Бел. от автора: Прегледът обхваща двадесет и шест решения, постановени от състави на Търговската колегия на ВКС през месец юни 2016 г.

От съображения за прегледност и достъпност прегледът на едно и също решение, в което се дава отговор едновременно на материалноправни и процесуални въпроси, се прави на едно място.

Антетките на отделните решения са на автора и не се стремят да изчерпат въпросите, поставени в съответното решение.

Използвани са общоприети съкращения на наименованията на нормативни актове, институции и понятия. Курсивите и болдването са на автора.

Дружествено право

1. Писмената форма с нотариална заверка на подписите, въведена с разпоредбата на чл. 129, ал. 2 ТЗ,е условие за действителност само на прехвърлителното вещно действие на договора и вписването му в ТР, т.е. за дяловете. По отношение на облигационните последици за страните по договора по чл. 129 ал. 2 ТЗ, каквато е плащането на цената (и последващите анекси, с които тя се увеличава или намалява), изискване за форма няма

Решение № 25 от 10.06.2016 г. по т.д. № 3113/2014 г., I т.о.

Казусът: Между граждани бил сключен договор за продажба на дружествени дялове в ООД, с който продавачът прехврълил дружествените си дялове срещу сумата от 50 000 лв на купувача. Договорът бил сключен в писмена форма с нотариална заверка на подписите, а сумата била получена от продавача изцяло и в брой при подписването на договора. В същия ден, в който е сключен договора, страните с анекс към договораза покупко-продажба на дружествени дялове са увеличили договорената сума на продадените дялове от 50 000 лв на 110 000 лв. Купувачът е престирал 60 000 лв на продавача, което се удостоверява от платежното нареждане, в което като основание за трансакцията е посочено „анекс по договор за покупко-продажба”. Купувачът не е престирал остатъка от дължимата сума по анекса, което е принудило продавача с нотариална покана да прикани първия да изпълни задължението си в седемдневен срок. Това не е сторено и продавачът предявил иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 129, ал. 2 ТЗ за изплащане на остатъка от уговорената продажна сума по акенса.

Въззивният съд е потвърдил решението на първонистанционния съд, с което искът по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 129, ал. 2 ТЗ е отхвърлен. Съставът на въззивния съд е приел, че сключената между страните сделка не е търговска нито по субективен, нито по обективен критерий. Съгласно повелителната разпоредба на чл. 129, ал. 2 ТЗ прехвърлянето на дружествения дял от капитала на ООД се извършвало с нотариално заверени подписи на договора и се вписва в търговския регистър. Установената от закона форма била ad solemnitatem. Неспазването на формата било пречка сделката да породи желаните от страните правни последици. Съдът е посочил, че всяка страна може да се позове на нищожността, а съдът следи служебно за това и дължи обявяването й независимо от волята на страните. Възражението за нищожност можело да се направи във всеки един момент от делото и не е обусловено от преклузивния срок по чл. 131 ГПК. Анексът в случая не бил извършен в необходимата от закона форма. Съставът на въззивния съд е посочил, че общият правен принцип е, че когато за действителността на договора се изисква определена форма за валидност, тази форма поначало е необходима и за анексите към него, като всяко от насрещните волеизявления по допълнителното съглашение между страните трябва да бъдат извършени в тази форма. В този смисъл неспазването на предвидената от закона форма за валидност на изявленията на страните водела до нищожност на тези изявления, респективно до невъзможност същите да породят действие и да обвържат страните. Липсата на нотариална заверка на подписите на страните в анекса към процесния договор съставлявало пречка за надлежното възникване на задълженията, уговорени в този анекс.

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите:

1. Писмената форма с нотариална заверка на подписите, въведена с разпоредбата на чл. 129, ал. 2 ТЗ,условие за действителност само на превъзпитателното вещно действие на договора и вписването му в Търговския регистър ли се отнася, или се отнася и за облигационния аспект и облигационните правоотношения между страните?

2. Забранява ли нормата на чл. 129, ал. 2 ТЗ последващо изменение или допълнение на неподлежащите на вписване облигационни задължения?

По първия въпрос съставът на ВКС посочва, че договорът за прехвърляне на дружествени дялове е особен вид договор, който има действие не само за страните по него, а и за третото неучастващо лице – дружеството с ограничена отговорност. При продажбата на дружествен дял прехвърлителната част на договора е негова съществена част, индивидуализираща и типизираща сделката (essentialia negotii). В частта за цената, съдържанието на договора е несъществено (accidentalia negotii). Цената не е нито индивидуализиращ, нито типизиращ белег на сделката, доколкото няма пречка тя да бъде и безвъзмездна. В частта за престацията на приобретателя договорът по чл. 129 ТЗ има действие само между страните, но не и за дружеството, както е в прехвърлителната част. Това не е същински елемент от фактическия състав на прехвърлянето, а облигационна последица от съгласието за прехвърляне на дружествени дялове.Евентуалното неизпълнение на задължение за плащане на цената не рефлектира пряко върху правната сфера на дружеството, което е приело и вписало промяната, а само върху имуществената сфера на прехвърлителя. Такова действие спрямо дружеството би имала евентуалната недействителност на сделката или развалянето й, като след отпадане на облигационното действие по съответния ред, за него би възникнало задължението да отрази промяната в дружествения договор и в Търговския регистър. В съществената, прехвърлителната част на договора за прехвръляне на дружествен дял, писмената форма с нотариална заверка на подписите е условие за действителност (ad solemnitatem), а в несъществената част за цената – условие за доказване (ad probationem). Дали в частта за цената, формата на сделката е условие за нейната действителност или е условие за доказване, е от съществено значение при преценката дали в тази част е налице симулативност или не, т.е. дали материализираното в договора съгласие за цената е привидно и действително съвпадналите си (прикрити) волеизявления са за цена, различна от обявената. В случай, че формата е ad probationem, прикритата сделка би породила действие и всяка от страните би могла да се позове на неизпълнението й.

По втория въпрос ВКС приема, че с оглед отговора на първия въпрос, следва да се приеме, че доколкото в частта за цената договорът има действие само между страните, то по отношение на нея се простира общото правило на чл. 20а ЗЗД и той може да бъде изменян и допълван в тази част, без това да рефлектира върху правната сфера на дружеството. Разпоредбата на чл. 129, ал. 2 ТЗ не намира приложение по отношение на цената на дружествения дял и свързаните с нея анекси, които се явяват въшни правоотношения за дружеството.

По съществото на делото съставът на ВКС посочва, че ищецът твърди, че действителната воля на страните относно цената на дружествените дялове е тази, съдържаща се в анекса. С отговора по чл. 131 ГПК ответникът е посочил, че анексът „не касае действителната воля” на страните относно цената. Вярно е, че никоя от страните не се е позовала изрично на симулативност на уговорката относно цената, посочена в договора, в който случай анексът би могъл да бъде разглеждан в контекста на чл. 165, ал. 2 ГПК или обратно, доколкото двата документа носят една и съща дата. Въззивният съд не е следвало да се ограничи само до формата на документа, а е следвало да процедира съобразно разясненията в т. 5 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК във вр. с т. 4 на ТР № 1/2001 г. на ОСГК с оглед обстоятелството, че относно едно и също задължение, на една и съща дата, страните са съставили два документа с неоспорена автентичност, но с различна цена по сделката. В исковата молба не се сочат каквито и да било обстоятелства какво е наложило промяната на волята.

Въззивното решение е отменено и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд от стадия по чл. 267 ГПК – оставяне без движение на исковата молба за уточняване на обстоятелствената част.

Търговски сделки

2. При липса на изрична уговорка между страните, уговореният задатък не подлежи на намаляване поради прекомерност

Решение № 11 от 27.06.2016 г. по т.д. № 3568/2014 г., I т.о.

Казусът: Между физическо лице (купувач) и търговско дружество (продавач) били сключени три предварителни договора за покупко-продажба и строителство на три отделни апартамента в един комплекс. По силата на смесения договор продавачът-строител се задължил да изгради и прехвърли собствеността върху трите апартамента, а купувачът се задължил да престира авансово 30% от уговорената цена за всеки един от апартаментите, като 15% от тях били уговорени като задатък. По време на действието на договора строителството било спирано веднъж със заповед на кмета на населеното място за период през курортния сезон (15.05- 01.08), тъй като имотът се намирал в курортно селище. Продавачът-строител не изпълнил задължението си за построи апартаментите, поради което купувачът развалил договорите. Купувачът предявилсрещу продавача иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за връщане на престираните 30% от цената на сключените (и впоследствие прекратени) три предварителни договора за покупко-продажба на недвижими имоти, както и иск с правно основание чл. 93, ал. 2 ЗЗД за сумата, представляваща други 30% (15% x 2) от общата цена поради престирания задатък и развалянето на договора поради неизпълнението на продавача.

Въззивният съд е уважил предявените от ищеца искове в пълен размер. Приел е, че в случая не е налице обективна невъзможност за изпълнението на поетите от продавача задължения, както е прието в първоинстанционното решение. Според съда по делото не е установено с категоричност причинната обусловеност на неизпълнението на договора от ответника от икономическата конюнктура във връзка с продажбата на имотите по българското черноморие и световната финансова и икономическа криза. Институтът на стопанската непоносимост в конкретния случай бил неприложим, защото договорът между страните вече е развален. За неоснователни са счетени възраженията за наличието на други обективни причини за неизпълнението, като спиране на строителството от общинската администрация в населеното място. Такова спиране, видно от техническата експертиза, било предприето еднократно и имало временен характер, поради което не може да се приеме за обективна причина, освобождаваща страната от отговорност за неизпълнение. Съставът на въззивния съд е приел, че всички причини за неизпълнението на задълженията на ответното дружество са от субективен характер. Поради това съдът е отменил първоинстанционното решение в частта, в която не са уважени исковете и пълен размер и е осъдил продавача да върне на купувача престираните 30% от договорената цена по трите предватителни договора поради отпаднало основание, а също така е осъдил ищеца да заплати задатък (15%) на ответника в двоен размер, а именно 30% за всеки един от трите договора.

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по въпроса:

Подлежи ли задатъкът на намаляване поради прекомерност?

По отношение на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, съставът на ВКС констатира, че е по този въпрос е постановено Тълкувателно решение № 142-3 от 11.11.1954 г. ОСГК на ВС, където е прието, че съдът може да намали размера на задатъка, определен като обезщетение за неизпълнение, ако констатира, че задатъкът е прекомерно голям в сравнение с претърпените вреди, или ако задължението е изпълнено неправилно или само отчасти, като в този случай съдът може да приложи към задатъка разпоредбата на чл. 92, ал. 3 ЗЗД по аналогия. Цитираното решение обаче е постановено по реда на чл. 17,ал. 2 ЗУС от 1952 г., съгласно който постановените решения на ОСГК на ВС служат за ръководство на съдилищата, съответно то не съставлява задължителна за съдилищата практика. Съставът на ВКС е посочил, че неустойката и задатъкът са договорни клаузи с акцесорен характер, чрез които се обезпечава изпълнението на задължението и се обезщетяват вредите от неизпълнението. Изрично е предвидена възможността съда да промени уговорения от страните размер на неустойката, като последната може да бъде намалена, когато е прекалено голяма с оглед действителните вреди от неизпълнението или когато задължението е изпълнено неправилно или отчасти (чл. 92 ал. 2 ЗЗД). Такава разпоредба липсва в нормативната уредба на задатъка. Това законодателно разрешение се дължи на различните функции на двата института. Функциите на неустойката по дефиниция са обезпечителна и обезщетителна, като може да се уговори и наказателна фунция на неустойката, когато размерът й е по-голям от претърпените от кредитора вреди. Функциите на задатъка по дефиниция са потвърдителна и обезпечителна, а ако е уговорено и заплащане на обезщетение по общия ред заедно със задатъка, на задатъка може да бъде придадена наказателна функция. Наред с тези функции следва да се посочи, че задатъкът по своята правна същност представлява един по-опростен от предвидения в чл. 87, ал. 1 ЗЗД способ за извънсъдебно, едностранно прекратяване на договора. В Решение № 474/13.07.2010 г. по гр. д. № 457/2009 г. на ВКС, IV г.о. е прието, че задатъкът и отметнината са акцесорни съглашения, които предоставят на всяка от страните потестативното право в определени случаи да развалят един договор. Уговорката за задатък освобождава изправната страна от необходимостта да спазва реда по чл. 87 ЗЗД, като кредиторът не следва да дава допълнителен срок за изпълнение с предупреждението, че при неизпълнение и в този допълнителен срок ще смята договора за развален. Уговореният задатък предоставя това право на изправната страна (чл. 93, ал. 2 ЗЗД). Правото да се задържи задатъкът е предвидено като последица от неизпълнението на една от страните, независимо дали от него изобщо са настъпили вреди, за разлика от неустойката, чието основно предназначение е да обезщети вредите от неизпълнението. Правото да се задържи задатъка или да се иска връщането му в двоен размер, независимо от обезщетителната функция на задатъка, не е свързано непосредствено с вредата, докато при неустойката настъпването на вредите е предполагаемо, макар и кредиторът да не трябва да доказва техния размер. Това разграничение е отразено и в дефинициите на двата института – за неустойката изрично е посочено, че служи като обезщетение за вредите от неизпълнение, а за задатъка – не. Разликата между двата института е в това, че правото да се задържи задатъка, респективно да се иска връщането му в двоен размер, е предпоставено от прекратяване на облигационната връзка и отказа от изпълнение на поетите задължения, докато неустойката би могла да се дължи и при действието на договора, съобразно с вида на неизпълнението. Задатъкът се задържа или претендира именно с оглед на прекратения договор, докато неустойка при разваляне на договора ще се дължи, ако е уговорена. За правото по чл. 93, ал. 2 ЗЗД е без значение видът на задължението и формата на неизпълнението, докато неустойката следва да е уговорена за конкретно задължение и форма на неизпълнение. По правилото на чл. 92, ал. 1, изр. 2 ЗЗД кредиторът може да иска обезщетение за по–големи вреди от неустойката, докато при задатъка обезщетението е ограничено до уговорения размер. Неустойката подлежи на намаляване съгласно чл. 92, ал. 2 ЗЗД, докато за задатъка такава законова уредба липсва. За разлика от неустойката задатъкът не обезщетява вредите по чл. 82 ЗЗД от неизпълнението на сключения договор, а само вредите от отпадането на договорната връзка. Поради това обезщетителната функция на задатъка не е свързана както при неустойката с вида на неизпълнението, което е послужило като основание за отказ от договора – пълно, частично, в количествено, качествено или времево отношение. В този смисъл не следва да се прави разграничение относно вида на репарираните чрез задатъка вреди като мораторни или компенсаторни, тъй като се обезщетяват винаги вредите от пълно неизпълнение. Страните могат обаче изрично да предвидят възможност за намаляване на задатъка поради прекомерност, но тя не следва по принцип от закона. Това налага извода, че между задатъка и неустойката са налице различия, които не допускат приложение на разпоредбите на неустойката към задатъка.

По съществото на делото съставът на ВКС споделя изводите на въззивния съд относно наличието на забава на продавача, който не е изпълнил задължението си да изгради трите апартамента в предвидения в сключените договори срок. Правилно въззивният съд е възприел за неоснователни доводите на ответника, че забавата се дължи на причини, за които той не отговаря. Правилно въззивният съд е приел, че искане до съда за изменение или прекратяване на договора на основание чл. 307 ТЗ не може да се отправя при вече развален договор. Поради развалянето на договорите, платените от купувача суми по тях (30%) се явяват платени на отпаднало основание и подлежат на връщане (чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД), ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане. Вследствие на отказа на купувача от договорите поради забавата на продавача да построи обектите в уговорения срок, за последния е възникнало и задължението за връщане на получения задатък в двоен размер. Поради това наред с връщането на цялата изплатена по договорите сума (30%), на ищеца следва да бъде присъдена още веднъж сумата равна на дадения задатък (15%), с което се постига присъждане на двойния размер на задатъка. С оглед дадения отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, не следва да бъдат обсъждани доводите в касационната жалба относно прекомерността на уговорения задатък. Присъждайки връщане на пълния размер на платената по трите договора цена и наред с това двоен размер на задатъка, въззивният съд е постановил връщане на задатъка не в двоен, а в троен размер, което е в противоречие както с разпоредбата на чл.93, ал. 2 ЗЗД, така и с уговореното между страните.

Въззивното решение е отменено частично на основание чл. 293, ал. 1 ГПК като неправилно, като вместо това е отхвърлен предявеният от ищеца иск по чл. 93, ал. 2 ЗЗД за разликата над 15% до присъдения размер от 30% от уговорената цена по договорите задатък. В останалата обжалвана част решението е оставено в сила като правилно.

3. Купувачът отговаря за неизпълнение на задължението за разкриване на работни места, което настъпва поради виновно неизпълнение на задължението за въвеждане на обекта в експлоатация. Задължението за въвеждане на обекта в експлоатация не съставлява условие, препятстващо реализирането на отговорността на купувача за неизпълнение на задължението за разкриване на работни места

Решение № 111 от 23.06.2016 г. по т.д. № 1839/2015 г., II т.о.

Казусът: Между община (продавач) и физическо лице (купувач) бил сключен договор за продажба (приватизационен договор) на имот (обществена тоалетна). Съгласно договора купувачът бил задължен да въведе обекта в експлоатация в срок до 8 календарни месеца, считано от датата на въвода във владение, да извърши инвестиции в размер на 18 000 лв, както и да разкрие и поддържа в рамките на 10-годишния период за неотчуждаване общо две работни места на трудов договор. В договора били предвидени неустойки за неизпълнение на тези задължения: 1) неустойка в размер на 50% от стойността на договорените, но неизвършени в срок инвестиции; 2) нейстока в размер на 0.01 % върху продажната цена за всеки ден при забава за въвеждане на обекта в експлоатация; 3) неустойка в размер на 150% върху средната работна заплата за страната за всяко договорено, но неосигурено работно място за съответния период;. Купувачът платил уговорената цена по договора, но не изпълнил задълнил задълженията си да преведе обекта в експоатация, да инвестира в него, и съответно не е сключил трудови договори с най-малко две лица. Общината предявила иск срещу купувача за заплащане на сумата от 23 709 лв., представляващи сбора от посочените неустойки, ведно със законната лихва и разноски, като основната претенция била за плащане на сумата от 23 100 лв, представляващи неустойка за неразкриване и неподдържане на две работни места за периода 01.01.2010 г. –31.12.2010 г. Купувачът оспорил предявените искове, като навежда доводи за нищожност на клаузите за неустойка.

Първоинстанционният съд е уважил изцяло претенциите на ищеца, че ответникът му дължи неустойки за неизвършени инвестиции и невъвеждане на обекта в експоатация (общо в размер на 609 лв). Според първоинстанционния състав съгласно договора задължението за разкриване на работни места възниквало след въвод в експлоатация на обекта, а последният не е бил въведен в експоатация. Изискуемостта на престацията (разкриване на работни места), за която се задължава купувача, била поставена в зависимост от изтичането на определен период от време. Това по същество било бъдещо събитие, с чието настъпване страните обвързват падежа на задължението. Моментът на въвеждането в експлоатация на обекта било от значение за започването на теченето на срока, което по същество означавало, че страните са уговорили един относително определен срок, т.е. срок, чийто начален момент е неопределен, а крайният – определен. Относителната определеност на срока в случая има своите специфики: страните са избрали настъпването на началния момент на срока да бъде в зависимост от настъпването на едно бъдещо, но несигурно събитие, а именно – въвеждането в експлоатация на обекта, което несъмнено не се е осъществило. Поради това съдът е приел, че срокът за изпълнение на задължението за разкриване на работни места не е започнал да тече, съответно дължимата престация е неизискуема и задължението за изплащане на неустойки не е възникнало, поради което претенцията за заплащане на сумата от 23 100 лв била отхвърлена. Въззивният съд е потвърдил решението на първоинстанционния и споделил направените от него изводи.

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по въпросите:

Дължи ли купувачът по приватизационен договор неустойка за неразкриване на работни места при виновно неизпълнение на задължението да въведе обекта в експлоатация и да разкрие работни места?

Може ли да се приеме на основание чл. 25, ал. 1 ЗЗД, че падежът на задължението за разкриване на работни места не е настъпил, тъй като въвеждането в експлоатация е уговорен от страните относително определен срок, бъдещо несигурно събитие, което не е настъпило?

По отношение на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, съставът на ВКС посочва, че когато купувач по приватизационен договор виновно не е изпълнил задължението да въведе обекта в експлоатация в уговорения срок, неизпълнението на това задължение е довело до неизпълнение на задължението за разкриване на работни места. Поето от купувача по приватизационен договор задължение за въвеждане на обекта в експлоатация не съставлява уговорено условие. Условието е несъществен елемент от съдържанието на договора и такова страните не са уговорили, а с оглед специфичния характер на приватизационния договор, съществен елемент са уговорените престации. Виновното неизпълнение на задълженията на купувача обуславя отговорността му за неизпълнение, а разпоредбата на чл. 25, ал. 1 ЗЗД е относима към действието на договора в случай на уговорено условие – бъдещо несигурно събитие.

По съществото на делото съставът на ВКС посочва, че в случая е налице виновното неизпълнение на купувача да въведе обекта в експлоатация, което води до неизпълнение на задължението да разкрие и поддържа две работни места за посочения период. Във волеизявлението на страните, съдържащо се в договора, не е включено условие по смисъла на чл. 25, ал. 1 ЗЗД, а ако такова беше уговорено, настъпването му би се отразило на правното действие на договора. Изискуемостта на претенцията за разкриване на работни места, за която се задължава купувачът, не е следствие от настъпване на уговорено от страните условие, не се касае за бъдещо несигурно събитие – въвеждането на обекта в експлоатация, и поради това, че същото не се е осъществило, купувачът да бъде освободен от отговорност за неизпълнение.

Въззивното решение е отменено и искът за заплащане на неустойка за неразкриване на работни места е уважен в претендирания от ищеца размер.

4. Поемател, който предявява за плащане запис на заповед с падеж на предявяване спрямо издател-търговец, когато извършва това с нотариална покана, следва да осигури редовното й връчване на адреса на управление на издателя-търговец, вписан в Търговския регистър. Мястото на плащане, посочено в записа на заповед, няма отношение към адреса, на който следва да се връчи на издателя нотариалната покана за предявяване на записа на заповед с падеж на предявяване

Решение № 112 от 23.06.2016 г. по т.д. № 1556/2015 г., II т.о.

Казусът: Между дружества бил сключен договор за финансов лизинг. Лизинополучателят бил еднолично търговско дружество, като едноличният собственик на капитала и бил негов управител. Като обезпечение на договора лизингополучателят издал в полза на лизингодателя запис на заповед, който бил авалиран от уравителя на дружеството-лизингополучател. Записът на заповед бил уговорен с падеж на предявяване. Лизингодателят изпълнил задълженията си по договора – придобил предмета на лизинговия договор и го предал. Лизингополучателят не изпънил задължението си да плаща лизинговите вноски. Лизингодателят изпратил нотариална покана до посочения в Търговския регистър адрес на управление на предприятието на лизингополучателя, с която канел последния да изпълни задълженията си. При посещение на нотариуса на адреса на управление на било установено, че на него не се намирал офис на лизингополучателя, нито представител или служител, на когото да бъде връчена поканата. Впоследствие било установено от нотариуса, че официалният адрес на управление на дружеството е домашен адрес, на който на нотариалната покана била връчена родител на управителя на дружеството със задължение да я му я предаде, с което бил предявен и записа на заповед. Записът на заповед бил предявен и спрямо авалиста – нотариална покана била връчена в съответствие с чл. 47 ГПК, като на адреса на длъжника, посочен в записа на заповед и вписан в личната му карта, било залепено уведомление. На лизингополучателя била издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за сумата, посочена в записа на заповед. Лизингодателят оспорил в срок задължението си, посочено в записа на заповед. Лизингодателят предявил положителен установителен иск с правно основание чл. 422 във вр. с чл. 415 ГПК за установяване, че сумата, посочена в записа на заповед, му се дължи.

Първоинстанционният съд е намерил, че записът на заповед с уговорен падеж на предявяване следва задължително да се предяви за плащане, за да настъпи изискуемостта на вземането по него. В настоящия случай това било направено с нотариална покана. Съгласно разпоредбата на чл. 50 ЗННД при връчването на нотариални покани от нотариуса се спазвала правилата на чл. 37 – 58 ГПК. В случая в нотариалната покана, връчена на адреса на ответното дружество, е отбелязано, че е връчена на майката на управителя. Според съсдебния състав подобно предявяване на записа на заповед е извършено в противоречие с императивната разпоредбата на чл. 50 ГПК. По отношение на авалиста съдът е приел, че процесния запис на заповед не е предявен по правилата на чл. 45 и чл. 47 ГПК – връчването е следвало да се извърши на посоченото място на плащане. Ето защо съдът е счел, че процесния запис на заповед не е надлежно предявен нито срещу дружеството, нито срещу авалиста, поради което вземането по него не е станало изискуемо. Поради това искът на лизингодателя е отхвърлен. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение. Добавил е, че в случая не са били налице необходимите условия, предвидени в разпоредбата на чл. 50, ал. 3 ГПК за редовното връчване на нотариалната покана на търговеца. Последната не е била редовно връчена на адресата–търговец, като поканата е получена от майката на управителя на дружеството.

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса:

Къде следва поемателят да предяви за плащане запис на заповед с падеж на предявяване на издател-търговец, когато това се извършва с нотариална покана: на адреса на управление на издателя-търговец или в мястото на плащане, посочено в записа на заповед?

По отношение на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, съставът на ВКС споделя практиката на ВКС, постановена по чл. 290 ГПК – Решение №162/ 02.11.2012 г. по т.д. № 1126/ 2011 г. на ІІ т.о., в която се застъпва, че запис на заповед с падеж на предявяване, трябва да бъде предявен на издателя, като това е необходимо условие за определяне падежа на задължението и настъпване на изискуемостта на задължението за плащане. Задължението по записа на заповед с падеж на предявяване възниква със самото му подписване, но това не го прави изискуемо от този момент. Издателят отлага изпълнението на задължението си до момента, в който записът на заповед не му бъде предявен за плащане. С извършването на предявяването, до знанието на издателя се довежда и на кого трябва да плати – преди плащането записът на заповед може да е джиросан на друго лице. Относно начините, по които следва да се извърши предявяването, ТЗ не предписва определена форма, то може да се извърши неформално и по всякакъв начин. Задължението по записа на заповед трябва да бъде изпълнено на означеното от издателя място на плащане, а ако то не е посочено – по аргумент от чл. 536 ал. 3 ТЗ на мястото на издаване. Още при издаването на записа на заповед трябва да съществува яснота за мястото, в което при настъпване на падежа издателят ще може да предложи и извърши плащане на обещаната парична сума, а поемателят – да упражни насрещното си право да получи плащането, като се легитимира с ценната книга. При посочено в записа на заповед място на плащане – адреса на управление на поемателя, там да следва поемателят да предяви за плащане записа на заповед, а не на адреса на издателя. Посоченият от закона необходим реквизит на записа на заповед – чл. 535, ал. 1, т. 4 „място на плащане” няма отношение към въпроса къде следва да се връчи на търговеца нотариалната покана, с която поемателят предявява за плащане запис на заповед, връчването на която покана в случая се извършва по реда на ГПК. Съгласно чл. 50, ал. 1 ГПК мястото на връчване на съобщения и книжа на търговец, което е вписано в съответния регистър, е последният посочен в регистъра адрес. Поканата до издателя на записа на заповед, за да стане изискуемо поетото задължение, уведомяването му, че задължението, което е поел със записа на заповед с падеж на предявяване, е станало изискуемо, може да бъде съобщено на издателя – търговец само на неговия адрес на управление, към решаването на който въпрос няма отношение мястото на плащане, посочено в записа на заповед.

По съществото на делото съставът на ВКС счита, че решението на въззивния съд е неправилно. Съставът на ВКС посочва, че търговецът-лизингополучател е сменил адреса си и не е изпълнил задължението да впише в ТР новия си променен адрес, поради което е осъществено е надлежно връчване на нотариалната покана по реда на чл. 50, ал. 2 ГПК, когато той липсва на посочения в ТР адрес. В този смисъл е установената практика на ВКС по приложението на чл. 50, ал. 1 ГПК, постановеното от ВКС по чл. 290 ГПК Решение №279/24.01.2015 г. по гр. д. № 2769/ 2014 г. на III г.о. Съдебният състав посочва, че с приетото в обжалваното решение би се стигнало до абсурдната ситуация поемателят да не може да реализира правата си по ценната книга поради това, че на платеца не могат да се връчат книжа поради неподдържане на лице, което да приема книжа на вписания в ТР адрес. Предявяването на записа на заповед спрямо авалиста в случая е извършено по надлежния ред. Но дори и това да не беше сторено и изобщо записът да не беше предявен, с връчване на нотариалната покана на издателя на записа на заповед е настъпила изискуемостта на задължението за плащане с падеж и по отношение на авалиста, тъй като неговата неговата отговорност е производна на тази на издателя – Решение № 206/06.04.2015 г. по т.д. № 3701/2013 г. на ІІ т.о., постановено по чл. 290 ГПК; Определение № 349/04.05.2012 г. по ч.т.д. №135/2011 г. на ІІ т.о. и Определение№ 45/13.01.2014 г. по ч.д.№ 2880/2013 г. на І т.о.

Въззивното решение е отменено и предявеният иск от ищеца е уважен.

5. Относно разпределението на доказателствената тежест в процеса, в който се установява съществуване на вземане, основано на запис на заповед

Решение № 66 от 30.06.2016 г. по т.д. № 3803/2014 г., II т.о.

Казусът: Физическо лице (издател) издал в полза на друго физическо лице (поемател) два записа на заповед. Ценните книги са редовни от външна страна и съдържат всички необходими реквизити, като изрично е установено чрез експертиза пред първоинстанционния съд, че положените подписи са действителни. Записите на заповед са предявени, но издателят октазал да престира посочените в тях суми. Поемателят предявил иск, с които моли съда да осъди издателя да му плати сумите, посочени в двата записа на заповед.

Първоинстанционният съд е указал на ищеца, че носи тежестта да докаже съществуването на твърдяното облигационно правоотношение, пораждащо задължение за ответника за плащане на претендираните суми, а на ответника – че носи тежестта да докаже евентуалните си права, изключващи правата на ищеца, и погасяването на задълженията. В първото съдебно заседание ответникът е поддържал заявените в отговора по чл. 131 ГПК възражения и във връзка с тях ищецът е поискал да му бъдат допуснати доказателства за установяване на каузално правоотношение, по повод на което са издадени записите на заповед. Искането е оставено без уважение от първоинстанционния съд с аргумента, че ангажираните доказателства са неотносими към спора поради липсата на въведени с исковата молба и до провеждане на заседанието твърдения за каузално правоотношение. Посочено е, че ищецът не е длъжен да доказва съществуването на каузално правоотношение, тъй като представените по делото записи на заповед представляват абстрактни правни сделки и в това си качество са самостоятелен източник на задължения за плащане на претендираните с исковете парични суми.Възражението на ответника, че на датите на издаване на съответните записи на заповед, така и преди и след това не е получавал от ищеца посочените в процесните записи на заповед суми е квалифицирано от състава на първоинстанционния съд като общо, при което липсва позоваване на съществуването на каузално отношение, за обезпечаване на изпълнението по което са издадени записите на заповед. При това положение ищецът не следвало да доказва съществуването на каузално отношение, въз основа на което са поети подлежащите на изпълнение задължения. Поради това първоинстанционният съд е постановил решение, с което е осъдил издателя да заплати на поемателя посочените в ценните книги вземания.

Въззивният съд е отменил първоинстанционното решение и е отхвърлил исковете за сумите, посочени в записите на заповед. Въззивният съд е приел, че ищецът не е доказал наличието на каузално правоотношение с ответника, съставляващо основание за възникване на обезпечените със записите на заповед вземания. Въззивният съд се е мотивирал със задължителна практика на ВКС, постановена по чл. 290 ГПК – Решение № 102/11 г. по т.д. № 672/10 г., ТК, II т. о., Решение № 149/10 г. по т.д. № 49/ 10 г., ТК, I т. о. и др., според която при направено от ответника-издател на запис на заповед, възражение за липса на каузално правоотношение като причина за издаване на записа на заповед ищецът-поемател следва да докаже съществуването на обезпечено със записа на заповед каузално правоотношение, пораждащо спорното вземане. В зависимост от посоченото разрешение е преценено, че първоинстанционният съд е нарушил чл. 154, ал. 1 ГПК като е приел, че при направено в отговора по чл. 131 ГПК възражение за липса на реално предаване в заем на посочените в записите на заповед парични суми ищецът няма задължение да доказва основанието, заради което ответникът е поел менителничните задължения. По съображения, че ищецът „не е доказал твърдението си, че сумите, за които са издадени процесните записи на заповед, са дадени на ответника в заем”, исковете за заплащане на сумите по двата записа на заповед са отхвърлени като неоснователни.

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради отклонение от задължителната практика в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и в Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС – т. 17, при разрешаване на значимите за изхода на делото процесуалноправни въпроси за 1) правомощията на въззивния съд във връзка с доклада по делото и 2) за разпределението на доказателствената тежест при иск за вземане, основано на запис на заповед.

По отношение на първия въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, съставът на ВКС посочва, че в правомощията на въззивния съд във връзка с доклада по делото са изяснени с Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Според задължителните указания в т. 2 от решението, въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото, но в случай на направено във въззивната жалба обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и на дадените указания. В съобразителната част на решението е разяснено, че порочните действия на първоинстанционния съд във връзка с доклада по делото, на които страната се е позовала в жалбата си, са извинителна причина по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК за допускане за първи път във въззивното производство на относими към спора доказателства, които не са събрани поради допуснатото нарушение на чл. 146 ГПК.

Относно втория въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, съставът на ВКС посочва, че съгласно т. 17 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКСкредиторът-ищец по предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК установителен иск, доказва вземането си, основано на менителничния ефект, като доказването се свежда до установяване съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. При въведени твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, всяка от страните, в съответствие с правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, доказва фактите, на които са основани твърденията и възраженията и са обуславящи за претендираното или отричаното право, за съществуването, респективно несъществуването на вземането по записа на заповед. В мотивите към решението е разяснено, че при редовен от външна страна менителничен ефект и направено от ответника общо оспорване на вземането ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника – издател, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. Посочените задължителни указания относно разпределението на доказателствената тежест при установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК са приложими и към хипотезата на предявен осъдителен иск по чл. 538, ал. 1 ТЗ за вземането по записа на заповед.

По съществото на делото съставът на ВКС счита, че въззивният съд се е отклонил от задължителните указания в т. 2 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС и е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила във връзка с доклада по делото. С оглед преценката, че положителният изход на спора по исковете, основани на записите на заповед, е обусловен от доказване на каузално правоотношение между страните, съдът е следвало да коригира доклада на първата инстанция и да даде указания до ищеца, че носи тежестта да докаже съществуването на обезпечено със записите на заповед каузално правоотношение, като му предостави възможност да събере доказателства за установяване на правоотношението, каквито не са допуснати от първоинстанционния съд. Съществено нарушение е допуснато от въззивния съд и при разпределяне на доказателствената тежест по иска с правно основание чл. 538, ал. 1 ТЗ. В отговора на исковата молба ответникът не се е позовал на конкретно каузално правоотношение и не противопоставил правоизключващи или правопогасяващи възражения срещу вземанията по записите на заповед, основани на каузално правоотношение. Възражението, че не дължи плащане поради непредаване от ищеца на отразените в съдържанието на записите на заповед парични суми съставлява общо оспорване на вземанията и според задължителните указания в Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС не налага доказване от страна на ищеца, в качеството му на поемател на записите на заповед, на каузално правоотношение като основание за менителничното задължаване. Ищецът е основал иска си на записите на заповед и констатацията в мотивите към въззивното решение, че е твърдял заемно правоотношение с ответника – издател, е невярна. Въззивният съд е приел записите на заповед за редовни от външна страна, като е взел предвид заключението на съдебно – почерковата експертиза, че същите са подписани от ответника в качеството на издател. Редовният от външна страна запис на заповед е самостоятелен източник на задължение за плащане на обещаната от издателя парична сума и този факт е достатъчен за уважаване на исковете по чл. 538, ал. 1 ТЗ, след като процесните записи на заповед са с настъпил падеж и ответникът не е доказал погасяване на поетите с тях задължения. Като е възложил на ищеца – поемател да доказва съществуването на каузално правоотношение при установена в хода на делото редовност на записите на заповед и заявено от ответника общо оспорване на претендираните вземания, въззивният съд е нарушил закона и е постановил неправилно решение за отхвърляне на исковете по чл. 538, ал. 1 ТЗ. Цитираната от въззивния съд задължителна практика по чл. 290 ГПК, според която при възражение на ответника за липса на каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, ищецът следва да докаже съществуването на каузално правоотношение, предхожда приемането на Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС и поради несъответствие с дадените в него указания е изгубила значение. Записите на заповед са редовни от външна страна, а ответникът не е доказал да е платил дължимите по записите на заповед суми, поради което исковете по чл. 538, ал. 1 ТЗ са основателни.

Въззивното решение е отменено и предявените искове са уважени, като издателят е осъден да заплати сумите, посочени в записите на заповед, ведно със законна лихва от от предявяването им.

6. При запис на заповед, платим на предявяване, предпоставка за ангажиране на отговорността на издателя е предявяването за плащане на ценната книга в срока по чл. 487, ал. 1 ТЗ

Решение № 132 от 23.06.2016 г. по т.д. № 2316/2015 г., I т.о.

Казусът: Гражданин (издател) издал запис на заповед в полза на друг гражданин (поемател) на 01.01.2011 г. Ценната книга била платима на предявяване. Издадената ценна книга отговаряла на всички реквизити, исизкуеми от закона (чл. 535 ТЗ). Записът на заповед били посочено, че бил предявен на 31.12.2011 г. по време, през което издателят му бил извън страната. За вземането на поемателя му е издаден изпълнителен лист и заповед за изпълнение, оспорена от издателя в срок. Поемателят предявил иск с правно основание чл.422 ГПК, като моли да бъде признато за установено по отношение на платеца, че има изискуемо вземане срещу него.

Първоинстанционният съд e приел, че записът на заповед законосъобразно бил предявен на 31.12.2011 г., въпреки че издателят му е бил извън страната. Според задължителната съдебна практика това не можело да се отрази върху възможността за кредитора да инициира събиране на дълга. Въззивният съд е отменил първоинстанционното решение, като е счел за основателни възраженията на ответника, че записът на заповед не е бил предявен за плащане на издателя на посочената в същия документ дата – 31.12.2011 г., тъй като към тази дата последният се е намирал извън страната. Съставът на въззивния съд e счел, че към настоящия казус не може да се приложи Тълкувателно решение № 1/2005г. по тълк.д. № 1/ 2004г. на ОСТК на ВКС, тъй като предявяването за плащане, за което се отнася решението, има предвид менителниците, платими на определен ден или на определен срок след издаването или след предявяването, а в настоящия случай е налице менителница, платима на предявяване, при която ценна книга предявяването за плащане не се явява само предпоставка за поставяне на длъжника в забава, а и за изискуемостта на задължението. Според решаващия състав, за да бъде ангажирана отговорността на издателя при менителница на предявяване, тя трябва да бъде предявена за плащане в определения в чл. 487, ал. 1 ТЗ едногодишен срок. Приемайки, че в настоящия случай записът на заповед е предявен, но не на посочената в него дата, като не е установено предявяването да е станало в срока по чл. 487, ал. 1 ТЗ, въззивният съд е направил извод, че представеният запис на заповед не представлява основание за ангажиране на отговорността на издателя по него.

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса:

При запис на заповед, платим на предявяване, представлява ли предпоставка за ангажиране на отговорността на издателя предявяването за плащане на ценната книга в срока по чл. 487, ал. 1 ТЗ?

По отношение на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, съставът на ВКС споделя формираната задължителна съдебна практика на ВКС в т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2005 г. по т. д. № 1/ 2004 г. на ОСТК на ВКС. В цитираното тълкувателно решение е прието, че непредявяването на записа на заповед в посочения срок води до загубване на правата по него по отношение на регресно отговорните лица – джирантите и техните авалисти, но не и спрямо издателя на записа на заповед и неговия авалист.

По съществото на делото съставът на ВКС счита, че въззивният съд е постановил решението си в противоречие с посочената задължителна практика на ВКС. Въз основа на събраните по делото доказателства се установява единствено, че предявяването не е станало на посочената дата в документа, но липсва оспорване на автентичността на подписа на лицето, подписало се под волеизявлението за предявяване (т.е. на издателя). В противоречие с материалния закон (чл. 487, ал. 1 ТЗ) е направения от въззивния съд извод, че доколкото не е установено предявяването да е станало в срока по чл. 487, ал. 1 ТЗ, записът на заповед не представлява основание за ангажиране на отговорността на издателя по него. Адресат на срока по чл. 487, ал. 1 ТЗ не е издателя на ценната книга, а регресно отговорните лице, които не са страни по спора. Записът на заповед, със съдържащото се в същия документ удостоверяване на предявяването му, е представен със заявлението за издаване на заповедта за изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК, поради което настоящият състав приема за доказано, че най-късно към тази дата ценната книга е била предявена на издателя й, с което е настъпила изискуемостта на вземането по ефекта.

Въззивното решение е отменено и е признато за установено, че издателят дължи на поемателя сумата, посочена в записа на заповед.

7. Споразумението, с което се обединяват и отсрочват на задължения на длъжника, не представлява договор за обективна новация

Решение № 118 от 08.06.2016 г. по т.д. № 729/2015 г., I т.о.

Казусът: Две дружества били в дълготрайни търговски отношения, като от ноември 2007 г. досептември 2009 г. между страните действал договор за търговска продажба, във връзка с който продавачът издал 167 бр. фактури за доставените на купувача стоки. Във всяка една фактура бил посочен падеж, различен от датата на издаването им, като плащането на стойностите по фактурите било отложено във времето. Фактурите били отразени в счетоводствата на търговците, които били водени редовно. Купувачът изпаднал в забава и не престирал част от дължимите суми по договора за продажба. На 08.07.2009 г. между страните бил сключен споразумителен протокол, в който било уговорено: 1) съгласно счетоводните си регистри към 07.07.2009 г. купувачът дължал на продавача 165 000 лв., което се установява от издадените 57 бр. фактури; 2) задълженията по всички фактури (57 бр.) било обединено и отложено, като бил изготвен погасителен план. Купувачът изплатил със закъснение главницата, уговорена в спогодбата. Продавачът предявил иск срещу купувача за изплащане на лихви за забава поради късното престиране на дължими суми за доставки (чл. 86,ал. 1 ЗЗД), част от който били забавяне на плащането на сумата от 165 000 лв според погасителния план, уговорен в споразумението.

Въззивният съд е приел, че в случая с подписания споразумителен протокол страните са новирани задълженията по фактурите, описани в справката към протокола. По отношение на същите било налице обективна новация (чл. 107 ЗЗД), тъй като били променени поетите задължения по договора, като били обединени суми, представляващи главници по няколко фактури, променени били свързаните с тяхното изпълнение срокове, като били определени четири нови падежа. Наличието на воля у съконтрахентите за подновяване на задълженията по фактурите (animus novandi), описани в справката към споразумителния протокол, била изрична и недвусмислена. Претенцията за заплащане на лихви по включените в справката към споразумителния протокол фактури, съгласно наведените твърдения в исковата молба, не произтичала от новирането на договора за търговска продажба, досежно описаните там фактури, следователно искът за заплащане на лихви, представляващ разлика между претендираната сума и сумата по фактурите, по отношение на които не е налице новация, се явявал неоснователен.

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса:

Способите за преструктуриране на задължението са индиция ли са за наличие на воля за обективна новация и за погасяване на съществуващо предходно задължение?

По отношение на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, съставът на ВКС споделя изводите на Решение № 110 по т.д. № 1568/2014г. на І т.о. и т.д. 4090/2013 г. на І т.о. на ВКС, съгласно които разсрочването на паричното задължение на длъжника въз основа на споразумение между страните не може да бъде възприето и тълкувано като договор за обективна новация, като намерение за новиране на задължението и за погасяване на предходното, тъй като отсъства задължителната предпоставка – разликата между старото и новото задължение да засяга негов съществен елемент. Съставът на ВКС посочва, че когато страните уговарят констатираното изискуемо парично задължение да бъде погасено по нови графици, на траншове на посочени падежи, отсъства основание да се приеме намерение за обективна новация, тъй като съществуващият дълг не е погасен и няма изменение в предмета и основанието му. Преструктурирането на паричния дълг чрез разсрочването му не променя същността на задължението и не е индиция за новирането му по смисъла на чл. 107 ЗЗД. Волята на страните за възникването нов дълг, на мястото на съществуващия, с ново основание или предмет следва да е ясна, изрично изразена.

По съществото на делото съставът на ВКС счита, че въззивното решение е неправилно. Със споразумението страните са установили, че съгласно счетоводните регистри към 07.07.2009 г., купувачът дължи общо сумата от 165 000 лв., която е уговорено да бъде издължена не по-късно от 30.11.2009 г. по график от четири плащания. Обединяването в споразумението на суми по няколко фактури и поемане на задължение за плащане на сбора на определен падеж по график не е съглашение за заместване на стария дълг с нов. Независимо от това обезщетението за закъснялото плащане (лихвите за забава) изобщо не са предмет на споразумението. В справката опис към споразумението, освен остатъка от неплатената главница, като изискуемо задължение са отразени и натрупаните лихви за забава до дата 06.07.2008 г. Същите не са предмет на отсрочването, поради което искът за заплащането на лихвата, считано от датата, посочена във фактурите е основателен. Отхвърлянето на иска чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД за дължимата лихва за забава на уговорената в споразумението сума е резултат на неправилния извод на въззивната инстанция за погасяване на това задължение по силата на споразумението, на което неоснователно е придаден характер на новационен договор.

Решението на въззивния съд е отменено в частта, в която е отхвърлен искът за лихви за забава за главницата, относно която е постигнато споразумението и купувачът е осъден да плати и тези лихви заедно с другите лихви, които дължи.

8. Ежемесечно повтарящи се вземания за възнаграждение по договор за услуга сметосъбиране, сметоизвозване и депониране на битови отпадъци с уговорен падеж и определяемо по размер, са вземания за периодични плащания, които се погасяват с изтичане на 3-годишна давност по чл. 111, ал. 1, б. ”в” ЗЗД

Решение № 113 от 23.06.2016 г. по т.д. № 1922/2015 г., II т.о.

Казусът: Между търговско дружество (изпълнител) и община (възложител) бил сключен договор за извършването на сметосъбиране, сметоизвозване и депониране на твърди битови отпадъци в общината срещу заплащане на възнаграждение. Последното било платимо до 15 число на текущия календарен месец след представяне в счетоводството на възложителя на документи за приета за предходния месец работа и фактура за дължимата сума. С допълнителен договор бил увеличен броя на обслужваните съдове по места и периодичността на обслужването. Изпълнителят изпълнил уговорената работа съобразно договореното, като издал и връчил 20 броя фактури за периода септември 2007 г. – декември 2007 г., съгласно които за задълението на общината за въпросния период е в размер на 166 040 лв. Фактурите били приети от общината и били осчетоводени и от двете страни. С писмо от 01.02.2008 г. общината посочила, че признава дълга по издадените фактури. Общината не престирала дължимото възнаграждение на дружеството за периода септември 2007 г. – декември 2007 г. На 31.01.2013 г.изпълнителят предявил иск с правно основание чл. 266 ЗЗД против общината за заплащане на сумата от 166 040 лв., представляваща стойността на доставена услуга по договор за сметосъбиране, сметоизводване и депониране на твърди битови отпадъци за периода септември 2007 г.- декември 2007 г., ведно със законна лихва от датата на забава до завеждане на делото. Общината оспорила исковете по основание и размер, като навежда възражения за изтекла давност.

Първоинстанционният съд е приел, че за изпълнителя реално е възникнало правото да получи възнаграждение за доставената услуга, но същият е загубил възможността да го реализира по съдебен ред поради изтекла давност. С признанието на дълга от 01.02.2008 г. давността за вземанията по отделните фактури е прекъсната, и следователно от 02.02.2008 г. е започнала да тече нова давност. Претендираното вземане за заплащане на извършената услуга за периода септември 2007 г. – декември 2007 г. е за периодични плащания, които се погасяват с 3 годишна давност. Характера на вземането като такова за периодични плащания не се променя поради факта, че давността е прекъсната с признението на същото доколкото след прекъсването започва да тече отново същия давностен срок като единственото изключение е ако вземането е установено по съдебен ред, в който случай дваността винаги е 5 годишна, какъвто обаче настоящият случай не е. Новата давност е изтекла на 01.02.2011 г., а искът е предявен на 31.01.2013 г. Поради това искът бил отхвърлен.

Въззивният съд е отменил първоинстанционното решение и е уважил предявения иск. Приел е, че правопораждащият факт за задължението за плащане от страна на възложителя е извършването на работата и нейното приемане, а не сключения договор и в случая не е налице единен правопораждащ факт. Действително плащането по договора е следвало да се извършва ежемесечно – до определена дата, като размерите са определяеми, но за да възникнело задължението, възложителят следвало да приеме работата. Според състава на въззивния съд приложимата давност в случая е пет години (чл. 110 ЗЗД). Тъй като давността е прекъсната с признанието на вземането на ищеца на 01.02.2008 г., направено преди изтичането на давностния срок, то започналият да тече след прекъсването нов петгодишен давностен срок изтича на 01.02.2013 г. Исковата молба била подадена на 31.01.2013 г., следователно претендираните вземания с нея не са били погасени по давност.

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса:

Вземането за ежемесечно повтарящо се задължение за плащане на възнаграждение по договор за услуга сметосъбиране, сметоизвозване и депониране на битови отпадъци с уговорен падеж и определяемо по размер, представлява ли вземане за периодично плащане, което се погасява с изтичане на 3-годишна давност по чл. 111, ал. 1, б. “в“ ЗЗД?

По отношение на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, съставът на ВКС посочва, че с договора за извършване на услугата сметосъбиране, сметоизвозване и депониране на битови отпадъци, възложителят възлага, а изпълнителят приема да извършва посочената услуга за уговорения срок, при определена перодичност, срещу възнаграждение, което се заплаща периодично (ежеседмично или ежемесечно), сред представяне от изпълнителя на двустранно съставени протоколи, установяващи изпълнената и приета работа и фактури за дължимата сума. Касае се за договор за изработка, като естеството на дължимата от изпълнителя престация – извършване на услугата – предполага трайна, а не еднократна активност – задължението е с трайно периодично изпълнение – в уговорената от страните периодичност изпълнителят трябва да извършва еднакви по съществото си действия, определени от вида на услугата, както и да отчита изпълненото. Периодичният характер на задължението на изпълнителя обуславя характера на задължението на възложителя периодично да плаща възнаграждение за отчетената и приета работа, което задължение също е с трайно изпълнение. Последното е също задължение с повтарящо се изпълнение – възложителят трябва да извършва няколко на брой еднакви престации – да плаща възнаграждение – които се повтарят през определени периоди от време. Касае се за изпълнение на множество периодично повтарящи се престации за предаване на пари, чиято изискуемост, забава и давност настъпват поотделно, тъй като се касае за самостоятелни задължения, обединени от един и същи правопораждащ факт – договора, чийто падеж настъпва периодично през предварително определени и известни на страните интервали от време, в които задължението трябва да бъде изпълнено, а размерите на плащанията поначало също са предварително определени или определяеми, без да е необходимо периодите да са равни или плащанията да са еднакви – различието в размера на дължимите за различните периоди суми не изключва периодичния характер на плащането, съгласно Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г. по тълкувателно дело №3/2011 г. на ВКС, ОСГТК относно понятието “периодични плащания” по смисъла на чл. 111, ал. 1, б. ”в” ЗЗД.

По съществото на делото съставът на ВКС счита, че неправилно въззивният съд е приел, че извършването и приемането от възложителя на работата, а не сключеният договор, е правопораждащият факт на задължението на възложителя за плащане на възнаграждението. Касае се за договор за изработка с трайно периодично изпълнение – в уговорената от страните периодичност изпълнителят трябва да извършва посочените действия и да отчита изпълненото, които задължения на изпълнителя обуславят периодичния характер на задължението на възложителя да плаща възнаграждението за отчетената и приета работа, което задължение също е с повтарящо се изпълнение. В договора е уговорено изпълнение на множество периодично повтарящи се престации за предаване на пари, чиято изискуемост, забава и давност настъпват поотделно, тъй като се касае за самостоятелни задължения, обединени от един и същи правопораждащ факт – договора, като приемането от възложителя на работата не съставлява самостоятелен правопораждащ факт извън сключения договор, както неправилно е приел въззивният съд. С признаването на задължението (11.02.2008 г.) започватече нова 3-годишна погасителна давност и до 11.02.2011 г. изпълнителят е следвало да потърси съдебна защита на претендираното право. Тъй като искът е предявен на 31.01.2013 г., поради погасяване на вземането поради изтекла погасителна давност, е неоснователен искът за възнаграждение, което обуславя неоснователност и на иска за обезщетение за забавено плащане.

Въззивното решение е отменено и предявеният от изпълнителя иск е отхвърлен.

9. При договорa за финансов лизинг лизингополучателят носи риска от погиване на вещта от момента на на прекратяването на договора, което прекратяване действа занапред.

Задължението на лизингодателя да застрахова лизинговата вещ няма отношение към отговорността на лизингополучателя по чл. 343 ТЗ, а обезпечава обезщетяването на вредите при настъпване на риска от погиване на веща в рамките на договорния срок

Решение № 24 от 21.06.2016 г. по т.д. № 1526/2014 г., I т.о.

Казусът: Между търговски дружества бил сключен договор за финансов лизинг, като лизингодателят се е задължил да придобие лек автомобил, посочен от лизингополучателя, и да го предостави за ползване на последния срещу възнаграждение. Лизинговият обект бил предаден на лизингополучателя, което се удостоверява с приемо-предавателен протокол. Като обезпечение по договора за финансов лизинг лизингополучателят е издал запис на заповед, платим на предявяване в срок до 61 месеца от издаването му. Записът на заповед е бил авалиран от управителя на дружеството-лизингополучател. Клауза от договора определяла, че лизингодателят е длъжен да сключи от свое име и в своя полза договор за застраховка на лекия автомобил, като при неизпълнение на това задължение същият нямал право да претендира изпълнение по него, съответно не можел да упражнява правата по гаранционно издадената полица. Съгласно договора в случай на пълна загуба на лизинговия обект (поради щета или кражба) право на застрахователно обезщетение има собственикът – лизингодател. Страните уговорили също, че при разваляне на договора лизингополучателят се задължава да върне незабавно лизинговия обект и да заплати на лизингодателя и неустойка (т.е. неустойка със санкционна функция) в размер на разликата между лизинговата цена на обекта и вече платените от лизингополучателя месечни лизингови вноски. Отделно от дова в договора била уговорена неустойка за забава при неизплащане на лизинговите вноски. В договора изрично е уговорено, че записът на заповед се издава като обезпечение за редовното и точно заплащане на всички суми по договора, както и на сумите на договорните неустойки и лихви за забава. Лизингополучателят спрял да плаща лизинговите вноски, поради което лизингодателят спрял да плаща вноските по застраховката на автомобила. С уведомително писмо лизингодателят дал на лизингополучателя седемдневен срок за изпълнение на задълженията му за плащане на дължимите вноски, като при неплащане договорът ще се счита за развален и лизингополучателят ще бъде задължен да върне обекта на лизинг. Лизингополучетят пак не изпълнил задължението си да престира лизинговите вноски и така договорът бил развален. След това предметът на договора за финансов лизинг (лек автомобил) бил обект на кражба, която не била разкрита, като към този момент автомобилът не е бил застрахован. С нотариална покана записът на заповед бил надлежно предявен на дружеството издател. Срещу издателя на ценната книга и авалиста е била издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, въз основа на което е издаден изпълнителен лист, като първите са осъдени солидарно да заплатят на лизингодателя сумата, представляваща неиздължена главница по запис на заповед, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, неустойки и съдебни разноски. В срок са направени възражения от страна на длъжниците. Лизингодателят е предявил искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК срещу лизингополучателя и авалиста, с които се иска от съда да установи, че последните дължат в условията на солидарност сумата, представляваща: 1) неизплатена главница по запис на заповед, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението в съда до окончателното й изплащане; 2) неустойка за забава; 3) иск за изплащане на задлъжението по неустойка, уговорена в договора, представляваща 30 месечни вноски ведно със законна лихва към нея, и съдебни разноски.

Въззивният съд е потвърдил решението на първонистанционния съд, с което е прието за установено, че задълженията по издадения запис на заповед, въз основа на който е издадена заповед за изпълнение ответниците дължат солидарно на ищеца сумата, представяваща остатъка от главницата и лихви за забава, а искът за неустойка е отхвърлен като неоснователен. Съставът на въззивния съд посочва, че лизингодателят не е изпълнил задължението си да изплаща на лизингодателя лизинговите вноски и е станал причина за развалянето на договора от лизингодателя. Тъй като автомобилът е откраднат и рискът от погиването му е за лизингополучателя, той дължал на лизингодателя вместо връщане на откраднатия лизингов обект заплащането на останалата непогасена част от лизинговите вноски. Според съда претенцията за неустойка е неоснователна предвид направеното от лизингополучателя възражение за неизпълнен договор. Лизингодателят не е застраховал лизинговия обект срещу кражба и по този начин не е изпълнил задължението си с грижата на добър търговец (чл. 302 ТЗ), като така е засегнал интересите на лизингополучателя предвид носения от него риск от случайно погиване на вещта, както и своите собствени интереси. С несключване на договор за застраховка относно лизинговия обект лизингодателят е препятствал възможността лизингополучателят да прихване задължението си за неустойка към него за сметка на застрахователното обезщетение. Съгласно чл. 83, ал. 2 ЗЗД длъжникът не дължи обезщетение за вредите, които кредиторът би могъл да избегне, като положи грижи на добър стопанин.

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите:

1. При договор за финансов лизинг до кой момент лизингополучателят носи риска от погиване на вещта?

2. Поемането на задължение от страна на лизингодателя да застрахова лизинговата вещ за срока на действие на договора за финансов лизинг дерогира ли отговорността на лизингополучателя по чл. 343 ТЗ?

По първия въпрос съставът на ВКС отбелязва, че по въпроса за прилагането на чл. 343 ТЗ е налице задължителна съдебна практика, като в Решение № 170 от 23.07.2012 г. по т.д.№ 806/2010 г. на ІІ т.о. и Решение № 294 от 20.04.2010 г. по гр.д.№ 670/2009 г. на ІІ г.о. са разгледани принципни аспекти на преминаване на риска по договор за лизинг. Няма спор, че при договор за финансов лизинг лизингополучателят носи риска от погиването на вещта до момента на прекратяването на договора, което прекратяване действа занапред. Специфичното в случая е, че вещта е била открадната след прекратяване действието на договора, но към момента на противозаконното й отнемане лизингополучателят е бил неизправен по отношение на задължението за връщането й на лизингодателя. В деня на кражбата държането на вещта от лизингополучателя е било лишено от основание, но доколкото договорът за лизинг е бил прекратен, правилото на чл. 343 ТЗ е отпаднало и рискът от погиването на вещта е бил за собственика. Последиците от неизпълнението на задължението за връщането на автомобила има значение за евентуалната отговорност за вреди, но не и за това за кого е настъпил риска. Следователно лизингополучателят е носил риска от погиването на вещта до момента на прекратяването на договора, а след това отново влиза в действие правилото res petit domino.

По втория въпрос ВКС приема, че поемането на задължение от страна на лизингодателя да застрахова лизинговата вещ за срока на действие на договора за финансов лизинг няма отношение към отговорността на лизингополучателя по чл. 343 ТЗ, а обезпечава обезщетяването на вредите при настъпване на риска от погиване на веща в рамките на договорния срок.

По съществото на делото съставът на ВКС приема, че изпълнението или неизпълнението на задължението от страна на лизингодателя да застрахова лизинговата вещ има отношение към основателността и размера на претенцията за вреди от неизпълнението на договора от страна на лизингополучателя, ако такива биха били претендирани. В този случай неизправният длъжник би могъл да противопостави възражението, че настъпването на вредата или нейния размер се дължи на кредиторово неизпълнение или бездействие. Дали е налице неизпълнение на задължението за застраховка би било от значение и при претърпяна вреда от лизингополучателя и евентуалното и обезщетяване, ако такава претенция би била предявена. В случая вземането – предмет на производството по чл. 422, ал. 1 ГПК, произтича от клауза за неустойка, за която страните са постигнали съгласие, че ще се дължи когато договорът е прекратен по вина на лизингодателя. Безспорно е, че договорът за лизинг е прекратил действието си поради неплащане на вноски от страна на лизингополучателя, а не поради погиване на вещта. Няма спор, че несключената застраховка не касае финансовия риск от неплащането на вноските, а самата вещ. Установено е също така, че прекратяването предхожда погиването. Издаването на запис на заповед в случая обезпечава изпълнението от страна на лизингодателя на всички задължения по договора – то обхваща не само плащането на лизинговите вноски, а и договорните неустойки и лихвите за забава. Липсата на застраховка няма отношение към дължимостта на неустойката. Въззивния състав неправилно е приел, че неизпълнението на задължението на лизингодателя да застрахова автомобила рефлектира върху вземането му за неустойка към лизингополучателя.

Въззивното решение е отменено в частта, в която са отвърлени исковете за изплащане на неустойка за прекратяване на договора и е прието за утстановено, че всички предявени вземания на лизингодателя съществуват, като решението на въззивния съд в останалата му част е оставено в сила.

Несъстоятелност

10. Неупражнените права и непредявените вземанията в производството по несъстоятелност се погасяват по смисъла на чл. 739, ал. 1 ТЗ с прекратяване на производството по несъстоятелност (чл. 735, ал. 1 ТЗ)

Решение № 9 от 06.06.2016 г. по т.д. № 3773/2014 г., I т.о.

Казусът: Между банка (цедент) и търговско дружество (цесионер) бил сключен възмезден договор за цесия на вземанията на банката срещу неин длъжник, произтичащи от договор за банков кредит. Цесионерът поел задължението да плати цената на прехвърленото вземане на три вноски, като последната представлявала над 95 % от сумата по цесионния договор. Към момента на сключване на договора за цесия цесионерът е бил уведомен и знаел, че длъжникът по кредитните договори е обявен в несъстоятелност и че банката-кредитор не е предявила вземанията си в производството по несъстоятелност, открито за длъжника. На 28.10.2009 г. е влязло в сила решение по чл. 735 ТЗ по отношение на длъжника по договора за банков кредит и той е заличен от ТР. Договорът за цесия бил сключен на 01.10.2009 г., а нотариална заверка на подписите на договарящите била извършена на 28.10.2009 г, като към момента на нотариалното удостоверяване на подписите на договарящите в договора за цесия длъжникът е заличен от ТР. Като обезпечение по договора за цесия цесионерът издал запис на заповед в полза на цедента (банката) срещу която е прехвърлено вземането. Първите две вноски от цената на прехвърленото вземане били платени, а трета вноска (над 95% от цялата сума) не била платена в срок. На цедента била издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на записа на заповед срещу цесионера, а също така му е издаден и изпълнителен лист. В срок цесионерът подал вързажение срещу заповедта и отправил до цедента нотариална покана на 26.11.2012 г. с уведомление за разваляне на договора за цесия, поради това, че банката-цедент не е изпълнила задължението си по цесионния договор да прехвърли съществуващи вземания против длъника по банков кредит. Цедента предявил иск за установяване съществуването на паричните вземания, които цесионера му дължи по силата на договора за цесия.

Въззивния съд е потвърдил решението на първоинстанционния съд, с което е притето за установено, че вземането на банката съществува. Въззивният състав споделя извода на първоинстанционния съд, че договорът за цесия е частен свидетелстващ документ, които установява сключването на договор за цесия. Нотариалната заверка на подписите удостоверява само факта, че в деня на подписването на договорът е съществувал, т.е. обстоятелството, че същият е подписан най-късно на 28 октомври 2009 г. При нотариалната заверка се потвърждават вече положените подписи от страните (чл. 589, ал. 2 ГПК). Датираният частен документ обвързва неговия издател, когато се позовава на права, произтичащи от материализирана в документа сделка. Твърдението на ответника в отговора на исковата молба и в жалбата му, че датата, поставена в титулната част на договора, не е вярната, е останало недоказано. Към датата на сключване на процесния договор за цесия прехвърлените с него вземания на банката са съществували, тъй като едва с прекратяването на производството по несъстоятелност непредявените в него вземания и неупражнените права се погасяват (чл. 739, ал. 1 ТЗ) последиците за титуляра на непредявените вземания настъпват с приключване на производството по несъстоятелност. В случая погасителния ефект по чл. 739 ТЗ е настъпил на 27 октомври 2009 г. с влизане в сила на решението за прекратяване на производството по несъстоятелност и заличаването на цедирания длъжник от търговския регистър, т.е. след сключване на договора от 1 октомври 2009 г., който е породил желания от страните транслативен ефект и не е имал невъзможен предмет. За да е налице претендираната нищожност на сделката е необходима начална фактическа или правна невъзможност на нейния предмет, настъпилата пълна невъзможност след сключването й не я прави невалидна. Възражението на ответника за разваляне на договора също е неоснователно, защото той не е изправна страна по договора, тъй като не е изплатил основното си задължение да заплати уговорената цена.

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса:

Кога се прекратяват или погасяват вземанията, които не са предявени в производството по несъстоятелност – с изтичане на сроковете (чл. 688 ТЗ) или с прекратяване на производството по несъстоятелност (чл. 735, ал. 1 във вр. с чл. 739 ТЗ)?

По отношение на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, съставът на ВКС споделя съображенията, изложени в мотивите на решение № 53/16.07.15 г. по т.д. № 3170/13 г. ВКС, І т.о. – с изтичането на срокове за предявяване на вземанията на кредиторите в производството по несъстоятелност се погасява процесуалното право за предявяване на вземания в производството по несъстоятелност, въпреки че материалното право все още не е погасено, като кредиторът не може да реализира вземанията си нито чрез универсално, нито чрез индивидуално принудително изпълнение. Разпоредбата на чл. 739, ал. 1 ТЗ изрично предвижда погасяване на неупражнените права и на непредявените вземания в производството по несъстоятелност. Целта на разпоредбата е не само да не може да се осъществи принудително изпълнение на правото или на вземането при прекратено производство по несъстоятелност, но и с приключването на производството по несъстоятелност правата и вземанията да се считат за несъществуващи. С приключването на производството по несъстоятелност задълженията на длъжника са определени по основание и размер в това производство на база на упражнените права и предявените вземания. Правата и вземанията, независимо, че може да са валидно възникнали и задълженията да не са погасени чрез способите, уредени в гражданското право, са прогласени за погасени поради неупражняването и непредяваването им в приключилото производство по несъстоятелност на длъжника с разпоредбата чл. 739, ал. 1 ТЗ. В тази норма е предвидено самостоятелно основание за погасяване на права и вземания, извън общото гражданско право, с което е изразена законодателната воля, посочените права и вземания да се считат за несъществуващи в правния мир. Погасяването не настъпва с изтичане на определен период на бездействие на кредитора (както е при погасителната давност), а с осъществяването на поредица от факти и обстоятелства: откриване на производство по несъстоятелност, предявяване и приемане на вземанията, обявяване в несъстоятелност, осребряване на имуществото, разпределение на събраните суми и прекратяване на производството по несъстоятелност. В тази поредност от действия, които са извършват от органите на несъстоятелността, само предявяването на вземанията е свързано с активно поведение на всеки един от кредиторите, независимо дали е инициирал производството по несъстоятелност, и това му поведение, представляващо и упражняване на право, е ограничено от процесуалните срокове по чл. 685, ал. 1 и чл. 688, ал. 1 ТЗ. В процеса на развитие на тези действия е възможно да настъпят отклонения, като например подлежащото на изпълнение решение за откриване на производство по несъстоятелност да бъде отменено, поради което няма да настъпи и приключване на производството по несъстоятелност съгласно чл. 735, ал. 1 ТЗ. Именно поради обусловеността на всяко от последващите от предшестващите действия, погасяването на правата и на вземанията поради неупражняването или непредявяването им настъпва, ако производството по несъстоятелност е приключило.

По съществото на делото съставът на ВКС приема, че решението на въззивния съд е правилно и споделя всички негови съображения, поради което то е оставено в сила. Касационния състав посочва, че датата на нотариалната заверка представлява достоверна дата за третите лица съгласно чл. 181 ГПК, които черпят права от него или на които документът се противопоставя, но датата на нотариалното удостоверяване на подписа на издателя не опровергава датата, на която действително е направено изявлението. На датата на сключване на договора за цесия вземането на цедента е съществувало и е било прехвърлимо. Съгласно чл. 100, ал. 1 ЗЗД кредиторът отговаря за съществуването на вземането по време на прехвърлянето, но не отговаря за платежоспобността на длъжника, освен ако се е задължил за това и то само до размера на онова, което е получил срещу прехвърленото вземане (чл. 100, ал. 2 ЗЗД). В случая цедентът не само не се е задължил да отговаря за платежоспобността на длъжника, а страните изрично са изключили такава отговорност, както и цесионерът е декларирал, че е запознат с факта, че длъжникът е в производство по несъстоятелност. Поради това позоваването на неизпълнение на задължението на цедента да прехвърли вземанията си срещу длъжника поради пропускане на сроковете по чл. 685, ал. 1 и чл. 688, ал. 1 ТЗ няма за последица разваляне на договора.

Бележка (Д. Т.): Съставът на ВКС е допуснал грешка при посочване на датата на решението на въззивния съд, всъщност въззивното решение е Решение № 1056 от 26.05.2014 г. по т.д. № 3876/2013 г. на Софийски апелативен съд, Търговска колегия, а не Решение № 1056/22.05.14 г., постановено по т.д.№ 3876/13 г. от Софийския апелативен съд.

Застрахователно право

11. Застрахователят не може да дължи повече от самия деликвент

Решение № 103 от 23.06.2016 г. по т.д. № 1964/2014 г., II т.о.

Казусът: Поради движение с несъобразена с пътните условия скорост, в тъмната част на деня и при снеговалеж, лек автомобил блъснал пешеходка докато пресича пътното платно. При удара пострадалата е получила множество тежки контуции и наранявания, изрично установени чрез съдебно – медицинска експертиза. В близост до мястото, на което пострадалата е предприела пресичане на пътното платно – на 90 м. преди мястото на удара, се намира пешеходна пътека тип зебра, обозначена с пътен знак А 18. Автомобила бил застрахован със застраховка „Гражданска отговорност“. С влязла в сила присъда водачът на лекия автомобил бил признат за виновен в това, че при управление на автомобила си е нарушил правилата за движение по пътищата (чл. 20, ал. 2 ЗДвП и чл. 5, ал. 2, т. 1 ЗДвП), вследствие на което по непредпазливост е причинил средни телесни повреди на постадалата, изразяващи се в счупване на двата малки пищяла, което е причинило трайно затруднение в движението на двата долни крайника, поради което е ангажирана наказателната му отговорност. Водачът на автомобила е осъден да заплати на пострадалата сумата от 5000 лв., представляваща обезщетение за претърпени в резултат на престъплението неимуществени вреди. Присъдата в частта на гражданския иск, предявен от пострадалата, е влязла в сила като необжалвана. Водачът на автомобила не изплатил обезщетението на пострадалата. Последната предявила искове срещу застрахователя с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) и чл. 86 ЗЗД, с които моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника да й заплати сумата от 60000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, и сумата от 32647, 77 лв. – лихва за периода от увреждането до предявяване на иска, ведно със законната лихва върху главницата, считано от момента на завеждане на делото до окончателното изплащане, както и сторените по делото разноски.

Първоинстанционният съд е приел, че отговорността на застрахователя е функционална и е обусловена от основанията за отговорността на самия застрахован. С оглед на това прякото право не може да се породи, ако увреденият няма право на деликтно обезщетение. Вторичният характер на прякото право на увредения се проявява при определяне на размера му – застрахователят никога не може да дължи повече от дължимото от прекия причинител на непозволеното увреждане. В случая обемът на гражданската отговорност на застрахования е установен с влязлата в сила присъда. С оглед на това съдът е счел, че застрахователят дължи заплащането на обезщетение в размер на 5000 лв. за неимуществени вреди и съответно лихви върху тази сума.

Въззивният съд е приел, че обезщетението от 5000 лв е недостатъчно за пълното възмездяване на пострадалия. Съставът на въззивния съд посочва, че обстоятелството, че на ищцата е присъдено обезщетение, платимо от деликвента, е без значение – настоящото производство било образувано по иск срещу застрахователя на деликвента за обезщетяване на неимуществените вреди от същото събитие, за което е присъдено обезщетение, платимо от деликвента. Съдът е намерил, че липсва законова пречка при непълно удовлетворяване от деликвента пълното по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД обезщетение да бъде претендирано от застрахователя. Поради това съдът е присъдил обезщетение в размер на 25000 лв., и съответно лихви върху тази сума.

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса:

Обвързан ли е съдът при произнасяне по пряк иск срещу застрахователя при застраховка “Гражданска отговорност“ на водача на МПС от размера на обезщетението, присъдено по иска по чл. 45 ЗЗД срещу самия делинквент?

По отношение на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, съставът на ВКС посочва, че съгласно т. 1 от ТР №1/2014 г. по тълкувателно дело № 1 по описа за 2014 г. на ОСТК на ВКС, в производството по пряк иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) обемът на отговорността на застрахователя е ограничен до размера на присъденото обезщетение по уважен срещу застрахования делинквент иск по чл. 45 ЗЗД, когато има за предмет обезщетяване на същите вреди, но в рамките на застрахователната сума, уговорена в застрахователния договор.

По съществото на делото съставът на ВКС приема, че в настоящия случай по отношение на делинквента има влязла в сила присъда, като е осъден да заплати и обезщетение за неимуществените вреди-претърпени болки и страдания, причинени на пострадалата в размер на 5000 лв по предявения в наказателния процес граждански иск с правно основание чл. 45 ЗЗД, като последният е отхвърлен до пълнопредявения размер. Ето защо и до колкото предмет на обезщетяване са същите вреди, както и по настоящия иск срещу застрахователя на гражданската отговорност на делинквента като водач на МПС, то съдът по настоящия иск е ограничен до размера на присъденото обезщетение по уважен срещу застрахования делинквент иск по чл. 45 ЗЗД.

Въззивното решение е отменено и предявеният иск е отхвърлен за разликата над 5000 лв до уважената от въззивния съд сума от 25 000 лв, като е присъдена и дължимата лихва за забава върху сумата от 5000 лв.

Бележка (Д. Т.): Съставът на ВКС е допуснал грешка при посочване на номера на решението на въззивния съд, както и момента на постановяването му. Всъщност въззивното решение е Решение № 2022 от 04.11.2013 г. на Софийски апелативен съд, II г.о., по гр. дело № 1459/2013 г. по описа на САС, а не Решение № 1570 от 23.07.2014 г. на Софийски апелативен съд по гр.д. № 1459/2013 г. по описа на САС.

12. Относно критериите за определяне на размера на неимуществените вреди и момента, от когато започва да се дължи законна лихва

Решение № 105 от 16.06.2016 г. по т.д. № 1698/2015 г., II т.о.

Казусът: Пресичайки пешеходна пътека пешеходец бил блъснат от товарен автомобил, който бил шофиран с несъобразена скорост, поради което настъпват тежки наранявания за пострадалия, и след известно лечение в болница настъпва смъртта му. Автомобилът бил застрахован със застраховка „Гражданска отговорност“, която е била валидна към момента на настъпване на ПТП. Водачът на автомобила бил признат за виновен за извършено престъпление по за причиняване на смърт по непредпазливост (чл. 343, ал. 1, б. ”В” НК във вр. с чл. 342, ал. 1, пр. 3 НК) и му е наложил наказание „лишаване от свобода” за срок от една година, което е отложено по реда на чл. 66 НК. Дъщерята на починалото лице предявила иск срещу застравахвателя с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) за сумата от общо 103 000 лв, ведно със законна лихва от датата на ПТП. Твърди, че в резултат на причинените на пострадалия множество телесни увреждания, е настъпила неговата смърт, която е в пряка и непрекъсната причинно-следствена връзка. Излага доводи за търпени силни болки и страдания от страна на ищцата, в следствие на загубата на нейния баща, с който живеели в едно домакинство. Поради това претендира обезщетение за неимуществени вреди в размер на 100 000 лв. Ищцата претендира и имуществени вреди – за направените разходи за заплащане на медикаментите, престой и лечение в хоспис е погребение на родителя си-общо в размер на сумата от 3 000 лв, за което предяставя фактури. Застрахователят оспорил исковете по основание и размер.

Първоинстанционният съд е посочил, че смъртта на пострадалия е в причинно-следствена връзка с механизма на реализираното ПТП и е доказано, че водачът на автомобила е виновен за реализираното ПТП. Прието е, че ищцата е живеела в едно домакинство с баща си, отношенията им са били много близки, както и че след неговата смърт ищцата е търпяла силни болки и страдания. Относно искът за имуществени вреди съдът е приел, че е доказан поради представените писмени доказателства. Поради това и двата иска са уважени в пълен размер и застрахователят е осъден да заплати сумата от 103 000 лв.

Въззивният съд е отменил решението на първоинстанционния съд и редуцирал присъдената сума. Приел е, че първоинстанционният съд при съобразяване разпоредбата на чл. 52 ЗЗД неправилно и незаконосъобразно не е отчел конкретни факти и обстоятелства, относими към определяне на справедлив размер на обезщетението за претърпените от ищцата неимуществени вреди. Загубата на родител винаги водела до неизмерима скръб, но когато това събитие настъпи на зряла за детето възраст, скръбта е по-лесно преодолима и загубата няма фатален характер. Към датата на деликта ищцата е имала свое отделно семейство, била е напълно еманципирана и независима в материален и духовен план от подкрепата на своя баща, каквато подкрепа, настоящият съдебен състав приема за доказано, че ищцата е получавала, но загубата й не е довела до фатален срив в нейния живот. Поради това с счетено, че в случая справедлив размер за обезщетение на неимуществените вреди е сумата от 60 000 лв. Относно претендираните имуществени вреди съдът е счел, че фактурата, съставляваща разход за погребение на бащата на ищцата, няма качеството на претърпяна имуществена вреда. Извършеното погребение и заплатената за този ритуал сума съставлявало изпълнение от страна на ищцата на едни нравствен дълг, разходите за който не подлежат на обезщетяване (чл. 55, ал. 2 ЗЗД). Ищцата не е имала задължение за извърши погребален ритуал за баща си и стореното от нея съставлява лично решение и съзнателно изпълнение на неин нравствен дълг, поради което сумите заплатени за този ритуал не съставляват имуществени вреди, подлежащи на обезщетяване. Другите претендирани имуществени вреди са уважени.

