Може ли въззивният съд да отмени определението си по чл. 423 ГПК?

 

Производството по чл. 423 ГПК

В Гражданския процесуалния кодекс (обн., ДВ., бр. 59 от 20.07.2007 г., в сила от 01.03..2008 г.) законодателят въведе нова концепция, която да замени производството по издаване на изпълнителен лист въз основа на несъдебно (извънсъдебно) изпълнително основание. Неговата уредба е регламентирана в част V „Изпълнително производство“, дял I „Общи правила“, глава 37 „Заповедно производство“, чл. 410–425.

В заповедното производство са предвидени ограничен на брой средства за защита на длъжника. Това са:

• жалбата досежно разноските по чл. 413;

• възражението по чл. 414;

• възражението пред въззивния съд – чл. 423; и

• искът за оспорване на вземането при наличие на предпоставките, посочени в чл. 424 ГПК (новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства, които не са могли да бъдат известни на длъжника до изтичане на срока за подаване на възражението или с които не е могъл да се снабди в същия срок)[1].

Съдебната практика безпротиворечиво приема, че други средства за защита в заповедното производство са недопустими, поради липса на правен интерес, с оглед на предвидения специален ред на защита, изброен по-горе[2]. Приема се още, че предявен отрицателен установителен иск се явява недопустим, а постановеното решение по недопустим иск подлежи на обезсилване[3].

Разбира се, в хода на изпълнението длъжникът разполага и с иска по чл. 439 ГПК – Определение № 168 от 7.04.2016 г. на ВКС по ч. гр. д. № 954/2016 г., IV г. о.

Целта на настоящата публикация е бъде изяснено едно от предвидените средства за защита – възражението по чл. 423 ГПК, и то в една нова светлина.

В чл. 423 ГПК е посочено средство за защита на лицето в производството, срещу което е поискана и издадена заповед за изпълнение на парично задължение. Касае се за т. нар. „Възражение пред въззивния съд“ (изм. загл. – ДВ, бр. 50 от 2008 г.). Защитата обхваща случаите, когато длъжникът, на когото заповедта за изпълнение е била връчена, е пропуснал срока за възражение поради незаконосъобразното връчване на заповедта или поради наличието на обективни пречки, преградили възможността му да упражни правото си на възражение. Става дума за производство, в рамките на което законът предвижда оскъдни възможности за защита на длъжника – само на основанията, посочени в чл. 423, ал. 1, т. 1–4 ГПК.

В посоченото производство съдът, на основата на направените пред него твърдения, представените доказателства и вътрешното си убеждение, разполага с две възможности. В едната от тях (чл. 423, ал. 3 ГПК), в случай че въззивният съд приеме, че е налице някоя от предпоставките по чл. 423, ал. 1 ГПК, възражението бива приемано. В този случай изпълнението на издадената заповед по чл. 410 ГПК се спира, разглеждат се евентуално подадените частни жалби по чл. 413 или чл. 419 ГПК, а ако не са били налице предпоставките на чл. 411, ал. 2, т. 3 и 4 ГПК, съдът служебно обезсилва заповедта за изпълнение и издадения въз основа на нея изпълнителен лист. При това развитие, съгласно чл. 423, ал. 4, изр. 1 ГПК, разглеждането на делото от първоинстанционния съд продължава с указания по чл. 415, ал. 1. При другата възможност възражението бива отхвърлено и издадената заповед за изпълнение придобива стабилитет – в този смисъл Определение № 10 от 9.01.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4798/2016 г., III г. о., постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, и др.

Независимо че липсва изрична уредба, приема се, че в това производство въззивният съд се произнася с определение.

Тук се поставя въпросът има ли длъжникът, подал възражението пред въззивния съд, средство за защита срещу порочно определение, постановено в производството по чл. 423 ГПК.

Нека разгледаме и частния случай, в който кредитор представя в районния съд заявление по чл. 410 ГПК за сума над 25000 лева. Очевидно подаването на това заявление е в противоречие с нормата на чл. 410, ал. 1, т. 1 ГПК и на основание чл. 411, ал. 2, т. 1 ГПК следва да се остави без разглеждане като недопустимо. Районният съд обаче издава заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за сумата над 25000 лева. Заповедта се връчва на длъжника, докато той е в страна от Европейския съюз, и по този начин пропуска да възрази в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК. След завръщането си в Република България длъжникът разбира за издадената заповед за изпълнение и в едномесечния срок по чл. 423 ГПК подава възражение пред въззивния съд. В последното, освен всичко друго, е посочено и че заповедта е недопустима, предвид противоречието ? с чл. 410, ал. 1, т. 1 ГПК. Длъжникът моли въззивния съд да я обезсили като такава. С определение по чл. 423 ГПК въззивният съд отхвърля възражението, тъй като длъжникът не е доказал, че е имал обичайно местопребиваване на територията на друга страна в деня на връчване на заповедта, тъй като излизането и влизането на длъжника в Република България не било регистрирано. По оплакването за недопустимост въззивният съд, по една или друга причина, не се произнася. По този начин заповедта влиза в сила срещу длъжника и бива изпълнявана.

Очевидно е, че производството по така издадената заповед за изпълнение е недопустимо, а определението по чл. 423 ГПК несправедливо. Очевидно е също така, че законът не дава пряка и изрична защита срещу недопустимостта на производството по издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за суми над 25000 лева, както и срещу неправилни (несправедливи) определения в производството по чл. 423 ГПК. Може ли обаче по тълкувателен път от други разпоредби в ГПК, както и от съдебната практика, все пак да се намери средство за защита на потърпевшите от несправедливата празнина в закона?

Склонен съм да дам положителен отговор – предвид основните начала в гражданския процес, естеството и характеристиките на акта, с който въззивният съд се произнася в производството по чл. 423 ГПК, както и изрично уредената възможност за ревизия на крайното постановление в производството, макар изрично да не е посочено като текст в заповедното производство.

 

Правото на защита

В разпоредбата на чл. 56 от Конституцията на Република България е предвидено, че всеки гражданин има право на защита, когато са нарушени или застрашени негови права или законни интереси. Това право предполага задължение за държавата, чрез законодателството и прилагането на законите, да обезпечи ефективна възможност на гражданите да защитят нарушените или застрашените си права пред съдебните органи[4]. Държавата трябва да способства за осъществяването на правото на съдебна защита, която следва да бъде компетентна, справедлива и ефективна. Механизмът на съдебна защита трябва да включва и отстраняването на съдебната грешка в широк смисъл.

От времето на Древния Рим проверката на съдебните решения от съда на висшестояща инстанция гарантира правилното решаване на делата. От момента на възникването си до наше време необходимостта от съществуване на проверка на съдебните актове не се подлага на съмнение нито в науката за гражданския процес, нито в законодателството, нито в съдебната практика^[5].

Необходимостта от съществуването на проверка на съдебните актове произтича от обстоятелството, че съдът от първа инстанция може да сгреши и в прилагането на закона, и в събирането на фактическия материал, че изследването на важните по делото факти може да се окаже недостатъчно. Ето защо необходимостта от проверка на съдебните актове се свързва винаги с несъвършенството на правосъдието. Колкото и добре да са подготвени за дейността си съдиите, колкото и добросъвестно и внимателно да се отнасят към задълженията си, във всеки случай те не могат да бъдат напълно застраховани от пропуски и грешки^[6]. Намирам, че посоченото еднакво се отнася както за класическата проверка чрез инстанционен контрол, така и за проверката на оттегляемите определения на съда, който ги е постановил.

В свое Решение № 3 от 17.05.1994 г. по к. д. № 1/1994 г. Конституционният съд на Република България приема, че правото на защита е преди всичко основно право на гражданите, за да охрани техните права и законни интереси. Систематическото му място в Конституцията –главата за основните права – сочи особеното значение, което му придава законодателят. От друга страна, правото по чл. 56 от Конституцията има всеобщ, универсален характер. С него разполага всеки гражданин за защита на нарушени права или законни интереси. При наличието на правен интерес то включва в себе си субективното право като гарантирана възможност от закона за действие, както и правото да бъде защитен всеки застрашен законен интерес. В решението се сочи също, че разпоредбата на чл. 56 от Конституцията действа съвместно с други норми на Конституцията и законите, но тя може да се прилага и самостоятелно като последна защитна възможност, щом други не са предвидени. В същото време задължава законодателя да предвиди процесуални норми за охрана на различни права и законови интереси. In fine – в решението се приема, че правото на защита по чл. 56 от Конституцията има различни проявни форми – жалби до различни общински и държавни органи, устни или писмени възражения и обяснения, изслушване, обжалване на административните актове пред по-горестоящия административен орган, обжалване на административните актове по отношение на тяхната законосъобразност пред съда, предявяване на искове пред съда и обжалването на актове пред по-горна съдебна инстанция и пр.

 

Определенията като процесуални действия на съда

Важна част сред съдебните постановления заемат определенията[7]. Те представляват съдебни постановления, с които съдът се произнася по процедурни въпроси – чл. 252 ГПК. Това е разликата, на която ГПК подчинява решенията и определенията – с оглед на правните им последици, стабилитет и ред за тълкуване.

За целите на изследвания въпрос ще припомня разделянето им на следните две групи, съобразно техния предмет и въздействието им върху производството.

Първа група: определения, с които производството се прекратява

Определенията от тази група имат общ белег – отричат допустимостта на исковия процес. Именно поради това, че я отричат, те винаги съдържат в себе си и отказ на съда да продължи да процедира. В този отказ се състои прекратяването на делото, което осуетява завършването му с решение.

Посочените определения не могат да бъдат отменяни или изменяни от съда, който ги е постановил. Съгласно Решение № 89 от 30.12.1983 г. по гр. д. № 64/83 г. на ОСГК на ВС определението, с което съдът сам отменя определението, с което е прекратил делото, е нищожно[8].

Определенията от посочената група, подобно на решенията, слагат край на делото и подлежат на отделно обжалване с частна жалба, тъй като преграждат пътя на исканата защита, давана с решението – чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК.

Втора група: определения, с които съдът администрира движението (развитието) на производството

Цялата тази втора група определения е наричана от правната теория и съдебната практика „определения по движението на делото“. Всички те предпоставят възможността делото да се развие до нормалния му завършек с решение. Разглежданите в тази група определения противостоят на определенията от първата група, които отричат тази възможност и затова прекратяват делото.

От своя страна, по предмета си на произнасяне определенията по движението на делото се делят също на две групи (подгрупи):

1. В първата подгрупа са определения, с които съдът взема становище по допустимостта на делото без обаче да го прекратява.

2. Във втората подгрупа влизат определенията, които като предпоставят, че процесът е допустим, целят да организират и обезпечат бързо, икономично и законосъобразно развитие на производството към постановяване на правилно решение.

Посочените две подгрупи (1 и 2) на определенията по движението на делото се различават по възможността и начина за обжалване.

Определенията по подгрупа 1, доколкото преграждат, макар и временно, развитието на делото, подлежат на обжалване с частна жалба (чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК). От своя страна, определенията, които констатират, че искът е допустим и дават ход на делото (производството), както и определенията от подгрупа 2, не подлежат на отделно обжалване с частна жалба, освен по изрично посочено изключение (чл. 15, ал. 2, чл. 220 във вр. с чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК). Тяхната правилност се проверява при обжалване на решението, чието постановяване те допускат или подготвят.

Приликите се състоят във възможността на съда, постановил определенията по движението на делото /цялата група II/, сам да ги изменя или отменя.

Определенията по движението на делото, при наличие на предпоставките по чл. 253 ГПК, подлежат на отмяна от същия съд, който ги е постановил. Основанията, при които това правомощие на съда може да бъде упражнено[9], са:

• промяната на обстоятелствата, при които е било издадено подлежащото на изменяне или отменяне определение;

• при очевидна фактическа грешка; или

• пропуск, който съдът е допуснал при постановяването им[10].

 

Определението по чл. 423 ГПК

Към момента в константната съдебна практика на ВКС (включително и в най-новата) е прието, че определенията по чл. 423 ГПК на въззивните съдилища, с които възражението се приема за разглеждане или молбата се оставя без уважение, не подлежат на последващ инстанционен контрол, т.е. производството по разглеждането им е едноинстанционно[11]. ВКС приема, че това е така, поради обстоятелството, че тази част на заповедното производство въвежда извънинстанционна проверка относно правото на участие на длъжника в заповедното производство в изчерпателно изброени от закона случаи. В това производство въззивният съд не извършва проверка на правилността на постановения в заповедното производство акт и не упражнява инстанционен контрол по отношение на издадената заповед за изпълнение, а с него се цели отмяна на влязлата в сила заповед. Аргумент за необжалваемостта на определението по чл. 423 ГПК е и сходният му характер с производството по чл. 303 и сл. ГПК за отмяна на влязло в сила решение, което е едноинстанционно – така Определение № 10 от 9.01.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4798/2016 г., III г. о., постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, и др.

Налице е и константна съдебна практика на ВКС относно това, че актът на съда по чл. 423 ГПК няма сила на пресъдено нещо и не е от категорията на преграждащите по-нататъшното развитие на делото определения. Поради тази причина практиката на ВКС не допуска постановените в това производство определения да бъдат разглеждани в производство по отмяна на влезли в сила решения по чл. 303 и сл. ГПК. В този смисъл са Определение № 33 от 20.01.2012 г. на ВКС по ч. т. д. № 19/2012 г., I т. о., Определение № 14 от 30.01.2012 г. на ВКС по т. д. № 1256/2011 г., II т. о., Определение № 92 от 25.03.2014 г. на ВКС по т. д. № 461/2014 г., II т. о., Определение № 805 от 21.09.2012 г. на ВКС по ч. т. д. № 537/2012 г., II т. о., Определение № 745 от 13.08.2012 г. на ВКС по ч. т. д. № 285/2012 г., II т. о., Определение № 201 от 21.09.2012 г. на ВКС по т. д. № 538/2012 г., I т. о., Определение № 207 от 19.03.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1383/2015 г., IV г. о., Определение № 234 от 25.03.2014 г. на ВКС по ч. гр. д. № 6883/2013 г., IV г. о., Определение № 236 от 26.03.2014 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1885/2014 г., III г. о., както и мн. др.

От посоченото дотук може да се направи извод, че доколкото определението по чл. 423 ГПК не слага край на делото, то не подлежи на обжалване пред по-горна инстанция (чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК) и за него не е изрично предвидена възможност за неговото обжалване (чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК)[12].

Според мен не така обаче стои въпросът за възможността определението по чл. 423 ГПК да бъде отменено от постановилия го съд, вследствие на изменение на обстоятелствата, грешка или пропуск – чл. 253 ГПК.

Характеристиките на определенията ни водят до правния извод, че те биват или 1) преграждащи развитието на производството, или 2) такива по движението на делото. Всъщност това е посочено и в ТР № 104 от 7.09.1967 г. на ВС по гр. д. № 73/1967 г. на ОСГК. В тълкувателното решение се сочи, че чл. 195, ал. 2 ГПК (отм.), идентичен с чл. 253 ГПК (в сила от 01.03.2008 г.), отграничава определенията по движението на делото, давайки правото на съда сам да ги отменя или изменя вследствие на изменение на обстоятелствата, грешка или пропуск. Идентично е посочено и в ТР № 119 от 1.12.1956 г. на ВС по гр. д. № 112/1956 г., ОСГК.

След като константната настояща съдебна практика на ВКС категорично приема, че определението по чл. 423 ГПК не прегражда по-нататъшното развитие на делото, то следва да приемем единствения логичен правен извод, че крайният акт в производството по чл. 423 ГПК попада в другата група определения – тези по движението на делото.

Съгласно чл. 253 ГПК определенията, които не слагат край на делото, могат да бъдат отменяни или изменяни от същия съд вследствие на изменение на обстоятелствата, грешка или пропуск. Последните, според правната теория[13], могат да се отнасят до процесуални факти, обуславящи определението. Като примери са посочени, че като е приел погрешно, че страната е дееспособна или надлежно представлявана, съдът е дал ход на недопустимия иск. Друг пример – като е приложил погрешно чл. 164 ГПК, съдът е приел, че свидетелите са недопустими. Тези погрешни определения трябва да бъдат отменени и заменени с точно противоположни.

Намирам, че институтът на оттегляемите определения следва да бъде приложим особено в производства като това по чл. 423 ГПК.

От една страна, приемам за безспорно, че това производство е създадено и има за цел охрана на интересите на длъжника в заповедното производство във връзка с връчването на заповедта за изпълнение и с оспорване на вземането по нея. На кредитора пък, с оглед спазване на принципа за равенство на страните (чл. 9 ГПК), е предоставена възможност при приемане на възражението да предяви иск за установяване на вземането си по чл. 422 във вр. с чл. 415 ГПК.

Смятам за безспорно и обстоятелството, че в производството по чл. 423 ГПК са приложими и основните начала на гражданския процес. В изключително голяма степен, обусловена от едноинстанционността на производството, следва да се съблюдават принципите на законността (чл. 5 ГПК) и за справедливостта като реализация на морала в правото. В това производство необходимостта от точното съблюдаване и прилагане на закона е от изключително висока степен, предвид това, че възражението се разглежда в закрито заседание, при липса на непосредствеността. Всъщност приложението на основните начала в заповедното производство е признато и в ТР № 4 от 18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съобразно принципа на законността, при непълнота на закона съдът трябва да решава делата според общия им разум. В пълна степен това се отнася и за приложимостта на средствата в гражданския процес, независимо от неговия вид – исков, обезпечителен или изпълнителен. Да се приеме противното, би означавало да се допусне съществуването в правния мир на погрешно (недопустимо) произнасяне на съда, което не е в състояние да постигне целите на производството и смисъла на правото.

В мотивите към т. 7 от тълкувателното решение изрично е посочено, че съобразно принципа на законност (чл. 5 ГПК) съдът е длъжен да решава делата според общия им разум. Това налага при допусната очевидна фактическа грешка или непълнота в заповедта същата да бъде поправена или допълнена, а при неяснота – да се даде тълкуване на същата, тъй като предвиждането на тези институти в исковия процес е наложено от съображения, които са в сила и в заповедното производство.

Действително тази мотивировка е дадена по отношение приложимостта на чл. 247, чл. 250 и чл. 251 ГПК, но тя според мен в пълна степен е относима и към приложението на чл. 253 ГПК.

В посочения по-горе смисъл намирам, че макар и в производство по чл. 423 ГПК съдът е длъжен да следи и за допустимостта на процеса по издаване на заповед за изпълнение, особено що се касае за спазване на разпоредбата на чл. 410, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 411, ал. 2, т. 1 ГПК. Това, от една страна, произтича от вмененото задължение на всеки съд да следи служебно за абсолютните процесуални предпоставки при издаването на съдебно постановление, а от друга – това е допустимо с оглед правилното разрешаване на въпросите за защита и съдействие – чл. 2 във вр. с чл. 5 ГПК.

Лишено от логика и израз на необоснован и прекомерен формализъм е становището, че въззивният съд проверява и се произнася единствено по посочените в чл. 423, ал. 1, т. 1–4 ГПК основания и не може да излиза от рамките на тази проверка.

Ако приемем посоченото за правилно, то това означава, че ще влязат в сила съдебни актове, обременени с толкова съществени пороци като нищожност и/или недопустимост.

В ТР № 13 от 1976 г. на ОСГК на ВС, възприето по-късно и в ТР № 1 от 10.02.2012 г. на ВКС по т. д. № 1/2011 г., ОСГТК на ВКС, е посочено, че отличителен белег на нищожното решение е, че не отговаря на изискванията за валидно постановено решение. За да е валидно решението на съда, трябва да е постановено от надлежен орган, овластен от закона за издаването му.

В случая намирам за уместно прилагането по аналогия на възприетото в посочените по- горе тълкувателни решения.

Ако се върнем на посочения частен случай в началото на статията и го съпоставим с чл. 410, ал. 1, т. 1 ГПК, ще видим, че по аргумент от разпоредбата заповедта по чл. 410 ГПК е издадена именно от ненадлежен орган, извън правораздавателната власт[14] на районния съд, доколкото претенцията е над 25000 лева и не може да бъде предявявана чрез заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, а е необходимо за нея да бъде предявен иск пред окръжния съд съгласно чл. 104, т. 4 ГПК. От посоченото следва, че съдебният акт (заповедта по чл. 410 ГПК за сума над 25000 лева) е нищожен и не е годен да породи присъщите му правни последици, тъй като е издаден от неовластен от закона и ненадлежен орган.

При евентуално допускане на възражението по чл. 423 ГПК до разглеждане само на соченото от длъжника основание по чл. 423, ал. 1, т. 1–4 ГПК, без разглеждане на валидността и/или допустимостта на издадената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, би довело във фазата на разглеждане на възражението по същество въззивният съд да извърши проверка за основанията по т. 1–4, без да се произнася по евентуалната нищожност или недопустимост. Смятам, че юридическата логика и правоприлагането изискват преди да разреши налице ли са посочените предпоставки за приемане на възраженеито по чл. 423 ГПК, съдът да се произнесе дали възразената заповед за изпълнение отговаря на изискванията за валидност и допустимост. Както бе посочено и по-горе, нормата на чл. 5 ГПК задължава съда да решава делата според точния смисъл на законите, а при липса на закон – съобразно принципите на правото, обичая и морала. От това следва, че обвързаността на допускането на възраженеито от посочените от длъжника основания не следва да се отнася до валидността и допустимостта на заповедта за изпълнение. Въведеното с нормата на чл. 6 ГПК диспозитивно начало не изключва служебното задължение на съда да извършва валидни процесуални действия по движение и приключване на делото. Служебното задължение на съда да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните постановления във всяко положение на делото, трябва да се разпростре и в производството по чл. 423 ГПК. Посочените мотиви, макар и да касаят допускането на жалба до касационен контрол, намирам, че в пълна сила важат и са относими и в производството по разглеждане на възражение срещу издадена заповед за изпълнение[15].

Поставяйки „буквата на закона“ над принципите на правото, и в частност на гражданския процес, позовавайки се на това, че проверката в производството по чл. 423 ГПК е точно определена и съдът не може да излезе от тази регламентация, се достига до резултат, който, макар и правилен от формална страна на производствените правила, е в нарушение на справедливостта като основно начало в гражданския процес и принципа за прилагане на закона еднакво спрямо всички – чл. 9 ГПК. Мнението ми е, че прилагането на правото изисква да се тълкува законът, и волята на законодателя, когато сме изправени пред празнота, да бъде точно изведена[16]. В противен случай правото и правоприлагането от динамична наука се превръщат в догма.

Считам, че не намира опора в закона твърдението, изразено в някои съдебни постановления, че в приложното поле на чл. 253 ГПК влизат само определенията, с които съдът администрира движението (развитието) на производството.

Чл. 253 ГПК (2007 г.) и чл. 195, ал. 2 ГПК (1952 г., отм.) третират определения, които „не слагат край на делото“, а не определения, „с които съдът администрира развитието на производството“. Така възприетото не кореспондира с основополагащия за процеса принцип на законност – чл. 5 ГПК. В случая е налице незаконосъобразно стеснително тълкуване на чл. 253 ГПК, което следва да бъде посочено като неправилно, защото по този начин неоправдано се стеснява приложното поле на чл. 253 ГПК. Нещо повече, по-важното е, че чрез стеснителното незаконосъобразно тълкуване съдът ограничава правото на защита на лицата, лишавайки ги от процесуално средство за защита. Последното намирам и за противоконституционно. Вместо да бъде разрешавана молбата за защита и съдействие (чл. 2 ГПК) до съдилищата, последните (поне първостепенните и въззивните), разчитайки на процесуалния формализъм, постановяват съдебните си актове въз основа на него, а не на основните начала на правото, обичая и морала.

В обобщение намирам, че институтът на оттегляемост на определенията (чл. 253 ГПК) не само е приложим, а е и необходим в производството по чл. 423 ГПК. Принципите на чл. 2, чл. 5 и чл. 9 ГПК във вр. с чл. 46, ал. 2 ЗНА, на които се основава и гради гражданският процес, както и целите, които посочените основни начала поставят на правораздаването, са и трябва да бъдат въздигнати и прилагани дори и когато „буквата на закона“ създава непълнота при правораздаването и вакуум при позволените средства на съда и страните за достигане на обективната истина и точното прилагане на закона спрямо всички. В противен случай се създава впечатлението за липса на социална справедливост, изразяваща се в отказ на достъп до съд, както и загуба на доверие в съдебната система.

Намирам за разумно и de lege ferenda в чл. 423 ГПК изрично да се добави задължението на въззивния съд служебно да следи за валидността и допустимостта на издадените актове от първоинстанционния съд в заповедното производство.

 

Бележки под линия:

[16] Така Решение № 8 от 9.02.2017 г. на ВКС по гр. д. № 744/2016 г., II г. о.