(извадка от Hans Blumenberg, Begriffe in Geschichten, Suhrkamp Verlag, Frankfurt am Main 1998, с. 93–95; превод на проф. дфн Стилиян Йотов)
Понятието инфекция задава посоката на интереса ни към нея. Заразеният (инфицираният) е накърнен в своя интегритет, който трябва да бъде възстановен.
При това заразникът (инфекторът) остава да лежи по гласисите [част от подстъпите, външните наклонени земни насипи пред рововете] на крепостта. С него се постъпва по справедливост, той не е „жертва“ на защита в някакъв разумен смисъл.
Насоката на този теоретичен поглед е предугадена в голямата паника от бацилите при смяната на XIX и ХХ столетия. За нейното справедливо възмущение срещу агресивния подмолен свят на невидимото никое средство не изглеждаше достатъчно остро, никоя процедура достатъчно педантична в нейната строгост. Съответни на възхода на усета за борба бяха и триумфите, за чието название думата „изтребление“ – на чумата, на холерата, на тифа, на венерическите болести – се оказа възможно най-правилната. След като и шарките бяха заличени по целия свят, стана още веднъж дума за „изтребление“, но скепсисът относно окончателния характер на завоеванието отдавна се беше разраснал. Тъй като светът на „възбудителите“ се оказа хитър, лукав, обигран, способен да се учи – противник, който е бил подценен, след като веднъж е бил обвързан с обезумяла от ярост гибелност.
Този мисловен път би могъл да получи някакво извинение, ако „идеята“ за защита на вида, с която най-усърдният от всеядните облекчава съвестта си, бъде разширена надолу, в полето на микробното и молекулярното – както с оглед и на това, че в хода на помитащите унищожения с помощта на хигиената и асептиката се затриват и благотворните обитатели на червата и епидермите, които често пъти се налага да бъдат отглеждани с мъка наново. Но все пак не бих желал да се тормозя толкова с мисълта за защита на вида.
Онова, за което обаче също е редно да стане дума, е теоретичната вреда, възникнала от едностранчиво доминиращата насока на понятието за инфекция: микробите, които съгласно заглавието на една прочута книга се „прогонват“, се изплъзват от наблюдението не само в инструментално-оптичния смисъл на своето име. Начинът на функционирането им остава без внимание, докато само мъртвият микроб се смята за добър. Чак до края на второто хилядолетие и на чутовния век на защитата от инфекции микроорганизмите като такива не са били вземани на сериозно, тъй като е било възможно да се освободим от въздействието им. Почти нищо не се е знаело за това как „го правят“, за да предизвикат своите патологични ефекти, и още по-малко – как правят така, щото отново и отново да прекрачват наложените им граници. Едва след като генетиката се сдоби със своята „техническа“ перспектива и можеше да предложи вътрешномикробното отглеждане на ензими и протеини от всякакъв вид, някогашните „бацили“ се превърнаха в организми със собствена претенция за съответното им място в теорията. Така например налазеният от малариен плазмодий човек започна да изглежда само като гол „междинен хазяин“ за същества с по-висши умения за самосъхранение чрез промяна на своята форма и с изкуството да се крият като в землянки в тялото на гостоприемника. Постепенно новата артикулация на стария „страх от бацили“ се конкретизира, тези агресори биха могли да се окажат много по-многообразни във вариациите на своя образ и по-бързи в създаването на свои варианти, отколкото „фармакологичният“ прогрес – или по-скоро: вървежът в крак – да може да разгърне своя репертоар. Както винаги е ставало с човешката конституция на духа, голата неопределеност или неопределимост във възможностите на „другото“ събужда – както някога потребност от всесилие – една изпълнена със страх потребност от спасение. Нужно е да сме подготвени за всичко „в най-общ план“, а не за дадения специфичен враг, и това става най-добре чрез нещо като заиграване с „природата“, чрез магията на биотичното, във всичките форми, измислени от находчивите, на също толкова неопределените подсилки и свръхздравословни форми на живот.
Затова с пълно право тук се крие един от корените на страха, да се навлезе с манипулации в този и бездруго неуловим, но на това отгоре и „неизтребим“ подмолен свят, с който е възможно помирение, ако се остави на мира. В края на краищата, какво толкова може да се извлече от безкрайността на този потенциал, който някой ден няма да може да се удържи зад шлюзовете в лабораторията! От некогашния ужас от невидимото бе възникнал този от неуловимото, което, макар да изглеждаше понятно, излагаше – по мярата на всяко сериозно схващане – на посмешище всяка мисъл за преодоляване, за някогашното „изтребление“. Този спасителен път се оказа препречен, а вестителите на странични пътища и на пътища за промъкване до спасението не упражняваха някакво сериозно въздействие: онези помирители с природата, които, за да ги оставим да я спасят, вече се бяха провъзгласили за „вещи“ върху професионалните си баджове. Кой не би бил склонен да каже: Бог да (им) е на помощ!
В такова общо състояние на човешкото отношение към природата душевните терзания изглеждат достатъчно големи, за да не бива да очакваме твърде много бдителност по отношение на „размишленията“, че с финалната представа за „изтреблението“ на ендемичното като епидемично също така и една от „абсолютните метафори“ на епохата загуби почва под краката си и своята аналогична правдоподобност. И все пак не бива да се пропусне да се хвърли един последен поглед върху практикуващия застъпник на онази отмираща метафора: върху Хитлер. Той беше не само въплъщението на „страха от бацили“, колкото индивидуално „ангажираният“ от него, като например надутият от чревни газове, предизвикани бактериално, който заради тяхната акустична стигма прибягва до всички средства, които са на разположение на всеки шарлатан, и освен това чийто глас – магическият инструмент на властта – е застрашен всекидневно от блокаж заради инфекция. Отвъд всичко „реално“ и „нереално“ той беше обсебен от фикс идеята за инфекция на кръвта, от една толкова отравяща живота инфилтрация на народа, който уж му бил предоставен да бъде спасен, че единствено граничната идея на хигиената би могла да донесе някакво лечение: „изтреблението“ на заразника (инфектора). Върху хранителната почва за полуобразоване на монократа тази идея за практикуващия лечител избуя до степента на смъртоносно безчинство, което в своя зародиш бе останало непредвидимо.