Прекъсването на давността по естествена причина заличава ли, освен изтеклото време, и юридическото основание на прекъснатата придобивна давност?

Реш. на ВКС, I г.о., № 340 от 27.V.1935 год. (Реш. и опред. на ВКС, Гражд. Отделения и общо събрание, Том II, стр. 135)

д-р Йосиф Фаденхехт

(публ. за първи път в сп. „Правна мисъл“, г. II (1936), № 1)

В това решение ВКС е приел, че „прекъсването на давността по естествена причина заличава на само изтеклата давност, но и основанието, на което тази давност е текла, и ако това основание е било юридически титул, заличава се и това основание, така, че ако след прекъсването на давността е почнала да тече нова давност, тази последната не може в никой случай да се счете, че е почнала да тече на същото основание, както прекъснатата, т.е. на основание юридическия титул, а на съвсем друго основание, в конкретния случай ? на основание факта на владението cum animo domini rem sibi habendi, който може да обоснове придобиването правото на собственост само по дългосрочната давност съгласно чл. 34 от Закона за давността“. Казусът изглежда да е бил следният: X купил с частен продавателен акт от 4.XI.1903 г. недвижим имот, който е бил изваден на публична продан от Българската земл. банка за дълг на У и възложен на Z. Последният е въведен през 1907 г. във владение на купения имот по чл. 1027 (стария) ЗГС. Въпреки този въвод във владение, имотът остава във владение на X. През 1930 г. Z предявява иск за собственост против X, който се защитава с възражението, че е станал собственик по силата на придобивна давност, основана на юридически титул – частното продавателно от 1903 г. – смятайки, че въпреки мораторните години в негова полза, е изтекла кратката (10-годишна) придобивна давност до предявяването на иска за собственост против него. В разглежданото решение ВКС е приел, че въводът във владение по чл. 1027 (стария) ЗГС има също така, както и въводът във владение по стария чл. 1059 ЗГС, действие спрямо всички, позовавайки се на установена в този смисъл практика на ВКС. Това приравняване на въвода във владение по чл. 1027 с тоя по чл. 1059 ЗГС е неправилно. Нашата съдебна практика не прави такова приравняване. Само въводът във владение на купувача във възложен нему на публична продан за дълг недвижим имот има наистина според установената юриспруденция на ВКС действие erga omnes. Обаче въводът във владение по чл. 1059 ЗГС (при привеждане в изпълнение на решение, с което е уважен иск за собственост) няма такова действие: такъв въвод има същото относително значение, каквото има и самото решение, с което е признато и право на собственост на ищеца и му е присъден имотът, и третото лице може да защитава своето владение било с обжалване, било с владелчески иск. Вижте реш. № 102/1907 г. ВКС, I г.о. (Перфанов, с. 846/7), също реш. № 401/1908 г., № 288/1909 г. (Перфанов, с. 848); № 832/1909 г., № 692/1908 г., № 80/1910 г., (Перфанов, с. 849); реш. № 767/1907 г., № 832/1909 г. (Перфанов, с. 906); реш. № 280/1931 г., IV г.о (Цукев, 2304), № 737/1931 г., IV г.о. (Българска юриспруденция, VI, с. 182). Но този въпрос тук оставяме настрана. Спираме се върху тезата, че с въвода във владение по чл. 1027 (стария, сега чл. 823) не само се заличава теклата до момента на въвода придобивна давност, т.е. изтеклото време не се смята, но се заличава и юридическото основание, върху което е почивала тая давност, така щото, ако въпреки тоя въвод досегашният владелец остане фактически във владението на имота повече от 6 месеца или пък го вземе отново в свое владение и се затвърди в него, без въведеният по чл. 1027 ЗГС да е възстановил с посесорен иск своето владение, новата давност, която започва да тече, се превръща от кратка (10-годишна) придобивна давност в дълга (20-годишна), понеже тя е вече лишена от юридическо основание и има, както се изразява ВКС в разглежданото решение, „за основание самия факт на владението cum animo domini, rem sibi habendi“. Собствено, самото това фактическо владение не може да се смята като основание на придобивната давност в смисъл на юридическо основание (юридически титул), което е правната сделка, установяваща частно приемство, въз основа на която е придобито владението и която сама по себе си би била от естество да прехвърли правото на собственост, ако отчуждителят е бил собственик (чл. 32 ЗД). Как може владението само по себе си да бъде основание? То не може да се смята и за основание на придобивната давност, като понятие координирано с понятието „юридическото основание“, защото владението cum animo domini е необходимата основа на придобивната давност. Достатъчно е да употребим термина „давностно владение“ вместо придобивна давност, за да стане ясно, че не може да се нарича владението „основание“, дори и фактическо, на придобивната давност. Всъщност тезата, възприета от ВКС, се състои в положението, че с прекъсването на придобивната давност по естествена причина (а такава причина е безспорно въводът във владение на купувача от публична продан на недвижим имот въз основа на чл. 1027 – нов 823 ЗГС) досегашното юридическо основание на прекъснатата придобивна давност губи своето правно значение, и давността, която би започнала наново да тече след прекъсването на старата неизтекла давност, не може вече да има за свое юридическо основание онова, което е служило на прекъснатата давност. Поради това новата придобивна давност остава без юридическо основание и следователно тя може да се довърши само като дълга (20-годишна) давност.

Това схващане не може да се признае за правилно. С прекъсването на давността, била тя погасителна или придобивна, се заличава само времето, изтекло до настъпване причината на прекъсването, така щото поначало, след като тая причина е престанала да действа, започва наново да тече давността, без обаче по правило да се изменя нейният правен характер. Не е тук място да се разгледа изобщо въпросът за въздействието на прекъсването върху новозапочналата давност, погасителна или придобивна, както и въпросът, свързан с него, за превръщането на прекъснатата давност в друга давност (напр. превръщането на кратката презумптивна давност в обикновена погасителна давност). Като общо правно начало обаче трябва да се приеме, че „същинското прекъсване на давността няма действие да удължи давностния срок. Новата давност прочее ще се завърши, начиная от края на прекъсването, в същия срок, в който би се завършила давността, която е била прекъсната“ (Aubry et Rau, Cours, II, § 215, p. 527, текст над бел. 77). Тук ни интересува, във връзка с разрешения от ВКС случай, въпросът за въздействието върху придобивната давност на прекъсването й по естествена причина. Такова е прекъсването, което настъпва поради това, че владелецът, в полза на когото е текла давността, е бил лишен (от когото и да било) от владението (значи да е изгубил владението против волята си). Когато това лишение е резултат на собствен отказ или изоставяне на владението, веднага се туря край на започнатата давност. Лишението от владение трябва да е продължило повече от шест месеца, защото до изтичането на тоя срок може да се предяви владелчески иск за възстановяване владението (чл. 19 ЗД във връзка с чл. 310 и 311 ЗИСС). Последното условие у нас не ще се изисква, когато лишението от владението е станало чрез въвод във владение, извършено от съдия-изпълнител по силата на чл. 823 (стария 1027) от ЗГС¹.

Нито в доктрината, нито в юриспруденцията във Франция или Италия е изказан такъв възглед, какъвто е възприел тук ВКС. Напротив, доколкото се засята тоя въпрос, отговорът е решително в смисъл, че с прекъсването на давността по естествена причина не се изменява правният характер на прекъснатата давност, сир. новозапочнатата след прекъсването давност в полза на лицето, чиято давност е била прекъсната, е по правило от същия характер както прекъснатата. Само при прекъсване по гражданска причина, а именно: когато причината е признаване от страна на досегашния владелец правото на лицето върху имота, против което право е била насочена теклата давност, ако прекъснатата давност е била кратка (у нас десетгодишна), която изисква, освен юридическо основание (юридически титул) още добросъвестност, ще трябва да се приеме, че новата давност не може вече да бъде кратката, било защото не е вече налице владение за себе си (cum animo domini), щом като с признаване правото на досегашния собственик върху имота се признава и задължение да му се върне имота (такова признание ще бъде налице, когато досегашния узукапиент признае, че е владял като прекарен владелец детентор (държател) в качеството на наемател, антихрезист и пр. (чл. 11, ал. 2 ЗД), било защото при започване на новата придобивна давност, сир. при новото завладяване на имота от досегашния владелец, той не може вече да се смята за добросъвестен в смисъл на чл. 30 ЗД. Не се среща у никой автор твърдението, че с прекъсването на придобивната давност по естествена причина се заличава не само изтеклото време, но и правната сила на юридическия титул, който е служил за юридическо основание на прекъснатата придобивна давност. Вижте за Франция в този смисъл: Aubry et Rau, Cours de droit civil fran?ais III, § 215, p. 525: “L’usucapion, interrompue naturellement, recommence a courir du jour ou lancien possesseur est rentre en possession”. Това значи, че тая нова давност е същата, която е текла до момента на прекъсването й по естествена причина. По-нататък тия автори след приведения по-горе пасаж (§ 215, с. 527) отиват дори още по-нататък, като казват: „От друга страна, прекъсването остава владелеца или длъжника в положението, в което той се е намирал в момента, в който давността е била започнала да тече. Особено третият приобретател, чиято добросъвестност е престанала преди или подир прекъсването, при все това ще узукапира, в десет и двадесет години (това е във френското право късата придобивна давност с титул и добросъвестност), от деня на преставане на прекъсването“). На същото мнение се посочва Лоран, т. 32, 169 и решение на френския касац. съд (Requete) от 2.IV.1845. На противно мнение бил Туллие (II, 533 и 688), комуто обаче Обри и Ро правят упрека, че бил забравил, че чл.чл. 2265 и 2269 изискват добросъвестността само в момента на придобиването (на имота). Само за случая, че давността е била прекъсната с признаване правото на собственика от страна на владелеца, тия автори казват (с. 528): „Третият приобретател с юридическо основание и добросъвестност не може вече, след като е признал правата на истинския собственик, да започне отново да се ползва от десет или двадесетгодишната давност (кратката). Има нещо повече: ако владелецът е признал прекарността на своето владение, такова признание ще бъде по абсолютен начин спънка за придобивната давност“ (текст над бел. 78 bis, с. 528). Нигде Обри и Ро не казват, че прекъсването по естествена причина заличава юридическия титул! В Италия Venzi, Manuale di dir civ. ital., № 284, с. 250 изтъква: „Давността, която наново започва, е същата като прекъснатата и това трябва да се каже дори в случай, когато се касае за кратка давност, прекъсната с акт на признаване, освен ако този акт е такъв, че представлява сам за себе си един нов титул за вземането, който поражда новия иск, подчинен на обикновената погасителна давност“ (това правило Венци го дава като общо правило). В съчинението си, посветено специално на придобивната давност, Giuseppe Pugliese, Trattato della prescrizione acquisitive, Torino, 1901 № 247, p. 489, като си поставя въпроса дали прекъсването на давността влияе върху продължителността на новата давност и като се спира върху кратката придобивна давност, нито дума не казва за някакво заличаване на титула вследствие на прекъсването. Само си поставя въпроса дали е налице за новата давност елемента „добросъвестност“, за да може да бъде кратка и новозапочнатата подир прекъсването придобивна давност. И отговаря така: „Безспорно начало е следното: изтеклото преди прекъсването време е заличено; новата придобивна давност, отделно от предишната, трябва да има всичките реквизити, които законът изисква. Заради това трябва да се види дали в момента, в който започва новата давност, владелецът се намира в добросъвестност. Разрешението на задачата ще зависи в повечето случаи от особените обстоятелства. Все пак има случаи, чиито безспорни последици вече a priori могат да се подведат под определени правила. Ако прекъсването е станало от събитие случайно или от непреодолима сила, което събитие е лишило владелеца, който узукапира, от владението на имота, то в прекъсвателната причина няма никакъв елемент, който да направи и владелеца недобросъвестен; поради това в негова полза наново ще започне десетгодишната давност, ако той вземе обратно владението на имота, освен ако собственикът докаже, че междувременно владелецът е узнал незаконното произхождение на имота“.

Безспорно е прочее, че по никой начин не може прекъсването на придобивната давност по естествена причина да окаже каквото и да е правно въздействие върху правната сила на юридическото основание (юридическия титул) и с нищо не може да се оправдае схващането на ВКС, че прекъсването на давността по естествена причина заличавало юридическия титул, върху който е могъл да се позове владелецът, чиято придобивна давност е била прекъсната. Та и как би могло да се схване такова унищожително въздействие на факта, че досегашният владелец е бил лишен за повече от шест месеца от своето владение, върху фактическото и правно съществуване на юридическото основание (напр. в нашия случай на продажбата с частен продавателен акт от 1903 г.)? За купувача, който е бил лишен от владението на купения имот, може ли да се каже, че поради това лишение трябва да се смята, че не е купувал имота или че извършената от него покупка като правна сделка е изгубила своето правно значение, станала е сделка нищожна? Достатъчно е да се постави въпросът, за да се разбере логическата невъзможност да бъде такъв въпрос дори поставен. Същото впрочем трябва да се каже и в случая, когато придобивната давност е била прекъсната по гражданска причина било с предявяване на иск или извършване на други правни действия, посочени в чл. 20 ЗД и състоящи се в това, че с тях собственикът излиза от своето бездействие, досежно упражнението на своето право на собственост върху имота, който се намира в чуждо владение, било с извършено от страна на владелеца признание (изрично или мълчаливо) на правото на собственика, против когото е започнала да тече давността (чл. 23 ЗД). Друг е въпросът, че прекъсването на давността по гражданска причина може, в някои случаи, да окаже въздействие унищожително или върху добросъвестността на владелеца узукапиент, който е започнал наново да владее имота след прекъсването, напр. при прекъсване чрез признание правото на собственика, или върху самото съществуване на владението като такова с намерение да се държи имота за себе си (animus domini), напр. при прекъсване чрез признание правото на собственика, когато в признанието се съдържа и признание от страна на владелеца, че се намира със собственика в отношения, при които той трябва да се смята за прекарен владелец (като напр. наемател), в който случай вече изобщо не може да става дума за новозапочната придобивна давност поради липса на законно владение в смисъл на чл. 2 ЗД и чл. 302 ЗИСС. По спорния във Франция и Италия въпрос дали в случаите, в които при новозапочнатата придобивна давност владелецът не може вече да се счита добросъвестен, трябва да се изключи кратката придобивна давност, или в тия случаи трябва да се приложи правилото, че последващата недобросъвестност не вреди (mala fides superveniens non nocet), у нас не може да се спори: чл. 31, ал. 2 ЗД изисква добросъвестността да е съществувала във време на придобиване на владението, когато във френския и италианския гражд. законници се изисква тя да е съществувала в „момента на придобиването“ (Art. 702 al. 2 Cod. Civ. ital. Basta che la buona fede vi sia stata al tempo dell`acquisto. Ar. 2269 C. civ. fr. Il suffit que la bonne foi ait existe au moment de l`acquisition), като се разбира от всички, че тук се има предвид придобиването на правото, т.е. датата на сключване на прехвърлителната сделка, която служи като юридическо основание (юридически титул). И понеже при новозапочнатата, след прекъсването, придобивна давност започва ново владение, има значи ново придобиване на владението, то ако в тоя момент владелецът не е добросъвестен в смисъла на чл. 30 ЗД, няма да може да се ползува той от кратката (10-годишна) давност, а само от 20-годишната.

Трябва да се очаква, че възприетото в разглежданото схващане на ВКС, I г.о, при пръв подобен случай ще бъде изоставено, защото е явно погрешно. Не се касае до правна контроверса, по която едно или друго становище е позволено да се възприеме от Върховния съд.

Бележки под линия: