Относно началния момент на давността за вземането за обезщетение за оставане без работа при незаконно уволнение по чл. 225 КТ (становище по тълк. д. № 3/2024 г. на ВКС, ОСГК)

Настоящата статия може да бъде свалена и прочетена в .pdf формат тук.

1. Тълкувателното дело № 3/2024 г., ОСГК, и противоречивата практика

С разпореждане от 15.05.2024 г. на председателя на ВКС е образувано тълкувателно дело по въпроса, предмет на настоящото становище: „Кой е началният момент на погасителната давност за вземането за обезщетение на вредите от принудителната безработица при незаконно уволнение по чл. 225, ал. 1 КТ – денят на уволнението или денят на влизане в сила на съдебното решение, с което е уважен искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за признаване на уволнението за незаконно и отмяната му?“.

То е образувано след сезиране по реда на чл. 292 ГПК от касационен състав, констатирал противоречива практика по реда на чл. 290 ГПК.

Така, от една страна, с решение № 641/21.10.2010 г. по гр.д. № 923/2009 г. на ІІІ г.о. на ВКС е прието, че давностният срок за предявяване на иска по чл. 225, ал. 1 КТ започва да тече от момента, в който с влязло в сила съдебно решение уволнението е признато за незаконно, защото именно тогава, съобразно правилото на чл. 358, ал. 2, т. 2 КТ, вземането за обезщетение за незаконно уволнение става изискуемо.

От друга страна, с решение № 387/27.10.2011 г. по гр.д. № 1317/2010 г. на ІV г.о. на ВКС е прието, че вземането по чл. 225, ал.1 КТ е изискуемо, респ. началото на давностния срок е от деня на уволнението, а погасителната давност за него тече за всяка изтекла част от шестмесечния период по чл. 225, ал.1 КТ, а не от изтичане на пълния шестмесечен срок. Това разрешение на въпроса е споделено от състав на ВКС, III г.о. в определение по чл. 288 ГПК по гр. д. № 118/2016 г., където е прието, че погасителната давност за вземането по чл. 225, ал.1 КТ започва да тече от деня на уволнението, а решение № 641/21.10.2010 г. по гр.д. № 923/2009 г. на ІІІ г.о. на ВКС е възприето като изолирана и преодоляна с последващи решения на ВКС съдебна практика. Като такива са цитирани решение № 387/27.10.2011 г. по гр.д. № 1317/2010 г. на ІV г.о. на ВКС, както и решение № 420/17.08.2010 г. по гр.д. № 905/2009 г. на ІV г.о. на ВКС и Тълкувателно решение № 3/19.03.1996 г. по т.д. № 3/95 г. на ОСГК на Върховния съд.

2. Неродени искове не се погасяват по давност (actioni non natae non praescribitur)

Съгласно чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ тригодишен е давностният срок за предявяване на всички останали трудови спорове, неупоменати в предходните две точки, като не се спори, че тук се включва и давностният срок за вземането по чл. 225 КТ. Този срок, съгласно чл. 358, ал. 2, т. 2 КТ, би трябвало да тече от деня, в който правото, предмет на иска, е станало изискуемо или е могло да бъде упражнено. При парични вземания, каквото е и това по чл. 225 КТ, изискуемостта се смята настъпила в деня, в който по вземането е трябвало да се извърши плащане по надлежния ред.

Преди правото да може да бъде упражнено, давност не може да започне да тече – actioni non natae non praescribitur. Затова, ако се възприеме становището, че искът на работника или служителя за заплащане на обезщетение за вредите от оставането без работа вследствие на незаконно уволнение (чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ), чрез който се реализира правото по чл. 225 КТ, е обусловен от иска на работника или служителя за отмяна на уволнението като незаконно (чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ), т.е. че вземане по чл. 225, ал. 1 КТ за обезщетение за вреди от оставане без работа поради незаконно уволнение възниква едва след като сам работодателят признае уволнението за незаконно и го отмени или съдът го прогласи за незаконно, тогава давността няма как да започне да тече преди влизане в сила на отмяната на уволнението като незаконно – от съда или в хипотезата на чл. 344, ал. 2, изр. 1 КТ.

Ако обаче приемем, че искът на работника или служителя за заплащане на обезщетение за вредите от оставането без работа вследствие на незаконно уволнение (чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ) има самостоятелен, необусловен характер спрямо иска на работника или служителя за отмяна на уволнението като незаконно (чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ), отговорът ще бъде различен. Въпреки контроверсния характер на последното становище то има своята актуалност поради развоя на съдебната практика на ВКС в последно време.

3. Искът по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ и материалното субективно право по чл. 225, ал. 1 КТ

Искът представлява претенция за заплащането на обезщетение за вредите от оставането на работника или служителя без работа вследствие незаконното уволнение. Тя (претенцията) представлява израз на имуществена отговорност на работодателя, основанията за възникване и размерът на която са уредени от нормата на чл. 225, ал. 1 и ал. 2 КТ¹.

В съдебната практика и в теорията е утвърдено становището, че за да бъде уважен искът с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ, трябва да се установи кумулативното наличие на следните предпоставки: 1. да е налице противоправно действие на работодателя, изразяващо се в уволнение без наличие на потестативно право на уволнение или при незаконно упражняване на това потестативно право; 2. ищецът да е претърпял вреди под формата на пропуснати ползи, изразяващи се в загубения доход за периода след уволнението, но не повече от шест месеца, и 3. причинно-следствена връзка между незаконното уволнение и загубения доход.

Съдебната практика² и господстващото становище³ в теорията приемат, че за да бъде уважен искът на работника или служителя за обезщетение за оставането му без работа вследствие на незаконното уволнение, е необходимо уволнението да бъде признато за незаконно и отменено. Приема се, по тази причина, че искът по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ може да бъде уважен, ако е предявен самостоятелно, само ако първо е уважен с влязло в сила решение иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, с който уволнението е признато за незаконно и отменено, а в противен случай – само ако е съединен в един процес с иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ. Осъдителен иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ, предявен самостоятелно и без преди това да е бил уважен иск за отмяна на уволнението като незаконно по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, се приема за неоснователен. Вярно ли е това?

4. Самостоятелно предявяване на иска

Това становище аз приемам за неудържимо. Споделям изразеното в теорията, макар и малцинствено, мнение⁴, че не съществува пречка за самостоятелното предявяване на иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ и без преди това да е уважен иск за отмяна на уволнението като незаконно. Защо това е така? Чл. 225, ал. 1 КТ изрично предвижда като юридически факт, пораждащ отговорност на работодателя, факта на незаконно уволнение, но не и признаването му за такова. Становището, според което е необходимо предварителното признаване на уволнението за незаконно, е повлияно от уредбата на отдавна отменения КТ от 1951 г. Чл. 93 КТ (1951 г.) е предвиждал, че в случай, когато уволнението на работника или служителя бъде признато за неправилно от съда или помирителната комисия, той се възстановява на работа, като му се заплаща обезщетение за времето, през което е останал без работа поради това уволнение, но за не повече от два месеца. Чл. 225, ал. 1 КТ (1986 г.), в сила и понастоящем, обаче не поставя изискването уволнението да бъде признато за неправилно (незаконно), а само то обективно да е незаконно.

Освен че нищо в материалноправната норма на чл. 225 КТ не води на извода, че е необходимо предварителното признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна за уважаване на иска за обезщетение за вредите от незаконното уволнение, не виждам и други съображения в подкрепа на това становище.

Действително, за да бъде уважен иск по чл. 1 ЗОДОВ за обезщетение на вреди от незаконен административен акт, необходимо е първо административният акт да бъде отменен (чл. 204, ал. 1 АПК). Подобна изрична разпоредба (която, при това касае процесуалната допустимост, а не основателността на иска⁵) КТ не съдържа. Заповедта за уволнение, издавана от работодателя, освен това не е административен акт.

Действително, също така, ако адресатът на един утежняващ индивидуален административен акт пропусне да го обжалва по административен и съдебен ред, то актът се стабилизира и добива силата на решено нещо (autorite de la chose decidee) в отношенията адресат и администрация. Това означава и че съдът инцидентно не може да проверява законността на административния акт в спорове с участието на адресата му (чл. 17, ал. 2 ГПК). Но отново да повторим: заповедта за уволнение, издавана от работодателя, не е административен акт.

Не съществува, на следващо място, и някаква презумпция за законност на уволнението, която да се преодолява с предявяването и уважаването на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ. Ако имаше такава презумпция, то и тежестта на доказване незаконността на уволнението би била на работника или служителя, което становище обаче е отречено от съдебната практика и правната теория⁶.

Впрочем веднъж приели, че е допустимо разглеждането и уважаването на иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ, без преди това да е уважен с влязло в сила решение иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, стига двата иска да са обективно кумулативно⁷ съединени в един исков процес, логически следва да приемем и че е допустимо самостоятелното предявяване на иск за обезщетение за вредите от незаконно уволнение. И наистина, когато при обективно съединение на исковете съдът уважи иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, той взема становище по законността на уволнението в мотивите на съдебното решение, които, известно е⁸, не се ползват със сила на пресъдено нещо. Едва с влизане в сила на съдебното решение се формира сила на пресъдено нещо. Преди този момент няма влязло в сила съдебно решение по въпроса за законността на уволнението, а само изразено в мотивите на съдебното решение становище на съда по този въпрос. Вярно е, че в същото съдебно решение съдът взема, поради обективното съединяване на исковете, становище и по основателността на иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, но е факт, че няма формирана сила на пресъдено нещо и че окончателно не е установена незаконността на уволнението. Веднъж признали, че е допустимо инцидентно съдът да обсъжда – в мотивите на съдебното решение – законосъобразността на уволнението, за да уважи иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, няма разумно основание да не се приеме, че това може да стане в самостоятелен процес, в който е предявен само и единствено иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, без преди това да е разгледан и уважен иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ.

Наистина, ако не е предявен и уважен иск за отмяна на уволнението като незаконно, то няма да бъде отменено, но това не означава, че то не остава незаконно. Просто работникът или служителят, ако не е предявил иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, не желае да се възползва от благоприятните последици, които обективното право свързва с отмяната на уволнението като незаконно⁹. Сред тези последици обаче не е правото на обезщетение по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ. Него работникът или служителят може да претендира и без да иска уволнението да бъде отменено като незаконно, както и без да иска да бъде възстановен на работа. Правният интерес на работника или служителя от получаването на обезщетение за претърпените от незаконното уволнение имуществени вреди под формата на пропуснат доход и в тези случаи е несъмнен.

Всичко изложено по-горе ме кара да смятам, че искът по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ е самостоятелен, в смисъл, че може да бъде предявен независимо от иска по чл. 344, ал. 1,т. 1 КТ.

А щом този иск може да бъде предявен и без да има предявен и уважен иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, то бездействието на работника или служителя да го предяви не може да бъде извинено и не отлага началния момент на течение на погасителната давност.

5. Липсата на акцесорност на иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ и значението на влязлото в сила съдебно решение по иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ

Продължавайки горните разсъждения обаче, аз поддържам, че искът по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ не само има самостоятелен характер, но и не е обусловен от иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, т.е. искът по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ може да бъде уважен дори и ако искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е отхвърлен като неоснователен с влязло в сила съдебно решение. Това е така по следните причини:

Противно на приетото становище в теорията¹⁰, актуалната съдебна практика на ВКС приема, че предмет на делото при предявен иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ не е изобщо законността или незаконността на уволнението; съответно пределите на съдебната проверка не са спазването на всички императивни изисквания на КТ за законосъобразност на уволнението, а единствено проверката дали уволнението е незаконно на заявените от уволнения работник или служител оплаквания за закононарушения (решение № 503/2012 г. по гр. д. № 77/2011 г., IV г.о., решение № 297/3.10.2014 г. по гр. д. № 7528/2013 г., решение № 174/13.10.2016 г. по гр.д. № 659/2016 г., все на IV г.о. на ВКС и др.). Затова например, приема се, че ако уволненият работник или служител се е оплакал в исковата молба, че не е извършил нарушенията на трудовата дисциплина, за които е дисциплинарно уволнен, но не се е оплакал, че се е ползвал от предварителната закрила от уволнение, която не е преодоляна, то и съдът въпреки императивната норма на чл. 344, ал. 2 КТ не може да отмени уволнението като незаконно на това основание.

Тази практика стъпва на едно ново виждане за предмета на делото при предявен иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ. Предмет на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ не е законосъобразността на уволнението изобщо и с иска не се отрича просто съществуването на потестативното субективно право на работодателя на уволнение, нито самото потестативно право на уволнение. Предмет на иска е материалното субективно право на работника или служителя за отмяна на уволнението. Правопораждащ това субективно право е фактът на допуснато закононарушение от страна на работодателя при уволнението¹¹. Така че всяко такова право за отмяна не е някакво абстрактно и общо право за законосъобразност на уволнението, а едно конкретно право за отмяна, което се поражда от конкретно съществуващ порок на уволнението¹². Всяко отделно твърдение за незаконност на уволнението е отделно основание на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, или по-точно отделен иск. Само тези оплаквания за незаконност работодателят е длъжен да обори, като при условията на пълно и главно доказване установи не изобщо съответствието на уволнението с изискванията на закона, а отсъствието на твърдените от работника или служителя пороци на уволнението. Разпределението на тежестта на доказване следва от общите правила на чл. 154 ГПК и не се променя от това, че искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е конститутивен, а не отрицателен установителен. Правото за отмяна на уволнението принадлежи на работника или служителя, който е уволнен, но то произтича от закононарушение, извършено или допуснато от работодателя, поради което именно последният е този, който има интерес да установява законосъобразност на уволнението, но не изобщо, а само на заявените от работника или служителя основания. Само в така очертаните граници на процеса – заявените в исковата молба твърдения за закононарушения при уволнението – е длъжен съдът да изследва законността на уволнението.

Съдебното решение, с което се уважава конститутивен иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, има две правни последици: сила на пресъдено нещо и конститутивно действие. Силата на пресъдено нещо установява, че е съществувало в полза на работника или служителя към датата на устните състезания пред съда по същество субективното материално право за отмяна на уволнението. Конститутивното действие на съдебното решение непосредствено предизвиква желаната от уволнения ищец благоприятна правна промяна – отмяната на уволнението. Съдебното решение, с което се отхвърля като неоснователен конститутивен иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, има за последица само сила на пресъдено нещо. То установява, че към датата на приключване на устните състезания пред съда по същество не е съществувало материалното субективно право за отмяна на уволнението. И в двата случая обаче съдебното решение не формира сила на пресъдено нещо по въпроса налице ли е законно или незаконно уволнение – основният юридически факт, който поражда правото на обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ. Това следва от обстоятелството, че съдът не проверява изобщо законосъобразността на уволнението, а само конкретните твърдения за закононарушения, изложени от ищеца в исковата му молба¹³. Съдебното решение не формира и сила на пресъдено нещо дори по въпроса налице ли е допуснато нарушение на императивна трудовоправна норма, въведена като основание на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ. Това е така, защото в обективните предели на силата на пресъдено нещо се включва субективното право, предмет на иска, но не и юридическите факти, които пораждат това субективно право¹⁴.

С оглед горното съдебното решение, с което е отхвърлен иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, установява единствено, че в полза на ищеца не е съществувало субективното материално право за отмяна, индивидуализирано с основанието – конкретно заявено твърдение за допуснато нарушение на императивна материалноправна трудова норма. То не е пречка за предявяване на нов, различен иск за отмяна на уволнението като незаконно, с различно основание – друго твърдение за извършено закононарушение¹⁵. Съдебното решение, с което е уважен иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, е процесуална пречка за предявяване на нов иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ с други наведени основания. Причината обаче няма да е силата на пресъдено нещо на първия иск (който има за предмет друго материално субективно право за отмяна), а конститутивното действие на този иск – с него уволнението като обективен факт е премахнато, поради което вторият иск ще се явява лишен от предмет, а предявяването му – от правен интерес.

Като се има предвид горното и с оглед самостоятелния характер на иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, е видно, че предявяването и уважаването на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ няма никакво преюдициално значение за иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, който би бил предявен отделно. И наистина, за да бъде уважен иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, е необходимо, на първо място, да се докаже, че уволнението е незаконно. Но уваженият иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ не формира сила на пресъдено нещо по този въпрос – законно ли е уволнението или не, защото, както вече се посочи, новата съдебна практика решително изоставя тезата за служебното изследване изобщо на законността на уволнението. Предмет на делото при иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е субективното потестативно материално право за отмяна на уволнението, което субективно право не е елемент от фактическия състав на претенцията по чл. 225, ал. 1 КТ (такъв е фактът на незаконното уволнение). По тази причина и искът по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ не е обусловен от иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ.

Това е видно и от хипотезата, в която искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е отхвърлен с влязло в сила решение. Това решение не установява в отношенията между работника или служителя, че уволнението е законно, не установява дори и че не е било налице конкретното твърдяно закононарушение, с което ищецът е обосновавал основателността на предявения от него иск, защото закононарушението е юридическият факт, пораждащ спорното материално право за отмяна на уволнението, но сила на пресъдено нещо се формира върху субективното право, а не и върху правопораждащите го юридически факти. Решението установява единствено, че не е съществувало в полза на уволнения работник или служител конкретното субективно право на отмяна, предявено с отхвърления иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ. Ако уволненият работник или служител предяви самостоятелно иск за обезщетение за вредите от незаконното уволнение, не съществува пречка в този процес той да твърди, че уволнението е незаконно, не само поради допуснати от работодателя закононарушения, различни от тези, които съдът по иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ в предходния процес е обсъждал, но дори и поради съображенията, които предходният съд вече е отхвърлил – в мотивите на съдебното решение.

Разбира се, ако искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ и този по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ са предявени като обективно съединени в един исков процес, то уважаването на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ означава вземане на становище от съда и че уволнението е незаконно, което е една от предпоставките за уважаване на иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ. Това е така не защото последният иск е обусловен от първия, а защото в мотивите на съдебното решение съдът не може да стигне до различни изводи по въпроса за законността на уволнението по двата иска, инак би имало противоречие на мотивите на съдебния акт.

6. Липсата на обусловеност на иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ от иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ и давностните срокове за предявяването им

Предявяването на двата иска – за признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна и за заплащане на обезщетение за оставането без работа – за общо разглеждане на практика е обусловено от становището на съдилищата, че искът по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ е обусловен от иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, както и от по-краткия установен в закона (чл. 358, ал. 1, т. 2 КТ) срок за предявяване на „обуславящия“ иск. Веднъж отрекли обаче становището за преюдициалност на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ спрямо иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, спазването на двумесечния срок по чл. 358, ал. 1, т. 2 КТ като изискване за предявяването на иска за обезщетение става ненужно – паричният иск може винаги да се предяви в рамките на тригодишния срок по чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ. Господстващото понастоящем становище принуждава работниците да предявяват преждевременни искови претенции, които поставят проблеми пред съдебната практика и я тласкат да възприема алогични становища¹⁶.

Краен отговор:

Вземането по чл. 225, ал. 1 КТ възниква при оставане без работа след незаконно уволнение, за което е нужно изтичането на срок (не по-дълъг от 6 месеца) на фактическа принудителна безработица. Погасителната давност за това вземане тече за всяка изтекла част от шестмесечния период по чл. 225, ал. 1 КТ, начиная от деня, следващ деня на уволнението. Предявяването на иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ или непредявяването на такъв иск няма отношение към течението на давността за иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ.

Бележки под линия: