Фактическият състав на владението на третото лице в хипотезата на чл. 435, ал. 5 ГПК

Настоящата статия може да бъде свалена и прочетена в pdf формат тук.

Заглавието на настоящата статия включва институти от материалното право (владението) и изпълнителния процес, касаещ защитата на третото лице срещу действия на съдебния изпълнител. Разпоредбата на чл. 435, ал. 5 ГПК цели защита на фактическото владение на трети лица, които не са били страна в исковия процес и не са обвързани от последиците на решението, но са засегнати от принудителното изпълнение. Въпросите, които ще се разискват, са свързани с обстоятелството кой може да бъде легитимираният жалбоподател (третото лице), какви следва да бъдат неговите твърдения, какво следва да се доказва и установи от съда в рамките на това производство и на кои права следва да бъде дадена правна защита в изпълнителния процес.

Принципната позиция в българското позитивно право е, че всеки отговаря за задълженията си със своето имущество (чл. 133 ЗЗД). В рамките на изпълнителното производство този принцип се повтаря, като законът забранява принудителното изпълнение да се насочва върху вещи, които към деня на възбраната или описа се намират във владение на трети лица (виж чл. 465, чл. 483 във връзка с чл. 435, ал. 4 и 5 ГПК). Забраната цели защита на интересите на третото лице, което владее вещта. Обект на защитата е вещ, която се владее от третото лице, тоест обектът на изпълнение е вещ, а не други имуществени права на длъжника или на трето задължено лице. Защитата на третите лица по чл. 435, ал. 4 и ал. 5 от ГПК се разпростира само и единствено до вещи. Следователно, ако се касае за друго имуществено право, различно от вещ, пътят на защитата е по редът на 440 , ал. 1 ГПК¹.

Съществува разлика и между предмета на жалбата по ал. 4 и 5 на чл. 435 ГПК. Съгласно първата хипотеза третото лице може да обжалва действията на съдебния изпълнител само ако изпълнението е насочено срещу вещи, които в дeня на запора, възбраната или предаването, ако се отнасят за движими вещи, които се намират във владение на това лице. Алинея пета, която ще бъде разгледана в настоящата статия, има по-ограничен обхват – според нея предмет на обжалване може да бъде само въвод във владение по отношение на недвижим имот. Чл. 435, ал. 4 ГПК предвижда обжалване на всякакви действия на съдебния изпълнител по отношение на всички вещи (движими и недвижими), за разлика от алинея пета на същия текст.

В мотивите към т. 1 на ТР № 3/2015 г. от 10.07.2017 г. на ОСГТК на ВКС се прие, че: „Въводът във владение е изпълнителен способ, чрез който се изпълняват всички притезания за предаване на владението или държането на недвижим имот, независимо от това дали притезанието произтича от вещно или облигационно правоотношение. При извършването му съдебният изпълнител отстранява длъжника, а също така членовете на неговото семейство, неговите работници и служители от имота и въвежда взискателя във владение на същия. За да може да бъде извършен въводът, взискателят трябва да представи на съдебния изпълнител изпълнителен лист, удостоверяващ правото му да бъде въведен във владение на имота. Този изпълнителен лист не само удостоверява посоченото право, но и разрешава то да бъде упражнено от кредитора по реда на принудителното изпълнение и наред с това овластява изпълнителя да предприеме такова, след като бъде сезиран за това по надлежния ред. Тъй като изпълнителният лист удостоверява изпълняемото право, той съдържа данни не само за неговия предмет, но и за страните по правоотношението. Чрез това посочване се определят активната и пасивна легитимация на страните по изпълнението в смисъл, че взискател по него може да бъде само лицето, посочено в листа като кредитор, а длъжник – само лицето, посочено като такъв по материалното правоотношение. Затова принудителното изпълнение не може да бъде предприето и осъществено срещу лица, които не са посочени като длъжници в изпълнителния лист, въз основа на който е образувано производството по принудително изпълнение, освен в случаите, когато изпълнителният лист има действие и за трети лица съгласно разпоредбата на чл. 429, ал. 2 и ал. 3 ГПК.“

За да продължим с изследването си, е полезно да се изясни понятието трето лице в изпълнителното производство. Страни по изпълнителното производство са лицата, посочени като кредитор (взискател) и длъжник в изпълнителния лист, в който е възпроизведен диспозитивът на акта по чл. 404 ГПК, въз основа на който се издава изпълнителният титул по реда на чл. 405 и следващите от ГПК. В чл. 429 ГПК, който урежда субективните предели на изпълнителния лист, са посочени лица, които не са длъжници по материалното правоотношение (наследници, частни правоприемници, солидарни длъжници, трети лица, дали своя вещ в залог или ипотека за обезпечение на чужд дълг), но отговарят за задължението и следва да понесат негативните последици от изпълнението. Третите лица по смисъла на чл. 435, ал. 5 ГПК са различни от посочените в чл. 429 ГПК, като те не са обвързани от субективните предели на изпълнителния лист и нямат качеството на длъжник. Те са открити от съдебния изпълнител към момента на извършване на въвода във владение и твърдят, че владеят имота, спрямо който се извършва въвод във владение.

Разпоредбата на чл. 522 ГПК предвижда, че при въвод във владение (действието, което подлежи на обжалване по чл. 435, ал.5 ГПК), лицето, на което е присъден имотът, се въвежда във владение, а длъжникът ако не напусне доброволно, той се отстранява принудително. Дотук правоотношението се развива в рамките на отношенията длъжник и кредитор, или взискател и длъжник в изпълнителното производство. В цитираното вече ТР № 3/2015 г. от 10.07.2017 г. на ОСГТК на ВКС се прие, че „Законът обаче не изключва възможността при извършването на въвода съдебният изпълнител да намери имота във владение на трето лице. В този случай е налице колизия между удостоверените с изпълнителния лист права на взискателя и евентуалните такива на третото лице. Тази колизия се разрешава с разпоредбата на чл. 523 ГПК. Същата е озаглавена „Въвод срещу трето лице“, което води до извода, че в нея се урежда случаят, при който се извършва въвод срещу трето лице, което е различно от длъжника по изпълнителния лист. Предпоставките, при които този въвод е допустим, са посочени в ал. 1 на чл. 523 ГПК. От тълкуването на същата следва, че за да може да се извърши такъв въвод, са необходими две кумулативно съществуващи предпоставки. Първата от тях е съдебният изпълнител да намери имота във владение, а не в държане на трето лице, различно от длъжника. Втората от тях е това владение да е придобито след завеждане на делото, по което е издадено изпълняваното решение. За извършването на въвода е необходимо едновременното наличие и на двете условия, поради което, ако третото лице е придобило владението преди завеждане на делото, по което е издадено изпълняваното решение, въвод не може да бъде извършен“.

Както правилно отбелязва ВКС в посоченото тълкувателно решение, реално разпоредбата на чл. 523, ал. 1 ГПК води до разширяване на субективните предели на изпълнителния лист до третото лице, което не е посочено като длъжник по него. Това е възможно само и единствено ако съдебният изпълнител установи и се увери, че третото лице е придобило владението върху имота след завеждане на делото, по което е издадено изпълняемото решение. Ако третото лице е придобило владението след предявяване на иска, то следва да се презумира, че взискателят (кредитор) правилно го е насочил към владеещия ответник, който трябва да има това качество към датата на подаване на исковата молба. Ако съдебният изпълнител установи тези два кумулативни факта – трето лице, което не е обвързано от субективните предели на изпълнителния лист, и датата на придобиване на владението, ако последната е след датата на подаване на исковата молба, той може да въведе взискателя във владение на имота. За правна сигурност законът в последното изречение на чл. 523, ал. 1 ГПК изисква в протокола за въвод съдебният изпълнител да посочи начина, по който се е уверил, че третото лице е придобило владението след завеждане на делото.

Разпоредбата на чл. 523, ал. 2 ГПК предвижда, че ако трето лице, намерено в имота към момента на въвода, заяви права, които изключват правата на взискателя, съдебният изпълнител отлага изпълнението и дава тридневен срок на третото лице да поиска от районния съд спиране на изпълнението. Фактическият състав на тази разпоредба предвижда спор за права, който не може да бъде разрешен от съдебния изпълнител. Този спор се решава в рамките на производството по чл. 524 ГПК. Молбата се разглежда в открито съдебно производство с призоваване на взискателя, длъжника и третото лице. Ако съдът прецени молбата за основателна, той дава едноседмичен срок за предявяване на иск пред надлежния съд. Трябва да се акцентира, че законът дава възможност на третото владеещо имота лице да предяви своите права спрямо взискателя по изпълнението, но само ако притежава писмени доказателства за неговото съществуване в посочените кратки срокове. Ако третото лице не притежава писмени доказателства (какъвто ще е случаят, ако упражнява давностно владение), то ще загуби фактическата власт върху вещта и съответно ще се прекрати давностното му владение. Нещо повече, обосновавайки собственически права, то няма да може да се позове на изтекла в негова полза придобивна давност на база давностно владение, упражнявано от него като владелец, защото чл. 524 ГПК изисква единствено представяне на писмени доказателства за установяване на притежаване от третото лице на права върху вещта².

Третото лице, придобило владението върху имота преди завеждане на делото, не може да се ползва от защитата, предвидена в чл. 523, ал. 2 и чл. 524 ГПК (т. 1 на ТР № 3/2015 г. от 10.07.2017 г. на ОСГТК на ВКС). Защитата му е чрез жалба по реда на чл. 435, ал. 5 ГПК (в този смисъл Определение № 211 на Апелативен съд – Бургас по ч. гр. д. № 155/2016 г., Решение № 794 от 22.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 674/2010 г., III г. о.)³.

