За придобиването на статус на юридическо лице на религиозните общности в Бъгария и в някои други държави

I. Увод

Религиозните общности по света и у нас са самостоятелно обособени правни субекти, които присъстват активно в публичното пространство и осъществяват отделни функции, подчинени на симбиозата между обществените и частните интереси на гражданите. За да стане възможно това обаче е необходимо приложението на законов режим, осъществяващ достъпа на религиозните общности до участие в гражданския и публичния оборот на блага. Това е моментът на придобиване на правосубектност на религиозната общност. Тогава тя започва своето легитимно съществуване.

В оглед на този момент в различните държави по света съществуват особености, които определят специфична диференциация на религиозните общности и различен законов режим за възникване на тяхната правосубектност. Поради тази причина следва да се разгледат отделните законови решения, като в заключение се отговори на следните въпроси:

– кои са общите моменти в законовата уредба на засегнатата материя в различните държави;

– на какво се дължат различията в избрания подход;

– съответства ли законовата материя в България на тази в развитите демократични държави.

Крайната цел на този анализ е привеждането в полезрението на читателя на някои алтернативни решения в светлината на проблемите на засегнатата тематика, които да послужат за отправна точка в осмислянето (или дори преосмислянето) на действащата законова уредба.

II. Отделни законодателни модели на регулация

1. България

В България като традиционно вероизповедание в чл. 13, ал. 3 от Конституцията на Република Българияⁱ е признато източното православие.ⁱⁱ Тази идея е доразвита и в Закона за вероизповеданиятаⁱⁱⁱ в чл. 10, ал. 2, в който като единствен легитимен представител и изразител на вероизповеданието е призната Българската православна църква, която ex lege има статус^iv на юридическо лице.^v Същото се отнася и за нейните местни поделения, които също имат статус на юридически лица – така Тълкувателно решение № 1 от 23 ноември 2010 г. на ОСТК на ВКС^vi.

Всички останали религиозни общности придобиват статус на юридически лица след завършване на процедура по регистрация, която се провежда пред Софийски градски съд по реда на глава четиридесет и девета "Общи правила" от Гражданския процесуален кодекс^vii. С реализирането на процедурата по регистрация религиозните общности се превръщат в религиозни институции, които могат да притежават имущество, да разкриват лечебни, социални и образователни заведения и да получават субсидия от годишния държавен бюджет.^viii

От изложеното става видно, че българското законодателство предвижда път за придобиването на правосубектност на всяка религиозна общност, изразила правомерно такова желание^ix. Въведени са обаче различни законови разрешения по отношение на възникването на статуса им на юридическо лице, което обаче не въвежда неравноправие между правните субекти и не нарушава основни конституционни принципи^x. Различието е обусловено от историческото и културно минало на българския народ и стъпва на изричната разпоредба на чл. 13, ал. 3 КРБ.

2. Сърбия

Законодателството на Сърбия^xi разграничава няколко вида религиозни общности: традиционните църкви и религиозни общности, конфесионалните общности, религиозните организации и религиозните асоциации (сдружения). Въпреки многообразието на религиозни сдружения, съществува специална правна уредба само за две от тях – традиционните църкви и традиционните религиозни общности, статусът на които се урежда от Закона за църквите и религиозните общности от 2006 г. Този закон третира по еднакъв начин както традиционните църкви, така и традиционните религиозни общности, въпреки терминологичното разграничение между тях. Останалите форми на религиозни сдружения се регулират от общото гражданско законодателство.

Аналогично със законодателната уредба на България, така и в Сърбия се наблюдава диференциран подход в нормативната регулация на въпросите, касаещи придобиването на правосубектност на религиозните общности. Различие обаче има в разграничителната линия между дефинираните религиозни образувания. То обаче е отново обусловено от вътрешни за страната особености, които са свързани преди всичко с историята, бита и културата, а не с оглед на постигането на специфични правни резултати.

3. Румъния

В Румъния^xii съществуват три вида религиозни общности. На първо място, това са религиозните групи, които са форма на свободно обединение и не подлежат на регистрация, но и не ползват държавна подкрепа, нито данъчни облекчения или други преференции. На второ място, това са религиозните асоциации, които представляват юридически лица, регистрирани по специален ред, който изисква вероизповеданието да има повече от 300 последователи. Асоциациите могат да ползват данъчни облекчения по отношение на местата за религиозни обреди и церемонии. На трето място, това са религиите (вероизповеданията).

Това деление на религиозните общности в Румъния не е характерно за дотук разгледаните примери. Целта му е оформяне на различни пътища за законово третиране на придобилите правосубектност обединения. Очевидно идеята на законодателя тук е преди всичко осъществяването на контрол върху имуществените права и задължения, което да спомогне за по-голямата сигурност в процеса на разходване на средства от признатата за юридическо лице религиозна общност.

Следва да се отбележи, че законовият режим в Румъния стъпва на по-различна идеология от посочените по-горе примери в България и Сърбия, при които водещ момент е историческото наслагване на факти и обстоятелства. Избраният подход обаче не представя съществено изменение на правната рамка, а е израз на различни приоритети на законотвореца в изписването на регулативната нормативна рамка.

С оглед на тези приоритети е и специфичното изискване, което се въвежда с оглед на регистрацията на религиозните общности. То се изразява с наличието на една положителна предпоставка – юридическо лице е необходимо да има последователи над 0.1 % от населението (приблизително 22 000 души), както и да е съществувало като асоциация в продължение повече от 12 години.

Чрез това изискване се въвежда минимален праг по отношение на членската маса, която следва да е налична към момента на придобиване на статус на юридическо лице. Такова изискване не се среща в България и Сърбия и представлява оригинален законодателен подход.

4. Франция

Във Франция^xiii гражданите могат да се сдружават чрез учредяването на две алтернативно зададени правни образувания – това може да стане или в „асоциации за упражняване на култ”, или в „асоциации с нестопанска цел”.

На асоциациите за упражняване на култ изрично им е предоставена възможността да придобият статус на юридически лица чрез реализирането на специална процедура по регистрация. Те могат да наследяват имущество по завещание, както и да ползват различни законови облекчения. Те обаче са юридически образувания с лимитиран предмет на дейност – упражняване на култ, което препятства опитите за злоупотреба с права.

Асоциациите с нестопанска цел, от друга страна, нямат правен статус на юридически лица, поради което и не подлежат на регистрация. Те нямат правото да наследяват и не се ползват от предимствата на законовите облекчения. За разлика обаче от асоциациите за упражняване на култ, асоциациите с нестопанска цел се характеризират с по-малко изисквания към упражняването на дейността на религиозната общност и навлизането в гражданския оборот. Обяснението за това се корени в липсата на държавна опора, което предполага и липсата на завишена по нормативен обем регулация поради липсата на засилен обществен интерес.^xiv

5. Австрия

Религиозните общности в Австрия^xv са: законно признати църкви, регистрирани религиозни общности и религиозни  дружества, които са приравнени на правния режим на асоциациите.

Със Закона за признаването от 1874 г. се определя реда за получаване на статус на законно призната църква или религиозна общност. Признатата от закона църква придобива статус на юридическо лице по силата на изрична законова разпоредба, т.е. ex lege, каквото е положението и с Българската православна църква. Придобиването на статус на юридическо лице на всяка религиозна общност също се извършва с акт на парламента, което е необичаен подход с оглед на дотук изложените законодателни модели. Той показва обаче един различен алгоритъм на реализация на правопораждащ фактически състав, в който водеща роля има органът на законодателната власт, а не на съдебната.^xvi

Религиозните общности, които не са получили законно признаване или регистрация по един от двата посочени режима, могат да се регистрират като асоциации, за които се прилагат общите разпоредби за асоциациите, т.е. гражданското законодателство.  

III. Заключение

При разглеждането на различните законови разрешения се установява, че във всяка една държава се изграждат механизми, при реализирането на които религиозните общности стават правосубектни и получават възможност да навлязат в обществения живот правомерно. В зависимост от диференциацията на религиозните общности обаче, което се извършва винаги чрез нарочен законов акт, се прилага различен подход: чрез признаването ex lege статус на определена общност, чрез изричен законодателен акт или чрез реализирането на регистрационна процедура.

Срещат се обаче редица различия, които, според мен, са обусловени преди всичко от вековно натрупаните обществени традиции и особености на правните системи. Те целят не да внесат съществени различия с оглед на постигането на определена цел, а по-скоро да отговорят на обществените реалности, нуждаещи се от нормативна регулативна рамка. Смея да изразя лично мнение, че с особено голямо значение са и специфичните традиции във всяка религиозна общност на дадена територия, което се отчита при всички положения при задаването на регулативна законодателна уредба.

Въпреки различията обаче, следва да се посочи, че във всяка една държава водещ законодателен подход за избирането на конкретно нормативно решение е преди всичко отчитането на различието. Целта е постигането на равнопоставеност на правните субекти, отговарящи на предварително зададените критерии за преценка за придобиването на статус на юридическо лице на религиозната общност, както и отчитането на нуждата от религиозна толерантност с оглед на глобализирания свят в XXI век. Това е и ratio legis, въплътен във всяко едно от посочените законови разрешения в уредбата на вероизповеданията по света.

В еднаква степен също е осигурен и достъпът на религиозните общности до публичния и гражданския оборот. В нито една от посочените държави не се налагат строги рестриктивни правила, а се набляга на предварителния контрол за законност, чрез който се гарантира пълноценното упражняване на правото на сдружаване на всички граждани.

С оглед на направения анализ може да се направи заключението, че българската нормативна рамка в лицето на Конституцията и Закона за вероизповеданията отговаря адекватно на стандартите, съществуващи по света. Дадени са достатъчно възможности за придобиването на статус на юридическо лице на всяка една религиозна общност и е осигурен либерален режим за упражняването на дейност.

Този подход може да се оцени положително, но с оглед на бъдещи изменения на уредбата е важно да се отчита опитът и на други държави, както и зададените основни правни характеристики на функциониращите регулативни модели в тях. Те могат да дадат за в бъдеще ценни отговори на възникнали проблеми, нуждаещи се от законово разрешение.

Бележки под линия:

i Обн. ДВ, бр. 56 от 13 юли 1991 г., в сила от 13 юли 1991 г., с изм. и доп.

ii Заслужава одобрение решението на Седмото Велико народно събрание да не включва чл. 13, ал. 3 КРБ в списъка на конституционните разпоредби в чл. 158 КРБ, в който за решаването на определени въпроси е предвидено приложението на утежнената процедура, предвиждаща свикването на ВНС. По този начин е осигурена гъвкавост на разпоредбата при бъдещи изменения и допълнения, която позволява на Обикновеното народно събрание да моделира конституционната уредба в случай на нужда. Подробно за различията в двата режима за ревизиране на Основния закон: вж. Паунов, Хр. Ревизия на Конституцията на Република България, С.: „Фенея”, 2013, с. 55 и сл.

iii Обн. ДВ, бр. 120 от 29 декември 2002 г., с изм. и доп.

iv На 30 май 2014 г. представих доклад по тематиката на настоящата разработка в рамките на научния колоквиум „Актуални аспекти на религиозната толерантност в България”, проведен в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”. В доклада използвах вместо термина „статус” друг подобен – „статут”. Мотивацията ми за този избор бе обоснована с оглед на използваната терминология в ЗВ, като стремежът ми бе да постигна максимална коректност на представения анализ със законовата уредба. Беше ми споделено от проф. Малина Новкиришка обаче, че в доктрината е изразено мнение, което слага разграничителна линия между двата термина и по-правилна е употребата на термина „статус”: вж. Костова, М. Статус vs. статут, сп. Норма, № 1, 2013, 27-29. Признавам, че аргументите на автора са солидни и отлично подкрепени с убедителни доказателства за наличието на погрешна употреба на термина „статут”, който означава „нормативен текст или акт, харта, устав, устройствен закон” и не е синоним на термина „статус”. Между двата термина има дълбока смислова пропаст, която изключва смесването им. Изложеното от Мария Костова ме подтиква да преосмисля първоначалния си избор и в настоящия труд използвам единствено термина „статус”.

v Емилия Друмева и Мария Кьосева правилно отчитат в своите изследвания особената природа на Българската православна църква и я определят като sui generis – Вж.: Друмева, Е. Конституционни аспекти на религиозните свободи – В: Сборник „Религиозната толерантност в съвременния свят”, С.: „Еко Принт”, 2014 г., с. 19 и Кьосева, М. Българската православна църква като юридическо лице, сп. Юридически свят, 2010 г., № 1, с. 140.

vi Диспозитивът на тълкувателното решението гласи: „Местните поделения на Българската православна църква – Българска патриаршия не подлежат на пререгистрация по реда на § 2, ал. 4 от ПЗР на ЗВ. Правосубектността на Българската православна църква – Българска патриаршия и на нейните местни поделения, със статут на юридически лица, произтича от закона – чл. 10, ал. 2 ЗВ. Представителна власт на лицата, които ги представляват, се доказва с актовете за избор или назначаване, издадени от органите, които са ги избрали или назначили” (курсивът мой – И. В.). Прави впечатление, че дори ВКС не прави разграничение между термините „статут” и „статус”, а машинално възпроизвежда законовия изказ в съдебната практика. Единственото разрешение на този проблем е усъвършенстването на разпоредбите на ЗВ, които de lege ferenda следва да бъдат редактирани.

vii Обн. ДВ, бр. 59 от 20 юли 2007 г., в сила от 01 март 2008 г., с изм. и доп.

viii Така Друмева, Е. Цит. съч., с. 20.

ix Имам предвид предвидената охранителна процедура пред СГС, която се задвижва единствено и само след изрично изразено искане (писмена молба по терминологията на чл. 531, ал. 1 ГПК). Всякакъв друг способ е правно ирелевантен и не може да задвижи законовия механизъм. Подробно за спецификите на охранителното производство в ГПК: вж. Голева, П., Ц. Каменова, К. Стойчев, Юридически лица с нестопанска цел. Правен режим, Издание на БЦНП и ИПН при БАН, София, 2003, 192-200 и Корнезов, Л. Гражданско съдопроизводство. Том втори. Съдебни и несъдебни производства. С.: „СОФИ-Р”, 2010, 470-482.

x Могат да се обоснове становище за нарушение на принципа на равенство, прогласен изрично в Преамбюла и в чл. 6 КРБ. С оглед обаче на изричната разпоредба на чл. 13, ал. 3 КРБ то се контрира и обезсмисля. Смятам, че чл. 13, ал. 3 КРБ внася изключение от общото правилото, което обаче не влиза в противоречие с основните конституционни начала, а просто отчита наслоената със столетия фактическа обстановка в държавата и й придава нормативна обвивка.

xi Вж. Todorova, N. Some Present-day Problems of State-Church Relationships in Serbia and Montenegro,   Macedonia, and  Bulgaria: the Legal Texts and the Social-political Context, <http://www.policy.hu/todorova/ResearchPaper.htm> (15 May 2014).

xii Вж. International Religious Freedom Report for 2011 by United States Department of State, Bureau of Democracy, Human Rights and Labor, <http://www.state.gov/documents/organization/193065.pdf> (17 May 2015).

xiii Вж. Flere, S. Registration of religious communities in european countries, <http://www.politicsandreligionjournal.com/images/pdf_files/srpski/godina4_broj1/7%20–%20sergej%20flere.pdf> (17 May 2014).

xiv Този подход обаче може да се критикува с оглед на очевидно възприетото възприятие, че единствен индикатор за засилен обществен интерес могат да са законовия облекчен режим на регулация и спецификите на имуществените отношения, в които навлизат асоциациите. Следва да се отчита и засиленото обществено влияние, което може да има една религиозна общност и което не е свързано с посочените критерии за преценка.

xv Religions in Austria by Federal Press Service Vienna, Published by Federal Chancellery, Federal Press Service, 2011, <https://www.bka.gv.at/DocView.axd?CobId=37671> (15 June 2014).

xvi Към този модел може да се отправи критика за липсата на законодателна далновидност с оглед на организирането на дейността на законодателния орган, който не бива бъде ангажиран с подобни задължения. Контрааргумент на това становище обаче може да се намери в нуждата от засилен обществен контрол на религиозните общности, който може да се реализира най-адекватно от пряко легитимираните избраници на суверена.