Поглед върху историята на учението за подправката на документи

Автор: Никола Жабински¹

(Публ. за първи път в сп. „Юридически архив“, г. II (1930/1931), № 1, и г. III (1931/1932), № 3)

§ 1. Рим

Наивно е да се мисли, че началото на историята на престъплението подправка на документи съвпада със самото начало на общата правна история. Както модерните престъпления, обект на които е електрическата енергия, не можеха да възникнат дотогава, докато липсваше електрическата енергия като народно-стопанствено благо и следователно като годен обект на държавоопасни посегателства, така и появата на престъплението подправка на документи беше невъзможно, докато това, което обикновено се нарича документ в правов смисъл, още не съществуваше, респ. още не беше въведено като доказателствено средство, а следователно още не беше станало годен обект на държаво-вредни посегателства. А понеже документите се появяват едва след като писмеността бива открита и след като същата добива значително разпространение като мислопредавателно средство, оттука лесно може да се разбере, че началото на историята на престъплението подправка на документи трябва да се дири не в началната епоха на правната история, а едва в една сетнешна епоха, в една епоха на значителна духовна култура.

При това, както модерните престъпления, насочени срещу електрическата енергия, имат своя исторически предтеча в противоимотните престъпления кражба и обсебване, така и престъплението подправка на документи има своя пръв исторически предшественик в престъплението termini motio, или нарушение на граничен знак. Ала, както престъпленията, насочени против електрическата енергия, не бива да бъдат отъждествявани с престъпленията кражба и обсебване, и то по простата причина, че имат разнородни обекти (вещ – енергия), така и староримскоправното престъпление termini motio (нарушение на граница) не бива да бъде смесвано с престъплението подправка на документи, тъй като и тези престъпления имат различни обекти и вследствие на това са разнородни.

Тука заслужава да забележим, че съзнанието за разнородността на престъпленията нарушение на граничен знак и подправка е свойствено не само на нашето модерно, но и на римското право. И наистина, ако речем да проследим развитието на римското право, почвайки от най-стари времена, в такъв случай не можем да не констатираме, че в неговите очи нарушението на граничен знак винаги е било самостоятелно престъпление, сир. престъпление, което не влиза в рамките на crimen falsi, т.е. на римскоправната подправка, и то даже и тогава, когато в закона последната получава определен израз: римскоправната подправка, макар обемът на нейното понятие и да е доста широк, все пак не се разпространява и върху случаи на подложно изменение на граничен знак.

По-горе казахме, че termini motio, т.е. нарушението на граничен знак, е първият исторически предтеча на crimen falsi, т.е. на римскоправната подправка. Сега остава да изтъкнем, че лъжесвидетелствуването заслужава да се назове вторият и непосредствен предтеча на разглежданото престъпление: през всичкото онова време, когато писмеността още не е добила значението на официално мислопредавателно и мислоустановително средство, свидетелите имат значението и на „законен документ“, а показанията им ? значението и на „устни документи“.

***

Прочее, казаното дотук е предистория на римскоправната подправка. А истинската история на подправката почва с 1ех Cornelia de falsis, т.е. със закона на Корнелий Сула, който датира от 80-те години преди Рождество Христово (или от 673 година от основаването на града Рим) и дава първата уредба на подправката като самостоятелно наказуемо правонарушение.

Законът на Сула, чиято първа част, наречена lex testamentaria, ние имаме предвид, е създаден, за да огради завещанието (testamentum) откъм всевъзможните посегателства, в числото на които влиза и подправката. Ала, като казваме, че този закон разглежда подправката на завещанието (testamentum), не бива да се мисли, че подправката на всички документи въобще намира пълна и системна наказателноправна уредба и че тука понятието подправка получава точен и ясен израз. Такова едно заключение би било много прибързано и много погрешно. Напротив, истината е, че lex Cornelia de falsis разглежда не подправката въобще, а изключително само подправката на завещанието, и то само затуй и само дотолкова, защото и доколкото и тя е посегателство върху завещанието.

По-нататък трябва да споменем, че според римските тълкуватели и приложители на lex Cornelia de falsis няма значение дали от подправката произлиза каквато и да било имотна повреда и че подправката (falsum) е престъпление, което има не само частно, но и обществено значение, вследствие на което се счита за crimen publicum.

Най-сетне, за годен обект на crimen falsi се счита само такова завещание, което е съставено по надлежен ред и при съблюдение на указанията от закона, а последица от това е, че недействителното завещание (testamentum) не може да бъде обект на престъплението подправка.

Ала картината на римскоправната подправка през първия период на нейното историческо развитие едва ли може да претендира за пълнота и точност, ако не изброим противоправните поведения, в които се заключава crimen falsi според закона на Сула. Ето защо не считаме за излишно да ги изброим. Те са, както следва:

1. написване на подложно завещание (scribere);

2. прочитане на завещание пред свидетели не така, както е написано (recitare);

3. подставяне или подхвърляне някому на подложно завещание (subjecere);

4. прилагане на печат към подложно завещание (signare);

5. скриване на подлинно (настояще) завещание (supprimere);

6. похищение на такова завещание (amovere, eripere);

7. разпечатване и снемане на печат от такова завещание (resignare); и

8. повреждане на такова завещание (delere, interlinere);

От този опис на поведенията, образуващи престъпния състав на crimen falsi според lex Cornelia de falsis, става очевидно, че първоначалното понятие на подправката е било: в едно отношение – значително по-тясно, а в друго отношение – значително по-широко в сравнение с всички впоследствие възприемани понятия на подправката, защото обект на свойствената на lex Cornelia de falsis подправка може да бъде единствено и изключително само завещанието, но не и всеки друг документ, а още по- малко вещ, която няма качеството на документ, докато – както ще видим – възприеманите впоследствие понятия обикновено имат за обект на подправката не само завещанието, но и други документи, а даже и вещи, които нямат качеството на документи. Това – от една страна, а от друга, защото свойственото на lex Cornelia de falsis понятие за подправката обхваща не само подправката и преправката, както възприеманите впоследствие понятия на подправката обикновено постъпват, но – а това е важно и затуй подчертаваме – и много други поведения, засягащи завещанието, а именно: 1) прочитането на завещание пред свидетели не така, както е написано; 2) подставянето или подхвърлянето някому на подправено завещание (subjecere); 3) скриването на подлинно завещание (supprimere); 4) похищението на подлинно завещание (amovere, eripere); 5) разпечатването и снемането на печати от подлинно завещание (resignare) и 6) повреждането на подлинно завещание (delere, interlinere).

***

Дотук ние разглеждахме особеностите на понятието подправка, което характеризира първия период от историята на подправката и намира своя кристализационен израз в lex Cornelia de falsis. А сега, след като се запознахме с първия исторически период, не остава друго освен да преминем към втория период от историята на понятието подправка, т.е. към периода на императорите, наричан така, защото Дигестите, главно в които срещаме характерната за този период наказателноправна уредба на подправката, се съставят и издават през време на римските императори, разбира се, както по пътя на съдебната практика и на тълкуванието на правниците, така и на основание на сенатусконсултите и на императорските постановления. Веднага обаче дължим да забележим, че до характерното за императорския период понятие на подправката се идва не внезапно и изведнъж, а бавно и постепенно.

През този период законът на Сула получава допълнения, които поставят под наказателноправна забрана и други поведения и по такъв начин въвеждат нови престъпни състави. Ала, за разлика от престъпленията, които са предвидени в първоначалния текст на закона на Сула и се наричат falsa, тези нови престъпления, които възникват главно през втория период на римската история на наказателноправната подправка, се назовават не falsa, а quasi-falsa.

Но като заговаряме за римскоправната подправка от времето на императорите, първият въпрос, който се изпречва и на който дължим отговор, е този как старите римски правници дефинират понятието подправка, с което оперират. Прочее, който познава духа и техниката на римската юриспруденция, лесно може да се догади, какъв може да бъде нашият отговор на този въпрос. Както винаги и всякъде, така и в дадения случай, изхождайки от здравата мисъл, че окончателно установените легални дефиниции обикновено сковават и, в чувствителен ущърб за живата справедливост, стерилизират творческия дух на правоприложителя, римските юристи почти винаги са избягвали да дават такива определения на правни понятия, които могат да претендират за точност и изчерпателност. Ето защо и дефинициите на falsum, срещани в правните паметници от разглеждания период, са крайно несполучливи и по-скоро битови, отколкото юридически. Разбира се, неизбежна последица от това е, че тези дефиниции казват или твърде много, или твърде малко и с това потвърждават старата римска поговорка: omnis definitio in jure periculosa est. Но за да пресечем пътя на всяко подозрение в голословност, за илюстрация на верността на това наше твърдение нека приведем определението на един от най-знаменитите римски правници. Думата е за много често цитираната дефиниция на великия римски юрист Павел. Павел казва: Falsum est quidquid in veritate non est, sed pro vero adseveratur.

Ho като липсва безупречна дефиниция на римскоправната подправка, дефиниция, която дава пълна и точна представа за смисъла, който римляните са влагали в думата falsum, тогава не остава друго освен да подирим и установим съдържанието на понятието falsum. Прочее, ако за тази цел прегледаме местата от Дигестите, които третират подправката, не можем да не дойдем до заключение, че съдържанието на римскоправното понятие falsum е крайно неопределено, много широко и много разнородно. То, т.е. римскоправното понятие falsum, може да бъде оприличено на съд, в който почти безразборно и случайно с нахвърляни разнородни неща. И това сравнение не е безосновно, защото и подкупът на свидетели респ. на съдии и лъжесвидетелствуването и редица други престъпления, нямащи помежду си допирни точки, влизат в състава на falsum.

Нещо повече. Поведенията, назовавани falsa и quasi-falsa, нямат даже такъв общ белег, който оправдава наименованието им. За илюстрация на това стига да посочим, че изопачаването на истината не може да се счита за общ признак на falsa и quasi-falsa, макар че то е единственият момент, който може да оправдае наименованието им, и макар че не може да има нищо по-близко до ума и нищо по-естествено в сравнение с предположението, че то е момент, общ на всички поведения, влизащи в състава на понятието falsum: откриването на завещанието приживе на завещателя е едно поведение, което влиза в състава на римскоправната подправка, макар че не съдържа каквото и да било изопачаване на истината и макар че поради това не оправдава фамилното си име falsum. И ето защо справедлива може да се нарече забележката на някои изследвачи на римското право, че последното, т.е. римското право познава множество falsa и quasi falsa, т.е. отделни видове престъпления, носещи общото название falsum, но че не познава едно falsum, т.е. едно такова понятие за подправката, което еднакво да важи за всички falsa и quasi-falsa.

Наистина на поведенията, известни под имената falsa и quasi-falsa, липсва такъв общ признак, който напълно оправдава тяхното наименование. Ала от липсата на такъв обединителен признак още не следва, че няма друг момент, момент общ на всички поведения, влизащи в състава на римскоправната подправка, па макар този момент напълно и всестранно и да не оправдава тяхното наименование. Напротив, такъв признак има и може да бъде намерен, стига да бъде подирен.

Правната сигурност на удостоверяванията на юридическите отношения е според нас онова правно благо, срещу което са насочени всички поведения, наричани falsa и quasi-falsa, и което като такова ги обединява. Прочее в потвърждение на тази мисъл стига да посочим на факта, че ако се излезе от нея, в такъв случай обяснено може да бъде и обстоятелството, че в състава на римскоправната подправка, т.е. на falsum, влизат не само подправката на документи, но също така издайничеството на поверени документи, скриването на документи, па даже и някои видове измама, разбира се само през онова време, когато stellionatus и falsum още не са могли да бъдат надлежно различавани. Специално с оглед на измамата има да забележим, че в римското право ясно се очертава стремлението към постепенно обособяване на имуществените измами спрямо подправката, обособяване в специална рубрика на stellionatus.

