Някои въпроси на исковата защита на длъжника срещу материалната незаконосъобразност на принудителното изпълнение в производството по събиране на публични вземания, разгледани в съдебната практика

(публикувана за пръв път в сп. „Счетоводство, данъци и право“, бр. № 3/2019 г.)

1. Ред за събиране на публичните вземания

Редът за събиране на публичните вземания е уреден в чл. 163 ДОПК. Те се събират по реда на кодекса, освен ако в специален закон е предвидено друго. В този смисъл редът по ДОПК се явява общ ред за събирането им.

Публичните вземания се събират от публичните изпълнители при Националната агенция за приходите, освен ако в закон е предвидено друго – чл. 163, ал. 3 ДОПК. Друго е предвидено в чл. 2, ал. 2 и ал. 3 ЗЧСИ. Държавата – чрез органите, компетентни да установяват публични вземания – може да възлага на един или повече частни съдебни изпълнители и събирането на публични вземания. Местните данъци и такси се събират принудително от публични изпълнители по реда на ДОПК или от съдебни изпълнители по реда на ГПК.[1]

С бр. 86 от 2017 г. на ДВ беше прието правилото, че в случаите, когато публични вземания са възложени за събиране на съдебен изпълнител, събирането им се извършва по реда на ГПК. Разпоредбата, от една страна, уеднакви режима за събиране на държавните и общинските публични вземания, а от друга страна, изрично посочи по кой ред се събират публичните вземания в хипотезите на възлагането им за събиране от съдебен изпълнител. С това законодателно решение беше преодоляно приравняването на частните съдебни изпълнители на публични в производствата по събиране на публичните държавни вземания, което беше наложено в практиката (Определение № 3194 от 5.03.2012 г. на ВАС по адм. д. № 2601/2012 г., I о., Определение № 11 от 24.02.2017 г. на ВКС по гр. д. № 4/2017 г., 5-членен състав).

Коментираната разпоредба поставя обаче и редица въпроси. В текста на чл. 163, ал. 4 ДОПК е употребен терминът „възложени“. Възлагане (делегиране)[2] за събиране на публични държавни вземания е нормативно уредено единствено в чл. 2, ал. 2 ЗЧСИ, но не и в ГПК. Изводът е, че публични държавни вземания може да бъдат възложени за събиране само на частни съдебни изпълнители, но не на държавните такива. За събирането на публичните общински вземания важи същото правило.

Държавните съдебни изпълнители осъществяват принудително изпълнение на частни притезания. На тях може да се възложи и събирането на вземания на органите на съдебната власт.[3] Доколкото определени вземания на органите на съдебната власт попадат в обхвата на публичните държавни вземания (например вземанията за държавни такси по чл. 71 и сл. ГПК – чл. 162, ал. 2, т. 3 ДОПК), може да се направи извод, че държавните съдебни изпълнители имат тясно лимитирани правомощия да събират публични държавни вземания – това са само тези, които представляват вземания на органите на съдебната власт.

Другият въпрос, който може да бъде поставен, е дали при възлагане за събиране на публични държавни и общинския вземания по реда на ГПК на частни съдебни изпълнители „събирането“, което имат предвид текстовете на чл. 163, ал. 4 ДОПК, чл. 4, ал. 2, изр. 2 ЗМДТ във вр. с чл. 9б ЗМДТ и чл. 2, ал. 2 и ал. 3 ЗЧСИ, включва и реда за искова материалноправна защита срещу вземането, или този ред следва да бъде съобразен не с конкретното производство по индивидуално принудително изпълнение за събиране на публичното вземане (ДОПК или ГПК), а с характера на самото вземане. Този въпрос се поставя с особена острота предвид обстоятелството, че изборът на реда за събиране на публичните вземания е оставен единствено на свободната преценка на кредитора, без да са въведени каквито и да било нормативни изисквания или критерии за нея, но редът за материалноправна защита на длъжниците срещу публичните вземания по ДОПК и ГПК е твърде различен, което поставя една и съща категория длъжници в неравностойно положение, при това – единствено поради направения от кредитора избор на ред за събиране на конкретно публично вземане. Видно е, че това законодателно решение води до нетърпими правни резултати. Материалноправната защита срещу публичното вземане следва да бъде съобразена с естеството на вземането, а не с реда за събирането му.

2. Недопустимост на отрицателните установителни искове при възможност за иницииране на производство по възстановяване или отписване на публични вземания

Ако определено публично вземане е платено без основание, платилият го може да иска възстановяване на платените суми по реда на чл. 128 ДОПК във вр. с чл. 129 ДОПК. В случай че задълженията са погасени (напр. с плащане или по давност), но се водят по партидата на задълженото лице като активни публични вземания, може да се поиска от администрацията отписването им по реда на чл. 173 ДОПК. И в двете посочени по-горе хипотези отрицателният установителен иск по чл. 124 ГПК, респективно по чл. 128, ал. 2 АПК, е недопустим, тъй като той винаги се явява допълнително процесуално средство за защита единствено в случаи, в които липсват нормативно уредени други защитни средства.[4] Подобно схващане е застъпено константно в практиката на ВАС. В Определение № 5377 от 17.04.2013 г. на ВАС по адм. д. № 4108/2013 г., VII о., се споделя, че „при така установените факти и обстоятелства за жалбоподателя съществува възможността по чл. 128 и сл. ДОПК – тогава, когато са налице недължимо платени суми за данъци, да поиска от органа по приходите възстановяване на тези суми. Процедурата по възстановяване включва издаването на актове, които подлежат на съдебен контрол.“ С правните средства за защита по реда на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс, които позволяват на длъжника в рамките на принудителното изпълнение чрез административно производство да поиска отписване на погасените по давност публични задължения, е възможно той да защити интереса си (Определение № 5250 от 4.05.2016 г. на ВАС по адм. д. № 2453/2016 г., VII о.).

3. Приложим ли е редът по чл. 128 и сл. ДОПК по отношение на местните данъци и такси?

Неяснотата е предизвикана от редакцията на чл. 128, ал. 1 ДОПК. От една страна, таксите като вид публично вземане не са споменати в текста на закона. От друга, чл. 128 ДОПК визира единствено суми, подлежащи на възстановяване съгласно данъчното или осигурителното законодателство от Националната агенция за приходите, но не и от служителите на общинската приходна администрация. Предвид това следва накратко да бъде разгледана и аргументирана приложимостта на производството по чл. 128 ДОПК и чл. 129 ДОПК и по отношение на местните данъци и местните такси, тъй като често предмет на спорове са публични общински вземания.

Нормативното доказателство за подобна възможност е наличието на разпоредбата на чл. 129, ал. 4, изр. 2 ДОПК: „Възстановяването на суми, свързани с прилагането на Закона за местните данъци и такси, на физически лица, които не са търговци, може да се извършва и в брой.“ Това виждане се споделя и в практиката на ВАС (Решение № 3842 от 4.04.2016 г. на ВАС по адм. д. № 7984/2015 г., VII о.).

ВАС константно споделя и разбирането за приложимостта на производството по чл. 128 ДОПК по отношение не само на местните данъци, администрирани от общинската приходна администрация, но и по отношение на местните такси. Сравнително най-пълно като аргументация е Решение № 8145 от 4.07.2016 г. на ВАС по адм. д. № 6839/2015 г., VII о., в което се чете: „Видно от изложеното, разпоредбата на чл. 128, ал. 1 ДОПК в хипотезата на чл. 9б във вр. с чл. 4, ал. 1 ЗМДТ следва да се тълкува като даваща правомощие на органа по приходите в общинската администрация да извърши възстановяване на платени суми за недължими публични задължения за местни такси, а не само на такива, платени за публични задължения за местни данъци.“

Може да се направи обоснован извод, че предвид нормативната възможност да се иска възстановяване на недължимо платени суми, представляващи местни данъци и такси, по реда на чл. 128 и сл. ДОПК, както и възможността да се иска директно от администрацията на съответната община отписването на недължими суми по реда на чл. 173 ДОПК, отрицателните установителни искове се явяват недопустими.

4. Искът по чл. 439 ГПК

Както беше посочено по-горе, публичният кредитор има възможност да избере свободно реда, по който да бъде събрано публичното вземане. Тогава, когато събирането на публичното вземане е възложено на съдебен изпълнител, той действа по реда на Гражданския процесуален кодекс и защитата на материалното право се осъществява именно по този ред; тя следва да бъде осъществена по реда на чл. 439, ал. 1 ГПК (Определение № 45 от 8.07.2016 г. на ВАС по адм. д. № 21/2016 г., 5-членен състав).

Допустим пред гражданския съд е иск по чл. 439 ГПК, когато принудителното изпълнение на публичното общинско вземане е възложено за събиране на съдебен изпълнител по реда на ГПК, съобразно предвиденото в чл. 4, ал. 2 ЗМДТ (Определение № 494 от 20.12.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4728/2017 г., III г. о., ГК).

Ако принудителното изпълнение на основание чл. 4, ал. 2 ЗМДТ е възложено на държавен съдебен изпълнител по реда на Гражданския процесуален кодекс, а не на публичен изпълнител по реда на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс, то единственото средство за защита на длъжника е подаването на отрицателен установителен иск. Ищецът (длъжник) трябва да докаже по реда на исковия процес, че не са налице материалноправните предпоставки за законност на изпълнителния процес – налице е погасяване на част от задължението, като предяви отрицателен установителен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК (Определение № 5250 от 4.05.2016 г. на ВАС по адм. д. № 2453/2016 г., VII о.).

Когато принудително събира публично общинско вземане, съдебният изпълнител не прилага ДОПК и не разполага с правомощия да се произнесе по възражението за давност, основано на чл. 171 ДОПК. Тъй като няма правомощие да се произнася по възражение за давност и не е орган в структурата на общинската администрация, съдебният изпълнител не би могъл да „отпише“ погасеното по давност публично общинско задължение. За длъжника в този случай остава предявяването на иск – отрицателния установителен иск по чл. 439 ГПК, предявен преди да е приключило принудителното събиране на публичното общинско вземане (Определение № 130 от 24.07.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 756/2017, ГК, II г.о.).

Общият исков ред на чл. 439 ГПК – включително и по аргумент за противното от текста на чл. 269 ДОПК, който урежда иска на трето лице, чието право е засегнато от изпълнението – е неприложим субсидиарно там, където изрично е установен административен ред за оспорване дължимостта на едно публично държавно вземане (Определение № 251 от 28.04.2009 г. на ВКС по ч. т. д. № 111/2009 г., I т. о., ТК).

При наличие на специален ред за установяване и изпълнение на публични вземания оспорването им по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, респ. чл. 439 ГПК, е недопустимо по общия исков ред от граждански съд (Определение № 1002 от 27.10.2017 г. на ВКС по гр. д. № 5553/2016 г., IV г. о., ГК; Решение № 3 от 30.04.2018 г. на ВКС по гр. д. № 5553/2016 г.).

В практиката на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК, е бил поставен въпрос за реда за защита правата на длъжника в хипотеза на поддържано твърдение за изтекла погасителна давност по отношение на публично общинско вземане за ДНИ и ТБО, което е събирано в рамките на изпълнителен процес, проведен при условията на ГПК. Съдът е отговорил, че когато принудителното изпълнение на публично общинско вземане се извършва от съдебен изпълнител по реда на ГПК, длъжникът може да релевира възражението си за изтекла погасителна давност по исков ред, предявявайки отрицателен установителен иск по реда на чл. 439 ГПК. Съдебният изпълнител не разполага с правомощие да се произнася по възражение за погасителна давност, нито може да отпише погасено публично вземане (Определение № 130/24.07.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 756/2017 г., ГК, II г. о.).[5]

В литературата е споделено мнението, че предявяването на този иск е предвидено изрично в законова норма, поради което за него отпада изискването от специално доказване на правен интерес от предявяването му като особена процесуална предпоставка, която следва да е налице при останалите отрицателни установителни искове.[6] Защитата с този специален отрицателен установителен иск е съпътстваща.[7] Нужно е да е образуван изпълнителен процес, доколкото чл. 439, ал. 1 ГПК изисква особена активна процесуална легитимация – ищецът следва да е длъжник по индивидуално принудително изпълнение.[8]

При наличие на специален процесуален ред за защита (включително материалноправна) следва да се приложи той, в този случай искът по чл. 439 ГПК се явява недопустим.

Съдебният изпълнител, действащ по реда на ГПК, не може да съобрази настъпили промени във фактите след издаване на изпълнителния лист, които не съответстват на изпълнителното основание – той е обвързан от удостоверителната сила на изпълнителното основание. Поради това материалноправната защита на длъжника по ГПК в коментираните хипотези може да е единствено искова, а не с жалба.[9]

В ДОПК уредбата е различна. Съгласно чл. 225, ал. 1, т. 7 във вр. с чл. 168, т. 3 ДОПК, когато е образувано производство за принудително събиране на публично вземане, публичният изпълнител, съответно горестоящият му административен орган, следва да се произнесе по възражението за давност и при основателност на същото производството по принудително изпълнение следва да бъде прекратено. Публичният изпълнител е в структурата на приходната администрация и той може да се произнесе и по искане за отписване на задължението по чл. 173, ал. 1 ДОПК. Неговият отказ да уважи възражението за изтекла давност и за отписване на задължението, с оглед на чл. 266, ал. 1 ДОПК, ще подлежи на оспорване пред горестоящия му административен орган и съответно – с оглед на чл. 268, ал. 1 ДОПК – пред съда (Решение № 1763 от 10.02.2017 г. на ВАС по адм. д. № 1878/2016 г., VII о.).

В процеса по ДОПК публичният изпълнител е длъжен да съобрази настъпилите промени във фактите, непреклудирани с издаването на изпълнителното основание, включително погасяването по давност на публичното вземане. Като логично следствие на това материалноправната защита на длъжника в процеса по ДОПК не е искова, а посредством жалба против действията на публичния изпълнител.

Ако се приеме, че с възлагането за събиране на публично вземане се променя единствено процесуалният ред за удовлетворяване на публичния кредитор, но не се изменя нито естеството на вземането, нито компетентността на органа по събиране (която следва да е във връзка с вида на вземането, тъй като е делегирана компетентност), нито материалноправната защита срещу вземането, ще следва да се приеме, че искът по чл. 439 ГПК се явява недопустим както в производството по ДОПК, така и в това по ГПК, когато предмет са публични вземания.

5. Искът по чл. 128, ал. 2 АПК

Член 128, ал. 2 АПК дава право на всеки да предяви иск, за да установи съществуването или несъществуването на едно административно право или правоотношение, когато има интерес от това и не разполага с друг ред за защита. Винаги когато ищецът разполага с друг ред за защита, искът по чл. 128, ал. 2 АПК е недопустим (Определение № 11350 от 5.10.2009 г. на ВАС по адм. д. № 11893/2009 г., I о.; Определение № 12893 от 29.10.2014 г. на ВАС по адм. д. № 11423/2014 г., VII о.; Определение № 3328 от 20.03.2017 г. на ВАС по адм. д. № 1486/2017 г., III о.; Определение № 7446 от 5.06.2018 г. на ВАС по адм. д. № 6318/2018 г., I о.).

Наличието на специален ред изключва исковото производство по реда на чл. 128, ал. 2 АПК, тъй като то е допустимо само тогава, когато за лицето е налице правен интерес от установяване на съществуването или несъществуването на едно административно право или правоотношение и не съществува друг, установен от правото ред за това. В случая друг такъв ред съществува. Жалбоподателят може да защити твърдяното свое право, като сезира компетентния данъчен орган с искане по чл. 129 и сл. ДОПК тогава, когато са налице визираните в правната норма юридически факти (Определение № 5377 от 17.04.2013 г. на ВАС по адм. д. № 4108/2013 г., VII о.). Разпоредбата на чл. 128, ал. 2 АПК има предвид обективно да има такъв правен ред, а не този ред да е използван с определен за адресата на акта резултат (Определение № 5058 от 15.04.2009 г. на ВАС по адм. д. № 2657/2009 г., I о.).

Искът по чл. 128, ал. 2 АПК е общ по отношение на иска по чл. 292 АПК, който е специален. При възможност за защита с иска по чл. 292 АПК, искът по чл. 128, ал. 2 АПК е недопустим, тъй като ищецът разполага с друг ред за защита. За разлика от иска по чл. 292 АПК за предявяването на иск по чл. 128, ал. 2 АПК е нужно да бъде обоснован правен интерес от защита.

6. Искът по чл. 292 АПК

Член 292 АПК е административноправният образ на чл. 439 ГПК. Този иск се предявява от длъжника срещу взискателя, а ако е задължен гражданин или организация, като ответник се конституира и административният орган, който е издал или е трябвало да издаде административния акт. Този иск, както и искът по чл. 439 ГПК, може да се основава само на непреклудирани факти – т.е такива, настъпили след издаване на изпълнителното основание. Иначе казано, чл. 292 АПК допуска оспорване на задължението само въз основа на факти, които не са били преклудирани от изпълнителното основание. Това са относимите към законосъобразността на изпълнителното основание факти, които са настъпили тогава, когато вече не са могли да бъдат приобщени и ценени в производството по издаването или оспорването на изпълнителното основание (Определение № 2895 от 05.03.2009 г. по адм. д.№ 2833/2009 г. на ВАС; Определение № 3080 от 01.03.2012 г. по адм. д. № 957/2012 г. на ВАС; Определение № 13671/21.10.2013 г. на ВАС по адм. д. № 13376/2013 г., VI о.; Решение № 2333 от 28.12.2017 г. на АдмС – Варна по адм. д. № 1372/2017 г.).

Съгласно чл. 163, ал. 1 ДОПК във вр. с чл. 269, ал. 1 АПК публичните вземания се събират и изпълняват по реда на ДОПК. В дял четвърти на ДОПК, глава 27, чл. 266 – чл. 269 ДОПК, са предвидени редът, способът и начините за защита на длъжника срещу принудително изпълнение. Способът за защита на длъжника е само чрез обжалване действията на публичния изпълнител, като възможността за водене на установителен иск е предвидена единствено и само за трето за изпълнителното производство лице. Изводът е, че при висящо принудително изпълнение за събиране на публични вземания за длъжника не е предвидена процесуална възможност за предявяване на положителен или отрицателен установителен иск за недължимост на публичните вземания, като редът за защита е чрез обжалване действията на публичния изпълнител, в което производство евентуално се навеждат доводи за извършено или настъпило погасяване на вземанията. Изпълнителното производство, уредено в АПК, включително чл. 292 АПК, в което е уредена исковата защита на длъжника, е изцяло неприложимо при събиране на публични вземания. Не е налице хипотезата на неуреден с ДОПК въпрос, за да се приложи субсидирано АПК. Защитата на длъжника е уредена в ДОПК, но по различен начин и ред. В случай че спрямо ищеца не е налице висящо изпълнително производство и започнало принудително изпълнение, искът също би бил недопустим поради липса на правен интерес (Определение № 15082 от 8.12.2017 г. на ВАС по адм. д. № 13786/2017 г., VIII о.).

Защитата по чл. 128, ал. 1, т. 4 АПК и чл. 292 АПК е допустима единствено в изпълнително производство по реда на чл. 267 и сл. АПК (Определение № 8 от 31.01.2013 г. на ВАС по адм. д. № 1/2013 г., 5-членен състав).

Ищецът не разполага с правото на защита чрез иск по чл. 292 АПК, тъй като с този отрицателен установителен иск могат да бъдат оспорени задължения, установени само с изчерпателно изброените в чл. 268 от АПК изпълнителни основания. Той няма правен интерес от предявяването на отрицателния установителен иск по чл. 292 АПК или от субсидиарния иск по чл. 128, ал. 2 АПК, тъй като специалният закон (ДОПК) предвижда друг, по-облекчен ред за установяване недължимостта на тези задължения поради погасяването им по давност (Определение № 16234 от 27.12.2018 г. на ВАС по адм. д. № 14073/2018 г., III о.).

В практиката на ВАС е застъпвано и обратното становище, макар то да е изолирано. По правило защитата срещу незаконно принудително изпълнение – както в гражданския изпълнителен процес, така и в административния изпълнителен процес – е два вида: процесуална защита, която се осъществява чрез жалби срещу действията на органа по изпълнението, и материалноправна защита, която се осъществява чрез отрицателния установителен иск по чл. 292 АПК. С този иск длъжникът оспорва съществуването на изпълняемото право въз основа на факти, които са настъпили (възникнали) след изпълнителното основание. Искането си да бъде установена давността, погасила възможността за принудително изпълнение, длъжникът може да направи чрез директно искане пред органа по изпълнението, но може да поиска съдът да установи, че финансовото притезание и произтичащото от него право на принудително събиране на финансовия дълг са погасени по давност. Това искане пред съда е отрицателният установителен иск – по чл. 292 АПК за административния изпълнителен процес и по чл. 439 ГПК за гражданския изпълнителен процес. Специалният закон по правило изключва прилагането на общия закон. Но ако определен правен въпрос не е уреден в специалния закон, прилага се уредбата на този въпрос, която дава общият закон. Поради това становище за недопустимост на отрицателния установителен иск по чл. 292 АПК в изпълнителното производство по ДОПК може да бъде основано само на разпоредба в ДОПК, изключваща отрицателния установителен иск в това производство. Липсва ли такова изключване, прилага се общият закон. Право на длъжника е да избере начина, по който ще направи искане да бъде установена изтеклата погасителна давност – чрез отрицателен установителен иск по чл. 292 АПК или чрез възражение, направено в изпълнителното производство (Определение № 13671 от 21.10.2013 г. на ВАС по адм. д. № 13376/2013 г., VI о.).

Макар и встрани от разглежданата материя, интерес представлява и Решение № 8 от 12.09.2013 г. на ВКС по т. д. № 507/2011 г., II т. о., ТК, тъй като в него се прави разграничение между правата на длъжника и правата на третото лице, чието право е засегнато от изпълнението. В решението се споделя, че „след настъпилото частно правоприемство по смисъла на цитираната разпоредба от ТЗ (чл. 15 ТЗ – к.м., С.Т.) данъчната администрация като кредитор на търсими задължения може да се обърне за изпълнение на данъчно задължение, възникнало преди прехвърляне на предприятието, както към отчуждителя, така и към правоприемника. От това следва, че ищецът има качеството на длъжник, а не на трето лице, чието право е засегнато от изпълнението. Поради това той не е носител на правото на иска по чл. 269 ДОПК, а ако счита, че процесният имот е различен от този, върху който е наложена възбраната от публичния изпълнител, то той е могъл да реализира правата си по реда на чл. 266 и сл. ДОПК, като обжалва по административен ред предприетите действия по изнасянето му на търг с явно наддаване.“

От изложените по-горе аргументи, споделяни в съдебната практика, може да се установи, че искът по чл. 292 АПК се приема като недопустим по отношение на публичните вземания, събирани по реда на ДОПК, въпреки субсидиарното прилагане на АПК към неуредени случаи по ДОПК по силата на препращащата норма на § 2 ДР ДОПК.[10]

В ДОПК не е налице неуреден случай на защита на длъжника в процеса по изпълнение на публичните вземания по реда на ДОПК. Кодексът урежда по различен начин защитата на длъжника – чрез жалба против действията на публичния изпълнител. Освен това ДОПК дава на длъжника много повече и по-бързи средства за защита, като актовете на администрацията, издадени във връзка с материалноправната защита на длъжника в изпълнителния процес по ДОПК, подлежат на съдебен контрол.

Подобно на иска по чл. 439 ГПК и искът по чл. 292 АПК не се нуждае от специално доказване на правен интерес за предявяването му, тъй като е изрично предвиден в специална норма на закона.[11] Той би бил недопустим, ако се основава на преклудирани от изпълнителното основание факти, както и ако е предявен от лице, което не е длъжник по изпълнението – арг. от чл. 293, ал. 1 АПК във вр. с чл. 292 АПК. Недопустимостта в случая не е поради липса на правен интерес, а поради липсата било на специалната активна процесуална легитимация, било поради наличието на отрицателна процесуална предпоставка – позоваване на преклудирани факти (които обикновено не са заявени в производството по обжалване на изпълнителното основание).

Член 292 АПК има предвид „задължението – предмет на изпълнение“. Това означава образуван изпълнителен процес[12] за събиране на конкретно задължение. Задължението, което ищецът отрича посредством предявяването на иска, следва да е предмет на конкретно изпълнително производство. Защитата с този иск може да е само съпътстваща. Искът по чл. 292 АПК е специален по отношение на иска по чл. 128, ал. 2 АПК. В текста на чл. 292 АПК се открива и още една препратка – към чл. 269, ал. 1 АПК, който текст категорично изключва от „предмета на изпълнение“ в производствата по АПК публичните вземания.

АПК в чл. 292 урежда исковата защита на длъжника, но не и на третите лица. Това не е законодателен пропуск. Защитата на третите лица е уредена в чл. 295 АПК. Третите лица имат право на жалба.

ДОПК в чл. 266 дава право на жалба на длъжника и третите задължени лица, а на третите лица, чиито права са засегнати от изпълнението, дава правото на иск по чл. 269 ДОПК. Видно е, че законодателят, макар и по различен начин, отново е защитил правата на всички лица, които е възможно да пострадат от незаконен изпълнителен процес.

Трудно би могло да се обоснове логически, че законодателят ще „забрави“ да защити правата на всички участници в процеса и ще остави защитата им на преценката на съда за прилагане на субсидиарни правила. Това най-вероятно би довело до непредвидимост на резултатите от почти всеки процес. Едва ли това е била идеята на законотвореца. Различната правна уредба на материалноправната защита на правата на длъжника в АПК и ДОПК, като най-уязвимата процесуална фигура, е предпоставена от спецификите на всеки процес. Тя обаче не е основание да се търсят и виждат празнини там, където те нормативно не съществуват.

7. Заключение

Ако се възприеме тезата, че по силата на изричната законова норма възлагането за събиране на публичните вземания на частните съдебни изпълнителни прехвърля компетентността, която по закон имат публичните изпълнители в производството по принудително изпълнение, уредено в ДОПК, ще следва да се приеме, че материалноправната защита на длъжника трябва да се съобрази с естеството на вземането, а не с реда за неговото събиране. В този случай отрицателните установителни искове би следвало да са недопустими, независимо от това по кой процесуален ред се събира публичното вземане – ДОПК или ГПК.

Уеднаквяването на материалноправната защита на длъжника в производството по събиране на публичните вземания е въпрос, който трябва да намери своето правно-политическо решение. Възможното решение е защитата да бъде обвързана с естеството на вземането и да е по реда, уреден в ДОПК, независимо че събирането на вземането е по реда на ГПК от частен съдебен изпълнител.

Бележки под линия:

[12] Еленков, Ал. Цит. съч., с. 1538, и цитираната там практика на ВАС допускат предявяването на иска без ограничение във времето – преди, по време и след осъществяване на изпълнението.