Единствена земя: уязвимост, еко-съпротива и човешко достойнство

Настоящата статия може да бъде свалена и прочетена в pdf формат тук.

Автор: доц. д-р Огнян Касабов, СУ „Св. Климент Охридски“

Заглавието на този текст извиква в съзнанието лозунга на глобалното екологично движение: No Planet B! – Това е нашата единствена Земя! – констатация, призоваваща да си дадем сметка за уязвимостта на Земята едновременно със собствената ни радикална уязвимост като човешки същества, наясно със съдбата и отговорността да бъдат нейни обитатели.

Фокусът на този текст обаче е върху нашумялия и отличен с международни кино награди палестинско-израелски документален филм “No Other Land”. Сниман в периода 2019-23 г. в селския район Масафер Ята в южна Палестина, област Ал-Халил (Хеброн), попадащ в зона C от окупираните територии (зоната, останала под изключителното управление на Израел съгласно Споразуменията от Осло), филмът документира изглежда обречените борби на местните общности да запазят земята и поминъка си от израелската армия, която от десетилетия полага последователни усилия да ги изсели. Младият местен жител Басел Адра започва да заснема посегателствата, съпротивата срещу тях и ежедневния живот на тамошните хора, опитвайки се да привлече вниманието на международната общност към проблема, тогава вече отразен в редица медийни и академични публикации. Не след дълго Адра се свързва с израелския разследващ журналист Ювал Абрахам (добил международна известност с важните си материали в списанието +972), заедно с когото, както и с друг местен жител, земеделеца Хамдан Балал, режисират и лансират на международна сцена пълнометражния филм „Единствена земя“. Заглавието му възпроизвежда едновременно отчаяните и изпълнени с твърдост думи на една от местните жителки героини на филма, след като израелските части разрушават дома й. Говори ни жена: възрастна, бедна, селянка, живееща под окупация – в нея се пресичат и преплитат пет форми на уязвимост.

По-широкият залог на филма е даде видимост на цялостните процеси, протичащи на Западния бряг на река Йордан. Защото Масафер Ята не е изолиран случай, а все по-знаков пример за дългогодишни политики. В проблемното поле, очертано от конференция под заглавие „Земя, ресурси, уязвимост“, съдбата на Западния бряг стои като естествено съпринадлежен, актуален и значим етически казус – както практически, така и понятийно. Защото става дума за общности:

• във висока степен зависими от връзката си със земята – както културно (като съзнание и идентичност), така и материално (заради преобладаващо земеделската икономика);

• живеещи под окупация (важен, макар и рядко изследван в литературата аспект на уязвимостта), при това в ситуация с високо ниво на технологична и икономическа асиметрия и слаби механизми за гарантиране приложението на разпоредбите на IV Женевска конвенция;

• подложени на системно изземване на ресурси, жизненоважни за бита и стопанството им, но и за човешкия живот изобщо (вода, земя, териториална свързаност).

Службата на ООН за координация на хуманитарните дейности е разработила постоянно обновяващ се специален профил на уязвимостите на палестинските общности в зона С (обхващаща 60% от територията на Западния бряг).

Както ще се опитам да покажа тук, документираните в „Единствена земя“ борби обаче отиват и отвъд конкретиката на локалния проблем, повдигайки също така и въпроси от концептуален порядък, които засягат динамичните отношения между уязвимост и автономно действие, живо обсъждани във философската литература. Те ще бъдат понятийният фокус на настоящия текст. В неговите рамки във втория раздел на статията ще обърна внимание на някои нюанси на идеята за мирна съпротива, свързана с грижата за околната среда като израз на самия ни характер на нейни обитатели. В тази светлина в третия раздел ще очертая едно меко понятие за човешко достойнство, подлежащо на разгръщане в по-нататъшни изследвания. Ще започна с някои бележки относно актуалността на филма и размишленията, към които той подтиква относно отговорността да подкрепяме уязвимите – тема, към която ще се върна в заключението на статията.

Отговорност без обективиране

Премиерата на „Единствена земя“ се състои на кино фестивала Берлинале през февруари 2024 г., където той е отличен с наградите на журито и на публиката за документалистика. За пръв път е показан в България септември същата година, а през март 2025 г. печели Оскар за документален филм. Макар че за създаването му освен Абрахам работят и други израелци и макар че изобщо не тематизира ставащото в Газа,¹ на фона на събитията след 7 октомври 2023 г. филмът предизвиква и противоречиви реакции, проследими в международните медии, някои от които ще бъдат засегнати по-долу, тъй като се отнасят до уязвимостта и на самите автори на филма, който от своя страна е форма на съпротива.

По последни научни оценки, напр. оповестените от Института за демографски изследвания към престижния германски институт Макс Планк, броят на преките жертви на израелската военна кампания в Газа към ноември 2025 г. надхвърля 100 000, като за периода средната преживяемост в ивицата е спаднала наполовина. На този фон атаките срещу палестинското население на Западния бряг се ожесточават, оставайки извън основния фокус на международните медии и политически лидери. ООН съобщава за безпрецедентен брой нападения на заселници по време на беритбата на маслини през есента на 2025 Същевременно в закрила и помощ на местните общности се включват стотици еврейски активисти.² След поредния трагичен случай през ноември 2025 г., водещата израелска правозащитна организация Бетселем публикува изявление, според което броят на палестинците, убити на Западния бряг за две години, надхвърля 1000 (217 от тях деца), като огромната част от атаките не се разследват, а в много от тях екстремистки настроените заселници действат под закрилата на или с подкрепата на израелската армия. Както стана ясно, „Единствена земя“ е заснет преди тази ескалация на насилието срещу местното население в окупираните територии. Болезнената актуалност на филма беше отново подчертана съвсем наскоро след бруталните нападения в Масафер Ята от януари-февруари 2026 г., обект на едно от които стана режисьорът Хамдан Балал, заедно със семейството му.³

Лишен от романтизиращи нотки в представянето и наратива, „Единствена земя“ дава хубав ъгъл към етическата ни отговорност да подкрепяме уязвимите (отправна точка тук е теорията на Goodin 1985). Това има специално отношение към проблематиката около солидарността с правото на палестинския народ към самоопределение, но също така носи и своята по-широка релевантност. Във филма отсъства етически проблематичната външна героизация на въоръжената съпротива – такава форма на съпротива не е част от борбите на жителите на Масафер Ята. Филмът също така не ги представя и в противоположната фигура на „перфектните жертви“, която може да бъде дори по-проблематична, доколкото има тенденцията да поставя пострадалите в изяло пасивна позиция и по този начин да способства за обезчовечаването им. И в двата случая става въпрос за външно обективиране, подкопаващо етическия статус именно на онези, за които се претендира, че биват подкрепяни. Героите на „Единствена земя“ са обикновени хора (неуки и образовани, храбри и страхуващи се), които просто искат да работят земята си (полупустинни хълмове, лишени и в окото на камерата от особена прелест или изключителност – освен това да бъдат единствената земя на обитателите си).

В по-широк концептуален план моментът с „жертвеността“ е съществен също така с оглед на академичните (и policy) дискусии на уязвимостта, където често се повдига критиката, че това понятие има може да има противопоказната на самата си цел тенденция да стигматизира, патологизира и по други начини да се отнася патерналистично към категоризираните като уязвими (Brown et al. 2017).

Във връзка със засегнатата в обявата за XIII Национална конференция по биоетика и биоправо тема за ролята на правото в проблемния възел ресурси—уязвимост, казусът на Масафер Ята е значим с оглед на ролята на правото за обезправяването (вместо за закрилата) на уязвимото коренно население, особено в ситуация на икономическо, политическо и правно неравенство. Жителите Масафер Ята водят съдебни спорове за земята с израелската армия, обявила през 1980 г. военна зона върху голяма част от нея, като след дела, проточили се две десетилетия, израелският Върховен съд решава в полза на армията. Макар че тук няма как да вземем отношение по тези сложни процеси,⁴ важно е да се обърне внимание, че основна част от аргументацията на насрещната страна се възползва от пасторалисткия начин на живот на местните общности, твърдейки, че на територията не са налични постоянни селища. В красноречива сцена от филма непосредствено преди заглавния цитат, армията изземва детска площадка, за да я превърне във терен за учения. Самият Басел е дипломиран юрист, който няма как да си намери работа в Израел. Не на последно място, на фона на зачестилите атаки на Западния бряг, в началото на 2026 г. израелското правителство предприе и административно-законодателни мерки в посока анексирането на територията.⁵

Грижа и екосъпротива

Независимо от политизираните (било в негативна или позитивна посока) наративи за характера на палестинската съпротива, неразривна и фундаментална част от нея е и остава една подчертано мирна форма – стопанисването и грижата за земята. Концентриран пример за това е символният, практически и смислозадаващ образ на маслиновото дърво като въплъщение на дълголетната вкорененост на хората в земята.⁶ Стопанисването и грижата за земята в условията на все по-трудните условия, налагани от окупацията, са форма на мирна съпротива, тъй като утвърждават принадлежността към нея, при това по начини, следващи дълговековна традиция и знания, израснали от взаимодействието с тази земя.

Това е контекстът, в който палестинската антроположка Манал Шкаир, работила на терен в Масафер Ята (Shqair 2025) и други селски райони на Западния бряг, разработва концепцията за еко-сумуд. В контекста на фокуса ни върху уязвимостта, интересно е, че Шкаир ревизира една утвърдила се интерпретация на палестинската идея за сумуд (търпелива твърдост) като устойчивост – понятието, установило се като антоним в литературата именно на уязвимостта (за критика на устойчивостта в този контекст вж. Keelan, Browne 2020). Антроположката настоява, че в разглежданите от нея ежедневни практики на екосъобразно взаимодействие със земята присъства не само resilience, но и resistance. Според нея те не се изчерпват с приспособяването към наложените неблагоприятни условия, което може с нужните промени да гарантира устойчивост на дадена форма на живот, но в което като такова винаги има някаква степен на пасивност – приемане на това, че тези неблагоприятни условия така или иначе ще бъдат трайно налични. Макар че подобна устойчивост също е форма на действеност, Шкаир посочва, че в практиките на сумуд се съдържа повече автономия в смисъла на неприемане и на активна работа по отстраняване на враждебните обстоятелства. За да включим и друг фундаментален етически и правен термин, сумуд като „устояване“ е по-скоро достойнство, отколкото устойчивост.

Един от примерите, върху които Шкаир гради тази интерпретация, идва от централната част на Западния бряг, където жителите на голямото село Дейр Балут (област Салфит) са подложени на аналогично отнемане на жизненоважни ресурси – в случая основно вода (Shqair 2023). Това е пример за друг системен проблем в окупираните територии, а именно отклоняването на водните ресурси към еврейските заселища (много от тях незаконни по смисъла на международното, а и на израелското право) и създаването на множество административни и логистични ограничения пред водоснабдяването на местните палестински общности. В резултат по данни на Бетселем от май 2023 г. средното потребление на вода на глава от населението при заселниците е трикратно по-високо от това при палестинците, което остава под препоръчания от Световната здравна организация минимум. В контекста на климатичните изменения затрудняването на достъпа до водните ресурси поставя жителите на окупираните територии в ситуация на изключително комплексна уязвимост (Agha 2019).

Шкаир разказва как жителите на Дейр Балут отговарят на наложените неблагоприятни условия за живот с действия, наистина адаптивни, но отиващи отвъд устойчивостта като адаптация. Те ползват дъждовна вода (широко разпространена практика на Западния бряг, свидетелства за която виждаме в целия филм „Единствена земя“). Сменят културите, които засаждат, в зависимост от валежите и наличието на работна ръка (често съставена от повече жени поради трудовата миграция към Израел). Въз основа на традиционните си знания те въвеждат форми на екологично земеделие, чиято реколта има пазарно предимство пред индустриално произведената селскостопанска продукция, но и сплотява общностите с обмена на умения и работна сила (Shqair 2023: 79–82).

Конкретно за палестинско-израелската ситуация тези практики имат следствието да подриват насрещните претенции върху земята и водните ресурси, проектиращи претенциите за бъдещо (технологично) облагородяване и добро стопанисване, демонстрирайки именно вкоренеността на местното население, израз не само на формално-правното отношение на собственост, а на живото погрижващо взаимодействие с околната среда. Но не по-малко важни за целите на настоящия текст са общочовешките следствия. Екосъпротивата на Дейр Балут въплъщава в себе си:

• взаимозависимостта със земята и ресурсите, засвидетелстваща един адекватен начин на действено обживяване на човешката ни екологична уязвимост;

• споделянето и развиването на традиционни знания и умения, което представлява колективно култивиране на автономия на една общност и отделните й членове;

• активното включване на жените, което пък означава овластяване на по-специално уязвимите членове на засегнатата общност.

От само себе си се вижда, че подобни практики импонират не само на зелените политически идеи, но и на определени либерални, а също така и консервативни политически ценности и в такъв смисъл могат да бъдат релевантни за осмислянето на правото на самоопределение в изключително широк смисъл. Наред с това, независимо от вижданията ни за израелско-палестинския конфликт, казуси като Дейр Балут и Масафер Ята, заедно с концептуалното им осмисляне, предложено от Шкаир, дават богато поле за размисъл относно важни динамики в материалните измерения на уязвимостта и ресурсите, с които самите уязвими разполагат за противоборство с нея.

По подобен начин „Единствена земя“ засвидетелства, но и въплъщава една мирна форма на противопоставяне на наложената уязвимост от страна както на героите, така и на авторите на филма, стъпваща върху общата ни зависимост ни от земята. Зависимост, която е много по-пряка и чувствителна за селскостопански общности в неравностойно положение като тази в Масафер Ята, но която по един или друг начин в крайна сметка важи за всички ни като човешки същества. Така тук конкретните измерения на ситуативната уязвимост на определена група хвърлят светлина и върху общата ни онтологическа уязвимост. Какви концептуални проблеми повдига очертаната от филма картина в контекста на реалните развития на терен?

Уязвимост и достойнство

Може да се твърди, че поставянето (при това преднамерено) на дадена група в условия на пресечена и системна ситуативна уязвимост представлява посегателство върху човешкото достойнство на членовете й (в смисъла на основата на самите им основни права като човешки същества), доколкото се стреми със сила да наруши способността им да действат автономно. Още по-очевидно, подобен тип интервенции създава неправомерни препятствия членовете на групата да могат да водят достоен живот съгласно концепциии от типа на тази на Марта Нусбаум за способностите (Nussbaum 2009). В случаи на отнемане на или ограничаване на достъпа до жизненоважни ресурси отиваме отвъд нарушаването на правото на достоен живот към нарушаване на правото на живот изобщо.

Същевременно в разнородната литература върху уязвимостта е налице една неразрешена двойна диалектика между уязвимост и автономия. От една страна, подкрепата за уязвимите трябва да цели – по не-патерналистичен и не-обективиращ начин – развитието на собствената им способност за автономия (Mackenzie 2014). От друга, отбелязва се, че различните по-високи нива на автономност отварят носителите си за нови, дотогава не налични форми на уязвимост (Anderson 2014).

Тук не е мястото да дискутирам тази двойна диалектика. На нейния фон обаче ще повдигна един свързан с нея въпрос. Какво следва, когато именно това, че самите уязвими упражняват автономия, опитвайки се да защитят и утвърдят правото си на достоен живот, ги отваря за нови уязвимости, при това не само потенциални, а действителни? (За сходни въпроси във връзка с Масафер Ята и солидарността с жителите й, вж. Hammami 2016).

Такава е ситуацията, документирана в „Единствена земя“: всеки опит на селяните да се противопоставят на обезправяването им влече след себе си нов натиск от страна на властите. Нещо повече, след публикуването и нашумяването на филма, репресиите както върху обикновените жители, така и върху създателите на филма се ожесточават. Това се отнася дори до далеч по-малко уязвимия (като израелски гражданин от еврейски произход) режисьор Ювал Абрахам, който скоро след прожекцията и наградата от Берлинале бива подложен на остри критики от различни официални лица и дори на заплахи за саморазправа. В кратък документален филм от лятото на 2025 г. за актуалната ситуация на Западния бряг другият режисьор, палестинецът Басел Адра, разказва за ожесточилите се репресии срещу екипа на филма вследствие на неговата широка публичност.

„Единствена земя“ документира как понякога насилието взима преки жертви: един от участниците в мирните протести е прострелян от армията, остава парализиран и впоследствие почива. През юли 2025 г. подобна жестока съдба застига един от консултантите от екипа на филма, преподавателя по английски език Оyде Хазалин. Когато местни жители излизат да предпазят маслиновите си дървета от поредния акт на агресия от заселническа групировка, той е застрелян, като успява в последен акт на съпротива да заснеме собственото си убийство. Деянието е заклеймено от множество международни организации и израелски правозащитници, които определят Хазалин като „човек на мира“.

В светлината на посочените по-горе данни за ожесточаващите се нападения от заселници в целия Западен бряг, убийството на Хазалин не може да бъде разглеждано като инцидент. То е болезнен пример именно за трагизма на сложната ситуация на уязвимост, документирана от филма „Единствена земя“. Както и за трагичните последствия от съпротивата срещу нея, която създава нова степен на радикална уязвимост. От друга страна обаче, и земеделската екосъпротива, и документалистката такава, в цялата си скромност са радикална демонстрация на един значим аспект на идеята за човешкото достойнство в кантианската традиция: решимостта да се съпротивляваме (макар и не със сила) на сила, която осъзнаваме, че превъзхожда нашата.

Заключение

В светлината на предходното, „Единствена земя“ и обстоятелствата около него повдигат важен нов въпрос относно отговорността за подкрепа към уязвимите. Какво можем да кажем за особения характер на тази отговорност по отношение на онези уязвими, които засвидетелстват автономна действеност именно в своята уязвимост, противопоставяйки се на условията, които я налагат, както и достойнството да устояват в нея дори при съзнанието, че това ги отваря за нови или по-заплашителни уязвимости?

Би било етически съмнително да се твърди, че става въпрос за степен на задължението или заслугата. Съпротивляващите се срещу собствената си уязвимост не заслужават „повече“ подкрепа заради това, че са дейни. Нито пък тяхната силата да се съпротивляват по някакъв начин изглежда да отнема от степента, в която им се дължи подкрепа (макар че може в някои случаи да бъде основание като по-належаща да бъде приоритизирана подкрепата за непритежаващите подобна сила).

По-скоро мисля, че драстични казуси като този на Масафер Ята и публичната им достъпност, предоставена от кино документалистиката (и нейното международно признание) притежават тежестта на етически значимо свидетелство, при това поне в три посоки. От една страна, те демонстрират за теорията как уязвимостта далеч не е нужно да уязвява достойнството, включително това, което свързваме с автономията. Напротив – тя може да стане причина за утвърждаването и преутвърждаването му в най-враждебни обстоятелства.

От друга страна, с широката си видимост истории като тази на Масафер Ята са солидно основание да си дадем ясна сметка за отговорностите, свързани с ангажимента ни – като етици, като изследователи в областта на хуманитарните и обществените науки и като хора – към универсалните ценности, сред които автономията и човешкото достойнство. Трудно можем да кажем, че не сме знаели или ако сме знаели – не сме разбирали. Незнанието и неразбирането вече са въпрос на избор.

Не на последно място, ако съзнаваме, че „това е единствената ни Земя“ (вече като планета), то в условията на планетарна екологична деградация, произведена от интензивната експолатация на жизненоважни природни ресурси, както и от усилването на това извличане чрез насилствена концентрация (а значи и неравенство) на тяхното разпределение и употреба, изглежда следва да си дадем ясна сметка и за нашите уязвимости в това отношение. Непокътнатите земи по Земята все някога ще свършат. Все някъде ще стигнем до стена.

И трите посоки, надявам се, биха способствали за култивирането на солидарност в ситуации на радикална уязвимост.

Библиография

Agha, Z. Climate Change, the Occupation, and a Vulnerable Palestine // Al-Shabaka, 2019, https://al-shabaka.org/briefs/climate-change-the-occupation-and-a-vulnerable-palestine/

Anderson, J. Autonomy and Vulnerability Entwined. – In: Mackenzie, C. et al. (eds.) Vulnerability. New Essays in Ethics and Feminist Philosophy, Oxford, OUP 2014.

Baris, M., H. Dabbagh, M. Razai, M. ?zekmek?i, A. Shahvisi. The Credibility of Bioethics after the Gaza Genocide // Bioethics, 2025, https://doi.org/10.1111/bioe.70052

Brown, K., K. Ecclestone, N. Emmel. The Many Faces of Vulnerability // Social Policy and Society, 16 (3), 2017, https://doi.org/10.1017/S1474746416000610

Goodin, R. Protecting the Vulnerable. A Re-Analysis of Our Social Responsibilities. Chicago University Press, 1985.

Hammami, R. Precarious Politics: The Activism of “Bodies That Count” (Aligning with Those That Don’t) in Palestine’s Colonial Frontier. – In: Butler, J. et al. (eds.). Vulnerability in Resistance, Duke University Press, 2016.

Keelan, E., B. Browne. Problematising resilience: development practice and the case of Palestine // Development in Theory, 30, 2020.

Lederman, Z. Moral Deference and the War in Gaza // Bioethical Inquiry, 2026, https://doi.org/10.1007/s11673-025-10514-8

Mackenzie, C. The Importance of Relational Autonomy and Capabilities for an Ethics of Vulnerability. – In: Mackenzie, C. et al. (eds.). Vulnerability. New Essays in Ethics and Feminist Philosophy, Oxford University Press 2014.

Nussbaum, M. Human Dignity and Political Entitlements. – In: Pellegrino E. et al. (eds.), Human Dignity and Bioethics, Notre Dame, ND Press, 2009, pp. 351–380.

Shqair, M. Arab–Israeli Eco-Normalization: Greenwashing Settler Colonialism in Palestine and the Jawlan. – In: Hamouchene, H., K. Sandwell (eds.) Dismantling Green Colonialism. Energy and Climate Justice in the Arab Region. London, Pluto Press, 2023, pp. 67–87.

Shqair, M. Starving Palestine. Israeli colonialism and the struggle for food sovereignty in Masafer Yatta // Vittles, 2025, https://www.vittlesmagazine.com/p/starving-palestine

Бележки под линия: