(становище по тълк. д. № 1/2022 г. на ВКС, ОСГТК, депозирано в деловодството на Върховния касационен съд под вх. № 508169/11.10.2022 г. от Професионален сайт „Предизвикай правото!“ чрез д-р Васил Петров)

 

Настоящото становище1 е депозирано като част от инициативата „Сигнализирай: Правото!“ на Електронното издание „Предизвикай правото!“. В рамките на тази инициатива „Предизвикай правото!“ е депозирало 33 сигнала и становища основно до ВКС и ВАС за противоречива или неправилна съдебна практика, но също така и сигнали за противоконституционност на законови норми до органи, имащи право да сезират КС. По част от тези сигнали има постановени тълкувателни актове на ВКС, ВАС и КС. След сигнализиране на органи по чл. 150, ал. 1 КРБ са постановени и две решения на КС, измежду които обсъжданото в настоящото становище решение на конституционната юрисдикция – Решение № 3 от 28.04.2020 г. по конст.д. № 5/2019 г., КС2.

1. Трите спорни тези в съдебната практика и тълкувателните затруднения, които те предизвикват

1.1. Първата група съдебни решения3, цитирани в разпореждането за образуване на тълкувателното дело, приема, че правното основание на предявения иск против държавата за заплащане на сума, която е удържана и внесена в държавния бюджет като такса по чл. 35а ЗЕВИ, с оглед обявяването на нормата за противоконституционна и неизпълнение на задължението на НС по чл. 22, ал. 4 ЗКС да отстрани настъпилите от приложението на противоконституционната норма неблагоприятни правни последици, е непозволено увреждане. По-точно, приема се, че е приложим деликтният иск по чл. 7 КРБ. Приемането на противоконституционен закон е деликт, защото приемането му е противоправно деяние (във висша степен) и приложението на противоконституционния закон неизбежно причинява вреди на правните субекти – както на самата държава, така и на гражданите и юридическите лица, които са в равна степен подчинени на закона до привеждането му в съответствие с Конституцията. Държавата не би успявала да поддържа качеството си „правова“, ако не съществува ред за хармонизиране на законите с Конституцията и осъществяването в действителност на правоотношенията в съответствие с нея. Ако е противоправно това, което нарушава закона, във висша степен противоправно е онова, което нарушава Конституцията; и прекратяването на действието на противоконституционния закон е само първата стъпка за възстановяване на накърнеността на правовата държава. Възстановяването на правния ред може да бъде постигнато, като се отмени или прекрати приложението на противоконституционния закон. Ако действието на противоконституционния закон е запазено в някаква част, за държавата възниква задължението да възстанови правото и за тези отношения, които са се осъществили в нарушение на Конституцията. ЗКС в своя чл. 22, ал. 4 е съгласуван с установеното в чл. 152, ал. 2 на Конституцията действие занапред на решенията на съда. Той установява не възможността Народното събрание да уреди възникналите правни последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон, но го задължава да направи това, за да възстанови по този начин нарушения конституционен ред. Бездействието на Народното събрание да уреди правните последици от прилагането на противоконституционния закон е толкова противоправно, колкото и приемането на такъв закон. С приемането на противоконституционния закон Народното събрание нарушава конституционния ред, а с бездействието си, вместо да изпълни задължението си да го възстанови, Народното събрание продължава да поддържа нарушения конституционен ред. За Народното събрание в правовата държава възниква същото задължение (да възстанови нарушения конституционен ред) и когато то отмени занапред приет от него закон, защото е противоконституционен. Съдебните състави, прилагащи тази практика, приемат, че този особен деликтен иск се подчинява на общото правило на чл. 84, ал. 3 ЗЗД и присъждат лихви за забава върху главницата и без покана, респ. за период преди исковата молба. Тази практика започва от Решение № 71 от 06.04.2020 г. по гр.д. № 3804/2019 г., ВКС, IV г.о., в което се приема още, че по отношение действието на противоконституционния закон и на последващото решение на КС за обявяването на противоконституционност, че съдът няма правото да откаже приложението на противоконституционен закон, приет при действието на КРБ 1991 г., преди КС да го е обявил за противоконституционен; а самото решение на КС за обявяване на противоконституционността има действие поначало занапред, като съдът е длъжен да го зачете и по неприключилите отношения и за отношенията, които са възникнали, след като решението на Конституционния съд е породило действие.

Втората група решения, цитирани в разпореждането за образуване на тълкувателното дело, отрича приложението на деликтния иск по чл. 7 КРБ и настоява на приложението на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, като приема, че таксата, внесена без основание в държавния бюджет, не е вреда, а имущество, излязло от патримониума на частноправния субект, което имущество подлежи на връщане като пряк резултат на обратното действие на решението на КС за обявяването на противоконституционността на закона. И доколкото съгласно Тълкувателно решение от 21.11.2019 г. по тълк.д. № 5/2017 г., ОСГТК, при връщане на дадено при начална липса на основание в хипотезата на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, длъжникът дължи обезщетение за забава от поканата да изпълни, то и в тази група решения исковете по чл. 86 ЗЗД се отхвърлят за период преди предявяването на иска, ако няма покана. Водещо решение тук е Решение № 184 от 21.01.2021 г. по гр.д. № 2686/2019 г., ВКС, IV г.о.

Трета група решения, цитирани в разпореждането за образуване на тълкувателното дело, приема, че деликтният иск по чл. 7 КРБ и кондикционната претенция по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за случая на връщане на удържана в полза на държавата противоконституционна такса по чл. 35а ЗЕВИ са алтернативни – изборът е предоставен на ищеца. Тази практика започва от Решение № 207 от 06.01.2020 г. по гр.д. № 4662/2019 г., ВКС, ІІІ г.о.

1.2. И трите становища имат теоретични проблеми или практически неудобства. Първото становище започва от решение, прието преди важното и определящо решение № 3 от 28.04.2020 г. по конст.д. № 5/2019 г., КС, и докато касационният състав директно приема, че противоконституционният закон е задължителен, докато не се произнесе КС по реда на чл. 149, ал. 1, т. 4 КРБ – въпреки прокламираното в КРБ нейно върховенство и непосредствено действие, то в решението на КС няма и следа за подобна теза. На следващо място, решението на касационния състав свързва отговорността по чл. 7 КРБ за вреди от приемането на противоконституционен закон само с обективния факт на нарушението от мнозинството народни представители на задължението им да спазват Конституцията, но също и с бездействието да се приеме закон, ликвидиращ вредните последици от противоконституционната норма. Неясно остава обаче защо тогава се присъжда лихва за забава за период преди решението на КС. Нали – по логиката на касационния състав – обявяването на закона за противоконституционен действа само занапред и до този момент всички държавни органи са били длъжни да прилагат противоконституционния закон? Лихва би могла да бъде присъдена, по логиката на този касационен състав, само от датата, от която НС е в забава за изпълнение на задължението по чл. 22, ал. 4 ЗКС.

Второто становище оставя на практика субектите, от които е събрана противоконституционната такса, без обезщетение за забава върху главницата, ако не са отправили нарочна покана за връщане на събраните такси или ако са отправили погрешно покана до НС, а не до министъра на финансите, като представител на държавата. Става въпрос за съвсем не малки суми с оглед размера на главниците.

Третото становище приема, че деликтният иск и кондикционната претенция са алтернативни. Сред юристите у нас обаче битува разбиране, че доколкото искът за непозволено увреждане по чл. 45 и сл. ЗЗД включва противоправност (вина), а кондикцията по чл. 55, ал. 1, т. 1 ЗЗД – не, то първият иск е специален и изключва втория4. В теорията въпросът за съотношението между двете претенции е спорно. Но е важно да се уточни, за да имат яснота правните субекти в какво съотношение да предявяват исковете.

2. Защо гражданският съд се занимава с въпроса за връщане на противоконституционни такси?

Държавните такси, вкл. и противоконституционните такси по чл. 35а ЗЕВИ, са вземания, уредени от публичното, а не от частното право. Защото тогава с връщането му се занимават общите (гражданските) съдилища? Отговорът се крие в историческата традиция и проследяването й ще ни помогне да се убедим в правотата на тезата, че правното основание на иска за връщането на събраните такси е кондикцията, поради което и тук правя преглед на тази традиция.

2.1. Схващанията в миналото

Според едно по-старо схващане независимо че данъкът, таксата или друго публично вземане се определя и събира от задължените лица по силата на едно публичноправно задължение и в рамките на един публичноправен акт, то след внасянето в приход на данъка, таксата или публичното вземане между задълженото лице и държавата възниква облигационно отношение по претенцията на платилия за връщане на недължимо събраното или надвнесеното вземане. Държавата в случая се счита за частноправна личност, получила една парична престация, подлежаща в определени случаи на връщане. Тук намира приложение т.нар. теория за държавата фиск – отделен гражданскоправен субект от публичната власт, който е отговорник за действията на публичните органи и служи според сполучливото сравнение на германския проф. Ото Майер за „жертвен козел“ (Pruegelknabe)5. Изхождайки от тази теория6, гражданските съдилища у нас, вкл. ВКС, както преди създаването през 1913 г. на отделен Върховен административен съд, така и през цялото съществуване на ВАС до 1948 г., са приемали за разглеждане кондикционни искове на частноправни субекти за връщане на недължимо платени или надвнесени данъци, такси, мита, акцизи и пр.7 Постепенно обаче фисковите схващания отстъпват място на схващането, че правоотношението между платилото задължено лице и финансовите органи остава публичноправно и след плащането. На искането за връщане се гледа като на претенция от публичноправно естество, а на отказа – изричен или мълчалив – на административния орган да върне сумата се гледа като на отказ да бъде издаде облагодетелстващ индивидуален административен акт, който подлежи на съдебен контрол пред ВАС. Актът на административния орган за изричен отказ се разглежда като акт решение, като декларативен индивидуален административен акт, без други особености. Той подлежи на обжалване за отмяна пред ВАС. Така се стига до двойна подсъдност. С решение № 213 от 08.10.1941 г., V о., ВАС, се приема, че правната защита може успешно да се осъществи и по двата пътя: с иск пред общите съдилища и чрез жалба за отмяна по реда на общото правосъдие, като жалбата пред ВАС е допустима и защото не се касае до искане да бъде присъдена сумата, която се дири, а до отказ да се приложи една разпоредба на закона8.

Впоследствие в периода 1948 г.-1970 г., когато е закрит ВАС и административно правосъдие по общата клауза няма, отказите на финансовата администрация да върне недължимо платената или надплатената сума за публичен дълг не подлежат на обжалване пред съд. Платилият е оставен на милостта на финансовата администрация. Може би именно като реакция на това в теорията се прокрадват отново схващанията за допустимост на кондикционни искове за връщане на недължимо платени суми за публични задължения. Такива са становищата на проф. Ангел Ангелов9, акад. Любен Василев10 и проф. Живко Сталев11, които намират подкрепа и в по-старата съдебна практика на ВС на НРБ – според която исковете за връщане на данъци, такси и други суми в републиканския бюджет с твърдения за недължимо плащане са от гражданскоправно естество и ако не е установен специален ред за разглеждането им, са подведомствени на гражданските съдилища. Тази теза инцидентно се потвърждава в съдебната практика и след 1970 г., когато с опр. № 56-1980-I г.о. е прието отново за допустимо предявяването на кондикционни искове. Практиката се критикува от проф. Милчо Костов12, според когото подобни искове са недопустими. Плащането според него е вноска в държавния бюджет, направена въз основа и в изпълнение на държавен властнически акт. Твърдението за липса на основание е твърдение за липса на властническо основание, т.е. за незаконност на държавния финансов акт. Но недопустимо е с иск да се иска отмяната на индивидуален административен акт, а точно такава на практика е последицата от незачитането на последиците на акта. И правоотношението между платилия и финансовата администрация не е между равнопоставени субекти, поради което задължението на финансовата администрация за връщане на недължимо платеното е публичноправно13. Отказът да се изпълни това задължение може да се оспорва по съдебен ред пред окръжния съд или пред ВС на НРБ по реда на ЗАП, независимо от факта, че съгласно ЗАП (1979) чл. 34, т. 2 не подлежат на съдебно обжалване актовете по определяне на данъци, такси, мита и други финансови задължения. Проф. Милчо Костов вижда следователно въпроса в перспективата на съотношението между гражданския и административния съдебен процес пред общите съдилища14 – защото по него време още не е възстановен ВАС и административно правосъдие се раздава от общите съдилища.

В периода след 1991 г. е възстановено административното правосъдие както на конституционно ниво, така и на законодателно. През 1996 г. е учреден наново ВАС, а през 2007 г. започват на функционират окръжни административни съдилища. На тях са подсъдни и данъчни дела. По какъв ред се връщат такси, събрани въз основа на противоконституционен закон?

В поредица свои актове на ВКС15 се приема, че при обявена за противоконституционна правна норма административният орган е десезиран с разпоредба, чиито предпоставки е имал да преценява в конкретния случай, с други думи – няма предмет на дължима от същия преценка. Според тази практика с обявяването на противоконституционността на чл. 35а и сл. ЗЕВИ от КС отпада характерът на публично държавно вземане на платените такси, поради което претенциите за връщането им от държавата обуславя подсъдност на спора на гражданските съдилища.

Според едно по-ясно становище на инстанционен съд16 публичните вземания са изчерпателно изброени в чл. 162, ал. 2, 5, 6 и 7 ДОПК. Всички останали вземания са частни. Принципът е, че частните вземания се защитават по реда на ГПК, а публичните – по административен ред. От този принцип законодателят може да установи изключения. Спорният въпрос е какъв е характерът на вземане за връщане на сума, недължимо платена за публично вземане. Отговорът може да бъде само един – вземането е частно. Това е така, защото: 1) ако сумата е недължима, то това означава, че тя въобще не е платена за погасяване на публично вземане, тъй като такова няма, което недължимо плащане по нищо не се отличава от всяко друго недължимо плащане; 2) кредитор на вземането не е публичноправно образувание в това му качество, а субектът, който неоснователно е платил сумата и в която хипотеза той никога не действа с империум (дори и този субект да е държава или община (напр. за съдебни такси), то следва да се отчита двойното правно битие на тези субекти в частното и публичното право); и 3) правопораждащото основание за вземането не е сред изчерпателно изброените в чл. 162, ал. 2, 5, 6 и 7 ДОПК. По естеството си тези вземания представляват вземания за неоснователно обогатяване (чл. 5559 ЗЗД). Въпреки че подобни вземания са частни, то за някои от тях законодателят е установил изключения от принципа, че могат да бъдат установявани и събирани по реда на ГПК, а именно: 1) по реда на глава XVI, раздел І от ДОПК се възстановяват недължимо платени или събрани суми за данъци, задължителни осигурителни вноски, наложени от органите по приходите глоби и имуществени санкции, както и суми, подлежащи на възстановяване съгласно данъчното или осигурителното законодателство от НАП (чл. 128 ДОПК); 2) по реда на чл. 4б ЗДТ се възстановяват недължимо платени държавни такси в приложното поле на ЗДТ, очертано в чл. 4 ЗДТ. За тези изключения редът за защита по ГПК е неприложим, поради което иск с предмет подобно вземане би бил недопустим, като неподведомствен. Извън тези изключения вземанията за връщане на недължимо платени суми могат да се защитават по реда на ГПК. Тъй като таксата по чл. 35а ЗЕВИ не попада в предметния обхват на чл. 128 ДОПК, то редът за възстановяването й е гражданскоправен.

Като цяло становището на общите (граждански) съдилища е обобщено най-пълно по повод хипотезата на исканията за връщане на недължимо платени държавни такси по чл. 4б ЗДТ. Съгласно мотивите на т. 10 от Тълкувателно решение от 12.07.2018 г. по тълк.д. № 5/2015 г., ОСГТК, производството по молба за връщане на недължимо платена държавна съдебна такса се развива извън исковия процес и охранителното производство. То има самостоятелен характер, а с определението си съдът дава разрешение на материалноправен спор за дължимостта на таксата – дали таксата е събрана законосъобразно от гледна точка на финансовото право. Производството по това искане има обособен предмет и няма привременен характер, поради което въззивното определение попада в категорията съдебни актове по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. В случаите, когато държавно учреждение е събрало недължимо държавна такса, вън от държавна такса по дело по ГПК, вносителят разполага с осъдителен иск за връщането й като платена без основание, освен ако в нормативен акт е предвиден друг ред. Решението по този иск подлежи на касационен контрол при условията на чл. 280 ГПК. Това становище търпи критика, тъй като не изяснява докрай характера на правоотношението между платилия държавната такса и учреждението, получило плащането. В случая става дума за отношения между платец на публично задължение и финансов орган17. Правоотношението е административноправно, поради което приложението на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК следва да се разглежда като възможност за обжалване пред по-горестоящ административен орган. По същата логика, и вън от държавните такси, събирани по ГПК, следва да бъде допустимо обжалването по административен ред по глава VI АПК пред ръководителя на непосредствено по-горестоящото учреждение на това, което е получило недължимото плащане, а не исковият ред пред общия (граждански) съд.

2.2. Практиката и реалиите днес

Принципно становището, което приема, че правоотношението между задълженото лице и финансовия орган е административноправно и запазва този си характер и след плащането, е теоретично правилно. Претенцията за връщане на недължимо платеното публично вземане е публичноправна претенция. Отказът за изпълнение на тази претенция е отказ за издаване на индивидуален административен акт, който подлежи на обжалване пред административния съд. Искането за връщане на процесната такса действително не попада в обхвата на чл. 128, ал. 1 ДОПК. От друга страна обаче, ДОПК предвижда в § 2 ДР, че за неуредените с този кодекс случаи се прилагат разпоредбите на Административнопроцесуалния кодекс и Гражданския процесуален кодекс. Практика по връщане на недължимо платени такси по чл. 35а ЗЕВИ административните съдилища нямат – вероятно защото нито един от засегнатите субекти не е търсил връщането на таксата от приходната администрация и след това по реда на обжалване на отказ да се върне таксата. За мен обаче е несъмнено, че другият ред, вън от чл. 128 ДОПК, е този по чл. 146 АПК, като не намирам за убедително да се поддържа тезата за гражданскоправна претенция по чл. 55-59 ЗЗД, която се разглежда по реда на чл. 2 ГПК. Несъмнено е, че ДОПК не търпи празноти, като изборът кой от другите два кодекса (АПК или ГПК) следва субсидиарно да бъде приложен, трябва да бъде направен съобразно естеството на правоотношението, което следва да бъде регулирано. След като правоотношението е публичноправно, на основание § 2 ДР ДОПК при регулирането му е приложим АПК.

Във всеки случай с оглед защитата на правата на незаконно ощетените лица, платили един противоконституционен публичен дълг, паралелната подсъдност, каквато е съществувала от края на 30-те години на XX век у нас, е за предпочитане. Трябва обаче дебело да се подчертае, че с иск гражданският съд не може да отмени влязъл в сила индивидуален административен акт, нито да преразгледа съществените му правни последици. Това той не може да направи, защото то излиза от възложената на общия (граждански) съд правораздавателна компетентност – да бъде арбитър по частноправни спорове. Изключението от това правило, което е изрично предвидено в закона, е възможността общият (граждански) съд с владелчески иск да разпореди промяна на фактическо положение, създадено с публичноправен акт (чл. 358 ГПК)18. В казусите по чл. 35а ЗЕВИ обаче нямаме удържане на такса въз основа на влязъл в сила финансов акт (индивидуален административен акт), тъй като тази такса се удържа и събира в условията на финансов автоматизъм19. Ето защо подсъдността на гражданския съд не създава опасност по исков ред да се отмени административен акт, за която говори проф. Милчо Костов.

3. Кондикция или деликт?

3.1. Нерядко ищците, от които е събрана такса по чл. 35а ЗЕВИ, предявяват в условията на евентуалност искове за връщане на събраното, за изравняване на неоснователното обогатяване и за вреди. Въпросът е процесуално как да се разгледат тези искове, както и материалноправно кой иск има приоритет?

В теорията съществуват различни схващания за поредността за разглеждане на исковете при евентуално съединяване на искове по почин на ищеца – дали тя се определя изключително от волята на ищеца20, или се определя от естеството на твърдените материални субективни права, предмет на исковете, и връзката помежду им21. В съдебната практика се е утвърдил възглед, че начинът на съединяване на предявените за съвместно разглеждане искове зависи от естеството на материалните правоотношения, независимо от това как са посочени в исковата молба22. Това становище е споделимо, стига съдът да не се е уверил изрично, че волята на ищеца е в противен смисъл.

3.2. А каква е поредността?

Несъмнено е, че исковата претенция по чл. 59 ЗЗД следва да се разгледа последна – съгласно ал. 2 на чл. 59 ЗЗД правото на имуществено изравняване възниква само ако обеднелият няма друг иск, с който да се защити. Какво е съотношението обаче между исковете по чл. 55 ЗЗД и чл. 49 ЗЗД, респ. чл. 1 ЗОДОВ, респ. чл. 7 КРБ?

Въпросът за съотношението между тези групи облигационни вземания зависи от уредбата в съответната правна система и от историческия опит на обсъжданото законодателство. Напр. в римското право този, от когото е открадната една вещ, има на разположение както облигационен иск за връщане на недължимо получено, така и деликтен иск за откраднатата вещ23. В правото на ЮАР искът за недължимо платено е допустим и за връщане на вещи и средства, получени от ответника след заплашване (duress)24. В сравнителноправен аспект (Англия и Германия) също са познати хипотези на приложението на искове за връщане на получено след заплашване и измама25. В съветското право част от авторите са приемали, че кондикционната претенция се изключва от деликтната винаги, друга част само при умисъл; трети – че двете претенции са напълно алтернативни26. А у нас?

За да се отговори на този въпрос, според мен трябва да са стъпи на следното разбиране за вредата в облигационното право. Българското облигационно право прокарва разграничението между вредата от едно деяние или от едно неизпълнение на облигационно задължение, от една страна, и престацията, подлежаща на връщане, в резултат на прекратяването на дадено правоотношение по някаква причина и в частност поради санкционирането на неизпълнението или на противоправното деяние. Нека онагледя това:

Първи пример. При разваляне на двустранен договор поради виновно неизпълнение изправната страна на осн. чл. 88, изр. 1 ЗЗД вр. чл. 55, ал. 1, т. 3 ЗЗД има право да получи обратно онова, което е дала по договора, а съгласно чл. 88, изр. 2 ЗЗД тя има право да получи допълнително и обезщетение за вредите от неизпълнението на договора. Дадената престация обаче в очите на законодателя не е вреда, а вредата не е нещо, което поизтича от договора, а от неизпълнението му.

Втори пример. Съгласно чл. 189, ал. 1 ЗЗД при евикция при продажба на чужда вещ след разваляне на договора продавачът дължи връщане на цената, както и обезщетение за разноските по договора, необходимите и полезни разноски по вещта, както и обезщетение за всички останали вреди, които успее да докаже по общите правила. Тук законът пряко разграничава цената като престация по договора, която подлежи на връщане при прекратяване на правоотношението, от една страна, и съпътстващите разноски и вреди, породили се от развитието на отношенията по повод дефектната продажба и неизпълнението на задължението за прехвърляне на правото на собственост върху вещта.

Трети пример. До допълнението на чл. 245, ал. 3 ГПК с ДВ, бр. 86/2017 г., обратен изпълнителен лист се издаваше против взискателя за връщане на сумите или вещите, получени въз основа на допуснатото предварително изпълнение на отмененото решение, а след това допълнение на закона – също и за събраните от длъжника такси и разноски в изпълнителното производство. Добавката на законодателя е от съображения за справедливост към длъжника, като е ясно разграничението между двете претенции – първата е за връщане на нещо, което пряко е излязло от патримониума на длъжника и е отишло в патримониума на взискателя; втората е за обезщетение за вредите, които длъжникът е претърпял. Законодателят ясно е прокарал разликата.

Примерите могат да се умножават.

Аз лично считам, че кондикционната претенция по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД има приоритет претенцията от деликтно естество27 на същия ищец за престацията, която пряко е напуснала патримониума на ищеца и е влязла в патримониума на ответника28. Това е така, защото тази престация не е вреда по смисъла на чл. 45 и сл. ЗЗД и по тази причина деликтна отговорност не може да се породи.

Във фактическия си състав кондикционната претенция по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД включва фактическо разместване – загуба на фактическа власт над нещо – пари или вещ29 – и преминаването й у друг правен субект. Патримониумът на загубилия вещта или парите обаче не намалява, тъй като правото не се е загубило. Деликтът, от друга страна, всякога предполага вреда, т.е. настояща загуба или увреждане на благо в патримониума на лицето30. Докато съществува правна и фактическа възможност за връщане на владението над кондицираното „нещо“, вреда няма, а значи няма и деликт. Едва от момента, в който е реализиран фактически състав, окончателно и безвъзвратно препятстващ кондикцията, можем да говорим за деликт и за обезщетяване на вредите в размер на оценката на загубеното „нещо“ и останалите вреди. Пример за това може да бъдат хипотезите, разгледани от проф. Любен Диков31, за неоснователно обогатяване/обедняване при неовластено разпореждане с чужда вещ. Следва да се има предвид и че отчуждаването или потребяването на подлежаща на връщане вещ при кондикцията по чл. 55-57 ЗЗД води до претенция за стойността на вещта или на цената й, респ. само на действителната полза (чл. 57, ал. 2, изр. 1 и изр. 2 ЗЗД), но не променя характера на претенцията. Ето защо, независимо от факта, че разпоредбите на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 45 ЗЗД не се намират в съотношение на обща към специална норма32, конкуренция между тях няма, а следва да се отдаде предпочитание на кондикцията.

3.3. Въпросите за конкуренцията между кондикциите и извъндоговорната отговорност съществено занимават и правото на Европейския съюз (ПЕС). В ПЕС съществува съдебна практика, според която искът за вреди против ЕС поради противоправен акт на общностна институция е недопустим, ако твърдяната вреда съвпада точно със сумата, платена в приложение на национална изпълнителна мярка, която е незаконосъобразна; искът е допустим за други вреди – Vreughenhil C-282/90; Noelle, Т-167/94. Когато е налице действителна вреда, различна от недължимо събрани суми или на неоснователен отказ за възстановяване на конкретни суми, и тази вреда е резултат на противоправно поведение на институции на ЕС или на техни служители, компетентен да разгледа иска е Общият съд на ЕС33.

Глобално погледнато, според мен обхватът на деликтните искове следва да бъде ограничен за сметка на другите искови претенции и способи за възстановяване на положението в законосъобразно състояние34.

3.4. По отношение на деликтната отговорност по чл. 7 КРБ следва да имаме предвид, че тя е обективна отговорност на държавата за вредите от вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица. Както вече съм посочил на друго място35, тази обективна отговорност за първи път е възприета у нас в чл. 56, ал. 1 КНРБ (1971 г.), според която разпоредба държавата отговаря за вредите, причинени от незаконни актове или незаконни служебни действия на нейните органи и длъжностни лица.

Специален закон за отговорността на държавата, който реално да дава възможност за търсене на обезщетение за вреди от противоправни актове и действия на администрацията и на правоохранителните органи, е приет 17 години по-късно и е в сила от 1 януари 1989 г. А през 1991 г. е приета действащата конституция, чийто чл. 7 предвижда обезщетение за вреди от незаконни актове и действия на държавни органи и длъжностни лица.

Признавам, че при прегледа на законодателното обсъждане на законопроекта за отговорността на държавата за вреди от 1988 г.36 и на обсъждането във ВНС през 1991 г. на проекта за текста на чл. 7 КРБ37 не открих изрично коментиране на естеството на понятието „вреди“, употребено в чл. 56, ал. 1 КНРБ (1971 г.), чл. 1 ЗОДВПГ (1988), понастоящем със заглавие ЗОДОВ, както и чл. 7 КРБ, и в частност не открих изрично изявление, че полученото от държавата въз основа на порочен/незаконен неин акт, впоследствие отменен, което, разбира се, подлежи на връщане на лицето, от което е отнето, не съставлява вреда и не може да се търси също така и с иск на деликтно основание. Такъв аргумент съставителите на разпоредбите не са изразявали в материалите, които съм прегледал. Цялостната логика на нашето право обаче сочи, че докато има претенция за пряко връщане на това, което незаконно е отнето, тя трябва да бъде упражнена. Едва ако е ясно, че изобщо е невъзможно връщането в натура/пряко възстановяване на отнетото, трябва да бъде на разположение иск за вреди.

Трябва да се посочи, че същата легислатура (5-о НС с мандат от 1 март 1966 г. до 18 май 1971 г.), която приема Конституцията от 1971 г. и въвежда за първи път обективната отговорност за вреди на държавата по чл. 56, ал. 1 КНРБ (1971 г.), приема през 1970 г. и ЗАП, който съдържа правилото (чл. 59, ал. 1), че когато административният акт бъде отменен от съда или от по-горния административен орган, но неговото изпълнение е започнало, административният орган е длъжен в срок от един месец да възстанови нарушеното право или ако това е невъзможно, да удовлетвори засегнатото лице по друг законен начин. Това правило е възпроизведено след това и в чл. 51 ЗАП (1979 г.) и в чл. 301 АПК, който е в сила и днес. Съгласно чл. 301 АПК когато административният акт бъде отменен, след като е започнало неговото изпълнение, административният орган в едномесечен срок възстановява нарушеното право, а ако това е невъзможно – удовлетворява засегнатото лице по друг законен начин. Ако това не стане, засегнатото лице има право на обезщетение. Видно и от тази норма, законодателят ясно разграничава пряко засегнатото или отнетото от акта, което трябва да бъде премахнато или възстановено в натура, от вредите от акта. Последните поначало подлежат на обезщетение в пари, но след като стане ясно, че възстановяване в натура няма да бъде извършено.

4. За косвения контрол за конституционност и за действието на решението на КС за обявяване на противоконституционност на закон

4.1. Основното теоретично затруднение пред разглеждането и уважаването на претенция по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на удържана противоконституционна такса в полза на лицето, от което е удържана, е това, че удръжката е въз основа на действие на противоконституционна законова норма, а уважаването на иска се смята като че ли за признаване, че противоконституционният закон е нищожен, несъществуващ или недействащ (за периода преди решението на КС за обявяването му за противоконституционен). Последното изправя косите на тези, които приемат правната сигурност за най-висшата от ценностите на правовата държава и извеждат от нея забрана за упражняване на косвен контрол за конституционност от страна на съдилищата. На това какво изисква правната сигурност при косвения контрол ще се спра по-късно в изложението.

4.2. Преди това ще се спра на схващанията за действието на решението на КС по обявяване на противоконституционността на един закон, както и на въпросите за действието на КРБ и прилагането й от обикновените съдилища.

Вярно е, че актът, обявен за противоконституционен от КС, не се прилага от деня на влизане на решението на КС в сила – арг. чл. 151, ал. 2, изр. 3 КРБ, т.е. занапред38. Вярно е също така, че съгласно чл. 22, ал. 4 ЗКС възникналите правни последици от обявения за неконституционен акт се уреждат от органа, който го е постановил. От нито една от тези две норми не следва обаче, че в периода до обявяването си за противоконституционен един закон, той поражда всички правни последици на един перфектен закон39 и само от благоволението на Народното събрание зависи дали ще бъде приет последващ корекционен и/или обезщетителен закон.

Чл. 151, ал. 2, изр. 3 КРБ урежда конститутивното действие на решението на КС, установяващо противоконституционност на закон – от датата на влизане в сила на решението законът е парализиран и не се прилага. Съгласно Решение № 3 от 28.04.2020 г. по конст.д. № 5/2019 г., КС: обявените за противоконституционни ненормативни актове – закони във формален смисъл, решения на Народното събрание и укази на президента – са невалидни от приемането или издаването им. По отношение на заварените от решението на Конституционния съд неприключени правоотношения и правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства, противоконституционният закон не се прилага. Народното събрание урежда правните последици от прилагането на обявения за противоконституционен закон. Решението на Конституционния съд, с което закон, изменящ или отменящ действащ закон, се обявява за противоконституционен, няма възстановително действие, посочва КС.

Разграничението, което КС прокарва, на правните последици при прогласяване противоконституционността на индивидуален акт и при прогласяване на нормативен акт, не е нито ново, нито необичайно. В административното право, известно е40, отмяната като незаконен (унищожаем) или прогласяването за нищожен на индивидуален административен акт по реда на прекия контрол има действие ex tunc, докато отмяната на нормативен административен акт по действащото право (чл. 195 АПК) няма такова действие41.

4.3. Чл. 151, ал. 2, изр. 3 КРБ не урежда сила на пресъдено нещо на решението на КС, установяващо противоконституционност на закон. Разликата между силата на пресъдено нещо на едно съдебно решение и конститутивното му действие е, че силата на пресъдено нещо на решението приключва правния спор, предмет на делото, като отрича или потвърждава правото, предмет на спора, и го прави безспорно, регулира поведението на спорещите страни за в бъдеще и прави спора непререшаем, докато конститутивното действие на решението внася правна промяна в материалните отношения на страните по спора. Всеки правен спор, приключил с решение по същество, формира сила на пресъдено нещо, но само определени решения на съда имат преобразуващо действие. Решението по чл. 151, ал. 2, изр. 3 КРБ има конститутивно действие. Същевременно съгласно чл. 14, ал. 6 ЗКС решенията на КС са задължителни за всички държавни органи, юридически лица и граждани. Задължителността, която има предвид ЗКС в посочената норма, урежда силата на пресъдено нещо на решението на КС42 – както на решението, което установява противоконституционност на закон, така и на това, което отхвърля искането за обявяване на закон за неконституционен. Нейните субективни предели са изключително широки – тази сила на пресъдено нещо обвързва всички правни субекти в страната и всички държавни органи – вкл. и съдилищата. Ето защо всички съдилища са длъжни да приемат, че таксите по чл. 35а ЗЕВИ са противоконституционни не само в периода след влизане в сила на решението на КС, но и в периода преди това.

Противоконституционният закон може да бъде обявен за такъв от КС по реда на прекия контрол. Освен това обаче всеки съд, който е сезиран с негово приложение, е длъжен инцидентно да контролира съответствието му с КРБ. И наистина Конституцията е върховен закон и другите закони не могат да й противоречат, като разпоредбите й имат непосредствено действие – чл. 5, ал. 1 и ал. 2 КРБ. От тези правила и от общата теория на правото следва, че при противоречие между КРБ и закон съдът трябва да приложи КРБ, а не противоречащият й нормативен акт с по-нисък юридически ранг – закона. Липсата на изрична овластителна норма, подобна на тези, които са предвидени в конституциите на различни държави, която да дава право на обикновените съдилища да осъществяват косвен контрол за конституционност върху законите, не означава, че такъв е изключен. Правото на съдилищата да осъществяват косвен контрол за конституционност върху законите следва от общото им правомощие да разрешат правния спор, като приложат действащата правна норма, а при противоречието между две норми от различен ранг неминуемо следва да бъде отдадено предимство на нормата с по-висок ранг, освен ако друго не е предписано изрично. КРБ никъде не предписва, че при противоречие между норми от самата КРБ и закон, бил той и такъв приет след влизането й в сила, предимство следва да се отдаде на законовата норма (напротив, предвидено е точно обратното). Няма и норма, която да забранява изрично упражняването на косвен контрол за конституционност от съдилищата. Напротив, има изрична норма, овластяваща съдилищата да упражняват косвен контрол върху завареното законодателство – § 3, ал. 1 ПЗР КРБ43.

Основанието за правомощието на съда да преценява конституционността на законите може да се търси и в други разпоредби на Конституцията. Съдиите са подчинени съгласно чл. 117, ал. 2 КРБ само на закона. Независимостта на съда и подчинението му единствено на закона не трябва да се разбира само в организационен смисъл, т.е. че нито един друг орган или правен субект не може да отправя каквито и да било нареждания до съдията как да се тълкува и прилага законът и да се решават делата, но и във функционален смисъл, т.е. в това, че съдът трябва да съобразява постановяваните си съдебни актове преди всичко със закона, а с другите правни актове (вкл. нормативни административни актове) – само доколкото те са съобразени със закона44. Означава и че съдът следва да се съобрази преди всичко с върховния закон – Конституцията, а със законите само ако те не противоречат на КРБ.

Същевременно следва да се отбележи, че предвиденият в КРБ пряк контрол за конституционност, възложен на Конституционния съд, не изключва косвения, който е в правомощието на обикновените съдилища, тъй като няма норма в самата КРБ с такова съдържание, а несъвместимостта на двата вида контрол не следва от правилата на общата теория на правото и на конституционното право. Точно толкова (т.е. никак) колкото възможността за пряк контрол за законност над подзаконовите нормативни актове, упражняван от Върховния административен съд, а в хипотезата на чл. 191, ал. 2 АПК, ред. до ДВ, бр. 77 от 2018 г. – от окръжните административни съдилища, изключва възможността за косвен контрол, упражняван от общите (гражданските) съдилища върху незаконните подзаконови нормативни актове по чл. 15, ал. 1 ЗНА, толкова и възможността за пряк контрол за конституционност, упражняван от Конституционния съд по чл. 149, ал. 1, т. 2 КРБ, изключва възможността за упражняване на косвен контрол от обикновените съдилища, на основание чл. 5, ал. 1 и ал. 2 КРБ45.

При вече постановено решение на КС за обявяване на противоконституционност на закон обаче косвеният контрол е излишен, безпредметен и недопустим, тъй като на осн. чл. 14, ал. 6 ЗКС решението на КС е формирало сила на пресъдено нещо по въпроса за конституционосъобразността на закона, в случая на таксата по чл. 35а ЗЕВИ. Тази сила на пресъдено нещо трябва да бъде просто зачетена. Събраната в периода на действие на противоконституционния закон такса е без правно основание събрана и подлежи на връщане от държавата именно поради противоконституционността на нормата. Принципът на върховенството на закона (чл. 4 КРБ) и върховенството на Конституцията (чл. 5, ал. 2 КРБ) не допускат друг извод.

4.4. Следва дебело да се подчертае, че противоконституционният закон, издаден от Народното събрание (компетентният съгласно чл. 8 КРБ орган), не е нищожен (несъществуващ) акт, така както и незаконният подзаконов нормативен акт, издаден от компетентен държавен орган, не е нищожен (несъществуващ) акт. Затова ако държавен орган издаде индивидуален акт въз основа на (като ползва за правно (нормативно) основание) противоконституционен закон или незаконен подзаконов нормативен акт, то индивидуалният акт би бил опорочен – незаконен, но не непременно нищожен. Ако този индивидуален акт не бъде обжалван на самостоятелно основание, той ще влезе във формална сила и ще бъде напълно годно основание за разместване на блага46. В този случай бихме били изправени в хипотезата на окончателно приключило правоотношение при действието на противоконституционния закон47. Решението на КС за обявяване на закона за противоконституционен само по себе си не би могло да преодолее едно влязло в сила съдебно решение или един влязъл в сила индивидуален или общ административен акт, с които е приложен противоконституционният закон. По същия начин и решението на ВАС (или на административния съд по чл. 191, ал. 2 АПК, ред. до ДВ, бр. 77 от 2018 г.) по чл. 195, ал. 1 АПК действа занапред и не може само по себе си да възобнови производството по едно приключило дело по оспорване на индивидуален или общ административен акт или на производството по издаване на индивидуален или общ административен акт, с които е приложен незаконният нормативен административен акт. В тези случаи е необходимо въвеждането на корекционен механизъм – било за възобновяване на производствата, било за присъждане на обезщетение. Такива корекционни механизми законодателят е предвидил в нормите на чл. 301 АПК (при индивидуалните и общите административни актове), чл. 195, ал. 2 АПК (при нормативните административни актове)48 и чл. 22, ал. 4 ЗКС (при противоконституционните закони). Тези корекционни механизми уреждат компетентност за приемане на властнически актове за доброволно заличаване на последиците от незаконния или противоконституционен акт от неговия автор.

В случая поради предвидения в закона механизъм на начисляване и събиране на процесната такса тя не е удържана от производителите на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия въз основа на ревизионен акт или друг акт на приходната администрация. Тя е удържана от/чрез крайния снабдител. Налице е финансов автоматизъм, при който на практика има фактическо разместване на блага. След като разместването е без основание (противоконституционен закон, впоследствие обявен за такъв и от КС), то може и трябва да бъде отстранено с кондикционен иск.

4.5. Горните теоретични разсъждения не следват действително от диспозитива и от мотивите на Решение № 3 от 28.04.2020 г. по конст.д. № 5/2019 г., КС, което ОСГТК трябва да спазва и да прилага. И причината е съвсем проста: те касаят допустимостта и последиците на т.нар. косвен контрол (за конституционност, когато се упражнява по отношение съответствието на законите с конституцията; за законност, когато се упражнява по отношение на съответствието на административните актове със закона), докато Конституционният съд с посоченото решение се е занимавал с последиците на прекия контрол и е бил предпазлив да не споменава obiter dictum нищо за допустимостта, пределите и последиците от косвения контрол. В случай че ОСГТК смята, че има нужда от подобно произнасяне, може да спре производството по тълкувателното дело и да отправи искане до КС за задължително тълкуване по чл. 149, ал. 1, т. 1 КРБ по въпросите за допустимостта, пределите и последиците на косвения контрол за конституционност.

Тук обаче е моментът да коментирам тълкувателните резултати, до които достигам, съответствието им с т. 2 от диспозитива на Решение № 3 от 28.04.2020 г. по конст.д. № 5/2019 г., КС, и въпроса за правната сигурност, с който започнах изложението в т. 4.1. Както е посочено в т. 2 от решението на конституционната юрисдикция, обявяването на закон за противоконституционен трябва да бъде съобразено незабавно и по всички неприключили производства и правоотношения. При вече приключили производства и вече ликвидирани правоотношения обаче решението на КС за обявяване на противоконституционност не може да бъде съобразено, тъй като противното би накърнило правната сигурност. „Ефектът от решението на Конституционния съд не може да се разпростре върху вече уредените по окончателен начин от обявения за противоконституционен закон правоотношения. То не въздейства пряко върху тези правоотношения. Така конституционният законодател е гарантирал правната сигурност при многообразието от възможни житейски ситуации и законодателни разрешения“, казва Конституционният съд.

Кога обаче едно правоотношение е „уредено по окончателен начин“, така щото опитът да се приложи към него последващо решение на КС би взривило правната сигурност? Отговорът по отношение на публичноправната материя49 е в публичното право. В публичното право – в отношенията между държавната и държавните органи, от една страна, и гражданите и организациите на граждани, от друга, има два начина за постигане на правна сигурност, на ликвидиране на възможните спорове – силата на пресъдено нещо на съдебно решение, ликвидиращо съдебен спор (res judicata)50, и силата на решено нещо (l’authorite de la chose decidee)51 на влезлия в сила индивидуален или общ административен акт (т.нар. стабилен административен акт). Ето защо решение на Конституционния съд, с което се обявява за противоконституционен закон, не може да доведе до отмяна на влезли в сила съдебни решения, нито до отмяна на влезли в сила стабилни индивидуални и общи административни актове. Ако обсъжданата такса по чл. 35а ЗЕВИ беше дължима въз основа на финансово-облагателен акт, влязъл в сила, то решението на КС за обявяване на противоконституционност на разпоредбата, установяваща таксата, нямаше по никакъв начин да може да ползва лицата, от които е удържана. Таксата обаче по волята на законодателя е била платима в условията на финансов автоматизъм, т.е. направо, без финансов акт/индивидуален административен акт. Доколкото тя е удържана въз основа на противоконституционен закон, удържането й е било без основание (липсата на основание е установима по реда на косвения контрол за конституционност и на прилагане на силата на пресъдено нещо на решението на КС). Ето защо в момента на получаване на сумата от държавата е възникнало кондикционно вземане по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и това кондикционно правоотношение не е приключило към датата на решението на КС за обявяване на чл. 35а ЗЕВИ за противоконституционен, тъй като то не може да приключи, без да е платено/изпълнено, освен ако се погаси по давност.

Възприемането на горното становище стъпва на тезата, че косвеният контрол за законност и за конституционност не само не противоречат на правната сигурност като елемент на изискването за върховенство на закона/правова държава по чл. 4, ал. 2 КРБ, а напротив, косвеният контрол е едно от най-важните средства за защита на засегнатите от актове и действия на публичната власт52.

Наистина прекият контрол – и за законност на административните актове, и за конституционност на законите – е за предпочитане пред косвения, тъй като при прекия контрол поначало веднъж завинаги и по отношение на всички правни субекти се ликвидира въпросът за това дали даденият акт съответства на нормативните актове от по-висока степен и дали е законен/конституционен. Косвеният контрол обаче е незаменимо средство за защита на тези правни субекти, които или нямат процесуалната легитимация да задвижат прекия контрол със свое сезиране, или са изненадани от приложението на незаконния или противоконституционния акт/закон и нямат времето или средствата да упражнят правото си на жалба по реда на прекия контрол53.

5. Лихвата като вреда

Основното практическо възражение против приемането на иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на удържаните противоконституционни такси е, че съдът не би присъдил лихви за забава по чл. 86 ЗЗД при предявена кондикционна претенция, ако ищецът преди процеса не е отправял покана до ответника, както нерядко се е случвало по делата, свързани с чл. 35а ЗЕВИ.

Смятам, че лихви – от датата на удръжката до датата на исковата молба – могат да се присъждат, но правното им основание е чл. 7 КРБ. Както посочих, в приложното поле на чл. 7 КРБ са вредите от незаконния акт, но не и пряко отнето от правния субект благо, тъй като последното подлежи на връщане. Невъзможността обаче правният субект да извлича ползи от благото за периода от отнемането му до връщането му за него е вреда и тя подлежи на обезщетяване именно на основание на чл. 7 КРБ. В практиката на Върховния административен съд по делата по чл. 1 ЗОДОВ редовно се приема, че вреда от незаконен административен акт или от незаконни действия на административен орган при или по повод административна дейност може да се съизмерява със законната лихва върху дадена парична сума54.

Колкото до критикуваната в настоящото становище теза, че връщането на „главницата“, т.е. на удържаната противоконституционна такса, може да стане с иск на деликтно основание по чл. 7 КРБ, то тази теза е вътрешно противоречива в частта относно момента, от който се дължат лихви. Ако, както приемат съдебните състави, възприемащи тезата за деликтна отговорност, решението на КС за обявяване противоконституционност по чл. 35а ЗЕВИ няма обратно действие, а удръжките на противоконституционните такси са вече приключили правоотношения, ако, както се твърди в Решение № 71 от 06.04.2020 г. по гр.д. № 3804/2019 г., ВКС, IV г.о., и противоконституционният закон е задължителен, докато не бъде обявен за противоконституционен от КС, то отговорност по чл. 7 КРБ няма как да възникне от приемането на противоконституционен закон – трябва да се приеме, че липсва елементът противоправност, тъй като до решението на КС законът е напълно задължителен и е произвел окончателно ефекта си. Отговорност по чл. 7 КРБ може да възникне за неизпълнение на задължението по чл. 22, ал. 4 ЗКС за приемане на корекционни мерки, обаче тогава лихвите за забава би трябвало да се присъдят от момента на забавата по това задължение на НС.

6. Заключение

Всяка писана конституция прогласява своето върховенство, а българската обявява България за правова държава, но върховенство на закона и правова държава може да има само там, където правната система съдържа механизми за осигуряване отмяна и минимизиране на прилагането на противоконституционни закони, както и за заличаване на правните последици от действието на такива закони. Върховенство на закона без ефективен механизъм за връщане на неоснователно събирани публични вземания, противоречащи на Конституцията, и без ефективен път за реализиране на отговорност за вреди на държавата от противоправни, вкл. противоконституционни, актове няма.

В обобщение на изложеното в становището се приема, че правното основание на предявен срещу държавата иск за връщане на сума, платена (удържана и внесена в държавния бюджет) такса по силата на противоконституционния чл. 35а ЗЕВИ, е нормата на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

Лихвите върху удържаните такси от датата на удръжката до датата на исковата молба или до поканата съставляват вреда по см. на чл. 7 КРБ и подлежат на обезщетяване с иск на основание чл. 7 КРБ.

 

Бележки под линия:

1 Част от доводите в становището са изложени у Петров, В. Възстановяване на противоконституционни публични държавни вземания. – В: „Предизвикай: Неоснователното обогатяване!“. Конферентник. Съст. Ст. Ставру, Д. Топузов, Н. Павлевчев. С., Сиела, 2019, с. 431-449.

2 То е постановено по искане на Пленума на ВАС, а последният е сезиран със Сигнал с изх. № 00209-С:П!/16.04.2019 г., депозиран при Върховния административен съд под вх. № 6698/16.04.2019 г. от Професионален сайт „Предизвикай правото!“ чрез Константин Кунчев и д-р Васил Петров.

3 Преглед на противоречивите становища в съдебната практика, вкл. и на инстанционните съдилища, до м.05.2019 г. у Кунчев, К. Противоречия на всяка крачка в съдебната практика след едно решение на КС, електронна публикация от 22.05.2019 г. на адреса: https://news.lex.bg/противоречия-на-всяка-крачка-в-съдебн/.

4 Така Решение от 30.08.2019 г. по гр.д. № 80828/2018 г., СРС, 53-ти с-в.

5 Цит. по Ангелов, А. Развитие на подсъдността на ВАС. – В: сб. 30 години българско административно правосъдие (1913-1943). Юбилеен сборник. С., Министерство на правосъдието, с. 161.

6 За нея вж. Стоянов, П. Връщането на надвзети и недължимо платени данъци. – ГСУЮФ, т. XXXVIII, 1942/1943, с. 5-9.

7 Вж. данните у Стоянов, П. Цит. съч., с. 23-26.

8 Цит по. Ангелов, А. Отказите на администрацията в юриспруденцията на ВАС. С., печ. Стопанско развитие, 1943, с. 32-34. Вж. също Ангелов, А. Развитие на подсъдността…, с. 166-176.

9 Ангелов, А. Финансово право на НРБ. 3 прераб. изд. С., СУ, 1970, с. 111.

10 Василев, Л. Облигационно право. Отделни видове облигационни отношения. Част II. 2 прераб. и доп. изд. С., Наука и изкуство, 1958, с. 579 и с. 583.

11 Сталев, Ж. Българско гражданско процесуално право. 3 прераб. и доп. изд. С., Наука и изкуство, 1979, с. 131.

12 Първоначално у Костов, М. Подведомствени ли са на гражданския съд искове за връщане на недължимо платени данъци. // Социалистическо право, 1957, № 3, с. 35-39, а впоследствие и у Костов, М. Подведомственост на спорове за недължимо платени данъци, такси, глоби и други подобни държавни вземания. // Социалистическо право, 1981, № 12, 3-14.

13 Подобни аргументи при уредбата до 1948 г. у Стоянов, П. Цит. съч., с. 7-11.

14 Костов, М. Цит. стат. от 1981, с. 11-14.

15 Така определение № 634 от 12.12.2017 г. по ч.т.д. № 2496/2017 г., ВКС, I т.о., определение № 796 от 20.12.2017 г. по ч.т.д. № 2206/2017 г., ВКС, II т.о., определение № 86/31.01.2018 г. по ч.т.д. № 3001/2017 г. на ВКС, II т.о., определение № 157/2.03.2018 г. по ч.т.д. № 432/2018 г. на ВКС, II т.о., и др.

16 Определение № 1200 от 11.04.2018 г. по ч.гр.д. № 1566/2018 г., САС, ТО, 11 с-в.

17 Вж. Кучев, Стр. Съдебни такси. – ГСУЮФ, т. 74 (1981), № 3, достъпна на сайта „Съдебно право“ от 23.06.2015 г. (http://www.sadebnopravo.bg/biblioteka/2015/6/23/-).

18 За това изключение вж. Корнезов, Л. Гражданско съдопроизводство. Т. I. Исков процес. С., Софи-Р, 2009, с. 1007; Балевска, Е. – В: Граждански процесуален кодекс. Приложен коментар. Проблеми на правоприлагането. Анализ на съдебната практика. Авторски колектив. 2 прераб. и доп. изд. С., Труд и право, 2017, с. 878.

19 За финансовия автоматизъм вж. Ангелов, А. Финансово право на НРБ. 2 прераб. и доп. изд. С., Наука и изкуство, 1960, с. 279, Костов, М. Финансови правни отношения. С., изд. БАН, 1979, с. 126; Караниколов, Л. Данъчният облагателен акт. С., изд. „Информа-Интелект“ ЕООД, 1995, с. 26-28; Димитрова, Ев. Финансов автоматизъм. // Ius romanum, 2018, № 1, ISSN 2367-7007, достъпна на адрес: http://iusromanum.eu.

20 Силяновски, Д. Гражданско съдопроизводство. Т. II. С., 1945, с. 41; Сталев, Ж. Българско гражданско процесуално право.

21 Стамболиев, О. Обективно съединяване на искове в гражданския процес. С., УИ „Св. Кл. Охридски“, 1999, с. 50-60.

22 Решение № 97 от 08.02.2013 г. по гр.д. № 196/2011 г., І т.о., решение № 199 от 12.07.2016 г. по гр.д. № 583/2016 г., ВКС, ІV г.о.

23 Actio furti е пенален иск за тройната или четворната стойност на открадната вещ. Condictio furtiva е реиперсекуторен иск, който конкурира с condictio indebiti – последният е иск за неоснователно обогатяване против този, който погрешка е платил нещо, което не дължи; ако получателят е знаел, че няма право да получи престацията, се е смятало, че извършва кражба (furtum) и е била приложима condictio furtiva. Вж. Андреев, М. Римско частно право. 5 прераб. и доп. изд. С., Наука и изкуство, 1975, с. 388, 394.

24 Commissioner for Inland Revenue v First National Industrial Bank Ltd. (381/88) [1990] ZASCA 49; 1990 (3) SA 641 (AD); [1990] 2 All SA 327 (A) (18 May 1990). По това дело the Supreme Court of Appeal на ЮАР е разгледал спор, при който Комисарът по приходите, т.е. приходната администрация, е издействал с duress плащането на гербов налог върху определен вид банкови карти, който впоследствие се е оказал недължим, а платените суми са претендирани от банката с condictio indebiti.

25 Вж. изложението на част IV (pp. 157-224) на Johnston, D., R. Zimmermann (eds.). Unjustified Enrichment: Key Issues in Comparative Perspective. Cambridge, Cambridge University Press, 2004.

26 Становищата са били доста разнообразни. Вж. разбора на мненията у Иоффе, О. С. Обязательственное право. М., изд. Юридическая литература, 1975, с. 866-868.

27 За разграничението между деликта и неизпълнението на гражданскоправно задължение, вкл. такова, произтичащо от неоснователно обогатяване, вж. Таков, Кр. Правно значимо поведение. – В: Гражданско право. Правни научни изследвания. С., Сиби, 2018, с. 79-80.

28 Различна теза формулира Димитров, М. Основание на иска против частен съдебен изпълнител при отменено постановление за възлагане на недвижим имот. – В: Сборник в доклади в чест на 95-годишнината на проф. д-р Емил Георгиев. С., УИ „Св. Климент Охридски“, 2018, с. 143 и сл. Разглеждайки конкретна хипотеза, той приема, че претенцията на купувача на публична продан против частния съдебен изпълнител за връщане на отпаднало основание на платената цена, платените данъци и такси и пр. при отменено постановление за възлагане е в условията на конкуренция на притезанията с иска от деликтно естество против частния съдебен изпълнител. Двата иска според автора удовлетворяват един интерес и кредиторът има избор да ги заяви в условията на евентуалност или на алтернативност.

29 За предмета на даденото при кондикцията по чл. 55, ал. 1 ЗЗД вж. Митев, Кр. Неоснователно обогатяване по чл. 55-58 ЗЗД. С., Сиби, 2013, с. 52-58.

30 За различните дефиниции на понятието вреда в облигационното право вж. Калайджиев, Анг. Облигационно право. Обща част. 7 прераб. и доп. изд. С., Сиби, 2016, с. 429-430.

31 Диков, Л. Курс по българско гражданско право. Т. III. Облигационно право. Обща част. 3 изд. С., Университетска печатница, 1943, с. 597-598. Според проф. Диков (цит. съч., с. 598) деликтният иск изключва кондикцията в хипотезата на неовластено разпореждане с чужда вещ.

32 Димитров, М. Цит. съч., с. 149.

33 Костов, Ст. Извъндоговорна отговорност на ЕС и на държавите членки. С., Сиби, 2017, с. 118-119.

34 Като контрапункт на тази теза е възприетото разрешение по т. 1 от Тълкувателно решение № 4 от 12.03.2016 г. по тълк.д. № 4/2015 г., ОСНК, според което в резултат на престъпленията по чл. 255 НК, чл. 255а НК и чл. 256 НК, респ. чл. 255-257 НК (ДВ, бр. 62/97 г.) се причиняват имуществени вреди на държавата (когато са укрити данъци, предназначени да постъпят в централния бюджет) и престъплението по посочените текстове от НК осъществява деликт по смисъла на чл. 45 ЗЗД. Аз споделям особеното мнение на съдиите Вероника Имова, Мина Топузова, Красимир Шекерджиев, Лада Паунова, Мая Цонева и Валя Рушанова, според които след разкриване на данъчното престъпление държавата чрез съответните органи на приходната администрация ще начисли вземане като актив по данъчното правоотношение, а не като обезвреда за непозволено увреждане.

35 Петров, В. Отговорността на държавата за вреди – какво беше, през какво мина и докъде стигнахме, електронна публикация от 07.06.2019 г., достъпна на сайта https://news.lex.bg/.

36 Вж. Стенографския дневник на заседанието на 8-ма сесия на 9-о НС от 28.07.1988 г., достъпно на сайта на Народното събрание.

37 Вж. Стенографските дневници на заседанията на 7-мото ВНС от 17.05.1991 г., 21.05.1991 г., 11.06.1991 г., 08.07.1991 г., достъпни на сайта на Народното събрание, коментирани и в статията Петров, В. Отговорността на държавата за вреди – какво беше, през какво мина и докъде стигнахме.

38 Това обаче означава и по всички висящи производства и по всички неприключили правоотношения –Сталев, Ж. Сила на решенията на Конституционния съд, обявяващи закон за противоконституционен. // Съвременно право, 1995, № 5, цит. по Сталев, Ж., Н. Неновски. Конституционният съд и правното действие на неговите решения. С., Сиби, 1996, с. 28-29. За да обезпечи зачитането на бъдещата сила на пресъдено нещо на решение на КС, законодателят е предвидил основание за спиране на делата, висящи пред инстанционните съдилища, когато КС вече е образувал дело по оспорване конституционността на приложим пред обикновения – общ или специализиран – съд закон. Нашият законодател е сторил това с разпоредбите на чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК за гражданския процес, приложима на осн. чл. 144 АПК и за съдебно-административните производства, както и чл. 54, ал. 1, пр. 4 АПК за административните производства. Законодателят е приел, че след като вече е налице допуснато до разглеждане дело пред КС за оспорване на конституционност на закон, в определени хипотези правомощието за косвен контрол на съдилищата и административните органи следва да бъде парализирано временно, в изчакване на решението на КС, което да предотврати възможното противоречие в становищата по косвения контрол, който всякога е дифузен.

39 Също така от нормата на чл. 195, ал. 2 АПК, според която възникналите правни последици от обявен за нищожен или унищожен нормативен административен акт се уреждат от компетентния орган в посочен от закона срок, не следва, че за периода до съдебното произнасяне актът е бил законосъобразен, нито че не може да се претендира обезщетение за вредите от такъв акт. Противното становище е постановено в Тълкувателно решение от 27.06.2016 г. по тълк.д. № 2/2015 г., ВАС. Подробна критика на това становище у Симеонов, А., Г. Симеонова. Действие на съдебното решение за отмяна/обявяване на нищожност на подзаконови административни актове. // Ius romanum, 2018, № 1, ISSN 2367-7007, достъпна на адрес: http://iusromanum.eu. Като контрапункт на това Тълкувателно решение със ЗИД ЗОДОВ, ДВ, бр. 94/2019 г. бе допълнен чл. 1 ЗОДОВ и се предвиди отговорност за вреди, причинени от действието на отменени като незаконосъобразни или обявени за нищожни подзаконови нормативни актове.

40 Стайнов, П. Административно правосъдие. Фототипно издание. С., изд. БАН, 1993 [1936-1937], с. 622.

41 Вж. Петров, В. – В: Славова, М., В. Петров. Административнопроцесуалният кодекс. Критичен преглед на съдебната практика. Коментар и предложения за усъвършенстване на уредбата. С., Фенея, 2014, с. 264-269.

42 Сталев, Ж. Сила на решенията…, с. 14-15.

43 Пунев, Ан. Колизии на правомощията на съдилищата при контрол за противоконституционност на приложим по делото закон. – сайт „Съдебно право“, публ. от 16.10.2018 г. (достъпна на адрес http://www.sadebnopravo.bg/biblioteka/2018/10/16/-) приема, че непосредственото действие на КРБ, което чл. 5, ал. 2 КРБ изразява, а решение № 10/1994 г., КС, тълкува, се отнася до хипотезата на § 3, ал. 1 ПЗР КРБ. Авторът приема, че, ако непосредственото действие дава възможност на всеки съдия да прилага непосредствено конституционните норми, то това би обезсмислило не само правомощието на ВКС и ВАС да сезират Конституционния съд, но и изобщо съществуването на един централизиран орган за контрол за конституционност на законите, който е призван да осъществява не само общ, но и обвързващ и задължителен контрол за конституционност. Приема и че доколкото противоконституционността възниква от момента на нейното обявяване поради характера на решенията на КС (чл. 14, ал. 3 ЗКС), апелът за директно прилагане на чл. 5, ал. 2 КРБ в едно съдебно производство е всъщност апел за неприлагане на все още действащия закон. С тези аргументи не бих могъл да се съглася. Смятам за неправилно да се тълкува на § 3, ал. 1 ПЗР КРБ по арг. за противното, за да се отрече правомощието за косвен контрол за конституционност, когато в КРБ има редица разпоредби, пряко указващи на съществуването на такова правомощие (което следва и от общата теория на правото и от теорията на конституционното право). Неправилно е и да се отрича допустимостта на косвения контрол с довода за отслабване на прекия, тъй като това са различни средства за осигуряване на върховенството на закона и в крайна сметка на защита на правата и законните интереси на правните субекти. Колкото до действието на решението на КС за обявяване на закон за противоконституционен, аргументите ми са изложени в текста по-горе.

44 Лазаров, К. Косвеният контрол на наказателния съд за законосъобразност на административните актове. Известия на ИПН, БАН, Т. XXIV (1970), с. 283, достъпна и на сайта „Съдебно право“ от 29.11.2020 г., на адреса: http://www.sadebnopravo.bg/biblioteka/2020/11/29/-.

45 За съотношението между прекия и косвения контрол за законност на нормативните административни актове вж. Петров, В. Допустим ли е косвен контрол за процедурна законосъобразност на нормативни административни актове? // Норма, 2018, № 7, достъпна на сайта „Предизвикай правото!“ от 30.12.2018 г. (https://www.challengingthelaw.com/grajdanski-proces/dopustimost-kosven-kontrol/).

46 Целият този пасаж от това становище, а и голяма част от изложението в т. 4 стъпва главно на мотивите на решението, постановено от мен като съдия през 2018 г. – решение от 10.04.2018 г. по гр.д. № 25036/2016 г., СРС, 31-ви с-в. Интересно е, че този пасаж е цитиран (на с. 14) по метода copy-paste в становището на Висшия адвокатски съвет по тълкувателното дело, достъпно на адрес: https://news.lex.bg/платеното-на-държавата-заради-против/, електронна публикация от 07.10.2022 г. Обаче той е цитиран (преписан) , за да се обоснове противната теза, като се направи опит да се доведе до абсурд моята. По-конкретно опитът се състои в това, че ако се допусне косвен контрол за конституционност (или за законност, добавям аз) и по дадено отделно правоотношение се допусне съдът да откаже да приложи закона, който е противоконституционен (или наредбата, която е незаконна по съдържание), то това ще означава, че приемаме, че противоконституционният закон (противозаконната наредба) се приема за „изначално невалиден“. Нима? Дали например прилагайки чл. 15 ЗНА, съдът признава нормативния акт, противоречащ на нормативен акт от по-висока степен, за изначално невалиден, т.е. за нищожен или несъществуващ? Очевидно никой не твърди нищожност на нормативния акт. Става дума за разбиране на същността на косвения контрол.

47 За тази хипотеза вж. Сталев, Ж. Сила на решенията…, с. 27-29.

48 Вж. подоробно Симеонов, А., Г. Симеонова. Действие на съдебното решение за отмяна/обявяване…, с. 14-16.

49 Предмет на настоящото становище, а и на тълкувателното дело, не са последиците от действието на противоконституционен закон в частноправната сфера.

50 Вж. вместо всички Сталев, Ж. Сила на пресъдено нещо в гражданския процес. С., Наука и изкуство, 1959, passim.

51 Vedel, J. Droit administrative. Paris, 1961, p. 161; Ribero, J. Droit administrative. Paris, 1962, p. 89.

52 Вж. подробно у Лазаров, К. Косвеният контрол на наказателния съд…, цит. съч., passim.

53 Вж. аргументите на Решение от 2 април 1998 г. на Камарата на лордовете (по това време върховната съдебна инстанция в Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия) по делото Boddington v British Transport Police [1998] UKHL 13.

54 Вж. напр. многобройните решения, с които по реда на чл. 1 ЗОДОВ се осъжда Българската народна банка да плати обезщетение на вложителите във фалиралата КТБ за вреди в размер на законната лихва за забава върху гарантирания размер на депозита. Вж. напр. Решение № 7893 от 15.09.2022 г. на ВАС по адм. д. № 305/2022 г., III о., Решение № 7824 от 7.09.2022 г. на ВАС по адм. д. № 2973/2022 г., III о., Решение № 5709 от 13.06.2022 г. на ВАС по адм. д. № 1089/2022 г., III о., Решение № 11847 от 22.11.2021 г. на ВАС по адм. д. № 4980/2021 г., III о., и мн. др.

ОТГОВОРИ

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.