Но за да дадем пълна картина за обема на понятието crimen falsi, длъжни сме да изброим най-големите групи наказуеми поведения, които влизат в състава на римскоправната подправка от императорската епоха. Такива групи различаваме четири, а именно:

1. Посегателствата върху истината и справедливостта в правораздаването и управлението, каквито бяха: лъжесвидетелстването, подкупът на свидетели и на съдии, позоваването на подправени разпореждания и подвеждането на началството да издава наредби;

2. фалшифицирането на фамилното състояние било чрез подмяна на дете, било чрез присвояване на лъжливо име, на лъжлив съсловен или почетен знак: първото – за придобиване на фамилни, а второто ? за придобиване на съсловни и почетни права;

3. измамливото продаване на вече другояче продадени вещи; и

4. подправката на пари, на мерки и теглилки, това от една страна, а от друга: подправката и премахването на документи и особено на завещания.

Сега, след като теглихме линията, която отграничава обема на римскоправната подправка спрямо всички други наказуеми поведения, нам не остава друго освен да спрем вниманието си върху последната група поведения, влизащи в състава на crimen falsi, и то само за туй, защото тука срещаме онези поведения, характерът на които като подправка на документи се признава през всички епохи на правната история. Както казахме, в тази група влизат: от една страна, подправката на пари, на мерки и на теглилки, а от друга страна, подправката и премахването на документи и специално на завещания. Не бива обаче да се мисли, че всички тези поведения еднакво заслужават нашето внимание. Напротив, като такива трябва да отбележим само подправката на парични знаци и на документи.

Най-напред, що се отнася до заеманото през императорския период положение на паричните знаци, трябва да различаваме две фази, разликата между които се заключава в това, че през първата фаза подправката на паричните знаци влиза, а през втората фаза не влиза в обема на crimen falsi: вследствие на постановленията на римските императори подправката на паричните знаци се отделя из общото понятие на crimen falsi и преминава в областта на crimen laesae majestatis.

Колкото пък се отнася до документите, има да забележим, че като принадлежащи към falsum изрично се споменават следните случаи:

a) подписването на документ в ущърб на някого (subscribere);

b) измeняването на съдържанието на документ (mutare);

c) подправянето на подпис (imitare) и

d) употребяването на подправени документи (uti).

И така, в противоположност на първоначалния текст на lex Cornelia de falsis, който има предвид подправката само на завещанието, впоследствие, а именно през императорския период на римското правно развитие, същият lex Cornelia de falsis, държейки надлежна сметка за нарастващите нужди на правния живот, почва да се разпространява и върху всички други документи, така че с право може да се каже, че римското право на императорската епоха притежава учение за подправката на документи, докато правото на предходната епоха има учение за подправката само на завещанията, но не и на документите въобще.

Но като говорим за документите като обект на римскоправната подправка, възниква въпросът дали римското право не дава точна и пълна дефиниция на понятието „документ“. Отговорът на този въпрос е отрицателен: както друг, така и тоз път римското право предпочита да изброи отделните видове документи вместо да определи същината на документа.

По-нататък. Една особеност на императорското римско право се заключава в това, че в сравнение с модерното право прокарва много по-значителна разлика между частните и публичните документи като обекти на престъпната подправка. Докато модерното право се задоволява главно с прокарването на разлика в размера на наказателноправната закрила, римското императорско право счита за обект на crimen falsi, т.е. на подправката само частните документи, но не и публичните: публичните документи минават за обект не на crimen falsi, а на crimen laesae majestatis и са отнесени към сферата на lex Julia.

Ала от това, че според римското право на Дигестите обект на crimen falsi, т.е. на подправката може да бъде само частен, но не и публичен документ, от този факт далеч не следва, че за crimen falsi може да се говори само когато са застрашени частни интереси и че за подправка в римскоправов смисъл може да става реч, когато не частни, а публични интереси биват заплашени. Тъкмо противното е вярно: crimen falsi, т.е. подправка в смисъл на Дигестите, може да бъде извършена само по отношение на предмети, охранявани в публичен интерес, но не и по отношение на такива, охраната на които представлява само частен интерес. Ето защо само ако се държи надлежна сметка както за тази особеност на римскоправната подправка, така и за предимно индивидуалистичната ориентация на римските юристи, които в подправката на съестни припаси и на стоки съзират посегателство само върху частния, но не и върху публичния интерес, само в такъв случай може да се разбере защо подправката на съестни припаси и на стоки е отлъчена от областта на crimen falsi и отнесена под стрехата на lex Aquilia, било като повреда на вещ, било като stellionatus, ако от нея произлезе веществена повреда за трети лица.

Но споменавайки за stellionatus, съставът на който предполага непременното настъпване на имуществена вреда, заслужава да изтъкнем, че в рязко различие в него подправката не е имуществено престъпление.

Дотук говорихме само за обекта, не не и субекта на подправката. Сега нека направим още една стъпка напред и нека разгледаме кой може да бъде субект на престъпната подправка. Прочее отговорът на този въпрос не е труден, тъй като пълно единомислие съществува между модерните и римските правници от императорската епоха: и едните, и другите твърдят, че субект на престъпната подправка може да бъде само вменяемо лице и че това лице требва да действува виновно, и то не небрежно, а злоумишлено (qui … instrumentum falsum sciens dolo malo scripserit).

С казаното дотук свършваме своя преглед на най-важните особености на римскоправната подправка от времето на императорите. Сега остава да резюмираме резултатите от този преглед и да сравним съдържанията на двете исторически понятия.

Няма място за съмнение, че главната разлика между двете подправки се заключава в размера на техните обекти: докато подправката на първоначалния текст на lex Cornelia de falsis засяга само завещанията, то подправката от времето на Дигестите застрашава не само завещанията, но и всички други документи, а така също и някои вещи, които нямат и не могат да имат качеството на документи; другояче казано: докато кръгът на обектите на свойствената на lex Cornelia de falsis подправка беше прекомерно стеснен, то кръгът на обектите на императорскоправната подправка е прекомерно разширен.

***

И така, ние констатирахме какво кръгът на годните обекти на римскоправната подправка е бил: първоначално ? извънредно тесен, а впоследствие ? крайно широк. От тук обаче още не следва, че въобще римските правници никога не са се добрали до естествения и нормален кръг на годните обекти на престъпната подправка. Напротив, истината е, че макар и в последния момент, т.е. когато римското право стига върха на своето историческо развитие, все пак и римските правници идват до съзнанието, че само документите, и то всички документи могат да бъдат годен обект на престъпната подправка и че подправката на документи е самостоятелно престъпление, престъпление, обособено и различно от другите престъпления, обикновено отнасяни към общото понятие falsum.

В подкрепа на своето твърдение, че макар и много късно, все пак и римските правници стигат до познанието на самостоятелния характер на престъпната подправка на документи, ще приведем следното много характерно място от Юстиниановите институции: „Item lex Cornelia de falsis, quae etiam testamentaria vocatur, poenam irrogat ei, qui testamentum vel aliud instrumentum falsum scripserit, signaverit, recitaverit, subjecerit, qui ve signum adulterinum fecerit, sculpserit, expresserit sciens dolo malo“.

Като се вземе под внимание, че цитираният текст е от институциите на Юстиниан (Instit. IV, 18, 7 — de publicis judiciis), т.е. от първия официален учебник по римско право, както и че същият дава повод за много важни и плодотворни изводи за същината на подправката на документи, то лесно може да се разбере колко много трябва да съжаляваме, задето въпросният текст е останал мъртва буква за римляните и задето даже и впоследствие италианските и немските правници, макар и да разработват източниците на римското право, все пак не забелязват това място на институциите, което извънредно много би улеснило правилната постановка на учението за подправката: италианските и немските юристи излагат учението за подправката не според юстиниановите институции, а според Дигестите, дето, както видяхме, това престъпление има много широк кръг на възможни обекти.

(продължение)

§ 2. Каноническото право

Преминаваме към каноническото право, доколкото засега подправката като особено престъпление.

Тук има да забележим, че през периода на каноническото право, което не се възползува от най-последните ценни придобивки на римскоправната наука, подправката като престъпление взима един почти завършен вид: наследеният от канонистите прекомерен обем на това престъпление с право бива намален. Така каноническоправната подправка обхваща изключително само случаите на подправка на документи и на парични знаци и някои случаи на лъжесвидетелстване. Разбира се, това стеснение на обема на crimen falsi, това ограничение на кръга на възможните обекти на престъпната подправка дава основание да се предполага какво, в сравнение с римските правници, каноническите притежават по-голяма способност към обобщаване и че благодарение на това се изяснява истинският характер на наказателноправната подправка като посегателство върху неприкосновеността на формите за удостоверяване на съществените и необходими моменти на юридическото отношение. Прочее в това отношение каноническото право превъзхожда не само римското, но даже и германското от средните и началните нови векове, доколкото последното, т.е. германското, смесва подправката и измамата. Кратко казано: каноническото право третира подправката наистина като посегателство, ала не върху чуждо имущество, а напротив, върху идеален, и то обществен интерес, върху интереса на цялото общество, щото известни установления на правовия живот да се запазят неприкосновени.

Но като даваме такава характеристика на каноническоправната подправка, веднага трябва да прибавим какво каноническото право предпочита да изброи начините за извършване на подправката вместо да посочи, респ. да възправи общо определение, в що се заключава същината на престъпната подправка.

Както по-гореказаното дава да се предполага, всички тези начини се свеждат главно към два вида, единият от които се отнася до подправката на документи, а другият — до подправката на парични знаци. Ала, имайки предвид какво само подправката на документи, но не и подправката на парични знаци, образува предмета на настоящото научно изследване, ние намираме за потребно да изброим само случаите, които принадлежат към първия вид подправка, т.е. които съставляват подправката на документи. А тези случаи са дадени:

1. когато фалшив печат бива прилаган към фалшив документ;

2. когато истински печат бива прилаган към фалшив документ; и

3. когато съдържанието на подлинен документ бива изменено без подправка на печата.

Това са случаите, които съставляват каноническоправната подправка на документи. Ала, макар и ясна, все пак тази представа за каноническоправната подправка на документи може само да спечели откъм яснота и прецизност, ако изтъкнем,какво другите начини на посегателство върху документи ? стига да споменем като пример само разпечатването на документи ? са извън обхвата на crimen falsi.

Сега, ако речем да резюмираме, трябва да подчертаем какво, говорейки за подправка на документи, представителите на каноническото право нямат предвид нито повече, нито по-малко, освен само случаите на изменение на подлинен документ и случаите на съставяне на подложен документ и че вследствие на това в каноническото право подправката на документи изпъква в своя чист вид, като образува едно напълно самостоятелно престъпление, едно напълно обособено престъпление, едно такова престъпление, характерното на което се заключава в извращаването на подлиността на документите като знаци за удостоверяване на правнорелевантни факти (събития и поведения).

И така каноническоправната конструкция на престъпната подправка на документи се оказва напълно правилна. И ето защо с право може да се твърди, че каноническоправната наука означава значителен напредък в историята на учението за подправката на документи. Ала, като отбелязваме този чувствителен и прогрес, който се дължи на каноническите правници, същевременно не можем да не дадем израз на своето съжаление, задето ценната теоретическа придобивка от страна на каноническите юристи не оказва влияние върху легислативната практика на следващите векове. Историческото обяснение, но не и оправдание на това безотрадно явление требва да се дири във факта, че както италианските, така и германските правоизследвачи от края на средните и от началото на новите векове взимаха под внимание почти само императорското римско право, като едновременно, що се отнася до каноническото право, на него не обръщаха почти никакво внимание. Ето защо за крайния резултат от развитието на каноническото право може да се каже почти същото, каквото казахме за крайния резултат от развитието на римското право: макар и много ценен, все пак остава неизползуван за следващото развитие на учението за подправката на документи.

Ние сме към края на своето изложение на каноническоправното учение за подправката на документи. Не искаме обаче да завършим другояче, освен като изтъкнем становището на каноническите правници спрямо въпросите: 1. дали употребата на подправения документ е съществен и необходим елемент на фактическия състав на подправката и 2. дали умисъл или небрежност е вината на субекта на подправката на документи.

Що се отнася до първия въпрос, представителите на каноническото право се изказват в смисъл, че фактическият състав на престъпната подправка на документи има като свой съществен и необходим елемент само преправката, респ. подправката, но не и употребата на подправения документ. Разбира се, неизбежна логическа последица от това е, че същите представители приемат какво престъплението е довършено и тогава, когато напр. папската грамота е само подправена, т.е. преправена, респ. подправена, но не и употребена.

Колкото пък се отнася до втория въпрос, познавачите на каноническото право приемат какво подправката на документи като престъпление може да бъде извършена само умишлено (malitia), но не и небрежно (negligentia).

§ 3. Средновековното право

След като разгледахме римското и каноническото учения за подправката на документи, остава да преминем към средновековното и да го разгледаме.

Като се вземе под внимание, че италианците бяха най-значителните и меродавни изразители на средновековната правна мисъл, няма да бъде трудно да се разбере и признае какво средновековното учение за подправката на документи не може да не бъде предимно, ако не и изключително такова на големите италиански правници. Но като говорим за най-типични изразители на средновековната правна мисъл, ние дължим да посочим най-сполучливия израз на средновековното учение за подправката на документи. Според нас няма място за съмнение, че сравнително най-сполучлив израз това учение намира в определението на подправката на документи като dolosa veritatis immutatio in damnum alterius facta, т.е. като злоумишлено изменение на истината, направено във вреда на другиго. Предимството на тази дефиниция пред обичайно цитираните на видни средновековни правници, като Gandinus (който говори за fraudolosa veritatis immutatio), Aretinus (който говори за veritatis immutatio, quae in se habet dolum), Henricus de Suza (който говори за actus dolosus veritatis mutandae gratia, quern lex pro falso habet) и Hyppolitus de Marsiliis (който казва, че falsum nihil aliud est quam mutatio veritatis ex certa scientia facta quod falsum etiam non committitur sine dolo), се заключава в това, че държи надлежна сметка за всички моменти, съвкупността на които характеризира средновековното понятие на подправката на документи, т.е. не само за умисъла (dolus) и за изопачаването на истината (veritatis immutatio), но и за увреждането на друго лице (damnum alterius, praejudicium alterius).

Ho нека спрем вниманието си върху всеки един от трите признака, които характеризират средновековната престъпна подправка на документи и вследствие на това, липсата на всеки един от които прави я невъзможна. Това дължим да сторим затуй, защото само този modus рrоcedendi гарантира пълна и завършена представа за средновековноправната подправка на документи.

Най-напред, що се отнася до immutatio veritatis, не може да се поддържа, че средновековните юристи дават прецизно и недвусмислено определение на този съществен признак, който логически предхожда всеки друг. Не може обаче да се твърди и това, че на вината на субекта на подправката отреждат особено внимание. Обикновено се задоволяват с това да подчертаят умисъла като необходим реквизит. Така напр. Bartolus казва, че omne non verum non est falsum, sed requiritur dolus in committente, a azo, — че locum habet haec lex de Corn de falsis commisso dolo, non alitur. Ho ако вследствие на това двата реквизита на средновековноправната подправка на документи, а именно изопачаването на истината (immutatio veritatis) и умисълът (dolus) не могат да претендират за нашето особено внимание, то същото едва ли може да се каже и за третия реквизит, който, както вече казахме, се състои в увреждането на друго лице (damnum alterius, pracjudicium alterius).

В свръзка с третия съществен и необходим признак на средновековната престъпна подправка на документи има да изтъкнем три момента. Единият от тях се състои в това, че под увреждане на друго лице (damnum респ. praejudicium alterius) трябва да се разбира не само наличността, фактическата наличност, но и възможността, застрашаващата вероятност на увреждане на трето лице. Другият момент, който не по- малко заслужава да бъде подчертан, се заключава в това, че е възможно, щото това увреждане, което характеризира средновековната престъпна подправка, да има имуществен характер. Разбира се, като неизбежна логическа последица от това се явява историческият факт, че средновековните правници сриват всички що-годе точни граници между falsum (подправката) и измамата и че вследствие на това тласкат учението за подправката на документи не напред, а назад: повръщат го към онзи етап на историческото развитие, който предхожда периода на каноническото право и смесваше подправката и измамата. Най-сетне, що се отнася до третия момент, който характеризира средновековноправната подправка на документи, той се състои в това, че не е необходимо, щото увреждането да има имуществен характер и че вследствие на това има и такива случаи на подправка на документи, които нямат характер на имуществено престъпление.

***