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса:

Какви са критериите при определяне на конкретния размер на обезщетение по чл. 52 ЗЗД и от кога се дължи законната лихва върху обезщетението.

Съставът на ВКС посочва, че съгласно т. 11 от ППВС 4/68 г. при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, както и значението им за размера на вредите. За да обоснове конкретно присъдения размер и да отхвърли за остатъка до пълнопредявения, въззивният съд необосновано е приел, че след като ищцата –дъщеря на загиналия към датата на загубата на своя баща е била в зряла възраст и имала свое семейство, то тази загуба е по-лесно преодолима и няма фатален характер. Подобни изводи не се основават на конкретните факти и обстоятелства установени по делото, които разкриват изключително близки отношения на ищцата с нейния баща, който е живял в едно домакинство с последната. При това положение съставът на ВКС счита, че общият размер на обезщетението следва да се размер на 80 000 лв или искът следва да се уважи за още 20 000 лв. Върху обезщетението се дължи и законната лихва от датата на увреждането, съгласно чл. 84,ал. 3 ЗЗД, доколкото деликвентът е в забава спрямо увредения от датата на самото увреждане, а отговорността на застрахователя срещу риска „Гражданска отговорност” е във функционална зависимост от отговорността на деликвента. В случая, тъй като се претендират неимуществени вреди от смъртта на бащата на ищцата, това е денят на настъпването на смъртта, а не датата на настъпване на ПТП.

Въззивното решение е отменено в частта, в която е присъдено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 60 000 лв, застрахователното дружество е осъдено да заплати сумата от 80 000 лв, а решението на въззивния съд в останалата му част е оставено в сила.

13. Относно критериите за определяне на размера на неимуществените вреди

Решение № 106 от 22.06.2016 г. по т.д. № 1796/2015 г., II т.о.

Казусът: Настъпил пътен инцидент с автомобил, като пътничка в него починала по вина на водача. Последният имал качеството на застраховано лице по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Починалата имала две деца, които имали собствени семейства и не живеели с нея. Вещото лице по допусната съдебно-медицинска експертиза заключило, че пострадалата „най-вероятно не е използвала обезопасителен колан” и че „ако пострадалата не е използвала предпазен колан не би получила всички тези тежки травми, които са несъвместими с живота“. Двете деца на починалата преявили исковете за сумата от по 200 000лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди. Застрахователят оспорва иска по основание и размер, като навежда довод за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата, защото тя не е използвала обезопасителен колан.

Въззивният съд е приел, че действително на пострадалите се дължи обезщетение за претърпените неимуществени вреди, но при определянето на техния размер следва да се отчете и факта на съпричиняването на вредата. При определяне на размера на неимуществените вреди съдът е отчел и обстоятелството, че двамата ищци са пълнолетни и живеят в отделни домакинства от своята майка, но въпреки това загубата на родителя е изживяна много тежко. Съдът е намерил, че в полза на всеки един от ищците следва да бъде присъдено обезщетение за неимуществени вреди от по 100 000 лв. Така определеното обезщетение следва да бъде редуцирано с 40 % (т.е. по 60 000 лв на всеки), предвид установеното съпричиняване на увреждането от страна на починалото лице, което е пътувало в автомобила без поставен обезопасителен колан.

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса:

Какви са критериите при определяне на конкретния размер на обезщетение по чл. 52 ЗЗД?

Съставът на ВКС посочва, че т. 11 от ППВС 4/68 при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост следва да се вземат под внимание всички всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, както и значението им за размера на вредите. За да обоснове конкретно присъдения размер и да отхвърли за остатъка до пълнопредявения, въззивният съд необосновано е приел, че след като ищците – дъщеря и син на загиналата в процесното МПС са живеели в отделни домакинства, то тази загуба е по-лесно преодолима и няма фатален характер. Подобни изводи не се основават на конкретните факти и обстоятелства установени по делото, които разкриват тежкото преживяване от ищците на внезапната загуба на тяхвата майка. При това положение настоящият състав на ВКС счита, че общият размер на обезщетението на всеки един следва да се приеме в размер на по 120 000 лв. Не става ясно доколко в конкретния случай фактът, че пострадалата е била без предпазен колан, е допринесло за настъпването на смъртта й. Ето защо и доколкото самият факт на поведение на пострадалия, квалифицируемо като съпричиняване на увреждащия резултат по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е в доказателствена тежест на ответника по прекия иск, то не следва да се приеме такова над 25 %. С оглед изложеното така определеният по-горе общ размер на обезщетението за претърпените страдания на всеки от ищците от смъртта на майка им следва да се редуцира на по 90 000 лв.

14. Съдът трябва да се произнесе по всички доводи, наведени в процеса, включително и по доводите на едната страна за препятстване от другата на събирането на допуснати писмени доказателства

Решение № 38 от 08.06.2016 г. по т.д. № 799/2015 г., II т.о.

Казусът: На 20.08.2010 г. гражданин сключил със застраховател договор за застраховка „Бонус Каско“ на автомобила си със срок на действие 1 година. Съгласно спецификацията към застрахователна полица застраховката се отнасяла до всички рискове. Застрахователната премия следвало да се плати на четири вноски, като първата от тях била заплатена от застрахования при сключване на договора. В договора било посочено, че при неплащане на дължимата вноска застрахователния договор се прекратява на 15-тия ден от датата на падежа, като се допуска се застрахованият да плати вноската до 15 дни след падежа, като договорът не спира действието си. На 23.08.2010 г. прибирайки се към дома си застрахованият забелязал, че от предната част на автомобила, докато се движи, започнал да излиза дим. Автомобилът се запалил в движение, водачът започнал да гаси пожара с пожарогасителя, който е в автомобила, и се обадил на пожарна помощ. Автомобилът имал редица повреди. Застрахованият, непосредствено след настъпване на застрахователното събитие, уведомил застрахователя. На 15.09.2010 г. застрахователното дружество превело по сметката на застрахования сумата от 751 лв, като на последния било обяснено, че застрахователната сума действително е в размер на 1830 лв, но дужеството е прихванало останалите 3 дължими застрахователни вноски, и затова е престирало само 751 лв (Д. Т. – констатирам това като факт, но той не е такъв според състава навъззивния съд). Застрахованият не възразил срещу размера на обезщетението и прихващането от страна на застрахователя. На 22.03.2011 г. автомобилът бил откраднат и застрахованият веднага уведомил органите на МВР и застрахователя, като на последния предал всички необходими документи (малък и голям талон, ключ с два броя дистанционни и др.). Застрахователят отказал да престира застрахователно обезщетение поради неизплащане на застрахователните премия. Застрахованият предявил иск с правно основание чл. 208 КЗ (отм.) срещу застрахователя за заплащане на сумата от 13 500 лв, представляваща стойността на дължимо застрахователно обезщетение по щета на автомобила, ведно със законна лихва от датата на застрахователното събитие.

Първоинстанционният съд е приел, че застрахователната премия е изплатена в пълен размер – първата вноска е престирана със сключването на договора, а останалите три са удържани от застрахователя при изплащане на застрахователно обезщетение. Поради това действието на договора е продължило и същият не бил прекратен едностранно от ответника поради неплащане на дължими по него вноски към момента на кражата на автомобила. Посочено е, че фактът на прихващане се оспорва от застрахователя, но тъй като той е възпрепятствал събирането в производството на доказателства в тази връзка, съдът намира за установено по категоричен начин, че след прихващане от ответното дружество на премията по застрахователния договор в пълен размер, застрахованото лице е изправна страна и договорът към датата на кражбата на автомобила е действал. Възпрепятстването се изразява в това, че с протоколни определения първоинстанционният съд е указал на застрахователя да представи пълната преписка по образуваната при него щета за застрахователното събитие от 23.08.2010 г. Тази преписка е представена, но в нея липсва опис-заключение по претенцията на ищеца (приложена е само неподписана първа страница от такъв опис, поради което и при липса на други доказателства в преписката относно размера на определеното от застрахователя обезщетение по предходната щета, изводи за този размер е невъзможно да бъдат направени).

Въззивният съд е приел, че застрахователното обезщетение за щета „пожар” било определено от застрахователя в размер на 751 лв и било изцяло изплатено по банков на ищеца. Съставът на въззивния съд е счел за недупостимо да се обсъжда първото застрахователно събитие, при положение че обезщетението било определено и страните не изложили никакви възражения. Ищецът не е оспорил факта, че липсва ефективно плащане от негова страна на дължимите вноски по договорената застрахователна премия, напротив, установено било, че към момента на настъпване на процесното застрахователно събитие „кражба” сключеният между страните застрахователен договор се явява прекратен от застрахователя. Доводите на ищеца, че ответното дружество е извършило прихващане с размера на определеното обезщетение за предходната щета „пожар” с дължимите разсрочени вноски по дължимата застрахователна премия, следвало да се отхвърлят като необосновани и недоказани. Поради това решението на първоинстанционния съд е отменено и предявеният от застрахования иск е отхвърлен.

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса:

Следва ли във всички случаи съдът да се произнесе по наведените от страните доводи, включително по доводите на едната страна за препятстване от другата на събирането на допуснати писмени доказателства?

По отношение на въпроса, по който е допуснато касационното обжалване, съставът на ВКС споделя формирана задължителната съдебна практика на ВКС, обективирана в множество актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК – Решение № 212 от 01.02.2012 г., по т.д. № 1106/2010 г., ТК, II отделение, Решение № 202 от 21.12.2013 г. по т.д. № 866/2012 г., ТК, I отделение, Решение №76 от 12.06. 2012 г. по т.д. № 377/2011 г., ТК, II отделение и Решение № 581 от 30.09.2010 г. по гр.д. №1019/2009 г., ГК, III отделение, с които е прието, че в задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което произтича от характера на въззивното производство, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението, като изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата, доводите и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви в тази насока, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса.

По съществото на делото съставът на ВКС приема, че въззивният съд е допуснал процесуално нарушение, изразяващо се в необсъждане на поддържаното от ищеца в хода на първоинстанционното производство и в отговора на въззивната жалба твърдение, че поведението на ответника, изразяващо се в непредставяне на преписката по предходната щета в цялост – включително и опис заключението по тази щета в цялост, представлява препятстване събирането на допуснати относими доказателства, е рефлектирало върху правилността на въззивното решение и съставлява касационно основание по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Застрахователят е възпрепятствал доказването (Вж. първоинстанционното решение за това как точно) и съгласно разпоредбата на чл. 161 ГПК съдът следва да приеме за доказани фактите, относно които ответникът е създал пречки за събиране на допуснати доказателства – за извършено от ответника изявление за прихващане на дължимото от него обезщетение по предходната щета, с дължимите от ищеца разсрочени вноски. Направеният извод за наличие на извършено прихващане се подкрепя и от съществуващата в общите условия изрична разпоредба, предвиждаща, че ако е договорено разсрочено плащане на застрахователната премия, при настъпване на застрахователно събитие, при което дължимото обезщетение, изчислено по калкулация на застрахователя, надхвърля размера на начислената застрахователна премия, неплатените разсрочени вноски стават изискуеми и се удържат в пълен размер от определеното обезщетение, освен в случаите на осигурен регрес.

Решението на въззивния съд е отменено и предявеният иск е уважен.

15. Поведението на пътник в автомобил може да доведе съпричиняване на вредоносния резултат

Решение № 50 от 09.06.2016 г. по т.д. № 1220/2014 г., I т.о.

Казусът: При управление на лек автомобил в нарушение на правилата за движение водачът му причинил виновно ПТП, в причинна връзка с което е настъпила смъртта на пътник него. Водачът на автомобила употебил алкохол и нямал свидетелство за управление на МПС, като е спорно дали тези обстоятелства са били известни на потърпевшия от настъпилото ПТП. Починалият също е употребил алкохол (1.1 промила) и е бил без колан към настъпване на ПТП. Към датата на произшествието собственикът на лекия автомобил бил валидно застрахован при застраховател по риска „Гражданска отговорност”, като в полицата е посочено, че ползвател на автомобила е друго лице, а не водача, който е шофирал при настъпването на ПТП. Малолетният син на починалия (петгодишен към момента на настъпилото ПТП), действащ чрез своята майка и законен представител, предявил иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) срещу застрахователя на автомобила за сумата от 100000 лв, представляващи обезщетяване на неимуществени вреди от смъртта на баща му.

Въззивният съд е приел, че с оглед разпоредбата на чл. 267, ал. 2, т. 1 КЗ (отм.) застрахователят е отговорен за вреди, причинени във връзка с притежаването или ползването на МПС от лице, което не е изрично или мълчаливо упълномощавано за това, при условие, че не е придобило владението върху моторното превозно средство чрез кражба, грабеж или престъпление по чл. 346 НК. Изключващото отговорността обстоятелство по делото не е установено, поради което застрахователят носи отговорността за причинените от произшествието вреди на ищеца. Съставът на въззивния съд е счел, че предвеният иск е частично основателен и следва да бъде уважен за сумата от 50000 лв. При преценка на обстоятелствата са взети от значение ниската възраст на ищеца и негативните изживявания от смъртта на бащата. Според въззивния състав обезщетението не следва да се намалява поради съпричиняване на резултата от страна на починалия поради непоставяне на предпазен колан и употреба на алкохол, в какъвто смисъл са били твърденията на ответника – застраховател. По делото е прието неоспорено комбинирано заключение на съдебно-медицинска и автотехническа експертиза, според които вероятно бащата на ищеца като пътник в автомобила не е бил с поставен предпазен колан към момента на злополуката, но получените травми не са вследствие на непоставения колан. Липсват доказателства и за това, че наличието на алкохол в кръвта на бащата на ищеца към момента на произшествието по някакъв начин е допринесло за резултата.

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса:

Налице ли е съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пътник в автомобил, управляван от шофьор, който е употребил алкохол със знанието на пострадалия и без този водач да притежава свидетелство за управление на МПС, което обстоятелство също е било известно на потърпевшия от настъпилото ПТП, както и дали следва да се намали пропорционално обезщетението за неимуществени вреди съгласно установеното съпричиняване?

Относно въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, съставът на ВКС споделя мотивите на т. 7 от Тълкувателно решение № 1/23.12.2015 г. на ОСТК на ВКС по т. д. № 1/2014 г., съгласно които налице е съпричиняване на вредата, когато пострадалото лице е пътувало в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол над законоустановения минимум, ако този факт му е бил известен.

По съществото на делото съставът на ВКС приема, че въззивната инстанция е отклонила искането на застрахователя по чл. 266, ал. 3 ГПК за изслушване на определен свидетел, който, редовно призован от първостепенния съд, не е се е явил в съдебното заседание на 10.10.2012 г., но вместо да бъде глобен и доведен принудително, е бил заличен от списъка на лицата за призоваване. Съгласно мотивите към т. 2 на ТР № 1/9.ХІІ.2013 г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2013 г., въззивният съд е длъжен да осигури правилно приложение на императивния материален закон (в случая чл. 51, ал. 2 ЗЗД), дори и във въззивната жалба да липсва оплакване за неговото нарушаване в първоинстанционното решение. Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция правна квалификация на предявения иск е неправилна, той следва по свой служебен почин, дори без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, указвайки на страните да ангажират съответни доказателства (чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК) и осигурявайки по този начин изпълнението на основната функция на доклада: обезпечаване правилността на изводите на решаващия съд относно релевантните факти и гарантиране на съответстващите им правни изводи, с оглед необходимостта съдебното решение по съществото на спора да кореспондира с приложимия за случая материален закон (чл. 5 ГПК).

Въззивното решение е отменено и върнато за ново разглеждане от друг съдебен състав поради допуснатите съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

16. Дори поведението на пострадалия да е само по себе си противоправно, няма съпричиняване, ако не е налице пряка връзка между това поведение на пострадалия и вредоносния резултат

Решение № 81 от 14.06.2016 г. по т.д. № 1529/2015 г., II т.о.

Казусът: Настъпила катастрофа между автомобил и мотоциклетист, в резултат на което мотоциклетистът починал. Починалият бил 17 годишен. Той не е имал необходимата категория „А” за управлението на големия мотоциклет, който е управлявал в деня на ПТП. Имал е само категория ”М” за управление на малко моторче до 50 куб. см. Установено е, че пострадалият е управлявал мотора с концентрация на алкохол в кръвта от 0,14 промила. Автомобилът, управляван от водача, бил негова собственост и към датата на настъпване на ПТП е имал валидна застраховка „Гражданска отговорност“. По случая било образувано НОХД, по което водачът бил признат за виновен и му било наложено наказание. Механизмът на ПТП, според автотехническата експертиза (АТЕ), е: Времето е в светлата част на денонощието, облачно и дъждовно. Движението на кръстовището между двете улици е регулирано със светофарна уредба, която към този момент работи нормално. Пътната настилка е асфалт, мокра, без дупки и неравности. Видимостта и за двамата участници в района на произшествието е нормална. Водачът на автомобила предприема преминаване през лентата за насрещно движение с маневра „движене на заден ход” с цел да се престрои в лентата за неговата си посока на движение. В същото време по улицата се движи мотоциклет, водачът на който, за да премине при разрешително зелено показание на светофара, предприема увеличаване на скоростта му. Възприемайки в следващия момент движещият се на заден ход и пресичащ лентата му за движение автомобил, водачът на мотоциклета предприема намаляване на скоростта си, като същевременно вероятно се опитва да заобиколи лекия автомобил от ляво за посоката си на движение. При тези си действия той губи контрол върху управлението на мотоциклета, при което пада на асфалта, удряйки главата си, като тялото му продължава да се плъзга по пътното платно и последват удари в други коли. Скоростта на движение на мотоциклета към момента на падането му на пътното платно е била около 88 км/час. При разстояние на възприемане на опасността от ПТП 42,0 метра водачът на мотоциклета не е имал техническа възможност да заобиколи автомобила пред него чрез маневра от тип „заобикаляне от дясно пред автомобила”, защото при тези условия мотоциклетистът е имал възможност да отклони мотоциклета си на разстояние от 0,98 метра, а за успешното заобикаляне е необходимо разстояние от 1,64 метра. АТЕ не е оспоредна от страните по делото и заключението на вещото лице се кредитира от съда. Майката на починалия мотоциклетист моли съда застрахователят да бъде осъден да й заплати обезщетение за неимуществени вреди в размер на 250 000 лв, ведно със законната лихва от датата на увреждането до датата на окончателното изплащане на сумите, както и сторените по делото разноски. Застрахователят оспорва иска по основание и размер, като навежда довод за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия.

Първоинстанционният съд е приел за установено, че ищцата е претърпяла вреди, изразяващи се в тежки болки и страдания от смъртта на детето си. При определяне на размера на неимуществените вреди са отчетени и фактите, че 2 г. преди инцидента е починал мъжът на ищцата и че тя и детето й са живяли в едно домакинство и са били в добри отношения. Съдът е счел, че обезщетение от 300 000 лв. е справедливо по размер, и като отчита наличието на съпричиняване, то е намалено 250 000 лв. Поради това предявеният иск бил уважен изцяло.

Въззивният съд е приел, че сумата от 150 000 лв е справедлива компенсация за претъпените от пострадалата неимуществени вреди. Размерът на обезщетението бил съобразен с претърпените от майката на починалия младеж страдания и актуалната икономическа ситуация в страната към датата на произшествието, отразена в установените лимити на отговорност на застрахователите. Съставът на въззивния съд е счел за основателно наведеното от застрахователя възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия. Съдът е намерил, че мотоциклетистът изобщо не е имал право да се намира на посоченото място и да участва в движението като водач на мотоциклет, тъй като не е бил правоспособен. Също така съдът е отчел високата скорост, с която се е движел мотоциклетиста и концентрацията на алкохол в кръвта му. С оглед на горните фактори съдът е определил приносът на пострадалия за настъпване на произшествието на 40%. Въз основа на приетия процент на съпричиняване, размерът на обезщетението е бил намален до сумата 90 000 лв.

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса:

Налице ли е съпричиняване при липсата на причинна връзка между нарушения от страна на пострадалия и настъпилото вредоносното ПТП и дали наличието на алкохол в кръвта в рамките на допустимото от закона съдържание (под 0,5 промила) може да се третира от съда като съпричиняване?

Съставът на ВКС посочва, въззивният съд неправилно е тълкувал и приложил материалния закон. Съгласно т. 11 от ППВС 4/68 г. при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост следва да се вземат под внимание всички всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, както и значението им за размера на вредите. Въззивният съд не е отчел изключителната тежест на психическата травма на ищцата-майка на загиналото 17 г. момче, което е станало почти непосредствено след смъртта на съпруга й, за която трамва има събрани гласни доказателства. При това положение настоящият състав на ВКС счита, че общият размер на обезщетението следва бъде 280 000 лв. Неправилен е изводът на въззивния съд, че загиналият моторист е съпричинил вредоносния резултат с това, че не е притежавал съответното свидетелство за управление на мотоциклет с обем на двигателя над 50 куб. см. и е имал наличие на алкохол в кръвта от 0,14 промила. От данните по делото липсват доказателства за причинно-следствена връзка в конкретния случай между тези обстоятелства и настъпилия вредоносен резултат, за да се приеме, че е налице съпричиняване. Употребеното количество алкохол е с проба на съдържание в кръвта – 0,14 промила,т.е. в рамките на позволеното – 0,5 промила. Следователно трябва да се приеме по-нисък процент на съпричиняване – 20 %, доколкото като такъв фактор е установена само превишената скорост. Дължимото обезщетение, при отчетено съпричиняване на вредите от страна на самия пострадал до съотношение от 20 на сто, е в размер на 224 000 лв.

Въззивното решение е отменено частично и застрахователят е осъден да заплати на пострадалата посочената от състава на ВКС сума, ведно със лихви и разноски.

Бележка (Д. Т.): Съставът на ВКС е допуснал грешка при посочване на номера на делото, по което е постановено първоинстанционното решение. Номерът на делото, посочен от ВКС, е гр.д. № 21086/2013 г. на СГС, а всъщност става въпрос за Решение от 12.07.14 г. по гражданско дело № 1086/13 г. СГС, І ГО, 9 състав.

                                    Енергийно право

17. Платеното по договор за присъединяване към електроразпределителната мрежа подлежи на връщане, ако решението, с което ДКЕВР е определила цената за достъп, е отменено

Решение № 104 от 27.06.2016 г. по т.д. № 1610/2015 г., II т.о.

Казусът: Чрез две фотоволтаични централи дружество произвеждало електрическа енергия от възобновяеми енергийни източници. Централите се присъеднили към електроразпределителната мрежа на един от големите доставчици на електрическа енергия, за което бил сключен договор за присъединяване. Съгласно сключения договор производителят се задължил да заплаща на насрещната страна цена за предоставения достъп, която се определя от Държавната комисия за енергийно и водно регулиране (ДКЕВР). С решение ДКЕВР определила временни цени за достъп, които дружеството-доставчик е започнало да начислява. За периода от септември 2012 г. до октомври 2013 г. доставчикът изискал плащане от производителя за достъп до мрежата, съобразно цените, определени от ДКЕВР, като задъженията били изпълнени. На 21.10.2013 г. влязло в сила решение на ВАС, което отменя решението на ДКЕВР, с което е определена цената за достъп до мрежата. Производителят предявил иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД срещу доставчика, с което претендира връщане на платените суми за периода септември 2012 г. до октомври 2013 г. поради отпаднало основание, тъй като решението на ДКЕВР, с което е определена цената за достъп, е отменено.

Първоинстанционният съд е приел, че отмяната на решението на ДКЕВР внася изменение в отношенията между страните в посока отпадане с обратна сила на породените от решението правни последици – заплащане на цена за достъп, респективно поражда право за ищеца да претендира връщане на заплатените суми на отпаднало основание. Когато отмяната на акта има ретроактивно действие, то заплатеното подлежи на връщане. Съдът е приел, че реално заплащане на цената за достъп до електропреносната мрежа може да има само ако ДКЕВР е определил тази цена и в определения размер, който може да бъде и в размер на 0.00 лв за МВтч, в какъвто смисъл е и Решение № Ц-6-13.03.2014 г. на ДКЕВР т.І.2 по отношение на производителите на ел.енергия, произведена от възобновяеми източници, различни от слънце и вятър, която се изкупува по преференциални цени. Поради това искът на ищеца е уважен в пълен размер.

Въззивният съд в решението е изтъкнал, че достъпът до преносната или разпределителната мрежа е уреден винаги като възмездно право на ползване на мрежата (§ 1 т. 15 от ДР на ЗЕ). Независимо от обстоятелството, че решението на ДКЕВР е отменено като незаконосъобразно, отношенията между страните следвало да се уредят посредством приетите от същата компенсаторни мерки. Механизмът за компенсация е предвиден в специален закон – ЗЕ, поради което не били приложими общите правила на чл. 55 ЗЗД. Съдът е посочил, че в хода на процеса било прието решение на ДКЕВР за компенсация, което не било изпълнено в срок от ищеца. Въз основа не тези мотиви решението на първоинстанционния съд е отменено и искът е отхвърлен.

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса:

Когато размерът на едно парично задължение се определя от акт на държавен регулаторен орган и този акт бъде отменен, подлежат ли на връщане паричните престации направени през срока на действие на акта, след като е отпаднало с обратна сила основанието за определяне на конкретния размер на тази престация и дали в тази хипотеза компенсацията следва да става по реда на чл. 32 ал. 2 in fine ЗЕ, т.е. с решение на ДКЕВР която уредба възпрепятства наличието на основание по чл. 55, ал. 1, т. 3 ЗЗД?

Относно въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, съставът на ВКС споделя практиката на ВКС по чл. 290 ГПК – Решение № 157/11.01.2016 г. по т.д. № 3018/14 г., II т.о., Решение № 155/11.01.2016 г. по т.д. № 2611/14 г., II т.о., Решение № 28/28.04.2016 г. по т.д. № 353/15 г., II т.о., Решение № 7/26.01.2016 г.по т.д. №3196/14 г., II т.о., Решение № 212/23.12.2015 г., по т.д. № 2956/14 г., I т.о., според която влязлото в сила съдебно решение на ВАС, с което е бил отменен индивидуален административен акт, какъвто е характерът на решението на ДКЕВР, съгласно чл. 13, ал. 2 ЗЕ, има обратно действие. При отмяната на този акт отпадат с обратна сила и породените с него правни последици, считано от датата на издаването му, за разлика от общото правило на чл. 195, ал. 1 АПК за зачитане на действието на подзаконови нормативни актове до тяхната отмяна. Това следва от правната природа на решенията на ДКЕВР, които представляват индивидуални административни актове, съгласно чл. 36а, ал. 2 ЗЕ. Регулаторният орган е оправомощен да вземе подходящи мерки за компенсация само при отклонение на окончателните цени за достъп, пренос и разпределение от временните цени, но не и при съдебна отмяна на решението на ДКЕВР, с които тези временни цени са били определени.

По съществото на делото съставът на ВКС приема, че в решението на въззивния съд неправилно е тълкуван и приложен материалният закон. Задължението на производителите на електрическа енергия за заплащане на цена за достъп на оператора на електроразпределителна мрежа възниква от смесен фактически състав, включващ частноправен елемент – сключен договор за достъп, и административноправен елемент – решение на ДКЕВР за определяне на цена за достъп, временна или окончателна. Липсата на административноправния елемент означава и липса на основание за начисляване на ищеца на цена за достъп, тъй като само чрез административния елемент подлежи на определяне и цената, дължима на ответника. С отмяната на решението на ДКЕВР отпадат с обратна сила и правните му последици, което води до липса на предвидения в ЗЕ административноправен елемент от сложния смесен фактически състав, пораждащ правото на заплащане на цена за достъп до електроразпределителната и електропреносна мрежа.

Въззивното решение е отменено и предявеният иск е уважен в пълен размер.

Процесуални проблеми

18. Когато главният иск е недопустим, и евентуалните искове, предявени при условие, че бъде уважен главният иск, са недопустими

Решение № 31 от 14.06.2016 г. по т.д. № 3170/2014 г., I т.о.

Казусът: Пред 2000 г. гражданин (Г) учредил ЕООД като едноличен собственик на капитала (ЕСК). През 2008 г. той продал на брат си (Б) по надлежния ред всичките дружествени дялове, което изрично е вписано в Търговския регистър (ТР). Новият ЕСК (Б) освободил стария управител (Г), променил седалището и адреса на управление на дружеството и приел нов учредителен акт. На 30.03.2011 г. бившият ЕСК (Г) подал молба по чл. 122 ТЗ до дружеството, с която искал да закупи обратно всички дружествени дялове. На същата дата настоящият ЕСК (Б) взел следните решения – 1) продал всичките дялове от капитала на брат си (Б?Г) срещу определена сума и да прекрати участието си в дружеството; 2) самоосвобождава се като управител и назначава за управител брат си (Г). Пак на 30.03.2011 г. бил сключен писмен договор с нотариална заверка на подписите, с който досегашният ЕСК (Б) продава на новия ЕСК (Г) всички дялове от капитала на ответното дружество. Договорът бил представен пред ТР със заявление от новия управител (Г) чак на 27.03.2012 г. Преди това, на 20.03.2012 г., бившият ЕСК (Б), все още фигуриращ като пълноправен ЕСК в ТР поради невписването на сделката от 30.03.2011 г. в ТР, продал на всички дялове от капитала на търговец-трето лице (ТЛ). На 26.03.2012 г. е подадено заявление до ТР, въз основа на което 29.03.2012 г. са вписани други обстоятелства – нов ЕСК (ТЛ), нов управител (назначен от ТЛ), смяна на седалището и адреса на управление, както и нов учредителен акт. На 18.04.2012 г. ЕСК (ТЛ) взело решение за увеличение на капитала, а на 02.05.2012 г. част от дяловете са продадени на нов съдружник. Учредителят на ЕООД (Г) предявил срещу дружеството: 1) главен иск по чл. 71 ТЗ във вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК, с който моли да бъде признат за ЕСК; 2) инцидентен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 2 in fine във вр. с чл. 17 ЗЗД, с който иска да се признае за установено, че договор за покупко–продажба на дружествени дялове от 2008 г., с който той (Г) продава на брат си (Б) всичките си дружествени дялове от капитала на ответното дружество, е нищожен като симулативен при абсолютна симулация; 3) евентуални обективно алтернативно съединени искове по чл. 29 ЗТР, с които се иска установяване по отношение на ответника на недопустимостта на вписването, алтернативно да се признае за установено по отношение на ответника несъществуване на всички вписани обстоятелства след 2008 г.

Въззивният съд е приел, че предявеният като главен иск установителен иск е процесуално допустим, тъй като за ищеца е налице правен интерес от установяване на неговите действителни членствени права, защото в ТР по партидата на ответното дружество като ЕСК е вписано друго лице, а претенциите на ищеца са, че той е ЕСК и единствен съдружник от учредяване на дружеството и не е губил никога тези свои права. Този път за защита на нарушени членствени права е предоставен на разположение на лице, което към датата на подаване на исковата молба и в хода на производството няма качеството на съдружник. Искът по чл. 26, ал. 2 in fine във вр. с чл. 17 ЗЗД е счетен за недопустим поради липса на правен интерес. По отношение на иска с правно основание чл. 29 ЗТР съдът е счел, че искът е допустим, но неоснователен. Ищецът, за когото в процеса е доказателствената тежест, не е установил твърденията си за привидност на договора с надлежни писмени доказателства изхождащи от другата страна по договора или пък удостоверяващи нейни изявления пред държавен орган, които правят вероятно твърдението, че съгласието е привидно. Поради това исковете по чл. 124, ал. 1 ГПК и чл. 29 ЗТР са намерени от съда за неоснователни. Съставът на въззивния съд посочва, че с договор, сключен на 30.03.2011 г., ищецът отново е придобил всички дялове от капитала на ответното дружество, но това прехвърляне няма транслативен ефект, тъй като не е вписано в ТР съгласно разпоредбата на чл. 129, ал. 2 ТЗ и не може да бъде противопоставено на както на дружеството, така и на лицата, придобили впоследствие дялове от капитала. Вписването на обстоятелствата относно собствеността на капитала и неговото разпределение касае изменение на дружествения договор (учредителен акт) и има конститутивно действие по смисъла на чл. 140, ал. 2 и 3 ТЗ.

Касационното обжалване е допуснато съгласно съгласно т. 1 на ТР № 1/09 г. от 19.02.10 г. на ОСГТК на ВКС за проверка на вероятната недопустимост на обжалваното въззивно решение.

Съставът на ВКС приема, че въззивното решение е недопустимо, тъй като с него съдът се е произнесъл по недопустими искове. Съставът изцяло споделя изводите, застъпени в Определение № 479 от 24.08.2015 г. по ч. т. д. № 829/2015 г., на ВКС ТК, I т. о., постановено по реда на чл. 274 ал. 3 от ГПК, в което се приема, че наличието на правен интерес от предявения иск е абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта му. Когато спорното правоотношение може да бъде предявено по друг ред или ако ищецът не може да постигне целения резултат с провеждане на установителния иск, искът е недопустим. В същото определение е прието, че с предявеният от ищеца отрицателен установителен иск, че не е съдружник в ответното ООД, не може да постигне целта, заради която искът е предявен. Дори да бъде постановено решение, с което да се признае, че ищецът не е съдружник в ООД, то няма да подлежи на служебно вписване, тъй като не е измежду документите, изрично посочени в ЗТР и Наредба № 1 от 14.02.2007 г. за водене, съхраняване и достъп до ТР за вписване на установените с него подлежащи на вписване обстоятелства. Решението на съда не може да замести задължително изискуемите от нормативните актове документи по партидата на търговското дружество. Съгласно чл. 14 ЗТР вписване, заличаване и обявяване на обстоятелства в ТР се извършва въз основа на акт на съда само в предвидените в закон случаи, какъвто не е конкретниятслучай. Да се допусне установяване на подлежащи на вписване обстоятелства, чрез предявен отрицателен установителен иск, означава да се заобиколи създадения с ЗТР и Наредба № 1 специален ред за вписване в ТР. Исковете по чл. 29 ЗТР, с които ищецът реално може да реализира защитата си по съдебен ред, са предявени при условията на евентуалност, при условие, че бъде уважен главният иск по чл. 124 ГПК за установяване качеството му на съдружник. Произнасяйки се по евентуалните искове без да бъде уважен главният иск, въззивният съд е постановил недопустимо решение по предявените евентуални искове, тъй като те са недопустими.

Решението на въззивния съд е обезсилено в частта, в която е отхвърлен установителният иск и исковете с правно основание чл. 29 ЗТР, прекратено е производството по установителния иск и са оставени без разглеждане предявените евентуални искове с правно основание чл. 29 ЗТР.

19. Надлежно възражение за съпричиняване (чл. 51, ал. 2 ЗЗД) в първоинстанционното производство може да бъде направено и след изтичане на срока за отговор на исковата молба, ако е налице хипотезата на чл. 147, ал. 1, т. 1 ГПК по отношение на обстоятелствата, на които се основава възражението.

Решение № 98 от 29.06.2016 г. по т.д. № 1499/2015 г., I т.о.

Казусът: Водачът на лек автомобил навлязъл в насрещната лента за движение и предизвикал ПТП с насрещно движещият се лек автомобил, като на предната седалка на ударения автомобил се возил пътник. В следствие на катастрофата водачът на ударения автомобил и пътникът получили множество тежки телесни увреждания. Водачът, причинил ПТП, бил признат за виновен за настъпилото ПТП по образуваното НОХД, приключило със споразумение, като му е наложено наказание „Пробация”. Автомобилът, причинил ПТП, е имал валидна застраховка „Гражданска отговорност”. Предявени са субективно съединени искове от двамата пострадали от ПТП срещу застрахователя с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) за обезщетяване на вреди от непозволено увреждане при ПТП, ведно със законна лихва от датата на увреждането. Ответникът (застрахователят) първоначално оспорил исковете като неоснователни, а после направил предложение за частично обезщетение на претенциите на ищците. С отговора на исковата молба ответникът е направил също искане за изискване на преписката по НОХД (по което лицето, причинило ПТП, е осъдено), с оглед запознаване с материалите по него, тъй като приложените към исковата молба доказателства не са достатъчни за установяване на механизма на ПТП. В течение на процеса пред първоинстационния съд ответникът престирал сума, частично покриваща претенциите на ищците. В първото по делото съдебно заседание съдът е приел, че в отговора на ответника не се съдържа възражение за съпричиняване на вредоностния резултат, но е издал на застрахователя удостоверение, въз основа на което същият е получил исканите от него преписи от наказателното дело. След като се е запознал с тях, с молба до съда застрахователят въз основа именно на документите по наказателното производство е направил възражение за принос на ищеца за настъпването на ПТП. Наведено е, че приносът се изразява в това, че ищецът, след като е възприел по своя преценка наличието на опасност от челен удар с насрещно движещ се автомобил, е предприел забранени от ЗДвП действия – отклонил е автомобила си наляво, като е навлязъл в лентата за насрещно движение. Пояснено е, че дължимото поведение е било намаление на скоростта и спиране, като несъобразяването от ищеца с правилото на чл. 20 ЗДвП и предприетата от него маневра са в причинна връзка с настъпването на произшествието. Първоинстанционния съд е счел възражението за съпричиняване за преклудирано с аргумента, че е следвало да се направи до изтичане на срока за отговор на исковата молба. Първоинстанционният съд е решил, че обезщетението, престирано от застрахователя, е недостатъчно на база на претърпените имуществени и неимуществени вреди от ищците, и осъжда последния да доплати още пари. Застрахователят обжалвал в срок първоинстанционното решение. Във въззивната жалба са наведени доводи, че първоинстанционният съд не е преценил правилно събраните по делото доказателства, като е приел, че вина за настъпване на процесното ПТП има единствено единият водач (който е предизвикал ПТП) а не и ищецът (който е управлявал ударения автомобил). Изтъкнати са пак същите аргументи, изложени и пред първоинстанционния съд. Пострадалите изразяват становище за неоснователност на въззивната жалба и твърдят, че решението е законосъобразно, обосновано, постановено при съвкупна преценка на доказателствата по делото. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, като е счел, че присъдените обезщетения са справедливи и отговарят на претърпените вреди. Според въззивния състав възражението на застрахователя за съпричиняване не е наведено своевременно с отговора на исковата молба. Съставът посочил, че споделя изводите на Решение № 92 от 24.07.2013 г. на ВКС по т. д. № 540/2012 г., I т. о., ТК, съгласно което в производството по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд, и да бъде доказан по категоричен начин, при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела.

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса:

До кой момент може да бъде заявено надлежно възражение за съпричиняване (чл. 51, ал. 2 ЗЗД) в първоинстанционното производство и може ли това възражение да бъде направено след изтичане на срока за отговор на исковата молба?

По отношение на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, съставът на ВКС посочва, че с приложението на правилото на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е обусловено от наличието на причинна връзка между вредоносния резултат и поведението на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането. Приносът на пострадалия трябва да е конкретен – да се изразява в извършването на определени действия или бездействия, както и да е доказан, а не хипотетичен и предполагаем. Следователно обстоятелствата, които навежда страната и на които основава възражението си по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, също трябва да са конкретни. Поради това ако застрахователят не е могъл да узнае за тях преди изтичане на срока за отговор на исковата молба, те могат да бъдат наведени в първоинстанционното производство и след изтичането на този срок, тъй като съгласно чл. 147, ал. 1, т. 1 ГПК до приключване на съдебното дирене пред първата инстанция, страните могат да твърдят нови обстоятелства и да посочват и представят нови доказателства, ако не са могли да ги узнаят, посочат и представят своевременно. След като възражението за принос на пострадалия по чл. 51, ал. 2 ЗЗД може да се основава само на конкретни факти, страната не може да го направи преди да е могла да узнае за тях. В тази насока е и даденото разяснение в мотивационната част на т. 4 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС, според което общото правило за преклузия по чл. 133 във вр. с чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК с изтичане на срока за отговор на исковата молба се отнася само за възражения, основани на факти, съществуващи и узнати към този момент.

По съществото на делото съставът на ВКС счита, че въззивното решение е постановено в отклонение на задължителната практика на ВКС и дадения отговор на поставения процесуалноправен въпрос, като е допуснато съществено процесуално нарушение на чл. 147, ал. 1, т. 1 ГПК. Изводът на съдилищата за преклузия на възражението по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, направено в първата инстанция след изтичане на срока за отговор на исковата молба, е неправилен, тъй като възражението се основава на нови обстоятелства по смисъла на чл. 147, ал. 1, т. 1 ГПК. Поведението на пострадалото лице, участник в ПТП, и наличието на причинна връзка между него и вредоностния резултат са обективни факти, които могат да бъдат наведени от страната едва след тя е могла да узнае за тях. Ответникът по иска е направил с отговора на исковата молба доказателствено искане с оглед осигуряване на достъп именно до информацията относно обстоятелствата, формиращи механизма на произшествието, като веднага след узнаването им посредством издаденото му съдебно удостоверение, същият е навел новите обстоятелства, изразяващи се в конкретни действия на ищеца по съпричиняване на вредоностния резултат, които не са могли да му бъдат известни преди този момент.

Въззивното решение е отменено като неправилно в обжалваната част и е върнато на разглеждане от друг съдебен състав на въззивния съд с оглед липсата на произнасяне по своевременно направеното от ответника по иска възражение за съпричиняване на вредоностния резултат от пострадалия и за събиране на поисканите в тази насока доказателства.

20. За законната лихва, дължима от падежа до датата на подаване на молба за издаване на изпълнителен лист, не може да се издава заповед за незабавно изпълнение

Решение № 64 от 30.06.2016 г. по т.д. № 3531/2014 г., II т.о.

Казусът: Между Държавен фонд „Земеделие“ и ЕТ-земеделски прозводител бил сключен договор за субсидиране изхранването на животни и птици от Националния генофонд и контролираната част на популацията през 2009 г. с предмет предоставяне на целева субсидия на земеделския производител ЕТ за подпомагане изхранването на животни и птици от Националния генофонд в размер на 47 000 лв., както и целева субсидия за подпомагане изхранването на животни и птици от контролираната част на популацията в размер на 550 лв. срещу задължението на земеделския производител да запази и поддържа постоянен наличния брой декларирани животни и птици по вид и породи в сроковете, определени в договора и да отчита с декларация към Фонда броя на наличните животни и птици на всеки 12 месеца до изтичане срока на договора. В договора била предвидена отговорност за ЕТ, че при неизпълнение на задълженията му субсидията става изискуема, ведно със законната лихва от датата на получаването й. Фонда е превел по сметка на ЕТ цялата субсидия. Земеделския производител прекратил дейността като ЕТ и учредил ЕООД, чрез което започнал да упражнява същите дейности, които уражнявал като ЕТ. След тази промяна между Фонда и ЕООД бил сключен договор за новация, по силата на който ЕООД замества ЕТ в договора, а всички негови клаузи остават непроменени. По-голямата част от животните били отчуждени (чрез продажба на трети лица) по времето на действие на договора за субсидиране, за което Фондът е уведомен. Последният е уведомил ЕООД, че следва да възстанови получените от него средства в съответния размер за отчуждените животни. Доброволно изпълнение не е последвало и Фондът се снабдил със заповед за изпълнение и изпълнителен листза вземането си, заедно с лихвите от момента на отпускане на субсидията. ЕООД оспорил в срок издадената заповед. Фондът предявил иск с правно основание чл. 124, ал. 1 във вр. с чл. 422, ал. 1 във вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК, с който иска установяване съществуването на вземане в размер на сумата от 40 221 лв, представляваща дължима обратно субсидия поради неизпълнение на договора. С допълнителната искова молба ищецът прави изрично волеизявление за разваляне на процесния договор, поради неизпълнение от страна на ответника.

Въззивният съд е приел, че предявеният иск е основателен и ЕООД дължи връщане на част от субсидията, ведно със законна лихва от престирането на субсидията, съответна на намаления брой животни, за което намаление липсват обективни причини. Фонда в случая не бил направил валидно волеизявление за разваляне на договорната връзка с ответника. Исковата сума се претендира като договорено обезщетение за претърпени вреди, при доказано неизпълнение от страна на земеделския производител, а не на основание разваляне на договора.

Касационното обжалване е допуснато съгласно съгласно т. 1 на ТР № 1/09 г. от 19.02.10 г. на ОСГТК на ВКС за проверка на вероятната недопустимост на обжалваното въззивно решение.

В частта относно иска за установяване на вземането на стойност 40 221 лв по реда на чл. 422 ГПК не е допуснато касационно обжалване. Следователно с влязло в сила съдебно решение е установено вземането на Фонда на основание договора за субсидиране, ведно със законната лихва върху главницата. Основанието на вземането е обезщетение за неизпълнен договор по смисъла на чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 82 ЗЗД. Касационното обжалване е допуснато по отношение на вземането на Фонда, за което е издадена заповед на основание чл. 417, ал. 1, т. 2 ГПК и изпълнителен лист за сумата 11 555 лв – законна лихва върху главницата от 40 221 лв, начислена от момента на отпускане на субсидията. В процесния случай заповедта по чл. 417, ал. 1,т. 2 ГПК е издадена на основание извлечение от счетоводните сметки на Фонда. Извлечението от счетоводните записвания на държавните учреждения, каквото е и Фонда, е акт, за които законодателят е създал правна възможност да се издава заповед за изпълнение и разпореждане за незабавно изпълнение и изпълнителен лист. Заповедното производство по чл. 417 ГПК е формално и съдът е обвързан в преценката си на акта само от външна страна, за да приеме, че удостоверява подлежащо на изпълнение вземане срещу длъжника. С т. 4.а. от Тълкувателно решение 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по т.д. 4/13 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че законната лихва върху вземането за периода от датата на падежа до подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение не може да бъде издадена. В мотивите на посоченото решение е възприето и разяснението, направено в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 28.12.2005 г. по т.д. № 1/2004 на ОСГТКна ВКС, че относно законната лихва от падежа до датата на подаване на молбата за издаване на изпълнителен лист, не може да се издава заповед за незабавно изпълнение, тъй като в това производство съдът проверява само формалната доказателствена сила на изпълнителното основание и не може да се основава на данни, които стоят извън това удостоверяване. След допускане на разглежданото в настоящето производство решение до касационно обжалване, по реда на чл. 290 ГПК постановено Решение № 59 от 10.05.2016 г. по т.д. 623/15 г., ВКС, ІІ ТО, съгласно което е недопустимо издаването от заповедния съд на заповед по чл. 417 от ГПК и разпореждане за издаване на изпълнителен лист за законната лихва за периода от датата на падежа на главното вземане (настъпване на основанието за връщане на паричната помощ) до подаване на заявлението. От това правило е заключено, че доколкото искът по чл. 422, ал. 1 ГПК има за предмет установяване на вземането, за което е издадена заповед по чл. 417 ГПК, то при недопустимост на заповедта по чл. 417 ГПК, съдебното решение за установяване на това вземане също е недопустимо. Поради това съставът на ВКС счита, че не е следвало да издава заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК в полза на Фонда за сумата на законната лихва за забава, тъй като това вземане, не е установено с формалната доказателствена сила на документа по чл. 417, ал. 1, т. 2 ГПК, то и съдебното решение за установяване на това вземането, за което е издадена тази заповед също е недопустимо.

Решението на въззивния съд е обезсилено и производството е прекратено като недопустимо в тази му част.

21. Въззивният съд трябва да действа като решаваща, а не като проверяваща инстанция

Решение № 130 от 26.06.2016 г. по т.д. № 748/2015 г., I т.о.

Казусът: Възникнал е правен спор между две страни, предявени са искове от ищеца, а ответника ги счита недопустими и неоснователни. И двете страни са изложили съображения, с които подкрепят и аргументират застъпените от тях позиции в процеса. Първоинстанционният съд е постановил решение, което е немотивирано и неясно, като част от възраженията на ответника изобщо не са обсъдени. Въззивният съд е обезсилил решението на първоинстанционния съд. Счел е, че произнасянето на първоинстанционния съд не може да доведе до решаване на поставения по делото спор в обективните му предели по чл. 298, ал. 1 ГПК, като най-важните въпроси в делото изобщо не са коментирани. Решението на въззивния съд е обжалвано. В касационна жалба ищецът е посочил, че обжалваното решение е неправилно, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, като изтъква, че въззивният съд е трябвало да реши делото, а не да го обезсилва. Ответникът поддържа, че обжалваното решение е правилно и моли да бъде оставено в сила.

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса:

Липсата на мотиви (включително лаконичното изложение на такива), съответно противоречие или непълнота на мотиви на първоинстанционния съд, може ли да бъде основание за обезсилване на първоинстанционното решение и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд или въззивният съд следва да реши спора по същество?

По отношение на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, съставът на ВКС посочва, че съобразно т. 19 от Тълкувателно решение № 1/ 04.02.2001 г. по тълк.д. № 1 / 2000 г. на ОСГК на ВКСпредмет на въззивното производство е самият материалноправен спор, като дейността не е проверяваща спрямо изводите на първата инстанция. Във възивното производство съдът следва да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото и да направи свои фактически и правни изводи по съществото на спора. В тази връзка въззивната инстанция следва да изложи собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. С Тълкувателно решение № 1 / 2013 г. по тълк.д.№ 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че ограниченията в обсега на въззивната дейност при липса на оплакване във въззивната жалба се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсимиране на установените факти под приложимата материалноправна норма и при приложението на императивна материалноправна норма. Съставът на ВКС посочва, че основанията за недопустимост на съдебното решение са изброени в т. 9 на ППВС № 1/85 г. Посочената задължителна практика очертава хипотезите, при които решението е недопустимо, а именно поради 1) липса на право на иск; 2) ненадлежното упражняване, оттегляне и отказ от иск; 3) липса на искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие по устно предявен иск. В т. 9 от ППВС е посочено, че в тези случаи втората инстанция трябва да обезсили решението и да прекрати производството, а в случаите на недопустимост, поради неподведомственост или родова неподсъдност на спора, второинстанционният съд следва да се изпрати делото за разглеждане на компетентния орган или съд. В случаите, когато съдът не е разгледал иска на предявеното основание, или е разгледал иск, който не е предявен, вместо предявения такъв, решението е недопустимо и втората инстанция, като го обезсили, изпраща делото на първоинстанционния съд, за да разгледа предявения иск.

По съществото на делото съставът на ВКС приема, че въззивното решение е постановено в пълно несъответствие с посочената задължителна практика на ВКС, поради което следва да бъде отменено и върнато на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав. Решаващият състав е обезсилил първоинстанционното решение заради извършени процесуални нарушения във връзка с преценката на доказателствения материал, необоснованост на фактическите и правни изводи или липсата, непълнота или противоречие в мотивите, които нарушения не представляват основания за недопустимост на съдебното решение, следователно не обуславят обезсилването му. Смесването на основанията за неправилност и недопустимост на съдебния акт е довело до допускане от самия въззивен съд на съществено процесуално нарушение, изразяващо се в неформиране на свои фактически и правни изводи по съществото на спора. Въззивния съд в разрез с очертаните по-горе правомощия на въззивната инстанция е действал като контролноотменителна, а не като инстанция по съществото на спора, осъществявайки проверяваща, вместо решаваща дейност.

22. С писмената защита не могат да бъдат направени процесуално валидни възражения относно за съществуването или несъществуването на материалното право, предмет на иска, ако те се излагат за първи път в нея

Решение № 130 от 26.06.2016 г. по т.д. № 748/2015 г., I т.о.

Казусът: Между търговци възникнал спор за три търговски марки. Единият от търговците твърди, че другият нарушавал правата му върху марките като използвал в търговската си дейност знак, идентичен или сходен с регистрираните марки като предлагал за продажба и рекламирал стоки, влизащи в обхвата на закрита на марките чрез използването на домейн име. Твърди също, че той използвал в търговските си книжа и реклами същия знак, поставял го върху стоките, произвеждани от него и използвал сходен на марките знак в търговското си наименование. Предявил искове с правно основание чл. 76, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ЗМГО и искане по чл. 76, ал. 2, т. 3 ЗМГО. Другият търговец с отговора на исковата молба оспорил претенциите на ищеца като неоснователни и недоказани. Първоинстанционният съд е постановил решение, с което уважавил част от исковете (за две от марките), а други отхвърлил. Ищецът е оспорил решението в частта, в която част от исковете му не са уважени. Ответникът по въззивната жалба я оспорил като неоснователна. Освен вече изложените пред първоинстанционния съд съображения, с писмена защите ответникът изложил нови такива – възражение за недопустимост на исковете поради погасяването на правото върху марките в хипотезата на чл. 23, ал. 1, т. 1 ЗМГО. Въз основа на направеното във въззивната инстанция възражение на ответника въззивният съд приел, че ищецът не е представил доказателства, които да установяват подновяването на регистрацията по реда на чл. 39 ЗМГО. Доказването на този факт било в тежест на ищеца, поради което съобразно правилото на чл. 153, ал. 1 ГПК следвало да се приеме, че той е останал недоказан. Според съставът на въззивния съддействието на регистрацията било прекратено при условията на чл. 23, ал. 1, т. 1 ЗМГО, с което на основание ал. 3 от същата разпоредба било погасено и правото върху марките. Правните последици от настъпването на този юридически факт се изразяват с невъзможността да бъде търсена и получена правна закрила на нарушението на абсолютното право след датата на неговото погасяване. Така на основание възражението на ответника, изложено в писмената му защита пред въззивната инстанция, въззивният съд е постановил решение, с което отменил първоинстанционното решение в частта, в която е уважил исковете за защита на марките, като вместо което отхвърлил предявения иск и потвърждавил решението в останалата му част.

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса:

Допустимо ли е с писмената защита пред въззивната инстанция за пръв път да бъдат въведени възражения, свързани с настъпили до приключване на въззивното производство факти и как следва да процедира съдът, с оглед защитата на противната страна в производството?

По отношение на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, съставът на ВКС констатира, че страните в исковия граждански процес са носители както на процесуалното правоотношение, така и често на материалноправното отношение. За разлика от процесуалноправните възражения, чиито срокове за упражняването им са свързани с упражняването на процесуалните права в хода на цялото производство, сроковете за въвеждане на защитните материалноправни възражения, с оглед характера им на пряко рефлектиращи върху спорното право, са ограничени във времето. Така ответникът, под страх от преклузия, следва да изчерпи всичките си възражения с отговора на исковата молба по чл. 131 ГПК. Ако не стори това, той губи възможност да релевира възраженията, които е могъл и е трябвало да направи. Разпоредбата на чл.133 ГПК изрично регламентира предметния обхват на преклузиите, които настъпват с изтичане на срока за отговор на исковата молба. Съгласно т. 4 на ТР на ОСГТК № 1/13 г. по силата на концентрационното начало в процеса страната не може да поправи пропуските си пред въззивната инстанция, които поради собствената си небрежност е пропуснала да направи пред първата. Поради това, извън така очертаните с чл. 133, във вр. с чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК срокове, ответникът може да въвежда само доводи за недопустимост на иска, да оспорва основателността му поради нарушение на императивна правна норма, изведено от това, че за тези обстоятелства съдът следи служебно и да признае иска. Може да въведе и материалноправни възражения, но само при определени условия, подробно разгледани в цитираната т. 4 на ТР на ОСГТК № 1/13 г. След определението на съда, с което се дава ход на устните състезания, страните вече не могат валидно да осъществяват процесуални действия, дължими и свързани с фази на производството, които са приключили. Уредената възможност за представяне на писмена защита при определени условия (при фактическа и правна сложност на делото) не променя това разбиране, тъй като съставлява едниствено писмено излагане на доводите и аргументите в подкрепа на становището на страните по съществото на спора. Писмената защита не е дори продължение на устните състезания, тъй като тя само обективира това, което страната вече е изложила устно пред съда. Тя не установява процесуална възможност за въвеждане на нови, невъведени в производството обстоятелства, нито позволява за първи път да бъдат правени възражения, спрямо които противната страна не може да ангажира становище. Следователно, с писмената защита през въззивна инстанция не могат да бъдат направени валидни възражения, щом те за първи път пред нея се изтъква съществуването или несъществуването на материалното право, предмет на иска. Ако ответникът е въвел такова въъзражение, задължение на съда е да отмени хода по същество и съответно да даде възможност на ищеца по иска да се защити срещу твърдяния като осъществен правопогасяващ факт, за да може този факт да бъде обосновано съобразен в съдебният акт.

По съществото на делото съставът на ВКС приема, че въззивният съд изрично се е позовал и разгледал правопогасяващото възражение, направено с писмената защита на ответника по иска, с което същият е поддържал липса на предмет на закрила – редовно регистрирана марка към този момент. Съставът не само е разгледал това възражение и е основал решението си за отхвърляне на претенцията с него, но от него е извел недоказаност на подновяването на регистрацията на процесните марки по реда на чл. 39 ЗМГО, въпреки че не е уведомил ищеца по спора за това възражение, нито му е дал възможност да ангажира становище, респективно да представи доказателства в тази насока.

Въззивното решение е отменено в частта, в която въззивният съд се е произнесъл по възражението на ответника, изложено в писмената му защита пред въззивната инстанция и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

23. Промяната в правното основание на иска чрез становище по проектодоклада пред първоинстанционния съд представлява нередовност, която подлежи на отстраняване

Решение № 12 от 27.06.2016 г. по т.д. № 2573/2014 г., II т.о.

Казусът: Между дружество (изпълнител) и община (възложител) бил сключен договор за възлагане на малка обществена поръчка по реда на ЗОП (отм.) с предмет довършителни дейности по изграждане на детска градина. Уговорените в договора довършителни работи били извършени и приети от възложителя, който заплатил уговорената в договора сума. Извън обема на договорените и разплатени работи, въз основа на устна договорка между кмета на населеното място и търговеца, били извършени допълнителни довършителни работи (парна инсталация, ВиК инсталация и др.), без които детската градина не можела да функционира нормално. Кмета обещал, че ще последва процедура по ЗОП (отм.), която да валидира сключения между тях договор. Извършените на обекта допълнителни дейности били наблюдавани и контролирани от кмета и длъжностни лица от общинската администрация, като никой от тях не се е противопоставил и е нямал възражения по отношение на вида, количеството и качеството им. На дружеството не било заплатено за извършените допълнителни работи, съобразно уговореното с изпълнителя (на основание сключения последващ устен договор, т.е. основанието е договорно) поради което то предявило иск срещу възложителя за сумата, представляваща стойността на извършените довършителни работи.

В становище по проектодоклада на първоинстанционния съд процесуалният представител на ищеца за първи път изложил твърдения за неоснователно обогатяване и липса на договор между страните. Поради противоречивите твърдения, изложени от ищеца (че задължението е дължимо на договорно, а след това на извъндоговорно основание), исковата молба е оставена без движение за отстраняване на наредовностите. Впоследствие нередовността не била отстранена, но въпреки това първоинстанционният съд е счел, че нередовността била отстранена и е разгледал иска. Първоинстанционният със е приел, че допълнителният устен договор между страните е нищожен поради липса на форма и неспазване на законовата процедура. В случая предявеният иск бил квалифициран с доклада по делото с правно основание чл. 61, ал. 2 ЗЗД и отношенията между страните във връзка с изпълнението на допълнителните СМР следвало да се уредят на плоскостта на неоснователното обогатяване при воденето на чужда работа без пълномощие. Тъй като извършените от изпълнителя допълнителни работи са били предприети и в собствен интерес, тъй като била целена търговска печалба и постигане на облага извън установения ред по ЗОП (отм.), възложителят следвало да отговаря до размера на обогатяването, изразено в увеличената стойност на обекта в резултат на извършените от изпълнителя допълнителни СМР.

Въззивният съд е отменил решението на първоинстанционния съд, като е приел, че последният неправилно квалифицирал претенциите на ищеца като извъндоговорни – налице били три уточнителни молби, в които се сочело, че задължението е дължимо на основание сключения между страните устен договор. При тези факти предявеният иск бил с правно основание чл. 266 ЗЗД, тъй като ищецът се позовава на наличието на изрично възлагане от страна на ответника на описаните в исковата молба СМР. Според съда не е билоустановено валидно сключване на договор за изработка с предмет изпълнение на описаните в исковата молба СМР от страна на кмета на общината, както и тяхното изпълнение от страна на ищеца по твърдените видове, количество, качество с негови средства и на описаната в исковата молба стойност.

Касационното обжалване е допуснато съгласно съгласно т. 1 на ТР № 1/09 г. от 19.02.10 г. на ОСГТК на ВКС за проверка на вероятната недопустимост на обжалваното въззивно решение.

Съставът на ВКС счита, че въззивният съд като е разгледал и отхвърлил иска, квалифицирайки претенциите на ищеца като такива на договорно основание (чл. 266 ЗЗД), не е предприел дължимите действия по отстраняване на нередовността на исковата молба. Недостатъкът в съдържанието й по чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК е от вида на неотстранимите пред касационната инстанция, поради което решението на въззивния съд подлежи на обезсилване – в хипотезата на нередовност на исковата молба по чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК продължава да е актуално ТР № 1/2001 год. от 17.07.2001 год. по гр.дело № 1/2001 год. на ОСГК на ВКС.

Решението на въззивния съд е обезсилено и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав за отстраняване на нередовността чрез уточняване основанието на иска.

24. Съдът е длъжен да спре производството, когато установи наличие на преюдициалност между разглежданото дело и друго дело

Решение № 9 от 21.06.2016 г. по т.д. № 2235/2014 г., II т.о.

Казусът: Между търговци бил сключен договор за продажба на бетон, доставен на 3 пъти, което се удостоверява с 3 броя фактури. Фактурите са осчетоводени редовно в счетоводните книги на купувача и продавача. Купувачът издал в полза на продавача запис на заповед. Въз основа на този запис на заповед на продавача бил издаден изпълнителен лист и е образувано изпълнително дело. Чрез принудително изпълнение, след запор, била събрана по-голямата част от вземането на провадача, но е останал непогасен остатък.Продавачът предявил иск с правно основание чл. 327, ал. 1 ТЗ за заплащане на цялата сума за доставения бетон, ведно с лихви за забава за всяка една от доставките. Купувачът оспорил предявените искове. Първоинстанционният съд увалил предявения иск, като осъдил купувача да заплати на продавача изцяло сумите, посочени във фактурите.

Във въззивното производство са били изложени твърдения за висящо дело пред ВКС, образувано по спор между страните по предявен от купувача иск с правно основание чл. 124 ГПК за установяване, че не дължи на ищеца сумата, посочена в издадения запис на заповед, тъй като тя е дължима по договорите за търговска продажба, обективирана във трите издадени, и са били представени доказателства за предмета и етапа на развитие на производството по този спор.

Въззивният съд е приел, че с оглед предмета на производството в тежест на ответника е да докаже, че записът на заповед обезпечава плащането по фактурите, тъй като той черпи благоприятните последици от този факт. След съвкупната преценка на доказателствата е намерил, че по делото не е доказано записът на заповед да обезпечава плащането на сумите по фактурите и като е приел, че извършеното по принудителното изпълнение плащане е в по-малък от дължимия размер, както и че самият ищец не е приел, че плащането по записа на заповед погасява вземането по фактури, при липса на други годни доказателства за това, е заключил, че не е доказана връзката на записа на заповед с вземанията по фактурите. С оглед на това въззивният съд е достигнал до извода, че на основание чл. 327, ал. 1 ТЗ ответникът дължи да плати цената на доставената му стока, както и на основание чл. 86 ЗЗД лихвата върху нея за периода на забавата.

В хода на производството през ВКС е постановено решение, в което приета за установена връзката между записа на заповед и каузалните правоотношения, породени от договорите за продажба на бетон. В решението е направен извод, че дължима по менителничния ефект, и съответно по издадения въз основа на него изпълнителен лист, е именно сумата по фактурите, за която не се спори между страните. Поради това е прието, че предявеният отрицателен установителен иск (чл. 124, ал. 1 ГПК) е само частично основателен, тъй като продавачът през принудително изпълнение е събрал част от вземането си, т.е. искът е основателен само за несъбраната част.

Касационното обжалване е допуснато съгласно съгласно т. 1 на ТР № 1/09 г. от 19.02.10 г. на ОСГТК на ВКС за проверка на вероятната недопустимост на обжалваното въззивно решение.

Съставът на ВКС приема, че въззивното решение е недопустимо. Производството по предявения отрицателен установителен иск за недължимост на сумата, посочена в записа на заповед, се е явявало преюдициално по отношение на производството по настоящото дело. Този извод следва от обстоятелството, че в предмета на спора по посоченото производство, образувано по иска с правно основание чл. 124 ГПК, е било включено и каузалното правоотношение – правоотношението по договори за доставка на бетон, за които са съставени фактури, във връзка с което е издаден записът на заповед, поради което в тази хипотеза, съгласно мотивите на постановеното решение и т. 17 от ТР № 4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК, подлежи на изследване и каузалното правоотношение. Въпросът за връзката на записа на заповед и посоченото каузално правоотношение е от значение за изхода на настоящото дело и този въпрос е бил включен в предмета на делото, образувано по предявения от ответника в отделно производство отрицателен установителен иск (чл.124 ГПК). Доказателства за предмета и висящността на производството по този иск са били представени във въззивното производство, но въззивният съд не е взел предвид връзката на преюдициалност на двете производства и не е спрял производството по настоящото дело, въпреки наличието на предпоставките на чл.229, ал. 1, т. 4 ГПК. По този начин въззивният съд е постановил обжалваното решение при наличие на отрицателна процесуална предпоставка – наличието на друг висящ спор между същите страни, решението по който има значение за правилното решаване на спора по настоящото дело, и това е довело до недопустимост на въззивното решение.

Въззивното решение е обезсилено и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, като при новото разглеждане на делото от въззивния съд производството не следва да се спира, тъй като преюдициалното производство е приключило с влязло в сила решение, и това решение следва да бъде взето предвид от съда при постановяване на решението по настоящото дело.

25. Aктивна легитимация по чл. 625 ТЗ

Решение № 75 от 20.06.2016 г. по т.д. № 1608/2015 г., II т.о.

Казусът: Въз основа на междуправителствена спогодба за финансово сътрудничество през 1999 г. Немската кредитна институция за възстановяване (KFW) се е съгласила да отпусне кредит на Република България за сума в размер на 9 000 000 DM. Съгласно спогодбата този заем е целеви – предвиден е за изграждането и оборудването на тържища и пазари на производители на плодове и зеленчуци. В спогодбата е уговорено също, че правителството на Република България, доколкото не е заемополучател, след съгласуване с министъра на финансите, ще гарантира пред KFW всички плащания по задълженията на кредитополучателите въз основа на договорите, които следва да бъдат сключени. В изпълнение на спогодбата Министерството на земеделието, горите и аграрната реформа (Д. Т. – сега Министерство на земеделието и храните, поради което в текста като събирателно понятие за двете ще излозвам Министерството) и KFW на 21.10.1999 г. сключили договор за заем, с който KFW се е съгласила да отпусне кредит на Република България за сума в размер 9 000 000 DM, а Република България от своя страна е натоварила Министерството да изпълни проект – „Програма за изграждане на тържищни структури за плодове и зеленчуци“ по междуправителствената спогодба, и да сключи допълнително кредитно споразумение при удовлетворителни за KFW условия. С подписаното между Министерството и търговско дружество на 09.08.2000 г. допълнително кредитно споразумение Министерството се съгласило да отпусне на дружеството заем в размер 8 392 000 DM за срок 15 години при 5-годишен гратисен период за развиване на дейността, описана в проекта. Счетоводни документи във връзка с кредита са били водени от KFW, Министерството не е водило никакви счетоводни документи във връзка с предоставения кредит. KFW е превеждала директно средствата на дружеството-кредитополучател.Дружеството-кредитополучател било в тежко финансово положение и не погасявало задълженията си както по кредита, така и към други кредитори. Министерството, в качеството си на кредитор, предявило иск с правно основание чл. 625 ТЗ за откриване на производство по несъстоятелност по отношение на дружеството-кредитополучател.

При постановяване на решението си първоинстанционният съд е констатирал, че по счетоводен баланс към 30.06.2011 г. задълженията на дружеството-кредитополучател са в размер на над 8 милиона, а имуществото му е в размер на 5 599 хил. лв. Съдът е споделил заключението си вещото лице, според което към датата на подаване на молбата за откриване на производство по несъстоятелност дружеството не е в състояние да погаси задълженията си към кредиторите. Министерството безспорно било кредитор на дружеството, към което са налице неплатени задължения от страна на длъжника и поради невъзможност за тяхното реализиране, са предприети действия за обявяването му в несъстоятелност. Искът на Министерството е бил уважен и дружеството било обявено в несъстоятелност

Въззивният съд е отменил първоинстанционното решение и е отхвърлил предявения иск. Приел е, че Министерството е само изпълнител на проекта, а финансирането се осигурява от KFW, и само последната е кредитор. Министерството не било търговец, а бюджетно учреждение, поради което няма фунциите да отпуска кредити. Всички условия по кредита били определени от KFW, а не от Министерството. Съставът на въззивния съд е подчертал и факта, че Министерството не притежава никакви първични счетоводни документи за извършени преводи. Съдът е посочил, че кредиторът, осигуряващ финансирането на проекта, който е отпускал кредитните траншове е KFW, а не министерството, защото договорът за паричен заем е реален договор по дефиниция, и само заемодателят, който реално е предоставил средствата, има качеството кредитор. Поради това съставът на въззивния съд е приел, че Министерството не се легитимира като кредитор по допълнителното кредитно споразумение, поради което няма процесуалната легитимация по чл. 625 ТЗ, а освен това не установява материалноправна такава.

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите:

1. Задължен ли е съдът да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, твърдения и възражения на страните от значение за изхода на спора в тяхната съвкупност и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тези доказателства, твърдения и възражения?

2. Следва ли съдът да приложи правилата за тълкуване на договорите по чл. 20 ЗЗД, от които произтича процесното правоотношение и при формиране на правните и фактически изводи да търси общата воля на страните, произтичащи от тези договори?

По първия процесуалноправен въпрос съставът на ВКС споделя константната съдебна практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, например Решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г., ТК, ІІ т. о., Решение № 206/31.07.2015 г. по гр. д. № 6832/2014 г., ГК, IV г. о., Решение № 134/30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г., ТК, II т. о. и други, съгласно които въззивният съд е длъжен да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата за доказателствена тежест правнорелевантни факти, като обсъди в тяхната съвкупност и взаимна връзка всички допустими, относими и представени своевременно доказателства и релевирани своевременно възражения на страните, както и техните доводи съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство и спорните пред въззивния съд факти – чл. 269 ГПК.

По втория процесуалноправен въпрос съставът на ВКС също споделя константната съдебна практика на ВКС, създадена с множество решения по реда на чл. 290 ГПК – Решение № 80/8.05.2012 г. по гр. д. № 1315/2010 г., ГК, IV г. о., Решение № 89/17.07.2009 г. по т. д. № 523/2008 г., ТК, II т. о., Решение № 103/6.11.2012 г. по т. д. № 632/2011 г., ТК, I т. о., Решение № 115/1.11.2010 г. по т. д. № 939/2009 г., ТК, I т. о., Решение № 546/23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г., ГК, IV г. о., Решение № 16/28.02.2013 г. по т. д. № 218/2012г., ТК, II т. о., Решение № 157/30.10.2012 г. по т. д. № 696/2011 г., ТК, II т. о. и други. В своята постоянна практика ВКС приема, че когато е налице съмнение, неяснота или двусмисленост в договорните клаузи, действителната обща воля на съконтрахентите се установява чрез тълкуване на отделните уговорки при спазване на въведените с чл. 20 ЗЗД критерии – във връзка една с друга, в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, без да се подменя формираната при сключване на договора и обективирана в съдържанието му воля на договарящите. При изясняване на действителната воля на страните освен общото тълкувателно правило на чл. 20 ЗЗД решаващият съд следва да отчете и съпостави свързаните със сключването на договора факти, да изследва обстоятелствата, при които е сключен договора, и въз основа на относимите към тях доказателства да установи релевантните за договорното правоотношение факти и обстоятелства и изясни възникналите между страните правоотношения.

По съществото на делото съставът на ВКС приема, че изводът на въззивния съд, че Министерство не се легитимира като кредитор, е неправилен. Този извод е направен при тълкуване на волята на страните въз основа само на на някои от клаузите от допълнителното кредитно споразумение, без да са съобразени други важни разпоредби и без да са анализирани и съпоставени свързаните със сключването на процесния договор факти. Договорът, сключен въз основа на спогодбата, е одобрен от Министерския съвет и е ратифициран. Правоотношението по допълнителното кредитно споразумение е възникнало между Министерството и дружеството, а не между KFW и дружеството. Въззивната инстанция не е съобразила, че дружеството е признало обстоятелството, че дължи връщане на вноските по заема на Министерството по допълнителното кредитно споразумение.

Въззивното решение е отменено и делото е върнато на въззивния съд за ново разглеждане от друг съдебен състав. При новото разглеждане на делото въззивната инстанция следва да допусне съдебно-икономическа експертиза за установяване на актуалното икономическо и финансовото състояние на длъжника, предвид изтеклия тригодишен срок от заключенията на последнатасъдебно-икономическата експертиза.

26. Как тече давността в изпълнителния процес и как рефлектира образуването на ново изпълнително дело при вече погасено по давност право

Решение № 12 от 02.06.2016 г. по т.д. № 3788/2014 г., I т.о.

Казусът: Физическо лице (издател) издало три броя записи на заповед в полза на друго физическо лице (поемател). Въз основа на тях поемателят се снабдил с изпълнителен лист и образувал изпълнително дело, като последното изпълнително действие е извършено през семптември 2005 г. През октомври 2007 г. съдебният изпълнител издал постановление за прекратяване на изпълнителното дело поради бездействие на взискателя. През май 2011 г., въз основа на издадените изпълнителни листове, поемателят образувал ново изпълнително дело при друг съдебен изпълнител. Издателят предявил отрицателен установителен иск (чл. 124, ал. 1 ГПК), с който иска да се признае за установено, че към датата на образуване на второто изпълнително дело, исковете са погасени по давност и поради това сумите по тях се явяват недължими. Поемателят оспорил иска и навел аргументи, че давността не е изтекла поради прекъсването й с подадената молба за издаване на изпълнителен лист (2011 г.). Поемателят предявил в срок, през януари 2013 г., насрещен иск с правно основание чл. 534 ТЗ за неоснователно обогатяване на сумите по записите на заповед.

Въззивният съд е приел, че тъй като менителничните искове на приносителя по процесните записи на заповед са погасени по давност, за него е възникнало правото на специалния субсидиарен иск за неоснователно обогатяване (чл. 534, ал. 1 ТЗ) срещу издателя на ефектите. Счел е за неоснователно възражението на издателя на ефектите, че искът за неоснователно обогатяване е погасен по давност, като е установил, че искът е предявен в тригодишния срок, считано от септември 2010 г. – датата на погасяване на вземанията по процесните записи на заповед поради давност. За да определи датата, на която вземанията по процесните записи на заповед са се погасили по давност, съдът е приел, че по време на висящ изпълнителенпроцес относно тези вземания давност не тече, като изпълнителният процес се прекратява по силата на закона с настъпване на основанията, визирани в чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК и от този момент започва да тече нова погасителна давност.

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите:

1. От кой момент започва да тече давността за прекия менителничен иск, когато приносителят се е снабдил с изпълнителен лист въз основа на менителничния ефект и е образувано изпълнително дело за събиране на вземането по записа на заповед?

2. Тече ли давностният срок или се спира на основание чл. 115, ал. 1, б. “ж” ЗЗД при заведено и висящо изпълнително дело, образувано въз основа на издаден изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание?

 По отношение на въпросите, по които е допуснато касационно обжалване, съставът на ВКС посочва, че по поставените въпроси е е налице задължителна практика на ВКС, формирана с ТР № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. по тълкувателно дело №2/2013 г. на ОСТК на ВКС. В него е прието, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК (чл. 330, ал. 1, б. „д” ГПК-отм.), нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. Поради това когато поемателят се е снабдил с изпълнителен лист въз основа на менителничния ефект и е образувано изпълнително дело за събиране на вземането по записа на заповед, но същото е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, новата погасителна давност за предявяване на пряк менителничен иск по чл. 538 ТЗ тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. Също в т. 10 на ТР № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. по тълкувателно дело № 2/2013 г. на ОСТК на ВКС е прието, че съгласно чл. 116, ал. 1, б. „в” ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането, но от този момент започва да тече нов давностен срок. В изпълнителния процес давността не спира, защото кредиторът може да избере дали да действа (да иска нови изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен), или да не действа (да не иска нови изпълнителни способи).

По съществото на делото съставът на ВКС приема, че въззивният съд правилно е приел, че е изтекъл давностният срок по чл. 531, ал. 1 ТЗ за предявяване на прекия менителничен иск. Неправилен е обаче изводът му за момента, в който е изтекъл давностният срок – септември 2010 г., доколкото неправилно е определен моментът, в който срокът е започнал да тече. В противоречие със задължителните указания в ТР № 2/2013 по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСТК на ВКС е изводът на въззивния съд, че при прекратяване на изпълнителното производство ex lege в хипотезата на чл 433, ал. 1, т. 8 ГПК, новият срок на погасителната давност за вземането, предмет на изпълнителното производство, тече от датата на прекратяването на производството и съответно изтича три години след това. Съгласно със задължителните указания в ТР № 2/2013 по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСТК на ВКС новата погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. В случая, видно от постановлението от за прекратяване на изпълнителното дело, последното изпълнително действие е извършено през септември 2005 г. Именно от тази дата е започнал да тече тригодишният давностен срок по чл. 531, ал. 1 ТЗ, като същият е изтекъл на 04.09.2008 г. Без значение е обстоятелството, че по издадения въз основа на записа на заповед изпълнителен лист от 2004 г. е било образувано ново изпълнително дело през май 2011 г., тъй като към тази дата вземането по записа на заповед вече е било погасено по давност. Следователно от 04.09.2008 г. е започнал да тече тригодишният давностен срок по чл. 534, ал. 2 ТЗ, като същият е изтекъл през септември 2011 г. Насрещният осъдителен иск по чл. 534 ТЗ е предявен след изтичането на този срок (на 23.01.2013 г.), поради което същият е погасен по давност. Като е уважил иска по чл. 534, ал. 1 ТЗ, който е бил погасен по давност, въззивният съд е постановил неправилно решение.

Въззивното решение е отменено в частта, в която е уважен искът на ответника с правно основание чл. 534 ТЗ и последният иск е отхвхвърлен като погасен по давност.