(текстът се основава на доклад, изнесен на ЕДИНАДЕСЕТА годишна национална конференция по биоетика и биоправо ЧОВЕК И ПРИРОДА“, 11-12 декември 2023 г., София, със заглавие: „Ставане и правене на космос – природа – околна среда“)

 

Автор: проф. д-р Веселин Дафов, СУ „Св. Климент Охридски“ 

 

Статията може да бъде прочетена и свалена в pdf формат тук.

Темата на този текст1 е основно върху идеята/понятието за природа, вземайки под внимание колко богата пред-история има и какво е настоящето. А относно бъдещето се правят някои допускания. В този смисъл може да се каже, че понятието за природа е сложно именно защото се изисква в действителност да се мисли през понятие. При положение, както ще се покаже по-сетне в текста, че относно полето на природността може да се мисли и през категории, но и през идеи, ще се опитам да покажа едно мислене на природността през проект, през проектното.

Традицията от Новото време е тази, която изисква от нас да правим понятия за природи и точно това е формулата, на която се наслаждаваме в „Нов органон“ за общението между ума и нещата, за това взаимодействие, което трябва да се търси, и именно затова не е достатъчно да се работи по „стария органон“ с науката за доказването, а трябва да се изобрети нова наука за откривателството и изобретяването. По същество и съвсем накратко казано, точно в това се изразява и патосът на Френсис Бейкън от „Нов органон“2.

От проективно-онтологична гледна точка въпросът обаче е не само „как е?“, „какво е?“, „що е?“ и т.н., а „как става?“, как изобщо може да бъде в битие такова нещо като космос, природа, околна среда и каквото още можем да преценим, че има. Из какво конкретно не-битие става битието на това, което изучаваме.

 

А. Ставане на космос

Да наченем с космос. Относно античното знание за космос имаме немалко знания. Ставането на космос тук основно се следи през разликата между съществуващото и космос. Такава разлика трябва да има, защото в противен случай – ако всичко съществуващо е космос, това е една класическа хераклитова формула3, то няма да има разлика между това нещо да е, да е космос и да е природа.

Но има такава разлика и тя се състои в това, което приемаме, че идва от Античността (митология, епос и др.): че е възможно да се мисли нещо да е, да съществува, без да е космос и това, разбира се, е хаосът. Хаосът е, той съществува, без да е космос. Очевидно е, че после именно из хаос става нещо друго, нещо повече и това, което става, е ясно: съществуващото се подрежда. Демиургът реди нещата, които вече са в битие. Съществуващите биват подреждани и така става този космос като налична подреденост. Дори и да е прав Хераклит, че този космос винаги е бил, то тази винаги-тост се отнася до подредеността – винаги когато наличното е било, то е било подредено, било е космос. Ако трябва да доизкажем онтологически хераклитовото положение, то би звучало така: „Неподреденото битие не е дори налично битие, но е битие [e съществуващо]. Ала такова, което все още не е налично битие, а е само едно неопределено битие – такова битие, което все още няма определеността на нещо, на нещността и в този смисъл може и да е, но не е нещо.“

И затова ако останем на равнището на неопределеното битие, на неопределеното съществуващо, ние ще останем при мисленето за простото битие, простото съществуващо, дори като все още не-космос. Едва като преминем към мисленето на определеното, подреденото битие, ние получаваме разликата между просто съществуващо и космос и преминаваме към мислене именно на космос.

Бързам да отбележа, че тази определеност ни дава само космос и нищо друго. Все още нямаме преминаването към природа. И до ден днешен имаме реалности, за които знаем, че са космически без обаче те да са природни – като например Слънцето, но и много други близки и далечни звезди и планети, но не само. Слънцето е космическо тяло, но в него ние все още не можем да открием природност, доколкото все още не сме в състояние да влезем в никакво общение4 с него като небесно тяло. Нито нещо можем да му направим, нито можем да го владеем. То влияе на нашия живот като космическо тяло, но това е всичко.

Не такъв е случаят с Луната. Неслучайно имаме ежедневният израз изкуствен спътник и естествен (природен) спътник и можем с нашите внуци, ако ги имаме един ден, да стоим и да си говорим неща от сорта: „Ех, едно време природната луна как хубаво светеше, колко романтично беше, как човек можеше да пише стихотворение, вдъхновен от нея?! А сега тази луна?! (такива луни има много, впрочем, и някои от тях дори се виждат с просто око, за изкуствени спътници говоря). Сегашните луни никаква романтика не предизвикват в мен.“

 

Б. Ставане на природа

Въпреки внезапността на примера, патосът е ясен – има разлика между космическото и природното. Космическото е определеното битие – и това е всичко. А природното изглежда е друго. Тази разлика не е само културна, историческа или езикова, а е такава, свързана с онтология на мисленето и мислещото. И ако мисленето е станало спрямо предметности, които са налични, то тези предметности изобщо не могат да бъдат взети като природни, доколкото за тях не може да се направят понятия, а само определения.

И в този смисъл, разчитайки на немската класическа философия5, може вече да се говори за понятие за природа като това, което духът заварва във външното не просто като определено различно или като определеното друго на самото себе си (защото тогава би било само съществуващо или космос), а като това схванатото друго, – което е концептирано, понятизирано друго – такова, за което може да се мисли само като същност, през изяви, през привидности. Като това друго на духа (разумното субектно), при което само привидно някакви неща са различни, но всъщност те са едно и също.

Точно и заради току-що посоченото тези „неща“ вече престават да бъдат просто определени неща, а стават изяви, проявления, явявания, които могат само да бъдат мислени като породени, като причинени, обусловени, основани, осъществени и т.н. – това са думите, с които си служат всички науки за природността.6

Докато за космоса и космическите реалности не е така. Космическото нещо е такова, което е само определено и нищо повече. То има такава и такава орбита, вижда се така, вижда се там, вижда се тогава, вижда се такова и такова, и т.н. – служейки си с категориите какво, къде, кога, колко, то може да бъде определено като някакво, налично, такова, каквото е.7 Но в момента, в който то стане някакво друго, то вече не е това, а става нещо друго.

А природността изисква ума да овладее „фюзиса“, натурата, родеността на едно от друго – било то предметно (неодушевено) или субектно, живо (одушевено). Природното е това, което ни поднася другото на духа, като не просто налична (и затова определена) другост, а като същностна (и затова схваната) другост.

 

В. Ставане на околна среда

Следващата стъпка, която разумното (умът, духът) прави и на която се наслаждаваме почти целия двадесети век, е преходът от природност към околна среда. Тази стъпка бе направена от някои природни науки по-лесно, ала за други все още предстои.8

Този преход е основан от онтологическото положение, че човек като създател или творец не просто прави понятия, не просто извършва познания, не просто схваща – откъдето и впрочем идват и фигурите за владеене, употреба, използване и др. Нека отбележа, че никак не е задължително това владеене да е морално укоримо, макар и да я ясно, че може да се злоупотребява с тази власт. Важното в случая е, че онтологията на тази власт е в схващането, в концептирането, тогава, когато различни явления могат да бъдат подведени под едно единство и това единство, който го е схванал, той владее и различните явявания. Именно затова може да ги предвижда, може да ги предизвиква, може да работи с тях и да извършва някакви действия, основани на причиняване, които в крайна сметка са винаги предметни.

Преходът към околна среда е преход към осубективизиране, но не субективизиране в индивидуалния смисъл на думата, а осубектнестиране, ще го кажа, на тази външност (екстериорност) на духа (разума). Тогава духът заварва в екстериорното, във външното своето друго, но не просто своето друго като предметно, такова каквото е в класическото разбиране за природа, а своето друго именно като субектно, но такова субектно, в което духът и разумът отсъстват (защото иначе би било реалност от сферата на изкуствата, религията и социалното). Тук все още се иска да останем само при субектното, именно като само субектно, но все още не-разумно и не-духовно. Това изисква мислене, което вече престава да бъде през причина и следствие и изисква използването и на етически, естетически и изобщо хуманистичен дискурс, без обаче този дискурс да е в силата си, доколкото все пак се отнася до все-още-другото на духа и разума, макар и да е тяхно (на духа и разума) конкретно не-битие. Изисква се преходът от понятийно мислене към загрижено, отговорно, високо-подредено мислене, диалектическо мислене, но не в предметния смисъла на думата и т.н.

Казах, че някои от науките се справят по-лесно, други по-трудно, но ето сега един пример, с който да илюстрирам разликата между природа и околна среда. Който обича българското Черноморие, разбира се, винаги би се ангажирал с опазването на Корал, на Карадере, на Силистар, на застрашени дюни, на пясъци, на пясъчни лилии и т.н. Обичайно наричаме такъв човек „природозащитник“. Ала ако се вгледаме в историята на този район, ще стане ясно, че е далеч по-подходящо да наречем такъв човек „защитник на околната среда“, защото до 50-те години на двадесети век земите на някогашната Аполония понтика, това е цялата област от Поморие до Агатопол (днешен Ахтопол), е била преобладаващо блатиста, в крайморските територии. Данните на археолозите9 говорят за това. Днешното състояние на въпросните територии е постигнатo в резултат на доста усилена човешка дейност за отблатяване, посредством хващане на реките и други водно-инженерни дейности. Така се оформят много от обособените части от крайбрежието, на които днес се радваме. Много от красивите селища и курорти по Южното Черноморие10 са, така да се каже, възникнали (буквално създадени от блатисти области) през 50-те-60-те години на двадесети век. Но това не означава, че те не трябва да бъдат пазени само защото не са истински природни, а са резултат на такава работа.

И в този пример се крие и патосът на мислене за прехода от природа към околна среда, защото тук вече се изисква грижа към външното, към другото на духа и разума, което не е природно в класическия смисъл на думата като заварено, автохтонно, ендемично, използвам термин от биологията, като такова, каквото е било и трябва да бъде пазено. Защото тогава би следвало да върнем блатата и отново да застрашим човешкото съществувание из тези земи11.

И това преминаване към мисленето не на природа, а на околна среда означава да се зачита не просто човешкото, взаимодействието на този, който действа с предметността, а да си дадем сметка, че е възникнала субектност, различна от нашата, с която ние вече нямаме право да се отнася предметно. Трябва да си дадем сметка, че там е възникнала екосистема, възникнала е, така да се каже, отделна конкретна всеобщност и ние трябва да се съобразяваме с нея. Така например ако в момента ние настояваме мустангите в Северна Америка да бъдат ликвидирани, защото те не са природен вид, то всеки справедливо ще възрази. И това важи за всички вече установили се екосистеми, включващи привнесени от човешка дейност растителни и животински видове.

 

Г. Околна среда и субектност

Ала точно и този мисловен преход към мислене на околна среда не е много лесно да се осъществи, защото изисква да имаме много добри познания за субектността12 и да разпознаваме възникването на субектност, доколкото именно философията се занимава с всеобщите форми за възникване на субектността, а биологията – само до тези, основани на живото, и то такова, каквото го заварваме на планетата Земя. Онтологията представя подход, от който да се получат специализирани данни как това става. Има симптоматика, по която се познава дали се е родила субектност.13 И веднъж разпознато, че такава субектност е възникнала – то тя трябва да бъде защитавана и да бъде уважавана такава, каквато тя е, и да се полагат грижи за нея и т.н.

 

Д. Пост-околносредовата ера

Понастоящем по темата за околна среда отдавна вече се пише от различи гледни точки и, както се казва, не би трябвало да е дори предизвикателство за нас като философи да се занимаваме с това. Истински философски принос би имало отговарянето на въпроса: „Кое е следващото след околна среда?“. Ако дотук имаме движението от космос, после – природа, и накрая – околна среда, то кое би било следващото, за което ние можем да помогнем на нашите колеги биолози, химици, физици, математици, юристи и т.н., да бъде осъзнато и с което те да съобразят своята работа? Кое е следващото и другото на околна среда, за което можем да поемем отговорност?

Нашите колеги – химиците, физици, биолози, математици, медици, доколкото се занимават с екология, информатика, здравословие и т.н. – вече се занимават не само с природното, но и с природното преминало в околна среда. При математиката сякаш това стои най-неясно, но дори и там се вижда как става: а именно през информатиката и компютърните науки. Хуманизирането, осубектизирането на математическото личи категорично през феномена на изкуствения интелект и това, което там стои в основата, е разбирането за „изкуствения интелект“ не просто като машина или техника, а като виртуално проектно, като такова, което може да заживее свой собствен живот, като реалността на едно семе, което едва ли не може да бъде засадено, да покълне, да порасте и да създаде своя собствена екосистема. Точно както в агрономията може да се завъдят нови сортове и породи, които да променят природата и да създадат своя собствена околна среда. Така и изкуственияt интелект може да бъде мислен като такова, което непосредствено влияе, променя нашия живот, и същевременно ние можем да влизаме в общуване с него и т.н. Ето точно затова моментът на сингуларност се чака, защото това ще даде конкретността във всеобщото, това са онтологични стъпки, които предстоят, ала все още не са станали.

Такива ходове предстоят и в ботаниката, и в зоологията, по отношение на въпроса за създаване на нови видове растения и животни. За химията това стои през допускането за синтезиране не просто на нови химически съединения, но и на нови елементи. Моментът със създаване на нови форми на живот сякаш се очаква, така както и все още очакваме разгадаването на фотосинтезата в такава степен, че да може да бъде пресъздадена.

Всичко това предстои и за тази нова околна среда, за което все още нямаме дума. Това е такава реалност, в която думи като паралелна среда, виртуална среда (реалност), среда с добавена реалност и т.н. сякаш дават оттласкване от околна среда, но все още остават потопени в средината на човека. Сякаш изрази от вида на проектна реалност, проективно царство, био-проектории, или просто – проектории14, все пак по-добре разкриват достойнството на новъзникналата реалност – тази на външното на духа (разумното субектно), като негово друго, но все пак именно такова, каквото самият дух е – разумно субектно.

За да се приемат по-добре така набързо поднесените смисли за прехода от природа към околна среда и от околна среда към проективна среда (проектория), сякаш се нуждаем от още малко примери от ежедневните употреби за правене на природа. Правя това разбиране за възможните и разбираеми възражения.

Допреди стотина години е било абсурдно да попиташ някого дали е тук с природното си сърце. Срещаш човека и този въпрос изобщо не стои. Докато в днешно време не е безумно или безсмислено да се запиташ дали този и този човек е с изкуствено или естествено (по природа) сърце. Ясно е, че избирам примера със сърцето като по-неутрален, но всеки сам може да се сети за много по-подходящи примери за импланти, каквито вече се наблюдават все по-често.

Въпрос на време е да си задаваме подобни въпроси по отношение на интелигентността. Да кажем, като четем някакви писмени учебни работи, ние трябва да разпознаем дали те са резултат на натуралната интелигентност на ученика или на студента, повлияни от учебната среда, или са резултат на нещо друго, което той може да е заел, да е употребил. Да не говорим, че сега се работи по съчетаването на изкуствен интелект с човешката биологичност и тогава изразът „Ти не си на себе си“ да придобие друг смисъл – не в значението на това, че „си отпаднал от себе си“, а на това, че „си преминал в нещо съвсем друго“.

И подобни примери вече могат да се дават не само спрямо природността на човешката органика, или изобщо биологична органика – има се предвид разликата между изкуствени и природни (натурални, естествени) храни, породи, сортове, острови, реки, провлаци, канали, сняг, дъжд и още, и още много.

И така въпросът се поставя така: ако околна среда е това, която се получава от осубектизиране на външното за духа като субектно, то в такова ли попада и идеята за изкуствен интелект и кое тогава би било следващото? Очевидно то няма да звучи така противоречиво като хем да е околно, хем да е среда (впрочем самият термин околна среда трябва да бъде даван за пример като голям успех на философското мислене в публичния живот, като огромен успех на философията, доколкото си изисква директно диалектичността на мисленето – а именно да бъде водено от идеята за такова, което хем да е взето като вътрешното (среда), хем като външното (околното) за субекта). Така тук поставям въпроса – що за осубектизиране ще предстои? Дори то вече не просто предстои, то е настояще, ако имаме предвид собствения живот, който заживяват т.нар. социални мрежи, в които профилите и идентичностите добиват съвсем друг начин на живеене.

Позволявам си да дам отговор на въпросите от горния абзац. Предстои ни проектиране на външно за духа (разума), в което външно духа няма да припознава своето друго като просто субектно-друго – а именно органичното, а ще разпознава своята другост като друга разумна субектност, като друга разумна живост, но този път небиологична, базирана на не-биологична органика (в смисъл на ботаника и зоология) живост. И не става дума за социални и други, базирани на човешкото, субектности, а такива, основани на друг вид самосъздаване – така както това се взима в момента в идеята за изкуствен интелект.

Опит с подобни не-биологични разумни субектности човечеството има в науките за Бог и Човека и този опит може да бъде много полезен в проектирането и опознаването на такива нови не-биотични проектории, сфери, светове, царства и т.н.

 

ЛИТЕРАТУРА:

Андонов, А. Проблеми на субектността. – В: Годишник на СУ „Св. Климент Охридски“, ФФ, 68, 1978, № 1, с. 199-232.

Андонов, А. Диалектическото мислене – новаторство и творчество. С., Партиздат, 1978.

Андонов, A. Философията и проблемите на духа. С., УИ „Св. Климент Охридски“, 2009.

Бейкън, Фр. Нов органон. С., Наука и изкуство, 1976.

Дафов, В. Категории и битие. С., Проектория, 2012.

Дафов, В. Моменти онтология. С., Проектория, 2014.

Дафов, В. Онтологически проектории. С., Парадигма, 2018.

Дафов, В. Ставания и направи. С., Парадигма, 2018.

Димитров, Б. Созопол. С.,Акшаена – 2007, 2012, с. 15-17.

Рачева, Ц. Към идеята за една онтология на предметността. С., Парадигма, 2018.

Хегел, Г. В. Ф. Енциклопедия на философските науки, т. 2. Натурфилософия. С., ЛИК, 2000.

Хераклит. Фрагменти. – В : Антична философия (Антология). С., Наука и изкуство, 1988, с. 83.

 

Бележки под линия:

1 За написването на този текст дължа най-искрена благодарност на Иван Кирков за редакторската, коректорската, техническата и библиографската помощ, но и за възможността да обсъдя с него някои от получените тук резултати.

2 Бейкън, Фр. Нов органон. С., Наука и изкуство, 1976.

3 Става дума за Фрагмент 30: „Този космос, един и същ за всички същества, не е бил създаден от никакъв бог и никакъв човек, но е бил винаги, е и ще бъде вечно съществуващ огън, който закономерно по мярка се възпламенява и закономерно по мярка изгасва.“ Хераклит. Фрагменти. – В : Антична философия (Антология). С., Наука и изкуство, 1988, с. 83.

4 За „общението между ума и нещата“ виж Фр. Бейкън „Нов органон“.

5 Най-вече Хегел, Г. В. Ф. Енциклопедия на философските науки, т. 2. Натурфилософия. С., ЛИК, 2000.

6 Виж повече в: Дафов, В. Онтологическа проектория на идеята за природа – В: Дафов, В. Онтологически проектории. С., Парадигма, 2018.

7 Дафов, В. Категории и битие. С., Проектория, 2012.

8 Биологията например извърши този преход през преминаването към екология; при химията, да кажем, това става през идеята за органичност, а при природната част от математиката – през идеята за информатика. За физиката, според мен, все още предстои, макар и да можем да приемем инженерството от всички видове като една такава стъпка, но все още се очаква това да стане в полето на био-то, на живото.

9 Цитира се по Димитров, Б. Созопол. С.,Акшаена – 2007, 2012, с. 15-17.

10 Впрочем същото се твърди и за курортите от Северното Черноморие, каквито са Албена и Златни пясъци. Но не това е важното, доколкото може да се дадат редица примери в тази посока.

11 Божидар Димитров твърди, че епидемиите от малария в тези области през вековете са били постоянни и има свидетелства за измирането на населението на цели поселища на няколко пъти. Виж: Димитров, Б. Созопол. С.,Акшаена – 2007, 2012.

12 Андонов, А. Проблеми на субектността. – В: Годишник на СУ „Св. Климент Охридски“, ФФ, 68, 1978, № 1, с. 199-232.

Андонов, А. Диалектическото мислене – новаторство и творчество. С., Партиздат, 1978.

Андонов, A. Философията и проблемите на духа. С., УИ „Св. Климент Охридски“, 2009.

Рачева, Ц. Към идеята за една онтология на предметността. С., Парадигма, 2018.

Дафов, В. Моменти онтология. С., Проектория, 2014.

Дафов, В. Онтологически проектории. С., Парадигма, 2018.

Дафов, В. Ставания и направи. С., Парадигма, 2018.

13 Такива например са тези, свързани с осубектизирането на време и пространство, каквито заварваме в музиката и геометрията – да кажем преходите от звук към тон и от тук-там (място) към точка.

14 Виж: Дафов, В. Онтологически проектории. С., Парадигма, 2018.

ОТГОВОРИ

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.