Възниква въпросът какви ще бъдат последиците, ако третото лице е придобило владението на имота от правилно посочения от ищеца пасивно легитимиран ответник в рамките на производството, по чието решение се изпълнява? В мотивите към ТР № 3/2015 г. от 10.07.2017 г. на ОСГТК на ВКС е посочено, че „ако завареното при въвода в имота трето лице е придобило владението от ответника при вече висящо исково производство, то е обвързано от постановеното по него решение по силата на чл. 226, ал. 3 ГПК“. Ако се касаеше до правоприемство, изразяващо се в прехвърляне на спорното право по смисъла на чл. 226, ал. 1 ГПК, няма спор, както в практиката, така и в теорията, че „правоприемникът ще бъде обвързан от силата на присъдено нещо на постановеното решение, независимо дали е встъпил или е бил привлечен по делото, независимо че не е заместил като страна по делото своя праводател, а е останал чужд за процеса“⁴.

В доктрината⁵ съществува мнение, което може да се обобщи, че ако третото лице е придобило собствеността, а с нея и владението в рамките на едно висящо исково производство, в което се решава спор за вещни права по отношение на тази вещ, ще бъде обвързано по същия начин, както са били обвързани правоприемниците на страните. Тези последици се отнасят и за случаите, когато страната, в чието владение е спорната вещ, я предаде на третото лице с „просто съгласие“, което професор Таджер⁶ посочва, че „наподобява на правна сделка, но тя не е правна сделка“, но и това трето лице е обвързано по смисъла на чл. 226 ГПК.

Дали обаче този извод би бил релевантен, ако се касае не за право на собственост, а за фактическото състояние на владението, което е предмет на защитата по чл. 435, ал. 5 ГПК?

Според доцент Цолова „ако се приеме, че правата имат вещен характер, то предаването на владението от ответника на третото лице ще обоснове приложението на института“⁷.

Противоположен извод е направен в Решение № 67/03.12.2020 г. по гр. д. 3693/2019 г. ВКС, II г. о., което е допуснато до касационно обжалване по следния формулиран въпрос: „Не е ли обвързан на основание чл. 226, ал. 3 ГПК приобретателят на правото на собственост от формираната сила на пресъдено нещо на съдебното решение, с което е уважен иск по чл. 76 ЗС срещу неговия праводател, като същият е осъден да предаде отнетото насилствено владение на процесния имот?“. Касационната инстанция е приела, че искът по чл. 76 ЗС има строго личен характер и силата на пресъдено нещо обвързва единствено и само нарушителя, но не и третото лице, което е придобило владението върху него. Проф. Венедиков⁸ поддържа тезата, че искът има изцяло личен характер и „ако някой, като отнеме насилствено или по скрит начин владението на един имот, прехвърли след това владението на трето лице, искът ще може да се предяви срещу този, който е отнел владението, а не и срещу третото лице“.

Авторовото мнение е, че следва да се подкрепи първото виждане, което бе посочено, както и изводите към ТР № 3/2015 г. от 10.07.2017 г. на ОСГТК на ВКС. Основното, което следва да се има предвид, че този процес е в рамките на изпълнителното производство, в което релевантният момент е подаване на исковата молба по решението, по което се изпълнява. Главният въпрос е дали искът е бил заведен спрямо легитимиран ответник и ако не е бил, да бъде заведен срещу лице, което реално владее имота и ще бъде обвързано от силата на пресъдено нещо⁹. Ако се приеме, че трябва да се води дело срещу ответник, който е придобил владение след подаване на исковата молба, и той не е обвързан от силата на пресъдено нещо, реално ще се обезсили санкцията на решението, а там и възможността на взискателя да реализира правата си, без да има каквато и да е вина или пропуск за това.

Заглавието на статията е „Фактическият състав на владението“. Първият основен въпрос е дали той се отличава от владението по смисъла на чл. 68, ал. 1 и 69 ЗС. Изводът в изложението е, че именно това е предметът на доказване – третото лице трябва да установи, че е владелец по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС. Последното уточнение е важно, защото заключението в тази статия е, че защитата на третото лице се отнася единствено за владелеца, а не за държателя по смисъла на чл. 68, ал. 2 ЗС, нито за лицето, допуснато от собственика в имота (търпими действия).

В този аспект изводите на автора са, че предмет на защита е единствено владението, а не държането. В тази връзка са и мотивите в т. 1 на ТР № 3/2015 г. от 10.07.2017 г. на ОСГТК на ВКС, където е прието, че „За да не може да се извърши въвод, е достатъчен само фактът на установеното преди завеждане на делото владение върху имота, като е без значение дали третото лице има права върху него и дали те са противопоставими на взискателя.“ Изводът, че по реда на чл. 435, ал. 5 ГПК може да се защитава само фактът на владението, се подкрепя и от други актове на съдебната практика. В Определение № 56 от 21.01.2020 г. на БАС по в. ч. гр. д. № 17/2020 г. е прието, че „Нормата на чл. 435, ал. 5 ГПК касае само въвод, който се извършва въз основа на влязъл в сила съдебен акт, представляващ изпълнително основание по чл. 404 от ГПК, въз основа на който е бил издаден изпълнителен лист. Този извод следва от изричното посочване в нормата на чл. 435, ал. 5 от ГПК, че се отнася за хипотеза на владение на трето лице „преди предявяване на иска, решението по което се изпълнява“. В тази насока са и изводите на Решение № 988 от 21.07.2022 г. на ОС – Варна по в. гр. д. № 2073/2021 г., където е прието, че „За да бъде уважена жалбата, е достатъчно да се установи само фактът на владението и на придобиването му преди предявяването на иска, без да бъдат изследвани евентуалните права на третото лице върху имота.“

Аргумент в полза на горния извод е и разпоредбата на чл. 523, ал. 1 ГПК, която задължава съдебния изпълнител да извърши проверка дали лицето, което е открито в имота, има качество на владелец и да впише в протокола начина, по който се е убедил в това, като на защита подлежи само владелецът, не и държателят.

В доктрината¹⁰ съществува и друго разбиране, което авторът на статията не споделя, че предмет на защита по чл. 332, ал. 3 ГПК (отм.), понастоящем чл. 435, ал.5 ГПК, е не само владението, но и държането.

Ако в рамките на съдебното производство се установи, че са налице и двете предпоставки – владелец, който упражнява фактическа власт с намерение да свои имота и това предхожда завеждането на делото, по което се изпълнява, то е налице незаконосъобразно действие на съдебния изпълнител. Те са не само процесуално опорочени, но се разглеждат и като противозаконно и насилствено отнемане на владението, поради което става възможна владелческата защита, въпреки че това е действие на държавна власт.¹¹“ Влязлото в сила решение, с което жалбата по чл. 435, ал. 5 ГПК е уважена, задължава съдебния изпълнител да възстанови прякото фактическо положение отпреди въвода. Задължението възниква (пряко) от конститутивното действие на съдебното решение, без да са необходими изпълнителен лист, искане от третото лице или такса. Съдебният изпълнител не дава срок за доброволно изпълнение на взискателя, въвежда обратно в имота третото лице и отстранява всяко друго, което намери в имота. Влязлото в сила решение, с което жалбата по чл. 435, ал. 5 ГПК е уважена и следващото от него задължение на съдебния изпълнител за обратен въвод, не изключва владелческия иск на третото лице срещу взискателя“.¹² От горното може да се направи извод, че третото лице може да води успоредно производство по чл. 435, ал. 5 ГПК, както и владелчески иск за отнето по насилствен път владение, а ако изпусне срока за подаване на жалба, да предяви директно владелчески иск за нарушено владение, тъй като то му е отнето по насилствен начин от съдебния изпълнител.

Преди да се анализира качеството на третото лице, какви противопоставими възражения то има спрямо взискателя, следва да се отговори на въпроса по какви искове следва да бъде изпълнението и дали въводът на владение се отнася за всички искове или за искове, в чийто фактически състав е включено владението.

Дотук в изложението се обоснова тезата, че на защита по чл. 435, ал. 5 ГПК подлежи фактът на владението, без съдът да изследва дали третото лице има собствени и съответно противопоставими права на взискателя. Следователно исковете, по които се изпълнява, трябва във фактическия им състав да присъства владението, тоест то да бъде предмет на изследване и на доказване. Аргумент за този извод се открива в самия текст на закона, където е прието, че ако третото лице пропусне срока за обжалване, неговите права не се преклудират и то може да предяви владелчески иск, тъй като съдебният изпълнител е извършил действия по насилствено отнемане на владението.

В теорията¹³ е прието, че основният вид защита на владението са владелческите искове, наричани още посесорни. Предмет на защита на тези искове е владението като факт, затова при тези искове съдът изследва и се интересува само от фактите: дали има владение, нарушено ли е то и кой е владелецът. Това изискване е закрепено в разпоредбата на чл. 357 ГПК, съгласно която в тези особени производства съдът проверява само дали ищецът има качество на владелец, факта на владението и нарушаването му. За защита на нарушени права законът дава право на защита чрез петиторните искове. Това са ревандикационният иск за собственост по чл. 108 ЗС и негаторният иск по чл. 109 ЗС. При тях се търси установяване на едно вещно право, а не на факта на владение, както е при посесорните искове, възстановяване на владението и съответно прекратяване на нарушението му.

Съотнесено спрямо фактическия състав на чл. 435, ал. 5 ГПК, тази защита може да се използва, когато се търси изпълнение по иск, при който елемент от фактическия му състав и който е предмет на разглеждане от съда е владението. Това са посесорните и петиторните искове. При всички тях пасивно легитимираният ответник е лицето, което владее имота (вещта) към момента на подаване на исковата молба. Това е и част от предмета на доказване, че ответникът владее имота. Ако този факт не бъде установен в условията на пълно и главно доказване от ищеца, който твърди нарушено владение или вещно право, то искът му ще бъде отхвърлен от съда и той няма да получи исканата защита.

Ако към момента на въвода във владение се открие, че трето лице осъществява владение от период преди завеждане на исковата молба, по решението, което се изпълнява, означава, че делото е било насочено срещу нелегитимен ответник – лице, което не владее имота към датата на исковата молба. До този извод е достигнато в ТР № 3/2015 г. от 10.07.2017 г. на ОСГТК на ВКС, където е прието, че „В случай че третото лице е придобило владението преди завеждането на делото, взискателят ще трябва да понесе последиците от това, че е предявил иска си срещу невладеещ ответник и да предяви нов такъв срещу третото лице.“ Именно в това се състои защитното действие на разпоредбата на чл. 435, ал. 5 ГПК – че ако третото лице установи качеството на владелец и че този факт е отпреди завеждането на исковата молба, лицето, което е посочено в изпълнителния лист като длъжник, не е било пасивно легитимиран ответник. Доколкото третото лице не е обвързано нито от силата на пресъдено нещо, нито от субективните предели на изпълнителния лист, не може да се изпълнява спрямо него.

От горното следва и извод, който авторът поддържа, че защитата по чл. 435, ал. 5 ГПК може да бъде само по издадени изпълнителни листове на база решения по посесорни и петиторни искове, с които се защитава владението. Ако взискателят легитимира правото си на друго основание (иск за собственост, в който владението не е включено като елемент от фактическия състав, изпълнение на притезание и т.н.), то ответникът не може да използва защитата по чл. 435, ал. 5 ГПК, защото в нея се изследва качеството на владелеца и дали е нарушено като факт или вещно право.

С оглед на горната теза, доколкото исковите молби по ревандикационните (осъдителни) искове се вписват, а те са най-честият случай за въвод във владение в имота, възниква въпрос вписването на исковата молба по този иск оказва ли влияние върху правното положение на третото лице в зависимост от това дали владението му е преди и след вписването? В теорията се прави разграничение относно какво действие има вписването – само оповестително или оповестително-защитно действие. Преобладаващото мнение е, че при вписване на искови молби по ревандикационни искове за собственост след промените чл. 112, б. „а“ ЗС, в сила от 01.01.2001 г., в тези случаи вписването има само оповестително значение и следователно не се прилага институтът за прехвърляне на спорното право и по-специално с оглед обвързаността на приобретателя от силата на пресъдено нещо на решението по чл. 226, ал. 3 ГПК¹⁴.

Обратно е разбирането на д-р Васил Петров¹⁵, който приема, че вписването на исковите молби по ревандикационни искове има защитно-оповестителен характер: „Чл. 114, б. „в“, изр. 2 ЗС сочи, че придобитите от трети лица вещни права след вписването не могат да се противопоставят на ищеца. Смисълът на разпоредбата е, че придобитите от трети лица вещни права преди вписването на исковите молби по чл. 114, б. „в“, изр. 1 ЗС са противопоставими на ищеца по чуждия петиторен процес“.

Мнението на автора е, че релевантният момент не е вписването на исковата молба, а моментът на завеждане на иска, тъй като към ищеца има задължение да посочи точен пасивно легитимиран ответник към датата на подаването й. Санкцията спрямо взискателя е, че той не е насочил иска към правилния ответник и поради това следва да претърпи негативните последици, че няма да може да бъде въведен във владение на имота и следва да предяви иск спрямо третото лице¹⁶.

Ако се касае за въвод въз основа на влязло в сила постановление за възлагане, съобразно изричната разпоредба на чл. 498, ал. 2 ГПК, се извършва срещу всяко лице, което се намира във владение на имота. Това лице може да се брани само с иск за собственост. В този смисъл е налице непротиворечива и многобройна съдебна практика: Решение № 555 от 9.07.2010 г. на ВКС по гр.д . № 1027/2008 г., IV г. о., Определение № 190 от 12.04.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 776/2017 г., IV г. о., Определение № 329 от 10.10.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 5204/2013 г., II г. о. В този смисъл е и старото българско законодателство – чл. 866 (ЗСГ-1930, отм.), съгласно който посоченият текст владение спрямо трето лице намира приложение само при въвод на владение на имот, присъден със съдебно решение, но не и при въвод въз основа на публична продан¹⁷.

Направеният извод, че когато въводът във владение на недвижим имот се извършва на база постановление за възлагане, третото лице не може да обжалва действията на съдебния изпълнител по реда на чл. 435, ал. 5 ГПК, се подкрепя и от доктрината¹⁸. Постановлението за възлагане на недвижим имот има действие спрямо всички (erga omnes), поради което въводът може да се осъществи не само спрямо длъжника, но и спрямо всяко трето лице, което се намира в имота към момента на въвода. То може да се позове на исков път, чрез предявяване на иск за собственост, в рамките на които да докаже свои собственически права, противопоставими на взискателя.

С оглед на описаното досега, в рамките на съдебното производство следва да се установи какво качество има третото лице и ако е владелец, то от кой момент упражнява фактическата власт върху имота, спрямо когото се изпълнява? Това е основното и най-важното, което трябва да бъде установено като фактическа обстановка по делото, за да бъдат направени релевантни правни изводи в рамките на производството по чл. 435, ал. 5 ГПК.

С приемането на действащия ГПК законодателят стесни възможностите за обжалване на действията на съдебния изпълнител. В точка 10.1 от мотивите към проекта на Граждански процесуален кодекс (№ 602-01-38 от 11.05.2006 г., 40-ото НС) е прието, че „Възможността длъжникът да обжалва действията на изпълнителя по частни вземания се свежда до лимитативно изброени актове“. Този подход се споделя и от съдебната практика, като в т. 8 от мотивите към ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2015 г. на ОСГТК на ВКС е възприето: „С приетия нов ГПК законодателят ограничи възможността за обжалване на действията на съдебния изпълнител, като я сведе до лимитативно изброени актове, подлежащи на обжалване от лимитативно определен кръг лица и на лимитативно посочени в закона основания, което изключва всяко разширително тълкуване на разпоредбите относно обжалването на действията и отказите на съдебния изпълнител.“

С оглед на горното, считам, че проверката на съда в производството по чл. 435, ал. 5 ГПК е да установи, че третото лице владее процесния имот отпреди завеждане на делото, решението по което е предмет на въвода във владение, както и че упражнява фактическата власт върху вещ, която лицето държи като своя. Доказателствената тежест за установяване на тези факти е на жалбоподателя.

В чл. 68, ал.1 ЗС е дадена легална дефиниция на владението, като съгласно текста „владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя“. Владението има два основни признака – обективен и субективен. Обективният (corpus) е упражняването на фактическа власт върху вещ, а субективният (animus) – на владелеца да „държи вещта „като своя“, което означава, че той се смята или иска да стане собственик¹⁹.

Тези изводи са възприети изцяло в теорията и съдебната практика²⁰, както и от автора. Не ми е известно да има някакво различно становище, поради което няма да бъдат предмет на разглеждане. Отбелязва се, доколкото тук е систематичното място да се изследва кой носи доказателствената тежест за установяване на факта владението, с оглед и на втората предпоставка за уважаване на възражението на третото лице, че владението е съществувало към момента на подаване на иска по решението, по което се изпълнява.

Авторовото мнение е, че жалбоподателят (третото лице) трябва да установи тези обстоятелства. В рамките на това производство третото лице трябва да докаже, че владението, което той претендира да упражнява, трябва да бъде постоянно, непрекъснато, несъмнено, спокойно и явно. Това е първата предпоставка за уважаване на искането на третото лице, което възпрепятства съдебния изпълнител да въведе във владение на имота взискателя по изпълнителното дело.

Доколкото доказателствената тежест е на третото лице, взискателят като ответник в това производство може да се отбранява с възражение, че третото лице не е владелец по смисъла на чл. 68, ал.1 ЗС, а е държател или лице, което упражнява търпими или съизволителни действия, които ще бъдат разгледани в следващите редове.

Българското позитивно право урежда институтите на владението – упражняване на фактическа власт върху вещ за себе си (чл. 68, ал. 1 ЗС) и държането – упражняване на фактическа власт върху вещ за другиго (чл. 68, ал. 2 ЗС), и свързва с тях определени правни последици. Съгласно цитираната разпоредба държането представлява „упражняване на фактическа власт върху вещ, която лицето не държи като своя“. Ключовата разлика между владението и държането се състои в субективния елемент (animus) – държателят няма намерение да свои вещта. Той я държи за другиго, за владелеца или собственика. Обикновено държателите упражняват фактическата власт на някакво основание, най-често договор, докато при владението такова правно основание липсва. Типични държатели са наемателите, заемателите, превозвачите и др.²¹

Липсва правна уредба на търпимите действия (tertium non datur), като в Решение № 483/11.12.2012 г. на ВКС по гр. д. № 493/2012 г., І г. о. е прието, че : „търпими са всички онези действия, които представляват според обстоятелствата незначително безпокойство за собственика или владелеца на един недвижим имот, които се извършват с изричното или предполагаемо съгласие на владелеца и за които може да се допусне, че той би търпял да се извършват само поради обикновена любезност, добронамереност, гостоприемство, по силата на лични отношения и поради това да се смятат за извършени с неговото съгласие.“

Общото между държането и търпимите действия е обективният им елемент – упражняване на фактическа власт върху вещ. Разликата се корени в субективния елемент, произтичащ от основанието за установяване на фактическата власт. При държането фактическата власт се установява въз основа на правна сделка.

Ако волята на лицата е да уредят отношенията си чрез правна сделка и са налице съвпадащи волеизявления относно съществени елементи на сделката, налице е държане въз основа на възникнало облигационно отношение. Ако волята (изрична или предполагаема) е свързана единствено с междуличностните отношения, не възниква облигационна връзка, а са налице единствено търпими действия²².

В правната теория се прави разграничение между търпими и съизволителни действия²³. „Съизволителни действия са тези, които носителят на вещно право упражнява въз основа на друго свое субективно право. Съизволителните действия също не водят до установяване на владение или държане. От правна гледна точка това са примери за позволени и правомерни действия“. Те се упражняват по волята и преценката на носителя на вещното право, не засягат чужди права и следователно срещу тях няма защита. Пример в литературата е, когато титулярят на вещно право на строеж извършва действия за неговата реализация – разчиства терена, складира материали върху чужда земя и т.н. Така суперфициарят нито упражнява владение върху чуждия имот, нито нарушава владението на собственика²⁴.

Общото между държането, търпимите и съизволителните действия е наличието на фактическа власт над вещта, която съдебният изпълнител констатира при осъществяване на въвода във владение. След това обаче той и съдът трябва да установят дали третото лице е владелец и откога упражнява фактическата власт върху имота с намерението да го свои. Ако третото лице не е владелец, то не може да се ползва от защитата на чл. 435, ал. 5 ГПК и жалбата му срещу действията на съдебния изпълнител трябва да бъде оставена без уважение.

Следващият въпрос, който считам за удачно да бъде разгледан, е какво трябва да докаже третото лице и каква може да бъде защитата на взискателя. Съдебната практика показва, че в най-голям брой случаи лицата, открити при въвода във владение, са роднини, близки и приятели, които често са се намирали в имота към момента на завеждане на делото, чието решение се изпълнява. Много често те пледират, че осъществявайки фактическа власт повече от шест месеца, съгласно чл. 69 ЗС, съществува презумпция (оборима), че са владели през останалото време. Основната цел на жалбоподателите е да се промени доказателствената тежест и тя да се прехвърли върху взискателя. Тук основният проблем, който бих искал да подчертая при наличието на чл. 69 ЗС, е коя страна каква доказателствена тежест носи и какво следва да докаже.

Третото лице (жалбоподател) следва да установи, че упражнява фактическа власт над имота като владелец – тоест не само обективния момент на завладяване, но и субективното си намерение за своене, че държи имота за себе си²⁵. Съществува съдебна практика²⁶, според която „Законът – чл. 69 ЗС, установява оборима презумпция, че владелецът държи вещта като своя, докато не бъде доказано, че я държи за другиго. Презумпцията относно субективния елемент на владението (animus) е въведена в полза на владелеца и в случай на отричане на владелческото му качество, тежестта за оборването й пада върху лицето, което оспорва осъщественото владение.“ Не считам, че това решение и неговите изводи следва да бъдат подкрепени. Съгласно т. 2 на Постановление № 6 от 27.XII.1974 г. по гр. д. № 9/74 г., Пленум на ВС²⁷: „При изясняване дали подобрителят е владелец съдилищата са длъжни да изхождат от презумпцията на чл. 69 ЗС, като изследват доколко тя не е оборена. Намерението на лицето да държи вещта като своя се изразява в действия, които фактически запълват съдържанието на правомощията на собственика. При промяна на държането във владение тези действия трябва да са насочени и към собственика“. Демонстрирането на субективното намерение за своене по отношение на собственика е доказателствена тежест на лицето, което твърди, че е владелец. Едва след като докаже възникване на субективното си намерение за своене, заедно с упражняването на фактическа власт върху имота и изтичането на шест месеца от това обстоятелство, в негова полза се установява оборимата презумпция на чл. 69 ЗС (в този смисъл Решение № 596/30.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1534/2009 г., I г. о.). Това намерение трябва да се изрази чрез „външна проява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик или владелец, което следва от изискването владението да не е установено по скрит начин, т.е. чрез действия, които да са могли да станат достояние на собственика, респ. съсобственика“²⁸. В друг съдебен акт е прието, че владелецът трябва „да е уведомил собствениците или да са им показали по явен и недвусмислен начин, че отричат правата им и че започват да своят апартамента, не твърдят да са отнели владението на собствениците на апартамента и не са представили доказателства за това“.²⁹ Общият извод е, че последиците на презумпцията по чл. 69 ЗС не следват автоматично след установяване на фактическа власт. Третото лице трябва да докаже наличието на субективния елемент и най-важното – да го е манифестирало пред собственика. В правото съществува общ принцип, че „давност не тече срещу този, който не може да се защити“ (лат. contra non valentem agere non currit praescriptio).

Съотнесено към разглежданата проблематика, собственикът няма как да се защити, ако не му се демонстрира намерение за присвояване и съответно отблъскване на неговото владение, както и ако не се манифестира оспорване на собствеността. Именно затова владението трябва да бъде явно, а не скрито. В конкретната ситуация упражняването на фактическата власт не е достатъчно основание да се приеме, че третото лице е владелец. То трябва да заяви ясни собствени права, с които да отблъсне владението на собственика. Установяването на тези факти е в негова доказателствена тежест при прилагане на последиците на чл. 69 ЗС. Едва след като се докаже, че то упражнява владение с двата му признака и е посочена началната му дата, при изтичане на шестмесечния срок на владението по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС доказателствената тежест се обръща и вече ще бъде в тежест на взискателя.

Същият извод се прави и при анализа на разпоредбата на чл. 868 (ЗСГ-1930, отм.), където предпоставка за уважаване на жалбата на третото лице е то да установи владение cum animo domini преди започване на делото, по което е издадено изпълняваното решение. Необходимо е било лично владение на третото лице, като не е позволено то да прибавя владението на праводателя си³⁰. Такова е било законодателното решение и в чл. 1063б (изменен от 18.03.1915 г.), като съгласно ал. 7 на посочения текст, третото лице, което е придобило владението на присъдения имот преди завеждане на делото, по което е издадено изпълняемото решение, може с частна жалба против действията на съдебния изпълнител да възстанови владението си и ако е пропуснал срока, може да възстанови владението си с владелчески иск. Касае се за защита на владение с включените в него субективен и обективен елемент, които са предмет на изследване в тези производства³¹.

На последно място, бих желал да разгледам още един проблем, който възниква при изследване качеството на владелец на третото лице. В теорията³² и практиката³³ е прието, че за да промени държанието във владение като предпоставка за придобиване по давност на чужд имот, държателят трябва да демонстрира промяна в намерението си за присвояване на имота (interversio possessionis). Тази промяна трябва да бъде открито демонстрирана спрямо собственика, за да се обезпечи възможността последният да предприеме действия за защита на правото си. „Само ако държателят промени намерението си и превърне държането във владение, в негова полза започва да тече придобивна давност. В този случай, за да се приеме, че е налице завладяване, е необходимо промяната в намерението, т.е. фактическата власт да се упражнява не вместо за другиго, а изключително и само за себе си, да намери външна проява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик или владелец, което следва от изискването владението да не е установено по скрит начин“³⁴.

Този извод се подкрепя и от проф. Венедиков, който приема, че лицето, което придобива владението, трябва да отстрани преди всичко фактическата власт върху вещта на досегашния владелец. Докато действията, които извършва това лице не са от естество, че от тях се вижда, че фактическата власт на досегашния владелец е прекъсната, нямаме придобиване на владението от това лице. Задължителна предпоставка е действията на този, който посяга на владението, да са достигнали до знанието на стария владелец, „иначе не се знае дали владелецът, като научи за посегателството върху вещта, няма да се обърне върху посегателя и да го принуди да се откаже от почина си“³⁵.

От казаното дотук следва да се обобщи, че освен наличието на субективно намерение за присвояване, в тежест на третото лице е да докаже от кой момент е променило своето намерение спрямо вещта и съответно да го демонстрира спрямо собственика. Ако това променено намерение не бъде доказано от третото лице, то няма качеството на владелец и не може да разчита нито на установената в полза на владелеца презумпция по чл. 69 ЗС, нито на защитата по чл. 435, ал. 5 ГПК.

В заключение може да се обобщи, че хипотезата на чл. 435, ал. 5 ГПК регулира колизия на права на взискателя и трето лице, което е упражнявало владението преди подаването на искова молба по делото, по което се изпълнява. Той има временен ефект, защото не решава със сила на пресъдено нещо кой е бил владелец на имота, нито кой има собственически права към момента на делото решението, по което се изпълнява, но възстановява ситуацията, каквато е била преди въвода, тъй като владението е било отнето от съдебния изпълнител по неправомерен и насилствен начин. Евентуална отмяна на въвода на владение от съдебния изпълнител е своеобразна санкция срещу взискателя, който не е насочил иска срещу правилния пасивно легитимиран ответник. Основната последица е, че взискателят трябва да насочи иска срещу правилния ответник, който владее имота, за да го обвърже със сила на пресъдено нещо, което дава възможност да бъде изпълнено едно законосъобразно принудително изпълнение.

Бележки под линия: