Маслините на Газа: един незавършен разказ

Настоящата статия може да бъде свалена и прочетена в pdf формат тук.

 

“I wish people were all trees

 and I think I could enjoy them then,”(Georgia O’ Keeffe)

“Standing, she is seated, and seated, standing”

(M. Darwish, The Second Olive tree)

Komorebi

 

Въведение:

Настоящата статия има за своя отправна точка взаимно преплетените понятия за земя и уязвимост във вечнозелените клони на маслината в Газа. Тя очертава живота в културното и символно значение, което дървото носи за паметта, връзката и способността за разказ на обикновените палестинци. В контекста на събитията от последните две години и чрез възможностите за реконструкция и промяна, които наративната етика предлага, ще бъде направен опит за анализ и рамка на значението и силата, които едно дърво предоставя.

Темата на миналогодишната конференция по биоетика и биоправо бе „Земя, ресурси и уязвимост“. Към момента в света има едно място, което със страшна сила въплъщава по парадоксален начин връзката между земя и уязвимост, и това е Газа. Мястото, където земята е гроб и люлка едновременно. Газа като един незавършен разказ, колебаещ се между необходимостта от точка и възможността за многоточие.

Във филма “Where olive trees weep”[1] траекторията земя и уязвимост, които Газа въплъщава, е представена със следните реплики: „Няма безопасно място в Газа“, „Всичко се случва с причина“, „Свикнали сме да продължим да живеем“, „Умряха без да се сбогуваме“, „Как ще документираме страданието?“, „Има много начини да умреш в Газа“, „Не можеха да ни видят“, „Попитай ме откъде идва болката“, и накрая „халас“-достатъчно, араб, или „това е“. Халас е многофункционален разговорен израз, който се използва, за да се обозначи краят на дадена задача, да се сложи край на спор или да се постави граница, което изразява отложената възможност за край на отвъд-човешките и отвъд-етически условия, в които палестинците оцеляват, разказвайки съдбата си. Махмуд Даруиш пише за Газа[2] така: „тя е портокал с часовников механизъм, деца без детство, старци без старост, жени без желания“, а най-красивото в нея е, че е изпразнена от поезия.

Основната критика към възможностите на наративната етика е насочена към способността й да инициира универсални и легитимни морални съждения, съответно действия, да предпостави връзката между разказването на история и инициирането на социална промяна, да преодолее ограниченията на субективизма и да създаде стабилна, обща наративна рамка. Тези недостатъци могат и се преодоляват по един-единствен начин, чрез самия акт на споделянето, който обогатява и разширява моралното преживяване, връщайки единичните случаи, и изключението в част от общата картина.

Затова и наративният ни анализ ще се концентрира до следните източници: книгата „Газа отвръща с думи“ със съставител Рифат Аларир, статии, споделяния, артефакти, преживяни истории и филми („Палестина 36“[3], „Гласът на Хинд Раджаб“[4], „Където маслиновите дървета плачат“ и „Всичко, което остана от теб[5]“). Всички тези наративи имат за свой център образа на маслината, основополагащ и за настоящия текст.

 

 

Her story:

Втората маслина,

Махмуд Даруиш

 

Маслиновото дърво не плаче и не се смее.

 Маслиновото дърво

– е скромната дама на хълма.

Сянка

– покрива единствения й крак и тя не сваля листата си пред бурята.

Стоейки, тя е седнала, а седнала, стои.

Тя живее като приятелска сестра на вечността, съседка на времето.

– което й помага да се запаси със светлинно масло и

– да забрави имената на нашествениците,

с изключение на римляните, които

– съжителстват с нея и заемат някои от клоните й

– за да плетат венци.

Те не я третираха като военнопленник,

а като почтена баба, пред чието спокойно достойнство

мечовете се разбиват.

В нейната сдържана сребристо-зеленост

цветът се колебае

да каже какво мисли и да погледне какво се крие зад портрета,

защото маслиновото дърво не е нито зелено, нито сребърно.

Маслиновото дърво е цветът на мира, ако зa мира е нужен цвят

Никой не казва на маслиновото дърво: Колко си красива!

– Но: Колко благороден и колко великолепен!

А тя – Тази, която учи войниците да сложат пушките си

-и ги превъзпитава в нежност и смирение: Върнете се у дома

– и запалете лампите си с моето масло!

Но

– Тези войници, тези съвременни войници

я обсаждат с булдозери и я изкоренят от рода ?

– на земята.

Те победиха нашата баба, която се прекърши,

– клоните й са на земята, а корените й са в небето.

-Тя не плачеше и не викаше. 

Но един от нейните внуци

– който стана свидетел на екзекуцията,

хвърли камък

– в един войник и той беше убит заедно с нея.

– След като победоносните войници

тръгнаха по пътя си, ние го погребахме там, в онази дълбока

– яма – люлката на бабата.

И затова ние бяхме

– сигурни, че след малко той ще се превърне в маслина

маслиново дърво – трънливо маслиново дърво – и зелено!

 

Нека нашият анализ започне със стихотворението на Махмуд Даруиш „Втората маслина“, защото „поезията е кръвта на сърцето“[6], негова анима. Маслината е и не е маслина. Тя е жена – „скромната дама на хълма“, но от друга страна не плаче и не се смее, не е напълно част от човешкия свят. Сянка покрива единствения й крак и тя не сваля листата си пред бурята.

По-нататък Даруиш продължава “стоейки, тя е седнала, а седнала-стои“. Това седящо стоене, устояване на маслината е своеобразният център на стихотворението и своеобразен поетичен превод на значението на думата „sumud”-непоклатимост. Sumud[7] е да бъдеш маслина – сестра, приятелка с вечността, но и съседка на времето, което помага да запазиш своето, скъпоценно масло (същността), позволявайки да забравиш имената на нашествениците, жадуващи да го отнемат или безразлично жестоки в отношението си към него, с изключение на римляните, които съ-жителстват с нея, заемайки клоните й за венци, като от косите на стара баба, а не военнопленник.

Пред спокойното й достойнство мечовете се разбиват. „В нейната сдържана сребристо-зеленост цветът се колебае да каже какво мисли и да погледне какво се крие зад портрета, защото маслинaта не е нито зелена, нито сребърна.“ Маслината е сдържана, без плач и без смях, без сребристо, без зелено. В това колебание на цвета откриваме още от същия sumud. Тя сякаш нехае какво се крие зад портрета, защото толкова голямо е усилието да бъдеш изправен. Тя стои отвъд смеха, отвъд цветовете и все пак е „цветът на мира, ако за мира е нужен цвят“. Никой не казва на маслината колко си красива, защото тя е красива, но все пак възкликват колко великолепна и благородна е.

Тя е тази, която учи войниците(те) да сложат пушките си на земята и с нежност и смирение да се приберат у дома и ползват маслото й, за да запалят собствената си светлина. Но те, тези „модерни“ войници, загубили връзка с вечността я обграждат с булдозери, за да я изкоренят от земята и ето, тя – бабата пада победена – корените й в небето, клоните в пръстта. Това, което е горе, е и долу, и обратното. Всемирът се преобръща заедно с маслината и подобно на нея, без да плаче и без да вика. Тогава един от внуците й, свидетел на екзекуцията, хвърля камък срещу войника и на свой ред бива убит. Смъртта става двойна там, където дървото и човекът са едно цяло. Той бива погребан там, в онази дълбока яма – люлката на бабата.

 В Палестина, както ще видим и по-късно, анализирайки книгата „Газа отвръща с думи“, земята функционира едновременно като гроб и люлка, единственото място на което живееш, за да умреш. И когато това се случи, когато гробът се превърне в люлка, той едновременно израства като втора маслина – зелена, трънлива все пак маслина.

В статията си „ Културно-екологичен поглед върху взаимосвързаността между човека и природата в стихотворението на Махмуд Дарвиш „Второто маслиново дърво“[8], Нахед Мохамед Ахмед Меклаш от департамента по английска литература в университета в Кайро разглежда метафората на маслиновото дърво, за да докаже, използвайки културната екология на Запф,  че  нито  антропоцентричният  подход,  фокусиран върху човека,  нито  биоцентричният,  фокусиран върху природата,  са  подходящи  за  описанието  на  неразривното  взаимосвързаност  между  двойки  като  природа/култура,  материя/ум и човешки/нечовешки светове.

Такова тълкуване  признава взаимната връзка между природата и  културата,  ума  и  материята, и човешкия  и  нечовешкия  свят, както  и  техните динамични и еволюционни взаимоотношения. От екокритична гледна точка творчеството започва да си възвръща мястото на отличителен белег на  човешкото общество. (Запф, „Творческа материя и творчески ум“)[9].

Запф  добавя,  че  във  всички  културни  екосистеми,  като  литературата  и  изкуството, творчеството е важен елемент[10]. Освен това Лоурънс Бюел обяснява, че „екологичната криза включва криза на въображението“[11]. По този начин утвърждаването на силата на въображението като основен инструмент на литературното творчество помага да се потвърди твърдението на Запф, че литературата функционира като сила на екологията[12].

Бейтсън[13] вижда връзка между метафората, екологията и поетичния език във връзка с въпроса за творчеството. Екологичното мислене, твърди той, следва по-скоро метафоричен, отколкото класически логически принцип. По този начин умът му се  държи като ума на поета, като се концентрира върху аналогиите, които могат да бъдат направени между много области и явления на съществуването въз основа на общи атрибути,  а  не  върху  обобщаващата  логика  на  субекта. 

Създаването на литературен текст е аналогично на природните процеси. Така че  то  е  динамично  и  трансформиращо  и  притежава  енергия,  наречена  „текстуална енергия“[14].  По този начин поезията на Даруиш потвърждава взаимосвързаността между вътрешната и външната среда. Освен това неговите стихове до голяма степен се оказват литературен отговор  на  рефлексивната  взаимодействие  между  бинарните  опозиции  човек-природа, като култура  и  природа,  ум  и  материя, текст и живот. 

Освен това както антропоцентричните, така и екоцентричните сили се обединяват като творчески сили, едната от които е първична, а другата – вторична. Двете творчески сили взаимодействат чрез процеса на метафоризация. Първичната, природна енергия се превръща във вторична, психична и културна енергия, като същевременно се запазва осъзнаването на тези първични форми на енергия и обратната връзка с тях. Във „Второто маслиново дърво“ палестинският пейзаж, като външна природна творческа енергия, се  превръща  в  текстуална  културна  енергия,  която  се  проявява  в представянето на  вътрешните пейзажи на говорещия – емоционални и психически явления  като резултат от убийствата и насилието, извършени от колонизатора.

His story:

Идеята за настоящия текст бе породена от следната новина[15], публикувана в Ал-Джазира: „ Израелската армия е унищожила около 3000 маслинови дървета в село близо до Рамала, на окупирания Западен бряг, съобщи председателят на местния съвет, докато палестинците са изправени пред продължаваща вълна от насилие в цялата територия в сянката на израелската война в Газа. Израелската армия е издала заповед за изкореняване на маслинови дървета в район от 0,27 кв. км (0,1 кв. миля) в ал-Мугайир, село с около 4000 жители североизточно от Рамала. Армията оправдава мярката с твърдението, че дърветата представляват „заплаха за сигурността“ на главен път за израелски заселници, който преминава през земите на селото.

 Унищожението е извършено, докато ал-Мугайир е под блокада от четвъртък насам, след като израелски заселник твърдял, че по него е било стреляно в района. В продължение на десетилетия израелската армия изкоренява маслинови дървета – важен палестински културен символ – из цялата окупирана палестинска територия като част от усилията на страната да заграбва палестинска земя и да прогонва насилствено жителите.„Тази площ, където бяха изкоренени повече от 3000 маслинови дървета, е една от най-плодородните в тази част на района на Рамала“, обясни Зубейдат. „Изкореняването на дървета, конфискуването на водоизточници, блокирането и възпрепятстването на палестинците да имат достъп до фермите и водните си ресурси означава още по-голяма хранителна и водна несигурност.“ Това, което се случва в момента, е просто продължение на този процес на изселване на палестинците. Това не е нов израелски процес“.

Новината за изкореняването на 3000 дървета ме засегна дълбоко в качеството ми на човек, биоетик и изследовател. Разбрах, че не става дума просто за дървета, а за изтръгването на жив символ, въплъщаващ връзката между палестинците и тяхната земя. За нещо много повече от маслина, за втората маслина или възможността за разказ.

Маслиновото дърво, символ на Палестина и негласна жертва на войната на Израел срещу Газа[16]

„Загубата на тези непоколебими спътници е оставила дълбоки белези в сърцата на много палестинци в Газа.“

Маслината на Ахлам: свидетел и спътник

„50-годишната Ахлам Сакр плаче сутринта, когато синовете й започват да режат клони от маслиновите й дървета, за да ги изгорят за огньове, в които да готвят, да се топлят и да подгряват вода за къпане. Тя казва, че това е било въпрос на оцеляване, за да може семейството да преживее непрестанните израелски бомбардировки над Газа. Но това не я улеснява да гледа как четирите й любими дървета се разпадат.“

„Къщата беше толкова празна. Дърветата имаха своето място в къщата и когато ги нямаше, ставаше тъмно. Имаме прекрасни спомени с тях“, казва тя.

Ивицата Газа е подложена на жестоки израелски бомбардировки и обсада, които са довели до разселване на по-голямата част от населението и в същото време са възпрепятствали достъпа на гориво, газ за печки и други стоки от първа необходимост.

В разгара на човешката мизерия и криза се разиграват и редица други трагедии, тъй като семействата са принудени да унищожават дърветата си, за да имат дърва за огрев, с които да оцелеят. Да се наложи да се унищожат собствените маслинови дървета, един от най-трайните символи на Палестина, е рана, която секва дълбоко и оставя различни по форма белези в сърцата на хората, които разговарят с Ал Джазира.

Ахлам не е единственият човек в Газа, който е трябвало да се раздели с любимите си дървета само за да може да нахрани семейството си и да стопли всички. В много домове хората скърбят, че трябва да „унищожат тези живи, дишащи свидетели на семейната история. Казвах на всички, че моите дървета са били мои спътници в живота. Те са били до мен, докато съм отглеждала децата си тук; видели са всички етапи от живота ни“, казва Ахлам пред Al Jazeera.

 

Mаслината на Халед: тайник

65-годишният Халед Барака също скърби за дърветата си, но всъщност не е сигурен в какво състояние са те днес, защото е бил принуден да избяга от дома си в Бани Сухейла преди шест седмици. „Бях разселен … когато израелските танкове навлязоха в град Хан Юнис, вече ни беше трудно. Овощната ми градина и нивата бяха точно до къщата ни и вече бяхме започнали да горим клони“, казва той. По времето, когато Халед и семейството му напускат Бани Сухейла, половината от дърветата са изчезнали, отрязани по малко за нуждите на семейството или защото съседите са дошли да молят за дърва, за да стоплят и нахранят децата си. „За да изпечеш хляб, трябва да имаш огън“, казва той с горчивина. „Как иначе е трябвало да стане това? Имаше толкова много различни видове дървета. Гуава, лимон, портокал и маслини – всички те бяха изсечени и съм сигурен, че след като окупационните сили са завзели района, са унищожили каквото е останало.“

Халед е наследил дърветата си от баща си, разказва той пред „Ал Джазира“, и повечето от тях са поне на 70 години

„Тези дървета преживяха моментите на радост и тъга“, казва той. „Те знаят моите тайни. Когато бях тъжен и притеснен, говорех с дърветата, грижех се за тях … но войната уби тези дървета.“

 

Маслината на Файза: приятел и дете

60-годишната Файза Джабр живее сама от 10 години, откакто съпругът й е починал. Двамата нямат деца.

Около седем години преди смъртта на съпруга си тя засажда две маслинови дръвчета, лимон и клементина около къщата си и прекарва времето си в грижи за тях и гордо гледа как зреят и дават плодове.

„Те бяха мои приятели, част от живота ми“, казва Файза. „Когато някое дърво даваше плод, се обаждах на сина на съседката, Абуд, който е на 11 години. Той ми помагаше да събирам плодовете и да подрязвам дърветата, които имаха нужда от това.

Не исках да построя стена около къщата си, за да мога да виждам дърветата отвътре и за да могат хората, които минават наблизо, да се радват на зеленината.

В средата на октомври моите братя и сестри, техните деца и внуци бяха разселени в дома ми в Хан Юнис – повече от 30 души в малката ми къща, всички те се нуждаеха от храна и хляб. За да се справим с това, се наложи да използваме дърветата, за да палим огньове.“

Отначало, продължава Файза, беше възможно да се намерят чували с дърва за огрев на пазара и да се съберат 30 долара, за да се купи чувал, който да стигне за два дни.

Но в крайна сметка запасите се изчерпали и сестрите й се събуждали на разсъмване, за да търсят нещо за подхранване на огъня. Изгаряли всякакви неща: платове, пластмаса, дори обувки.

„В края на октомври беше сезонът на маслините, затова помолих семейството си да ми помогне да събера маслините, без да знам, че това ще бъде прощалният сезон за моите дървета.

Мисля, че имах късмет, че успях да събера маслини от моите две дървета. Те са на повече от 17 години. Ако бяха мои деца, щяха да са тийнейджъри.

Около месец след прибирането на реколтата забелязах, че някои от клоните са счупени, затова попитах сестрите си за тях. Те ми казаха, че са били принудени да отсекат дърветата, защото нямаше друго решение. Сега градината е безплодна. Трябваше да изтръгнем дърветата с корените, за да използваме всичко до последния им къс.

Беше ми тъжно. Тежко ми е да отсека дърветата си, но не мога да се сърдя, защото в къщата има деца, които трябва да ядат“.

Маслината на Алхам: неописуемото богатство на четири дървета

Ахлам се премества в къщата си в Ал-Фухари преди около 20 години, след като израелските сили разрушават първия дом на семейството близо до Хан Юнис.

„UNRWA [Близкоизточната агенция на Организацията на обединените нации за помощи на палестинските бежанци и организация на работата БАПОР] построи тези къщи за нас, след като бяхме разселени в продължение на няколко години – аз, съпругът ми и шестте ни деца, като се местехме от един временен подслон в друг. Бях толкова щастлива, че новите къщи имаха място за засаждане на дървета и други неща около тях. Няма нищо по-добро от растенията, за да накараш едно място да се чувства уютно.

Когато служителите на общината дойдоха да подарят на всеки дом по две маслинови дръвчета, аз сладкодумно ги помолих да ми подарят четири вместо тях и бях толкова доволна от тези четири дръвчета, че сякаш притежавах цяла овощна градина.

Дъщеря ми Исраа можеше да учи само сред тези дървета. Тя също ги обичаше. Но от началото на войната ни се налага да палим огньове за готвене, а търсенето на дърва е мъчително пътуване. Използвахме всичко, дори пластмасови водопроводни тръби един ден, и те миришеха толкова лошо, че дори храната имаше различен вкус.

Накрая синовете ми предложиха да отсечем дървета. Отначало те казаха, че само едно дърво и войната няма да продължи дълго. Но войната не спря и сега всички дървета са изчезнали“, казва Ахлам.

„Загубихме толкова много в тази война, че няма да свършат дърветата, които бяха като нашите деца“, каза примирено Халед.

„Скърбим за тези дървета, но няма друго решение“.

Помествам тези кратки репортажи-наративи, за да представя взаимодействието между хора и дървета там, където земята е уязвимост и дори тя, уязвимостта, предстои да бъде изгубена в пламъците на огъня, където като верни приятели, спътници, деца, тайници, дърветата изгарят себе си, превръщайки се в топла супа или хляб за гладните. Смъртта на маслините дарява живот на палестинците, това е характерът на връзката и доказателство за голямата любов помежду им. Същевременно, тъй като напр. беритбата на маслини често е свързана с изключителни рискове от ескалация на насилието и нападения над берящите маслините си, така че често се налага да се включват международни екипи от доброволци с цел осигуряване на известна безопасност, впечатление правят и думите на много от запътилите се към дърветата си палестинци: „ще ги обера, дори това да е последното нещо, което ще направя в живота си“[17]. Връзката между маслината и Газа е подобна на тази между живота и смъртта. Последното нещо в живота на тази земя е смъртта, след която стои сянката на втората маслина или възкресението.

Събирайки материали за тази статия, след края на конференция, имах удоволствието да посетя откриването на изложбата на Достена Лаверн „Сътворения“: гръцки мотиви, в която основен център бе образът на маслината. Ето какво казва Лаверн за нея: „Един художник може да посвети целия си живот на съзерцанието на маслиновото дърво“ „Звучи невероятно, но вече съм убедена, че един художник може да посвети целия си живот на съзерцанието на маслиновото дърво. Всяка маслина над гръцките скали и острови е едно същество – неповторимо, с изумителна индивидуалност. Летата, които прекарвам в Гърция, не престават да ме удивляват – тези дървета са живи скулптури, огънати от времето и светлината. В платната те са антропоморфни и космически едновременно – жрици, самодиви, птици, ръце, които връзват и развързват ветрове. Те носят в себе си ритъма на сътворението още от библейски времена. Образът им резонира и с този на природата при Пазолини в „Медея“, където жертвоприношението под дърветата съдържа идеята за колективно и космическо пресътворяване. Маслината за мен е архетип на връзката между земята и духа, между болката и светлината, между съпротивата и благодатта“[18].

Културно и символично значение на маслината в палестинския свят

«Маслината в Палестина не е само земеделска собственост. Тя е достойнството на хората, новинарският им бюлетин, разговорът в селските къщи за гости по време на вечерните събирания, централната им банка, когато се изчисляват печалбите и загубите, звездата на трапезата им, спътникът на всяка хапка, която ядат. Това е тяхната лична карта, която не се нуждае от печати или снимки и чиято валидност не изтича със смъртта на собственика, а сочи към него, запазва името му и го благославя наново с всяко внуче и всеки сезон.»

Мурид Баргути, Аз съм роден там… [19]

• «Ние ще умрем тук, в последния пасаж.
• Тук и тук кръвта ни ще посади своето маслиново дърво.» –
• «Ако маслиновите дървета познаваха ръцете,
• които са ги посадили,
• маслото им щеше да се превърне в сълзи».
• Махмуд Даруиш

Земя и въображение в палестинския въпрос[20]

„Ние бяхме на земята, наречена Палестина“. Да обясниш себе си като палестинец по този начин, означава да се чувстваш в беда. Този народ – или, ако някой иска да му откаже всякаква съвременна представа за себе си като народ, тази група хора – се идентифицира със земята, която обработва и върху която живее.

Една от особеностите на малкия неевропейски народ е, че той не е богат на документи, нито на истории, автобиографии, хроники и други подобни.  Това важи и за палестинците и обяснява липсата на основен авторитетен текст за палестинската история. Палестинският опит е важна и конкретна част от историята, част, която до голяма степен е била пренебрегвана както от ционистите, които са искали тя никога да не е съществувала, така и от европейците и американците, които всъщност не са знаели какво да правят с нея. „Според израелски източници през 1822 г. в Палестина е имало не повече от 24 000 евреи, което е по-малко от един процент от преобладаващо арабското население. Вярно е, че в по-голямата си част тези араби обикновено са описвани като безинтересни и неразвити, но те поне са били там. И все пак почти винаги, тъй като земята беше Палестина и следователно контролирана, в западното съзнание, не от настоящите реалности и жители, а от славното си, предвещаващо минало и привидно неограничения потенциал на (вероятно) също толкова славното си бъдеще, Палестина се разглеждаше като място, което трябва да бъде завладяно наново и реконструирано. Алфонс дьо Ламартин е идеален пример за това.  Той го посещава през 1833 г. и създава разказ от няколкостотин страници за своите пътувания. Пътуване в Ориента. Когато публикува труда си, той добавя към него Политическо резюме под формата на поредица от предложения към френското правителство. Макар че в „Пътуването“ той подробно описва многобройните си срещи с арабски селяни и жители на градове в Светите земи, в резюмето се обявява, че територията всъщност не е държава (вероятно жителите й не са „реални“ граждани) и следователно е чудесно място за имперски или колониален проект, който да бъде предприет от Франция. Това, което Ламартин прави, е да отмени и надхвърли една действителна реалност – група араби, живеещи в нея – чрез едно бъдещо желание – земята да бъде освободена за развитие от по-достойна сила. Точно това мислене, почти дословно, е в основата на ционисткия лозунг, формулиран от Израел Зангвил за Палестина към края на века: „земя без хора, за народ без земя“. Всички проекти за трансформация на Палестина, включително ционизмът, рационализират отричането на настоящата реалност в Палестина с някакъв аргумент за „по-висш“ (или по-добър, по-достоен, по-модерен, по-подходящ; сравненията са почти безкрайни) интерес, кауза или мисия.  Тези „по-висши“ неща дават право на техните поддръжници не само да твърдят, че местните жители на Палестина, такива, каквито са, не заслужават внимание и следователно не съществуват; те също така се чувстват в правото си да твърдят, че местните жители на Палестина и самата Палестина са окончателно заменени, напълно променени и неподлежащи на преразглеждане, и то дори докато същите тези местни жители демонстрират точно обратното“. (Said 1980)           

В духа на този тип проекции за земята, наречена Палестина, са и настоящите планове на израелския премиер Бенямин Нетаняху за „Газа 2035“[21], които включват смели идеи за „възстановяване от нищото“, „модерни проекти“, „пристанища, тръбопроводи и железопътни линии, или както Огнян Касабов отбелязва в статията си «Газа и бъдещето на човечеството»[22], това е «градска антиутопия, изградена върху масови гробове.»

Един от отличителните белези на палестинския пейзаж е именно маслиновото дърво и то се разполага като връзка между поколенията, памет и съпротива, дотам доколкото удържането на идентичността е винаги съпротивително по своята същност.

 

Нещо повече от дърво[23]

Маслиновото дърво е нещо повече от дърво в Палестина – то е символ на устойчивост, корен и дълбоката връзка на палестинския народ с неговата земя.

В продължение на векове маслиновите дървета не само са осигурявали прехрана, но и са имали културно, духовно и историческо значение за палестинския народ. В условията на конфликт маслиновото дърво се е превърнало в мощен символ на мира, издръжливостта и непоколебимостта.

Маслиновите дървета са характерна черта на палестинския пейзаж, осеяли склоновете на градове като Наблус, Дженин и Хеброн. Дървото е от основно значение както за икономиката, така и за културната идентичност на палестинските общности.

Отглеждането на маслини е важна част от палестинската икономика. Промишлеността за производство на маслиново масло подпомага препитанието на хиляди семейства на Западния бряг и в Газа. Маслиновото масло е основен продукт в палестинската кухня и също така се изнася с цел икономическа изгода. Сезонът на прибиране на реколтата, известен като „Ал-Джибна“, който обикновено настъпва около октомври, е време на събиране на общността и сътрудничество, което допълнително засилва значението му в палестинския социален живот.

Освен икономическото си значение маслиновото дърво е символ на sumud, палестинската концепция за непоклатимост. Много маслинови дървета в Палестина са на векове, някои дори на хиляди години, с корени, които се простират дълбоко в почвата. Тези дървета символизират издръжливостта на палестинския народ, който въпреки многобройните предизвикателства, пред които е изправен, продължава да се грижи и да защитава своята земя и наследство.

Маслиновото дърво и неговата символика в исляма

В исляма маслиновото дърво заема специално място, споменато няколко пъти в Корана и Хадисите като благословено дърво. Дървото се смята за символ на мира, чистотата и мъдростта, а плодовете му – маслините – за източник на храна и изцеление.

Едно от най-забележителните споменавания на маслиновото дърво в Корана се намира в сура Ан-Нур (24:35), където Аллах прави дълбоко сравнение:

„Аллах е светлината на небесата и земята. Притчата за Неговата светлина е, като че ли има ниша и в нея лампа: лампата е затворена в стъкло; стъклото е като блестяща звезда: запалена от благословено дърво, маслина, нито от Изток, нито от Запад, чието масло е добре светещо, макар че огънят едва се е докоснал до него: светлина върху светлина! Аллах насочва когото иска към Своята светлина…“

Този стих не само подчертава благословения характер на маслиновото дърво, но и го използва като метафора за божественото напътствие и просветление, подчертавайки свещеността на маслиновото дърво в ислямската традиция.

Друга препратка се намира в сура Ат-Тин (95:1-3), където Аллах се кълне в маслината и смокинята, като отбелязва регионите, където тези дървета виреят, включително Палестина:

„При смокинята и маслината, и при планината Синай, и при този сигурен град Мека“.

Споменаването на маслината тук означава не само нейното значение, но и регионите, които са благословени, включително земята Палестина, известна със своите маслинови горички.

Средство за изцеление:

Маслиновото масло, известно със своите лечебни и медицински свойства, често е наричано панацея в ислямската традиция. Съобщава се, че Пророкът Мохамед е казал:

„Яжте зехтин и се мажете с него, защото той идва от благословено дърво.“ – Сунан Ибн Маджах

В този хадис се подчертават духовните и физическите ползи от маслината, като се засилва значението й в ислямската култура. Палестинците продължават да използват маслиновото масло в ежедневието си не само за готвене, но и заради лечебните му цели – от грижа за кожата до лекуване на рани и дори в религиозни ритуали като запалване на лампи.

Всичко за една маслина

В Библията маслината е символ на възраждането, връщането и възкресението. Гълъбът, обитател на Ноевия ковчег, донесъл в човката си именно клонче от маслиново дърво – знак за края на Великия потоп и временното примирие на небесата с грешната Земя. Маслината е станала първото дърво, възкръснало отново след оттеглянето на водите. Под нейните клони в Гетсиманската градина се молел Христос. Казват, че онези дървета в градината са живи и досега.

Египтяните почитали маслината като символ на справедливостта – Тутанкамон носел венец от нейните клони, знак за мъдрост и зрялост. Върху главите на победителите от Олимпийските игри поставяли венци от маслинови клонки. Жреците знаели, че маслината осъществява мистичната връзка между небето и земята. Смятали я за прародител на всички дървета и символ на живота. Може би защото маслината е необикновено издръжлива. Това дърво практически е невъзможно да бъде унищожено. То издържа векове дори ако мълния разцепи сърцето му. И тежко на човек, който намисли да го убие. За да го направи, ще трябва да изкопае и унищожи всички корени в радиус от 5 метра: ако остави и най-малкото коренче – тя отново ще се възроди. Още по-лошо се пише на онзи, който реши да изгори сребристозелените листенца на маслината. В огъня те викат и се гърчат – съвсем като човешки коси, обхванати от пламъци.

Символика на плодните дървета

В плодните дървета човекът е вложил дълбок символизъм. Знаковата система на тези растения се е развила на основата на техните качества, полезни за хората, и на географската среда, в която те виреят. Така средиземноморските народи смятат за свещени маслината, нара, смокинята, а скандинавците – ябълката. Маслината е един от най-рано култивираните растителни видове от човека. Отглеждането на маслини може да бъде считано за едно от първите постижения на човешката цивилизация. Според археологически данни за първи път маслини се отглеждат на остров Крит през третото хилядолетие пр.н.е. Независимо от това маслини се отглеждат и в Сирия. Маслините са основен източник на доходи на Минойската царство. По-късно финикийските моряци ги разпространяват по цялото Средиземноморие.

Издръжливо:

Това дърво е особено жизнено и жилаво. Корените му се впиват дълбоко в земята и е много трудно да се унищожи. Дори поразено от гръм, то продължава да се развива. Кореновата система на маслиновото дърво е толкова здрава, че е способна да се възстанови дори когато надземната структура на дървото е унищожена от слана, пожар или болест. През 1985 г. в Тоскана силна слана унищожава много продуктивни и стари маслинови дървета, което съсипва поминъка на много фермери. Въпреки това, когато през пролетта се появяват нови издънки и мъртвата дървесина е отстранена, те скоро се превръщат в нови плодоносни дървета.

Дълголетно:

Маслиновото дърво може да достигне височина от 3 до 12 метра. Първите 5-8 години то не ражда плодове. Развива се напълно след 20-тата година, а най-богата реколта от маслини дава между 35 и 150 години. Средната продължителност на живота на маслиновото дърво е 300 – 600 години. Съществуват дървета, за които се предполага, че са над 2 000-годишни. Смята се, че възрастта на дърветата в Маслиновия хълм в Йерусалим е над 2 000 години.

Поради дългия си живот и полезността си, маслиновото дърво се е превърнало в символ на човешката цивилизация, гарантираща добро и спокойно бъдеще. Символизирайки постоянство, приемственост и мир, маслинените насаждения олицетворяват връзката на семейството с дома и земята, както и мирния живот, изпълнен с удовлетворение, радост и усещане за човешко достойнство.

„Сто години са необходими за израстването на маслиновото дърво, царя на всички дървета. Лукът израства за девет седмици. Живях като луковите насаждения. Не съм доволен. Сега ще стана най-великото маслиново дърво…“   Ог Мандино

Плодовито

Маслиновото дърво започва да дава плодове на около 5-годишна възраст. Дърво в Хърватия, чиято възраст по радиовъглеродна датировка е 1600 години, и до днес дава изобилни плодове.

Неунищожимо

Кореновата система на маслиновото дърво е толкова здрава, че е способна да се възстанови дори когато надземната структура на дървото е унищожена от слана, пожар или болест. През 1985 г. в Тоскана силна слана унищожава много продуктивни и стари маслинови дървета, което съсипва поминъка на много фермери. Въпреки това, когато през пролетта се появяват нови издънки и мъртвата дървесина е отстранена, те скоро се превръщат в нови плодоносни дървета.

Не изискващо твърде много грижа

Маслиновите дървета са устойчиви на суша и също като евкалиптовите дървета не се нуждаят от поливане.

Щедро

Големите маслинови дървета произвеждат средно около 400 килограма маслини годишно. По-старите и по-големи дървета могат да произвеждат повече. Смята се, че днес в света има около 865 милиона маслинови дървета

Древно

Ядливите маслини се отглеждат от поне 6 000 години. Според преданията маслините падали от дърветата в солена вода на брега на Средиземно море, където били открити и изядени.

Свещено

Маслиновото масло отдавна се смята за свещено. Маслиновата клонка често е била символ на изобилие, слава и мир. Листните клонки на маслиновото дърво ритуално са били поднасяни на божества и могъщи личности като емблеми на благословия и пречистване и са били използвани за коронясване на победителите в игри и войни. Маслиновото масло се използва и днес в много религиозни церемонии. В историята символиката на маслиновото дърво е била символ на мир, мъдрост, слава, плодородие, сила и чистота.

Здравословно

Маслините са невероятно здравословен плод (да, плод – те са далечен братовчед на прасковата), съдържащ антиоксиданти, здравословни мазнини и фибри. Маслините се събират от дърветата и преди да станат годни за консумация, трябва да бъдат осолени в оцет или солена вода, сушени в масло или ферментирали.

Ако обърнем внимание на тези подробностти от ботаническите характеристики на дървото, неиминуемо възниква и аналогията с жив човек. Щедър и дълготърпелив, издръжлив и непретенциозен, древен и полезен, плодовит. Подобни прилагателни биха могли да се съотнесат към съдбата и на самите палестинци. Има растения, диви, прекрасни и непретенциозни, които напълно щедро раздават красотата и плодовете си, не изискват специална грижа, за да са. А животът при липса на плодородна почва, слънце или вода само ги калява. Нищо странно или мистично няма в дълбоката връзка, която съществува от незапомнени времена между палестинците и техните маслини. Те са много подобни едни на други, като в известен смисъл маслината е тяхната възможност за разказ, чийто край се намира в пропастта между необходимостта от точка вероятността за многоточие.

 

Газа: един незавършен разказ

„Ръкописите не горят“

Майстора и Маргарита, Булгаков

„Всяка история дори да е случила се и лична, мине ли веднъж през езика, облече ли се с думи, вече не ни принадлежи, вече е толкова от реда на действителността, колкото и на фикцията“

„Градинарят и смъртта“, Г. Господинов

 

Градинарят и смъртта,

Г. Господинов

„Раят е стихването на една болка“

„Баща ми беше градинар, сега е градина.“

„Не знам откъде да започна. Нека това бъде началото. Става дума за край, разбира се, но откъде започва краят?“

„Оцеляват само разказвачите на истории, но и те ще умрат един ден“

Оцеляват само историите.

И градината.“[24]

(и маслината)

 

 

Когато говорим за възможността за разказ, ние говорим за оцеляване. За да оцелееш, трябва да разкажеш, смята и Умберто Еко.[25] Говорим за sumud, за издръжливост, за степента, в която понасящият страдание никога не е единствено и само пасивна и безгласна жертва по силата на самото понасяне. Оцеляващият, без значение дали по време на Холокоста, Сребреница или Газа, освен травма развива и специфични дарове на оцеляващия (аналогията с феникс не е банална), които служат да вдъхнат на другите сила в моменти на загуба, липса и неустойчивост. Оцеляващият може да бъде Виктор Франкъл или Габор Мате, съчетавайки емпатия и изстрадана мъдрост.

За да бъде възможно обаче оцеляването и на оцеляващия, и на дарбата му, са необходими три вида хора, или както арменската писателка Нарине Абгарян отбелязва: „Нека прехвърля в прохладните си длани три ябълки, а после, както открай време в маранските сказания, ги пусне от небето на земята: една за онзи, който е видял, втора за онзи, който е разказал, трета за онзи, който е слушал и е вярвал в доброто.“[26]

Тези три вида хора са основните свидетели на всеки разказ, но най-голямо значение имат тези, които слушайки, вярват в доброто. Това стои в началото на добрия край на всеки разказ. Хората, които вярват в доброто и в разказвача, и на свой ред стават разказващи. Ако обществото ги загуби, губи и своето детство, според Хандке.[27]

В „Градинарят и смъртта“, книга, която толкова импонира и на тази тема, Господинов говори за градината като разказ, очертавайки собствената си потребност да осмисли и двете през смъртта на баща си. „Сигурно за това разказваме. Да направим още един паралелен коридор, в който светът и всички в него са на мястото си, да отклоним разказа в друга леха, когато смъртта приижда, както градинарят отклонява водата в следващата леха в градината.“ [28]

Малко след 7 октомври 2023 палестинската активистка Шанд Абусалама разговаря с майка си, която споделя, че идеята, че тя и братята й ще бъдат живи, за да разказват историите им, я успокоява. Възможността историите да бъдат разказани прави страданието валидно и му придава смисъл. Затова и палестинците документират своето, за да не бъде изличен споменът за неговото съшествуване, докато самата Газа се превръща в един незавършен разказ, което от своя страна носи надежда и отчаяние: „Не знам какво да правя с историите, за които не го разпитах и останаха недоразказани“[29].

 

Наративен обрат, наративна психология, наративна етика

Наративен обрат

Една от водещите идеи на наративната психология е, че човек възприема значимите събития не просто в тяхната фактологичност (тоест не обективно и научно), а има базисна потребност да придава смисъл и организация на тези събития, като ги „поставя“ в една по-обща смислова, времева и ценностна рамка. За да направи това, човек организира събитията под формата на история или наратив, който има времева последователност, смислова свързаност и ценностна обагреност. Това субективизиране на фактите, или с други думи – тази интерпретация – представлява именно наративният механизъм за възприемане на опита. Според наративната психология всяка история е отделна реалност, отделен „възможен свят“, както го нарича Брунер^[30]), отделна интерпретация (на света, собствения живот и т.н.). „Истинността“ на тези възможни светове се съди не по научни критерии, а по наративни критерии.

Наративната перспектива, или идеята за наративната репрезентация като начин за придаване на смисъл на света и опита, се простира и извън рамките на психологията и обхваща повечето хуманитарни науки – литературна критика^[31], социология, антропология, политология (Jameson, 1981)^[32], история (White, 1973)^[33], философия и др. Ето защо се говори за „наративен обрат“ в хуманитарните науки. Наративната обяснителна метафора се е възприела и в някои професионални области като право, медицина, социална работа, психотерапия. Общото, което свързва всички тези научни, изследователски и професионални области, е едно ново разбиране за историята (разказа), която човек/група от хора разказва(т) за себе си, като тази история се разбира като носител и източник на смислова организация на опита. С други думи, наративът се приема за средство за репрезентиране, но и за създаване на реалност, на смисъл (Брунер, 1991).

Тук голям принос има руската школа на формалистите и най-вече Владимир Проп с неговите изследвания върху структурата на приказките^[34].

 

Наративна психология

За пръв път терминът „наративна психология“ се появява през 1986 в книгата на Теодор Сарбин „Narrative psychology: the storied nature of human conduct”^[35]. Смята се, обаче, че „наративният обрат“ в психологията започва по-рано, като един от основните му създатели е Брунер. Самият Брунер^[36] смята, че началото на този обрат се поставя през 1981 от сборника с есета, озаглавен „On narrative”^[37].

Наративната психология заема много идеи от литературната критика, което кара някои изследователи да я наричат още „интерпретативна психология“. Познанието е социално конструирано и негов медиатор е езикът. Оттам и задачата на наративната психология – да изследва начините, по които човек субективно възприема себе си и света и влиянието на културата и езика в това възприемане, което не е буквално „отражение“, а е резултат от индивидуални и социални особености и е опосредствано от езика.

• Човек е активен агент в процеса на опознаване на света и възприемане на опита. Опитът и реалността не се отразяват в човека сякаш той е пасивно огледало, а се интерпретират от него. В този смисъл човек не е детерминиран от външната среда.
• „Реалността“ не съществува преди да бъде социално възприета. В този смисъл, възприемайки „реалността“, човек всъщност субективно създава реалност.
• Възприемайки и интерпретирайки опита, човек има базисна склонност и потребност да организира и придава смисъл на този опит.
• Организацията на опита има отношение към идентичността.
• Човек не може да бъде разбран извън социалния и символен контекст, в които съществува.
• Идентичността е социално обусловена и се формира в рамките на определен социален контекст.
• Езикът е основният медиатор между социалната среда и индивида.
• Идентичността не е детерминирана от социалния контекст и езика, а се конструира активно от индивида. В езика са закодирани социалните норми, ценности и патерни на възприемане на опита (наративни рамки), но този код подлежи на интерпретация от страна на индивида.

      Паметта има реконструктивна същност, което означава, че припомняйки си дадено събитие, човек не го възстановява буквално, а има тенденция да „попълва празнотите“ в паметта чрез умозаключения, изграждане на смислови връзки между отделните аспекти на спомена. Чрез реконструктивния механизъм се правят и смислови връзки между отделни спомени и събития. Тази идея – за реконструктивната същност на паметта – стои в основата на споменатия вече наративен механизъм. Паметта реконструира спомените по такъв начин, че в настоящия момент те имат смисъл както сами по себе си, така и взети заедно (в общото наративно възприемане на собствения живот). В този смисъл паметта е селективна, което означава, че това, което помним в даден момент (в наративни термини – историята, която разказваме за себе си в даден момент от живота), е резултат от комбинираното влияние на следните фактори: (1) фактическото събитие/събития; (2) когнитивното и емоционално състояние в момента на събитието/събитията; (3) когнитивното ни и емоционално състояние в момента на припомняне и (4) смисълът, който избираме да придадем на това събитие или на връзката между отделни събития, за да го впишем в общата история. Четвъртият фактор е най-важен за наративната психология. Наличието му означава, че историята, която човек разказва за (част от) живота си в даден момент, носи информация не само за действителните факти от живота, но за нещо много по-важно – за смисъла, който човек придава на живота си/част от него в даден момент.

Сарбин твърди, че за хората историите имат онтологичен статус, защото светът, в който човек се ражда и живее, е свят, „обвит в истории“ (Sarbin, 1986).  Или както метафорично се изразява Сарбин „наративът за хората е аналогичен на океана за рибите“ (пак там). Както се изразява Мъри, „нямаме друг избор, освен да започнем с копия“ (Murrey, 1990). Историите са, на първо място, дадени отвън. Една ключова характеристика на историите обаче е, че те подлежат на интерпретация. С други думи, историите са дадени наготово от културата, но смисълът им подлежи на тълкуване. Именно в интерпретациятa и придаването на  субективен смисъл е ролята на личността.

 

Наративна етика

Наративната етика се е появила като отговор на безпристрастна етика, работеща върху предположението, че етиката е главно въпрос на „правилно поведение сред непознати“. Според Хилде Линдеман Нелсън две предложения, на които се основават наративните подходи към етиката, са, че моралните принципи не са подобни на закони, а са модифицируеми в светлината на контекста (вероятно като бъдат направени по конкретни или като бъдат третирани като отменяеми), и че подробностите за дадена ситуация „или естествено приемат наративна форма, или трябва да им бъде дадена наративна структура, ако искат да имат морално значение“ (Lindemann Nelson 1997). Въпреки че някои ще кажат, че наративната етика е донякъде трудна за определяне като метод, можем да я разглеждаме като подход към етиката, който набляга на разказването на истории, значението на гласа и перспективата на разказвача.

„Индивидуалните наративи могат и инициират социална промяна тогава, когато са споделени и героите в тях получат възможност да разкажат историите си на глас, когато съществува дори и минимална възможност тези истории да бъдат чути и да разкрият едновременно специфично и личното в контекста на това, което се повтаря при всички тях.

Отличителна черта на основните феминистки подходи както в сферата на биоетиката, така и на етиката като цяло е, че те почти винаги предполагат индукция, почти винаги водещо е частното, личното („Личното е политическо“) конкретното преживяване, ситуативното, въплътеното. Феминистката биоетика има за своя цел отговора на един изключително важен и по женски практичен въпрос, а именно как работи, какво конструира това в реалния, въплътен живот и на двата пола, какво е социалната и политическа структура, която го определя и в рамките на която, съществува (Scully 2010: 136).

Отговорът предполага действие, осъществимо на практика, с което поне според мен влиза и в големия етически наратив, чийто водещ въпрос между „е“ и „трябва“ е „какво може да се направи“[38].

„Именно наративът, възможността да разкажат и да бъдат чути, е един от подходите, чрез които социалните дейци могат да реализират, осмислят, рефлектират и в крайна сметка променят своите истории. Още повече, предвид факта, че женската история е предимно устна история, история на проговарянето, своеобразно лечение за травмите и раните, нанесени от голямата, писана, история. Неслучайно един от ключовите специалисти не само при деца, но и при хора с увреждания най-често е логопед“[39].

 

 

Значение на гласа

My story vs your story

 

„So in my study of death,

I have found celebration of life“

Dolores Cannon

 

            Основната цел тук е поддържането на постоянен и отворен диалог между различните истини, създаването на отворено, морално пространство.

            Един възможен аспект на тази перспектива е този, спрямо който страдащите би следвало да могат да разкажат своята история, без риск от това да бъдат калкулирани в рамките на средностатистическите случаи, т.е. без да бъдат поставени в категории и бързи обяснения.

В този смисъл основният и общ за всички тези подходи момент е този на „проговарянето“, което обаче винаги се случва под формата на отворен диалог с другия, със слушателя и спрямо което общата мисловна конструкция „Това не се отнася за мен“ до „Всичко това се отнася до мен“ се преодолява и от двете страни (Rorty 1989).

Така например историята на Хинд Раджаб в едноименния филм „Гласът на Хинд Раджаб“[40], обрал овациите на филмовия фестивал във Венеция, е на границата на истината и фикцията, тъй като записите с гласа й (повикванията по спешност) са истински. И ето какво казва, синтезирано накратко в това опасно пространство, в което приближаването до желаното, най-милото или това, което арабите наричат „хабиби/хабибти“, е всъщност приближаване до всеобщия му край: „Ела ме вземи. Спаси ме.

– Хабибти. Идваме да те вземем.

Само 400 метра.

Хинд обичаше морето.“

 „Когато чуеш гласа й, вече не можеш да го забравиш“, споделя режисьорката на филма, Каутер Бен Хания. Този глас казва само най-важното: „спаси ме“ и в един миг изгасва. Да бъде чут е задача на разказвачите на истории-режисьори, артисти, музиканти, преподаватели, работници, студенти, правозащитници, учени, публика.

            Хората, за които последните думи на едно дете разкриват част от тайната на света, така както го правят и последните думи на всички останали в края им. Човек се ражда с вик, но умира в тишина. Думите на Хинд са насочени към всички (който и да е) и никой (който и да е) – спаси ме е част от моралната травма, която случващото се в Газа нанася на света. Тази травма е „никога пост“, защото е винаги в сегашно време, според думите на Габор Мате[41]. Така достигаме и до филма „Всичко, което остана от теб“, който, както заглавието само намеква, няма как да е друг освен палестински, а на всичкото отгоре и биоетичен дотам, доколкото донорството е биоетичен проблем. Особеното тук е, че сърцето на окупирания бива присадено в тялото на окупатора и така двамата се сдобиват с едно сърце. Голямо палестинско сърце, в което има място за всички и което биейки, може би разказва същата история. Историята на жилава маслина, която регенерира собственото си съществуване дори или след среща със смъртта. Следващият филм е „Палестина 36“, посветен на историята такава, каквато никой не разказва, или историята на разселването, загубите и паметта – белезите по кората на маслината, нейната накба[42]. История не просто за оцеляването, а за отказа да изчезнеш. Така киното като възможност за аудио-визуален разказ няма да спаси Газа, но съучаства в отказа й да изчезне.

 

Газа отвръща с думи: един незавършен разказ

If I must die,

you must live

to tell my story

If I must die

let it bring hope

let it be a tale

 

Достигаме и до основната част от текста, посветена на книгата „Газа отвръща с думи“. Това е книга с разкази на млади палестинци, предимно палестинки, събрана и вдъхновена от Рифат Аларир. Публикувана е за първи път през 2015 г. Съдбата на част от авторите днес остава неизвестна. В предговора към българското издание на книгата от 2025 Али Албунина пише в памет на Аларир, убит на 6.12.2023 от въздушен удар, насочен с хирургическа прецизност към жилището на сестра му, в което се намира и той, част от целенасочените действия на Израел да унищожи палестинския културен и интелектуален елит: „той постоянно търсеше вдъхновение навсякъде. Наблюдаваше всичко“, надявайки се, че „ако Бог го остави жив, иска да разкаже историите на своя народ неговите изпитания и чувства“[43]. Това е книга за силата на историите да разкъсват психическите и физическите взаимовръзки, да променят представите и по този начин да бъдат средство за изграждането нанов, по справедлив свят.

Рифат подканя студентите си да пишат, за да споделят историите си със света. В сърцевината на това действие стои дълбоката му отдаденост и посвещението към Газа и нейния народ, отразяващо дълбоката любов към това място, забравено от света. След бомбардировката на дома му през 2014 г. Аларир отива в стаята, където са събрани всички ръкописи и стихотворения на учениците му. Всички работи са изгорели и разпръснати на пода, а той започва да  събира отломките, сякаш събира съкровище. Разказите бяха начин да привлече вниманието на децата и да ги разсее, за да могат да избягат в света на въображението отвъд пределите на неизбежната реалност.

„Газа отвръща с думи“ е радикален експеримент в контекста на Газа. Проектът започва през 2014 г. със събирането на истории на млади писатели от Газа на английски. След убийството на брат му през 2014 г. Рифат споделя че „израелската варварщина с убийства на хора в Газа, разкъсването с на връзките между хората, между хората и земята и между хората и спомените никога няма да успее. Загубих брат си физически, но връзката с него ще остане завинаги.“[44] Маслината представлява подобна връзка – между тук и там, нас и тях, вчера, днес и утре. По-нататък Аларир продължава: „Разказите са това, което ни свързва и поддържа надеждата ни жива. Разказвачите на истории са заплаха. Те са заплаха за всички поддръжници на контрола, заплаха за тези, които узурпират правото на свобода на човешкия дух“. Разказвачите на истории използват гласа си, за да разкажат и да отнемат от раната върху „общото, колективно съзнание“, както отбелязва и  Габор Мате.[45]

Според Аларир понякога и родината се превръща в история (палестинската идея – спомен и блян): „Обичаме историята, защото в нея се разказва за родината ни, и обичаме родината си още по-силно заради историята“[46]. Целта на книгата е да се противопостави на опитите на Израел да убие тези новопоявили се гласове, да омаловажи страданието на мъчениците, да обезцвети кръвта, да заприщи сълзите, да заглуши виковете, да прекъсне разказа.

Пак според Аларир (а и не само според него, според всички, които са видели на живо по време на първия наблюдаван геноцид онлайн от какво е направена палестинската душа и дух) палестинците винаги гледат напред, без да се огъват пред болката и смъртта, като продължават да намират свобода и надежда дори и най-черните времена. Разказването на истории е проява на живот и съпротива, то формира нашата памет.

Тази памет за Палестина добива контур в пределите на една нова земя, каквато е киберпространството – централизирано поле, в което актът на разказване на истории е в постоянен процес и осигурява на разпръснатите по цял свят палестинци място, предоставящо нови възможности за изграждане на начини за събиране. Историите и разказите помагат на хората не само да осмислят своето минало, но и да съотнесат това минало към своето настояще, те могат да бъдат основната нишка, свързваща ги с миналото, и своеобразен блян, който предстои да бъде реализиран.

Палестинците са се научили да ценят и търсят историите, пише Аларир. Всъщност самото разказване е основна тема – историите надживяват всеки друг човешки опит. Няма семейно събиране без разказ за една Палестина, която младите не са преживели лично. Има една Палестина, която живее във всеки един от нас, Палестина, която трябва да бъде спасена, в която всички съжителстват, думата окупация е само от речника, а смърт, разрушение, болка, страдание, изолация, лишения и ограничения – също.

Книгата „Газа отвръща с думи“ е съставена от разкази, в които се осмисля не подлежащото на осмисляне. Самата Палестина е на един разказ разстояние –едновременно близо и далеч. По време на израелската  операция „Лято олово[47]“ съществуващите вече социални медии дават възможност на палестинците да документират и излъчат на живо съддбата си. И все повече хора започват да пишат. Газа за пореден път възкръсва като феникс над руините и смъртта. Никога преди това хората в Газа не са били толкова близки помежду си. Газа в този момент бе по-дълбоко не само в сърцето на всеки палестинец, но и в сърцата на всяка свободна душа по тази земя. Газа стои гордо изправена. Газа никога не навежда глава. Газа ни учи да се борим с всички възможни седства и никога да не се предаваме. Писането в ответ в известен смисъл е акт на съпротива, такива, каквито са и другите й „тихи“ или „меки“ форми – фотожурналистиката, поезията, рисуването, т.нар „еко-сумуд“, за който говори Огнян Касабов[48] и други.

Книгата съдържа разкази на 15 автора, само трима от които – мъже. В известен смисъл книгата е женска и това чудесно се вписва в парадигмата на историята на жените и половете тогава, когато говорим за наратив. Още повече, предвид факта, че женската история е предимно устна история, история на проговарянето, своеобразно лечение за травмите и раните, нанесени от голямата, писана – мъжка история. Тази книга събира гласовете на млади хора, на които им е омръзнало от окупацията, безразличието на международната общност и на застаряващите палестински лидери. Чрез употребата на  английски език и достъпа до социалните мрежи е осъществен пробив в изолацията над палестинския свят. И този пробив, разбира се, се осъществява от жени, тъй като за една жена е много важно и почти непосилно да не говори. Писането обикновено започва с пост във Фейсбук или блог, но литературата пресича границите на времето и конкретното място, поради което се създава и тази книга.

В природата на младите жени-разказвачки е да бъдат cantadora[49] – „трябваше да молят за оръдията и пространството, необходими за тяхното изкуство, и ако такива нямаше, си намираха място в хралупи, пещери, гори и килери“[50]. Историите са лекарство, пише Клариса Естес, необходимо е само да ги слушаме. В Мексико се твърди, че жените носят la luz de la vida-светлината на живота. Тази светлина не идва от сърцето, нито от пространството зад очите, а от яйчниците. Ако има корен, човек може да възстанови всички щети[51].

Младите жени-разказвачки играят важна роля за съхраняването на палестинската идентичност. Начинът, по който пишат, е доказателство за собствената им същност…

Независимо къде се намират, палестинците винаги поставят акцент върху правото на завръщане. Почти никой от авторите в книгата не е пътувал до други части на Палестина.

Книгата е опит да се събере на едно място цялата „въображаема“ Палестина чрез средствата на интернет – въображаемата реалност, където пресечеността между двете създава по същество нов тип „земя“ – виртуална. Колизиите между двете въображаеми реалии и значението им за паметта би било интересен предмет на друга статия. Според  Саид[52] „основната битка на империализма е за земя, но когато става въпрос за това чия собственост е земята, кой има право да се заселва на нея, да я обработва и да се грижи за нея, кой има право да си я върне, тези въпроси са представени, оспорвани и разрешени под формата на разказ“.

„Усещането за земята израства от спонтанния порив на човека да пусне корени, особено когато принадлежността към земята е застрашена от някого“, споделя Аларир. Връзката със земята противостои и на зараждащия се „техно-феодализъм“[53].

Земята, пръстта и дърветата са основни мотиви в книгата.

Основни теми в „Газа отвръша с думи“  са обикновено двойки гранични опозиции като: земя между гроб и люлка, къща, близка дистанция, тогава, когато приближаването до желаното (къща, близък, маслина) носи със себе си риска да бъде последно желание, паметта между резервоар на болка – травмата и задължението да помниш, за да не изтънее реалното като сън, смъртта като страница на недочетена книга, недоразказан разказ, необходимостта от „халас“ – точка(край, настояще) срещу необходимостта от многоточие (надежда, бъдеще), къща, „завръщането“ като междувременно положение, тялото като разказ, сянката, белезите, пръстта, маслините, морето, накбата като тайна и сънят като място, в което загубеното е възстановено.

Книгата е издадена на български език през 2025 година благодарение на доброволната работа на своите „неофициални“ преводачи.[54]

 

 

Защо Газа отвръща с думи?

Както вече споменахме, писането или химикалката е едно от „тихите“ оръжия на идентичността и съпротивата, редом с фотоапарата, четката и лопатата. В сърцевината му е волята за живот, тъй като „животът е едно от малките неща, на които можем да се доверим“[55]. По-нататък в предговора към книгата Аларир добавя, че за повечето палестинци мисълта да се предадат или примирят е непоносима. Да разкажеш една история означава да помниш и да накараш и другите да помнят. Превръщането на спомена в история е форма на съпротива срещу окупация, която се стреми да изличи връзката между Палестина и палестинците. Историите насърчават помненето и осъждат забравата. Даже когато героят умира, желанието му е другите да разказват историята му. Газа отвръща с думи, защото разказването на истории помага за изграждането на палестинска национална идентичност и единство. Газа отвръща с думи, защото съществува една Палестина, която трябва да бъде спасена. Газа разказва истории, защото дължината й се равнява на един разказ. Разказването на истории за палестинците е едновременно национално задължение, дълг към човечеството и морална отговорност. Нещо повече, историите им, възникващи в едно безкрайно, оголено, отвъд-етично пространство, но с твърди и ярки беоетични контури: живот и смърт, спомен и забрава, травма и изцеление задължават да бъдат разказвани, събрани на едно място и изучавани в специалното поле на изследванията на паметта, подобно на тези истории от Холокоста, арменския геноцид, Сребреница и други. Перспективата на тези гласове и истории е съвсем различна от обичайната. Тя е тази на изключението и изключителните. Развивайки в себе си специфичните дарове на оцеляването, тези истории или разкази носят много със себе си – сила, мъдрост и постоянство.

Така достигаме и до първия разказ от книгата: „Л като Любов“ на Ханан Хабаши, която с писането си се опитва да преодолее стереотипите за палестинеца (колебаещи се между безпомощна жертва и кръвожаден дивак). Това е история за „незавършения“ палестински разказ, прекъсван от смъртта – „ това огромно същество те изтръгна от леглото ми, без да ти позволи да ми доразкажеш приказката за лека нощ“[56].

Това е историята на Таер и историята на авторката, „лишена от баща, със завинаги недовършена история“. Историята на Таер, засаждащ маслинови костилки в двора на сиропиталището, момче, загубило цялото си семейство, но не и вярата си в живота. В средата на историята „Таер излезе да повика лекар за Амал и тогава „изведнъж баба, теб те няма“.

С изчезването на разказвача изчезва и възможността за край, а мотивът на „завръщането“ се колебае между необходимостта му „Той наистина се завърна. Всички ние ще се завърнем“ и вероятността за многоточие – „Но тези бойци никога не се завръщат, както не се завръща и Палестина“[57], като две едновременни и междувременни положения. Тук разстоянието между началото и края е само един разказ. Тук отекват и думите: „нашата накба не е никаква тайна“, които могат да бъдат съотнесени до всяка тайна и всяка накба на света, осветлени от яснотата на човешкия глас и утешени от слушащото присъствие на другия. В края на този разказ се появяват и маслините, засадени от Таер: „…Не спирах да въздишам пред маслиновите дървета, изправени живи в самия край на опожарената къща. Маслиновата костилка на Таер бе покълнала и израснала. Нищо друго не бе останало, но това семенце бе достъпно за мен, за Амал, за Таер и теб, татко.“[58]

В следващия разказ „Един ден от войната“ на Мухамед Сюлейман се говори за съня като простанство на възстановяване: „Никой не можеше да предположи какво го кара да се усмихва насън.“,„…насън той си връщаше всичко, което наяве му бе отнето“[59]; и за смъртта като „една обгорена ръка, простряна върху разръфаната книга“[60].  

В разказите на младите палестици смъртта и четенето вървят ръка за ръка.

Разказът „Историята на земята“ на Сара Али е маслиновият разказ в книгата. В него авторката разказва за маслините на баща й и неговото завръщане („Баща ми такъв, какъвто винаги съм го познавала, се беше завърнал“[61])  след загубата им. ( „Всички таяхме надежда, че нашата земя ще е непокътната. Бяхме се вкопчили в предположението, че само дърветата на другите хора могат бъдат изкоренени, но не и нашите маслини“[62]).

Палестина е „земята на свещеното масло“. Травмата от гледката на изкоренените дървета изглежда така – „През седмицата след ходенето до земята баща ми влезе в следния режим: сутрин се молеше и четеше корана, нощем плачеше“[63].   Изкореняването на 189 маслинови дръвчета от земя, която считаш за своя, влиза в противоречие с граматиката на Бога :„Не му ли е минало през ума, че Бог може да се ядоса“[64]. Никой палестинец не би постъпил така с дърво, защото то е свещено, както и земята, на която расте. И така ние сблъскваме два свята – единият прост, свещен и точен, другият – високотехнологичен, с технология на смъртта в себе си. Времето ще покаже кой е излишен. Бащата на Сара се „завръща“ заради възможността да засади нови маслини и заради спомена за дългите години нежна грижа за земята, години на щедрост и принадлежност, тъй като между него и земята връзката е нерушима“, а „като засаждат дърветата си отново и отново, палестинците отхвърлят правилата на Израел“[65], подобно на Сизиф, който, както знаем, трябва да си представяме щастлив.

            В следващия разказ „Да те заболи зъб в Газа“ Салиха Елхан разказва за това какво е да те боли зъб в Газа като част от„преживяванията, заложени в живота на палестинците, по силата на това, че са палестинци“[66]. Тя говори за това как „споменът сам по себе си е единственото, останало им от разбирането за дом и идентичност“, и за значимостта на „истинския опит, преживян в контекста на окупирани и фрагментирани пространства“[67]. Като окупирано и фрагментирано пространство, вид лагер, Газа („Лагерът е пространството, което се отваря, когато извънредното състояние започне да се превръща в правило“[68]) предполага различна топография към преживяването на опита, в който човекът престава да бъде друго освен номер[69] – „не беше заради болката, а заради гледката на тълпите, които се редят или се опитват да стоят наредени на това място, както и заради гласа на невидимия човек зад микрофона, който извикваше имена или номера“, или част от номерация – „никога не си представях, че мога да бъда на такава опашка“. Тази топография на живота във фрагментирани пространства има следните измерения: обида, гняв и разочарование[70]. Или както сполучливо един от следващите автори, Джехан Алфара, отбелязва: „историята на един изключителен инстинкт за оцеляване“, „историята на едно място, което преди е било дом и след няколко десетилетия се е превърнало в дом за други“, в което „без съмнение най-безсмислен бе животът на хората“[71].

Топографията на окупираното пространство и образът на Сизиф, надничащ зад този на палестинеца се откроява най-ярко в следните разкази, с които настоящата статия завършва: „Ще се завърнем“ на Мохамед Суриман, „Къща“ на Рифат Аларир, „Призори“ на Шахд Аудала и „Белези“ на Ая Рабах. Авторите са двама мъже и две жени, които представят различни, но допълващи се гледни точки.

„Ще се завърнем“ на Мохамед Суриман е разказ за Абу Ибрахим и накбата – „Абу Ибрахим беше тръгнал, но не знаеше къде отива. Около него вървяха стотици хора и всеки правеше същото.“[72] „Всички заминаваха и никой не знаеше къде отива“, „Вървяха ли, вървяха. Знаеха само, че денят е черен, защото някой бе дошъл и ги беше принудил да оставят своите домове, стопанства, маслинови дръвчета и те напускаха с надеждата, че ще се завърнат някой ден, как – не знаеха“.[73]

Завръщането и осъзнаването на вечността на извънредното положение е разкрита тук: „Бог ще ни помогне, арабите няма да си замълчат, ще направят нещо и ще се върнем у дома. Всички ще ни се притекат на помощ и ще прогонят тези диваци от страната ни.“, „Да не мислиш, че ще стоим в тези палатки още половин година.“,„Никой нямаше смелостта да признае, че е осъзнал какво предстои по-нататък.“[74],[75]

 „Ще се завърнем, маслиново мое дръвче.“ „Тук и там. Всички заети с едно и също. Всички заминаваха“. И никой не знаеше къде. Заминаването не е движение в права траектория, а въртене в кръг – от едно фрагментирано пространство към друго, там, където хората стават излишни за земята си, а земята стане поле на риска. Подобен е и целият „бежански наратив“[76].

            В следващия разказ „Къща“ на Рифат Аларир водеща е близката дистанция, когато приближаването до желаното (завръщане в родната къща) носи опасност и едновременно е близо като разстояние и неизразимо далеч като низ от препятствия до достигането на целта. „От своето възвишение къщата надничаше над маслинови и лимонови горички, които се простираха далеч на запад като безкраен, ръчно тъкан, зелен килим.“,  „Да забрави смяташе той би било провал, все едно да се предаде на врага. Бе немислимо.“, „Те бяха толкова близо и същевременно толкова далеч.“, „Смущаваше го как баща му казва, че ще си идат вкъщи все едно са нормални хора“, „Засега обаче изглеждаше, че баща му е бил прав: завръщането у дома е било невъзможно само в главите им“.[77]

Фрагментираното и окупирано пространство функционира като невидима бариера над близостта, дори и най-вече на ниво съзнание. Човешката ситуация на палестинеца е промеждутъчна, все едно, сякаш, като че ли е човешко същество. Няма безопасно място в Газа[78], в което да си човешко същество. Домът не фунционира като крепост, а като мишена. Сянката дава защита, предпазвазвайки палестинеца от всевиждащия надзор на окупационите сили: „Сега в сянката на своите дом и дървета се чувстваха в сравнителна безопасност“,,„Погледни тези маслинови горички – чакат селяните да се бъхтат цяла година и накрая идват с тежкото си въоръжение и обират маслините“, „Изборите, които окупацията ни кара да правим, отдавна са много по-лоши от това да нямаш избор…мразим невъзможността да направим друг избор и да променим съдбата си, „Те ми взеха къщата, историята, земята“[79].

Този разказ разкрива възможностите на будното въображение и иронията, с която можеш да разклатиш представата за собствената си окупация. Достигайки до дома си и оставяйки вътре незаредена бомба, те напомнят, че съществуват и все още имат сила за съпротива.

В разказа „Призори“ на Шахд Аудалла се говори за вината на една майка, забравила да вземе детето си при евакуация и за тяхната обща смърт след неговата собствена. „Знаейки, че никога няма да мога да избягам от мъчителните спомени, завладели паметта и душата ми“,,„желанието да взема лист хартия и да напиша от край до край писмо, в което да призная фаталната си грешка“. В разказа детето като всички деца се смее от сърце, докато твори нов свят, преди да го разруши с детска, жестока небрежност и след смъртта си казва насън на майка си: „Бях там, мамо. Бях сам. Ти ме остави“, докато тя отвръща: „Ти беше сам. Сама съм и аз. Умря сам. Сама ще умра и аз.“[80]

Последният разказ е „Белези“ на Ая Рабах, завършила медицина. Тук тялото е разказ. „Тялото е резервоар за болка, то трябва да се храни, да диша и да спи и до старите престъпления са се появили нови, но викът, с който тялото отговаря за тях, е бил, е и ще  бъде вик на невинност“, пише Вилислава Шимборска[81]. Изучавайки медицина в Газа, авторката вижда, че една част от мечтата й е наполовина сбъдната, а другата е запазена и досега въплътена в телата на пациентите, които лекува.

Това е разказът на белязаната. „Бях единствената оцеляла от семейството си. Бях пожелала живота само за себе си“ – в психологията съществува понятие вината на оцелелия, на избегналия злощастието.[82] Спомените се събират под формата на лавандули и сенки – „Житните нивя зад къщата ни са все така осветени от стари, уморени спомени“, „Мама беше като светица в сянката на Божия храм, колчем се наведеше да бере лавандула в задния двор“, „Не мога да си обясня защо виждах лика й в лавандуловия цвят, години след смъртта й. Сигурно ми напомняше на мама, която толкова обичаше лавандула. Не осъзнавах, че лавандулата е знак“, „Сянката ми стана по-тънка и по-висока от мен. Никога не изчезва дори на слънчева светлина“, „Донесох ново дърво и го сложих в новата къща. В него видях смутната душа на детето си“.

„Бях се превърнала в момичето с белега“, „Виня белега си за всички беди. Той е като проклятие. Заради него се ожених за еднорък“, „Никой не харесва недъгавите освен техния Създател“, „Същата нощ сънувах, че Хаят е пред мен и държи огледало. Огледах се. Бях непокътната“.

„Всички хора имат белези.“

„Всички ли са преживели войни, мамо?“

„Да, вътрешни“

„Забелязах лавандуловия храст, който стърчеше над гроба му“

„Казват, че войните спират, но всъщност те никога не престават. Войните никога не свършват.“

„Нищо не може да оправдае белезите ни.

 Дори самият мир“[83]

 

Заключение:

Настоящият текст е породен от важността на маслината и значението й за палестинския свят. Настоящият текст отчита и важността на палестинския свят като ефимерен и чезнещ свят от нашия свят. Настоящият текст споделя убеждението, че грижата винаги е насочена към нещо конкретно и заради нещо конкретно. Съдбата на маслиновите дървета в Газа определя в известен смисъл и съдбата на света. Настоящият текст борави и с понятията на наративната парадигма, за да представи свой собствен прочит на маслините на Газа като незавършен разказ. Настоящият текст се посвещава на изключителността на една маслина.

 

Литература:

 

1. Абгарян, Н. (2016) Три ябълки паднаха от небето, Лабиринт, София
2. Агамбен, Д. (2004) Homo sacer: суверенната власт и оголеният живот, Критика и хуманизъм, София
3. Аларир, Р. (2025) Газа отвръща с думи, Black flamingo, София
4. Господинов, Г.(2024) Градинарят и смъртта, Жанет-45, София
5. Еко, У.(2002) Островът от предишния ден, Бард, София
6. Естес, К (2010) Бягащата с вълци, Бард, София
7. Проп, В. Морфология на приказката, Захарий Стоянов, София
8. Bateson,   Mind  and  Nature:  A  Necessary  Unity.  Hampton  Press,  2002,
9. https://books.google.com.eg/books?id=oPRkQgAACAAJ.
10. Bruner, Jerome. 1986. Actual Minds, Possible Worlds. Harvard University Press, Cambridge, Massachusetts
11. Bruner, Jerome.1991. The Narrative Construction of Reality. Critical Inquiry. Vol.18. No 1, 1-21
12. Buell, Lawrence. The Environmental  Imagination:  Thoreau, Nature Writing, and the Formation of American Culture. Belknap Press of Harvard University Press, 1995.
13. Lindemann Nelson, H (1997), “Introduction: How to Do Things with Stories”, in Lindemann Nelson 1997
14. Murray, K. 1985. Life as Fiction.  Journal for the Theory of Social Behaviour 15:2 173-88.
15. Said, E,(I980) Palestinian question, Random House
16. Sarbin, Т. (1986) Narrative Psychology: The Storied Nature of Human Conduct.

1. Scully, J.L (2010) “Hidden Labor: Disabled/Nondisabled Encounters, Agency and Autonomy”, International Journal of Feminist Approaches to Bioethics, 3(2): 25–42.

18. Zapf,   “Connecting  Patterns  and  Creative  Energies.”  Literature  as Cultural  Ecology:  Sustainable  Texts,  Bloomsbury  Academic,  2016, https://doi.org/10.5040/9781474274685.CH-015.
19. —. “Creative  Matter  and  Creative  Mind:”  Material  Ecocriticism,  edited  by Serenella Iovino and Serpil Oppermann, Indiana University Press, 2014, pp. 51–66.
20. Literature as an Ecological Force within Culture.” Literature as Cultural Ecology?: Sustainable Texts, 1st ed., Bloomsbury Academic, 2016, pp. 27–36,  http://www.bloomsburycollections.com/book/literature-as-culturalecology-sustainable-texts/ch4-literature-as-an-ecological-force-withinculture/.

 

21. Интернет източници:

Филми:

1. https://whereolivetreesweep.com/
2. https://palestine36film.com/
3. [1]https://www.thevoiceofhindrajabfilm.com/
4. https://allthatsleftofyou.com/
5. Махмуд Даруиш за Газа: https://septemvri23.com/gaza_svetul_primer/
6. Даруиш, М.(2015) След тебе няма след. https://arabculture.wordpress.com/2017/09/11/mahmud-darwish-texts-sept-2017/

 

7. Герджиков, Г. (2026) От философия и международно право до апокалиптизъм и търговия със смърт. https://www.challengingthelaw.com/pilosofia/apokaliptizam-i-targovia-sas-smart/
8. Касабов, О. (2026) Единствена земя: уязвимост, еко-съпротива и човешко достойнство https://www.challengingthelaw.com/pilosofia/edinstvenata-zemya/
9. Kassabov, O.(2025) Gaza is the fate of humanity. https://koi-bg.org/2024/07/29/gaza-is-the-fate-of-humanity
10. Костова, Л.(2021) Пол, грижа и гражданство: полета на липсата https://www.challengingthelaw.com/wp-content/uploads/2021/06/Izmereniya_na-grizhata.pdf
11. https://www.aljazeera.com/news/2025/8/23/israeli-military-uproots-thousands-of-palestinian-olive-trees-in-west-bank
12. https://www.aljazeera.com/features/2024/1/22/the-olive-tree-symbol-of-palestine-and-mute-victim-of-israels-war-on-gaza
13. https://www.csmonitor.com/World/Middle-East/2024/1119/gaza-israel-olive-oil-farm-crop-harvest
14. https://atrakcia.bg/article/4-interaktsiya/3743?fbclid=IwY2xjawOWMV1leHRuA2FlbQIxMQBzcnRjBmFwcF9pZBAyMjIwMzkxNzg4MjAwODkyAAEepoPkBme0El5Ycw3k87kbxKme635zjE3-EOGBEj9go7KJtAxuF6SxCUcRB2c_aem_hHFjX9I1KXQn8mwgqLPLmg
15. [1]Mourid Barghouti
16. https://blogs.timesofisrael.com/gaza-2035-a-beacon-of-peace-and-prosperity-in-the-flourishing-middle-east/
17. https://www.muslimpro.com/why-the-olive-tree-is-more-than-just-a-tree-in-palestine/
18. https://www.goodreads.com/quotes/448826-if-a-nation-loses-its-storytellers-it-loses-its-childhood
19. https://www.centreformentalhealth.org.uk/no-safe-place-in-mind-mental-health-and-trauma-in-gaza/
20. https://www.thestar.com/_services/v1/client_captcha/challenge?request=eyJ0eXAiOiJKV1QiLCJhbGciOiJIUzI1NiJ9.eyJleHAiOjE3ODIzODEyOTAsImlhdCI6MTc4MjM4MDk5MCwicmVkaXJlY3QiOiIvb3Bpbmlvbi9jb250cmlidXRvcnMvd2hhdC1pcy1oYXBwZW5pbmctaW4tZ2F6YS1pcy1hbi1pbmp1cnktdG8tb3VyLWNvbGxlY3RpdmUtY29uc2NpZW5jZS13ZS1tdXN0LWJlL2FydGljbGVfYTdmOTE0YzctZmViZS00MTc1LWIzNDMtMjhhMTlmNTBjM2Y5Lmh0bWwiLCJzZXJ2aWNlIjoiX2xiX3JhdGVfY21zYXBwX2ZvcmVpZ24iLCJzaXRlIjoidGhlc3Rhci5jb20ifQ.phHLr7cBqinGfPOLVV4vaB0iVJFgz_BbvgnlcZpdZCs
21. https://vijmag.bg/bg/article/rekata-knigata-gaza-otvrashta-dumi
22. https://academia.bcrm-bg.org/2020/11/24/%D0%B1%D0%B5%D0%B6%D0%B0%D0%BD%D1%86%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B2-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B4%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%B2%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%82%D0%B5/
23. https://academia.bcrm-bg.org/2020/11/24/%D0%B1%D0%B5%D0%B6%D0%B0%D0%BD%D1%86%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B2-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B4%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%B2%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%82%D0%B5/
24. https://beatcancer.eu/bg/resursi/upravlenie-na-vinata-na-ocelyalia/

 

Бележки под линия:

[1] https://whereolivetreesweep.com/

[2] https://septemvri23.com/gaza_svetul_primer/

[3] https://palestine36film.com/

[4] https://www.thevoiceofhindrajabfilm.com/

[5] https://allthatsleftofyou.com/

[6] (Даруиш, 2015)

[7] За особеностите на т.нар. „еко сумуд“ като форма на достойнство и съпротива виж статията на Огнян Касабов https://www.challengingthelaw.com/pilosofia/edinstvenata-zemya/

[8] https://www.researchgate.net/publication/368548713_A_Cultural_Ecological_Reading_of_Human-Nature_Interconnectivity_in_Mahmoud_Darwish%27s_The_Second_Olive_Tree

[9] Zapf, H. Creative  Matter  and  Creative  Mind:”  Material  Ecocriticism,  edited  by

Serenella Iovino and Serpil Oppermann, Indiana University Press, 2014,

66. 51–66.

[10] Zapf, H. Connecting  Patterns  and  Creative  Energies.”  Literature  as

Cultural  Ecology:  Sustainable  Texts,  Bloomsbury  Academic,  2016,

https://doi.org/10.5040/9781474274685.CH-015.

[11] Buell, Lawrence.  The Environmental  Imagination:  Thoreau, Nature Writing, and

the Formation of American Culture. Belknap Press of Harvard University Press,

1995.

[12] Zapf, H. “Literature as an Ecological Force within Culture.”  Literature as Cultural

Ecology?: Sustainable Texts, 1st ed., Bloomsbury Academic, 2016, pp. 27–36,  http://www.bloomsburycollections.com/book/literature-as-culturalecology-sustainable-texts/ch4-literature-as-an-ecological-force-withinculture/.

[13] Bateson, G. Bateson,  G.  Mind  and  Nature:  A  Necessary  Unity.  Hampton  Press,  2002,

https://books.google.com.eg/books?id=oPRkQgAACAAJ.

[14] Zapf, H. “Literature as an Ecological Force within Culture.”  Literature as Cultural

Ecology?: Sustainable Texts, 1st ed., Bloomsbury Academic, 2016, pp. 29  http://www.bloomsburycollections.com/book/literature-as-culturalecology-sustainable-texts/ch4-literature-as-an-ecological-force-withinculture/

[15] https://www.aljazeera.com/news/2025/8/23/israeli-military-uproots-thousands-of-palestinian-olive-trees-in-west-bank

[16] https://www.aljazeera.com/features/2024/1/22/the-olive-tree-symbol-of-palestine-and-mute-victim-of-israels-war-on-gaza

[17] https://www.csmonitor.com/World/Middle-East/2024/1119/gaza-israel-olive-oil-farm-crop-harvest

[18] https://atrakcia.bg/article/4-interaktsiya/3743?fbclid=IwY2xjawOWMV1leHRuA2FlbQIxMQBzcnRjBmFwcF9pZBAyMjIwMzkxNzg4MjAwODkyAAEepoPkBme0El5Ycw3k87kbxKme635zjE3-EOGBEj9go7KJtAxuF6SxCUcRB2c_aem_hHFjX9I1KXQn8mwgqLPLmg

[19] Mourid Barghouti

[20] Said, 1980

[21]https://blogs.timesofisrael.com/gaza-2035-a-beacon-of-peace-and-prosperity-in-the-flourishing-middle-east/

[22] https://koi-bg.org/2024/07/29/gaza-is-the-fate-of-humanity/

[23] https://www.muslimpro.com/why-the-olive-tree-is-more-than-just-a-tree-in-palestine/

[24] Господинов, 2024

[25] Еко, 2002

[26] Абгарян, 2016

[27] https://www.goodreads.com/quotes/448826-if-a-nation-loses-its-storytellers-it-loses-its-childhood

[28] Господинов, 2024: 10

[29] Господинов, 2024:20

[30] Bruner, 1991

[31] Много литературни критици, възприели наративната перспектива, разглеждат литературните произведения като наративни репрезентации („възможни светове“), които хората използват като модели при изграждането на собствените си истории.

[32] Според Jameson идеологическите системи в политиката представляват отчасти наративни рамки и са резултат от действието на наративния механизъм

[33] Според White историческото обяснение на миналото предполага намиране на „сценарий“ (наративна рамка) от страна на историка, в който събитията се подреждат в смислов ред.

[34] Проп, В. 2001.  Морфология на приказката, Захарий Стоянов, София.

[35] Sarbin, T. R. 1986. Narrative psychology: the storied nature of human conduct. New York: Praeger.

[36] Bruner, J. 1991. The Narrative Construction of Reality.  Critical Inquiry 18, University of Chicago.

[37] “On narrative”, ed. W.J.T. Mitchell, (Chicago, 1981).

[38] Костова, Л, 2021

 https://www.challengingthelaw.com/wp-content/uploads/2021/06/Izmereniya_na-grizhata.pdf

[39] Пак там.

[40] https://www.thevoiceofhindrajabfilm.com/

[41] https://www.centreformentalhealth.org.uk/no-safe-place-in-mind-mental-health-and-trauma-in-gaza/

[42] Араб.катастрофа, 15.05,1948

[43] Аларир, 2025:13

[44] Аларир, 2025:17

[45]https://www.thestar.com/_services/v1/client_captcha/challenge?request=eyJ0eXAiOiJKV1QiLCJhbGciOiJIUzI1NiJ9.eyJleHAiOjE3ODIzODEyOTAsImlhdCI6MTc4MjM4MDk5MCwicmVkaXJlY3QiOiIvb3Bpbmlvbi9jb250cmlidXRvcnMvd2hhdC1pcy1oYXBwZW5pbmctaW4tZ2F6YS1pcy1hbi1pbmp1cnktdG8tb3VyLWNvbGxlY3RpdmUtY29uc2NpZW5jZS13ZS1tdXN0LWJlL2FydGljbGVfYTdmOTE0YzctZmViZS00MTc1LWIzNDMtMjhhMTlmNTBjM2Y5Lmh0bWwiLCJzZXJ2aWNlIjoiX2xiX3JhdGVfY21zYXBwX2ZvcmVpZ24iLCJzaXRlIjoidGhlc3Rhci5jb20ifQ.phHLr7cBqinGfPOLVV4vaB0iVJFgz_BbvgnlcZpdZCs

[46] Аларир, 2025:19

[47] „Лято олово“, 2014.

[48] https://www.challengingthelaw.com/pilosofia/edinstvenata-zemya/

[49] Естес, К, 2010:46.

[50] Пак там, 30.

[51] Пак там, 60.

[52] Аларир, 2025:29.

[53] Виж статията на Геоги Герджиков.

 https://www.challengingthelaw.com/pilosofia/apokaliptizam-i-targovia-sas-smart/

[54] https://vijmag.bg/bg/article/rekata-knigata-gaza-otvrashta-dumi

[55] Аларир, 2025:20.

[56] Аларир, 2025:38.

[57] Аларир, 2025:41.

[58] Аларир, 2025: 47.

[59] Аларир,2025:50.

[60] Аларир, 2025:54.

[61] Аларир, 2025:65.

[62] Аларир,2025:67.

[63] Аларир, 2025: 68.

[64] Аларир, 2025:70.

[65] Аларир, 2025:70.

[66] Аларир,2025:90.

[67] Пак там.

[68] Агамбен, 2004.

[69] Аларир, 2025:72.

[70] „бежанската карта беше и продължава да бъде обида, която ни напомня колко малко получават бежанците в сравнение с това, което са загубили. Дали чувал брашно е обезщетение за земеделската земя, която са имали, дали две шишета олио ще ги накарат да забравят безмилостно изкоренените маслинови дървета – изкоренени като самите тях, или може би е само декларация, че са само временно бежанци, които някога са имали земя, която стига хартата да е все още в ръцете им, ги чака да се върнат“.

[71] Аларир, 2025, 106,180.

[72] Аларир, 2025: 113.

[73] „Това беше Накбата. А оттогава се бяха местили два или три пъти на различни места, принудени да кажат не, когато децата им питаха: връщаме ли се?“

 

[74] Аларир, 2025:116.

[75]

[76] https://academia.bcrm-bg.org/2020/11/24/%D0%B1%D0%B5%D0%B6%D0%B0%D0%BD%D1%86%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B2-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B4%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%B2%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%82%D0%B5/

[77] Аларир, 2025:126.

[78] https://academia.bcrm-bg.org/2020/11/24/%D0%B1%D0%B5%D0%B6%D0%B0%D0%BD%D1%86%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B2-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B4%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%B2%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%82%D0%B5/

[79] Аларир, 2025: 134.

[80] Аларир, 2025: 160.

[81] Аларир, 2025: 163.

[82] https://beatcancer.eu/bg/resursi/upravlenie-na-vinata-na-ocelyalia/

[83] Аларир, 2025:171.