Статията може да бъде свалена и прочетена в .pdf формат тук.
1. Решението на ВКС
С решение № 119 от 28.02.2025 г. по гр.д. № 500/2024 г., ВКС, I г.о., е решен следният казус.
Съставено е нотариално завещание. Пред съда са разпитани нотариусът и още двама свидетели, които сочат, че в деня на изготвяне на завещанието завещателят не е бил в състояние да посети кантората на нотариуса, бил е на легло, чувствал се е слаб физически, поради което нотариусът е поканен в дома му. При посещението си нотариусът донесъл предварително съставена молба за започване на нотариалното производство и след като завещателят многократно пред него обяснил, че желае да завещае цялото си имущество на „жена му“ Л. С. С., нотариусът се отправил към кантората си. Там, на служебния си компютър, изготвил и разпечатал оспореното нотариално завещание, след което се върнал в дома на завещателя, отново на няколко пъти проверил действителната му воля и способността да я формира и изрази, накарал го да подпише значително повече от необходимите екземпляри от завещанието – отново за да се убеди, че болният може да се подписва и е убеден в това, за което изразява воля. Нотариусът, при разпита му като свидетел, заявява, че той при изпълнение на текста на завещанието е допуснал фактическа грешка, като вместо да запише, че мястото на съставяне е домът на завещателя, е записал (по-точно пропуснал да поправи този реквизит в използваната от него бланка) неговата кантора на нотариус.
Въз основа на свидетелските показания на нотариуса и на останалите свидетели съдът по същество е приел за установено, че завещанието не е съставено на мястото, посочено в него – в кантората на нотариуса, а на друго място – в дома на завещателя, без това да е изрично упоменато в него. Уважил е иск за прогласяване нищожността на нотариалното завещание.
ВКС отменя решението и отхвърля иска за нищожност по следните мотиви.
„Последователно се приема в практиката на ВКС, че нормата на чл. 24, ал. 2 ЗН урежда изискванията за форма на нотариалното завещание, чийто фактически състав включва следните елементи: устно изявяване на волята на завещателя; записване на изявената воля от нотариуса; прочитане на записаното; отбелязване изпълнението на тия формалности, означаване на мястото и датата на съставянето му и подписване на завещателния акт от завещателя, свидетелите и нотариуса. Липсата само на някой от тези елементи на формата води до нищожност на завещателното разпореждане по смисъла на чл. 42, б. „б“ ЗН (решение № 88 от 09.07.2018 г. по гр. д. № 4176/2017 г. на ВКС, II г.о., решение № 135 от 14.02.2019 г. по гр. д. № 3188/2017 г. на ВКС, ІІ г.о.). Изискването в завещателния акт, изготвен от нотариуса, да бъде посочено мястото на съставяне на завещанието е необходимо с оглед преценка дали нотариусът е действал в границите на своя нотариален (териториален) район. Действително съгласно чл. 570, ал. 2 ГПК завещанията могат да се извършват от всеки нотариус без оглед на връзката между района на неговото действие и нотариалното удостоверяване, т.е. могат да се извършват от всеки нотариус независимо от местонахождението на недвижимия имот, предмет на завещанието, но нотариусът не може да отиде в района на друг нотариус и там да извърши завещанието, тъй като това би нарушило разпоредбата на чл. 573, ал. 1 ГПК, според която нотариусът не може да извършва нотариални действия извън своя район, и би довело до недействителност на нотариалното завещание съгласно чл. 576 вр. чл. 573, ал. 1 ГПК (нотариалното действие е нищожно, когато нотариусът не е имал право да го извърши). Точното описание на мястото, където завещанието е извършено (ако не съвпада с кантората на нотариуса), в смисъл на конкретизиран административен адрес, и пълното му и вярно обозначаване, обаче, няма значение, щом населеното място е в териториалния район на нотариуса. Ако отбелязването на населеното място не е достатъчно за преценка на местната компетентност, е необходимо да се отбележи и общината (решение № 103 от 06.06.2011 г. по гр.д. № 876/2010 г. на ВКС, ІІ г.о.).
Приема се в практиката на ВКС и това, че нотариалните действия са формални действия и трябва да се извършват при спазване на установените законна форма и ред. Не при всяко обаче погрешно или липсващо отбелязване на обстоятелства при нотариалното удостоверяване е налице нищожност по смисъла на чл. 576 ГПК, съответно липса на предписана от закона форма. Примери в това отношение в съдебната практика са разглеждани относно индивидуализацията на лицата, които участват в производството, както и относно елементите от датата на съставяне на акта – ден, месец или година. В тези случаи се приема, че изводът следва да се формира при преценка на цялостното съдържание на нотариалния акт, а не от записаното в отделни негови части (решение № 233 от 14.05.2012 г. по гр. д. № 1186/2011 г. на ВКС, І г.о., решение № 60 от 19.05.2016 г. по гр.д. № 3569/2015 г. на ВКС, ІІІ г.о.). Същото принципно разрешение следва да се приложи и когато при съставяне на нотариално завещание извън кантората на нотариуса не е означен точният административен адрес на мястото на съставяне, като улица и номер, или пък е означен погрешен адрес при вярно посочено населено място. В този случай посочването на населеното място, което е в границите на териториалния район на нотариуса, съставил нотариалното завещание, следва да се счете за достатъчен реквизит на завещанието по смисъла на чл. 42, б. „б“ вр. чл. 24, ал. 2, изр. 2, пр. 1 ЗН и причина същото да не бъде обявявано за нищожно, щом от съдържанието на акта може да се установи мястото на съставянето му и то е в границите на териториалния район на съставилия го нотариус. Спазването на законовите изисквания следва да се тълкува в полза на действителността на акта.“
2. Диренето на точния смисъл на нормата отвъд заклинанията
Както се вижда от горния пространен цитат, мотивите на ВКС да приеме, че „Точното описание на мястото, където завещанието е извършено (ако не съвпада с кантората на нотариуса), в смисъл на конкретизиран административен адрес, и пълното му и вярно обозначаване, обаче, няма значение, щом населеното място е в териториалния район на нотариуса, като [единствено] ако отбелязването на населеното място не е достатъчно за преценка на местната компетентност, е необходимо да се отбележи и общината“, са по-скоро „шамански“, „заклинателски“ мотиви – т.е. няма доводи, целящи аргументация от предходен или външен авторитет, а има мотиви, изхождащи от самозаявен авторитет: постулира се, че нормата има това и това значение, както ВКС приема, и толкоз. Ако има опит за аргументиране на тезата, че е достатъчно посочването на населено място, т.е., че „мястото“ на съставяне на нотариално завещание по смисъла на чл. 24, ал. 2, изр. 2 ЗН не е точното място (locus loci) на съставяне на завещанието, а само населено място, в рамките на което то е съставено, то този опит стъпва на аргументи за нуждата от проверка на местната компетентност на нотариалния орган, съставил завещанието.
Защо обаче ВКС смята, че целта на законодателя при изричното законодателно закрепване на нуждата от посочване на място на съставяне на завещанието в чл. 24 ЗН е била да попречи на нотариусите да обикалят страната и да съставят нотариални завещания извън своя район на компетентност? Дали изобщо такъв проблем – „странстващи нотариуси, правещи набези в чужд нотариален район, за да изповядват нотариални завещания“ – е съществувал изобщо у нас или другаде, така щото законодателят да се е видял принуден да вземе мерки против този проблем, като предвиди допълване на реквизитите на формата на нотариалните завещания? Надали. Във всеки случай, съгласно чл. 5, изр. 1 ГПК съдът е длъжен да реши делата според точния смисъл на законите, като само ако те са непълни, неясни и противоречиви – според общия им смисъл. Т.е. съдът преди всичко следва да се стреми да издири какъв е смисълът, който законодателят е искал да вложи в разпоредбата, която се тълкува. Не смисълът, който съдът иска да вложи в разпоредбата, а смисълът (значението), което законодателят е вложил.
Остава да направим опит да издирим смисъла на изискването за посочване на „място на съставяне на завещанието“ в чл. 24, ал. 2 ЗН при нотариалните завещания.
3. Историческият преглед води до Италия
В отменения Закон за наследството от 1890 г. нотариалното завещание се нарича „публично завещание“, както впрочем се нарича и в държавите, от които сме заели своето наследствено право – Италия и Франция – testamento pubblico, testament par acte public. В нашия закон уредбата на формата му се е намирала в чл. 61-65 ЗН 1890. В тези разпоредби изискване за посочване на място на съставяне на завещанието няма. И в литературата по ЗН 1890 изрично се приема, че „мястото, където завещаването е извършено от нотариуса, няма значение, щом то е в неговия район; ако завещателят не може да се яви в канцеларията на нотариуса поради болестно състояние, нотариусът следва да се яви при него, за да състави завещанието.“1
Ала изискване за посочване на място на съставяне на нотариалното завещание в новия ЗН 1949 има. Значи това е нововъведение2. Откъде ли е дошъл този реквизит на формата на нотариалното завещание? Както е известно, първият български Закон за наследството от 1890 г. е почти дословен превод на съответните разпоредби от италианския граждански кодекс от 1865 г., отнасящи се до наследяването, завещанията и даренията. Понеже министърът на правосъдието, който е внесъл законопроекта (Тончев), е ползвал текста на Codice civile от 1865 г. през руския превод на професор Зарудний, който не е особено добър3, и Законът за наследството от 1890 г. има някои редакционни отклонения от италианския си първообраз, както и някои тъмни места. Но при все това, налице е 99% съвпадение между първоначалния текст на българския Закон за наследството от 1890 г. и разпоредбите на италианския кодекс от 1865 г. Не е далече от мисълта, тогава, да проверим дали уредбата на формата на нотариалното завещание по действащия днес ЗН 1949 не е заета отново от Италия, но от италианския граждански кодекс от 1942 г.
И какво ще видим, ако погледнем към art. 603 C. civ. 1942, уреждащ формата на testamento pubblico? Ами, че нашият чл. 24 ЗН е отново рецепция (с много малко изменения по същество) на италианската норма на art. 603 C. civ. 1942. Ето текста на италианската разпоредба в мой превод.
Art. 603 C. civ. 1942
(1) Публичното завещание се приема от нотариуса в присъствието на двама свидетели.
(2) Завещателят, в присъствието на свидетелите, заявява на нотариуса своята воля, която се записва от самия нотариус. Същият прочита завещанието на завещателя в присъствието на свидетелите. За всяка от тези формалности се прави отбелязване в завещанието.
(3) Завещанието трябва да посочва мястото (il luogo), датата на приемане (съставяне) и часа на подписване, и да бъде подписано от завещателя, свидетелите и нотариуса. Ако завещателят не може да подпише или може да го направи само с голяма трудност, той трябва да обяви причината и нотариусът трябва да отбележи това заявление преди прочитането на акта.
(4) За завещанието на ням или глух се прилагат нормите, установени от нотариалния закон за публичните актове на тези лица. Ако завещателят не може освен това и да чете, трябва да присъстват четирима свидетели.“
Ето, че е видно откъде чл. 24 ЗН 1949 г. е заел изискването за място на съставяне на завещанието – то е дошло от изискването на art. 603 C. civ. 1942 за посочване на il luogo del ricevimento – място на получаване [на волеизявлението на завещателя от нотариуса] при публичните завещания.
Италианската доктрина по Codice civile от 1942 приема, че il luogo del ricevimento е „мястото на обитаване на завещателя или кантората на нотариуса или всяко друго служебно помещение, жилище, дом за социални грижи или болница, в която актът е действително извършен“4. Сиреч не става дума за посочване на населеното място, в което се е намирал нотариусът, завещателят и свидетелите, а за посочване на конкретното жилищно, служебно или болнично помещение, в което е изповядано нотариалното завещание.
4. Същият казус, но пред италианския Касационен съд
Два месеца след като българският ВКС решава коментираното дело, италианският Corte suprema di cassazione постановява решение от 14.04.2025 г. по дело № 26010/2019, Второ гражданско отделение.
По това дело италианският касационен съд е разглеждал валидността на нотариално завещание на италианка, съставено в Аржентина, пред аржентински нотариус, в което била посочена общината и населеното място на съставяне на завещанието, но е не и конкретно помещение/място – т.е. без locus loci.
Италианският касационен съд е обсъждал валидността на нотариалното завещание спрямо art. 603 C. civ. 1942, като е приел, че то е действително по съображението, че „при публичното завещание липсата на указание за locus loci, разбирано като пълен адрес на мястото, където е било съставено, предвидено от Нотариалния закон, не води до неговата недействителност, тъй като такава санкция е предвидена от закона само за липсата на указание за общината и защото, след като Гражданският кодекс е смекчил санкциите по отношение на формалните недостатъци на завещанието, не е разумно такъв пропуск да има в завещанието по-тежки последици в сравнение с другите нотариални актове.“
Този аргумент е неприложим у нас. Вярно е, че нотариалното завещание не е нищо друго освен нотариален акт, с който се удостоверява завещателното волеизявление на наследодателя5. Но той е нотариален акт, уреден в специален закон, със свои особености, дерогиращи общите правила на нотариалните удостоверявания. Което е още по-съществено в случая – у нас дори по общите правила на нотариалните актове в случаите, в които нотариусът е длъжен да посочи locus loci (място) на изповядването на нотариалния акт, непосочването на такова място води до нищожност на нотариалното удостоверяване – арг. чл. 576 ГПК вр. чл. 580, т. 1 ГПК. Нищожността на нотариалното удостоверяване, т.е. на нотариалното завещание като акт на нотариуса, води до нищожност поради липса на форма на завещанието като волеизявление на завещателя – арг. чл. 42, б. „б“ ЗН вр. чл. 24, ал. 2 ЗН.
Това, което „спасява“ италианските нотариални завещания от нищожност поради липса на форма при непосочване на locus loci на съставяне на завещанието, е изключителната норма на art. 606 C. civ. 1942, която разделя дефектите на формата на завещанията на две категории и предвижда абсолютна нищожност само на недостатъците във формата от първата категория – особено тежки дефекти, а за всички останали недостатъци предвижда унищожаемост.
Нека приведа текста на разпоредбата в двете й алинеи.
Art. 606 C. civ. 1942
(1) Завещанието е нищожно, когато липсва саморъчно изписване или саморъчен подпис в случаите на саморъчно завещание, или липсва писмено записване от нотариуса на изявленията на завещателя или [липсва] подписът на нотариуса или завещателя, в случаите на завещание чрез нотариален акт.
(2) При всеки друг недостатък на формата завещанието може да бъде анулирано по искане на всеки заинтересован. Искът за анулиране се погасява с петгодишен срок от деня, в който са завещателните разпореждания са приведени в изпълнение.
Подобна изключителна норма, която в редица случаи „спасява“ завещанията с дефекти във формата, не съществува във Франция, нито по старото италианско право на Codice civile от 1865 г., няма и никога не е съществувала у нас. Тя е въведена в Италия през 1942 г. Въпрос на законодателна преценка е дали да я възприемем и ние de lege ferenda. Обаче de lege lata няма съмнение според мен, че изводът на българския ВКС е грешен – нотариално завещание без посочване на locus loci на съставянето на завещанието е нищожно – по арг. чл. 42, б. „б“ ЗН вр. чл. 24, ал. 2, изр. 2 ЗН.
Бележки под линия:
1 Венедиков, П. Система на българското наследствено право. Трето допълнено издание. С бележки на автора върху второто издание, редакторски бележки към третото издание и препращане към актуалния закон. Ред. Св. Иванов. С., ИК „Петко Венедиков“, 2019, с. 103, § 81 в третото и във второто издание.
2 В проекта за Закон за наследството от месец октомври 1948 г. не е имало самостоятелна уредба на формата на нотариалното завещание, а в чл. 24 от проекта се е препращало към формата на нотариален акт, като изрично в мотивите към този проект се посочва, че се цели да се изключат инструментарните свидетели и свидетелите за самоличност. Законодателната комисия обаче в Шестото ВНС, приело окончателния закон, е създала текста на чл. 24 във вида, в който е приет, с аргументите, че: „Съгласно чл. 12 от Закона за нотариата, проекто-актовете се представят на нотариуса готови, изготвени от страните без негово участие и контрол. Той само ги прочита на страните и те ги одобряват и подписват. Комисията обаче намира, че при този ред на изготвяне нотариалните актове няма достатъчна гаранция за свободно изявяване последната воля на завещателя. Заинтересувани лица могат да му окажат давление, особено като се има предвид защо се правят завещанията и на каква възраст и в какво състояние са обикновено завещателите. Явяването пред нотариуса, за да бъде прочетен и подписан актът от завещателя, също не е достатъчна гаранция, че за толкова кратко време той ще разбере смисъла и значението му, за да може да се реши да подпише или не акта. Ето защо комисията предлага ред и форма, при които нотариусът в присъствието на свидетели ще изготви целия завещателен акт и ще запише и после прочете на завещателя само това, което той му е изявил (продиктувал) устно. Само така може да се отстрани изцяло или да се намали до минимум опасността да бъде опорочена последната воля на завещателя.“ – Вж. Петров, В. Мотиви и законодателно обсъждане на Закона за наследството от 1949 г. – Електронно издание „Предизвикай правото!“, https://www.challengingthelaw.com/semeino-i-nasledstveno-pravo/motivi-obsazhdane-zn-1949/, ISSN 1314-7854, 07.07.2022 г.
3 Фаденхехт, Й. Несъобразности и редакционни погрешки в Закона за наследството. – Списание на Юридическото дружество в София, г. II (1902/1903), № 1, с. 39.
4 Rescigno, Pietro (cur.). Il testi fondamentali commentate con la dottrina e anotati con la qiurisprudenza. Codice civile. Quinta ed. T. I. L. I-IV. Coordinatori G. P. Cirillo, V. Cuffaro, F. Roselli. Milano, Giuffre ediotre, 2003, p. 742, както и цитирания там Giannatasio. Delle successioni, COM. UTET, 1962, p. 138. Същото тълкуване за „място на съставяне“ на публично завещание дава и Bonilini, G. Manuale di diritto ereditario e delle donazioni. 11 ed. Walters Kluwer ed., 2022, p. 359, но допълнително той посочва, че Нотариалният закон поставя изискване да се посочи и общината, в която е съставен актът, т.е. според този автор реквизитите на публичното завещание по гражданския кодекс следва да са налице, наред със, а не вместо, реквизитите по общите правила за нотариалните актове, действащи в Италия.
5 Сталев, Ж. Новото нотариално право. – Юридическа мисъл, 1949, № 1, с. 15, под линия. Цанкова, Ц. – В: Цанкова, Ц, Ек. Матеева, М. Марков, Вес.Петров, Д. Танев, Ив. Георгиев. Закон за наследството. Научноприложен коментар. Проблеми на правоприлагането. Анализ на съдебната практика. Нормативен текст. С., Труд и право, 2016, с. 347, дава следното определение: „Нотариалното завещание е нотариално удостоверяване на правна сделка, което се оформя като нотариален акт“, като посочва (с. 348), че нотариалното завещание се подчинява на специалните изисквания на чл. 24 ЗН, а правилата на ГПК за нотариалните производства (чл. 569-594) имат субсидиарно приложение.
Голяма (пубертетска) бунтарщина срещу тоя “лош” ВКС бре, все едно миналите и външните (разбирай западноевропейските) авторитети са с по дефиниция с по-голяма тежест от настоящите:
“…е необходимо да се отбележи и общината“, са по-скоро „шамански“, „заклинателски“ мотиви – т.е. няма доводи, целящи аргументация от предходен или външен авторитет, а има мотиви, изхождащи от самозаявен авторитет: постулира се, че нормата има това и това значение, както ВКС приема, и толкоз.”
Съжалявам, ама с разсъждения от типа “манджа с грозде” като изложените в статията доникъде няма да я докараме, щото изводите са показателни как като се вторачваме в рецепцията и историческия произход на нормите крайният резултат е точно обратният на този в партньорските ни страни, чиято регулация е съобразена с избягването на тежките последици от прекомерния формализъм и ако обърнем внимание родната такава ще установим редица вътрешни противоречия/неясноти в мотивите на автора:
1) “Но той е нотариален акт, уреден в специален закон, със свои особености, дерогиращи общите правила на нотариалните удостоверявания.” – това със сигурност отслабва обосновкаата, защото систематичното тълкуване на процесуалния закон (чл. 49, чл. 50 и др. ) е значително по-солидно от ЗН, явяващ доста оскъден откъм ползването на този неконкретизиран общ (в случая без определението “населено”, а иначе свързван с компетентността на районния съд) термин , или позоваването на гражданския кодекс е практически ирелевантно, защото изричната регламентация в чл. 24, ал. 2 от ЗН (lex specialis, препращащ нарочно единствено към чл. 578, ал. 1 и 2, без чл. 580 във вр. с чл. 576, от ГПК ) на съдържанието на нотариалния акт представлява иманентна част от комплексната форма, респективно валидност на завещателното разпореждане – с две думи не е налице бланкетност и празнота, нуждаеща се от запълване.
2) В допълнение не е разгърната засегнатата с едно изречение диференциация между тестамента и нотариалното му оформление (кумулиращо тясното разбиране и качественото такова- по преждецитираните чл. 578 и 580 от ГПК), в която е облечено субективното частно желание в съчетание с тази за манипулативно поднесения антагонизъм на липса/грешка, съзнателно отклонявайки читателя от коректната за казуса “непълнота”, която не е синоним на “невярна” или (цялостен) “пропуск” на информация, на означаването на дадено събитие без волеизявителен елемент – при капиталните консеквенции за действителността на акта няма как интерпретациите да се придържат сляпо към ригидната парадигма за фундаментално неспазен реквизит, и то изхождайки от чуждата нам италианска юриспруденция, работеща по съвсем друга уредба, адаптирана към евентуалните житейски ситуации.
3) Ключът към казуса наистина е в чл. 42, б. “б” от ЗН, а не генералния ГПК:
“Чл. 42. Завещателното разпореждане е нищожно:
…
б) когато при съставянето на завещанието не са спазени разпоредбите на чл. 24, съответно чл. 25, ал. 1, и …”
във вр. с
чл. 24, ал. 2″
“Нотариусът отбелязва изпълнението на тия формалности в завещанието като означава и мястото, и датата на съставянето му.”
Въпреки скорошните изменения от 2008 г. обаче легислатурата не отстъпва от позицията си за водещата роля на материалния нормативен акт пред процедурния, а в добавка и per argumentum a contrario на императива на чл. 576 във вр. с чл. 573, ал. 1 от ГПК (без другите алинеи, досежно точното мястото на извършване на удостоверяванията) сочат, че излизането извън пределите на този “санкционен режим” на нередовностите, допуснати в охранителното производство, е нищо повече от дописване на закона, а парадоксът е че този ракурс поставя нарушаването на реалното извършване функциите от нотариуса (извън канцеларията, при отсъствие на прелиминарните изисквания, но в района) в по-благоприятно положение от неточното отразяване на него факт, което е абсурдно и не може да бъде споделено.
Читаво произведение, имащо своите достойнства, но няма да се зле да се ограничава употребата на профанизми като “сиреч” и прочие ненужни разговорни частици.
4) Дори зачитайки чл. 580, т. 1 и съпоставката му с чл. 573 от ГПК, детайлният разкрива и други особености, касаещи “часа и мястото” на издаване, закрепени като образно казано “задължително избираеми” реквизити:
– при наличие на нужните предпоставки, т.е. излизане извън стандартната хипотеза (by default) на удостоверителни действия в кантората и
– от еднакъв, по-нисък от обичайната двойка “време и място”, ранг, ала с понятия, намиращи се в две различни по обхват семантични плоскости, създаващо известно объркване за описването;
* в текста на чл. 24, ал. 2 от ЗН е “…и датата [в широк смисъл, вкл. година и месец] и мястото…” – конотационно и двете търсят юридическа релевантност на посочването, чиято подробност е важна до дадено ниво за момент и район на действие на нотариуса.
– “когато е необходимо” – задава паралелно обезателност (не е ползван съюзът “ако”) и обща потребност – не просто само законова (можеха да ползват фразата “в предвидените в закон случаи”), заради формализма, но с телеологична природа, или отбелязването на локуса не е самоцелно, ами с при възникване на специфични обстоятелства, които установително да “обслужи” чрез нарочното отразяване.
ГПК:
“Място и време на нотариалните удостоверявания
Чл. 573. (1) Нотариусът не може да извършва нотариални действия извън своя район.
(2) (Изм. – ДВ, бр. 50 от 2008 г., в сила от 01.03.2008 г.) Подлежащи на вписване нотариални актове се издават само в канцеларията на нотариуса в работно време.
(3) Другите нотариални действия могат да се извършват и вън от канцеларията и в неработно време, когато уважителни причини пречат за явяването на участващите в удостоверяването лица в нотариалната канцелария или налагат незабавното извършване на нотариалното действие.
…
Чл. 580. Нотариалният акт съдържа:
1. годината, месеца, деня, а когато е необходимо – и часа и мястото на издаването му;”