(доклад, представен на научна конференция „30 ГОДИНИ ЮФ НА УНСС – ПРИЕМНИК НА ВЕКОВНА ТРАДИЦИЯ В РАЗВИТИЕТО НА ПРАВНАТА НАУКА И ПРАКТИКА“, проведена на 4 ноември 2021 г.; публикуван за пръв път в сборник „30 години ЮФ на УНСС. Приемник на вековна традиция в развитието на правната наука и практика“ (съст. гл. ас. д-р Пресиян Марков и гл. ас. д-р Стефан Радев). С.: Издателски комплекс – УНСС, 2022, 310–324)
I. Въведение
Силата на пресъдено нещо е най-важната и основна правна последица на съдебното решение, която се състои преди всичко в задължението на страните по делото спрямо държавата да преустановят правния спор, като изоставят неснователните си правни твърдения, които противоречат на съдебно установеното правно положение1. В качеството на специфична форма на защита-санкция, давана в рамките на исковия процес, посредством своите три съставки – правоустановяващо действие, регулиращо действие и непререшаемост2 – силата на пресъдено нещо е призвана да превърне един възникнал правен спор относно съществуването или несъществуването на конкретно гражданско субективно право в правен мир между спорещите.
Целта на настоящото изследване е да бъде изяснено дали актът, с който съдебният изпълнител извършва разпределение на парична сума, недостатъчна за удовлетворяването на всички взискатели в изпълнителното производство (чл. 460 ГПК), съответно решението на съда по разпределението (чл. 463 ГПК) попадат сред актовете, годни да породят сила на пресъдено нещо.
II. Становищата по поставения въпрос
Според едно от становищата, възприети в част от съдебната практика и в доктрината, влязлото в сила разпределение на съдебния изпълнител (без значение дали е било обжалвано или не) се ползва със сила на пресъдено нещо по разрешените с него три въпроса: кои кредитори и с кои вземания подлежат на удовлетворяване; какъв е редът за удовлетворяването им и каква сума се полага за изплащане на всеки един кредитор за всяко едно от тях3.
Съгласно друг възглед източник на силата на пресъдено нещо е съдебното решение по жалбата срещу изготвеното разпределение, с което се установява съществуването на претендираните привилегии, техният ред и размерът на сумата, която се полага при съразмерно удовлетворяване на кредиторите4,5.
Трето схващане, застъпено в практиката на ВКС по дела за отмяна (чл. 303 и сл. ГПК), както и по дела за обжалване на определения за оставяне на молби за отмяна без разглеждане (чл. 274, ал. 2, изр. 2 ГПК във вр. с ал. 1, т. 1 на с. чл.), е, че нито разпределението само по себе си6, нито съдебното решение по жалбата срещу разпределението формират сила на пресъдено нещо.
Обсъждайки процесуалноправните последици на съдебното решение по разпределението, в едни случаи решаващите състави директно се позовават на общото официално тълкуване, възприето в мотивите и диспозитива на т. 3 от Тълкувателно решение № 7/31.07.2017 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 7/2014 г., съгласно което решенията, постановени по жалби срещу действията на съдебния изпълнител, не се ползват със сила на пресъдено нещо и не подлежат на отмяна по реда на глава 24 ГПК (макар че тълкувателният акт не третира конкретно производствата по обжалване на разпределението)7,8.
В други случаи (преди приемането на цитираното по-горе интерпретационно правило) изводът е аргументиран с това, че решението по разпределението се произнася единствено по процесуален въпрос: за начина, по който следва да се разпределят сумите по изпълнителното дело, но не и по въпроси, касаещи материални правоотношения между страните9.
III. Ползва ли се със сила на пресъдено нещо влязлото в сила разпределение на съдебния изпълнител?
Независимо кое виждане относно правната същност на привилегията бъде споделено:
-
качество на право или акцесорно право10;
-
материално право, насочено към другите кредитори, или процесуално право, адресирано до съдебния изпълнител11,
-
качество на вземането, което е материалноправна предпоставка на процесуалното право на предпочтително удовлетворение12,
актът на изпълнителния орган, с който се извършва разпределение на постъпленията по изпълнението, не разрешава правен спор между първоначалния взискател и присъединените до изготвянето на разпределението кредитори на същия длъжник (по тяхна молба или по право), респективно между всички тях (заедно и поотделно) и длъжника. Безспорно е, че изпълнителният процес изобщо не цели установяването по категоричен начин на едно или друго спорно гражданско право – положение, което да налага да се признава сила на пресъдено нещо на постановяваните в него актове13. Със сила на пресъдено нещо не се ползват действията на съдебния изпълнител даже когато те вземат формата на постановления, с които той се произнася по прекратяването на изпълнителния процес14 (т.е. по съществуването и надлежното упражняване на процесуалното право на принудително изпълнение).
Съдебноизпълнителният акт на разпределението не попада в обхвата на фактическия състав, който законът въздига изрично в източник на силата на пресъдено нещо15 – освен че волеизявлението на съдебния изпълнител не обединява белезите на съдебно решение като съдебен акт, то изобщо не разрешава спор за субективно право, установявайки дали то съществува или не съществува. Колизията (стълкновението) при упражняване на субективни права не е форма на незаконосъобразно развитие на гражданските правоотношения (правен спор, неизпълнение на изискуеми задължения, предприемане на действия, целящи да осуетят защитата на правото16), а правно положение, при което са налице двама или повече носители на субективни права върху един и същ обект17. В случая разрешението на тази колизия намира израз именно в акта на разпределението, който следва да съобрази установения правен ред за удовлетворяване на различните парични вземания – чл. 460 ГПК във вр. с чл. 136 и чл. 137 ЗЗД. Разпределението е своеобразен процесуален отговор на недостатъчността на секвестируемото имущество на длъжника в хипотезата, когато се търси едновременно реализиране на отговорността му от повече от двама негови кредитори (чл. 133 ЗЗД във вр. с чл. 442 ГПК). То има подготвителен характер, доколкото служи като основа за изплащане на дължимите суми на взискателите (чл. 462, ал. 2 във вр. с чл. 455, ал. 2 ГПК), и неговият ефект е вътрешнопроцесуален (т.е. не надхвърля рамките на конкретното индивидуално изпълнително производство).
При зачитане правото на предпочтително удовлетворение съдебният изпълнител не извършва пълна проверка на фактическия състав, от който общата или особената привилегия произтичат, която проверка да се основава на всички допустими от ГПК доказателствени средства. Подобна проверка не извършва и съдът по жалбата срещу разпределението18. Преценката за наличието и реда на привилегиите е prima facie и се ограничава до данните, съдържащи се в изпълнителното дело. Такава проверка не може да претендира за безспорност и установеност.
Най-сетне, от гледна точка на процесуалната природа на привилегията съдебният изпълнител се явява неин правнозадължен субект като насрещна страна по самостоятелните процесуални (изпълнителни) правоотношения с първоначалния взискател и с всеки от присъединилите се до момента на изготвяне на разпределението кредитори на същия длъжник. Същевременно отличаващ белег на силата на пресъдено нещо е, че тя предпоставя наличието на правен спор относно правоотношение, в което ръководният защитно-санкционното производство орган не е страна19.
Прави впечатление, че в общия случай на обжалване на процесуално незаконосъобразните действия и откази на съдебния изпълнител силата на пресъдено нещо на решенията на контролно-отменителната инстанция се обосновава със сходството с решенията по конститутивни и осъдителни искове20. Изтъква се, че решението по жалба срещу отказ да се извърши претендирано изпълнително действие установява със сила на пресъдено нещо дали съществува в тежест на съдебния изпълнител задължение да извърши исканото действие; решението по жалба срещу извършено изпълнително действие установява със сила на пресъдено нещо дали съществува правото да се иска унищожаване на това действие като незаконосъобразно21. Що се касае до съдебното решение по жалба срещу разпределението, предметът на силата на пресъдено нещо (съвпадащ с предмета на делото и на решението) не се свързва с конкретно заявено процесуално право на отмяна на незаконосъобразното разпределение или задължение на органа да извърши искано действие, а с въпросите за съществуването на привилегиите и техния ред, както и кому и колко следва да бъде платено. Правните последици на решението по жалба срещу разпределението не се припокриват с тези на конститутивните и осъдителните решения; те не разкриват близост и с установителните решения, защото не се цели разрешаване по окончателен начин на съществуващ правен спор. Редовният способ за отстраняване на порочните разпределения е атакуването им посредством жалба пред окръжния и пред апелативния съд (чл. 463 ГПК). Макар че е процесуален продукт на вторично защитно производство, в което страните може да са изложили различни становища относно действителното според тях правно положение (явление, познато на всяко едно обжалване), съдебното решение по жалбата срещу разпределението също има за задача да разреши колизията при упражняване на различните притезания, привеждайки в съответствие със закона принудителното им удовлетворяване. В този смисъл обжалването няма контролно-отменителен характер, а дейността на съда е решаваща –22?.
Процесуалните въпроси кои вземания, с каква привилегия и в какъв размер подлежат на удовлетворение могат да бъдат пререшавани, независимо че решението по разпределението е станало необжалваемо. Израз на това пререшаване е успешната искова защита на конкуриращия взискател (чл. 464 ГПК), посредством която се установява със сила на пресъдено нещо несъществуването на предявено или присъединено по право хирографарно или привилегировано притезание, респективно на материално обезпечително субективно право, от което произтича особена привилегия. Тази защита има за свой резултат било възникване на задължение за извършване на ново разпределение на заделената за кредитора с оспореното вземане парична сума, било – в случаите, в които не са налице други кредитори, вън от привидния с оспореното вземане – изплащане на последната в полза на конкуриращия.
Краткият историкоправен преглед разкрива, че по време на действието на Закона за гражданското съдопроизводство (обн., ДВ, бр. 31 от 08.02.1892 г., отм.) не е съществувала нарочна правна уредба на тази форма на защита срещу материално незаконосъобразен изпълнителен процес, като в практиката на касационната инстанция23 и в коментарите на някои автори-процесуалисти24 се е отхвърляла възможността след влизане в сила на разпределението взискател да оспори по исков ред участието на друг взискател. Впоследствие в разпоредбата на чл. 856 от Закона за гражданското съдопроизводство (обн., ДВ, бр. 1.02.1930 г., отм.)25 изрично е регламентирано правото на взискателите да оспорят съществуването на някое от предявените вземания, като доктрината с основание е разширила оспорването до всички случаи на несъществуване на вземането, а не само когато оспорването се основава на обстоятелството, че вземането е безпарично26 и направено във вреда на кредиторите по смисъла на чл. 140 ЗЗД (обн., ДВ, бр. 268 от 5.12.1892 г., отм.)27. С новелата на чл. 359 ГПК (обн., Изв., бр. 12 от 8.02.1952 г., отм.) и аналогичният понастоящем текст на чл. 464 ГПК е предвидена искова защита на конкуриращия взискател, която цели да разкрие несъществуването на притезанието на привиден кредитор, конкуриращо с неговото притезание за удовлетворяване от същата сума, разпределяна в рамките на конкретно изпълнително производство28.
Заслужава подкрепа възприетото в теорията29 и в практиката на ВКС30 тълкуване, съгласно което оспорването посредством отрицателен установителен иск по реда на чл. 464, ал. 1 ГПК може да има за предмет както вземането на кредитора, така и обезпечителните права, от които произтича особена привилегия. В случаите, в които правото на предпочтително удовлетворение е правомощие, елемент от сложни материални обезпечителни права (залог, ипотека, право на задържане), конкуриращият взискател несъмнено разполага с правен интерес да отнесе пред съда правен спор относно съществуването на тези обезпечителни права, доколкото произтичащото от тях право на предпочтително удовлетворение го поставя в неизгодно положение при разпределението на получените в изпълнителното производство парични суми. При недостатъчност на секвестируемото имущество на длъжника възможността за удовлетворение зависи от наличието или отсъствието на други вземания – не само хирографарни, но и привилегировани. Силата на пресъдено нещо на подобен успешно проведен исков процес ще осуети упражнението на съдебно отреченото право, в частност на привилегията, произтичаща от него. В хипотезата, когато заделената за такъв кредитор парична сума не му е била предадена, правната последица на подобно съдебно решение би се състояла в процесуалното задължение на съдебния изпълнител да изготви ново разпределение на първоначално заделената за кредитора с оспореното субективно право парична сума (в случай че към този процесуален момент са налице предпоставките на чл. 460 ГПК). По същия начин следва да постъпи органът по принудително изпълнение и когато например конкуриращият взискател оспори успешно притезателното право на друг кредитор, което се ползва било с особена, било с обща привилегия31, или е хирографарно. Уважаването на отрицателния установителен иск по чл. 464, ал. 1 ГПК за несъществуване вземането на т.нар. привиден кредитор съставлява основание за прекратяване на изпълнителното производство по отношение на последния, което осуетява по-нататъшното упражняване на правото му на принудително изпълнение32. Погасяването на изпълнителното правоотношение между кредитора с оспореното вземане и съдебния изпълнител има за последица изключване на оспореното вземане (независимо дали то е привилегировано или хирографарно; дали правото на предпочтително удовлетворение или правото на удовлетворяване по съразмерност са потвърдени с влязло в сила разпределение) от участие в разпределението. Именно защото правото на принудително изпълнение е отречено, изпълнителният орган е оправомощен да откаже да отдели и изплати съответната парична сума за този кредитор.
Прочее, логическото и систематичното тълкуване на разпоредбите на чл. 462, ал. 2 във вр. с чл. 463 и чл. 464 ГПК води до извода, че влязлото в сила разпределение, зачитащо определен ред на удовлетворение на кредиторите (предпочтително или по съразмерност), не съставлява процесуална пречка пред предявяването на отрицателния установителен иск от конкуриращия взискател. От друга страна, липсва и правна норма, която да регламентира обжалването на разпределението като абсолютна положителна процесуална предпоставка за завеждането на иска. Точно обратното – неговото завеждане е независимо от съдбата на разпределението, а съгласно изричната норма на чл. 464, ал. 1, изр. 2 ГПК депозирането му в едномесечния срок от разпределението води единствено до спиране предаването на сумата33.
С оглед гореизложеното, актът, с който съдебният изпълнител извършва разпределение на парична сума, недостатъчна за удовлетворяването на всички взискатели в изпълнителното производство (чл. 460 ГПК), съответно решението на съда по разпределението (чл. 463 ГПК) не попадат сред актовете, годни да породят сила на пресъдено нещо.
Бележки под линия:
1 Вж. Сталев, Ж. Сила на пресъдено нещо в гражданския процес. С.: Сиела, 2007, с. 137.
2 Подробно за съдържанието на силата на пресъдено нещо вж. пак там, 137–150.
3 Така Градинарова, Т. Гражданско изпълнително производство (курс лекции). Първа част. Р.: Издателски център при Русенски университет „А. Кънчев“, 2015, с. 319 и с. 326. Вж. в подобен смисъл напр. Решение № 234/13.11.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2688/2018 г., IV г. о., постановено по реда на чл. 73, ал. 4 ЗЧСИ, според което правните последици на влязлото в сила разпределение, когато и да е направено, са едни и същи – сила на пресъдено нещо по три въпроса: кои вземания, с каква привилегия и в какъв размер подлежат на удовлетворение, както и Решение № 17/26.02.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2915/2017 г., IV г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, в тълкувателните мотиви на което се посочва, че силата на пресъдено на извършеното разпределение обвързва длъжника и взискателите.
4 Вж. Сталев, Ж. Цит. съч., с. 392, бел. № 359; Сталев, Ж. – В: Силяновски, Д., Ж. Сталев. Граждански процес. Том II. Изпълнително производство, обезпечително производство, особени искови производства, охранителни производства, държавен арбитраж. С.: Наука и изкуство, 1965, с. 280; Сталев, Ж. Българско гражданско процесуално право. Пето допълнено и преработено издание. С.: УИ „Св. Климент Охридски“, 1994, с. 722. Това становище се поддържа и в по-сетнешните курсове по граждански процес по отменения и по действащия ГПК (в сила от 1.03.2008 г.) – вж. напр. Сталев, Ж., А. Мингова, В. Попова, Р. Иванова. Българско гражданско процесуално. Осмо издание. С.: Сиела, 2006, с. 884; Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Българско гражданско процесуално. Девето преработено и допълнено издание. Първо по действащия ГПК. С.: Сиела, 2012, с. 1188. Прави впечатление обаче, че то е отпаднало от десетото издание – Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Българско гражданско процесуално. Десето преработено и допълнено издание. Второ по действащия ГПК. С.: Сиела, 2020, с. 1311.
5 В тази връзка проф. Сталев посочва и че не може един взискател под предлог, че е бил привилегирован или с по-силна по степен привилегия, да иска от други кредитори връщане на получени от тях по разпределението суми – Силяновски, Д., Ж. Сталев. Цит. съч., с. 281.
Според Определение № 251/03.07.2020 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1051/2020 г., IV г. о. решението по чл. 463 ГПК установява със сила на пресъдено нещо съществуването на привилегията, нейния ред и размера на сумата, която се полага при удовлетворяване на кредиторите. Обвързващото действие на силата на пресъдено нещо на решението по чл. 463 ГПК обхваща взискателя и длъжника по изпълнителното производство, както и присъединилите се до момента на извършването на разпределението взискатели.
Решение № 205/21.12.2013 г. на ВКС по т. д. № 2798/2013 г., I т. о. пък формулира предмета на силата на пресъдено нещо по-абстрактно: процесуалния въпрос за законосъобразността на извършеното разпределение.
В Решение № 104/08.08.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2844/2018 г., III г. о. се сочи, че с решението в производството по обжалване на разпределението съдът се произнася не само по процесуалния въпрос за законосъобразността на извършеното разпределение, но разрешавайки този въпрос, той установява и съдебно признава, респективно отрича съществуването и на самото материално право за предпочтително удовлетворяване на обезпечените кредитори.
6 Така Определение № 458/22.10.2019 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3258/2019 г., IV г. о., постановено в рамките на производство по отмяна по чл. 303 ГПК и сл., в което съдът застъпва разбирането, че постановлението за разпределение на суми и постановлението за възлагане нямат сила на пресъдено нещо.
Следва да се отбележи, че по въпроса дали съдебноизпълнителните актове, в частност влезлите в сила постановления за възлагане, изобщо подлежат на отмяна по реда на чл. 303 и сл. ГПК, е образувано тълк. д. № 6/2020 г. на ВКС, ОСГТК, по което все още не е постановено тълкувателно решение. На поставения въпрос отрицателно отговарят Попова, В., Б. Ганчев. Подлежат ли на отмяна по реда на чл. 303 и сл. ГПК влезлите в сила постановления по чл. 496, ал. 1 ГПК за възлагане на недвижими имоти при публична продан в производство за принудително изпълнение? // www.apis.bg (12.04.2021 г.). Вж. и разсъжденията на Яновски, Б. Актове, подлежащи на преглед по реда на надзора по граждански дела. С.: Наука и изкуство, 1965, 229–233.
7 Вж. напр. Определение № 274/23.11.2017 г. на ВКС по т. д. № 1346/2015 г., II т. о.; Определение № 477/13.12.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4720/2017 г., III г. о.; Определение № 211/02.05.2018 г. на ВКС по ч. т. д. № 312/2018 г., I т. о.; Определение № 410/12.10.2018 г. на ВКС по ч. т. д. № 2234/2018 г., I т. о., Определение № 92/05.03.2019 г. на ВКС по гр. д. № 583/2019 г., IV г. о., Определение № 415/04.11.2019 г. по гр. д. № 4166/2019 г., III г. о., в които изрично се отбелязва, че мотивите към т. 3 от Тълкувателно решение № 7/31.07.2017 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 7/2014 г. са относими и към производствата по чл. 463 ГПК; Определение № 361/31.10.2018 г. на ВКС по т. д. № 2212/2018 г., II т. о.; Определение № 75/12.02.2019 г. на ВКС по ч. т. д. № 185/2019 г., I т. о., според което постановеното по чл. 463 ГПК решение не се ползва със сила на пресъдено нещо и с оглед цитираната задължителна практика не може да бъде предмет на отмяна по реда на глава 24 ГПК – с него съдът се произнася по законосъобразността на извършеното от съдебния изпълнител разпределение на суми, събрани в изпълнителното производство, между взискателите, но не дава разрешение за съществуването на изпълняемото материално право.
Становището, че решенията по жалби срещу разпределението не се ползват със сила на пресъдено нещо, се застъпва и в практиката по обжалване на разпределенията – вж. напр. Решение № 22/29.01.2019 г. на ВтАС по в. гр. д. № 540/2018 г.
Въпреки че е разгледал по същество молба за отмяна на решение по разпределение, съставът, постановил Решение № 60/20.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3901/2020 г., III г. о., също е приел, че решенията по разпределението не пораждат сила на пресъдено нещо, в т.ч. и относно изпълняемото право, и че разрешават само процесуални въпроси, като съдебният контрол е единствено върху преценката съдебния изпълнител.
8 По-особено внимание следва да се обърне на Определение № 52/13.02.2020 г. на ВКС по гр. д. № 437/2020 г., III г. о., според което решението по чл. 463 ГПК има за предмет законосъобразността на определено изпълнително действие на съдебния изпълнител – разпределението на постъпили парични след публична продан. Квалификацията на разпределението като изпълнително действие в тесен смисъл подлежи на критика. Разпределението не е част от уредените в ГПК изпълнителни способи. То е процесуално действие на изпълнителния орган, но следва да се квалифицира като самостоятелен юридически акт, чието предназначение е да подготви класическото финално изпълнително действие – изплащането на парични суми. Поначало последното изпълнително действие, което следва един приключил способ за изпълнение на парични вземания по дял втори от част пета на ГПК, е изплащането на паричната сума по изпълнението, постъпила вследствие осребряването на конкретно имуществено благо на длъжника (чл. 455, ал. 2 ГПК). Изплащането на суми по изпълнението посредством платежно нареждане на съдебния изпълнител следва да се квалифицира именно като изпълнително действие, тъй като е насочено пряко към погасяване на изпълняемото право на взискателя. Поради това и езиковата формулировка на 455, ал. 2, изр. 1 ГПК е, че изплащането на дължимите на взискателя и на присъединените кредитори става, „… ако липсва законова пречка за това“. Ако се възприеме тезата, че изплащането на суми по изпълнението (в частност и изплащането на суми въз основа на влязло в сила разпределение, както се изтъква в мотивите към т. 10 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 2/2013 г.) не съставлява изпълнително действие, би се обезсмислил тотално един от изпълнителните способи в гражданския изпълнителен процес – запор върху вземания на длъжника по трайни правоотношения (напр. трудово, осигурително), при които третото задължено лице извършва ежемесечни удръжки, внасяни по специалната банкова сметка на съдебния изпълнител и изплащани на взискателя чрез платежни нареждания. В този контекст това би означавало, че делата, по които единственият приложен способ е запор на периодични вземания, попадат в обхвата на перемпцията по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК (съответно с регулярните изплащания не би била прекъсвана и погасителната давност), в случай че не са извършвани други изпълнителни действия, вън от наложения запор. Същото би било и в случаите на изплащания на суми, внасяни доброволно от длъжника при разсрочване по реда на чл. 454, ал. 1 ГПК. Правен резултат, който е нетърпим.
9 Определение № 17/17.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 44/2011 г.; Определение № 62/19.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 161/2012 г., II т. о.
10 Че е качество на вземането, настояват Венедиков, П. Ипотеки, залог, привилегии. С.: ИК „Проф. Петко Венедиков“, 2000, с. 264 и Кожухаров, А. Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение. Нова редакция и допълнения на проф. Петко Попов. С.: Издателство „Юриспрес“, 2002, 615–616. Изводът, че се касае за право с акцесорен характер, се поддържа от Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част. С.: Сиби, 2020, с. 566.
11 Кожухаров, А. Цит. съч., 616–617, бел. под линия № 2, приема, че привилегията е материално право. Другото разбиране – че правото има процесуалноправна природа, споделят Сталев, Ж., Д. Силяновски. Цит. съч., с. 281 и Калайджиев, А. Цит. съч., 566–567. Виждането, че се касае за процесуално право, следва да се подкрепи.
12 Становище, обосновано в по-ново време от Марков, М. – В: Герджиков, О., И. Русчев, М. Марков, Г. Стефанов, К. Касабова, П. Голева, Т. Градинарова, В. Гигова, К. Недкова, Г. Хорозов, С. Стефанов. Обезпеченията в материалното и в процесуалното право. Приложен коментар. Проблеми на правоприлагането. Анализ на съдебната практика. С.: ИК „Труд и право“, 2018, с. 37. Проф. Марков също застъпва гледището, че правото на предпочитание не е насочено срещу останалите кредитори на длъжника, както и че кредиторите на определен длъжник не се намират в никакви правоотношения помежду си, а между тях е налице конкуренция на притезания, която е разрешена от закона посредством установения ред за удовлетворяване на вземанията.
13 Яновски, Б. Цит. съч., с. 229.
14 Така Сталев, Ж. Сила на…, с. 390, бел. № 357.
15 За елементите на този фактически състав вж. Сталев, Ж. Сила на…, с. 374 и сл.
16 Повече за трите форми на незаконосъобразно развитие на гражданските правоотношения вж. у Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Българско гражданско процесуално. Десето…, 26–28.
17 Павлова, М. Гражданско право. Обща част. С.: Софи-Р, 2002, 206–208; Таджер, В. Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял I. С.: Софи-Р, 2001, 411–413.
18 Контролът по чл. 463 ГПК е върху преценката на органа по изпълнението – тя не надхвърля правомощията на самия съдебен изпълнител. Възражения срещу материални права не се преценяват – така Митева, Д. – В: Пунев, Бл., В. Гачев, Г. Хорозов, Д. Митева, Д. Танев, Е. Кръшкова, Е. Балевска, К. Топалов, Кр. Влахов, М. Златарева, М. Обретенова, М. Бобатинов, Ст. Кюркчиев. Граждански процесуален кодекс. Приложен коментар. Проблеми на правоприлагането. Анализ на съдебната практика. С.: ИК „Труд и право“, 2012, 1100–1101, както и Решение № 60/20.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3901/2020 г., III г. о.
19 Сталев, Ж. Сила на…, с. 423 и с. 424.
20 Пак там, с. 391.
Както бе отбелязано по-горе, тази теория бе отхвърлена от тълкувателната практика (т. 3 от Тълкувателно решение № 7/31.07.2017 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 7/2014 г.), макар и не единодушно – решението в тази част бе подписано с особено мнение от 20 върховни съдии. Обсъждането на този проблем надхвърля рамките на настоящото изложение.
21 Пак там.
По-далеч стигат Определение № 551/01.10.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 483/2010 г., IV г. о. и Решение № 139/31.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1445/2009 г., IV г. о., в които се извежда тълкуването, че защитата при обжалване също е искова, като по конститутивния иск процесуалната незаконосъобразност на действието или бездействието е преюдициалното правоотношение, което поражда потестативното право, предмет на делото. Основателна критика на това схващане в практиката прави Попова, В. – В: Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Българско гражданско процесуално. Девето…, 1200–1202.
22 Налице е противоречива съдебна практика относно правомощията на съда при обжалване на разпределението – може ли да реши въпроса по същество, като сам извърши ново разпределение, или следва да върне делото на съдебния изпълнител, респективно на окръжния съд за извършване на ново разпределение. Тълкувателният разнобой предстои да бъде разрешен в рамките на тълк. д. № 2/2021 г. на ВКС, ОСГТК. В гражданскопроцесуалната теория въпросът е разрешаван еднозначно при действието на всички процесуални закони: съдът следва да реши въпроса по същество и сам да извърши разпределението – вж. Вълчанов, Х. Изпълнително съдопроизводство според К. Аненков, руски процесуалист. С предговор от д-р Т. Кулев, проф. от Софийски университет. С.: Печатница „Дневник“, „Утро“ и „Заря“, 1922, с. 422; Павлов, П., Сп. Парлапанов. Коментар на изпълнителното производство. С предговор от проф. д-р Л. Диков. С.: Печатница „Книпеграф“, 1936, с. 309; Силяновски, Д. Гражданско съдопроизводство. Том IV. Изпълнително производство. С., 1946, с. 168; Силяновски, Д., Ж. Сталев. Цит. съч., с. 280; Мутафчиев, Г. Граждански процес. Изпълнително производство. С., 2005, с. 141; Сталев, Ж. Българско гражданско…, с. 722; Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Българско гражданско процесуално. Девето…, с. 1188 и с. 1201; Градинарова, Т. Гражданско изпълнително… (първа част), с. 326. Обратното разбиране, което е изолирано, по-рано приема Мутафчиев, Г. Изпълнително производство на НРБ. Сравнителноправно изследване. С.: УИ „Св. Климент Охридски“, 1989, с. 142.
23 Вж. цитираните съдебни актове на ВКС у Абрашев, П. Гражданско съдопроизводство (лекции). Том III. 1. С.: Царска придворна печатница, 1918, с. 269. Проф. Абрашев обаче обръща внимание, че руският, френският и немският процесуален кодекс признават съдебното разпределение като акт, който може да встъпи в законна сила (термин, използван преди в литературата за означаване на процесуалноправната последица, обяснявана днес с общоупотребимия израз „сила на пресъдено нещо“ – подробно за ползваните термини вж. Сталев, Ж. Сила на…, 24–27; прочее Абрашев, П. Цит. съч., 170–185, свързва последиците на встъпилото в законна сила решение с истинността на установяването относно спорното правоотношение, непререшаемостта на спора и задължителността на решението), и подлага под съмнение извода на касационната инстанция за невъзможност взискателите да се освободят по исков ред от неблагоприятните последици на влязлото в сила разпределение, доколкото след изменението от 20.02.1897 г. на чл. 1065 ЗГС разпределението вече се е извършвало не от съда (както е в цитираните законодателства), а от съдебния пристав – вж. пак там, с. 269 и с. 270.
24 Вълчанов, Х. Цит. съч., с. 423.
25 Съгласно цитирания законов текст „Ако в жалбата си някой от ищците по изпълнението възразява, че вземането на някой друг от тях не трябва да участва в разпределението поради това, че то е безпарично и направено във вреда на кредиторите, съдът в такъв случай, по искане на лицето, което е направило това възражение, му дава месечен срок, считан от деня на определението, да заведе пред надлежния съд иск по чл. 140 от Закона за задълженията и договорите и предписва на съдията-изпълнител да не предава сумата, която според разпределението се припада на оспореното вземане, а да я внесе на съхранение в Българската земеделска банка или в Българската централна кооперативна банка до свършване на делото. Съдебните мита по тези искове, които се гледат по реда на съкратеното производство, се плащат след окончателното свършване на делото от страната, която го е загубила.“
В жалбата си срещу разпределението взискателят следва изрично да посочи кое от вземанията счита за безпарично и направено във вреда на кредиторите, като не е длъжен да представя доказателства в подкрепа на твърдението си, тъй като съдът, който се занимава с утвърждаване на разпределението, не може да разглежда повдигнатото възражение. Съдът по разпределението разглежда жалбата така, като че ли не е правено възражение по чл. 856 ЗГС, за да бъде определена окончателно квотата на оспореното вземане, която се задържа от съдебния изпълнител по банковата сметка и не се изплаща на взискателя съобразно предписанието на съда – така Павлов, П., Сп. Парлапанов. Цит. съч., с. 310.
Различен е режимът по чл. 359 ГПК (отм.), съответно чл. 464 ГПК, които не поставят нарочно изискване към правно-техническия начин на оспорването. В литературата се поддържа, че простото оспорване на вземането може да бъде направено и пред органа по принудително изпълнение – така Мутафчиев, Г. Изпълнително производство на НРБ…, с. 143 и Мутафчиев, Г. Граждански процес…, с. 166. Авторът се присъединява към виждането на Сталев, Ж. Българско гражданско…, с. 715, че в случая спирането обезпечава един бъдещ иск, което настъпва със самото оспорване и без да е бил предявен установителният иск. Мнението, че се касае за обезпечаване на един бъдещ иск по силата на закона, се застъпва и от Корнезов, Л. Гражданско съдопроизводство. Том втори. Съдебни и несъдебни производства. С.: Софи-Р, 2010, с. 287. Градинарова, Т. Гражданско изпълнително производство (курс лекции). Втора част. Р.: Издателски център при Русенския университет „А. Кънчев“, 2016, с. 125, 126–127, приема, че спирането се свързва само с предявяването на иска в едномесечния срок от извършеното разпределение, като обезпечителната мярка действа ex lege, но е необходимо предявяването на иска в законовия срок да бъде доведено до знанието на изпълнителния орган. Митева, Д. – В: Пунев, Бл., В. Гачев, Г. Хорозов, Д. Митева, Д. Танев, Е. Кръшкова, Е. Балевска, К. Топалов, Кр. Влахов, М. Златарева, М. Обретенова, М. Бобатинов, Ст. Кюркчиев. Цит. съч., с. 1103, също като че ли допуска възможността оспорването да се заяви пред изпълнителния орган. Според Определение № 336/19.06.2018 г. на ВКС по ч. т. д. № 1464/2018 г., II т. о. спирането настъпва по силата на закона, но следва то да бъде констатирано с изричен акт на съда, пред който е висящ спорът по чл. 464, ал. 1 ГПК, за да бъде съобразено от съдебния изпълнител по висящото изпълнително дело. В мотивите на цитираното определение се сочи, че изричният акт на исковия съд за спиране предаване на сумата, определена за кредитора с оспореното вземане (чл. 464, ал. 1, изр. 2 ГПК), не попада сред актовете, преграждащи по-нататъшното развитие на делото, нито законодателят изрично е предвидил възможност за самостоятелен инстанционен контрол.
26 Безпаричността по смисъла на чл. 140, ал. 4 ЗЗД (отм.) означава симулативност – така Апостолов, Ив. Облигационно право. Част първа. Общо учение за облигацията. С., 1947, 499–500, Сталев, Ж. Исковата защита на длъжника срещу принудителното изпълнение. // ГСУЮФ, том XLIII, 1947/1948, с. 79 и Тончев, Д. Коментар върху Закона за задълженията и договорите. Том пети. С.: Книжарница „Ц. Н. Чолаков“, 1930, с. 193. Коментар на четвъртата алинея вж. у Меворах, Н., Д. Лиджи, Л. Фархи. Коментар на Закона за задълженията и договорите. Чл. чл. 1-333. С., 1924, 294–295. Защитата на оспорващия взискател, въпреки препратката на чл. 856 ЗГС, все пак се е осъществявала чрез отрицателен установителен иск – Сталев, Ж. Исковата защита…, с. 78.
27 Силяновски, Д. Цит. съч., с. 169 и Сталев, Ж. Исковата защита…, с. 79.
Съдът е длъжен да се произнесе не само върху техническото разпределение на сумата, но и за правото на известен кредитор да участва в разпределението, за размера на удовлетворяваните вземания и за приоритета на различните вземания. Съдът не разрешава спорове за безпаричността на вземането на присъединен кредитор. Разрешаването на този спор става по реда на чл. 856 ЗГС – вж. съдебната практика, цитирана у Сталев, Ж., М. Андреев. Закон за гражданското съдопроизводство със синтез на юриспруденцията. С., 1946, с. 580.
28 По-подробно за защитата вж. Силяновски, Д., Ж. Сталев. Цит. съч., 265–267; Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Българско гражданско процесуално. Десето…, 1277–1280; Градинарова, Т. Гражданско изпълнително… (втора част), 122–127. Защитното средство на истинския кредитор е отрицателният установителен иск. Както по ГПК (отм.), така и по действащия процесуален закон липсва препращане към чл. 135 ЗЗД. Правният интерес от завеждането на Павлов иск обаче не би следвало да се счита изначално изключен. При наличието на общите законови предпоставки за обективно съединяване на искове той дори може да бъде съединен с иска по чл. 464 ГПК – Градинарова, Т. Гражданско изпълнително… (втора част), с. 124.
29 Митева, Д. – В: Пунев, Бл., В. Гачев, Г. Хорозов, Д. Митева, Д. Танев, Е. Кръшкова, Е. Балевска, К. Топалов, Кр. Влахов, М. Златарева, М. Обретенова, М. Бобатинов, Ст. Кюркчиев. Цит. съч., с. 1102.
30 Определение № 464/01.11.2016 г. на ВКС по ч. т. д. № 553/2016 г., I т. о. Това мнение се споделя и в рамките на универсалното принудително изпълнение – вж. напр. Решение № 185/10.12.2014 г. на ВКС по т. д. № 3199/2013 г., I т. о. и Определение № 374/13.06.2014 г. на ВКС по ч. т. д. № 599/2014 г., II т. о., цит. по: Евгениева, Т., Н. Павлевчев. Производството по несъстоятелност в практиката на Върховния касационен съд (2012–2017). С.: Сиела, 2018, 297–302, 408–412, в които се приема, че самостоятелен предмет на предявения по реда на чл. 694 ТЗ специален установителен иск може да бъде съществуването на обезпечение на прието в производството по несъстоятелност вземане.
31 Това оспорване може да касае и правилността на правната квалификация, обективирана в изпълнителното основание – например, че вземането не е за трудово възнаграждение (ползващо се с обща привилегия по чл. 136, ал. 1, т. 5 ЗЗД), а възнаграждение по граждански договор (примерно за изработка). Такива искове се срещат в практиката – вж. Определение № 382/05.05.2017 г. на ВКС по гр. д. № 4922/2016 г., III г. о., с което не е допуснато до касационно обжалване Решение от 18.12.2015 г. на СГС по в. гр. д. № 7983/2015 г.
32 Изброяването на основанията за прекратяване на изпълнението по чл. 433 ГПК не е изчерпателно – арг. от чл. 638, ал. 4, изр. 1 ТЗ, чл. 422, ал. 3 ГПК, прекратяването на изпълнението в случаите на: уважаване на отрицателен установителен иск по чл. 464, ал. 1 ГПК, навършването на пълнолетие на детето, смърт на правоимащото или на задълженото да дава издръжка по чл. 143 СК лице и др. – Постановление № 5/16.11.1970 г., Пленум на ВС. Така и Силяновски, Д., Ж. Сталев. Цит. съч., с. 93 и с. 94, както и Градинарова, Т. Гражданско изпълнително… (първа част), с. 165.
33 Изтичането на едномесечния срок не прави исковата защита недопустима – когато срокът е изтекъл, тя обаче следва да се проведе чрез осъдителен иск (Определение № 756/22.12.2011 г. на ВКС по ч. гр. д. № 641/2011 г., IV г. о.; Определение № 350/7.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 270/2012 г., IV г. о.; Определение № 123/19.03.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 668/2018 г., III г. о.; Определение № 165/11.04.2016 г. на ВКС по ч. т. д. № 150/2016 г., I т. о.; Определение № 191/13.05.2021 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1197/2021 г., III г. о., и мн. др.).
