Увеличение на иска без предварително заплащане на допълнителна държавна такса

1. Поставяне на въпроса

Нормата на чл. 214, ал. 1, изр. 3 ГПК позволява по всяко положение на делото пред първата инстанция на ищеца да измени размера на иска. Когато ищецът иска да увеличи иска по размер – без значение дали като премине от частичен иск към иск за цялото вземане, или просто като увеличи размера на предявената не като частичен иск претенция – той трябва да съобрази, че цената на иска и платената държавна такса по иска преди увеличението ще се променят. Съгласно чл. 74, изр. 2 ГПК държавната такса върху увеличението на искането към съда се довнася върху разликата.

Веднага възниква въпросът: заплащането на допълнителната държавна такса върху увеличението¹ процесуална предпоставка за допускане на изменението на иска ли е? Ако дадем утвърдителен отговор на този въпрос, то първоинстанционният съд при невнесена допълнителна държавна такса трябва на осн. чл. 101, ал. 1 ГПК да даде указания за отстраняване нередовността на молбата за допускане на изменение на иска. Не се ли изпълнят тези указания, увеличението на иска няма да бъде допуснато. Обратно, ако приемем, че предварителното заплащане на допълнителна държавна такса не е процесуална предпоставка за допускане на увеличението на иска, то съдът ще го допусне и без такава такса. След това обаче, когато искът вече е висящ в увеличения размер, съдът ще трябва да остави без движение цялата искова молба за довнасяне на държавна такса. Ако в определения по чл. 129, ал. 4 вр. ал. 2 ГПК срок ищецът не довнесе таксата, то исковата молба ще бъде върната и цялото дело ? прекратено.

2. Съдебната практика

В оскъдната съдебна практика, която успях да открия, като че ли противоречия не се срещат. Инстанционните съдилища приемат, че заплащането на допълнителна държавна такса е процесуална предпоставка за молбата за допускане на увеличение на иска. Ако такава не е заплатена, молбата е нередовна и следва да се дадат указания по чл. 101, ал. 1 ГПК. Не се ли изпълнят те в дадения срок, увеличение не се допуска, като делото трябва да продължи по иска, който първоначално е предявен².

3. Становища в теорията

Изрично становище в правната доктрина, че предварителното заплащане на допълнителна държавна такса по чл. 74, изр. 2 ГПК върху увеличението е процесуална предпоставка за допускане на увеличение на иска по чл. 214, ал. 1, изр. 3 ГПК, е изказано от д-р Ивайло Костов в наскоро излязлата от печат негова монография „Изменение на иска“³. Според д-р Костов това становище следва от текста на чл. 74, изр. 2 ГПК.

Изглежда същото мълчаливо, пътьом, приема и доц. д-р Камелия Цолова в своята монография „Частичният иск“⁴.

4. Моето мнение

Аз поддържам второто становище – че заплащането на допълнителна държавна такса не е процесуална предпоставка за допускане на увеличението на иска.

Кажи-речи, единственият аргумент на застъпващите противното становище е текстът на чл. 74, изр. 2 ГПК, идентичен с текста на чл. 58, изр. 2 ГПК (1952). От текста на тази разпоредба обаче не може да се направи извод, че държавна такса се дължи върху молбата за допускане на изменение на иска по чл. 214, ал. 1, изр. 3 ГПК, независимо от обстоятелството, че в чл. 74, изр. 2 ГПК се говори за „искане“, а молбата по чл. 214, ал. 1, изр. 3 ГПК може на пръв поглед да изглежда като такова „искане“. Подобно тълкуване според мен недооценява характера на държавната такса като финансово правно задължение⁵.

Финансовите задължения възникват при реализирането на юридически факти на финансовото право, независимо от обстоятелството в кой закон е уредена възможността за пораждането на тези задължения. В случая уредбата е в ГПК и в Тарифата за държавните такси, събирани от съдилищата по ГПК (ТДТ ГПК).

Съгласно чл. 71, ал. 1, изр. 1 ГПК по водене на делото се събират държавни такси върху цената на иска и разноски за производството.

Съгласно чл. 73, ал. 3 ГПК държавната такса се събира при предявяване на искането за защита или съдействие и при издаване на документа, за който се плаща такса, съгласно тарифа, приета от Министерския съвет.

В издадената по делегация на сочената норма ТДТ ГПК няма разпоредба, таксуваща молбата по чл. 214, ал. 1, изр. 3 ГПК с някаква такса.

Такова финансовоправно основание за таксуване на молбата по чл. 214, ал. 1, изр. 3 ГПК не е и нормата на чл. 74, изр. 2 ГПК, доколкото молбата по чл. 214, ал. 1, изр. 3 ГПК за допускане на увеличение на иска не е самостоятелно искане за защита и съдействие по см. чл. 73, ал. 3 ГПК, а в очите на закона съдебни такси се събират по искови молби, жалби и др. все самостоятелни искания за защита – пред първата или следващи инстанции.

Допълнителна държавна такса по чл. 74, изр. 2 ГПК се дължи върху/заради увеличения размер на иска, а преди съдът да допусне изменението на иска, размерът му не е увеличен. Едва в мига, в който съдът допусне увеличение на иска, в този момент се поражда финансовото задължение за довнасяне на държавна такса и нито секунда преди това.

Като допълнителен аргумент за горните изводи могат да се посочат и известните в теорията положения за същността и последиците на допуснатото изменение на иска.

Както е известно, по отношение на т.нар. правозапазващи и правозасилващи последици от предявяване на иска (прекъсване и спиране на погасителната давност, законна лихва за забава и др.) допуснатото изменение на иска чрез увеличение на размера му е подобно на предявяването на допълнителен, втори иск. Така, ако ищецът е предявил частичен иск за 1000 лв. от 5000 лв., той е прекъснал и спрял течението на погасителната давност за 1000 лв. Ако в хода на делото увеличи иска до пълния глобален размер на вземането, то той прекъсва и спира на давността, обаче само от датата на молбата за изменение на иска, а не със задна дата⁶.

Това може да е вярно за тези последици, но то не е определящо за същината на института на изменение на иска. Изменението на иска по чл. 214 ГПК не е предявяване на нов иск. Процесуалните действия, извършени по делото по иска преди изменението, запазват силата си и по иска след допуснатото изменение⁷; изобщо в очите на процесуалния закон молбата по чл. 214 ГПК за допускане на изменение на иска не е предявяване на нов иск, нито уважаването й от съда води до приемане за разглеждане на нов иск. И затова и финансовоправно задължение за нова държавна такса не възниква в хипотезата на чл. 214, ал. 1, изр. 1 и 2 ГПК – когато съдът допусне изменение на основанието или петитума на исковата претенция.

Вярно е, че когато след молба по чл. 214, ал. 1, изр. 3 ГПК бъде изменен размерът на иска чрез увеличаването му и доколкото у нас държавните такси поначало са пропорционални, то при оценяемите искове това неминуемо означава, че се поражда задължение за доплащане на държавна такса. Доплаща се държавна такса обаче върху увеличения размер на иска – защото е предявен иск и държавната правосъдна услуга е разглеждането на иск, а задължението за доплащането възниква от момента, в който искът е увеличен, т.е. от допускането на изменението, а не преди това. Държавна такса се дължи за разглеждане на иска, а при допуснато изменение на иска по чл. 214, ал. 1, изр. 3 ГПК, пък и по първите две изречения на чл. 214, ал. 1 ГПК, от гледна точка на закона няма предявяване на нов иск.

Ако се приеме, че държавна такса се дължи като за новопредявен иск, то може да се стигне до заплащане на по-голяма държавна такса, отколкото ако още отначало искът беше предявен в по-голям размер – така ще е, ако първоначално предявеният иск или увеличената част е под 1250 лв., доколкото в тия случаи по чл. 1 ТДТ ГПК за едната от „двете отделни“ искови претенции ще се събере държавна такса от 50 лв. Това категорично не е вярно.

Всичко гореизложено ме кара да смятам, че:

Съдът е длъжен да допусне изменение на размера на иска чрез увеличаване на същия и без да е платена допълнителна държавна такса. Веднага след това, когато искът вече е висящ в увеличения размер, съдът ще трябва да остави без движение цялата искова молба за довнасяне на държавна такса. Ако в определения срок ищецът не довнесе таксата, то исковата молба ще бъде върната и цялото дело – прекратено.

Бележки под линия: