(дата на записа: 31.05.2023 г., продължителност: 1:26:14)
(всички теми на Vox Nihili – виж тук)
Всички епизоди на Вокс Нихили
може да чуете и в YouTube на този адрес.
—
—
„Завист“ (31.05.2023)
Серията „Вокс нихили“ на Ratio Podcast и Предизвикай правото! изследва пресечните точки на науката и технологиите с етиката и правото, а също така и редица дискусионни теми от сферата на философията. Може би си спомняте, че имахме сходна серия събития на име Vox Nihili – сега ги пренасяме в аудио и видео формат.
Любомир Бабуров, Валентин Калинов и Стоян Ставру обсъждат:
– За какво завиждаме?
– Каква е разликата между завистта и ревността?
– За какво Пенчо Славейков би завидял на Елин Пелин?
– Кой е „българският Икар“?
– Кой е главният герой в притчата за Соломон и разделянето на детето?
– Каква е връзката между завистта и злобата?
– Може ли да завиждаме благородно?
– Как завистта разрушава основно предпоставки на теорията за играта: рационалния избор на варианта „печеля-печеля“?
– Трябва ли ни трети човек, за да възникне завистта, и защо блондинките могат да ни „развалят деня“?
– Как психоанализата обяснява завистта и каква е ролята на пола?
– Възможно ли е правото да е възникнало от завистта (Фройд)?
– Може ли завистта да урочасва?
– Как може да си обясним завистта като биологичен феномен?
– За какво Стоян завижда на Любо (въпросът бе отклонен и все пак)?
Разговорът е част от поредицата за седемте смъртни гряха, като този път е ред на завистта. От Кант до Фройд завистта е получавала различни дефиниции, за да бъде определена в Уикипедия като „вътрешна злоба, предизвикана от успехите, радостта, задоволството и благополучието на други хора“. Може ли обаче тази „вътрешна злоба“ да бъде съзидателна и да задвижва желанията или тя по правило и без изключения има деструктивен ефект? Дали завиждаме повече на съседите си или на звездите от Холивуд и каква всъщност е разликата? Разбира се, говорихме и за етажната собственост, конфликтите в детството (по Фройд) и разликите в женския оргазъм. Да, Вальо беше!
Разговора може да чуете ТУК.
Допълнителни материали:
– Въжделение и страдание (книга), Зигмунд Фройд, Наука и изкуство 1996 (линк);
– Изповеди (книга), Св. Аврелий Августин, гл. I, VII, 11. С., Изток-Запад, 2006, стр. 17, прев. А. Николова (линк);
– Хладнокръвно (книга), Труман Капоти, В.Т., Абагар, 1999, прев. К. Гончарова (линк);
– Метафизика на нравите. ч. 2 (книга), Имануел Кант, С., Фараго, 2010, 211-212, прев. Б. Ив. Гумнеров (линк);
– Луда от завист (La Monomane de l’envie) (картина), Теодор Жерико (1791-1824), 1822 (линк).
„Тогава дойдоха при царя две блудници та застанаха пред него. И едната жена рече: О, господарю мой! аз и тая жена живеем в една къща; и аз родих като живеех с нея в къщата. И на третия ден, откак родих аз, роди и тая жена; и ние бяхме сами заедно, нямаше външен човек с нас в къщата, само ние двете бяхме в къщата. И през нощта умрял синът на тая жена, понеже го налегнала. А тя, като станала посред нощ, взела сина ми от при мене, когато слугинята ти спеше, та го турила на своята пазуха, а своя мъртъв син турила на моята пазуха. И в зори като станах, за да накърмя сина си, ето, той бе мъртъв; но на утринта, като го разгледах, ето, не бе моят син, когото бях родила. А другата жена рече: Не, но живият е моят син, и мъртвият е твоят син. А тая рече: Не, но мъртвият е твоят син, а живият е моят син. Така говориха пред царя. Тогава царят рече: Едната казва: Тоя живият е моят син, а мъртвият е твоят син; а другата казва: Не, но мъртвият е твоят син, а живият е моят син. И царят рече: Донесете ми нож. И донесоха нож пред царя. И царят рече: Разделете на две живото дете, и дайте половината на едната и половината на другата. Тогава оная жена, чието беше живото дете, говори на царя (защото сърцето й я заболя за сина й), казвайки: О господарю мой! дай й живото дете, и недей го убива. А другата рече: Нито мое да е, нито твое; разделете го. Тогава царят в отговор рече: Дайте на тая живото дете, и недейте го убива; тя е майка му.“
Соломоновата присъда
(3 Царе 3:16-27)
„Виждал съм аз и съм би свидетел на ревността на един младенец: да говори още не можеше, но побледнял, с отровен поглед гледаше той своя млечен брат. Та кой не знае това? Майките и дойките твърдят, че тия недъзи се лекуват, но с какви лекове, не зная. Та невинност ли е това — насред бликащия изобилно млечен извор да не можеш да търпиш редом със себе си равния по съдба, който в момента изпитва най-голяма нужда и живее само благодарение на тази храна?“
Августин, Изповеди, гл. I, VII, 11.
С., Изток-Запад, 2006, стр. 17, прев. А. Николова
„Това, което по-късно се проявява в обществото като общ дух, esprit de corps и т.н., не крие произхода си от първоначалната завист. Никой не бива да се стреми да изпъква, всички трябва да имат едно и също и да бъдат еднакви. Социалната справедливост означава сами да се отказваме от много неща, за да принудим и другите да се откажат от тях, или, което е същото, да не могат да ги изискват. Това изискване за равенство е коренът на социалната съвест и на чувството за дълг. По неочакван начин то се разкрива в страха на сифилистиците от заразяване, който психоанализата ни помогна да разберем. Страхът на тези нещастници произлиза от силната им съпротива срещу неосъзнатото желание да предадат заразата си на другите, тъй като е несправедливо само те да са заразени и лишени от толкова неща, а другите – не. Същото ядро има и чудесният анекдот за Соломоновата присъда. Щом на едната жена детето е умряло, и другата не бива да има живо дете. По това желание се познава изгубилата детето си. Следователно социалното чувство почива върху превръщането на едно първоначално враждебно отношение в положителна връзка от типа на идентификацията.“
Зигмунд Фройд
Психология на масите и анализ на Аза [1921],
прев. М. Дилова
„Завистта (livor) е склонността да възприемаме болезнено чуждото благополучие, дори и да не вреди на нашето собствено. Нея, когато се изяви на дело (да ощети благото на Другия), наричаме квалифицирана завист; иначе, обаче — само неприязън (invidentia).
Последната представлява само една непряко-злостна душевност, а, именно, нежелание да видим собственото си благополучие засенчено от благополучието на Другите. Защото ние не правим оценката на собственото благополучие според вътрешната му стойност, а я правим нагледно осезаема като вземаме за мащаб благополучието на Другите. Затова понякога казваме за съгласието и щастието в някой брак или семейство, че били достойни за завист и т. н.: като че ли въобще ни прилича да завиждаме някому за каквото и да било. Подбудите към завист лежат, следователно, вътре в природата на човека и, само когато избият навън, се превръщат в този отвратителен порок. А той е порок на мрачна, самоизмъчваща страст, която е насочена, най-малко според желанието, към разбиването на щастието на Другия: затова тя е противоположна на Дълга на човека, както към самия себе си, така и към Другите.“
Имануел Кант,
Метафизика на нравите
прев. Б. Ив. Гумнеров
