обществено дължимото. Законът има и своя буква, и свой дух, и свое вътрешно мерило за доброто и справедливото. Правото не е абстрактно понятие, а жива материя, динамична, постоянно развиваща се и надграждаща се и има нужда от своите „Жреци на справедливостта“. А добрите юристи са му така необходими, както и те на него, за да се учат да го познават и творят.
Източници:
Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част. С., Сиби, 2016.
Кожухаров, А. Облигационно право. Общо учение за облигационото отношение. Нова редакция и допълнение от професор Петко Попов. С., 2002.
Марков, М. Облигационно право, Modus Studendi. С., Сиби, 2018.
Ганчев, Б. Преглед на практиката на ВКС, постановена по искове с правно основание чл. 135 ЗЗД (2018 – 2019). // Електронно издание „Предизвикай правото!“ (19 май 2019 г.), достъпна на: https://www.challengingthelaw.com/obligacionno-pravo/pregled-sr-135-zzd-2018-2019/
Решение № 255/20.12.2016 г. на ВКС по гр. дело № 1473/2016 г., ГК, 4-о отд. vs. Решение № 245/19.01.2017 г. на ВКС по гр. дело № 1428/2016 г., ГК, 3-о отд. // Електронно издание „Предизвикай правото!“ (20 януари 2017 г.), достъпна на: https://www.challengingthelaw.com/sr/reshenie-255-20-12-2016-pavlov-isk/
Йосифова, Т., И. Димитров. За приложението на Павловия иск спрямо поръчителя. Бележки по тълкувателно дело № 2/2017 на ОСГТК на ВКС.
Заключение на генералния адвокат М. ВОВЕK, представено на 21 юни 2018 г., дело C–337/17, Feniks Sp. Z.o.o. срещу Azteca Products and Services SL, преюдициално запитване, отправено от Окръжен съд Шчечин, Полша, www.europa.eu
Допълнително становище на Висшия адвокатски съвет по тълк. д. № 2/2017 г., www.vas.bg
Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Българско гражданско процесуално право. С., Сиела, 2012.
Цанкова, Ц., М. Марков, А. Станева, В. Тодорова, В. Петров, Е. Балевска, Б. Дечева, В. Мичева. Семеен кодекс, приложен коментар, проблеми на правоприлагането, анализ на съдебната практика, нормативен текст. С., ИК „Труд и право“, 2015.
Тасев, Х. Българско наследствено право. С., Нова звезда, 2016.
Следва да се има предвид, че настоящото съчинение е писано преди постановяване на Тълкувателно решение № 2/09.07.2019 г. на ОСГТК на ВКС, с което по поставените въпроси се реши следното:
Защитата на кредитора по чл. 135 ЗЗД е приложима по отношение на извършени от поръчителя разпоредителни действия.
Налице е връзка на преюдициалност по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК между производството по предявен от кредитора иск за вземането му и предявен иск по чл. 135 ЗЗД за обявяване на относителна недействителност на извършени от длъжника действия, увреждащи кредитора.
Защитата на кредитора по чл. 135 ЗЗД при последваща разпоредителна сделка, извършена от лицето, в чиято полза длъжникът се е разпоредил с имуществото си, е чрез предявяване на иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД за недействителност по отношение на него не само на първоначалната сделка с имуществото на длъжника, но и на последващите сделки, които го увреждат. Исковете могат да бъдат предявени и самостоятелно, но при наличие на предпоставките на чл. 213 ГПК следва да бъдат разгледани в едно производство.
