17. От кой момент става изискуемо вземането и започва да тече погасителната давност за извършени подобрения в чужд имот при прекратен договор за наем?

 

Решение № 175 от 13.10.2016 г. на ВКС по гр. д. № 821/2016 г., III г. о., докладчик Велислав Павков

 

От кой момент става изискуемо вземането и започва да тече погасителната давност за извършени подобрения в чужд имот при прекратен договор за наем по иск за неоснователно обогатяване по чл. 59 ЗЗД?

 

Производство по чл. 290 ГПК.

Давностен срок започва да тече от момента на предаване на имота след прекратяване на наемния договор, който е и моментът на получаване на престацията, изразяваща се във връщането на наетия имот от страна на наемателя на наемодателя. Хипотезите на подобрения, извършени в чужд имот, и подобрения, извършени от наемодател в наетия въз основа на договор за наем имот, са различни и се уреждат различно от закона по отношение на настъпването на изискуемостта на вземането за подобренията, респ. за разноските за тяхното извършване или за увеличената стойност на имота. Различието следва от обстоятелството в какво качество са направени подобренията, оттам и е различен моментът на настъпването на изискуемостта на вземането, от който момент безспорно започва да тече и погасителната давност за вземането. При наличието на наемен договор по отношение на вземането за подобрения изискуемостта настъпва от момента на предаването на имота след прекратяването на наемния договор, който е и моментът на даването на престацията. В този смисъл настоящият състав споделя изразеното становище по този правен въпрос с решение по гр. д. № 21/2009 г., постановено по реда на чл. 290 ГПК от състав на ІІ т. о. на ВКС, както и възприетото в ППВС № 1 от 28.05.1979 г., т. 7.

От доказателствата по делото се установява, че за периода на действие на договора наемателят по делото е извършил редица подобрения, подробно отразени в заключението на вещото лице, по приетата съдебна-техническа експертиза се установява, че разходите за извършените подобрения в наетия имот са на стойност 41 382,30 лв. Този размер е посочен от вещото лице, а количеството, видът и обемът на извършените дейности се установяват както от настоящото състояние на обекта, отразен от вещото лице, така и от показанията на разпитаните като свидетели по делото лица. В така посочената сума не следва да се включват и не са включени посочените от вещото лице печалба, ДДС и коефициент за овехтяване, а следва да се добавят разходите за положените тапети и боя по тавани, общо в размер на 1622,15 лв. Общият размер на извършените от наемателя разходи за извършените подобрения възлиза на 43 004,45 лв., до която сума е основателен предявеният иск. С оглед на обстоятелството, че се касае за извършени от наемател подобрения в нает имот, без в договора между страните да е посочено за чия сметка са извършените разходи, обеднелият наемател разполага с иска по чл. 59 ЗЗД да иска присъждането на направените разходи, а не на увеличената стойност на имота, за извършените подобрения. Предвид изложеното, предявеният иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД е основателен до размера на посочената по-горе сума.

Направеното правопогасяващо възражение за изтекла погасителна давност е неоснователно, доколкото към началото на 2012 г. имотът все още се е ползвал от наемателя въз основа на наемния договор, като искът за връщане на наетата вещ е предявен през 2013 г., като в рамките на това производство е предявен и искът с правно основание чл. 59 ЗЗД (обособен като самостоятелен иск, след разделяне на производството по насрещния иск).

 

В обратен смисъл:

Решение № 912 от 2.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4713/2008 г., I г. о., докладчик Жанета Найденова

 

Кой е началният момент на погасителната давност при вземания за извършени от държател в чужд имот подобрения?

 

Производство по чл. 290 ГПК.

С р. № 663 от 5.02.2005 г. по гр. д. № 444/2005 г. ВКС, I г. о. е приел „Давността започва да тече от момента на изискуемостта на вземането. При хипотезите на неоснователно обогатяване, когато е налице разместване на имуществени блага без правно основание и не е уговорен срок за изпълнение, изискуемостта на вземането настъпва от момента на възникването му“.

С р. № 204 от 8.05.2006 г. по гр. д. № 1196/2005 г., ВКС, II г. о. приема, че давностният срок започва да тече от момента, в който се поражда правото на иск, а в ППВС № 6 от 27.12.1974 г. буквално е казано: „Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Правоотношенията, които възникват между владелеца, извършил подобренията, и собственика на имота, върху който са извършени, се характеризират с такива особености, които дават основание с оглед на общия смисъл на закона и справедливостта да се приеме, че изискуемостта за вземането за подобрения върху чужд имот не съвпада с извършването на самото подобрение, а трябва да се отнася към един по-късен момент“.

В определението за допускане касационно обжалване на въззивното решение е цитирано ТР № 85 от 2.12.1968 г., ВС, ОСГК, препраща се и към ППВС № 6 от 27.12.1974 г. В тях се разяснява, че отношенията между подобрителя на чужд имот и собственика, ако не се уреждат при условията на чл. 72 или на чл. 74, ал. 2 във вр. с чл. 72 ЗС, следва да се разгледат на плоскостта на правилата на неоснователното обогатяване. Държателят на недвижим имот, който е извършил подобрения в него, не може да се ползва от разпоредбите на чл. 71 и 72 ЗС. Неговите отношения със собственика за добивите, получени от имота, и извършените подобрения се уреждат в съответствие с договора между тях, а при липса на договор – съобразно правилото на чл. 93 ЗС за добивите, и правилата за водене на чужда работа без пълномощие и неоснователно обогатяване – за подобренията. Лицето, което е извършило подобрения в чужд имот, без да е било обвързано с договор към собственика на имота, когато не е владелец и не е държател, не може да се ползва от разпоредбите на чл. 72 и 74 ЗС. Неговите отношения със собственика за извършените подобрения се уреждат съобразно правилата за водене на чужда работа без пълномощие, съответно с правилата на неоснователното обогатяване, а за добивите от вещта – съобразно чл. 93 ЗС. Съсобственикът, който е извършил подобрения в съсобствения имот със съгласието на останалите съсобственици, не може да се ползва от разпоредбите на чл. 71, 72 и 74 ЗС. Неговите отношения с останалите съсобственици се уреждат за добивите – от правилото на чл. 93 и чл. 30, ал. 3 ЗС, а за необходимите разноски за запазване на имота и подобренията – от правилото на чл. 30, ал. 3 ЗС и тези за водене чужда работа без пълномощие.

Това означава че съдебната практика, изразена в постановления на Пленума на ВС и тълкувателни решения на ОСГК, като задължителна по въпросите на извършени подобрения в чужд недвижим имот без знанието и съгласието на собственика и без намерението на извършителя да придобие имота, като го владее за себе си, е постоянната практика, ползвана от съдилищата. Че тя винаги е насочвала в тези случаи към института на водене чужда работа без пълномощие – чл. 60–62 ЗЗД, или неоснователното обогатяване по чл. 59 ЗЗД, и че при тези случаи вземането е изискуемо от момента на извършването на подобренията. Върховният касационен съд при условията на чл. 291, т. 1 ГПК решава спора, като приема, че правилната практика е тази на ВС, изразена в ТР № 85 от 1968 г. ВС, ОСГК, на ППВС № 6/1974 г., р. № 663 от 5.02.2005 г. по гр. д. № 444/2005 г. ВКС, I г. о., р. № 204 от 8.05.2006 г. по гр. д. № 1196/2005 г., ВКС, II г. о. – т.е., че началният момент на погасителната давност при вземания за извършени от държател в чужд имот подобрения започва да тече от момента на извършването им, а не от по-късен момент. За тях не са приложими разпоредбите на чл. 72 или чл. 74, ал. 2 във вр. с чл. 72 ЗС.

 

18. Дали изявление на длъжника, което не е адресирано към кредитора, съставлява признание на дълга по смисъла на чл. 116, б. а“ от ЗЗД?

 

Решение № 131 от 23.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5140/2015 г., IV г. о., докладчик Боян Цонев

Настоящият съдебен състав на ВКС намира за правилно разрешението, възприето в обжалваното въззивно решение, а именно – че не е необходимо волеизявлението, съдържащо признание на дълга, да бъде адресирано (отправено) до кредитора или негов представител, за да прекъсне давността съгласно разпоредбата на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД. Това волеизявление на длъжника има единствено удостоверителен (не и диспозитивен) характер. Прекъсването на давността настъпва по силата на самата правна норма (ex lege), като за това е достатъчно длъжникът да направи (обективира) такова недвусмислено волеизявление, че задължението му към кредитора съществува към момента, в който е направено (обективирано) волеизявлението. Без значение е дали с признанието си длъжникът цели да прекъсне давността или не; без значение е и кога и по какъв начин кредиторът е узнал за направеното признание от длъжника. Поради това, без значение е и по какъв повод е направено признанието на дълга и пред кого, както и до кого е адресирано. Достатъчно е волеизявлението на длъжника за това да е еднозначно, като то може да е направено изрично – писмено или устно; може да е обективирано пред свидетели или пред държавен орган, който може да го е удостоверил и в официален документ; може да е обективирано и чрез недвусмислени конклудентни действия (последната хипотеза също се възприема в цитиранато решение на ВКС, но при нея изискване за адресиране би било трудно постижимо).

 

В обратен смисъл:

Решение № 100 от 20.06.2011 г. на ВКС по т. д. № 194/2010 г., ІІ т. о., докладчик Лидия Иванова

Признание по смисъла на закона е налице, когато се признава съществуване на задължението, което кореспондира на признатото право. Признаването е едностранно волеизявление, с което длъжникът пряко и недвусмислено заявява, че е задължен към кредитора. За да е налице признаване на вземането по смисъла на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД, същото трябва да е направено в рамките на давностния срок, да е отправено до кредитора или негов представител и да се отнася до съществуването на самото задължение, а не само до наличието на фактите, от които произхожда. Това е така, защото признаването на фактическия състав все още не означава признаване на последиците от този фактически състав към момента на признаването. Признаването на дълга може да бъде изразено и с конклудентни действия, стига същите да манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретния дълг към кредитора.

В този смисъл: Решение № 105 от 5.06.2014 г. на ВКС по т. д. № 1697/2013 г., I т. о.

 

19. Съставлява ли извънсъдебно признание на длъжника вписването на дълга в счетоводството на търговеца, в справките-декларации по ЗДДС?

 

Решение 49 от 04.04.2017 г. на ВКС по т. д. № 50236/2016 г., IV г. о., докладчик Светла Цачева

 

Съставлява ли извънсъдебно признание на длъжника вписването на дълга в счетоводството на търговеца, в справките-декларации по ЗДДС?

 

Съгласно трайно установената съдебна практика по правната си същност признаване на вземането от длъжника е едностранното му волеизявление, с което той пряко и недвусмислено заявява, че е задължен към кредитора. Признаването на вземането по чл. 116, б. „а“ от ЗЗД трябва да е направено в рамките на давностния срок и да се отнася до съществуването на самото задължение, а не до наличието на фактите, от които задължението произхожда. Признаването на дълга може да бъде изразено и с конклудентни действия, когато те изразяват по ясен начин волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретно задължение към кредитора.
За да прекъсне давността по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, длъжникът трябва да е да направил недвусмислено волеизявление, че задължението му към кредитора съществува към момента, в който е направено волеизявлението, без значение дали с признанието си длъжникът цели да прекъсне давността и кога и по какъв начин кредиторът е узнал за направеното признание. Без значение е и по какъв повод е направено признанието на дълга и пред кого, както и до кого е адресирано. Достатъчно е волеизявлението на длъжника за това да е еднозначно – писмено или устно; обективирано пред свидетели или пред държавен орган, който може да го е удостоверил и в официален документ, или да е изразено чрез недвусмислени конклудентни действия – Решение № 131 от 23.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5140/2015 г., ІV г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК. Изявлението на главния счетоводител на дружество търговец за признание на дълга прекъсва давността на основание чл. 116, б. „а“ ЗЗД, когато представляващият дружеството не се е противопоставил на признанието веднага след узнаването му – чл. 301 ТЗ. Прекъсва давността и вписването на дълга в справките декларации на търговеца по ЗДДС, подадени до ТД на НАП, и ползването на данъчен кредит – в този случай длъжникът е направил недвусмислено изявление за задължението си към кредитора пред държавен орган; изявление, с което не само се доказва съществуването на дълга, но се признава и задължението към кредитора за декларираното вземане, т.е. тези действия на търговеца съставляват писмено, еднозначно волеизявление за признаване на вземането по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД.

 

В обратен смисъл:

Решение № 98 от 26.07.2013 г. на ВКС по т. д. № 851/2012 г., I т. о., докладчик Костадинка Недкова

 

Счетоводното записване на размера на задължението към конкретен кредитор във воденото от предприятието-длъжник счетоводство представлява ли признание на длъжника по смисъла на чл.116, б. „а“ ЗЗД за пълния размер на дълга?

 

В постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 100/20.06.2011 г. по т. д. № 194/2010 г. на II ТО на ВКС, което настоящият състав напълно възприема, е прието, че за да е налице признание на вземането по см. на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, същото трябва да е направено в рамките на давностния срок, да е отправено до кредитора или негов представител и да се отнася до съществуването на самото задължение, а не само до наличието на фактите, от които произхожда, тъй като признаването на фактическия състав само по себе си не означава признаване на последиците от този фактически състав. Признанието на дълга може да бъде изразено и с конклудентни действия, стига същите да манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретен дълг към кредитора.

Записванията в аналитичните, съответно в синтетичните, счетоводни сметки са вътрешен акт на предприятието, като съдържащата се в тях информация е за нуждите единствено на предприятието и не е насочена към външните потребители. На базата на даденото в цитираната задължителна практика на ВКС разрешение относно понятието „признание“ на вземането по см. на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, което настоящият състав споделя напълно, следва, че счетоводните записвания на размера на задължението към конкретен кредитор във воденото от предприятието-длъжник текущо счетоводство, тъй като не е адресирано до кредитора или негов представител (в изрично предвидените от закона случаи и до държавен орган), не съставлява признание на осчетоводеното вземане, водещо до прекъсване на течението на погасителната давност.

В този смисъл: Определение № 599 от 18.07.2016 г. на ВКС по т. д. № 2593/2015 г., II т. о.

 

20. Приложима ли е разпоредбата на чл. 60, ал. 2 ЗКИ при потребителски кредити, отпуснати от небанкови финансови институции?

 

Определение от 01.09.2016 г. на СГС по ч. гр. д. № 9976/2016 г., II-г, докладчик Константин Кунчев

В заповедното производство съдът, въз основа твърдението на заявителя, е длъжен да провери дали заявлението е редовно, т.е. дали заявителят е индивидуализирал вземането си по основание и размер. Точното определяне на вземането осигурява на длъжника възможността да се ориентира какво точно вземане се претендира от него, за да прецени дали го да изпълни доброволно или да го оспори изцяло или отчасти, като подаде възражение по чл. 414 ГПК срещу заповедта. За да се уважи искането за издаване на заповед по чл. 410 ГПК, се изисква кредиторът да сочи вземането – предмет на заявлението, което да е изискуемо. Това следва от тълкуването на разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК. Доколкото целта на заповедното производство е да се създаде изпълнително основание, то несъмнено е, че вземането трябва да е изискуемо. Когато вземането не е изискуемо, кредиторът не може да иска доброволно изпълнение, а още по-малко принудително изпълнение. Този извод следва пряко от материалната разпоредба на чл. 70, ал. 1 ЗЗД. В този смисъл предмет на заявлението могат да бъдат само изискуеми вземания и заявителят трябва да изложи твърдения в тази насока, което становище е застъпено в задължителната съдебна практика на ВКС – Определение № 17 от 12.01.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 734/2009 г., II т. о. и Определение № 497 от 21.06.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 292/2010 г., I т. о. Това становище е възприето и в доктрината – в този смисъл В. Попова. – В: Сталев, Ж., О. Стамболиев, А. Мингова, В. Попова, Р. Иванова. Българско гражданско процесуално право, 2012, с. 854. В случая не се установява от твърденията на заявителя неговото вземане да е изискуемо в размера, в който се претендира – в пълен размер. Това е така, защото вземането, претендирано за събиране от заявителя, се твърди да е дължимо в пълен размер, а страните са договорили погасяване на заемната сума на вноски и периодът за погасяването на вноските не се твърди да е изтекъл. От друга страна, за да се претендира вземането в пълен размер при условията на предсрочна изискуемост, следва да е налично твърдение в заявлението, че изискуемостта е настъпила преди подаването на заявлението по чл. 410 ГПК, т.е., че същата е обявена на длъжника преди подаване на заявлението по чл. 410 ГПК. Действително разпоредбата на чл. 60, ал. 2 от ЗКИ, на чието тълкуване е подчинена т. 18 от ТР № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС, има за свой адресат банките, но липсва основание да се приеме, че настъпването на предсрочната изискуемост за вземанията на банките следва да бъде по различен начин, по-усложнен, от настъпването на предсрочната изискуемост на вземанията на други търговци, професионално предоставящи заеми и кредити. Този извод се подкрепя и с аргумент за по-силното основание, доколкото правният статут на банките изисква по-благоприятното им нормативно третиране в сравнение с финансовите институции, което пряко следва и от Решение № 12 от 02.10.2012 г. по к. д. № 4/2012 г. на КС, а при възприемане на извода, че предсрочната изискуемост ще следва да се съобщава само от банките, но не и от създадените от тях финансови институции, очевидно този принцип ще се наруши, но по-важното – така ще се наруши и принципът за правна сигурност и предвидимост в уредбата на потребителските кредити, което е недопустим правен резултат. Разпоредбата на чл. 60, ал. 2 от ЗКИ е императива и нейното тълкуване е подчинено на принципа за защита на по-слабата страна, поради което следва да се прилага във всички хипотези на предоставяне на потребителски кредит. Кредитодателят в случая е финансова институция, която извърша дейност, регламентирана в ЗКИ и Наредба № 26 за финансовите институции, за която се прилагат същите правила, каквито се прилагат и за банките, тъй като кредитирането е правно регламентирана дейност и правната сигурност изисква да се прилагат еднакви правила с оглед защита на потребителя, при това независимо от субекта, който отпуска потребителския кредит. За потребителя следва да е ясно съдържанието на материалното правоотношение, че предсрочната изискуемост може да настъпи при условията в договора или ОУ, но едва от момента, в който е уведомен за това. За разлика от чл. 417 ГПК, в производство по чл. 410 ГПК е достатъчно заявителят да посочи, че е съобщил за предсрочната изискуемост на длъжника и да посочи на коя дата последният е получил съобщението, което е достатъчно да се издаде заповед по чл. 410 ГПК, без да се представят доказателства за изпращане и връчване на съобщението. Когато обаче при самите твърдения липсва елемент от фактическия състав на основанието, на което се позовава в заявлението предсрочна изискуемост, то самите твърдения са непълни, поради което е поискано присъждане на неизискуемо вземане, поради което заявлението следва да се отхвърли. В този смисъл съдебната практика: Определение от 25.05.2016 г. на СГС по ч. гр. д. № 1418/2016 г., Решение № 1886 от 4.12.2015 г. на ОС – Пловдив по в. гр. д. № 2591/2015 г., Решение № 918 от 14.10.2014 г. на ОС – Варна по т. д. № 2389/2013 г., Решение от 28.11.2014 г. на ОС – Враца по гр. д. № 490/2014 г., Решение № 105 от 26.05.2015 г. на ОС – Кърджали по в. гр. д. № 41/2015 г.

 

В този смисъл: Решение № 271 от 16.01.2017 г. на СГС по в. гр. д. № 11421/2016 г., IV-В, докладчик Хрипсиме Мъгърдичян, в което е прието, че действително разрешението в т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ВКС по тълк. дело № 4/2013 г., ОСГТК разрешение е дадено за договор за банков кредит, но поради идентичността на хипотезите (банковият кредит би могъл да отговаря и на обективните и субективните условия на ЗПК – отм.), то трябва да намери съответно приложение и при договора за потребителски кредит по смисъла на чл. 4 ЗПК, – отм., респ. чл. 9 ЗПК, когато поради предвидена клауза за предсрочна изискуемост длъжникът се лишава от преимуществото на срока. Постановките на Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ВКС по тълк. дело № 4/2013 г., ОСГТК, са приложими и по отношение на договора за потребителски кредит, съдържащ уговорка за автоматична предсрочна изискуемост, която не е обявена по надлежния ред преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. В този смисъл е постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 123 от 09.11.2015 г. на ВКС по т. д. № 2561/2014 г., ІІ т. о., с което по въпроса, по който е допуснато касационно обжалване (с Определение № 160 от 31.03.2015 г. на ВКС по т. д. №2561/2014 г., ІІ т. о., ТК), е прието, че началният момент на изискуемостта на вземане по договор за потребителски кредит, съдържащ договореност за настъпването на предсрочна изискуемост при неплащане на определени вноски, не настъпва автоматично, а е необходимо преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение кредиторът да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. С това решение е възприето, че следва да се има предвид, че вземането, предмет на заявлението по чл. 410 ГПК, а не само по чл. 417 ГПК, следва да бъде изискуемо към момента на депозиране на заявлението в съда, а това подлежи на доказване в хода на исковото производство, образувано по реда на чл. 422 ГПК, тъй като за кредитора не съществува задължение да прилага доказателства към заявлението по чл. 410 ГПК за твърдяната предсрочна изискуемост на кредита. В подобен смисъл е и Решение № 114 от 07.09.2016 г. на ВКС по т. д. № 362/2015 г., ІІ т. о., ТК, в което е прието, че даденото разрешение в т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013 год. на ВКС по тълк. дело № 4/2013 год., ОСГТК, намира приложение и за договорите за потребителски кредит, тъй като разпоредбата на чл. 60, ал. 2 ЗКИ намира приложение за всички договори за кредит.

 

В обратен смисъл:

Определение № 4586 от 14.10.2015 г. на ОС – Благоевград по ч. гр. д. № 824/2015 г., докладчик Лилия Масева

Дружество-заявител се категоризира като небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1 от Закона за кредитните институции, която посочената разпоредба дефинира като лице, различно от кредитна институция и инвестиционен посредник, чиято основна дейност е извършване на една или повече от дейностите: 1) по чл. 2, ал. 2, т. 1, 2, 6–13 от ЗКИ; 2) придобиване на участия в кредитна институция или в друга финансова институция; 3) отпускане на заеми със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. В отличие от кредитните институции (банките) финансовите такива могат да осъществяват ограничен обем банкови дейности, което оправдава и нормативното разрешение същите да не подлежат на лицензионен режим и дейността им да се урежда с подзаконов акт – Наредба № 26 от 23.04.2009 г. за финансовите институции (обн., ДВ, бр. 36 от 15.05.2009 г.), издадена от БНБ.

Стопанската активност на финансовите институции не е подчинена на Закона за кредитните институции и респективно неговият чл. 60, ал. 2 се явява неприложим за тях. Въведеното с този текст изискване демонстрира подчертана взискателност към предпоставките, при които банките кредитори биха могли да пристъпят към принудително удовлетворяване чрез способа на незабавното изпълнение по реда на чл. 418 от ГПК. Доколкото обаче небанковите финансови институции не фигурират сред лимитативно предвидените в чл. 417, т. 2 субекти, изведените по тълкувателен път от чл. 60, ал. 2 от ЗКИ предпоставки за издаване на заповед за незабавно изпълнение, залегнали в т. 18 от Тълкувателно решение № 4, следва да се прилагат единствено досежно вземания, произтичащи от договори за банкови кредити, без да засягат заемните съглашения, по които в позицията на кредитодател се изявяват небанкови субекти от категорията на дружеството-заявител. Правната рамка на сключваните от тях договори за кредит обхваща нормите за заема за потребление в Закона за задълженията и договорите и тези на действащия Закон за потребителския кредит, като извън нея остават относимите към банковото кредитиране разпоредби на чл. 430 – чл. 432 от ТЗ. Както се застъпва в задължителното за настоящата въззивна инстанция Решение № 99/01.02.2013 г. по т. дело № 610/2011 г. по описа на ВКС, ТК, І отделение, за разлика от приложимия при банковия кредит чл. 432 от ТЗ, уредбата на заема за потребление в ЗЗД и в Закона за потребителския кредит не третира последиците при предсрочна изискуемост на задължението за връщане на заетата сума. С договора за заем по чл. 240 от ЗЗД заемодателят предава в собственост на заемателя пари срещу задължението на последния да върне на падежа заетата сума ведно със съответната възнаградителна лихва, ако дължимостта й е писмено уговорена. Клаузата за автоматична предсрочна изискуемост при сбъдване на определени условия, включена в договор за заем за потребление, не противоречи на свободата на договаряне по чл. 9 от ЗЗД и поради неприложимост на чл. 60, ал. 2 от ЗКИ в отношенията на небанковите кредитодатели с техните клиенти липсва нормативна опора за настъпване на последиците й да се въвеждат допълнителни преюдициални условия извън договорно утвърдените, поради което механична аналогия с трактовката на т. 18 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк.д. № 4/2013 г., ОСГТК не следва да се допуска. Разпоредбата на чл. 60, ал. 2 ЗКИ е специална и не се прилага в общите облигационни отношения, за които е приложима договорната свобода при определяне настъпване на предсрочна изискуемост на едно вземане (чл. 20а ЗЗД) – вж. така Определение № 748 от 12.11.2013 г. на ВКС по ч. т. д. № 3559/2013 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Б. Б.

В този смисъл: Решение № 52 от 18.02.2016 г. на ОС – Враца по в. гр. д. № 20/2016 г.

 

21. Противопоставими ли са на купувача на публичната продан правата на арендатор/наемател върху продадените в публична продан имоти, произтичащи от договор за аренда/наем, сключени и вписани след налагане на възбрана върху тези имоти?

 

Решение № 129 от 30.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 268/2015 г., I г. о., докладчик Светлана Калинова

По поставения въпрос следва да се приеме, че правата на арендатор, произтичащи от договор за аренда, сключен и вписан след налагане на възбрана върху продадените на публична продан имоти, са противопоставими на купувача на публичната продан, извършена по реда на глава 43 ГПК за срок от четири години от сключването на договора за аренда.

Съображенията за това са следните:

Целта на изпълнителното производство при изпълнение, насочено върху недвижим имот за удовлетворяване на подлежащо на изпълнение парично вземане на взискателя, е притежаваният от длъжника имот да бъде продаден по предвидения в ГПК ред, като получената от проданта сума послужи за удовлетворяване претенцията на взискателя. За да бъде постигната тази цел и за да бъде предотвратена възможността длъжникът да се разпореди с имуществото си, лишавайки по този начин взискателя от възможността да получи дължимата престация, процесуалният закон предвижда непротивопоставимост спрямо взискателя, а оттам съгласно чл. 496, ал. 2 ГПК и на лицето, придобило правото на собственост върху принадлежащите на длъжника имоти след извършването на публичната продан, на определени актове на длъжника, извършени след налагането на възбраната. И тъй като изпълнителното производство няма за цел неоправдано ограничаване правната сфера на длъжника, преценката за противопоставимостта на сключените от длъжника след налагане на възбраната договори за аренда, респ. договори за наем, следва да бъде извършена с оглед естеството на посочените в чл. 453 ГПК актове. На взискателите, както и на лицето, придобило правото на собственост върху принадлежащите на длъжника имоти след извършването на публичната продан, са непротивопоставими само извършените от длъжника след налагането на възбраната актове на разпореждане с имуществото, срещу което е насочено изпълнението. Разпоредбите на чл. 453, 496, ал. 2 и чл. 498, ал. 2 ГПК установяват непротивопоставимост и уреждат правните последици на извършените от длъжника актове само по отношение правото на собственост, гарантирайки осъществяването на публичната продан и правото на купувача да придобие собствеността. И доколкото в глава 43 ГПК не са предвидени разпоредби, ограничаващи правото на длъжника да извлича ползите от имота, не може да се приеме, че сключените от него договори за наем или аренда са принципно непротивопоставими на взискателите и на купувача на публичната продан. След налагането на възбрана длъжникът запазва правото на собственост върху имота, но няма правото да се разпорежда с него, а само правото да извършва действия на обикновено управление, доколкото правото му да извлича ползите от имота, включително да получава гражданските плодове, не е ограничено. Поради това приложение по отношение на сключените от него договори за наем на имота в подобна хипотеза следва да намери разпоредбата на чл. 229, ал. 2 ЗЗД, съгласно която лицата, които могат да вършат само действия по обикновено управление, не могат да сключват договор за наем за повече от три години. Тази разпоредба следва да намери приложение и при сключен договор за аренда, доколкото съгласно § 1 ПЗР на Закона за арендата в земеделието за неуредените в този закон въпроси се прилагат разпоредбите на гражданското законодателство, като се приеме, че лице, което може да извършва само действия по обикновено управление на земеделска земя, не може да сключва договор за аренда за срок, по-голям от минимално установения в чл. 4 ЗАЗ.

 

В обратен смисъл:

Решение № 109 от 6.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 1662/2016 г., I т. о., докладчик Костадинка Недкова

Настоящият състав на ВКС намира, че купувачът на публична продан на недвижим имот не е обвързан по чл. 237, ал. 1 ЗЗД от висящо наемно правоотношение по договор за наем, сключен от длъжника по изпълнението, в качеството на наемодател, който договор е вписан преди извършване на публичната продан. Съгласно чл. 175, ал. 1 ЗЗД с извършването на публична продан на имота всички ипотеки върху него, както и всички вещни права, учредени след първата ипотека, се погасяват. След като при извършване на публична продан се погасява ипотеката като вещна тежест, по арг. от по-силното основание не може да се приеме, че имотът се следва от друга „тежест“ – облигационно правоотношение, възникнало от вписан по реда на чл. 237, ал. 1 ЗЗД наемен договор преди публичната продан. Да се приеме обратното, би означавало да се позволи на длъжника чрез сключване на договори за наем по отношение на притежавани от него недвижими имоти да направи неатрактивни за купувачите по публичната продан придобиването им и по този начин на практика да осуети проданта им от кредитора-взискател. Целта на разпоредбата на чл. 237, ал. 1 ЗЗД е да осигури защита на наемателя срещу разпоредителни сделки, извършени от самия наемодател, като дерогира релативното действие на сключения от него договор за наем и разпростре действието му върху приобретателя на имота по разпоредителната сделка. Тази защита обаче не е насочена срещу действия на кредиторите на наемодателя, поради което не е противопоставима на тях, а оттам и на купувача по публичната продан – чл. 496, ал. 2 ГПК. Предвид изложеното, ищецът, придобил на публична продан недвижим имот, по отношение на който имот е вписан от длъжника по изпълнението преди проданта наемен договор, не става страна по този договор по силата на чл. 237, ал. 1 ЗЗД, поради което не е обвързан и от съдържащата се в него арбитражна клауза.

 

22. Допустимо ли е съдът да се произнася по въпроси извън въззивната жалба, и в частност по ненаведено основание за нищожност на договорна клауза за неустойка?

 

Решение № 243 от 30.07.2013 г. на ВКС по т. д. № 479/2012 г., ВКС, ІV г. о., докладчик Светла Цачева

Допустимо ли е съдът да се произнася по въпроси извън въззивната жалба, и в частност по ненаведено основание за нищожност на договорна клауза за неустойка?

 

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението и по допустимостта му в обжалваната му част, а по всички останали въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

Въззивният съд не може да се произнася по основания за неправилност на въззивното решение извън посочените във въззивната жалба, освен в случаите, когато прилага материалния закон, определяйки сам точната правната квалификация на предявените искове и на насрещните права и възраженията на страните. Вън от това той проверява само посочените в жалбата правни изводи, законосъобразността на посочените в жалбата процесуални действия и обосноваността на посочените в жалбата фактически констатации на първоинстанционния съд. В този смисъл е и установената задължителна съдебна практика, обективирана в решения на Върховния касационен съд, постановени по реда на чл. 290 ГПК: р. № 57 от 12.03.2012 г. по гр. д. № 212/2011 г., ІV г. о.; р. № 230 от 10.11.2011 г. по гр. д. № 307/2011 г., ІІ г. о.; р. № 385 от 18.04.2012 г. по гр. д. № 1538/2010 г., І г. о.

Възраженията на ответника, в т.ч. възражението по чл. 92, ал. 2 ЗЗД за прекомерност на уговорената неустойка за неизпълнение на договорно задължение, се преклудират с изтичане на срока за подаване на отговор на исковата молба – чл. 133 ГПК. Когато в срока по чл. 131 ГПК ответникът не е упражнил потестативното си право да иска намаляване на неустойката, съдът не може служебно да изследва въпроса, доколко уговорената от страните неустойка е прекомерна в сравнение с претърпените вреди. Въззивният съд не може да се произнася и по валидността на клауза за неустойка без направено възражение за липса на целените от страните по правната сделка последици – съдът не може да основе решението си на обстоятелства, които не са въведени от ответника чрез възражение в законоустановения срок. В същия смисъл вж. и р. № 230 от 11.02.2013 г. по т. д. № 1090/2011 г., ІІ т. о.; р. № 88 от 22.06.2010 г. по т. д. № 911/2009 г., І т. о.; р. № 28 от 1.07.2011 г. по гр. д. № 243/2010 г., ІV г. о.; и р. № 661 от 11.03.2011 г. по гр. д. № 266/2009 г., ІV г. о.

В този смисъл: Решение № 202 от 27.02.2015 г. на ВКС по т. д. № 4123/2013 г., II т. о., в което е прието, че възражението за нищожност на договора поради противоречие със закона представлява правоизключващо възражение, с което ответникът твърди факти, осуетяващи възникване правото на ищеца, поради което следва да бъде направено в срока за отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК, предвид преклузията на чл. 133 ГПК.

 

В обратен смисъл:

Решение № 229 от 21.01.2013 г. на ВКС по т. д. № 1050/2011 г., ІІ т. о., докладчик Бонка Йонкова

 

За задължението на въззивния съд да следи служебно за нищожността на уговорената в приватизационен договор неустойка поради противоречие с добрите нрави и за приложението на преклузивния срок по чл. 367, ал. 1 във вр. с чл. 370 ГПК към възражението на купувача за нищожност на неустоечната клауза.

 

С т. 4 от ТР № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. ОСТК на ВКС се е произнесло по противоречиво разрешавания от съдилищата в Република България въпрос за предпоставките, при които съдържащата се в приватизационните и в търговските договори уговорка за неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Според дадените указания нищожността е налице във всички случаи, когато неустойката е уговорена от страните извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции; преценката за нищожност се извършва към момента на сключване на договора в зависимост от специфичните за всеки конкретен случай факти и обстоятелства, при съобразяване и на примерно посочени от ОСТК критерии. В съобразителната част на решението е застъпена позиция, че добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД са неписани морални норми с правно значение, нарушаването на които има същата правна последица като противоречието със закона – нищожност на договора, поради което при предявен иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно за съответствието на уговорката за неустойка с добрите нрави като абсолютна предпоставка за нейната действителност.

Задължението да следи служебно за спазването на добрите нрави изисква от съда при разрешаване на спор за заплащане на неустойка да извърши самостоятелна преценка за действителността на неустоечната клауза, независимо дали страните са се позовали на нищожността й. Предвидените в процесуалния закон преклузии за заявяване на обстоятелства и възражения от значение за изхода на делото не се разпростират върху нищожността като отрицателен юридически факт, доколкото тя препятства възникването на вземането за неустойка и съставлява пречка за присъждане на търсената с иска по чл. 92 ЗЗД неустойка. Засиленото служебно начало при съблюдаване на добрите нрави и на императивните правни норми, които имат значение за спорните граждански и търговски правоотношения, изключва приложението на преклузията по чл. 367, ал. 1 във вр. с чл. 370 ГПК спрямо възражението на ответника по иск с правно основание чл. 92 ЗЗД за нищожност на клаузата за неустойка поради накърняване на добрите нрави (и закона). След като е длъжен служебно да прецени действителността на неустоечната клауза, на по-силно основание съдът дължи произнасяне по изрично направеното възражение за нищожност, дори то да е въведено в предмета на делото след преклузивния срок по чл. 367, ал. 1 ГПК. Когато спорът за заплащане на неустойката е пренесен пред въззивната инстанция, въззивният съд също трябва да извърши служебна проверка и да обсъди евентуалната нищожност на клаузата за неустойка, без да е ограничен от разпоредбата на чл. 269 ГПК. Същото становище е застъпено и в посоченото от касатора р. № 247/11.01.2011 г. по т. д. № 115/2010 г., ВКС, ІІ т. о., постановено по новия съдопроизводствен ред на чл. 290 ГПК. Предвид изложеното, на поставените в производството по чл. 288 ГПК процесуални въпроси следва да се отговори в следния смисъл: Въззивният съд, разглеждащ иск по чл. 92 ЗЗД за заплащане на неустойка по договор за приватизационна продажба, е длъжен да следи служебно за евентуална нищожност на съдържащата се в договора уговорка за неустойка поради противоречие с добрите нрави (и закона), без да е ограничен в произнасянето си относно действителността на уговорката от разпоредбата на чл. 269 ГПК. Поради правното значение на добрите нрави за действителността на договора предвиденият в чл. 367, ал. 1 във вр. с чл. 370 ГПК преклузивен срок е неприложим спрямо възражението на ответника-купувач за нищожност на неустоечната клауза.

В същия смисъл: Решение № 178 от 26.02.2015 г. на ВКС по т. д. № 2945/2013 г., II т. о.

ОТГОВОРИ

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук