(публикувана за първи път в „Собственост и право“, 2025, № 8)
1. Практиката на ВКС
Константна е практиката на ВКС, че Павловият иск (чл. 135 ЗЗД) е облигационен по своя характер, а не вещен, като цената на иска се определя според правилото на чл. 68 вр. с чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК. Всяка от сделките, която се атакуват с Павловия иск, представлява самостоятелна престация, поради което преценката за цената на иска се извършва за конкретното съглашение. Такава е практиката на Търговската колегия (определение № 2673 от 16.10.2024 г. по т.д. № 763/2024 г. на II т.о., определение № 252 от 29.05.2018 г. по ч. т. д. № 1347/2018 г. на I т.о., определение № 707 от 29.09.2023 г. по т.д. № 1330/2023 г. на I т.о., определение № 1539 от 22.05.2025 г. по т. д. № 566/2025 г., I т.о. ) и на Гражданската колегия (определение № 28 от 16.01.2017 г. по ч. гр. д. № 5515/2016 г., IV г.о., определение № 261 от 14.03.2016 г. по гр. д. № 732/2016 г., IV г.о., определение № 169 от 20.05.2016 г. по гр. д. № 1719/2016 г., III г. о., определение № 2200 от 24.07.2023 г. по ч. гр. д. № 2820/2023 г., IV г. о.).
Посочената практика на ВКС, която, както ще видим по-долу, стъпва на едно спорно теоретично виждане, откъснато от историята на уредбата на гражданския процес, създава и особени затруднения на кредиторите, ищци по Павловите искове, при удовлетворяване на претенциите си, с оглед установения в правната ни система модел на държавните такси по граждански дела, които основно са пропорционални.
2. Същина на Павловия иск и нуждата от предявяване на два иска от кредитора
Уваженият Павлов иск предизвиква ефект, който обикновено се описва като относителна недействителност, но е по-точно да се каже, че става дума за вид непротивопоставимост1. При Павловия иск известно е2, няма определена поредност между обезпечителния иск по чл. 135 ЗЗД и осъдителния иск за вземането на кредитора. Кредиторът може първо да предяви единия иск или другия иск, а може и да ги предяви едновременно в един процес или паралелно. При уважен Павлов иск няма вещноправни последици3. Имотът, предмет на атакуваната с иска сделка, нито става собственост на кредитора, нито се връща в патримониума на длъжника, а остава собственост на третото лице, като единствено върху имота може да бъде изпълнявано принудително от кредитора за събиране на вземането му. Третото лице е длъжно да търпи изпълнение върху този имот за вземането на кредитора. Влязлото в сила решение, с което се уважава Павлов иск („Павлово решение“), разпростира изпълнителната сила на влязлото в сила осъдително решение в процеса за вземането4. Самото то, „Павловото решение“, няма пряка изпълнителна сила.
И ето тук е проблемът за кредиторите (за хирографарните) ищци: те трябва задължително да предявят осъдителен иск за вземането, за което да заплатят 4% държавна такса върху самото вземане (чл. 1 ТДТ ГПК вр. чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК), а наред с това трябва да предявят и Павлов иск, като заплатят държавна такса от 1% върху данъчната оценка на имота, предмет на атакуваната сделка (чл. 1 ТДТ ГПК вр. чл. 71, ал. 2 ГПК вр. чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК). Получените държавни такси като общ сбор могат да бъдат значителни, а ако ищецът е търговско дружество или друго юридическо лице, той не би могъл да иска освобождаване от държавна такса.
Чисто икономически, тогава за кредитора остават малко опции – най-вече предявяването на частичен иск. Например, ако хирографарният кредитор има вземане за 1 милион лева, а длъжникът му е прехвърлил на трето лице с цел увреда на кредитора си имот с приблизителна пазарна оценка от 300 хиляди лева, и кредиторът знае, че длъжникът му няма някакво друго ценно секвестируемо имущество, то кредиторът няма смисъл да предявява иск за осъждане на длъжника за цялото вземане, а има смисъл да предяви частичен иск за осъждане за 300 хиляди лева. След уважаване на Павлов иск против длъжника и третото лице кредиторът ще може да получи на публичната продан на имота така или иначе сумата от 300 хиляди лева. Ако приемем, че данъчната оценка на имота е 180 хиляди, то в единия случай държавните такси ще бъдат в размер на 0,04х1 милион+0,01х180 хиляди=41800 лв., а в другия случай – 13800 лв.
Проблемът обаче със сборуването на две пропорционални такси остава, а и има сериозно съмнение дали цената на иска и държавната такса по Павловите искове се определя по начина, възприет от ВКС. Нека разгледаме малко правна история.
3. Павловият иск е вид обезпечение, а не иск за установяване нищожност, унищожаване или разваляне на сделка
Правилно е общоприетото становище на ВКС, че Павловият иск, когато с него се атакува договор с предмет недвижим имот или друго вещно право, не е петиторен иск. По-точно е да се каже, че той е вид обезпечение за кредитора, или, ако речем да цитираме едно определение на ВКС: „Ноторно е, че правото да се води конститутивният иск с правно основание по чл. 135, ал. 1 ЗЗД има вторичен характер, доколкото възниква и се упражнява само при наличието на друго правоотношение и затова в юриспруденцията и доктрината се счита, че този т.нар. Павлов иск представлява вид обезпечение“ (определение № 108 от 4.04.2013 г. по т.д. № 1716/2013 г., I т. о.).
Павловият иск, когато бъде уважен, нито разваля, нито унищожава, нито прогласява нищожността на сделката между длъжника ответник и третото лице негов съконтрахент. Той не попада в обхвата на чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК, освен ако не опитаме на подведем теоретически установилата се доктринерна категория „относителна недействителност“ към процесуалното понятие, такова каквото народните представители, гласували ГПК, са установили, за недействителност или за съществуване на сделката. За това нямаме данни.
По-скоро, при липсата на изрична специална точка в чл. 69 ГПК за обезпечителните искове, трябва да потърсим възможност да приложим такава уредба, която най-добре отразява същината на предявените искове и дава най-вярна оценка за имуществения интерес от спора.
Ако обърнем погледа си назад в правната история, ще видим уредбата на цената на иска в ЗГС 1930. Така, според чл. 103, т. 3 ЗГС 1930 цената на иска се определя според цената на вещта, ако е въпрос за нейната собственост или за унищожаване на договор, с който се прехвърля правото на собственост върху нея; според половината на нейната цена, когато е въпрос за нейното владение и според размера на вземането, когато спорът има за предмет обезпечението на това вземане или едно заложно право. Ако предметът на заложното право има цена по-малка от самото вземане, тогава цената се определя според стойността на заложения предмет.
И така, при обезпеченията и при обезпечителните права принципът е: цената на иска се определя от по-малката по размер величина измежду самото обезпечено вземане и стойността на вещта или обекта, който служи за обезпечение/принудително удовлетворяване на кредитора. Имущественият интерес на кредитора от обезпечителния иск е да събере вземането си, но реално той ще може да се удовлетвори при принудително изпълнение до размера на пазарната оценка на обекта на изпълнението.
Това означава, че цената на Павловия иск трябва да бъде в размер на кредиторовото вземане, но ако то е повече по размер от пазарната оценка на имота, последната. Съдът може да определи тази оценка с вещо лице в производство по чл. 70 ГПК.
4. Два съединени иска – една държавна такса!
Горното становище сякаш още повече утежнява положението на кредитора. Сега той ще трябва да плати две пропорционални държавни такси, но едната ще бъде начислена не върху данъчната оценка, а върху пазарната оценка на имота, а тя може да е в пъти по-голяма!
Само че този извод е неправилен. Съгласно чл. 72, ал. 1 ГПК за предявените с една искова молба искове в защита на един интерес се събира една държавна такса върху защитения интерес независимо от броя на ответниците.
Павловият иск е вид обезпечение на кредитора, който му дава (разширявайки изпълнителната сила на съдебното решение по осъдителния иск) възможност да изпълнява принудително, като продаде на публична продан имота. Защитеният интерес при осъдителния иск и при Павловия иск, когато са съединени в една искова молба, е един и същ – удовлетворението на кредитора. Ответник по осъдителния иск е само длъжникът, а по Павловия иск – длъжникът и третото лице съдоговорител, но, както е посочено в нормата на чл. 72, ал. 1 ГПК, броят на ответниците няма значение – държавната такса е една и е върху защитения интерес. Защитеният интерес е един – вземането на кредитора.
Затова и държавната такса по двата иска е само 4% от вземането на кредитора – предявено цялото или частично.
Бележки под линия:
1 Ефектът на уважен Павлов иск в нашето право обикновено се описва като „относителна недействителност“ на увреждащото действие или сделка, но е изразено и становище (Конов, Тр. Три въпроса относно иска по чл. 135 ЗЗД. – Търговско право, 2018, № 2, публик. и в Конов, Тр. Теоретични възгледи и анализи по тълкувателни дела: сборник статии. С., изд. Enthusiast, 2024, откъдето и реферирам към с. 311, бел. 18), че по-точният термин за ефекта на уважен Павлов иск е „непротивопоставимост“.
2 Съобрази мотивите към т. 2 от Тълкувателно решение от 09.07.2019 г. по тълк.д. № 2/2017 г., ОСГТК.
3 Кожухаров, Ал. Закон за задълженията и договорите (чл.чл. 1-216). Систематичен синтез на юриспруденцията. С., изд. „Общ фонд за подпомагане студентите от висшите учебни заведения в България“, 1948, с. 599. Вж. също Калайджиев, Анг. Облигационно право. Обща част. 8 прераб. и доп. изд. С., Сиби, 2020, с. 546 („Уважаването на иска не води до разместване на имущество“, макар че малко по-долу в текста авторът твърди, че „за кредитора техен [на правата по атакуваното действие] титуляр е длъжникът“, което е невярно – титуляр на правата си остава третото лице); Кожухаров, Ал. Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение. 3 доп. и осн. прераб. изд. С., Наука и изкуство, 1958, с. 535.
4 В процесуалната литература (Сталев, Ж. – В: Силяновски, Д., Ж. Сталев. Граждански процес. Т. II. 2 прераб. и доп. изд. С., Наука и изкуство, 1957, с. 113) обяснението за ефекта на „Павловото решение“ е, че измамливо сключената сделка има след уважаването на Павловия иск същото правно положение както сделката, сключена относно вече запорирана или възбранена вещ. По този начин чрез Павловия иск кредиторът постига същия полезен за себе си ефект, който е пропуснал да си обезпечи чрез своевременно налагане на запор или възбрана върху съответното имуществено право на длъжника.
Ами то много хубаво да се прекатегоризира Павловият иск на чист обезпечителен такъв, и то на базата на доктринерни постановки, отричайки изцяло заложени в закона терминологичен конструкт с (не)действителността на увреждащата сделка, но със своеобразното “разширено (обективно) съединяване” на исковете на може да се изпадне в крайността редови районен магистрат с ограничен професионален капацитет и опит, решавайки спор с материален интерес под 25 к, да излиза далеч извън преките си правомощия и се намесва в правни отношения на многократно по-висока стойност, респективно по-горно ниво на родова компетентност, което грубо агрегиране е силно смущаващо в светлината на изпълнителната сила на актовете и последиците за страните. Евтиното винаги излиза скъпо, а концентрацията на арбитражна власт в един човек по сиромахомилски претекст за финансова икономия е нищо повече от зле прикрито лицемерие за солидарност и облекчаване на субектите, изпаднали в затруднено парично положение. Като сме я подкарали така да обединяваме производства, що да не позволим на третото лице да заведе насрещен/обратен иск против кредитора/длъжника и не забъркаме тотална каша под вещото ръководство на един орган, заобикаляйки всякакви други институти при особеното развитие на процеса – така и така сме ги събрали всички, що пък да не обявим за относително невалидно съглашение за продажба на къща за 1 милион евро по спор за 20 хиляди лева, а? Поне да беше потърсена (контра)аналогия с процедурата по обезпечение на бъдеща/предявена претенция по ГПК, в първата хипотеза (чл. 390, ал. 2), в случай на недвижими имоти, императивно вдигащи раглеждането на възникналия юридически конфликт директно на окръжно ниво, без значение от цената им, т.е. размера на данъчната оценка, щото останалото просто не е сериозно или по-скоро недоведен до край анализ.