(преработен и допълнен доклад, изнесен на Юбилейната конференция по повод 25 години ЮФ на УНСС – 24 ноември 2016 г.)
I. Същност на цесията. Уредбата й днес
Цесията, която по своята същност представлява договор за прехвърляне на едно или няколко вземания, е един от най-използваните инструменти в международната търговия. Макар и непознатo в древното римското право1, това съглашение е било заместено от други институти, които обаче водели до идентичен резултат. De lege lata цесията е уредена в разпоредбите на чл. 99–100 ЗЗД. Въпреки наглед малкия брой съдебни решения, представляващи задължителна съдебна практика по смисъла на чл. 290 ГПК2, проблемите, свързани с договора за цесия, в никакъв случай не могат да се определят като малко. В настоящото изследване, като за начало, ще спомена някои от тях. На въпросите, свързани с отговорността на цедента, ще се отдели специално внимание.
II. Проблемите в разпоредбите на чл. 99–100 ЗЗД
Уместно е да се направи конкретизация на изследването. В следващите редове вниманието ще бъде насочено към института на отговорността на цедента като кредитор спрямо неговия длъжник3. Докато горепосочените разпоредби уреждат отговорността на цедента към цесионера, един друг вид отговорност създава множество проблеми в практиката. Тази отговорност е в едно друго правоотношение при прехвърляне на вземането. По своята същност този институт може да се определи като също толкова важен за действителността на договора, колкото и отговорността на цедента към цесионера. Още при правопораждащите юридически факти се открива различие между двете понятия. Докато правоотношението между цедента и цесионера се заражда само след сключване на договор за цесия, отношението, свързано с отговорността на първия към длъжника, може да се породи единствено в конкретни хипотези. Страните в правоотношенията също са различни. Отговорността на кредитора (цедента) към длъжника възниква при наличието на сложен фактически състав. Последният включва: прехвърляне на вземане, вреди и причинна връзка между прехвърлянето на вземане и вредите за длъжника. Разлика между отговорността към длъжника и тази към цесионера има по отношение на (без)възмездния характер на договорa за цесия. При отговорността по смисъла на чл. 100, ал. 1 ЗЗД се държи сметка дали цесията е възмездна или безвъзмездна4. Подобна зависимост между отговорността на цедента към длъжника и характера на договора за цесия не съществува. Независимо дали последният е възмезден или безвъзмезден, отговорността в правоотношението цедент (кредитор) – длъжник е една и съща.
Проблемът с частичните цесии. Материалноправно разрешение на проблема с отговорността
Частичната цесия на парично (делимо) вземане е позволена от закона сделка5. Подобни сделки при определени условия могат да отегчат положението на длъжника, а първоначалното му задължение да нарасне до безкрай. За по-лесно излагане на проблема ще разгледам Решение № 46 от 14.04.2015 г. на РС – Добрич по гр. д. № 369/2014 г. Накратко, кредиторът на електроразпределително дружество прехвърля своето вземане от 150 лв. чрез тридесет договора за цесия (половината от тях за вземане от 4 лв., а другата половина за 6 лв.), които са сключени с 15 търговски дружества (по два договора с всяко дружество). Последните, от своя страна, започват изпълнително производство и изваждат изпълнителен лист. В крайна сметка задължението се мултиплицира и достига до сумата от 6122,06 лв. при главница в размер на 150 лв. Подобни случаи не са изолирани, а са често срещана практика6. В някои от тях кредиторите достигат отвъд границите на добросъвестността, а квалификацията на действията им, като злоупотреба с право, не е достатъчно описателна. Не виждам никакъв проблем освен главницата да бъдат цедирани на малки вземания и съдебните разноски. Според Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения7 за процесуално представителство за дела с подобен минимален имуществен интерес адвокатското възнаграждение е 300 лв. Освен относно спорното право, съдът се произнася и за отговорността за разноските (арг. от чл. 81 ГПК). Това е така поради факта, че разноските са акцесорен спор, свързан с основния, и не може първият да бъде пререшаван в друг съдебен процес8. От това следва да се приеме, че решението формира сила на присъдено нещо и по отношение на разноските, т.е. ищецът може да изкара изпълнителен лист за тях и отново да цедира вземането. В съдебната практика се допуска дори издаване на изпълнителен лист на цедента, след като е прехвърлил изцяло или отчасти вземането си9. Всичко, описано дотук, може да покаже до какви размери може да стигне едно наглед минимално вземане. Неминуемо тук изниква един въпрос. Как един длъжник може да се противопостави на подобни действия? Вариантите са няколко. От материалноправна гледна точка може да иска обявяването на прехвърлителните договори за нищожни на осн. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. В правната теория съществува и мнение, което подкрепя такава система от договори, за недействителна поради липса на кауза10 с оглед чл. 26, ал. 2, предл. 411. Ако кредиторът е търговско дружество, защитата може да бъде релевирана чрез разпоредбата на чл. 289 ТЗ12. Ако попаднем в хипотеза, при която всички цесионери заведат едно общо изпълнително производство, вариантите за длъжника са няколко13. От една страна, той може да обжалва постановлението за разноски по реда на чл. 435 ГПК и да докаже, че не са изпълнени условията, заложени в чл. 78, ал. 1 ГПК за присъждането на разноски. Другата възможност на длъжника е да иска намаляването на разноските с оглед чл. 78, ал. 5 ГПК. Всички тези варианти изглеждат една добра защита за ответната страна в изпълнителния процес с предмет подобен спор. По мое мнение резрешението може да бъде много по-опростено. Така например разпоредбата на чл. 100 ЗЗД може да бъде допълнена с нов вид отговорност, но не към цесионера, а към длъжника. Ако вследствие на прехвърлянето сумата, която длъжникът трябва да плати, се увеличи, то нека цедентът да отговаря за разликата. Подобно разрешение на проблема съществува и в момента, макар и по отношение на местоизпълнението, уредено в чл. 78 ЗЗД14.
С оглед казаното до тук, предлагам de lege ferenda в разпоредбата на чл. 100 ЗЗД да бъде добавена нова алинея, която да има следния вид:
Чл. 100 (3) Цедентът отговаря за всяко увеличение на разноските по изпълнението, ако длъжникът е добросъвестен15.
III. Съобщението до длъжника като задължение на цедента. Проблеми в практиката и тяхното материалноправно разрешение
Съобщението до длъжника за извършеното прехвърляне на вземане и смяната на кредиторите влече след себе си важни правни последици, засягащи широк кръг от правни субекти. До момента на получаване съобщението от длъжника цесията създава едно релативно правно състояние. В този случай вземането е прехвърлено само в отношението цедент-цесионер. По отношение на всички останали цедентът е титуляр на вземането. Изрично в разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД е казано, че цедентът е длъжен да съобщи на длъжника за прехвърлянето. Още с Тълкувателно решение № 142–7 на ОСГК на ВС от 11.11.1954 г. се възприема, че действително е съобщението, което е направено единствено от цедента. Подобно становище се застъпва и до днес в задължителната съдебна практика, постановена по чл. 290 ГПК16. По мое мнение това положение следва да се преосмисли на база следващите аргументи. В сега действащата уредба не се държи сметка за интересите на цесионера. Последният няма почти никаква сигурност за това кога ще бъде съобщено на длъжника за прехвърляне вземането. Едно евентуално забавяне може да доведе до съществена промяна в естеството на самото вземане. Правата на цесионера са в едно висящо състояние, което създава огромна несигурност, докато опасностите са безброй. Така например, ако цедентът прехвърли няколко пъти едно и също вземане, то съобщението за кое да е прехвърляне, пристигнало първо при длъжника, ще възпроизведе действие и ще обезсили останалите. Не са малко случаите, в които именно подобно недобросъвестно отношение от страна на цедента води до спорове между няколко цесионери. Друга опасност са правата на кредиторите на цедента. Ако последните наложат запор върху имуществото на цедента преди достигане съобщението, то правата на цесионера са непротивопоставими. Забавянето на съобщението може да доведе до правопораждащи юридически факти, които да доведат до нови възражения от страна на самия длъжник. Всички възражения, които са се породили в периода между сключения договор за цесия и момента на съобщаването17, могат да бъдат насочени срещу цесионера. Вярно е, че длъжникът следва да има по-широка защита при подобно прехвърляне18, но това не трябва да е за сметка интересите и правата на цесионера. Застъпвам становището, че и цесионерът следва да има право да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне. Това съобщение трябва да има същата сила, каквато има и уведомлението, извършено от цедента. На това мнение обаче могат да бъдат противопоставени няколко контрааргумента. На първо място, може да се посочи често срещаната практика цедентът да упълномощи цесионера да извърши уведомлението сам. На следващо място, не може да бъде подмината и несигурността на длъжника дали наистина неговия дълг е прехвърлен на лицето, което се легитимира пред него като цесионер19. По отношение на първия контрааргумент може да бъде изтъкнато, че дори и при наличието на тази възможност все още са налице горепосочените проблеми при евентуално забавяне на уведомлението до длъжника. По никакъв начин няма да навреди една бъдеща изрична уредба на предложението в закона. На втория контрааргумент може да бъде противопоставена следната теза. По силата на чл. 99, ал. 3 цедентът е длъжен да предаде всички документи20, които установяват вземането. Няма ли да бъде достатъчна гаранция за длъжника, че има прехвърляне на неговия дълг, ако цесионерът се легитимира като кредитор с подобно доказателство? Дори в случай, че плати на лицето, което се представя за цесионер, длъжникът с оглед чл. 77, ал. 1 ЗЗД може да поиска издаване на разписка. По този начин последният ще се защити и в хипотеза, при която старият кредитор предяви осъдителен иск или иск за реално изпълнение.
Като краен извод застъпвам становището, че уведомлението, направено от страна на цесионера, следва да има идентични правни последици като това от цедента. За уведомлението, направено от цесионера, не е нужно последният да бъде изрично упълномощен от стария кредитор на вземането. Считам, че подобно мнение осигурява защита интересите на цесионера и ще намали до голяма степен проблемите, свързани със спорове между няколко цесионера по едно вземане.
IV. Исторически и сравнителноправен анализ на съобщението до длъжника
В ЗЗД (отм.) изрично е било уредено, че е правноирелевантно кой ще направи уведомлението. В разпоредбата на чл. 318 ЗЗД (отм.) се казва, че длъжникът се освобождава, ако е заплатил дълга на прехвърляча преди този последният или приемателят да му е съобщил прехвърлянето. В старата доктрина също няма спор по този въпрос21. Неясно е защо законодателят е възприел различен подход в сега действащата уредба.
Известно е, че сега действащият ЗЗД е почти идентичен със ЗЗД (отм.). Последният е реципиран от италианския Граждански кодекс, който от своя страна е създаден на основата на френския Граждански кодекс. Ако фокусът бъде насочен към ФГК, то последният изрично урежда възможността цесионерът да уведоми длъжника за настъпилото прехвърляне на вземане. В този смисъл може да се посочи art. 1690, където се казва, че правоприемникът (т.е. цесионерът) също може да уведоми длъжника, като му представи удостоверителен акт. В следващия art. 1691 се допълва, че ако преди прехвърлителят (т.е. цедентът) или правоприемникът уведомят длъжника, последният заплати дълга си на първия, длъжникът се освобождава от задължението си. В италианския Граждански кодекс се мълчи по въпроса от кого трябва да дойде съобщението. Ако бъде разгледана уредбата на съобщаването в ГГЗ с оглед § 409, ал. 1, също се открива, че съобщаването от цесионера е напълно валидно. В посочената разпоредба се казва, че на уведомление за прехвърляне се приравнява случаят, когато кредиторът е издал документ за прехвърлянето на името на цесионера и последният уведоми длъжника чрез същият този документ. В унгарския Граждански кодекс също е изрично уредено, че уведомлението от цесионера има същата сила като това от прехвърлителя. Според разпоредбата на чл. 328, ал. 4 в случай на уведомление от страна на цесионера длъжникът има право да изиска удостоверяване на прехвърлянето.
По силата на чл. 11:103, ал. 1 PECL по правило длъжникът трябва да изпълни на новия кредитор единствено и само ако е получил писмено известие от предишния или от новия кредитор, което по съответстващ начин определя прехвърленото вземане, и изисква от длъжника да изпълни на новия кредитор. В Конвенцията за прехвърляне на вземания също е установено, че уведомлението може да бъде извършено както от цедента, така и от цесионера. В друга частна кодификация, а именно Принципите за международни търговски договори на UNIDROIT, уредбата е почти идентична. В чл. 9.1.12 е заложено, че ако уведомлението за прехвърлянето е дадено от цесионера, длъжникът може да поиска от него да предостави в разумен срок достатъчно доказателство, че прехвърлянето е направено.
V. Приложима ли е хипотезата на чл. 75, ал. 2 ЗЗД
Тук следва за момент да бъде обърнато внимание към интересите на длъжника. Няма съмнение, че възможността на цесионера за уведомление към длъжника може да доведе до проблеми. Последните могат да се изразят в масова практика неизвестни на длъжника субекти да започнат да изпращат уведомления към него. Подобно нещо би било недопустимо и ще доведе до много измами. Тъй като получаването на уведомлението за възлагане има важни последици, с тази разпоредба се възнамерява да бъде защитен длъжникът срещу риска от получаване на предизвестие от един фалшив „правоприемник“, като се изисква достатъчно доказателство, че назначението действително е било направено. Докато не е осигурено достатъчно доказателство, длъжникът може да откаже плащане по отношение на твърдението от правоприемника. Ако е предоставено достатъчно доказателство, уведомлението влиза в сила от датата, на която е било предоставено. Считам, че това е един от най-важните аргументи в полза на твърдението, че няма никаква опасност за длъжника при допускане уведомлението от цесионера. От факта, че съобщението играе толкова важна роля, е явен опитът да се осигури максимална защита на длъжника. По мое мнение преосмисляне възможността само цедентът да уведомява длъжника не води по никакъв начин до застрашаване интересите на последния. Считам, че в този случай ще се достигне до въздигане и уравновесяване на правата, възможностите и защита интересите както на цесионера, така и на длъжника. Не може да не бъде отбелязано и наличието на още един вид превенция за длъжника. Ако въпреки всички представени документи цесионерът все пак не е истинският титуляр на вземането, длъжникът няма да бъде ощетен. Последният може да използва в своя защита института „изпълнение на путивен кредитор“22. Фактическият състав на чл. 75, ал. 2 ЗЗД е изграден от два23 основни елемента24, а именно добросъвестност на длъжника и изпълнението25 да бъде към лице, което „въз основа на недвусмислени обстоятелства26 се явява овластено да получи плащането си“. В тази хипотеза, ако длъжникът успее да докаже обективния елемент, то той ще бъде освободен от задължението си. Интересите на цедента също са защитени в подобна хипотеза. Последният може да насочи регресните права срещу путативния кредитор и да иска на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД връщане на полученото.
Въз основа на сравнителноправния анализ и изразеното мнение по разпоредбите в българското законодателство следва да се направят няколко извода:
На първо място, следва да се посочи нуждата от изоставяне становището, че единствено съобщението от страна на цедента има силата на уведомление по смисъла на чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Видно е, че в много европейски законодателства подобно условие от кого да дойде съобщението не съществува. Освен това в частни кодификации също е възприета теза, допускаща уведомлението от цесионера.
На второ място, от сравнителноправния преглед се доказа, че подобна промяна няма да доведе до т.нар. „измамливи уведомления от фиктивни кредитори“.
На трето място, няма съмнение, че в тази промяна се държи сметка най-вече за правата и интересите на цесионера. Въпреки че в много случаи за цедента е нормално да изпрати уведомление на длъжника за прехвърлянето (например при факторинг). В същото време следва да се вземе предвид фактът, че в други хипотези това е важно за цесионера. Той трябва да бъде в състояние да уведоми и да поиска плащане, независимо от волята на праводателя си.
Като краен извод, de lege ferenda правя предложението чл. 99 да придобие следния вид:
Чл. 99. (1) Кредиторът може да прехвърли своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това.
(2) Прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено противното.
(3) Съобщението от новия кредитор е валидно при представяне на доказателства. До представянето им, длъжникът може да откаже изпълнение.
(4) Предишният кредитор е длъжен да предаде на новия кредитор намиращите се у него документи, които установяват вземането, и всички сведения, които могат да му бъдат от полза. При искане от цесионера цедентът е длъжен да му издаде документ, потвърждаващ цесията.
(5) Прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния.
VI. Заключение
В изложението дотук на анализ беше подложена както отговорността на цедента, така и действието на уведомлението от страна на цесионера. Въз основа на изложените тези бяха направени конкретни предложения за усъвършенстване на законодателната уредба. Последното е необходимо и в други проблемни насоки, които бяха само загатнати в началото на настоящото изложение. Считам, че предложенията ще доближат уредбата на цесията до достиженията на съвременната правна конюнктура. Предвид все по-голямото разрастване на търговията, институтът на цесията следва да бъде пример за съвършена законодателна уредба. Какъв ярък контраст с определянето му „за феномен, ненадминат по безсмисленост“, даден от Йеринг27.
Бележки под линия:
1 В този смисъл вж. D. 7, 1, 25, 2. цит. по: Андреев, М. Римско частно право. С.: Софи-Р, 1993, с. 322.
2 Към 22.10.2016 г. в правно-информационната база на „Апис“ бяха открити 10 решения на ВКС, имащи задължителен характер за по-долустоящите инстанции.
3 Това не е легално понятие. Именно във връзка с уредбата му са с част от предложенията de lege ferenda в настоящия научен труд.
4 Повече за тези понятия вж. Тенев, Д. Относно делението на договорите на възмездни и безвъзмездни. – https://www.challengingthelaw.com/obligacionno-pravo/otnosno-delenieto-na-dogovorite/. Професионален сайт „Предизвикай правото!“, ISSN: 1314–7854 (1 януари 2017 г.).
5 Подобно становище е прието както от съдебната практика – вж. Решение № 86 от 3.05.2016 г. на ВКС по гр. д. № 372/2016 г., III г. о., така и от доктрината – вж. Иванов, Ал. Въпроси относно обема на прехвърляните права по цесията. – Търговско и конкурентно право, 2010, № 3, 20–28.
6 Вж. Петров, В. Частичните цесии – проблемите на разноските в изпълнителния и исковия процес. – В: Предизвикай: Изпълнителния процес!, сб., съст. Ст. Ставру, В. Петров. С.: Сиела, 2016, с. 97.
7 Обн., ДВ, бр.64 от 23 юли 2004 г., изм., ДВ, бр.2 от 9 януари 2009 г., изм., ДВ, бр.43 от 8 юни 2010 г., изм. и доп., ДВ, бр.28 от 28 март 2014 г., изм., ДВ, бр.10 от 5 февруари 2016 г., изм. и доп., ДВ, бр. 84 от 25 октомври 2016 г.
8 Сталев, Ж., А. Мингова, В. Попова, Р. Иванова. Българско гражданско процесуално право. 9 изд. С.: Сиела, 2012, с. 379 и сл.
9 Вж. в този смисъл Определение № 322 от 21.05.2012 г. на ВКС по ч. т. д. № 256/2012 г., I т. о.
10 Повече за споровете по отношение на каузата като основание за недействителност, вж. Конов, Тр. За абстрактните сделки и каузата на договорите. – В: Юбилеен сборник в памет на професор Витали Таджер. С.: Сиби, 2003, 187–221, както и Таков, Кр. Абстрактните сделки в светлината на понятията за абстрактност и каузалитет. – В: Юбилеен сборник по повод 100-годишнината на проф. Иван Апостолов. 2001, 419–451.
11 Вж. Петров, В. Цит. съч., 102–103.
12 Разпоредбата на чл. 289 ТЗ не следва да се абсолютизира в частта й относно намерението за увреждане на търговеца – Герджиков, О. Търговски сделки. 3 прераб. и доп. изд. С.: Труд и право, 2008, 32–33.
13 Има се предвид хипотеза, при която като присъединени взискатели са се конституирали всички юридически лица, на които са прехвърлени части от вземането и те са представлявани от един и същ пълномощник.
14 Вж. Петров, В. Цит. съч., 106–107. В заключението авторът достига до идентичен извод и изрично застъпва мнението, че е необходима норма, уреждаща изрично подобно разрешение.
15 В случая трябва да се държи сметка, че длъжникът ще има регресни права само ако е добросъвестен, т.е. негови (без)действия да не са довели до увеличението на задължението.
16 Вж. в този смисъл Решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., ІІ т. о., Решение № 3 от 16.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 1711/2013 г., І т. о. и Решение № 78 от 09.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., ІІ т. о., където се казва, че доколкото прехвърленото вземане е възникнало от правоотношение между длъжника и стария кредитор (цедента), напълно логично е въведеното от законодателя изискване съобщението за прехвърлянето на вземането да бъде извършено именно от стария кредитор (цедента). Само това уведомяване ще създаде достатъчна сигурност за длъжника за извършената замяна на стария му кредитор с нов.
17 Съществуват и възражения, които са се породили след съобщението до длъжника, които последният може да насочи срещу цесионера. Такова например е насрещният иск за недостатъци по договор за покупко-продажба, които са открити в по-късен момент от съобщението.
18 Този принцип е един от основополагащите при съставянето на Конвенцията на ООН за прехвърляне на вземания в международната търговия. В този смисъл вж. Report of the United Nations Commission on International Trade Law. Thirty-third session, p. 116.
19 Подобна опасност е забелязана още при действието на ЗЗД (отм.). Вж. в този смисъл Меворах, Н., Д. Лиджи, Л. Фахри. Коментар на Закона за задълженията и договорите. Част I, чл. чл. 1–333. С., 1926.
20 Според мен тук законът е твърде кратък и оставя неуредени няколко въпроса. Като защита на подобно становище може да бъде използван сравнителноправният метод. В ГГЗ например са уредени повече задължения на цедента като например: да даде на цесионера всички сведения, които могат да му бъдат от полза, при искане от цесионера да му бъде издаден удостоверителен документ за цесията и т.н. Подобни разрешения de lege lata могат да бъдат изведени единствено от разширителното тълкуване на чл. 63, ал. 2 ЗЗД.
21 Вж. в този смисъл Апостолов, Ив. Облигационно право. Част първа. Общо учение за облигацията. Фототипно издание. С.: БАН, 1990, с. 407, Меворах, Н., Д. Лиджи, Л. Фахри. Цит. съч., с. 615, Диков, Л. Лекции по гражданско право. Том III. Облигационно право. Обща част. С., 1932, с. 286.
22 Така Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част. Шесто преработено и допълнено издание. С.: Сиби, 2013, с. 246, където също се отбелязва приложимостта на погасяване задължението вследствие изпълнение на путативен кредитор.
23 В доктрината има изразено становище, че елемените на фактическия състав са четири. Виж в този смисъл Ставру, Ст. Изпълнение на путативен кредитор. – Търговско и облигационно право, 2015, № 9, с. 21.
24 Идентично е мнението на съдебната практика, обективизирана в Решение № 177 от 26.II.1982 г. на ВС по гр. д. № 13/82 г., III г. о.
25 Допълнително изискване към изпълнението е то да бъде точно и да отговаря на уговорения обем.
26 Не става ясно и какво точно представлява понятието. Някои възможни хипотези са описани в Решение № 166 от 30.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5946/2013 г., IV г. о.
27 Jhering, R. Sherz und Ernst in der Jurisprudenz. 10. Aufl. Leipzig, 1909, p. 308.
Г-н Пенчев,
Най-напред желая да Ви поздравя за ентусиазма Ви като четвъртокурсник да изследвате въпросите на българското гражданско процесуално право. Все пак в публикацията Ви личат няколко неточности, които според мен следва да проучите по-внимателно, след което да доуточните, евентуално да коригирате:
1. “Последните, от своя страна, започват изпълнително производство и изваждат изпълнителен лист. … В някои от тях кредиторите достигат отвъд границите на добросъвестността, а квалификацията на действията им, като злоупотреба с право, не е достатъчно описателна.” От така написаното не става ясно дали частните правоприемници на кредитора по вече издаден изпълнителен лист злоупотребяват с право като събират вземането, установено с влязло в сила решение, с цел мултиплициране на разноските или е заведено изпълнително дело и след това са издадени изпълнителни листове за разноските.
2. Според дефиницията дадена в учебника по българско гражданско процесуално право на проф. Живко Сталев пред злоупотреба с процесуални права сме изправени винаги, когато едно лице упражнява процесуални права, с които не се защитава едно негово признато от закона материално право. Това е така доколкото гражданския процес представя единствените законни способи за защита на едно накърнено материално право. Теорията и практиката засега са единодушни, че всеки субект на правото е свободен сам да избере с какви процесуални способи да защити накърнените си материални права. От друга страна чл. 3 ГПК предвижда, че защитата срещу злоупотреба с процесуални права всякога става по исков ред и то по реда на доказване на непозволеното увреждане. В светлината на гореизброеното в настоящата точка, възникват няколко въпроса по отношение на предмета на статията и цитираното решение на РС Добрич:
а) Налице ли е злоупотреба с процесуални права – безспорно в рамките на един изпълнителен процес всеки един взискател защитава едно свое материално право – нещо повече, за да се стигне до изпълнителен процес това материално право е всякога признато с влязло в сила съдебно решение (или негов сурогат). На практика освен изпълнителния процес липсва друг процесуален способ за защита на признатото със сила на пресъдено нещо материално право.
б) Кои извършва злоупотребата с процесуални права – в цитирания случай може да понесе отговорност за злоупотреба с процесуални права единствено лицето, което е упражнило такива – това могат да бъдат само взискателите по изпълнително дело – а това лице по дефиниция е цесионер(частен правоприемник на взискателя по изпълнителния лист по смисъла на чл. 429, ал. 1 ГПК), а не цедент – доколкото виждам статията има за предмет отговорността на цедента.
в) Как се ангажира отговорността за злоупотреба с процесуални права и кой може да я понесе – отговорността по чл. 3 ГПК е именно специален вид отговорност от непозволеното увреждане. Налице са различни теории за фактическия състав на непозволеното увреждане. Аз съм привърженик на теорията, че той е 5 степенен (деяние, противоправност, вредоносен резултат, причинно – следствена връзка между деянието и резултата и вина, която се презумира). При това положение като “деяние” следва да се квалифицира вероятно упражняването на процесуалните права на взискателя чрез молба до ЧСИ, противоправността би била доста спорна доколкото взискателят няма друг процесуален способ за защита, причинно – следствената връзка (ако изобщо можем да допуснем такава) не е пряка на първо място, защото вредоносният резултат не може да произлезе от факта на едно правно искане нито от последвалите го законосъобразни и необжалвани действия на съдебен изпълнител, обвързан от съдебното решение, а на второ място, защото от възникване на материалното право до реализирането му по реда на принудителното изпълнение длъжникът по договора за цесия и впоследствие по изпълнително дело има множество възможности (включително законово гарантирани) да осуети материалните и процесуални възможности на своя кредитор чрез погасяване дори против волята на последния (ако не опосредяване, то това представлява поне съпричиняване). Подробно ще разгледам този въпрос по-долу.
г). Как може да се защити длъжникът по договор за цесия от злоупотреба с процесуални права с мултипликация на разноските чрез формиране на множество нищожни по размер вземания – както всеки длъжник – с погасяване на тези задължения и лишаване на цесионера от процесуални възможности. Не съществува и не бива да съществува правна система, в която правата на длъжника да са поставени над тези на кредитора При цитираната в Решението хипотеза, нищожното по размер вземане може да се плати във всеки един момент – в предсъдебна фаза – преди заведен иск, докато процесът е висящ, веднага след издаване на съдебното решение, което предстои да влезе в сила, непосредствено след подаване на молба за издаване на изпълнителен лист по делото или след уведомяване за договора за цесия. Изборът на длъжника да не плати ликвидното и изискуемо вземане на нищожна стойност през цялото това време не следва да се толерира и да се пренебрегва нито по отношение на отоговорността на цедента за “злоупотребата” с материални права – да се разпореди със собственото си признато със СПН право на вземане, нито по отношение на отговорността на цесионерите за “злоупотребата” с процесуални права – да съберат, придобитото вземане по реда на принудителното изпълнение. При посочената доста ограничена хипотеза на отговорността за “злоупотреба” с процесуални права не стои необходимост от законодателни промени. Чл. 97, ал. 1 ЗЗД дава достатъчно добри правни възможности на добросъвестния длъжник да погаси нищожното си по размер задължение дори без необходимото съдействие от страна на кредитора. Погасяването безспорно би предоставило на добросъвестния длъжник процесуалната възможност елементарно да се защити от подобна “схема” – иск по чл. 439 ГПК по време на изпълнението (който може да бъде обезпечен по желание на длъжника) и ангажиране на отговорността на ЧСИ по реда на чл. 441 ГПК вр. с 45 ЗЗД.
3. В статията е даден значителен превес на защитата на правата на длъжника в описаните правоотношения. Детаилът, който според мен е пропуснат е, че положението на длъжника не може да се отегчи от сделките по частично прехвърляне на вземане сами по себе си. За длъжникът е без значение дали ще заплати 150 лева накуп или пък ще заплати 15 пъти по 10 лева. Ето защо според мен по горецитираното дело е било редно да се отрече правния интерес на длъжника изобщо да установява нищожността на договорите, по които не е страна, доколкото те сами по себе си не отегчават правното му положение. От друга страна вземането за разноски в изпълнението очевидно е функция на множество упражнени права на принудително изпълнение и разноските в изпълнителния процес, които са негова законова последица (арг. от чл. 79 ГПК). Нещо повече ако се движим по логиката на статията, Законодателят следва да мотивира кредитор на вземане за 1 000 000 да го продаде (прехвърли) само цяло (ако се появи купувач – цесионер), защото ако са налице например 10 купувачи за по 100 000 стои “немислимата” възможност положението на длъжника да бъде отегчено с 10 на брой прости (непропорционални) такси на ЧСИ, за което съвсем естествено цедентът следва да понесе отговорност. Лично аз считам за недопустим правен абсурд идеята като цедент да отговарям за противоправните действия на трето лице, пък било то и мой цесионер. Както посочих и по-горе, видно от фактическата страна на цитираното дело, погасяването на вземането, станало предмет на множество договори за цесия вероятно години наред е било на добрата воля на длъжника (от практиката си срещу подобни длъжници мога да споделя, че те почти винаги изчерпват напълно процесуалния ред за защита – което в Република България означава най-малко година-две). В статията е посочено, че длъжник по договора за цесия било електроразпределително дружество – финансовите възможности на такова дружество да погаси вземане в размер на 150 лева стои извън всякакво съмнение.
Защо са от значение горните разсъждения? Чл 3. ГПК предвижда, че процесуалните права следва да се упражняват добросъвестно и съобразно добрите нрави под страх от вреди. Функцията на гражданския процес е да бъде защита-санкция. Защита за страната, чиито материални права са накърнени и санкция за неизправната страна, избрала да не изпълни законово признатите си задължения. Следователно съдията, който субсумира фактите по делото под приложимата правна норма всякога следва да си даде сметка за това коя от страните в процеса е накърнила в по-голяма степен принципите на добросъвестността и добрите нрави – свръхплатежоспособният длъжник, който е избрал да не погаси нищожните си по размер задължения при пълен арсенал от правни способи за това или пък цесионерът, който е упражнил законово установеното си право на принудително изпълнение и като законна последица от това са възникнали вземания за разноски. Следва ли в защита на интересите на длъжника, който поради небрежност и/или желание да се обогати неоснователно не плаща на кредитора си нищожни суми и го “влачи” с години по съдилищата, да отречем правото на един кредитор да се разпорежда с вземането си както намери за добре или на един цесионер на признато със СПН вземане да упражни правото си на принудително изпълнение (при доказана липса на друго такова). Отговорността за вреди на цедента, който просто е разделил вземане от 150 лева на 15 вземания от по 10 лева считам да оставя без коментар.
Уточнение: Въпросът за добросъвестонстта и добрите нрави би стоял по коренно различен начин в светлината на доказано неплатежоспособен длъжник – потребител, който поради невъзможност да погаси едно вземане стане жертва на подобно мултиплициране на задълженията за разноски – една доста по-позната хипотеза в българската правна система. Считам, че недобросъвестността и упражняването на процесуални права от страна на монополите в разрез с добрите нрави вече изкристализират в практиката. След поправката “Мая Манолова” в чл. 78, ал. 8 ГПК дружествата в монополно положение незабавно прекратиха процесуалното си представителство от юрисконсулти, за което се присъждат разноски както за правна помощ и започнаха да се представляват от адвокати, които според наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения получават предвидените там минимуми. Дали моментът, в който монополистите се сетиха, че специализираните им юрисконсулти защитават материалните им права със способите на процесуалното право по-зле от адвокатите е случаен? Не представлява ли това само по себе си злоупотреба с процесуални права? Има ли кой да се осмели да зададе тези въпроси в Република България? А да им отговори? СлОчАйНоС?!
Извинявам се за допуснатите правописни и пунктуационни грешки, но материалът ме мотивира да напиша мнението си на един дъх късно вечерта.
Привет 🙂
Благодаря за хубавите думи и за градивната критика, която се отправили. Приемам предизвикателството и ще взема становище в кратки срокове. За мен е голяма чест, че написаното от мен е предизвикало толкова задълбочени размисли и ще ги взема предвид при последващо развитие на статията.
Важното е да се смаже “злоупотребата” с всички сили и средства – бързо, рязко, ефективно, окончателно. Няма значение колко принципа на правовата държава ще бъдат прегазени по пътя. Няма нужда да се обсъжда надълго и нашироко с какво се характеризират институтите на злоупотребата с процесуални права, какво се изисква за да бъде една сделка нищожна поради противоречие с добрите нрави или липса на предмет или липса на основание … “Злоупотребата” е толкова “явна”, “очевидна”, “безспорна”, “несъмнена”, че материалноправните сделки, сключени в нейните рамки са нищожни едновременно и съвкупно на всички основания и едновременно с това сами по себе си представляват злоупотреба с процесуални права, нищо че към момента на сключването им не са предприети никакви процесуални действия, за които единствено се твърди да са влошили положението на длъжника. А уж нищожността се преценявала към момента на сключване на сделката, защото една сделка не можело да се сключи като валидна и впоследствие да стане нищожна.
Иначе доколкото се говори за категории като добри нрави следва да се вгледаме и в социалния аспект на това явление и той е доста интересен – корпорациите са осъзнали, че и те могат да носят процесуалното качество “длъжник” и са се замислили за правата на длъжника … парадоксално!
Малко допълнение:
Според цитираното от Вас решение на РС Добрич, цесиите са нищожни, защото … цедираното вземане от 4 лв. е предявено за събиране по реда на изпълнителния процес и кредиторът претендира разноски по изпълнението. Казано по друг начин, цесията е нищожна, защото цесионерът претендира разноски по изпълнението!!! Явно упражняването на едно признато и гарантирано от закона право – това по 79 ГПК, води до нищожност на цесията.
Скандалното е друго – самото предявяване на 4-те лв. по реда на 429 ал. 1 ГПК, придружено с искане за събиране на разноските по изпълнението, води до нищожност. Нищожността е породена от последващ цесията факт – искането за събиране на разноски по изпълнението. Пълен абсурд!
Според цитираното от Вас решение на РС Добрич, ако цедираните 4 лв. бяха платени извънсъдебно /без разноски/ или ако цесионерът не претендираше разноски по изпълнението, то договорът би бил валиден.
Излиза, че нищожността на цесията зависи от последващ сключването и факт!
В по-читавите учебници по гражданско ясно е казано, че нищожността винаги е абсолютна, несанируема и изначална /налице е при подписване на договора/. А в разглеждания случай нищожността е настъпила … при включване на разноските в ПДИ :))))))))))))
Във връзка с коментара на archont
В случая по скоро се има предвид първото предложение от вас, а именно- частните правопримници изкарват нови изпълнителни листове за по-малките суми и по този начин злоупотребяват с правото си и продължават да натоварват длъжника с разноски по тези 15 изпълнителни дела.
Дали е злоупотреба с правото по отношение на въпросната хипотеза е спорен въпрос. По мое мнение трябва всички тези действия трябва да се разглеждат като съвкупност, а не като част от цялото. Това много ми напомня на заобикалянето на закона. Всяка от сделките сама по себе си е валидна но когато са така сключени че довеждат до забранен от закона резултат, то са нищожни. В тази връзка считам, че злоупотреба ще бъде налице ако цедентът именно с намерението да увреди изважда 15 изпълнителни листа за всяко от цедираните вземания.
Относно това кой е извършителя то би било мислимо да е самият цедент. Не там е въпроса. Отговорността се поражда от първоначалното действие, а именно разделяне на вземането на 15 части(както е в случая) и прехвърлянето им (чрез цесия) на 15 правни субекта. Реално … кому са нужни подобни действия, освен ако не се цели увреждане на длъжника или вземането не е огромно по размер(както вие дадохте за пример със 1 милион).
По отношение идеята за деликт… би могло да се мисли и в тази хипотеза. Честно казано аз докато писах статията … се замислих и върху това. Може ли да се релевира деликт. Не съм го включил в статията просто заради необходимостта да се вместя в обема и поради още едно съображение. Преди всичко тази хипотеза произтича от договор за цесия и всички последващи действия не биха били възможни ако го няма този договор. Поради това реших да аргументирам договорната отговорност. Неслучайно реших да не се урежда в ГПК заради споровете, които може да предизвика подобна уредба. Както става ясно на доста от въпросите, които Вие задавате няма еднозначен отговор и аргументи има в полза на повече от едно становище. Умишлено реших да релевирам договорна отговорност за цедента предвид факта, че от него започва цялата „схема“. Ако беше си извадил един изпълнителен лист…дори и впоследствие да прехвърли правата си на 20 лица като аргумент от чл.226 ГПК изпълнителния лист ще има сила и за цесионерите т.е те не биха имали интерес да изваждат нов.
По отношение на коментара на г-н. Георгиев
Забелязвам, че по въпроса се гледа само във връзка с посоченото решение. Искам да уточня, че то е само за пример и по никакъв начин не се обвързвам със становището изразено там. В много от случаи от практиката длъжникът даже не разбира за подобни действия. Докато се усети вземането е цедирано и периода между съобщението за цесията и завеждане изпълнителните дела е много кратък. Чувал съм за случаи при които днес пристига съобщение за цесия… а утре 15 изпълнителни производства…
В заключение:
Като цяло проблема е в самите действия с които използвайки разделността на вземането се достига до неправомерен резултат, а именно натоварването на длъжника с огромни и най-вече ненужни разноски. Като не си плаща си има законна лихва, уговарят се неустойки. С изложеното предложение de lege ferenda не искам да възвелича правата на длъжника(било то и добросъвестен, защото и тази възможност е напълно реална) над тези на кредитора. Просто целта е да се прекратят тези действия от цедента под заплахата или санкцията от това да плаща разликата.