Подсъдност от последна степен, или за правомощието на ВКС да определя компетентния съд по чл. 123 ГПК

(доклад от научна конференция, състояла се на 22.06.2022 г. в УНСС, на тема: „Юридически, икономически и исторически аспекти на държавното регулиране върху стопанската дейност“)

1. Разпоредба енигма

Съгласно чл. 123 ГПК когато по правилата на тази глава [глава XII „Подсъдност“] не може да бъде определен компетентният съд, по искане на страната Върховният касационен съд в закрито заседание определя съда, пред който трябва да се предяви искът.

Нормата прилича в много голяма степен на забраната за отказ от правосъдие по чл. 5, изр. 2 ГПК ( „При липса на закон съдът основава решението си на основните начала на правото, обичая и морала.“) и на чл. 127, ал. 2 АПК („Съдилищата не могат да откажат правосъдие под предлог, че няма правна норма, въз основа на която да решат искането.“). На пръв поглед става дума за случай, при който има иск, който се очаква да бъде предявен, но има празнота или неяснота – в закона няма определен съд, пред който да се предяви искът; тогава, за да не остане незащитено субективното право, ВКС ad hoc посочва съд, който да се заеме с разглеждането на спора.

Така е само на пръв поглед. Защото в ГПК и в специалните закони са уредени редица случаи на особени подсъдности, но вън от тях има две общи правила: „На районния съд са подсъдни всички граждански дела, с изключение на тези, които са подсъдни на окръжния съд като първа инстанция“ (чл. 103 ГПК) и „Искът се предявява пред съда, в района на който е постоянният адрес или седалището на ответника“ (чл. 105 ГПК), които се прилагат, когато не е налице основание за особена подсъдност на една или друга категория гражданскоправни спорове. С други думи, не остава място за празноти и чл. 123 ГПК е без приложно поле.

2. Произходът на нормата и значението, което можем да й припишем

Разпоредбата на чл. 123 ГПК е дословно копие на чл. 96 ГПК (1952), но подобно правило не е съществувало в преди това действалия ЗГС в нито една от редакциите му в периода 1892 г.-1952 г. Подозрението, че разпоредбата е реципирана от съветското право, съществувало към 1952 г., се оказва неоснователно. При справка се оказва, че в съветското право подобна разпоредба липсва¹. А не ми е известно да има в процесуалното законодателство на друга страна.

В учебния курс на проф. Сталев, във всичките му засега 10 издания, липсва анализ на разпоредбата и посочване на нейното приложно поле и произход. Ясно е, че логически на практика тя няма приложно поле, тъй като празноти в уредбата на подсъдността на гражданскоправните спорове поначало не би трябвало да са възможни. Но съставителите на ГПК несъмнено е следвало да са имали предвид определени хипотези за нейното приложение. Ако открием тези мислени от тях хипотези, няма причина да не прилагаме нормата в съответствие с този замисъл всеки път, когато тези хипотези възникнат.

3. Две възможни хипотези за приложното поле на разпоредбата

Съдейки по систематическото място на разпоредбата – след разпоредбите за споровете (препирните) за подсъдност, а към 1952 г. – след разпоредбите за препращане на делата поради неподсъдност, а и от самия й текст, можем да направим предположение, че тя урежда отрицателна препирня за това кой да разгледа гражданскоправния спор. Само че към датата на приемане на първоначалната редакция на ГПК (1952) препирните за подсъдност са изключени и е вероятно съставителите да са имали предвид отрицателни препирни за подведомственост на гражданскоправни спорове, т.е. откази на съд и на особена юрисдикция да приемат за разглеждане гражданскоправен спор. Такова е предположението на проф. Силяновски².

Второто предположение, което аз поддържам в настоящия доклад, е, че разпоредбата е мислена като подсъдност от последна инстанция по т.нар. „необхванати спорове“, т.е. по спорове, по които гражданският съд е сезиран или с претенции за защита на права, които не са с ясен отрасловоправен произход, или с претенции, които не са съвсем искове за защита на субективно право, или са претенции против органи, които поначало са извън юрисдикцията на гражданския съд. За разлика от страните от общото право, България, която принадлежи към континенталното правно семейство, няма понятие за съд с вътрешноприсъща юрисдикция. Вътрешноприсъщата юрисдикция (Inherent jurisdiction) е понятие на английското общо право, според която всеки висш съд (superior court) има правомощията да разгледа всеки спор, който бъде предявен пред него, освен ако писан закон или правило ограничава тази власт или предоставя изключителна подсъдност на друг съд или несъдебен правораздавателен орган (tribunal)³. Съществуването на такива съдилища, особено ако подсъдността им е общонационална, позволява на съдебната система всякога да посрещне нуждата от съдебна защита, вкл. когато се появи изневиделица нов вид правен спор, какъвто никой специален закон не предвижда да бъде разглеждан от конкретен съд. ВКС има общонационална подсъдност и нещо повече – упражнява върховен съдебен надзор върху съдилищата.

4. Казусът с уволнения подуправител на БНБ

Нека „изпробваме“ предложеното тълкуване към един казус отпреди няколко години.

Преди няколко години имаше един казус с освободен от длъжност от Народното събрание подуправител на БНБ. Недоволен, той предявява искове пред СГС, с които иска решението на Народното събрание за освобождаването му да бъде прогласено за нищожно, а така също и решението за избора на нов подуправител на негово място, да бъде признато, че правоотношението му като подуправител не е прекратено, както и Народното събрание да бъде осъдено да му заплати обезщетение за имуществени и неимуществени вреди⁴.

В исковата молба се поддържа, че решението за освобождаване му, а и националното законодателство, което урежда процедурата, противоречат на правото на Европейския съюз (ПЕС), което прави решението нищожно. Поддържа се, че Законът за БНБ не е в съответствие с изискванията на ПЕС, що се отнася до изискването за персонална независимост на членовете на управителния съвет на БНБ, включително подуправителите. Тази независимост включва и освобождаването от длъжност, като е изведен принципът от Устава на Европейската система на централните банки и на Европейската централна банка, че те могат да бъдат освобождавани само ако повече не отговарят на изискванията, които са необходими за изпълнението на задълженията им, или ако са виновни за извършено сериозно нарушение⁵. Това условие е трябвало да замени текста от българския закон, според който основание за освобождаване е „фактическа невъзможност за изпълнение на законовите задължения“, на което именно е освободен ищецът.

Какво се случва с тези искови претенции?

В крайна сметка съдбата на исковете е решена от ВКС⁶, който приема, че исковете за нищожност на решенията на Народното събрание (НС) са недопустими по съображенията, изложени от първоинстанционния съд, които напълно споделя, а именно: че съгласно чл. 86, ал. 1 КРБ НС приема закони, решения, декларации и обръщения, задължителни за всички граждани, съгласно ал. 2 от същата разпоредба. Решенията, като актове на НС за избор на ръководители на институции, като БНБ, КФН, Сметна палата и други или за избор членове на други институции, както и решенията, с които се приемат правила или процедури за избор, влизали в сила от момента на приемането им и подлежали единствено на контрол за конституционосъобразност, съгласно чл. 149 КРБ. Те не влизат в обсега на правораздавателната дейност, за да бъдат отнесени за разрешаване по съдебен ред, съгласно чл. 119 КРБ. Поради това предявените искове за прогласяване нищожност на цитираните решения на НС са, според първоинстанционния съд и ВКС, недопустими.

Искът за установяване правоотношенията между ищеца и Българската народна банка според ВКС е недопустим, тъй като НС не е процесуално легитимирано да отговаря по този иск и не са налице условията за субективно съединяване на същия иск за разглеждане в общо производство с предявените искове за обезщетение срещу Народното събрание.

Що се отнася до предявените искове за обезщетение на имуществените и неимуществените вреди от нарушаването на правото на ЕС, те според ВКС са допустими, но са подведомствени не на административните съдилища, чиято компетентност по граждански дела е изключителна, а на гражданските съдилища, чиято компетентност по граждански дела е обща.

Неправилността на съжденията за недопустимост на исковете за прогласяване нищожността на решения на НС от гражданския съд при твърдения за нарушаване на субективно право, произтичащо от ПЕС, според мен е явна⁷. Действително, по вътрешното право на страната само КС може да упражнява пряк правораздавателен контрол върху актове на НС. Според представата за разделението на властите в континенталното право общите съдилища не могат да упражняват пряк съдебен контрол не само върху актове на легислатурата, но и върху административните актове. Френският закон от 16-24 август 1790 г., действащ и днес, забранява подобен съдебен контрол, а така също и първата писана френска конституция от 1791 г.⁸ Историческата еволюция във Франция, а така също и в България, е довела до компенсиране на липсата на пряк съдебен контрол от общите съдилища: първо са възникнали административни съдилища, които да упражняват пряк съдебен контрол над актовете на администрацията; впоследствие е учредена и конституционна юрисдикция за актовете на легислатурата.

ПЕС обаче променя тази парадигма. След като това обективно право, този самостоятелен правопорядък, предоставя в определени случаи субективни права на частни лица и по отношение на законодателните органи на държавите членки, то принципът на правовата държава⁹ (чл. 4 от действащата Конституция от 1991 г. в трите му алинеи) налага да съществува съдебен ред за ефективна защита на тези субективни права. И доколкото такъв ред определен в закона няма, то и съществуването на разпоредба за учредяване на съдебна инстанция от последна степен е нужно. Именно ВКС, който упражнява върховен съдебен надзор, е този, който следва да посочи компетентния съд.

Бележки под линия: