I. Въведение
Въпросите, свързани с вземането за лихва, преплитат в себе си разнообразни по характер проблеми, които са от интерес не само за правната наука, но имат ключово място и в областта на финансите, икономиката, философията, етиката и религията. Не е случайно, че темата e занимавалa умовете на философи като Платон, Аристотел, Цицерон, Сенека, Плутарх, Тома Аквински и др. Тя е залегнала и в ученията на редица икономисти като Адам Смит, Франсоа Кене, Джон Кейнс, Силвио Гезел, Маргрит Кенеди и др. Писатели и драматурзи като Данте Алигиери, Уилям Шекспир, Чарлз Дикенс, Езра Паунд и др. също са изразявали отношението си към получаването на лихви. Тези въпроси са предмет на хилядолетна критика и от страна на най-влиятелните световни религии[1].
При наличието на толкова различни научни дисциплини, които си поставят за цел да обяснят един и същ теоретичен проблем, е необходимо да се изтъкнат най-важните концепции, които са оказали решаващо влияние върху темата за лихвата в нейната цялост. Тези схващания следва да се разгледат в съответния исторически контекст, без който е невъзможно да се осъзнае напълно генезисът на проблемите, свързани с вземането за лихва. Те не са преодолeни и в актуалната нормативна уредба, която се сблъсква с предизвикателства, които напомнят на такива от предходни исторически периоди.
Ето защо в хронологичен ред ще бъдат проследени основните възгледи, които са доминирали представите за лихвата от нейното възникване до приемането на първите съвременни законодателства.
II. Изложение
1. Възникване на вземането за лихва. Концепции за лихвата през Античността
В исторически план задължението за лихва намира своите корени още в зората на човешката цивилизация, с появата на първите форми на икономическа активност. В науката не е възприет конкретен исторически момент, който да се обозначи еднозначно като нейно начало, но се счита, че наченки на заемни отношения срещу лихва е имало още преди появата на парите и преди разцвета на бартерната търговия.
Предполага се, че предмет на първите примитивни форми на заем са били семена, животни, земеделски сечива и храна. Когато предоставените за ползване вещи не подлежали на връщане, отношенията между страните наподобявали дарение; когато даденото подлежало на връщане, отношенията се уреждали подобно на заема за послужване, а в случай че се дължало връщане на повече от полученото – заем с лихва. Вероятно предоставянето на земеделско сечиво и храна е извършвано безвъзмездно или само с очакване, че при нужда ще бъде предоставена сходна услуга[2].
Заемането на семена или животни обаче предполагало прираст в стопанството на заемателя, поради което би могло да се допусне, че връщането им е било съпътствано с отстъпване на част от плодовете[3]. С оглед характера на предоставяните вещи уговарянето на подобна лихва е било особено подходящо, тъй като размерът на възнаграждението е могъл удобно да се определи съобразно реколтата от семената, респ. потомството на животното. Предположението, че вземането за лихва намира своите корени в тези „плодоносни заеми“, изглежда напълно вероятно[4], но пълна степен на категоричност не може да бъде постигната, тъй като развитието на подобни отношения се е състояло преди разцвета на бартерната търговия, т.е. не са били необходими пари или други вещи, които съвременната наука да разпознава като безпротиворечиви артефакти. От този период не са налице и достоверни писмени извори, тъй като на практика писменото слово възниква много по-късно[5].
Първите неоспорими данни за наличие на заемни отношения срещу лихва се свързват с историята на Месопотамия, Древна Гърция и Древен Рим[6]. Тези отношения възникват почти две хилядолетия преди появата на съвременните пари, чиято история се свързва с откриването на първите монети, появили се в античното царство Лидия около 685 г. пр. н.е. Предмет на заем в този период били т.нар. „протопари“ (наричани още „стокови пари“ или „домонетни форми на пари“)[7]. Най-често използвани били зърното и едрият добитък, чрез които удобно могло да се уговори и лихва, съответна на техния прираст[8]. Добивът на метали (злато, сребро, бронз, мед, олово и пр.) позволил използването на метални късове като средство за размяна, а с ускоряване на стопанския оборот се наложило въвеждането на сечени монети (санкционирани от държавата с полагането на печат като гаранция за качеството и теглото на метала). С масовото им въвеждане отпускането на заеми срещу лихва станало особено удобно и намерило още по-широко приложение.
С разпространяване на практиката по предоставяне на заеми срещу лихва нарастнала и необходимостта от нейното регулиране от държавата, тъй като лихварството било в състояние да предизвиква огромно социално напрежение. Такава намеса представлявали Законите на Хамурапи (около 1754 г. пр. н.е.), при действието на които бил въведен максимален размер на лихвата, а робството заради дълг било ограничено до 3 години[9]. Лихварството претърпяло разцвет и в Древна Гърция (особено в нач. на VI в. пр. н.е.), но оказало натиск върху обикновените селяни. При действието на т.нар. Драконови закони (621 г. пр. н.е.) цели семейства изпаднали в робство заради дълговете си, което създало социално недоволство и довело до приемане на законодателството на Солон (594 г. пр. н.е.), с което длъжниците били освободени от част от задълженията си и била въведена забрана на робството заради дълг.
Силно влияние върху разбиранията за лихвата в Древна Гърция оказали най-изявените представители на древногръцката философия, които опитали да изяснят същността й, поставяйки проблема предимно на етична основа. Най-влиятелни са разсъжденията на Аристотел, който заема категорична позиция срещу задължението за лихва, като подчертава функцията на парите, които според него само опосредяват придобиването на естествените блага. Вместо да ги изполват като средство за размяна, чрез което да посрещат жизнените си потребности, хората употребяват парите, за да придобиват още пари. Така парите са превърнати от средство за размяна в нейна цел. Според Аристотел използването на парите като средство за придобиване на печалба е противоестествено[10]. По природа парите не създават плодове, поради което получаването на лихва противоречи на естеството им, а оттам – лихвата е нещо противоестествено. В „Политика“ Аристотел се основава и на гръцката дума [“tokos”], която означава „лихва“, но и „раждане“, от което обобщава следното: „ … роденото е същото като това, което го е родило, а лихвата представлява пари, родени от пари“.
Отношението към лихвите в Древен Рим изглежда по-скоро прагматично, което е видно както от промяната на максималния размер на лихвата в зависимост от икономическата и социална конюнктура, така и от различните режими на лихвата при отделните видове договори за заем.
По времето на Дванадесетте таблици лихвата била в размер на 1/12 от капитала (unciarium fenus), а през 347 г. преди н.е. била намалена наполовина (semunciarium). С lex Genucia от 342 г. преди н.е. лихвата била напълно запретена, но тази забрана така и не намерила приложение[11]. Около 88 г. пр. н.е. бил възстановен unciarium fenus, а до края на Римската късна република се прилагал centesimae usurae, който се равнявал на 12% годишно, но подлежал на плащане ежемесечно (centesimae usurae seu calendariae), като положението останало непроменено до VI в.
При различните договори за заем бил приложим различен режим на лихвата. Обикновеният заем (mutuum) най-често се предoставял без лихва, тъй като бил сключван като краткосрочен заем между приятели (officium amicitiае)[12]. Затова на кредитора била призната кондикция единствено относно връщането на заетата главница (actio certae creditae pecuniae). За да възникне задължение за лихва, е било необходимо заемателят да даде отделно обещание под формата на стипулация (stipulatio usurarum), т.е. страните трябвало да сключат отделно допълнително споразумение, тъй като вземането за лихва не се пораждало от самия договор за заем [13]. След като така или иначе е била необходима отделна стипулация, в повечето случаи и самият заем бил сключван чрез стипулация (stipulatio sortis et usurarum), когато имало уговорка за лихва.
Отклонение от тези принципни положения представлявали морският заем (fenus nauticum) и заемът, отпускан на професионални атлети. За тях не били приложими правилата на обикновения заем, в т.ч. не била необходима отделна стипулация за възникване на задължението за лихва, респ. нямало установени ограничения в нейния размер. Причината за този различен режим е това, че в тези случаи заетите средства били използвани за финансирането на високорискови начинания, а лихвата се възприемала като възнаграждение за поетия риск[14].
2. Концепции за лихвата през Средновековието. Схоластична теория за лихвата
В периода от IV–XVI в. концепциите за лихвата са подчинени на интерпретацията на свещените текстове. По това време влиянието на религиите е особено голямо, а водещите световни вероизповедания разглеждат получаването на лихви като негативно явление.
В юдаизма[15] предоставянето на заеми без лихва между евреи се насърчава като най-висока проява на благотворителност (tzedakah). То се счита за по-значима форма на милосърдие дори от дарението, тъй като се приема, че последното представлява еднократно подаяние, докато заемът без лихва създава чувство за независимост и отговорност, което позволява на длъжника отново да стъпи на краката си. В същото време получаването на лихва по договор за заем с чужденец е по-скоро препоръчително[16].
В исляма един от най-спорните въпроси касае т.нар. riba[17]. Това понятие се споменава многократно в Свещения Коран[18], но изясняването на точното му съдържание е предмет на дългогодишен спор в ислямската литература и юриспруденция[19]. Някои теолози считат получаването на лихва (riba) за един от най-големите грехове[20], а други го причисляват към действията, които са просто нежелателни (makruh). Независимо от тежестта на порока, и в двата случая се приема, че лихвата противоречи на идеята за мюсюлманско милосърдие и на ислямската концепция, че не се допускат доходи, които не са резултат от положен труд[21].
Християнството е доминиращата религия в Европа през Средновековието, поради което отношението на църквата към лихвата е определящо за периода от IV до XVI в., който условно се приема като период на схоластичната теория за лихвата[22].
Значението, което отдава църквата на тези проблеми, е видно от това, че на всяко голямо църковно събрание от Синода в Елвира (306 г.) до Виенския Събор (1311 г.) получаването на доходи от лихва било остро осъждано[23], макар отношението към лихварството да търпи известни промени, които заслужава да бъдат маркирани. На Вселенския събор в Никея (325 г.) за пръв път е приета забрана за получаването на лихви от духовни лица, а за нарушаването й е предвидено отлъчване от клира. През периода 750-1050 г. позицията на църквата срещу лихвите придобива по-завършен вид и постепенно започва да се имплементира и в светското законодателство. Въз основа на капитулариите на Карл Велики (ок. 802 г.) забраната на лихварството се разпростира и върху миряните[24], а от този момент нататък в продължение на няколко века борбата се води и от църквата, и от светската власт, независимо че строги санкции се предвиждат основно за лихвари, които принадлежат към клира[25].
В следващите няколко века схоластичната теория се усъвършенства с допълнителни канонични аргументи. Анселм Кентърбърийски (1033-1109) пръв обосновава сходството между лихварството и кражбата, а Анселм от Лука пръв третира лихвата като нарушение на една от Десетте Божи заповеди („Не кради“) и поставя въпроса за връщане на получените лихви като вещи, които са предмет на кражба[26]. През Втория Латерански събор (1139 г.) официално се възприема становището, че лихварството се порицава не само в Стария, но и в Новия завет, а лихварите са обявени за порочни. Борбата с лихварството достига връхната си точка през XII и XIII век. Папа Александър III (1159-1181 г.) за пръв път заявява, че за лихварство следва да счита не само даването на заем срещу лихва, но и продажбата на кредит, като уверява, че Божието наказание няма да зависи от вида на сделката. Срещу аргумента, че в Стария завет се допуска получаването на лихви от чужденци, се изтъква, че всички християни са братя и между тях няма чужденци. Папа Урбан III (1185-1187 г.) дори се позовава на текст от Новия завет, който директно забранява лихварството, цитирайки самия Христос[27]. Тълкуването на папа Урбан III разширява библейската забрана и до самото очакване да бъде получена лихва. Налага се доктрината, че наличието на намерение на едно лице да се обогати чрез лихва е достатъчно, за да се счита за лихвар, т.е. намерението да се получи лихва се приравнява на фактическото й получаване [28].
От изложеното следва, че през Средновековието заемът се разглеждал като акт на християнско милосърдие, а не като форма на предприемачество, която цели забогатяване. Считало се, че лихвата противоречи на разбирането за християнската любов[29], а получаването й се разглеждало като кражба, която нарушава една от Десетте Божи Заповеди („Не кради“). Да се печели от някого, който е в нужда, се считало за пагубна и порочна проява, поради което отпускането на заем не трябвало да бъде съпроводено дори от надежда за получаване на нещо различно от дължимата главница[30]. В допълнение на това, лихвата се считала и за нещо противоестествено, тъй като в природата парите не могат да се възпроизвеждат[31].
Нeзависимо от категоричната позиция на църквата, лихварството не било изкоренено, а средновековната държава и църква не били в състояние да осигурят адекватни алтернативи, чрез които да бъде удовлетворена нуждата от средства на най-бедните прослойки от населението. Познати били хиляди начини за прикриване на вземането за лихва, което допълнително затруднявало ефективното приложение на забраната, а до наказания се стигало само в крайни случаи на открито лихварство. Негативната оценка на църквата ограничила откритото предоставяне на заеми срещу лихва от християни, но не и от евреи и лангобарди, които не се считали обвързани от тълкуванията на каноничното право[32].
Въпреки това забраната е имала важно значение, предвид значимото влияние на религията през коментираната историческа епоха. Лихварството било ограничавано чрез внушаване на разбирането, че на този свят може да бъде избегнато наказание за получаването на лихви, но не и пред Божия съд, където ще бъде наказано и наличието само на намерение да се получи лихва, независимо дали такава фактически е получена. Така трудностите произтичали не от търсенето на начини за заобикаляне на земните закони, а от това как да се търгува, без да се нарушат библейските забрани[33].
3. Концепции за лихвата през периода от XVI–XVIII в. Изоставяне на схоластичната теория и възприемане на икономическите теории в първите граждански кодекси в Западна Европа
Следваната през Средновековието позиция на пълна забрана на лихвите на практика нямала критици, но в началото на Ренесанса църквата вече не била в състояние да влияе върху зараждащите се в Западна Европа нови обществено-икономически отношения. С разрастване на индустрията и търговията значително се увеличила необходимостта от големи капитали, а възпиращите ефекти на забраната на кредитирането създавали все повече пречки за все по-широк кръг от хора. Общественото мнение, което било най-солидната основа за забраната на лихвите, започнало постепенно да се отдръпва. Необходимо било обосноваването на нова концепция за лихвата, за което допринесла науката, която също преживявала разцвет[34].
Властта на църквата все още била значителна, поради което преодоляването на доминиращата близо 1200 г. схоластична теория не станало изведнъж. Постепенно били въведени редица изключения от общата забрана на лихварството и се ползвали различни позволени от закона правни фигури, за да се прикрие уговарянето на лихви. Широко приложение намерили т.нар. contractus mohatrae[35] и contractum trinius[36]. В някои случаи изрично се признавало правото на заемодателя да получи сума, която надвишава главницата, но тя се обяснявала с вредите, които търпи от отпуснатия заем. Приемало се е, че се касае за вземане, което не представлява лихва, тъй като не произтича от самия заем, а възниква след сключването му и не е включено в неговото съдържание (т.е. че почива на извъндоговорно основание).
В каноничното право били познати и т.нар. „нетипични искове“ (extrinsic titles)[37]. Poena detenori или mora представлявал иск за обезщетение на вредите от забавата, основан на римската концепция quod interest[38]. Друг такъв иск бил damnum emergens, който покривал претърпените от заемодателят вреди след предоставяне на заема[39].
След XIII в. тези нетипични искове започнали да се обозначават с термина interesse[40], откъдето произхожда съвременната дума interest (от англ. лихва). До XIII в. всяко вземане, което надхвърля дължимата главница, се означавало с понятието usury. Етимологията на usury и interest се изтъква като важен показател за процеса на ревизиране на забраната за лихварството, започнал през късното Средновековие[41]. Usury произлиза от латинската дума usus (мин. вр. на uti), която означава „използвам“, т.е. usury е цената, която се дължи за ползването на чужди парични средства. От друга страна, interesse произлиза от лат. intereo и означава „изгубвам се“. Следователно interest не означава печалба, а загуба[42], а обезщетяването на загуби е приемливо и допустимо, тъй като не цели печалба. Така се оказва, че лихвата е забранена, ако представлява печалба за заемателя (usury), но не и когато е обезщетение за загубите, които търпи (interest).
Първоначално претенция за обезщетителна лихва могла да възникне само след сключване на договора, за разлика от съвременната мораторна лихва, чийто размер е определен предварително в закон или договор. Впоследствие в отделни случаи била призната възможността лихва да се уговаря още при сключване на договора[43]. Така формално заемът можел да се сключи без уговорка за лихва, но чрез последващото поставяне на длъжника в забава такава фактически могло да се получи под формата на interesse[44]. Затова всяко мълчаливо споразумение, по силата на което се уговаря заплащането да стане със забава, също се считало за лихварство (in fraudem usurarum)[45].
Друго изключение от пълната забрана на лихвите били т.нар. mons pietatis[46], които отпускали заеми на най-бедното население срещу ниски лихви, които се предполагало, че следва да покрият единствено разходите по администриране на заема, поради което заплащането им не се разглеждало като лихварство.
В края на XV в. и нач. на XVI в. се появили все повече поддръжници на тезата, че забраната на лихвите трябва да бъде не само смекчена, а изцяло преосмислена. Така напр. Шарл Дюмулен (1500-1566 г.) директно атакува концепцията на Аристотел, че парите не се възпроизвеждат, като заявява, че както земеделците си служат със земята, за да получават плодове от нея, така и търговците използват парите като капитал, от който добиват доход[47]. Жан Калвин (1509-1564) се основава на Стария завет, като сочи, че ако лихвата беше изначално зло, то Светото писание нямаше да позволи на евреите да получават лихви от чужденци. Оспорена е и тезата, че лихвата се получава само от богатите за сметка на бедните[48]. Френсис Бейкън (1561-1626 г.) пък изтъква, че премахването на лихвите е невъзможно, тъй като хората поначало не са склонни да заемат безвъзмездно[49].
През XVII в. вече е оформено разбирането, че лихвите макар да не са напълно съвместими с постулатите на християнството, все пак могат да носят ползи за обществото. Споровете постепенно се изместват от това дали напълно да се забранят лихвите към това какъв следва да бъде справедливият им размер. За лихварство вече се счита само получаването на прекомерни лихви, а usury се използва само за онези лихви, чийто размер не е съобразен със закона и добрите нрави.
Съществено влияние по темата оказва Клавдий Салмазий (1588-1653 г.)[50], който разглежда заема с лихва наред с другите сделки, при които се предоставят временно ползване чужди вещи (commodatum, locatio, conductio). Непотребимите вещи могат да бъдат предмет на наем (locatio) или заем за послужване (commodatum) според това дали сделката е възмездна или не, а потребимите вещи могат да бъдат предмет на mutuum (заем) или foenus (заем с лихва). Иначе казано, заемът с лихва се съотнася към заема без лихва така както се отнася наемът към заема за послужване. Следователно лихвата подобно на наема представлява възнаграждение за ползването на определена сума пари.
Идеята, че парите представляват капитал, който може да носи доходи, придобива завършен вид с появата на първите икономически школи. Физиокрацията е първото съвременно икономическо учение, което се опитва да обясни в дълбочина стопанското значение на лихвата[51]. Теорията на Тюрго, която се счита за първата обща теория за лихвата, се основава на предположението, че собствеността върху земя гарантира получаването на доход от рента. Тъй като земята има определена стойност, то парите представляват еквивалент на „парче“ земя, което осигурява доход[52]. Следователно лихвата представлява този доход, който собственикът на парични средства би получил от рента, ако трансформира парите си в собственост върху земя.
Значителни последици за оформяне на съвременните икономически концепции за лихвата имат трудовете на Адам Смит (1723-1790г.)[53]. Смит е противник на забраната на лихвите, но е и против това нейният размер да зависи само от свободния пазар[54]. Той счита, че следва да се въведе определен таван на лихвите, който трябва да е „някъде малко над най-ниската пазарна цена“.
От изложеното е видно, че през периода XVI–XVIII в. доминиращите през Средновековието религиозни концепции за лихвата (най-вече схоластичната теория) постепенно отстъпват на икономическите теории, които си поставят за цел да обяснят нейната стопанска логика. Тези нови постулати принуждават законодателствата на редица държави в Западна Европа да се съобразят с променените възгледи за лихвата[55].
Началото на тези законодателни промени е поставено през 1540 г. с приемането декрет на император Карл V (1519-1556 г.), с който се узаконяват лихвите по търговски заеми в размер до 12%, като за лихварство вече се считало само получаването на по-висока лихва[56]. Само пет години по-късно (1545 г.) в Англия за пръв път в историята бил приет закон, с който са обявени за законни всички лихви в размер до 10%, без да се прави разлика дали заемът е за търговски или други нужди[57]. През 1624 г. в Англия е приет закон, с който максималният размер на лихвата се намалява от 10 на 8%, а при дебатите по приемането му за пръв път не се използват религиозни аргументи, което дава повод някои автори да го считат за официалния край на Средновековното законодателство за лихвите[58]. В немското право лихвите също били разрешени, като бил предвиден максимален размер, но и той бил отменен с измененията от 1867 г.[59]. След приемането на BGB основните ограничения се свързват с разпоредбата на § 138 II, която предоставя на съда преценката относно действителността на клаузата за уговорена лихва[60]. В средата на XIX век максималните размери на лихвите били отменени и в Дания, Испания, Холандия, Норвегия, Швеция и Белгия.
III. Обобщение
От изложения по-горе кратък исторически преглед е видно, че още от нейното възникване лихвата служи като ефективен механизъм за преразпределение на благата, но и като средство за бързо забогатяване. От една страна, през Античността, под влиянието на Аристотел и неговите последователи, лихвата се разглеждала като нещо противоестествено и несправедливо. От друга страна, в Древен Рим са осъзнати и нейните предимства, като възгледите се рационализират, като се предвижда специфична уредба за лихвата при различните договори за заем. През Средновековието религията доминира във всички сфери на живота, а църквата не крие отрицателното си отношение към лихварството. То се разглежда като тежък грях, а на лихварите според Данте Алигиери е отредено място в Седмия кръг на Ада. Критиката на християнството към получаването на лихви се пренася и в светското законодателство, но в крайна сметка не то, а убеждението за непоправимите последици от нарушаването на библейската забрана води до сериозно ограничаване на лихварството близо едно хилядолетие.
През XV–XVI век обаче обществените отношения значително се променили, а нуждата от нови капитали за финансиране на индустрията и търговията неизбежно довела до преосмисляне на отношението към лихвата, така че тя да придобие общественоприемливо обяснение. През XVIII в. споровете относно същността на лихвата вече се водят основно с икономически, а не с религиозни и етични аргументи. Тезата, че парите представляват капитал, за ползването на който се дължи възнаграждение, се аргументира през призмата на различни икономически доктрини, които водят спорове и до днес.
Общото през всички тези исторически периоди е, че съответното законодателство винаги е възпроизвеждало доминиращите в обществото концепции за лихвата. Когато водещ фактор е била религията, в позитивното право били възприети догмите на християнството, според които получаването на лихва е грешно и порочно. Когато общественият живот се развива в условията на пазарна икономика, законодателството третира лихвата единствено като възнаграждение или компенсация за използването на определен актив (чужди парични средства).
Бележки под линия:
[1] Комплексният характер на проблемите за лихвите дава повод на американския учен по икономическа история Чарлз Киндълбъргър да заяви, че лихвите принадлежат „по-малко към историята на икономиката, а повече към историята на идеите“. Цит. по H. Munro, J. Usury, Calvinism, and Credit in Protestant England: from the Sixteenth Century to the Industrial Revolution. University of Toronto, 2011, p. 8.
[2] Вж. Homer, S. & Sylla, R. A history of interest rates. Fourth Edition, John Wiley & Sons, Inc., 2005, p. 18.
[3] Ibid.
[4] Вж. Homer, S. & Sylla, R. Op. cit., p. 4. С оглед защитеното от авторите становище, че първите форми на лихва се основават на т.нар. „плодоносни заеми“ („loans for productive purposes”), се изразява предположение, че първият заем срещу лихва вероятно е предоставен през Неолита, когато някой земеделец е предоставил семена на свой близък, очаквайки след жътвата да получи от него повече от даденото. В подобен смисъл и Vincent, J. Historical, Religious and Scholastic Prohibition of Usury: The Common Origins of Western and Islamic Financial Practices. Law School Student Scholarship. 600, 2014, p. 7.
[5] Според Homer, S. & Sylla, R. Op. cit., p. 4, писмеността присъства само в 0,5 % от човешката история, т.е. хората са познавали лихвата много преди да могат да пишат за нея.
[6] Налични са множество извори от времето на Третата династия на Ур (2112-2004 г. пр. н.е.), които свидетелстват за това, че шумерската цивилизация системно е ползвала кредитирането срещу лихва като механизъм за преразпределение на общественото богатство. Известно е, че в Антична Месопотамия е имало добре развито земеделие, което е осигурявало продукция, която надвишава текущите нужди на населението, поради което излишъкът се използвал като буфер срещу по-лоши реколти, както и за да се осигури финансиране на търговците при осъщетвяване на вътрешна или външна търговия. По-подробно вж. Cripps, E. L. The Structure of Prices in the Neo-Sumerian Economy (I): Barley: Silver Price Ratios, Cuneiform Digital Library Journal, 2017.
[7] В англоезичната литература са познати като primitive money или commodity money. Подробно за различните видове протопари и тяхната класификация вж. Quiggin, A. H. A Survey of Primitive money. The Beginnings of Currency. Methuen & Co Ltd., London, 1949. В Месопотамия, където са открити и първите свидетелства за заемни отношения, имало въведени два стандарта: сребро, което се използвало в градовете, и зърно, което се ползвало главно в провинциите. Размерът на лихвата бил в зависимост от използвания стандарт, като обикновено лихвата върху зърно била по-висока от тази върху сребро до завладяването на Вавилон от персите през VI в. пр. н.е. Вж. Homer, S. & Sylla, R. Op. cit., p. 25.
[8] Притежаването на едър добитък се превърнало в сигурен маркер за социалното положение на дадено лице, за което се изтъкват и някои етимологични примери. Така напр. английските думи cattle (добитък) и capital (капитал) произлизат от лат. capitalis, която означава „глава“ (при добитък), а capital впоследствие се използва и като главница. Латинската дума pecunia (пари) произлиза от pecus (добитък). Шумерите пък използвали думата mas както за лихва, така и за добитък. Така Homer, S. & Sylla, R. Op. cit., p. 19-20. Още примери вж. Quiggin, A. H. Op cit., p. 277.
[9] Чл. 88 и чл. 117 от Кодекса на Хамурапи. Вж. Richardson, M. Hammurabi’s Laws. Text, Translation and Glossary. T&T Clark International, 2000. Наред със закрилата на длъжника, в полза на кредитора било признато правото на залог на недвижими имоти (земеделска земя, жилище и др.) и хора (съпруга, роб, дете). Често лихвата се изплащала с труда на заложен роб или дете. Вж. Delaporte, L. Mesopotamia, The Babylonian and Assyrian Civilization. Translated by V. Gordon Childe. New York: Alfred A. Knopf, 1925, p. 131.
[10] Поддържаната от Аристотел теза се отнася към т.нар. естественоправна теория за лихвата. Вж. Vincent, J. Op. cit., p. 12, под линия. По-подробно вж. още Shockley, M. – Some history of economic thought on usury: Aristotle, Aquinas, and Calvin. Lucerna, Volume 7, № 1, p. 33-34.
[11] Така Андреев, M. Римско частно право. Софи-Р, 1992, с. 341-342 и Базанов, И. Курс по римско право.Том I. 1940, с. 336. Липсата на последици от lex Genucia е видно и от напрежението, което се създало след едикт на претора Sempronius Asellio. Опитът му да възстанови забраната, установена от lex Genucia, в крайна сметка довело до убийството му от недоволните лихвари. Вж. Zimmerman, R. The Law of Obligations. Roman Foundations of the Civilian Tradition. Juta & Co Ltd., 1992, p. 167-168.
[12] Вж. Zimmerman, R. Op cit., p. 155, според когото mutuum бил предоставян без лихва не само по алтруистични съображения, но и поради сложните отношения в римското общество, в което често заемът бил ползван, за да се печели политическо влияние, лоялност или състояние на зависимост. Не било рядкост при необходимост от парични средства paterfamilias да се обърне към свой amici, който да му помогне да се справи с моментен паричен проблем, за да си осигури в бъдеще нужната услуга.
[13] Андреев, М. Цит. съч., с. 341-342.
[14] Морският заем (fenus nauticum) се отпускал на търговци, които извършвали внос и износ на стоки от далечни средиземноморски пристанища, при което рискът от провал на експедицията поради корабокрушение или пиратство бил много висок. Заемът подлежал на връщане само ако корабът пристигне благополучно своето назначение, поради което лихвата служила като възнаграждение за поетия риск, а размерът й зависел от разстоянието на експедицията. Поради тези особености общите ограничения в размера на лихвата били неприложими към морския заем, а получаването на високи лихви не се считало за лихварство. По-подробно вж. Zimmerman, R. Op cit., p. 182. В Древен Рим успехите в спорта носели престиж, а и социално и финансово благополучие, но те били свързани и с намирането на средства за обезпечаване на тренировъчния процес и екипировката на състезателя. Средствата обикновено били осигурявани чрез договори за заем, които подлежали на връщане само при победа на съответно състезание. Подобно на морския заем, и тук лихвата служила като възнаграждение за поетия риск. Ibid, p. 186-187.
[15] Отношението на юдаизма към лихвата е продиктувано от текстовете на Еврейската библия (Танах) и най-вече Левит, 25:35-37, Изход, 22:25., Второзаконие, 22:19–20. По-подробно вж. Wishoff, J. Usury and the Common Good. Journal of Vincentian Social Action: Vol. 3: Iss. 2, Art. 5, 2018.
[16] Основен аргумент в подкрепа на това разбиране са следните текстове от Стария завет: Второзаконие, 22:19. Не давай на брата си с лихва нито сребро, нито храна, нито нещо друго, което може да се дава с лихва; 20. На чужденец давай с лихва, а на брата си не давай с лихва, за да те благослови Господ, Бог твой, във всички твои работи в земята, която отиваш да я завладееш.
[17] Думата произлиза от арабския глагол rabata, който буквално означава увеличавам, превишавам. Независимо от противоречията относно съдържанието на понятието riba, като цяло няма спор, че то покрива и значението на лихва. Вж. напр. Теофанов, Цв. Превод на Свещения Коран. София. Главно мюфтийство на мюсюлманите в Република България, 2006, където текстовете, в които се съдържа понятието riba са преведени на български език като лихва.
[18] Вж. напр. Коран (2:278). О, вярващи, бойте се от Аллах и се откажете от надбавеното чрез лихвата, ако наистина вярвате!, както и Коран (2:275-279, 3:130).
[19] По-подробно вж. Razi, M. Riba in Islam. Fiqh of Contemporary Issues, Toronto, 2008 и Sharawy, H. M. Understanding the Islamic Prohibition of Interest: A Guide to Aid Economic Cooperation Between the Islamic and Western Worlds, 29 Georgia Journal of International and Comparative Law.
[20] Според някои интерпретации на Свещения Коран получаването на лихва (riba) е по-тежък грях от прелюбодеянието и инцеста. За илюстрация се сочат думи, приписвани на пророка Мохамед, според когото лихварството е по-порочно дори „от изневяра с родната майка“. Вж. Razi, M. Op. cit., p. 10.
[21] Sharawy, H. M. Op. cit., p. 161.
[22] В основата на схоластичната теория стоят идеите на естественоправната теория (обоснована в най-завършен вид от Аристотел), римското право и догмите на християнството. Вж. Noonan, J. T. Jr. The Scholastic Analysis of Usury. Harvard University Press: Cambridge, Massachusetts, 1957, p. 21. Според Vincent, J. Op. cit., p. 16, схоластиците просто „превеждат простите библейски забрани на езика на римското право и естественоправната философия“.
[23] Hoffman, M. Usury in Christendom: The mortal sin that was and now is not. Coeur d’Alene. ID: Independent History and Research, цит. по Wishoff, J. Op.cit., p. 20.
[24] С властването на Карл Велики (800-814 г.) се свързва и друг важен документ – The Hadriana, в който се съдържа ясна забрана на лихвите, основана на псалом 14 от Стария Завет, който се превръща в най-използвания аргумент срещу лихвите през Средновековието. Вж. Noonan, J. T. Jr. Op. cit., p. 15.
[25] Ibid., p. 16.
[26] В подкрепа на тази теза се сочи цитат от св. Августин, че средствата, получени от лихви, са като откраднати, поради което не могат да бъдат давани като благотворителност. Ibid., p. 18.
[27] Евангелие от Лука, 6:35. „Но вие обичайте враговете си и правете добро, и назаем давайте, без да очаквате нещо … “.
[28] Относно възприетата в Средновековието доктрина, че „надеждата създава лихваря“ („hope makes the usurer”) и значението на тълкуването на папа Урбан III на цитирания текст от Новия завет (Евангелие от Лука, 6:35), вж. Noonan, J. T. Jr. Op. cit., p. 32-33.
[29] „Този, който взема лихва, „иска заплата за своето човеколюбие“. Вж. Св. Иоан Златоуст. Тълкувание на Евангелието от Матея, Беседи 1-44. Издателство „Захарий Стоянов“, 2007, с. 95.
[30] Тези убеждения не означават приципна забрана да се получава всякаква печалба, а само такава, която произтича от заем или друга прикрита форма на кредитиране. Като широко прието се счита заявеното от Св. Бернандин от Сиена, че „всяка лихва представлява печалба, но не всяка печалба е лихва“. Вж. Homer, S. & Sylla, R. Op. cit., p. 4.
[31] Този аргумент до голяма степен възприема маркираната по-горе теза на Аристотел, но развита още по-убедително от Тома Аквински, който се основава на разграничението между потребими и непотребими вещи. При потребимите вещи е невъзможно да се предостави ползването, без да се прехвърли самата вещ, т.е. с прехвърляне на ползването й се прехвърля и собствеността върху вещта. След като не може да се отделят едно от друго, то не може да се искат и отделни възнаграждения за ползването и собствеността. Според дадния от Тома Аквински пример при договор за заем на определено количество вино заемодателят не може да иска му бъде платено веднъж самото вино и втори път възнаграждение за ползването му, защото ще се плати два пъти едно и също нещо. Според него ситуацията при паричния заем е същата, тъй като заемателят потребява заетите пари, поради което дължи връщане само на полученото, но не и на отделно възнаграждение за ползването му. Вж. Bohm Ritter von Bawerk, E. Capital and interest. A critical history of economical theory. Translated with a preface anaylsis by William Smart, M.A., London, Macmillan and co., 1890, p. 22.
[32] Според Kelly, J.M. A Short History of Western Legal Theory. Oxford University Press, 1992, p. 118, eвреите били въвлечени в лихварската дейност и поради съществуващата забрана да притежават земя, която не позволявала включването им в базовата икономика.
[33] Вж. Vincent, J. Op. cit., p. 32.; Noonan, J. T. Jr. Op. cit., p. 36.; H. Munro, J. Op. cit., p. 9.
[34] B?hm Ritter von Bawerk, E. Op. cit., p. 20.
[35] Касае се за няколко привидни сделки, които прикриват договор за заем с лихва. В най-опроствения вариант ефектът на contractus mohatrae може да се постигне чрез сключването на два последователни договора за покупко-продажба между страна А (прикрит заемодател) и Б (прикрит заемател). По първия договор за продажба продавач е А, който продава на Б своя вещ за 120 лв., със задължение цената да бъде платена в определен срок, който съвпада със срока за връщане на прикрития заем. Вторият договор за продажба има за предмет същата вещ, но вече продавач е Б, а купувач – А, като цената на продажбата е 100 лв. и се дължи веднага. В резултат на двете сделки А отново е собственик на вещта, която така или иначе е притежавал, но е предоставил 100 лв. на Б срещу задължението на последния да върне 120 лв. По този начин се постига лихва от 20%.
[36] По-подробно вж. Henning, J.J. The mediaeval contractum trinius and the law of partnership. Fundamina, Vol. 13, No. 2, 2007, p. 33-49.
[37] Понятието се свързва с най-вече претенциите poena detenori и damnum emergens, но е изразявано и становище, че такава претенция била и тази за пропуснати ползи (lucrum cessans). По-подробно вж. H. Munro, J. Op. cit., p. 7-8.
[38] Според McCall, B. M. Unprofitable Lending: Modern Credit Regulation and the Lost Theory of Usury, Cardozo Law Review, Vol. 30, No. 2, 2008, p. 570, в quod interest се включвала всяка разлика в имуществото на кредитора, което има към момента, и това, което би имал, ако не бе отпускан заем. Това означава, че следва да се отчете не само вредата от забавата, но и евентуалната печалба на кредитора. Относно произхода и съдържанието на quod interest вж. още Zimmerman, R. Op cit., p. 824-827.
[39] Напр., ако след сключване на заема бъде унищожено имуществото на заемодателя в резултат на непреодолима сила (буря, пожар, разбойничество или др.) и той бъде принуден също да заеме пари, за да възстанови имуществото си. Вж. H. Munro, J. Op. cit., p. 9.
[40] Предполага се, че Болонският глосатор Азо (1170-1230 г.) пръв използва понятието interesse, за да опише накратко римската концепция quod interest. Така H. Munro, J. Op. cit., p. 8., под линия. Употребата на понятието interesse като обезщетение за забавеното връщане на заема станало обичайно около 1220 г.
[41] Вж. McCall, B. M. Op. cit., p. 571., който сочи като илюстрация цитат от английски архивен документ от XVI в., в който е написано, че „Usury и interest се различават, както истината и лъжата“.
[42] Homer, S. & Sylla, R. Op. cit., p. 71-72.
[43] Примери за такива случаи вж. Homer, S. & Sylla, R. Op. cit., p. 72 и B?hm Ritter von Bawerk, E. Op. cit., p. 26.
[44] B?hm Ritter von Bawerk, E. Op. cit., p. 26-27. Печалбата на белгийските ломбардианци произтичала основно от подобен род наказателни лихви, като често заемите били предоставяни без лихва, но в случай на неизпълнение на задължението за връщане се дължала лихва.
[45] H. Munro, J. Op. cit., p. 7.
[46] Първата „банка на бедните“ (mons pietatis) е създадена през 1461 г. в гр. Перуджа, дн. Италия, а през 1467 г. съществуването й е одобрено от папа Павел II. С оглед нуждата на банката от капитал било ползволено и приемането на депозити, по които се изплащали лихви като компенсация за загубите на вложителите. Впоследствие било позволено и сключването на заеми с търговци.
[47] По-подробно за критиката на Дюмулен срещу схоластичната теория вж. B?hm Ritter von Bawerk, E. Op. cit., p. 29-32.
[48] Напр. възможно е един богат човек да притежава множество земи, но да не разполага с налични парични средства, каквито може да получи по договор за заем с много по-беден заемодател, който разполага с ликвидни средства. Ibid, p. 29. Все пак Калвин не подкрепя безусловно разрешаването на лихвите, като предвижда редица ограничения, напр. че бедните и нуждаещи се не бива да заплащат лихва, за разлика от търговците, които целят печалба. В крайна сметка признава, че „рядко един човек може да бъде почтен и лихвар едновременно“. Така H. Munro, J. Op. cit., p. 13.
[49] Вж. Bacon, F. The Essays of Francis Bacon. Edited with introduction and notes by Mary Augusta Scott. New York. Charles Scribner’s sons, 1908, p. 187-193, където са обобщени предимствата и недостатъците на признаването на вземането за лихва.
[50] Мн. подробно за теорията на Клавдий Салмазий вж. B?hm Ritter von Bawerk, E. Op. cit., p. 40., който определя Салмазий за най-влиятелния автор относно лихвата до Смит и Тюрго, като счита, че всички останали се опитват или да обосноват по-ясно тезите му, или неуспешно да ги опровергаят.
[51] Най-изявените физиократи са Франсоа Кене (1694-1774г.) и Ан Робер Жак Тюрго (1727-1781 г.). По-подробно вж. Gide, C. & Rist, C. & Smart, W. & Richards, R. A History of Economic Doctrines from the Time of the Physiocrats to the Present day. Ballantyne & Co Ltd. Colchester. London. 1917, p. 3, според които физиокрацията е първата икономическа школа в пълния смисъл на това понятие, а нейните представители са „вестители на новата наука“, за чийто основоположник се счита Адам Смит.
[52] Вж. B?hm Ritter von Bawerk, E. Op. cit., p. 64.
[53] Адам Смит е считан за баща на съвременната икономическа наука. Макар да се счита, че учението му за лихвата е основополагащо, той никога не е формулирал самостоятелна теория за нея. Независимо от това, откъслечните му разсъждения по темата стоят в основата на всички по-късни икономически теории. Приносът му е обобщен от B?hm Ritter von Bawerk, E. Op. cit., p. 70-77, според когото Смит нито е пренебрегвал проблемите, свързани с лихвите, нито пък им е отделял специално внимание. Въпреки това се изтъкват последиците от „Богатството на народите“, преди която е имало една-единствена научна теория за лихвата, а след него множество различни противоречиви теории.
[54] Според Paganelli, M. P. In Medio Stat Virtus: An Alternative View of Usury in Adam Smith’s Thinking. History of Political Economy, 35, p. 21-48, виждането на Смит може да се обясни със стремежа му към „златната среда“, за което върху него са оказали влияние древногръцката и римска философия. В случая двете крайности са пълната забрана на лихвата (от една страна) и липсата на ограничение в размера й (от друга страна).
[55] Според Davies, G., A history of money: from ancient times to the present day. Cardiff: University of Wales Press. 2002, p. 223, законовата толерантност към лихвата бележи революционната промяна в общественото мнение и по този начин се превърнала в ясен индикатор за разделянето на етиката от икономиката, под натиска на развиващата се икономическа система.
[56] H. Munro, J. Op. cit., p. 15.
[57] Този закон е приет по времето на Хенри VIII (1509-1547 г.), но действа едва няколко години – до 1552 г., когато е отменен по времето на неговия наследник Едуард VI (1547-1553 г.).
[58] Jones, N. God and the Moneylenders: Usury and Law in Early Modern England, Shakespeare Quarterly, Volume 42, Issue 4, 1991, p. 197, цит. по H. Munro, J. Op. cit., p. 19., под линия.
[59] По време на стопанската криза от 1873 г. максималните размери на лихвата били възстановени поради зачестилите злоупотреби, а със закона против лихварството от 1880 г. били обявени за нищожни договорите, съдържащи уговорка за прекомерна лихва. Вж. Zimmerman, R. The New German Law of Obligations: Historical and Comparative Perspectives. Oxford University Press Inc., New York, 2005, p. 7
[60] Ibid.
Автора подробно и доста целенасочено е изследвал различни текстове на автори от далечното и по – близкото минало. Странно е обаче трудове като “Естественият икономически ред” – Силвио Гезел да не бъдат забелязани. Още по – странно е че не са забелязани някои съвременни изследвания за паричните знаци. Това, че повтарянето на думи като “пари”, директно корумпират съзнанието на хората, да не говорим за думата “лихва”, която в момента, повече от всякога е синоним на аморалност.