Действията на ищеца и ответника в гражданското съдопроизводство трябва да бъдат извършени в определеното от закона или от съда време, а когато са извън съдебно заседание, следва да бъдат в писмена форма[1]. Известно е, че за удобство или поради местожителство извън седалището на съда страните често изпращат по пощата книжа, обективиращи процесуални действия. Законодателят е взел предвид това и е създал разпоредбата на чл. 62, ал. 2, изр. 1 ГПК, съгласно която срокът не се смята за пропуснат, когато изпращането на молбата е станало по пощата в срока[2]. От друга страна, чл. 125 ГПК изрично гласи, че искът се счита за предявен с постъпването на исковата молба в съда. С оглед на тази правна уредба възникват въпросите намира ли приложение чл. 62, ал. 2, изр. 1 ГПК за подадените по пощата искови молби и как се определя моментът на тяхното предявяване. Статията се опитва да открие справедлив отговор на изложения проблем, като авторът ? се е ръководил от приетите в юриспруденцията способи за тълкуване.
I. Езиково тълкуване на нормите в чл. 62, ал. 2, изр. 1 ГПК и чл. 125 ГПК
Чл. 125 ГПК не поражда езикови неясноти, поради което ще обърнем внимание единствено на някои аспекти от езиковата формула на чл. 62, ал. 2, изр. 1 ГПК. Смислов център на тази разпоредба се явява думата срок, която поначало няма легално определение и се използва в доктрината и практиката в нейния общоупотребим смисъл с две значения: 1. определен промеждутък от време; 2. определена дата, определен момент за изпълнение на нещо[3],[4]. Гражданският процесуален кодекс си служи само с първото от тези значения, видно от употребените от законодателя изрази в раздел „Срокове“, към който принадлежи чл. 62, ал. 2, изр. 1 ГПК – „срокът се изчислява…“ (чл. 60, ал. 1 ГПК), „срокът, който се брои…“ (чл. 60, ал. 2 – чл. 60, ал. 5 ГПК), „последният ден от срока“ (чл. 60, ал. 6), „последният ден на срока“ (чл. 62, ал. 1 ГПК), „определените от съда срокове могат да бъдат продължавани“ (чл. 63, ал. 1 ГПК), „новоопределеният срок не може да бъде по-кратък“ (чл. 63, ал. 2 ГПК). Това наблюдение се затвърждава и от традиционното в процесуалната ни доктрина разбиране, че срокът е период от време, в границите на който страната трябва да извърши определено процесуално действие под страх от невъзможността то да бъде извършено по-късно[5],[6]. Допълнителен аргумент за значението на думата „срок“ в чл. 62, ал. 2, изр. 1 ГПК е и текстът на аналогичната материалноправна разпоредба – чл. 72, ал. 4 ЗЗД – „Писмените изявления и съобщения… се считат за извършени в срока, ако са предадени на пощата… до изтичането на двадесет и четвъртия час от последния ден на срока“.
Сам по себе си изразът, че срокът „не се смята за пропуснат“, не означава нищо повече от това, че процесуалното действие, извършено в писмен вид по пощата, се смята за постъпило навреме. При езиково тълкуване на разпоредбата стигаме до извод, че се касае за фикция – когато определено процесуално действие, обективирано в молба, е изпратено в рамките на определения за извършването му срок, но фактически достига до съда като негов адресат извън този срок, законът го приравнява на действие, извършено в срок. Да приемем, че не е налице фикция, означава да обезсмислим изцяло съществуването на чл. 62, ал. 2, изр. 1 ГПК в тази му редакция. Ако една молба, отправена до съда, е получена в определения срок, няма никаква необходимост законът да прогласява тази очевидност, и то като правна последица на изпращането ? в срок.
Остават обаче неизяснени аспекти на посочената фикция – дали целта на фикцията е да приравни пощата на съдебно учреждение, или да удължи срока за извършването на процесуалното действие.
С други думи, езиковото тълкуване на чл. 62, ал. 2, изр. 1 ГПК не е достатъчно, за да се отговори на въпроса, кой е релевантният момент на извършване на едно de facto закъсняло процесуално действие и кога се проявяват правните последици, свързани с това действие.
Мимоходом се налага да обърнем внимание и на думата „поща“ в текста на чл. 62 ГПК. ГПК не съдържа собствено експлицитно или контекстуално определение на понятието „поща“, поради което следва да го разбираме най-напред в неговия общоупотребим смисъл като субект, предоставящ пощенски услуги. Такива субекти съгласно Закона за пощенските услуги са лицензираните пощенски оператори. Именно този смисъл придава и задължителната съдебна практика на думата „поща“ в текста на чл. 62, ал. 2 ГПК[7].
II. Историческо тълкуване на правната уредба
Чл. 62, ал. 2, изр. 1 ГПК и чл. 125 ГПК имат своите исторически първообрази[8] още в Закона за гражданското съдопроизводство от 1892 г.[9], създаден въз основа на Руския устав за гражданското съдопроизводство от 1864 г.[10],[11] Чл. 743 ЗГС (1892) гласи, че „когато постъпва молба или жалба отъ отсътствующи лица[12], счита се деня, въ който молбата или жалбата е подадена на пощата“, а съгласно чл. 191 ЗГС (1892) „искътъ се предявява чрезъ подаване въ съда искова молба“. Тези две разпоредби са почти идентични с чл. 572 ЗГС и чл. 82 ЗГС след измененията на закона от 1930 г.[13]
При съпоставянето на правната уредба в ЗГС и на тази в актуалния процесуален закон – ГПК, се забелязва една съществена особеност – текстът на чл. 743 (572) ЗГС е бил приложим единствено при подадена молба или жалба от отсъстващи лица. Съществували са колебания за съдържанието на понятието „отсъстващи лица“, като в крайна сметка се е достигнало до справедливото тълкувание, че за да може да се приложи това постановление на закона, не е нужно страната да има местожителство извън седалището на съда, а е достатъчно по време на подаването на книжата да не се намира в мястото, където е седалището[14].
Процесуалноправната доктрина при действието на Закона за гражданското съдопроизводство е поддържала становището, че за процесуалните действия на отсъстващи лица, пощата е равносилно на съд учреждение. Това приравняване обаче се е тълкувало ограничено и се е считало от значение единствено при спазването на решителни срокове[15], [16]. В лекционните си изложения, засягащи юридическото действие на исковата молба, професор Абрашев и професор Силяновски са приемали, че материалноправните последици на исковата молба се проявяват при постъпването ? в компетентния съд[17],[18], както и че процесуалноправните последици настъпват едва при връчването на исковата молба на ответника[19],[20]. Изглежда, че теорията не е дала ясен отговор на въпроса, кога следва да се смята предявена исковата молба, подадена по пощата, но е била последователна в определянето на моментите, в които настъпват последиците от предявяването, без значение от това дали то е извършено с подаване на документа в надлежния съд, в некомпетентния съд или по пощата.
Съдебната практика на Върховния касационен съд при действието на Закона за гражданското съдопроизводство е заемала противоположни становища относно момента на предявяване на изпратената по поща искова молба. Някои съдебни състави приемали, че когато исковата молба на отсъстващо лице е пратена по пощата, искът винаги се счита за предявен от деня, когато молбата е подадена по пощата. Поддържало се е и обратното становище, съгласно което исковата молба се считала подадена съгласно входящия регистър на съда, а чл. 734 (572) ЗГС се прилагал само при случаи, когато трябвало да се спази срок[21]. Изглежда, че съществено противоречие между двете становища не е съществувало. Поддръжниците и на едното, и на другото тълкувание не изразяват мнение относно момента на настъпване на последиците от предявяване на иска. От друга страна, изводите, до които практиката достига, по смисъл са едни и същи и са изразени ясно от съвременния законодател в чл. 62 от ГПК, а именно – че срокът не се смята за пропуснат, когато изпращането на молбата е станало по пощата [в срок]. Не е имало правно значение дали се приема, че предявяването на иска се осъществява с подаването на молбата по пощата, или с достигането ? в съда, доколкото не е било спорно, че първите правни последици от това предявяване са се проявявали с постъпването на молбата в компетентния съд[22],[23].
ГПК от 1952 г. не съдържа разпоредба, която да повелява от кой момент насетне искът е предявен. С приемането на този процесуален закон текстът на чл. 572 ЗГС (1930) търпи развитие чрез разпоредбата на чл. 34, ал. 2 ГПК (отм.), който в редакцията си от 1952 г. гласи, че „срокът не се счита пропуснат, когато изпращането е станало по пощата и в последния ден на срока“. Тази нова формулировка има известно предимство, доколкото текстът намира по-широко приложение и вече не се отнася единствено до т. нар. „отсъстващи лица“[24]. С редакцията от ДВ, бр. 90, 1961 г. разпоредбата е допълнена с още една хипотеза, като е премахнат ненужният и ограничаващ израз „в последния ден на срока“, който е заменен с простото уточнение, че изпращането следва да е станало „в срока“[25]. С тази редакция е въведено и пояснението, че хипотезата касае изпращане на молба по пощата, което се е запазило и в новия ГПК от 2007 г. Съдебната практика обаче целесъобразно тълкува разширително думата „молба“ като съдебни книжа въобще[26], още повече че съответният текст в ЗГС се отнася както за молба, така и за жалба.
Липсата на изрична разпоредба за меродавния момент на предявяване на иска в отменения ГПК от 1952 г. е дала възможност на практиката и доктрината да попълнят празнината в хипотезата на изпращане на исковата молба по пощата. Така при действието на чл. 34, ал. 2 ГПК (отм.) юриспруденцията възприема становището, че „предявяването на иска става, като се подаде исковата молба направо в съда или чрез пощата“[27]. Процесуалното действие, извършено чрез пощата, е приравнено на процесуално действие, извършено в съда[28]. Изоставено е старото тълкувание, че юридическото действие на иска се проявява единствено при и след постъпването на исковата молба в компетентния съд. Във всеки случай фактическото постъпване на изпратената по пощата искова молба в компетентния съд не е без значение и трябва да му се признае функцията на едно отлагателно условие, чието сбъдване има обратно действие по аналогия от чл. 25, ал. 2 ЗЗД и води до предявяване на иска от датата на пощенското клеймо.
При действието на отменения ГПК практиката и доктрината концентрират в един и същ момент, в една времева точка, предявяването на иска и настъпването на неговите материалноправни и процесуалноправни последици. Предявяването на иска алтернативно се осъществява с подаването на исковата молба направо в компетентния съд, с подаването на исковата молба в ненадлежния съд (или в прокуратурата) или с изпращането на исковата молба по пощата.
III. Изводи и тълкувателен резултат
Независимо от неточната, непълната и неясната позитивноправна уредба в новия ГПК на последиците от предявената по пощата искова молба, не са налице правнополитически аргументи за отстъпление от установената при действието на отменения ГПК съдебна практика[29],[30]. С чл. 34, ал. 2 ГПК (отм.), който съответства езиково на чл. 62, ал. 2 ГПК, законодателят е продължил процесуаноправната традиция относно подаването на документи по пощата с цел спазване на решителни срокове, но е предоставил на практиката да избере момента на предявяване на иска в тази хипотеза. Меродавна за предявяването на исковата молба и при сегашния закон следва да бъде датата на пощенското клеймо. Чл. 125 ГПК не е аргумент за извеждане на специално правило. В доктрината справедливо е отбелязано, че формалистичното тълкуване е чуждо на живота и следва да бъде отбягвано дори и относно процесуалноправни норми. Професор Силяновски още при действието на Закона за гражданското съдопроизводство обръща внимание, че българското законодателство не се отличава с прецизна терминология и често пъти буквалното тълкувание може да ни доведе до заключения, противни на истинския смисъл на закона[31]. С оглед на това чл. 125 и чл. 62, ал. 2 ГПК подлежат на системно тълкуване, което води до следното правило, формулирано сполучливо от професор Корнезов – искът е предявен с подаването на исковата молба в съда, в прокуратурата или в пощата[32].
IV. Практически аспекти на поставените въпроси
1. Прекъсва ли се давността[33] при подаване на исковата молба по пощата преди изтичане на давностния срок, когато молбата е постъпила в съда след фактическото изтичане на този срок?
1.1. Предвид наложилото се в юриспруденцията тълкувание на текста на чл. 34, ал. 2 от отменения ГПК (сега – чл. 62, ал. 2 ГПК), което тълкувание според становището в тази публикация не следва да бъде изменяно и при действието на актуалния ГПК, изразът „срокът не се счита за пропуснат, когато…“ има по-скоро значението на привидна фактическа предпоставка. Независимо от това дали една молба или една жалба е подадена по пощата с цел спазването на определен срок, тя винаги се счита за предявена от датата на пощенското клеймо[34] и от този момент настъпват последиците, които законът отдава на процесуалното действие, обективирано чрез нея. Предвид това, давността следва да се счита за прекъсната от датата на пощенското клеймо на плика, с който е изпратена исковата молба[35].
1.2. При сегашното състояние на правната уредба заслужава да се изследва и въпросът може ли да се приеме, че е прекъсната давността в изложената хипотеза, ако чл. 125 ГПК се тълкува от правоприлагащия орган стриктно, а не поправително, и се възприеме, че единствено от фактическото постъпване на исковата молба в съда искът се счита за предявен. Един такъв подход, който се ръководи от буквата на закона, обаче не може да бъде избирателен и да налага формалистичното тълкуване на чл. 125 ГПК, без да държи сметка за точния текст на чл. 62, ал. 2, изр. 1 ГПК, където е употребен изразът „срокът не се смята за пропуснат“. Отбеляза се вече, че езиковото тълкуване на чл. 62, ал. 2, изр. 1 ГПК не е достатъчно, за да се отговори на въпроса, кой е релевантният момент на извършване на едно de facto закъсняло процесуално действие и кога се проявяват правните последици, свързани с това действие. При тази изходна позиция на тълкуване на чл. 62, ал. 2 ГПК и чл. 125 ГПК е логично правоприлагащият орган да стигне до извода, че в чл. 62, ал. 2 ГПК е уредена фикция за удължаване на срока, който трябва да бъде спазен за предявяване на исковата молба. Фикция, която удължава срока до фактическото постъпване на исковата молба в съда[36].
Срок ли е давността по смисъла на чл. 62, ал. 2 ГПК? Изясни се вече, че срокът е период от време, в границите на който страната трябва да извърши определено процесуално действие под страх от негативни последици. Изтеклият давностен срок за едно вземане снабдява длъжника с възражение, при упражняването на което се стига до отхвърляне на предявен осъдителен иск за това вземане. От друга страна, единственото активно поведение, с което кредиторът със сигурност може да прекъсне давностния срок, е предявяването на иск преди този давностен срок да е изтекъл. С оглед на това няма основателна причина да не признаем давността за срок по смисъла на чл. 62, ал. 2 ГПК[37], без това да означава, че този институт е лишен от своите материалноправни аспекти.
Оказва се, че при следване на изложения алтернативен подход се стига до не по-различен извод, а именно, че ако исковата молба е изпратена по пощата преди изтичане на давностния срок, но този срок е фактически изтекъл до постъпването ? в съда, по силата на фикцията на чл. 62, ал. 2 ГПК давността няма да се счита за изтекла.
2. Значение на датата на пощенското клеймо за законната лихва за забава.
В доктрината и практиката традиционно се приема, че от датата на предявяване на един осъдителен иск длъжникът по безсрочно задължение изпада в забава и от този момент дължи мораторни лихви. Тази последица се определя като материалноправна и правоувеличаваща[38]. Това становище не е съобразено с актуалния Закон за задълженията и договорите, съгласно който когато няма определен ден за изпълнение, длъжникът по парично задължение изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора, и дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата[39]. Неоспоримо, че е исковата молба има характер на покана, но ответникът може да получи тази покана най-рано при връчването на исковата молба и от този момент да изпадне в забава като длъжник[40]. Поради тези съображения датата на предявяване на иска, а съответно и датата на пощенското клеймо от изпратената по пощата искова молба, са ирелеватни за забавата на длъжника по безсрочно задължение.
От друга страна, датата на пощенското клеймо, като дата на предявяване на иска, се явява ден, допреди който може да се претендира чрез самостоятелен иск обезщетение за забава в размер на законната лихва за едно срочно задължение. Съответно тази дата има значение за определянето цената на един такъв иск.
3. От кой момент се предизвиква състояние на висящ процес – от датата на пощенското клеймо или от датата на фактическото постъпване на исковата молба в съда? Как се разрешава въпросът за конкуренцията по чл. 126 ГПК между искова молба, подадена направо в съда, и искова молба с по-ранна дата на пощенското клеймо, когато втората молба е фактически получена в деловодството на съда след първата? Коя от двете подлежи на връщане?
При действието на Закона за гражданското съдопроизводство се приема, че процесът започва едва с връчването на препис от исковата молба на ответника[41],[42]. С приемането на ГПК от 1952 г. е възприета друга концепция, обективирана в чл. 93, ал. 1 ГПК (отм.), чийто текст е останал непроменен и в чл. 118, ал. 2, изр. 2 от действащия ГПК и гласи следното: „Ако съдът прецени, че делото не му е подсъдно, той го изпраща на надлежния съд. В този случай делото се смята за висящо пред този съд от деня на подаване на молбата пред ненадлежния съд, като извършените от последния действия запазват силата си“. От изречение второ на въпросната разпоредба се установява правилото, че състоянието на висящ процес започва с подаване на исковата молба в съда, независимо дали този съд е компетентен да разгледа делото, т.е. с предявяването на иска. Това постановление никога не се е тълкувало стриктно и съдебната практика и доктрината са извели правилото, че искът се смята за предявен и съответно висящ както с подаването му директно в съда, така и с изпращането му по пощата[43]. С оглед на тези съображения, изглежда, че чл. 125 ГПК следва да се съгласува и с чл. 118, ал. 2, изр. 2 ГПК. Несъстоятелно е да се поддържа, че състояние на висящ процес може да се предизвика с изпращането на исковата молба, но предявяването на иска ще се осъществи едва с фактическото постъпване на молбата в съда. Всъщност текстът на чл. 118, ал. 2 ГПК е още един аргумент, че законодателят е бил непрецизен при създаването на чл. 125 ГПК, а не е целял да преосмисли наложилата се практика, че в една от възможните хипотези искът се счита предявен от момента на изпращането на исковата молба по пощата, т.е. от датата на пощенското клеймо. С други думи, предявяването на иска, което може да се осъществи и в момента на изпращането на исковата молба по пощата, предизвиква състояние на висящ процес.
От друга страна, при действието на отменения ГПК не са се отграничавали изразите „висящо дело“ в чл. 93, ал. 1 ГПК (отм.) и „заведено дело“ в чл. 95 ГПК (отм.). Напротив, същите са използвани като контекстови синоними[44]. Няма основание такава разлика да се прави и сега, доколкото тези разпоредби са дословно възпроизведени в чл. 118, ал. 2 и чл. 126 от действащия ГПК. Под завеждане на едно дело в никакъв случай не трябва да се разбира неговото канцеларско образуване, което е ирелевантно за конкуренцията му с друго висящо производство[45].
От всичко това следва, че в случай на конкуренция по чл. 126 ГПК между искова молба, подадена направо в съда, и искова молба с по-ранна дата на пощенското клеймо, фактически постъпила в съда след първата, се разрешава в полза на втората искова молба съобразно с пощенското клеймо[46].
V. Заключение
В заключение следва да се настои, че е необходимо законодателно изменение на чл. 125 от ГПК, като изрично се разширят хипотезите, при които един иск се счита за предявен съобразно с установената съдебна практика. Към момента буквалният текст на разпоредбата застрашава правната сигурност, като изкушава към превратното му и стриктно тълкуване в смисъл, че моментът на предявяване на иска е винаги и само фактическото постъпване на исковата молба в съда. С настоящата статия се поддържа установената още при действието на отменения ГПК процесуалноправна традиция, която приравнява напълно изпращането по пощата на исковата молба, под условие, че достигне адресата си, с директното ? подаване в съда. Според автора ? от датата на пощенското клеймо настъпват всички материалноправни и процесуалноправни последици, които законът свързва с момента на предявяването на иска.
Бележки под линия:
[1] Вж. чл. 100, изр. 2 ГПК.
[2] Тук се налага една предварителна историческа бележка. Текстът на чл. 62, ал. 2 ГПК е съществувал и в чл. 34, ал. 2 ГПК (отм., ред., бр. 90 от 1961 г.), където обаче двете хипотези – изпращане по пощата и подаване до некомпетентен съд или прокуратура – са били в едно изречение, завършващо с относимо и към двете хипотези времево пояснение „в срока“. В сегашната си редакция този текст е разделен на две самостоятелни изречения, като изразът „в срока“ е останал поради законодателна неточност само във второто изречение. При все това той следва да се отнесе и към първото изречение, което в противен случай би загубило смисъла си.
[3] Вж. Андрейчин, Л. и колектив. Български тълковен речник. Четвърто фототипно издание. С.: Издаделство на БАН, 1993, с. 913.
[4] Срвн. Павлова, М. Гражданско право – обща част. Второ преработено и допълнено издание, 2002, с. 503, където четем: „Срок е… периодът от време или датата, с които се свързва правното действие…“.
[5] Вж. Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Българско гражданско процесуално право. Девето преработено и допълнено издание. Първо по действащия ГПК. С.: Сиела, 2012, с. 245.
[6] Срвн. Силяновски, Д. Гражданско съдопроизводство. Том първи. Обща част. Трето издание. С.: Университетска печатница, 1945, с. 249.
[7] Така Определение № 263 от 27.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6462/2007 г., III г. о. и Определение № 142 от 02.02.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 724/2009 г., I т. о.
[8] Относно историческото развитие на нормите в чл. 62, ал. 2, изр. 1 ГПК и чл. 125 ГПК вж. и Градинарова, Т. Постъпване на исковата молба в съда и давността. – В: Предизвикай: Давността!, сб. С.: Сиела, 2017, 67–69.
[9] Утвърден с указ от 15.12.1891 г., под № 447, обн., ДВ, бр. 31 от 8.02.1892 г.
[10] Вж. Силяновски, Д. Цит. съч., с. 43.
[11] Срвн. Токушев, Д. История на новобългарската държава и право (1878–1944). С., 2006, 248–249, където четем, че освен от руското заемки има и от френското законодателство (чл. 48-53), от немското законодателство (чл. 243-246) и от италианското законодателство (чл. 430-435).
[12] „Лица с фактическо местожителство извън седалището на съда“; За това понятие, както и за приложното поле на чл. 572 от ЗГС (1930 г.), вж. Силяновски, Д. Цит. съч., 251–252.
[13] Съгласно чл. 572 ЗГС (1930) „когато се подава молба или жалба отъ отсътствуващи лица, за денъ на подаването се счита и деньтъ, въ който молбата или жалбата е предадена на пощата.“, а съгласно чл. 82 ЗГС (1930) „искътъ се предявява чрезъ подаване на писмена искова молба въ надлежния съдъ“.
[14] Силяновски, Д. Цит. съч., 251–252.
[15] Вж. Абрашев, П. Гражданско съдопроизводство (лекции). Том I. Обща част. С.: Придворна печатница, 1910, с. 353, където четем „В изчислението на срока за отсъстващите лица играе роля денят, в който молбата или жалбата е подадена по пощата“.
[16] Срвн. Силяноски, Д. Цит. съч., с. 251, където четем „Само за отсъстващи… важи правилото на чл. 572 ЗГС, а именно, че срокът се счита спазен“.
[17] Вж. Абрашев, П. Гражданско съдопроизводство (лекции). Том II. С.: Придворна печатница, 1914, 98–101.
[18] Срвн. Силяновски, Д. Гражданско съдопроизводство. Том II. Производство пред първата инстанция. С.: Печатница П. К. Овчаров, 1941, 48–49.
[19] Вж. Абрашев, П. Гражданско съдопроизводство. Том II…, с. 101 и сл.
[20] Срвн. Силяновски, Д. Гражданско съдопроизводство. Том II…, 47–48.
[21] Вж. Меворах, Н., Д. Лиджи. Закон за гражданското съдопроизводство. Текст, мотиви, библиография и съдебна практика. С., 1935, 902–905.
[22] Така Решение № 342 от 1920 г. на ВКС, I отделение, цит. по: Меворах, Н., Д. Лиджи. Цит. съч., с. 126.
[23] Срвн. Силяновски, Д. Гражданско съдопроизводство. Том II…, с. 48, където четем „Трябва да се заключи, че въпреки отменението на стария чл. 190 ЗГС [1892], у нас важи като общо начало, че прекъсването на давността е обусловено от подаването на исковата молба в компетентния съд“.
[24] Така и Решение № 2817 от 20.11.1956 г. на ВС по гр. д. № 5762/1956 г., IV г. о.
[25] Чл. 34, ал. 2 ГПК (отм.) в ред. си от 1961 г. гласи: „Срокът не се смята за пропуснат, когато изпращането на молбата е станало по пощата или когато тя е подадена в друг съд, в прокуратурата или в друга юрисдикция в срока“.
[26] Вж. напр. Определение № 142 от 02.02.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 724/2009 г., I т. о., където четем „По силата на чл.62, ал. 2 ГПК определеният от съда или от закона срок не се смята за пропуснат, когато изпращането на съдебните книжа е станало по пощата в указания срок“. В цитираното определение е обсъден въпросът за подаване на въззивна жалба при условия на чл. 62, ал. 2 ГПК.
[27] Вж. Сталев, Ж. Българско гражданско процесуално право. Трето издание. С., 1979, с. 204.
[28] Пак там, с. 240.
[29] Вж. становището на Иванова, Р. в Коментар на новия Граждански процесуален кодекс. С.: „Труд и право“, 2008, 186–187.
[30] Вж. и Ташев, Р. Теория на тълкуването. С., 2007, 223–224, относно логическия аргумент за стабилността (stare decisis).
[31] Силяновски, Д. Гражданско съдопроизводство. Том I…, 41–42.
[32] Вж. Корнезов, Л. Гражданско съдопроизводство. Том първи. Исков процес. С., 2009, 326–327.
[33] В теорията прекъсването на давността при предявяването на осъдителен иск последователно се определя като правозапазваща материалноправна последица. Вж. вместо всички Градинарова, Т. Цит. съч.
[34] Ако достигне фактически в съда, както се уточни вече по-горе.
[35] Така Решение № 182 от 17.11.2010 г. на ВКС по т. д. № 76/2010 г., IІ т. о., докладчик съдията Б. Балевски.
[36] Би могло да се приеме също така, че е налице фикция за спиране на срока.
[37] Качеството срок по смисъла на процесуалния закон съдебната практика е признала на давността още при действието на Закона за гражданското съдопроизводство. В този смисъл виж Решение № 477/1929 г. на ВКС, I ГО, цит. по: Меворах, Н., Д. Лиджи. Цит. съч., с. 904.
[38] Вж. Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Цит. съч., с. 208.
[39] Така Решение № 162 от 19.01.2016 г. на СГС по т. д. № 5821/2014 г., докладчик съдията Вл. Вълков. В този смисъл е постоянната практика на VI-13 състав в Търговското отделение на СГС, чийто председател е съдия Вл. Вълков.
[40] Следва да се отбележи, че дори и при действието на ЗГС и ЗЗД (отм.) се е приемало, че предявяването на иска поставя длъжника в забава от момента, в който му е връчен препис от исковата молба. Вж. Апостолов, И. Облигационно право. Част първа. Общо учение за облигацията. Фототипно издание. С.: Издателство на БАН, 1990, с. 275.
Освен това при действието на чл. 136, ал. 2 ЗЗД (отм.) законната лихва при всички случаи е започвала да тече най-рано от деня на исковата молба. Вж. пак там, 133–134.
[41] Вж. Абрашев, П. Гражданско съдопроизводство. Том II…, с. 101 и сл.
[42] Срвн. Силяновски, Д. Гражданско съдопроизводство. Том II…, 47–48.
[43] Вж. Сталев, Ж. Цит. съч., 210–211.
[44] Пак там.
[45] Обратно Определение № 366 от 15.06.2012 г. на ВКС по ч. т. д. 224/2012 г., I т. о., докладчик съдията Л. Илиева.
[46] Така и цитираното в предишната бележка № 45 Определение № 366 от 15.06.2012 г. на ВКС по ч. т. д. 224/2012 г., I т. о., макар и с аргументи, които не могат бъдат споделени.
Обратното е прието в Определение № 659 от 5.11.2012 г. на ВКС по ч. т. д. № 547/2012 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Елеонора Чаначева, както и в Решение № 182 от 17.11.2010 г. на ВКС по т. д. № 76/2010 г., IІ т. о., докладчик съдията Б. Балевски.
Статията е интересна, но е леко манипулативна.
Известно е, че сроковете са материално-правни и процесуално- правни.
Струва ми се, че автора на статията е смесил действието на процесуалните срокове с действието на материалните срокове.
Въпроса който първо следва да се изследва /за да се отговори дали изложената теза е вярна или не/ е кога започват да се броят сроковете по ГПК. Отговор на този въпрос дава чл.59 от ГПК. Т.е. с приемането на исковата молба, започват да се прилагат разпоредбите на процесуалните срокове.
До момента в който съда не е сигнализиран /реално в делеводството не се постави входящ номер/ – иска не би следвало да се приеме за предявен.
Само и единствено с поставяне на входящ номер – материалното право се ползва вече с процесуална защита и регламентация.
Възстановяването на срок, по аргумент на чл.62, ал.2 от ГПК, касае молба при вече образуван процес.