Действително ли е завещателно разпореждане с уговорка облагодетелстваното лице да гледа или издържа завещателя или трето лице преди откриване на наследството? Към допустимостта на т.нар. „възмездни“ завещания

(становище по тълк. д. № 2/2023 г. на ВКС, ОСГК, депозирано в деловодството на ВКС под вх. № 504478/21.11.2023 г. от „Предизвикай правото!“ чрез д-р Васил Петров)

1. Този въпрос е поставен за разглеждане по тълкувателно дело № 2/2023 г. по описа на ОСГК, по което обаче формулировката на тълкувателния въпрос е по-различна. Тази формулировка на въпроса е донякъде проблематична, тъй като изхожда от смесване на институти на наследственото право – на мотива на завещателното разпореждане и на модалитетите при завещанията, а освен това е навеждаща към отговор, тъй като мълчаливо предполага отговор и мълчаливо предполага принципната недопустимост на възмездни елементи в едно завещание. Независимо от това формулировката е ясна и по същество питането е именно това, което поставих в заглавието на становището – допустими ли са завещания с т.нар. възмездни клаузи (термин, употребен напр. в определението по чл. 292 ГПК, довело до образуване на тълкувателното дело).

2. В българската съдебна практика още от 1968 г. се среща разбирането, че е недействително завещателно разпореждане, по силата на което се завещава на едно лице срещу това то да гледа завещателя (или друго лице) до смъртта му; аргументът е, че завещанието като правна сделка действа след смъртта и тежестта не може да породи действие преди това¹. В този смисъл има решения и от 80-те години и от 90-те години на 20 век². По реда на чл. 290 ГПК е натрупана и касационна практика при действието на ГПК (2008 г.), като тук също се приема, че завещанието е нищожно, но акцентът на нищожността е, че самото уговаряне на клауза за гледане и издръжка на едно лице – на завещателя или на другиго – в завещанието е незаконно, тъй като мотивът на сделката противоречи на безвъзмездния характер на завещанието и ако е единственият мотив за завещанието и е изразено в самото завещание, го прави нищожно, по чл. 42, б. „в“ ЗН³.

3. Подобни становища за нищожност на завещателно разпореждане с уговорка за гледане и издръжка преди смъртта на завещателя се срещат и в доктрината при действието на ЗН (1949). Така проф. Цанка Цанкова в своята монография „Завещанието в българското наследствено право“⁴ и доц. Анна Станева в учебника си по наследствено право⁵ приемат, че завещанието като правен акт има безвъзмезден характер и води до облагодетелстване след смъртта на завещателя; че противоречи на естеството на завещанието като сделка mortis causa идеята ненастъпилото действие на завещанието преди смъртта да бъде обвързано с насрещно поведение, което трябва да бъде осъществено приживе. „Ако е предвидено действие [на завещанието] приживе на завещателя, няма да се касае за завещание“⁶.

Напротив, най-новото съчинение в материята за завещанията (писано в края на 80-те години на 20 век) на проф. Петко Венедиков⁷ приема, че се касае за условие, а не за непозволена тежест или неморален мотив. Завещателното разпореждане, приема проф. Венедиков, е наистина условно само ако условието не се е сбъднало до смъртта на завещателя или сбъдването не е станало невъзможно дотогава; защото ако до смъртта условието се е сбъднало или е станало сигурно, че няма да се сбъдне, вече няма никаква несигурност. Завещателно разпореждане, с което завещателят оставя нещо на един младеж, „ако завърши право“, дава пример проф. Венедиков, важи безусловно, ако в промеждутъка между съставянето на завещанието и смъртта на завещателя младежът завърши право. При разпореждане „ако продължи да ме гледа до края на живота ми“, при смъртта завещателното разпореждане е обезсилено, ако в промеждутъка облагодетелстваното лице е изоставило гледането на завещателя⁸. Във всеки случай, „за действителността на това разпореждане аз не виждам никаква пречка“, категоричен е проф. Венедиков⁹.

4. Преди да се впуснем в изследване на въпроса какъв е характерът на уговорката за гледане и издръжка на някое лице приживе на завещателя в завещателно разпореждане и действителна ли е тя, е добре да обърнем внимание на един сроден институт на правото – дарението и на подобни уговорки в един договор за дарение. Защо е това?

Както е известно от историята на българската държава и право, нашето наследствено право е рецепция на уредбата на Италия и Франция; голяма част от разпоредбите на отменения ЗН 1890 г. са превод¹⁰ на разпоредбите на Codice civile Italiano 1865 г.¹¹. От достъпните законодателни материали по подготовката и приемането на сега действащия Закон за наследството от 1949 г. е видно, че законодателят, дори в условията на преход към планова икономика и при новите тогава социалистически условия, е запазил философията и структурата на уредбата, заварена от буржоазното френско и италианско право¹². Разликата между ЗН (1890) и ЗН (1949) е, че редица от разпоредбите са формулирани по-лаконично, някои отживели и неактуални правни институти са премахнати, постановено е пълно равенство на мъжа и жената и на брачните и извънбрачните деца, като са вмъкнати съвсем малък брой норми от съветското право¹³.

И в съответствие с горното, ако обърнем взор към правото на Франция напр., ще видим, че там даренията и завещанията имат обща уредба – касае се за два различни вида на едно родово понятие – безвъзмездно облагодетелстване (liberalite), като редица правила са общи за двата акта, независимо от факта, че дарението е договор, а завещанието – едностранна правна сделка. Връзката между двата акта се проявява в редица институти на наследственото право, вкл., но не само при възстановяването на запазена част от наследството. Ето защо във Франция се издават и ползват монографии и учебници по „Дарения и завещания“. Пак по същата причина както в ЗН (1890), така и в първоначалната редакция на действащия ЗН (1949 г.) уредбата на договора за дарение е била в наследствения закон – глава шеста на ЗН, която е отменена с приемането на ЗЗД, ДВ, бр. 275/1950 г., където е прехвърлена уредбата на договора за дарение. Отново по същата причина дори и понастоящем много от правилата за завещанията в ЗН са идентични с правилата при дарението по ЗЗД.

С тази прелюдия мисля, че мога да посоча случаи, при които съдебната практика и доктрината са разглеждали дарения с тежест или условие дареният да гледа и издържа дарителя или другиго.

Така, с р. 575-1966-I г.о. и по-късно с р. 53-1967-ОСГК¹⁴ Върховният съд е приел, че уговорената в едно дарение тежест за дарения да дава храна и облекло за своя баща до края на живота му не изменя характера на акта и той остава дарение. Бил е поставен въпросът да се развали договорът поради неизпълнение, но Върховният съд е казал, че дарение може да се отмени само по реда на чл. 227 ЗЗД.

В доктрината ни се приема, че при дарение с тежест, особено ако тежестта по икономическа стойност доближава или надхвърля стойността на дареното, имаме двустранен договор с елементи на възмездност¹⁵. Във френското право пък директно и без притеснение се говори за възмездно дарение като синоним на понятието дарение с тежест¹⁶.

Научните спорове относно понятията възмездност и безвъзмездност, едностранност и двустранност на договорите не са спирали¹⁷. Но нито един автор в българската (и не само) доктрина не поддържа, че дарението с тежест или под условие е нищожно. Неясноти¹⁸ има относно това дали и кои правила при двустранните, респ. възмездните, договори са приложими при даренията с тежест или под условие, но в действителността на дарения с такива модалитети поначало никой не се съмнява.

Законовата уредба на недействителността на дарение с модалитет и на завещание с модалитет е поначало еднаква: чл. 42, б. „в“ ЗН е идентичен с чл. 226, ал. 3 ЗЗД, като в първоначалната уредба на глава шеста на ЗН (1949 г.), уреждаща дарението, препращането е било директно: чл. 83, ал. 3 (отм.) ЗН е препращал за дарението към чл. 42, б. „в“ ЗН. Причината за еднаквостта на уредбата е общият произход на дарението и завещанието в правото на държавите от романското правно семейство (Франция и Италия) – и двете са безвъзмездни облагодетелствания (liberalites) и те се подчиняват на редица общи правила.

И така – предвид еднаквата уредба на нищожността – възниква въпросът: защо модалитетът „при условие да се грижи за мен или за другиго до смъртта ми“ да не опорочава до степен на нищожност дарението, но пък да опорочава завещанието, както приема у нас господстващото становище? Няма логика да е така.

5. Но, възразява се¹⁹, завещанието е различно от дарението. Дарението е договор и сделка между живи (inter vivos). Завещанието е едностранна сделка, акт на имуществено разпореждане по повод на смърт (mortis causa), т.е. предназначено да има действие след откриване на наследството. А при коментирания в настоящото становище модалитет сякаш изглежда, че завещанието произвежда действие, т.е. поражда задължение, преди откриването на наследството.

Възражението е неоснователно, тъй като става дума за привидност на действие на завещанието. „Облагодетелстваното лице“ още не е облагодетелствано, тъй като между съставянето на завещанието и откриването му то не получава нищо. В промеждутъка за него няма същинско задължение да изпълнява модалитета. Ако можем да говорим за задължение, тук имаме по-скоро т.нар. „несъщинско задължение“ (Obligienheit)²⁰. Доколкото модалитетът тук по същество е едно условие (ще получиш по завещание, ако положиш грижи), до сбъдването на условието – а дали условието ще се е сбъднало, ще стане ясно при откриване на наследството – сделката е във висящо състояние (in pendente conditione). Налице е правно очакване за придобиване на правото по сделката, но няма породено още право да се придобие, няма и задължение за гледане²¹. Модалитетът има стимулиращо действие²² за лицето, което би се ползвало от акта – за да придобие правото, облагодетелстваното от завещанието лице ще трябва да положи известни усилия – да се грижи за завещателя или за другиго до смъртта на завещателя.

6. И така, визираният модалитет е по същество условие. Чл. 17, ал. 1 ЗН генерално позволява съставянето на завещателни разпореждания (общи и частни) под условие. Условията в завещанията могат да бъдат отлагателни и прекратителни; случайни и потестативни²³.

В класификацията на условията като модалитети на сделките²⁴ условието „ако се грижи до смъртта ми за мен или за друго лице“ е потестативно, тъй като сбъдването на това условие зависи от волята на лицето, което би било облагодетелствано от сбъдването му. То не е чисто потестативно условие, а смесено потестативно²⁵, тъй като за да положи грижи за завещателя или за друго лице, посочено в завещанието, облагодателстваното лице трябва да има съдействието на този, когото трябва да гледа. Но дори и да приемем, че условието е чисто потестативно, това не прави модалитета или цялата сделка нищожни.

Достатъчно в тази връзка е да се посочи, че правилото на чл. 67 от отменения ЗЗД от 1892, прогласяващ за нищожно задължение под чисто потестативно условие – условие, което поставя задължението в зависимост само от волята на този, който се е задължил – не е възприето изрично в действащия ЗЗД. А, както се посочи по-горе, преди откриването на наследството облагодетелстваното лице всъщност няма юридическо задължение за гледане и издръжка.

В действителност и по старото право при завещанията и даренията е важало правилото, че законът покровителства безвъзмездните актове, като допуска по-либерално потестативни условия, отколкото при останалите правни сделки²⁶.

Потестативни условия „в тежест“ на облагодетелстваното лице са били допустими в римското право. Така в Дигестите, кн. XXXV, тит. 1, фрагмент 91 (Втора книга на Меценат за фидеикомисите), се дават примери:

„Естеството на условията, които действат в бъдеще, е в три посоки. Едни се отнасят до времето, през което завещателят е жив, други до времето след смъртта му, а трети и до двата момента, като датата на сбъдването им може да бъде било известна, било неопределена. Свикнали сме да съобразяваме тези неща не само при фидеикомисите, но и при назначаването на наследници, както и при учредяването на завети. Например, няма съмнение, че следното условие „Завещавам на Тиция, ако се омъжи за мене“, трябва да се изпълни през времето на живота на завещателя, а условието „Ако дойде на погребението ми“ не може да се сбъдне освен след смъртта на завещателя. Следващото пък условие „Ако тя се омъжи за сина ми“ може да се изпълни както по време на живота на завещателя, така и след смъртта. Първото и третото условие от примера се отнасят до неопределена дата, тъй като условието ще се сбъдне, когато момичето се омъжи, а второто има определена дата.“²⁷

И трите условия са потестативни, и трите са действителни в римското право.

Във френското право потестативните условия също поначало са напълно валидни. Там даже се признава валидността на завет в полза на „оня, който ще ме гледа“²⁸. Допустимостта на подобни „тежести“ се поставя под съмнение с оглед забраната за договори върху бъдещо наследство – ако заветникът е поел спрямо завещателя по един положителен начин ангажимент да изпълни тежестта, в такъв случай има нищожно съглашение върху бъдещо наследство и заветът ще е опорочен; но ако няма такова съгласуване на воли, става дума за обикновено условие, което е действително²⁹.

У нас по същия въпрос проф. Венедиков прави разграничението³⁰, че договор, по силата на който едно лице обещава да състави завещание в полза на друго, е договор върху неоткрито наследство³¹ и е нищожен. Обаче, ако по такъв договор лицето, което е обещало да състави завещание, изпълни обещанието си, самото завещание ще бъде действително.

Аз напълно споделям това становище. И наистина, става дума за два самостоятелни правни акта, две самостоятелни правни сделки. Съглашението върху неоткрито наследство е нищожно, но то е различно от последващия едностранен акт на завещателя, чиято действителност се преценява на самостоятелно основание. Завещанието би било нищожно според мен само ако в самия му текст, като единствен мотив за съставянето му, завещателят посочи поетото по договора задължение за съставянето му – арг. чл. 42, б. „в“ ЗН.

7. Член 42, б. „в“ ЗН обявява за нищожни завещания, чиито разпореждания или единственият мотив, изразен в текста на завещанието, противоречат на закона, на обществения ред, на добрите нрави, както и когато тежестта или условието са невъзможни.

Условието приживе на завещателя облагодетелстваното лице да се грижи за завещателя или другиго нито е невъзможно, нито е незаконно, нито пък е неморално или противообществено. Мотивът – да се положат грижи, вероятно за възрастен човек – всъщност е похвален. Нито в римското право, нито в законодателствата на държавите от романската група (Франция и Италия), от които ние сме реципирали своето наследствено право, не е имало съмнение за принципната действителност на потестативни условия в заавещания, включващи лично поведение (стига да е с незабранен от закона и морала характер) на облагодетелстваното лице.

В заключение:

Законът за наследството не забранява съставянето на т.нар. „възмездни завещания“, т.е. завещания, при които облагодетелстваното лице преди отваряне на наследството трябва да престира нещо в полза на завещателя или на трето лице.

Завещание под потестативното условие „ако се грижи до смъртта ми за мен или за трето лице“ е действително.

Чл. 42, б. „в“ ЗН и чл. 226, ал. 3 ЗЗД при завещанията и при даренията имат еднакво приложно поле – и както е действително дарение с тежест или под условие, съдържащи престация в тежест на дарения, така е действително и завещание с подобен модалитет.

Бележки под линия: