Традицията за преглед на практиката на ВКС по Павловите искове ще бъде продължена и тази година. Тук веднага следва да се уточни, че тя обхваща постановените актове в периода от м. 04.2021 г. до края на м. 07.2022 г. И макар и да обхванах малко по-продължителен период, признавам, че липсваше обилност на решения, които да бъдат представени на взискателната публика. Последното е поредното доказателство, че исковете с правно основание чл. 135 ЗЗД следват стриктно икономическия цикъл и при икономика във възход, а и малко след това, те са в затишие.
Въпреки това успях да подбера решения, на които следва да се акцентира. Отново ще напомня, че селекцията е изцяло субективна – според авторовото виждане за съществена практика по въпроса – и не включва механично всички постановени решения за посочения период, а само тези, които спомагат за разбирането и обясняването на Павловите искове.
I. ВЗЕМАНЕ
1. С Решение № 60122 от 29.10.2021 г. на ВКС по т. д. № 1256/2020 г., II т. о. и за да отговори на поставения въпрос, ВКС посочва, че в ТР № 2/2017 от 09.07.2019 г., ОСГТК на ВКС, представляващо задължителна за всички съдилища съдебна практика, в отговора на въпроса по т. 2 се приема, че съдът по Павловия иск /общия отменителен иск по чл. 135 ЗЗД/ изхожда от положението, че вземането съществува, ако произтича от твърдените факти /предмет на делото по чл. 135 ЗЗД не е самото вземане на кредитора, а потестативното му право да обяви за недействителна по отношение на себе си сделка или друго действие, с които длъжникът го уврежда (правоотношението, легитимиращо ищеца като кредитор, става предмет на делото единствено когато Павловият иск е обективно съединен с иск за вземането)/. Съдът може да приеме обратното само ако вземането е отречено със сила на пресъдено нещо.
ВКС посочва, че въпреки принципната правилност на изложените от въззивния съд съображения и изводи за сродната природа на отменителния иск, уреден в общата правна уредба на чл. 135 ЗЗД, със специалния иск по чл. 216, ал. 1 ДОПК, същите не отчитат спецификите в специалната правна уредба на втория. От граматическото тълкуване на разпоредбата на чл. 216, ал. 1 ДОПК, според която недействителни по отношение на държавата, съотв. общините, са сключените от страна на длъжника след датата на установяване на публичното задължение, съотв. на връчване на заповедта за възлагане на ревизия, изчерпателно изброени правни сделки и действия, става ясно, че законодателят е имал предвид като предпоставка за основателността на специалния отменителен иск, уреден в полза на държавата и общините с цел обезпечаване събирането на публични задължения, именно наличието на конкретни такива задължения, а не на публични задължения изобщо, както неправилно е приел въззивнияt съд, позовавайки се на представено от ищеца удостоверение. С тази цел е и употребата на определителния член в израза „установяване на публичното задължение“, а не – на публично или публични задължения изобщо. Този извод следва и от систематичното тълкуване на разпоредбата на чл. 216, ал. 1 ДОПК – в раздел трети на глава 25 – „Принудително изпълнение“, в която глава още в първите разпоредби на чл. 209 ДОПК се уреждат като изпълнителни основания по ДОПК конкретни актове за установяване на конкретни, публични по своя характер, вземания.
При това положение ВКС приема, че въззивният съд е бил длъжен да разгледа и се произнесе по наведеното надлежно в процеса възражение за погасяване по давност на конкретните задължения в тежест на дружеството-отчуждител на имотите по атакуваната разпоредителна сделка. Това е така, доколкото в чл. 168, т. 3 ДОПК като един от начините за погасяване на публичното вземане е уредено именно погасяването му по давност. Като не е сторил това, съдът е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело до недопустимо накърняване на правото на защита в процеса на възразилия ответник.
2. С Определение № 328 от 21.06.2019 г. по т. д. № 2771/2018 г. на ВКС, І т. о. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: „Притежава ли цесионерът активна материалноправна легитимация за предявяване на иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, ако увреждащата сделка или действие са извършени след като е възникнало вземането на първоначалния кредитор-цедента, но преди сключването на договора за прехвърляне на вземането?“, като с оглед противоречивото му разрешаване на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на ВКС е предложено да постанови тълкувателно решение по поставения правен въпрос.
С Решение № 60082 от 3.09.2021 г. на ВКС по т. д. № 2771/2018 г., I т. о. се посочва, че с ТР № 2 от 26.03.2021 г. по тълк. д. № 2/2019 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че цесионерът притежава активна материалноправна легитимация за предявяване на иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, ако увреждащата сделка или действие са извършени след като е възникнало вземането на първоначалния кредитор-цедента, но преди сключването на договора за прехвърляне на вземането. С оглед посоченото разрешение е и произнасянето на ВКС е случая.
II. ЗНАНИЕ ЗА УВРЕЖДАНЕ
1. С Решение № 64 от 7.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2549/2020 г., IV г. о. се дава отговор на въпроса дали субективната предпоставка по чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД – знание на третото лице – правоприемник на длъжника, за увреждането на кредитора – е част от фактическия състав на правото на кредитора по чл. 135 ЗЗД, когато увреждащото действие е възмездно и вземането е възникнало преди длъжникът да го извърши – арг. от чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД.
ВКС е констатирал, че предпоставката не е условие за възникване на това право, когато увреждащото действие е безвъзмездно. Тогава само длъжникът трябва да знае, че има кредитор и действието го уврежда (чл. 135, ал. 1, изр. 1 ЗЗД).
Когато вземането е възникнало след увреждащото действие, чл. 135, ал. 3 ЗЗД изисква различен субективен елемент за възникване на правото – длъжникът и неговият правоприемник да са имали намерение да увредят кредитора (чл. 135, ал. 3 ЗЗД). Кредиторът е увреден (обективна предпоставка от фактическия състав), когато извършеното осуетява или затруднява кредитора да се удовлетвори от имуществото на длъжника – длъжникът се е лишил от свое имущество, намалил е имуществото си или го е осребрил. И в третата хипотеза кредиторът е увреден, защото е лесно длъжникът да укрие получената цена, а това затруднява кредиторът да се удовлетвори от актива. За субективната предпоставка по чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД – знание на третото лице за увреждащото действие – не е необходимо правоприемникът на длъжника да е узнал за всички белези, които индивидуализират вземането: кой е кредиторът и кой е длъжникът, всичките правопораждащи юридически факти и какво е съдържанието на притезанието. Достатъчно е третото лице да знае само някои от тези обстоятелства, според които да заключи, че е възникнало вземане.
Със същото решение се дава отговор и на втори въпрос, който касае знанието за увреждане при Павловите искове. За да достигне до крайните си изводи, ВКС обсъжда, че правото по чл. 135 ЗЗД кредиторът упражнява чрез конститутивен иск, а е нужна и съвместна процесуалната легитимация на длъжника и на третото лице – правоприемник на длъжника. Когато кредиторът е обосновал легитимацията си с твърдения, че вземането му е възникнало преди увреждащата възмездна сделка, чиято относителна недействителност претендира, субективната предпоставка по чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД е част от фактическия състав на потестативното право. Съгласно чл. 135, ал. 2 ЗЗД знанието се предполага, ако третото лице е съпруг, низходящ, брат или сестра на длъжника. Чл. 135, ал. 2 ЗЗД въвежда оборима презумпция. Разпоредбата е доказателствено правило, което задължава съда да приеме, че щом длъжникът и третото лице са в отношенията, визирани в нея, презюмираният факт също е осъществен – третото лице знае за увреждането на кредитора. Кредиторът носи тежест да докаже отношенията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД, а ответниците по иска провеждат обратно доказване. Защото е доказателствено правило, оборимата презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД се прилага стриктно, а не по аналогия.
Нейният предметен обхват (приложно поле) разширява чл. 649, ал. 4 ТЗ (сегашна редакция след ЗИДТЗ, ДВ бр. 20/2013 г.). Съгласно чл. 649, ал. 4 ТЗ в производството за обявяване на недействителност или сделка презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД се прилага за всички свързани лица, т.е. за лицата по § 1 от ДР на ТЗ. Чл. 649, ал. 4 ТЗ обаче се прилага за иска по чл. 135 ЗЗД, „свързан с производството по несъстоятелност“ (арг. от чл. 649, ал. 1 ТЗ), т.е. когато искът е предявен пред съда по несъстоятелността от синдика или кредитора за попълване масата по несъстоятелност. По иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД на кредитора в общото исково производство чл. 649, ал. 4 ТЗ не се прилага. За този кредитор е недостатъчно да докаже, че длъжникът и третото лице са „свързани лица“ по смисъла на § 1 от ДР на ТЗ. Отношенията на свързани лица по смисъла на § 1 от ДР на ТЗ, както и по смисъла на всеки друг закон, използващ понятието, не са лишени от доказателствено значение.
Когато по иска по чл. 135 ЗЗД на кредитора в общото исково производство подобни родствени, правни или фактически отношения бъдат установени, те могат да са част от системата на онези косвени доказателства, които, обсъдени в тяхната взаимна връзка, са необходимите съдът да направи логичния и еднозначен извод, че третото лице е знаело за увреждането.
Следователно доказването на родствените отношения по чл. 135, ал. 2 ЗЗД задължава съда по иска по чл. 135 ЗЗД да приеме, че третото лице – правоприемник на длъжника, е знаело за увреждането на кредитора, освен ако по делото е проведено успешно обратно доказване.
Доказването на родствените, правни или фактически отношения, поради които длъжникът и третото лице са „свързани лица“ по смисъла на § 1 от ДР на ТЗ, задължава съда по несъстоятелността и само в производството по иск по чл. 135 ЗЗД, предявен от синдик или от кредитор за попълване масата по несъстоятелността, да приеме за осъществена субективната предпоставка по чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД. По иск по чл. 135 ЗЗД на кредитор, предявен в общото исково производство, доказването на подобни отношения, поради които длъжникът и третото лице са свързани лица по смисъла на § 1 от ДР на ТЗ или на други закони, използващи понятието (напр. ДОПК, КСО, ЗКПО, ЗПФИ и така нататък), са само част от системата на косвени доказателства, които, обсъдени в тяхната взаимна връзка, са необходими за логичния и еднозначен извод, че третото лице е знаело за увреждането към възмездното действие на длъжника.
2. С Решение № 34 от 4.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1250/2021 г., III г. о. ВКС е счел, че, както е прието и в Решение по гр. д. № 3396/2014 г. на IV г. о. на ВКС, длъжникът винаги знае за увреждането, когато разпоредителната сделка е извършена след възникване на кредиторовото вземане. Когато разпореждането с длъжниково имущество е безвъзмездно, е достатъчно кредиторът да докаже, че длъжникът е знаел за съществуването на задължението му към него, а когато увреждащата сделка е възмездна, кредиторът трябва да докаже, че за увреждането е знаело и третото лице, с което длъжникът е договарял, т.е. че третото лице е знаело фактите и обстоятелствата, които пораждат кредиторовото вземане, освен в случаите, когато знанието на третото лице се презумира – чл. 135, ал. 2 ЗЗД. Презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД не може да се прилага разширително, но наличието на съответна фактическа степен на близост в отношенията (напр. съвместно живеене на съпружески начала или в общо домакинство, отношения между заварени и доведени деца, отношения между свързани лица по смисъла на § 1 ДР ТЗ и др.) имат значение и ако бъдат доказани, могат да залегнат в основата на фактически извод за наличието на знание, като разбира се, естеството на съществуващата фактическа близост определя естеството на узнатите обстоятелства – свързаните лица по § 1 ДР ТЗ биха знаели основни обстоятелства от дейността на дружествата, но едва ли кой какъв алеаторен договор е сключил и изпълнява ли го добросъвестно. Юридическото лице знае за увреждането, ако за това знаят лицата от състава на неговите органи (Решение по гр. д. № 4606/2014 г. на IV г. о. на ВКС). Тази практика се споделя напълно от настоящия състав на ВКС.
III. ПАВЛОВИЯТ ИСК И ПРОИЗВОДСТВОТО ПО НЕСЪСТОЯТЕЛНОСТ:
1. По следния правен въпрос и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК решение на въззивния съд е допуснато до касационно обжалване, както следва: Относно основанията за отмяна по чл. 647, ал. 1 ТЗ при наличие на лично обезпечение, учредено с договор, сключен между продавач, купувач и солидарен длъжник?
С Решение № 60079 от 1.11.2021 г. на ВКС по т. д. № 876/2020 г., II т. о. ВКС дава отговор, като посочва, че исковата защита по чл. 645–647 ТЗ и чл. 135 ЗЗД е правно средство за попълване масата на несъстоятелността с цел провеждане на универсално принудително изпълнение. Уредените в закона искове обслужват и справедливото удовлетворяване на кредиторите съобразно чл. 722 ТЗ. Всяка от нормите, предвидени в чл. 645, ал. 3 и 4 ТЗ, чл. 646, ал. 1 и 2 и чл. 647, ал. 1 ТЗ и чл. 135 ЗЗД, има самостоятелен фактически състав за предявяването на иск за попълване на масата. Системата от искове предвижда защита срещу осъщественото пряко намаляване на масата на несъстоятелност, което уврежда кредиторите чрез разпоредителни сделки и действия или създаване на опасност от увреждане, както и сделки и действия, които затрудняват или влияят на поредността на удовлетворяване на кредиторите на длъжника, за когото е открито производство по несъстоятелност.
Съгласно Решение на Конституционен съд № 4 от 11.03.2014 г. по конст. д. № 12/2013 г. законът е предоставил на кредиторите на несъстоятелността, с оглед охрана на интересите им, право да искат отмяна на увреждащите ги действия и сделки, като се обявят за относително недействителни. Посочено е, че защитата може да се реализира чрез иск с правно основание чл. 135 ЗЗД и чрез системата от специални искове, предвидени в чл. 645 и чл. 646, както и системата от искове, предвидена в чл. 647, ал. 1 ТЗ. Относно исковете, предвидени в чл. 647, т. 4–7 ТЗ, е посочено, че не са свързани пряко с намаляване масата на несъстоятелността, защото противоправните действия и сделки на длъжника се изразяват в преферентния им ефект спрямо положението на определен кредитор в отношенията му с всички останали хирографарни кредитори на несъстоятелността. Те не защитават интересите на кредиторите спрямо длъжника, а отношенията между кредиторите с оглед справедливото им удовлетворяване, защото засягат увреждане на кредиторите едни спрямо други.
В практиката на ВКС – Решение № 241 от 20.02.2018 г. по т. д. № 985/2017 г., ІІ т. о., се приема, че „пасивната солидарност по своята правна същност е вид лично обезпечение“.
Съгласно трайната практика на ВКС – Решение № 238 от 15.01.2019 г. по т. д. № 2668/2017 г., I т. о., системата за защита на кредиторите на длъжника, за когото е открито производство по несъстоятелност, създадена с нормите на чл. 647, ал. 1 ТЗ, отчита различния резултат от увреждащите сделки и действия с оглед правното им действие. Поради това законът е предоставил самостоятелна защита на кредиторите срещу сключените обезпечителни сделки, наред със защитата срещу безвъзмездните сделки и сделките при нееквивалентност на престациите. Отчетено е, че по различен ред следва да се атакува непосредственото намаляване на имуществото на длъжника и защитата при поето задължение спрямо кредитор на друго лице, както и обезпечението, създаващо привилегия на едни спрямо други кредитори. Тази система не поставя въпроса за безвъзмездния или възмездния характер на обезпечителните сделки. Принципно обезпечението може да бъде възмездна или безвъзмездна сделка, но законодателят е предвидил самостоятелен ред за обявяване на относителната недействителност на обезпечителните сделки спрямо кредиторите. С фактическите състави, предвидени в чл. 647, ал. 1 ТЗ, се дава приоритет на интересите на кредиторите на несъстоятелността спрямо посочените лица, включително спрямо третите лица, на които длъжникът е учредил обезпечение. Отграничаването на действията и сделките в отделни самостоятелни хипотези на чл. 647, ал. 1 ТЗ сочи, че същите не се намират една към друга като обща към специална, а са от един и същи ред, като определено действие или сделка може да попада в приложното поле само на една от тези хипотези, нарушаването на основанието обуславя неоснователност на претенцията.
С оглед посоченото тълкуване на чл. 647, ал. 1 ТЗ в практиката на ВКС, отговорът, който се дава на поставения правен въпрос, е: при сключен договор за продажба и поето солидарно задължение от трето за договора лице, наред с поетото от купувача задължение за заплащане на цената, е налице лично обезпечение, учредено от третото лице в полза на продавача.
Когато спрямо учредилия обезпечение е открито производство по несъстоятелност, личното обезпечение може да се обяви за относително недействително, ако са предявени искове с правно основание чл. 647, ал. 1, т. 4, пр. 3 и т. 5, пр. 3 ТЗ и се установява наличието на предпоставките, предвидени в тези норми, предвиждащи изрична регламентация за увреждащите сделки, съставляващи лични обезпечения.
2. С Решение № 128 от 31.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3372/2021 г., IV г. о. се посочва, че разпоредбата на чл. 649, ал. 3 ТЗ е приложима само по отношение на искове с правно основание чл. 135 ЗЗД, предявени от кредитор в хипотезата на чл. 649, ал. 1 ТЗ, т.е. след открито производство по несъстоятелност на длъжника, не и за искове по чл. 135 ЗЗД, предявени от кредитор на длъжника преди откриване на производството по несъстоятелност, чието разглеждане не е подчинено на режима по чл. 649 ТЗ. Това разрешение на правния въпрос е възприето и с Решение на ВКС № 344/24.01.2019 г., постановено по т. д. № 38/2018 г. на ІІ т. о. Последиците от уважаването на иска не са предмет на производството по иска с правно основание чл. 135 ЗЗД, а са въпрос на реализиране на правата по евентуалното решение, с което съдът е приел иска за основателен.
IV. КАКВО ДА ОЧАКВАМЕ
1. С Определение № 223 от 30.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4575/2021 г., II г. о. е прието, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакувания акт. Същият е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и е от значение за изхода на делото, като, уточнен състава на ВКС съобразно правомощията му по т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, е формулиран по следния начин: ако прехвърлянето на правата е извършено след вписване на исковата молба по чл. 135 ЗЗД, може ли обявената недействителност на сключената от длъжника сделка да бъде противопоставена на последващите приобретатели, придобили права върху имуществото от лицето, с което длъжникът е договарял, и длъжни ли са те да търпят принудително изпълнение върху придобитите от тях права.
2. С Определение № 90 от 17.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2900/2021 г., IV г. о. е допуснато касационно обжалване по следните въпроси, представляващи интерес за нашия преглед: (бел. – ред. – Р.Н.: междувременно – преди публикуването на настоящия материал – касационният състав е постановил Решение № 119/17.08.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2900/2021 г., IV г. о., с което е прието следното казуално тълкуване:
Съдът по иска по чл. 135 ЗЗД е длъжен да обсъди събраните доказателства по възражението, че договорът, с който длъжникът е прехвърлил имота на третото лице, е отчетна сделка по мандат, учреден с договор за поръчка. Верността на тези твърдения изключва обективен елемент в състава по чл. 135 ЗЗД – увреждане на кредитора.
Фикциите по чл. 292, ал. 2, изр. 2, 3 и 4 ЗЗД не се прилагат за този договор, с който длъжникът е прехвърлил на третото лице имуществото, придобито по изпълнителната сделка – тази, за която мандатът е учреден. Фикциите са приложими за изпълнителната сделка, защото правата и задълженията по нея по правило възникват за довереника (чл. 292, ал. 2, изр. 1 ЗЗД).
За учредяване на мандат с поръчка за придобиване на собственост върху имот законът изисква специална форма за действителност – писмена с нотариална заверка на подписите (чл. 292, ал. 4 ЗЗД), но не изисква имотът да е индивидуализиран по местонахождение и граници в договора за поръчка.
Съдът по иска по чл. 135 ЗЗД не може да изключи възможността длъжникът да е придобил имота в изпълнение на договор за поръчка с третото лице само защото придобитото е от публична продан, приключила с влязло в сила постановление за възлагане. Участието в публичната продан и придобиването на имота от довереника като взискател или купувач по изпълнително дело се вмества в мандат, учреден с договор за поръчка, освен ако по делото се установи, че третото лице е сред кръга на лицата или имуществото е за обектите в забраната по чл. 185 ЗЗД.)
2.1. При решаването на спора по иска по чл. 135 ЗЗД имат ли значение твърденията и събраните в установяването им доказателства, че длъжникът е сключил атакувания договор от свое име, но като отчетна сделка по договор за поръчка с достоверна дата, предхождаща налагането на запора, поради което придобитите права се смятат за права на доверителя по отношение на добросъвестните кредитори?
