(статията е публикувана за пръв път в сп. Критика и хуманизъм. Мишел Фуко: начини на употреба. Том I: Подчинение и критика, 2015, № 1 (44), с. 137-157)

 

I have a drone!”[1]

Война на дронове

 

“Ако Apple правеха оръжия,

те без съмнение щяха да бъдат дронове”[2]

Том Енгилхард

 

 

Към 2014 г. три държави са използвали безпилотни самолети (дронове), за да нанасят военни удари по сухопътни цели[3]: Израел (първата държава, използвала дронове за поразяване на цели[4]), САЩ (притежаваща над 7000 дрона, разположени над Иран, Ирак, Афганистан, Йемен, Пакистан, Либия, Сомалия, Сирия, както и на границата между САЩ и Мексико. Към юли 2013 г. притежаваните от САЩ дронове са убили между 2039 и 3370 души) и Великобритания. През 2005 г. Хизбула е използвала разузнавателен дрон срещу Израел. Дроновете са предназначени за т. нар. “малки войни”, водени срещу групи, обозначавани като “бунтовници” и “терористи”, които не разполагат със сериозна военна техника и организация. Именно поради това САЩ използват дрони в Близкия изток, но не и срещу Китай или Русия. Дроновете имат три важни предимства: те са по-безопасни (нямат екипаж, който може да пострада), по-евтини (десетки пъти от управляваните бойни самолети) и по-издържливи (могат да кръжат във въздуха без презареждане на гориво повече от 40 часа).[5] Все по-честото използване на атакуващи дронове поставя редица въпроси към начините на тяхната употреба в съвременните военни конфликти.

 

Обхват и цели на изследването

Традиционно войната е формално обявена ситуация, в която убийството на друго човешко същество е позволено. Съзнателното причиняване на смъртта на “врага” – на всеки войник, принадлежащ към насрещната страна във войната, е не само ненаказуемо, но в някои случаи е и задължително. Войната декриминализира актa на убийството. То се разглежда като “умъртвяване” на неприятеля, на врага, което не е “убийство”. С напредването на военната техника се изобретяват все по-нови начини за умъртвяване на врага, някои от които заплашват легитимността на самата война и могат да превърнат умъртвяването на врага отново в убийство. Именно въпросът за рекриминализирането на умъртвяването в новите форми за водене на военни действия е единият от двата основни акценти в настоящото изложение.

Втортият въпрос, който ще бъде разгледан в настоящото изложение е как дистанционната война деформира практиките на съпротива и по-конкретно: дали развъплътяването на военните (изчезването на техните тела от полесражението) води до превръщането на цивилните в “чисти” (органични и показно уязвени) тела? Дали експертният характер на дистанционната война, в която военните са “програмисти” може да бъде една от причините за увеличаващия се брой случаи на терористични атаки срещу цивилното население? Този втори въпрос ще бъде разгледан в неговата връзка с първия, като ще бъдат използвани две линии (оси) на обосноваване: а) виртуализация на стрелеца (дрон) – геометризация на жертвата (bug splats); и б) демонизиране на западната цивилизация (от гледна точка на атакувания с дронове) – рептиализация на терористите (от гледна точка на атакуващия с дронове).

 

Въоръжаването и отдалечаването от смъртта

Именно опасността от рекриминализация на определени умъртвявания, които към настоящия момент се легитимират като военни действия, обуславя и възприемането в настоящото изложение на начина, по който се причинява смъртта на врага, като критерий за историческото проследяване на войната и военната техника. Първоначално смъртта на врага е била причинявана чрез пряк (директен) контакт между телата на воюващите – юмрукът е поразявал лицето на врага; ръцете са притискали врата; краката са премазвали стомаха. Във всички тези случаи инструментът за причината на смъртта е едното от борещите се тела. Подобен тип война е инструментализирала тялото до средство за причиняване на смърт. Типичен пример за естетизация на тази инструментализация и дори за нейното одухотворяване са широко разпространените днес бойни изкуства, в които не се използва оръжие (карате, айкидо, таекуондо и много други).

С появата и усъвършенстването на инструментите на труда, се появяват и специализирани инструменти за войната, които не са част от телата на воюващите. Смъртта на врага е била постигана значително по-лесно с помощна на определени сечива: камък, пръчка, копие, меч и пр. Между тялото на атакуващия и тялото на защитаващия вече се е разполагал предмет, но той все още е бил интегриран във въплътеността на единия от тях (убиващия) и е бил използван като причина за прекъсването на въплътеността на другия (убивания). Дори хвърленият камък и изстреляната стрела са били част от “подръчното” пространство на воюващите, тъй като обхватът им е зависел от физическата сила на самото тяло на воюващите. “Хладното” оръжие, макар и “лишено от топлината на кръвта”, е продължение на тялото, на въплътеността (extended body) на убиващия.[6]

С появата на огнестрелните оръжия (пушката, пистолета) е направена крачка към делегирането на механизма (непосредственият способ) на убийството в полза на куршума – особена вещ, която вече не е интегрирана в тялото на убиващия, а има самостоятелно съществуване. Тя се изстрелва от пушката (тя е неин консуматив), а не от тялото на стрелеца (както е при стрелбата с лък[7]). Нейната далекобойност напуска обхвата на непосредствено физическо въздействие на въплътения субект. Физическата причина за смъртта вече не само е отделена от тялото на причинителя, но не е и в неговия обхват. В сферата на въплътеността (като “extended body”) на убиващия остава единствено спусъкът като част от устройството за изстрелване на куршума, но куршумът има своя собствена съдба: той може да не улучи целта, да бъде отклонен, да заседне в преграда или да попадне в целта, но да не успее да я умъртви (да премине през нея, без да причини смъртта и дори без да причини някакво сериозно нараняване). Куршумът става вестител и изпълнител на смъртно желание, на воля за смъртта на изстрелялия го човек, но не като продължение на тялото му, а като самостоятелна вещ, която убива. Танкът, ракетните установки, бойните подводници и военните самолети са само вариации на спусъка, които осигуряват по-голяма далекобойност и по-голям разрушителен ефект на новите модификации на куршума (бомбата и снаряда) като изпълнител на възложена смърт. Тялото на убиващия се съюзява с една вещ-инструмент, която му позволява да бъде господар на куршума. Но причиняването на смъртта е далеч от тялото на стрелящия. Тялото на жертвата е поразено смъртоносно от вещ, която е технически еманципирана от пръста, натиснал спусъка.

Развъплъщаването на причината за смъртта на врага чрез делегирането на убийството в полза на куршума води до поставянето на своеобразно “було на невежеството” между убиващия и убивания. Едното тяло – това на убивания, е на показ, а другото – това на убиващия е скрито. Това положение е особено видимо в случаите на далекобойните оръжия, използващи оптически мерник и GPS-прицелване. Липсата на взаимодействие между тела в момента на причиняване на смъртта води до превръщане на жертвата в обект за поразяване, и все по-малко запазва качеството му на страдащ Друг. Това позволява не само снемане на част от товара на вината от натискащия спусъка, но и до засилващ се стремеж към увличане на ефективността: целта е да бъдат свалени повече обекти, да бъдат поразени повече цели.

Дори и от съвсем кратката интерпретация е видно, че асиметрията на военните действия е позната в историята на войната. Пример за това са атакуването на Япония от европейците, снабдили се с огнестрелно оръжие, както и воденето на ядрена война срещу държава, която не разполага с ядрено оръжие. Това, което добавят безпилотните самолети, които атакуват живи мишени, е обстоятелството, че те заместват въплътения агент с негова технологична репрезентация. Воюващият не просто е отдалечен, той не е присъстващ в пространството на обсег на оръжията на врага. Той е извън полесражението, което поставя под въпрос съществуването на самото полесражение.

 

Бойното поле като пространство на взаимен (реципрочен) риск за живота

Във едно военно действие, с оглед на това кой е поел инициативата, лесно се разпознават две фигури: атакуващият (прицелващият се) и атакувания (мишената). С появата и непрекъснатото усъвършенстване на огнестрелните оръжия се променя значително положението и отношението към тялото на атакуващия и на атакувания.

Огнестрелните оръжия са променили съществено възприемането на тялото на врага – то вече е тялото на една мишенатаДругият, поставен на мушка, е изглеждал като място за прицелване, което трябва да бъде поразено. Броят на поразените врагове е критерий за добре свършена работа на войника. Дистанцията на прицелващия се от смъртта на поразения му е позволява да се превърне в професионален войник. Това е подсказвало за края на “войните на гражданите” и за началото на “войните на професионалистите”.[8] Професионалността на модерния войник е възможна благодарение на дистанцията на куршума. За да се превърне в геометрична точка, “врагът” е загубил не само лицето, но и тялото си. Развъплътен до точка за поразяване, той не може да предизвика онази реакция на съпротива в тялото на този, който натиска спусъка, която предизвиква присъстващото тяло на един умиращ човек. Дистанцията е позволявала поведение, при което поразеният не е тяло (страдащо) като моето, а мишена, която всеки добър експерт следва да порази. Вместо обвинения на съвестта за убийството на друг човек, улучилите целта куршуми водят до положителна атестация на експертно свършена работа.

Едва с появата на безпилотните самолети (дроновете[9]) и дистанционните (виртуалните) войни, настъпва значителна промяна и във възприемането на тялото на прицелващия се. Преди тях обаче спусъкът по правило е бил прикрепен към една вещ-майка (оръжие), която изстрелва куршума (снаряда, бомбата). Това е изисквало заедно със спусъка, там да бъде и тялото на прицелващия се. Въпреки еманципацията на куршума, военното дело не е могло да преодолее симбиозата на тялото и спусъка. Всеки спусък се е нуждаел от присъстващ пръст, а всеки мерник – от присъстващо око. Оръжието, изстрелващо куршума, е било част от разширената въплътеност, от кръга от инструменти около тялото на войника, които разгръщат в пространството възможностите на това тяло. Те са функционирали като разширителни лупи, които увеличават поразителната мощ на един човешки организъм, превърнал се в инструмент за военни действия.

Всяко прицелване и всяко натискане на спусъка са изисквали едно тяло да бъде рискувано – да бъде поставено в ситуацията, която освен че може да доведе до смъртта на мишената, е създавала и възможност от превръщането на самото прицелващо се тяло, на свой ред, в мишена за ответни действия на врага. Юридическите правила за провеждане на войната изхождат от основното допускане, че “воюващите взаимно заемат обособено физическо пространство, в което се провежда война[10]. В пространството, в което се намира пръстът, натискащ спусъка, стои и окото, което го гледа през мерник. При това двете синекдохи на въплътеността са разположени от двете страни на границата, очертаваща воюващите субекти на бойното поле. За да натиснеш спусъка трябва да се изложиш на възможността да станеш обект на наблюдение през мерник. Тялото на целещият се и натискащия спусъка все още е част от ситуацията на опасност, в която не само целта, но и самият той може да бъдат поразени. Бойното поле се “събира” и обединява в едно особено пространство на декриминализирано причиняване на смърт именно от взаимния риск, съществуващ за всяки един, участващ във военните действия.[11] Битката е двустранно въплътена, макар и през посредничеството на външни компоненти на разширената телесност (оръжия за изстрелване на поразяващи куршуми). Еманципацията на куршума не е придружена от еманципация на изстрелващото го оръжие. Евакуирането на единият от воюващите в дистанции, които осигуряват пълната му безопасност е акт на разпадане на самото бойно поле, а при липсвата на бойно поле се разколебава и войната като ситуация. Възможно ли е съществуването на война без бойно поле, в което да съществува риск за живота на всеки един от участниците?

 

Оста “виртуализация на спусъка – геометризация на мишената”

В света на модерните технологии обаче, физическият спусък като част от оръжието, изстрелващо куршуми, се дублира от виртуален спусък, който може да бъде на огромно разстояние от самото оръжие и от целта. За разлика от капаните и бойните мини, при които също е налице разделяне между оръжието и оператора, безпилотните самолети не са пасивни устройства, а позволяват активност (нападение) срещу лице, намиращо се в другия крайна света.[12] Именно това е и една от основните им специфики: убийството се извършва между два твърде отдалечени в пространството субекта, което десубективизира и двамата – стрелецът се виртуализира (тялото му става ирелевантно), а мишената се геометризира (тялото й става абстрактна точка за поразяване).

 Виртуализация на спусъка води до десоматизиране на едната страна в битката (тя се превръща в дрон, в безпилотен самолет), до отчуждаване (евакуиране) на натискащия спусъка от бойната ситуация.[13] А това значи – и до отстраняването на риска за неговата въплътеност.[14] Отдалечеността на телата превръща войната в абстрактни (пре)изчисления. В този смисъл Грегоар Шамаю задава въпросът: “Къде всъщност се случва актът на убийство, когато е разкрачен между две толкова отдалечени точки?”[15] Той описва опита на военните-оператори на виртуални убийства като “едностранен, разцепен на две опит. И операторите успяват да го изолират: през деня убиват, а вечерта се прибират вкъщи. Войната се превръща в телекомуникационна работа, извършвана от офис служители”. Развъплътяването на военните действия води до възприемането на тактиката “контрол от въздуха вместо окупация”. Но войната на дроновете е “война без поражение, но това ще бъде и война без победа”.

Появява се идеологията на лова. Днес в Близкия изток могат да бъдат наблюдавани безтелесни (офшорни[16], “офсоматични”) войни, наподобяващи на свръхтехнологичен трансграничен лов[17] на тела.[18] Войната “присъства” като “видео на живо от камерата на дрона” (“live video feed from the drone’s camera”). А прикрепянето на камера към оръжията за поразяване води до “дереализация на военните задължения” (“derealization of military engagement”).[19] Войната заживява като репрезентация. Военните започват да се нуждаят от специфична “логистика на военно възприятие” (“logistics of military perception”). Тялото на военните е скрито далеч от полесражението и е заменено от безпилотни самолети (дронове). При тази форма на война липсва рискът за тялото (живота и здравето) на воюващите, който винаги е бил съществена част на всяка война и който винаги е изисквал постигането на широко съгласие в общността, за да се обяви и участва във война. Именно този риск е осигурявал валидността и преутвърждаването на обществения договор в случаите на война[20], като превръща решението да се обяви война в своеобразна лична “инвестиция от плът и кръв” (“flesh-and-blood investment”)[21]. Безопасната война “от дистанция” е несъвместима с дефинирането на войната като “състезание по (нанасянето на взаимни) наранявания” (“injuring contest”) на двете воюващи страни, което има потенциала да разреши съществуващия между тях спор с помощта на езика на болката, която изпитват телата на воюващите[22].  Използването на дронове от едната воюваща страна превръща войната в “едностранна война; видео игра за едната страна, а за другата страна – ужас от разрушени села, убити частни лица и обезобразени тела”[23]. Рискът за живота на военнослужещия е окончателно премахнат и сведен до имуществен риск (риск за техниката). Т. нар. “принцип на имунитет на националния боец” води до “метаюридическа криза на правото да се убива”, тъй като, по думите на Камю, “не можем да убиваме, ако не сме готови да умрем”: “Ако отстъпваме на врага правото да ни убие безнаказано, то е защото самите ние очакваме да получим същото право. Това почива на едно отношение на реципрочност.”[24] Днес, нереципрочната битка води до асиметрична война.

Ловецът срещу дивеча. Военният се е превърнал в администратор (оператор) на машина за далечно поразяване: идеологически е конструирана ситуация на лов. Асиметрията между страните в конфликта превръща едната страна в “ловец” (самият термин предполага технологичност), а другата – в “криещ се дивеч” (самият термин подсказва за “дивото” в него). Така се промотира противопоставянето модернизиран агресор срещу атавистичен дивак. Лов без кръв срещу кървави атентати. Разликата между “ловеца” и “дивеча” е като тази между човека и животното. Ясно е че в подобна “ситуация на лов” (заменила “ситуацията на война”) няма как да признаем правосубектност на “дивеча”. “Животните нямат права!” Животните не могат да бъдат военнопленници! Опасният дивеч е просто вредител, който трябва да бъде отстранен, обезвреден, обезпаразитен и окончателно обезопасен. Войната е сблъсък между равнопоставени субекти, дератизацията е акт на разпореждане с вещ.

Освен безопасността, която дезинтересира войника до оператор, дистанцията има и втори изключително важен ефект: тя дехуманизира и жертвата. Можем да обозначим този процес като геометризация на жертвата. Мишената няма шанс да бъде Друг, тъй като е далечна точка за поразяване. Пиксел на един безжизнен компютърен екран. Между човека, взиращ се в екрана, и човека, който ще бъде поразен, съществува редица от криви (геометризиращи) огледала, сред които: спусъкът, превърнал с в клавиш (клавиатура); куршумът, превърнал се в траектория, и най-вече репрезентацията на врага като геометрична точка за поразяване. Виртуализацията е обхванала и двете страни на овластеното военно убийство: на двата края съществуват две въплътени същества, но едното е обградено от техника (тялото е евакуирано), а другото е превърнато в абстракция (тялото е заличено). Високо технологичната война е абстрактна война. Война без конкретни жертви. Жертвите на тази война се преброяват, без да се познават. Важното за нея е статистическата ефективност на поразяващия удар.[25] Това е причината и за оправдаването на т. нар. колатерални вреди, както и на т. нар. приятелски огън. Невинните жертви са необходимата цена, която се заплаща за безопасната абстрактна война. Поразяват се стратегически военни цели, а хората в тях са допълнителен (нежелан, но и неизбежен) пласт, от който военната машина се интересува само като числа. Смъртта се математизира. Жертвите на дроновете на новосформиращия се жаргон на виртуалната война се обозначават като “bug splats”, което може да бъде преведено като “кръгчета”. Целите на безпилотните самолети са “не само подобни на целите в компютърните игри”, но се възприемат като “буболечки”, като “досадни или вредни насекоми, които трябва да бъдат унищожени”.[26] А това прави възможна една неприятна аналогия – с начина, по който терористите гледат на цивилните жертви на организираните от тях саможертвени атентати.

Появява се идеологията на свещенната война. На технологията “лов” се противопоставя богославския термин “джихад”. На наратива на лова “ловуваните” противопоставят един религиозен разказ. Това ги реабилитира като човешки същества, тъй като религиозното е по дефиниция човешко. Нещо повече, то е акт на посвещаване в името на божественото. “Ловецът” е обяснен като неверник, като погубен от разврата бюрократ-потребител, който трябва да бъде вкаран в правата вяра или пожертван в името на Бога.

Аллах срещу машините. Всяка от страните в конфликта получава свое оправдание чрез собствена легитимираща го интерпретация. Конфликтът протича с двама разказвачи, което го превръща в два паралелни конфликта, защото реалността на глобалните медии е наративна. Реалността се явява на зрителя като разказ. Затова всеки участник държи на своята история и щедро инвестира в нея. Двата разказа използват различни техники за противопоставяне. На “чистата” абстрактна война, която се води методически и стратегически чрез математически формули, се противопоставя жестокостта на конкретната реална (“органична”) смърт на заловени “цивилни” тела.

 

Оста “демонизиране на западната цивилизация – рептиализация на терористити”

Дистанционната война се определя като война без добродетели. Интерфейсна война през интернет връзка води до виртуализация на убийството. Войната с машини е война между вещи и абстрактни точки за поразяване, в която старите военни ценности, като смелост, сила, решителност, издържливост на войника като човек, са отстъпили пред ефективността, прецизността, безопасността на войника като експерт. Най-важна е безопасността: от войниците вече не се очаква да умират, а единствено да убиват[27]. Представителите на Западния свят ценят все повече своя живот, поради което жертването му в името на военна кауза се оказва “изцяло отвъд тяхното морално разбиране” (“utterly beyond their moral comprehension”). Това е и причината, поради което американците не могат да отговорят реципрочно на терористите, превръщащи на свой ред телата си в “живи бомби”.[28] За разлика от воина, експертът не проявява храброст, а професионализъм. Това е и основанието Пентагонът да откаже даването на военни медали в полза на операторите на безпилотни самолети.[29] Войната с атакуващи дронове е “война без добродетели” (“a virtueless war”) – война, която не изисква нито смелост, нито героизъм.[30] Виртуалното убийство, извършвано от “кабинетни войници” (“cubicle warriors”), поставя въпроса за “добрите” и “лошите” начини за убиване.[31] Дали умъртвяването на врага при пълна собствена безопасност е все още (“добра”) война[32] или започва да наподобява едно по (правило “лошо”) убийство? Именно това изначално компрометиране на дистанционната война позволява на терористите да стъписат Западния свят с твърдението си: “Ние обичаме смъртта повече отколкото вие обичате живота!” Това е и допълнително доказателство в идеологията на свещенната война за страхливостта на врага, който се крие зад своите машини и така превръща джиходистите в мъченици.

В този контекст поставянето на въпроса “Кое е бойното поле на терористите – площадите, училищата и детските градини ли?” е само привидно реторичен и само на пръв поглед опасен за идеологията “Аллах срещу машините”. Напротив, този въпрос им позволява да разгърнат аргументацията на своята идеология: джихадистите са лишени от бойно поле, тъй като “враговете на исляма” изпращат срещу тях само дронове. Така например, Ислямска държава иска САЩ да позиционират сухопътни войски на територията на Сирия, за да могат да влязат в директен двубой с тях и да докажат силата и непобедимостта исляма. Те чакат “Голямата битка”, в която ислямът ще победи и ще започне краят на света. Ако мисиите с дронове не могат да загубят войната, но не могат и да извоюват победа, то местните бунтовнически групи търсят окончателната победа на исляма, рискувайки по този начин да претърпят и пълната загуба.

Едновременно с това войната се рептиализира (“овлечуговява”), превръща се в лов на плячка. Това подсказват и имената на двата най-популярни вида дрони: Predator (Хищник) и Reaper (“Косач на смъртта“).[33] Войната се води не от наборна войска, не дори и от платени наемници, а от дистанционно управлявани вещи. Поразяват се конкретни стратегически цели или се залавят точно определени тела – и двете без собствен суверенитет и без признат статус на враг с права. САЩ инвестират в създаването на новите поколения малки “нано” дронове, за които се посочва, че “могат да летят след плячката си като пчела-убиец, промъкващ се през отворения прозорец”[34]. След атентатите от 11 септември 2001 г. преследването и убиването на терористи от американски войници във всяка точка на света се обозначава и легитимира като “изпреварваща самозащита” (“anticipatory” self-defense”).

Шамаю вижда в “изпреварващата защита” единствено оправдание за “целеви убийства” – според него става въпрос именно за “убийства”, тъй като “с един дрон не можете да вземете военнопленници”, към т. нар. “некроетика”[35]. Характерна за тази практика е, че се убиват не конкретно провинили се лица, а “подозрителни агенти”, чиято подозрителност е “изчислена” въз основа на т. нар. pattern of life analysis[36]: “вашият начин на живот ни показва, че има, да кажем, 90% шанс да сте враждебно настроен политически активист и следователно имаме право да ви убием”.[37] Войната става форма на превенция, дератизация, прочистване на възможни вредители. За връзките между тях (т. нар. “link analysis”) и за картографирането на “жизнените им навици” се съставят “бейзболни картички” (“Baseball cards” (BBCs)[38]).

 

Последиците

Към последиците от посочените противопоставяния, наложени от особеностите на дистанционната война, могат да бъдат причислени две явления: бюрократизирането на военните действия и разпадането на войната в пространството.

Виртуализацията на войната води до бюрократизиране на битката. Войникът е служител в офис. Пред себе си той има екрани и монитори, които репрезентират една далечна “ситуация” (а не застрашаваща живота и тялото му война). Това не е просто геймификация на смъртта, а редукция на човешкостта на жертвите при пълна безопасност на натискащия спусъка. Задължението за осигуряването на безопасност на военните се извежда като “етическо” въз основа на т. нар. Принцип на (избягване на) ненужния риск (“principle of unnecessary risk (PUR)”). Ако за извършването на едно действие, което следва да бъде предприето от военен, е възможно, вместо военния, да се използва необитаем летателен апарат “без значителна загуба на способности”, то държавата има моралното задължение да направи това.[39] Пълната безопасност, обаче, противоречи на обявения принцип военният да се предпазва от вреда “доколкото това е възможно, стига защитата не пречи на способността на агента да действат справедливо”[40].

Пълната безопасност за агента прави невъзможна справедливостта (и в частност военната справедливост). Рискът за въплътения агент е част от конституирането на човешката ситуация, в рамките на която е възможна концепцията за справедливост. Имен присъствието ми в ситуацията, в която всеки може да бъде убит, споделянето на общо пространство и риск, ме правят способен да търся и защитавам справедливо решение.

Отсъствието на едната страна от бойната сцена фрагментира и деконструира битката и войната. Подобно на пъзел, който не може да бъде събран в едно[41], войната се разпада в пространството (води се навсякъде), а самото пространство губи своята реалност (отпада като пречка пред причиняването на смъртта на врага). На “полесражението”, където е рискът за живота, е останала единствено мишената за поразяване. Само тя, като жива мишена, поема риска на войната, който преди всичко винаги е бил риск за живота. Тази едностранност на риска за живота на едната страна във военните действия изисква съществена промяна в тактиката на самата мишена, ако тя иска да оцелее и да продължи да бъде участник в едностранно дематериализирания военен конфликт. В тази ситуация смелото впускане в битката с тяло е неефективна техника на една романтична представа за победа. Няма срещу кого да се прояви смелост, защото изпратената машина не различава смелостта, а единствено преизчислява дистанцията на приближаващите се към нея мишени. Тя не може да им се възхити или да се уплаши от тях, а единствено – трябва и ще ги порази и унищожи.

Ловът провокира екзекуции. Докато професионалните войници стават програмисти, жертвите на войната са цивилни, обикновено журналисти (вместо военни умират журналисти!?). “Ловуваните”, изправени пред развъплътени списъци и куршуми, улавят реални “цивилни” тела, превръщайки ги във въплътени репрезентации на далечния, скрития зад техниката враг. Унищожаването на тези “цивилни” тела е компенсаторно – тяхното обезглавяване, изгаряне, прерязването на врата им, имат за цел да поразят символично ценностите на скритата за дроновете европейска цивилизация. Когато липсват военни, които рискуват живота си (вместо това се рискува собствеността върху военни съоръжения), единствените евентуални цели на ответните действия на атакуваните могат да бъдат цивилните. Така обезвъплътяването на военните води до огражданствяване на жертвите на войната: военните се оказват в по-безопасна, по-защитена позиция от тази, в която се намират цивилните. Цивилните са нападнати буквално с тяло – при самоубийствения атентат “воюващият” сам се редуцира до взривяващо се тяло. На евакуиращата тялото технологична атака се противопоставя взривяващото се тяло от плът и кръв. Самоубийственият терористичен атентат трябва да бъде кървав – затова се извършва чрез самовзривяване. Тялото, раздробено и унищожено, се превръща в част от оръжието. Тялото и бомбата се смесват, за да поразят. Смъртта на цивилните жертви се капитализира като победа в една асиметрична “война”, в която срещу скритите (абстрактни) тела-мозъци се изправя видимостта на кървящите и самовзривяващи се тела. Делокализацията на операторите на безпилотните самолети глобализира самото “бойно поле”, като включва в него и офисите, в които са разположени виртуалните спусъци, както и цивилните пространства около тях.

Сведени от техниката (сателити, дронове, самонасочващи се ракети и пр,)  до преследвани тела, бунтовниците приемат статуса си на тела, но: самовзривяващи се!, и на свой ред свеждат всички останали до тела (обезглавявайки ги). Така се експериментира с нова техника на съпротиваreductio ad corpus: свеждане на другия (друговереца) до органично тяло, което може да бъде декапитализирано, изгорено, разкъсано. Тази първична и самоунищожителна, “корпорална” съпротива срещу невидимия технологичен враг и неговите “отражения” в цивилните друговерци, е мощно средство за предизвикване на безпокойство – целта на всяка терористична практика. При тази демонстрация на телесността на жертвите реагира самото тяло на наблюдаващия. Сезирана е предсъзнателната интенционалност на човешкото тяло. Телесно интензивната, изпълнената с корпорални жестове смърт-екзекуция е тероризъм на огледалните неврони. Тя е провокация за страх, отправена към всяко въплътено същество – дори и към дълбоко скрилия се зад техниката военен, който не може да избегне своята телесност в собствения си цивилен живот.

Асиметрията в конфликта между САЩ и терористичните организации в Близкия Изток донякъде легитимира и героизира хората, превръщащи телата си в “живи бомби”. В някаква степен тази асиметрия се подчертава, експлоатира и в този смисъл дори желае от терористичните организации. Това обаче не изключва и сценария, при който “бунтовническите групировки” и другите участници във военните конфликти също се въоръжат с дронове, с които на свой ред извършват (включително терористични) контраатаки – това би могло да смени ролите на участниците, но не и наратива на лова. Извън военните цели, дроновете все повече навлизат в цивилния живот, като започнем с използването им за забавление[42] и за разнасяне на поща, преминем през разработването на специални дронове за острелване (новата дисциплина “стрелба по дронове”[43]), и стигнем до приноса на безпилотните самолети за опазването на застрашените животни от незаконен лов.[44] Последната “употреба” на дрона представлява интересна негова метаморфоза от метафората, посочваща го като инструмент за трансграничен лов, към промотирането му като защитник срещу незаконен лов.[45]

Посочените последици: бюрократизирането на военните действия и разпадането на войната в пространството водят до рекриминализирането на определени военни тактики като убийства. Такива, са, от една страна, превантивното унищожаване на подозрителни “елементи” (дератизация, санитарни убийства), а от друга екзекуциите и самоубийствените атентати (парадни, символични убийства). Загубвайки своята характеристика на обособено пространство с двустранен риск за живота на участващите в битката войници, войната става все по-съмнителна форма за легитимиране на извършваните под нейно име убийства. Тази делигитимация засяга както действията на операторите на атакуващи дронове, така и действията на най-радикалните екстремисти. И двете страни в конфликта разчитат на своите идеологии (“лов” срещу “свещенна война”), които обаче трудно биха могли да намерят изход извън непрекъснатата поредица от убийства. Такъв изход е мислим единствено, ако посочените идеологии бъдат ясно “разобличени” и последователно “атакувани” с други наративи, правещи възможно и привлекателно съвместното съществуване на хора с различни етнически, религиозни и политически убеждения. Откриването и предлагането на подобен трети наратив, който да е “конкурентоспособен” спрямо идеологиите на противопоставяне (“Ловецът срещу дивеча” и “Аллах срещу машините”) и който да е атрактивен за младите жители на Европа, е може би единственото ефективно решение за предотвратяването на продължаващото хронифициране на “воините с дрони” в Близкия изток. Ясното му прокарване и обосноваване е задача, която е непосилна за настоящото изложение (последното се ограничава с ясното посочване на двете оси на противопоставяне и двете основни последици за естеството на военните действия), макар и като автор да осъзнавам, че решаването на тази задача е постижение, достойно за получаването на нобелова награда за мир. Търсенето на третия наратив е важна задача за Западния свят и Европа, в която бихме могли да инвестираме, след като ясно сме очертали и лесно разпознаваме останалите два наратива, което би ни позволило да осъществим своите търсения, предпазвайки се от капана на противопоставянето.

 

Дроновете – възможни начини за употреба. Добавка

Войната с използване на дронове е една икономически организирана война – няма пострадали хора, а единствено материални поражения, изчислени в цифри (пари). От другата страна на уравнението е броят на поразените цели – отново изчислени в цифри (резултат). Когато имаме подлежащи на сравнение и съпоставка цифри, преценката за предприемането на определени военни действия зависи от изчислените коефициенти за полезност. Военните действия са уравнения, които в най-лошия случай изискват преизчисляване на очакваните резултати. Подобни войни-уравнения, ако се водеха двустранно като такава – т. е. ако всички воюващи в тях страни са дематериализирани до своите пратеници-машините и се интересуват единствено от изчисляването на съотношението между възможните собствени и причинените на врага имуществени вреди, биха изглеждали като своеобразен икономически експеримент. Когато обаче “изчислителната” война е привилегия единствено на едната страна, това неминуемо води до деформации на военните правила, следвани от другата страна. Военните действия на тази страна мутират като квазицивилни престъпления. Врагът се хибридизира. Освен дроновете, които не ги боли, враг може да бъде всеки човек, независимо от това дали държи пушка в ръка. Дори и най-малкият знак може да бъде повод за превръщането му в “жертва на войната”. В тази условност на врага, всеки може да бъде превърнат в символ за поразяване. Всеки гражданин на държавата, чиято собственост са машините, е подходящ заместител на липсващите в битката военни. Цивилните журналисти в оранжеви дрехи са асиметричен суброгат на липсващото камуфлажно тяло на войниците. Дистанционните войни-интервенции предизвикват демонстративни местни екзекуции-зрелища. Военните, дематериализирани до носещи смърт вещи, са дублирани до сведени до “чисти” тела цивилни, които ще бъдат умъртвени публично. Военните са скрили телата си, но вместо тях са намерени други тела, символно причислени към врага, които биват демонстративно разкъсвани.

Тялото присъства асиметрично и в наказателните техники на двете страни. Ако в Западния свят възможността за налагане на смъртно наказание е рядкост, а дори когато съществува – тя се осъществява при минимална видимост на тялото на наказвания (налагането на смъртното наказание обикновено не е публично, а изпълнението му е максимално “хуманно”, т. е. с възможно най-щадящо тялото, безболезнено действие), то в Близкия изток смъртното наказание е принцип и включва като задължителен свой компонент хипервидимост на тялото – създава се особено ужасяваща видимост на наказваните чрез свеждането им до органични тела (при обезглавяването от екзекутирания оставя тяло без глава; при убиването с камъни тялото е физически деформирано от ударите или е “превърнато” в купчина от камъни – когато е изцяло затрупано от тях; изгарянето в клетка превръща тялото на екзекутирания във медиен факел). Медийното разпространяване на тези демонстративни техники за умъртвяване на престъпника (неверника, друговереца, врага), сведен до биологична органичност и телесна уязвимост, едновременно удовлетворява желанието за зрелищност (неделима част от всяка война-представление) и предизвиква страх за собственото на зрителя телесно съществуване (посланието “Ще ти причиня именно това”).

Двустранното роботизиране на войната би могло да доведе или до заличаване на границата между военни и цивилни, тъй като възможността за дистанционно поразяване ще съществува навсякъде и по всяко време, или до постигането на нова конвенция за бойно поле, което ще се обособи като пространство, опразнено от човешки същества и предоставено за войни между машини. Първата хипотеза би представлявала регрес към свят, в който дистанцията не защитава и  всеки представлява риск за всички[46] (постмодерна форма на “война на всеки срещу всеки”), а втората – преход към ерата на роботизирана смърт и самоизяждащи се дрони (“A Drone-Eat-Drone world”[47]). И двата сценария умъртвяването на врага се делегира и автоматизира, но в първия продължават да умират човешки същества, загубили своята оразличаемост като военни или цивилни, а във втория – войната се превръща в безопасна, но скъпо струваща технологична война.

Никоя цивилизация не може да съществува като дрон. Безпилотните цивилизации не са човешки цивилизации. Човешките цивилизации са телесно уязвими по дефиниция, независимо от съществуващите (включително технологични и военни) защити. Човешкият живот, в неговото цивилно измерение, не може да бъде изцяло обезопасен. Пълната секюритизация е утопия, до която се доближават единствено военните, създаващи една свръхтехнологична, делегирана на вещите война – война без въплътено участие, безпилотна война. Гражданският живот обаче не може да бъде обезвъплътен, обезпилотен. Той остава по своята същност живот на телесно уязвими същества. Единствено превръщането на всички цивилни във военни би могло да осигури технологична сигурност на човешкия живот. Но дали това би отговаряло на представата ни за един желан човешки живот? Военната служба се счита за временен (граждански или професионален) дълг, който приключва с края на военния конфликт (при “традиционната” война) или с края на работното време (при виртуалната война[48]). Нейният смисъл е в живота отвъд войната. Ето защо перманентната застрашеност на цивилния живот от самовзривяващи се “цивилни” тела прави войната (особено безпилотната война!) безсмислена. Неадекватна. Военният става наблюдател на случващото се в един недостъпен за него домейн, в който всеки човек може да влезе само като “цивилен”.

Дроновете могат да навлязат и в цивилния живот. Грегоар Шамаю посочва, че възможен бъдещ сценарий са терористичните атаки с любителски дронове. Военните дронове могат да се превърнат и в полицейски дронове. Поставя се въпросът, след като “презумпцията за невиновност, съдебното жури и формалното обявяване на война са станали досаден правен анахронизъм”, след като днес американският президент притежава правото да бъде съдия, жури и изпълнител на присъдата и де факто има разрешение (лиценз) свободно да убива, освободен от всякакъв контрол”, то кое би могло да спре пренасянето на този модел от сферата на международните отношения и във вътрешното, националното право?[49] Има ли разлика между терористите извън държавната граница и престъпниците в нея? В ставащата все по-многобройна литература се настоява, че военните действия с безпилотни самолети срещу конкретно определени лица (“цели”) представляват “квазисъдебен процес” (“quasi-judicial process”), който изпълнява най-тежкото (смъртно) наказание, без някой да е повдигнал каквото и да е било официално обвинение срещу поразения.[50] Смъртоносните удари на безпилотните самолети се обозначават като като “убийство (смъртна присъда) без съд” (“extrajudicial killings”).[51]

Роботизирането на закона неизбежно би представлявало и акт на неговото дехуманизиране. Ако безопасността на войника и на полицая станат абсолютна ценност, обществата ни ще заприличат на постюридически пространства от кръжащи дронове. За “законността” и реда ще се грижат антивирусни програми, които “прочистват” все още наричащите себе си “човешки” общества от съмнителни “елементи”, превръщайки “подозрителните субекти” в обекти на наблюдение и “изтриване” (с или без предупреждение). Протестите и митингите, за да бъдат максимално „обезопасени“, ще се провеждат хорографски – факт, който вече наблюдаваме в Испания[52]. Ако спазването на закона бъде делегирано на безпилотни машини, “правоприлагането” ще се превърне в абстрактен алгоритъм, в който “осъденият” няма да има срещу себе си друг човек, а робот, програмиран да “коси” от дистанция всички надигнали глава “правонарушители”. Освен че подобна стратегия не може да реализира потенциала на една правна система, който се характеризира с процесуална гъвкавост и предлага цяла система от възможни ответни държавни реакции – дронът поразява, без да може да задържа[53] и да разпитва правонарушителя, тя лишава самото правоприлагане от неговия човешки характер – от специфичната преценка, която въплътеният субект на правото следва да направи “на място”, за да определи и за да спази закона.

 

Бележки под линия:

[1] “Имам един дрон!” (“I have a drone!”) – по този начин Макс Блументал нарича встъпителната реч на американския президент Барак Обама, произнесена в началото на неговия втори мандат. Фразата има за цел да направи аналогия между военната политика на първия американски президент с афро-американски произход, избирането на когото е част от “мечтата” на Мартин Лутерл Кинг за расово равенство, и ценностите на мир и ненасилие, за които се е борил самият Мартин Лутер Кинг, представени от него в изключително популярната му реч “Имам една мечта” (“I have a dream!”). Вж. Greenwald, G. (2013) MLK’s vehement condemnations of US militarism are more relevant than ever (21 Януари 2013). Достъпно на: линк [посетена на 16/01/16].

[2] Вж. Engelhardt, T. (2012) Remotely Piloted War. How Drone War Became The American Way of Life – TomDispatch.com, February 23. Достъпно на: линк [посетена на 16/01/16].

[3] Общият брой на държавите, които използват дронове (основно разузнавателни) в своите военни операции, към 2012 г. се посочва на 70. Вж. Bergen, P. (2012) A Dangerous New World of Drones (2 октомври 2012). Достъпно на: линк [посетена на 16/01/16].

[4] За “баща” да безпилотните самолети (дроновете) “Хищник” (Predator) се сочи роденият в Ирак през 1937 г., отгледан в Израел и работил за американската армия инженер Абрахам Карем (Abraham Karem). Вж. Whittle, R. (2014) Predator: The Secret Origins of the Drone Revolution. NY, р. 7-21.

[5] Вж. Gusterson, H. (2014) Toward an Anthropology of Drones: Remaking Space, Time, and Valor in Combat. – In: Evangelista, M. H., Shue (eds) The American Way Of Bombing. Changing Ethical And Legal Norms. From Flying Fortresses To Drones. London, р. 193. За историята на дроновете подробно вж. Hastings, M. (2012) The Rise of the Killer Drones: How America Goes to War in Secret (16 април 2012 г.). Достъпно на: линк [посетена на 16/01/16]. Дроновете се посочват и като противодействие на т. нар. тирания на дистанцията (tyranny of distance), която пречи на бързото и точно изпълнение на военните операции. Вж. Currier, C., P. Maass (2015) The Drone Papers. 06. Firing Blind (15 октомври 2015 г.). Достъпно на: линк [посетена на 16/01/16]. Следва да се посочи, че един от ефектите на “дистанционната война” с дронове е не само физическото, но и психическо преодоляване на пространството. Продължителното наблюдение прави войната “лична” за операторите на дронове, тъй като те наблюдават 24-часовия живот на своите мишени.

[6] Вж. Gusterson, H. (2014) Toward an Anthropology of Drones: Remaking Space, Time, and Valor in Combat. – In: Evangelista, M. H., Shue (eds) The American Way Of Bombing. Changing Ethical And Legal Norms. From Flying Fortresses To Drones. London, р. 193, където воините са описани “като имащи интимна връзка с техните оръжия”, които са “като удължаване на телата им”.

[7] За аналогия между дистанционната война и стрелбата с лък, макар и само като споменаване, вж. Benjamin, M. (2012) Drone Warfare: Killing by Remote Control. NY, p. VII.

[8] Вж. Engelhardt, T. (2012) Remotely Piloted War. How Drone War Became The American Way of Life – TomDispatch.com, February 23. Достъпно на: линк [посетена на 16/01/16], където се посочва следната последователност в историеското развитие на войната: след професионалната, идват “приватизираната” (“privatized war”), “наемната” (“mercenary war”), “превъзложената” (“аутсорснатата”) и най-накрая “дистанционната” (remote war) война.

[9] Обозначавани още като “необитаеми летателни апарати” (“uninhabited aerial vehicles (UAVs)”) или като “дистанционно пилотирани самолети” (“remotely piloted aircraft” (RPA)”).

[10] Вж. Ryan, K. (2014) What’s Wrong with Drones? The Battlefield in International Humanitarian Law. – In: Evangelista, M. H., Shue (eds) The American Way Of Bombing. Changing Ethical And Legal Norms. From Flying Fortresses To Drones. London, р. 208.

[11] Именно еднаквият риск за воюващите ги прави равнопоставени един срещу друг субекти (“Hand-to-hand combat”). Вж. Gusterson, H. (2014) Toward an Anthropology of Drones: Remaking Space, Time, and Valor in Combat. – In: Evangelista, M. H., Shue (eds) The American Way Of Bombing. Changing Ethical And Legal Norms. From Flying Fortresses To Drones. London, р. 192-193, където са съпоставени две описания: на битка между воини, представена в текст на Илиада, и военна атака с дронове над Пакистан през 2009 г., документирана от New Yorker.

[12] Вж. Gusterson, H. (2014) Toward an Anthropology of Drones: Remaking Space, Time, and Valor in Combat. – In: Evangelista, M. H., Shue (eds) The American Way Of Bombing. Changing Ethical And Legal Norms. From Flying Fortresses To Drones. London, р. 288.

[13] В този смисъл се поставя въпросът дали модерната война ще се нуждае от “човешки тела на фронтовата линия”. Вж Jasanoff, S. (2006) The Idiom of Co-production. – In: Jasanoff, S. (ed) States of Knowledge: Co-Production of Science and the Social Order. NY, р. 1.

[14] Именно това се посочва като едно от най-изкусителните обещания на дистанционната война. Вж. Singer, P. (2009) Wired for War: The Robotics Revolution and Conflict in the 21st Century. London, p. 321.

[15] Вж. Шамаю, Г. А. Шварцброд (2015) Войната се превръща в телекомуникационна работа на офис служители. Превод от френски Момчил Христов. Достъпно на: линк [посетена на 16/01/16]. Интервюто е убликувано на български език на 11 февруари 2015 г., а е проведено на 21 май 2013 г.

[16] За обозначаването на войната като “офшорна” вж. Mayer, J. (2009) The Predator War. New Yorker, October 26. Достъпно на: линк [посетена на 16/01/16].

[17] Безпилотните самолети се свързват с практиката на лова и ловуването от самия президент на САЩ – Буш, през 2002 г. Вж. Williams, B. (2013) Predators: The CIA’s Drone War on al Qaeda. Dulles, р. 43.

[18] Вж. също Devereaux, R. (2015) The Drone Papers. 05. Manhunting in the Hindu Kush (15 октомври 2015 г.). Достъпно на: линк [посетена на 16/01/16]. През метафората за “лова на хора” са обяснени някои военни действия на САЩ, извършени на границата между Афганистан и Пакистан между 2011 и 2013 г., които са послужили като образец за по-нататъшни операции с дронове. За причините, поради които всички статистически данни относно провежданите военни операции с дронове и техните жертви вж. Fair, С. (2015) The ‘Drone Papers’ Do Not Reflect All Drone Programs, Especially in Pakistan. (28 октомври 2015 г.) Достъпно на: линк [посетена на 16/01/16].

[19] Вж. Virilio, P. (1989) War and Cinema: The Logistics of Perception, London, р. 1.

[20] Вж. Scarry, E. (1991) War and the Social Contract: Nuclear Policy, Distribution, and the Right to Bear Arms. University of Pennsylvania Law Review, 139, р. 1258. Възможността войниците от фронтовата линия да оттеглят съгласието си да излагат телата си на опасност от сериозно нараняване и смърт представлява един вид проверка на демократичността на войните, които са станали несправедливи или нелегитимни.

[21] Вж. Mayer, J. (2009) The Predator War. New Yorker, October 26. Достъпно на: линк [посетена на 16/01/16].

[22] Вж. Scarry, E. (1987) The Body in Pain: The Making and Unmaking of the World. NY, р. 20. Войната включва двупосочно и реципрочно нараняване (“two-directional and reciprocal injuring”).

[23] Вж. Chomsky, N., A. Vltchek (2013) On Western Terrorism From Hiroshima to Drone Warfare. NY, р. 172, където думата “дрон” се посочва като синоним на тероризъм и абсолютната безнаказаност.

[24] Вж. Шамаю, Г. А. Шварцброд (2015) Войната се превръща в телекомуникационна работа на офис служители. Превод от френски Момчил Христов. Достъпно на: линк [посетена на 16/01/16]: “Ако отстъпваме на врага правото да ни убие безнаказано, то е защото самите ние очакваме да получим същото право. Това почива на едно отношение на реципрочност.” Днес нереципрочната битка води до асиметрична война.

[25] Поразяването на предваротелно обозначена специфична цел в утвърдилия се жаргон на войната с дронове се обозначава като “дажкпот”. Вж. Devereaux, R. (2015) The Drone Papers. 05. Manhunting in the Hindu Kush (15 октомври 2015 г.) Достъпно на: линк [посетена на 16/01/16]. Един “джакпот” може да опрадае различен брой неуспешни опити дори когато те са свързани с невинни (или по-точно – недоказано виновни и непресифицирани като цели) жертви, обозначавани със абривиатурата EKIA — “enemy killed in action”. Вж. също множеството статии и интервюта с бившия оператор на дрон Брендън Брайънт, например: Woods, C. CIA’s Pakistan drone strikes carried out by regular US air force personnel. Guardian (14 април 2014 г.). Достъпно на: линк [посетена на 16/01/16]. Брендън Брайън беше изслушан пред Бундестага на Германия на 15.10.2015 г.

[26] Вж. Robinson, J. (2011) ‘Bugsplat’: The ugly US drone war in Pakistan (29 ноември 2011 г.). Достъпно на: линк [посетена на 16/01/16].

[27] Вж. Asad, T. (2007) On Suicide Bombing, NY, p. 50.

[28] Вж. Gusterson, H. (2010) An American Suicide Bomber? Bulletin of the Atomic Scientists (20 януапи 2010 г.). Достъпно на: линк [посетена на 16/01/16].

[29] Вж. Londono, E. (2013) Pentagon Cancels Divisive Distinguished Warfare Medal for Cyber Ops, Drone Strikes. Washington Post (15 април 2013 г.). Достъпно на: линк [посетена на 16/01/16].

[30] Вж. Mayer, J. (2009) The Predator War. New Yorker, October 26. Достъпно на: линк [посетена на 16/01/16], както и Greenwald, G. (2012) Bravery and Drone Pilots. The Pentagon considers awarding war medals to those who operate America’s death-delivering video games. Salon.com (10 юли 2012 г.). Достъпно на: линк [посетена на 16/01/16]. Именно защото “дронът изглежда като оръжието на страхливеца, на онзи, който отказва да се изложи на опасност” и това провокира “криза на военните ценности” военните търсят оправдание чрез „военните специалисти по етика“. Вж.  Шамаю, Г. А. Шварцброд (2015) Войната се превръща в телекомуникационна работа на офис служители. Превод от френски Момчил Христов. Достъпно на: линк [посетена на 16/01/16]. За т. нар. философията на правото да убиваш вж. Chamayou, G. (2015) A Theory of the Drone. NY, р. 153.

[31] Вж. Asad, T. (2007) On Suicide Bombing, NY, p. 2.

[32] Вж. Schell, J. (2011) Attacking Libya – and the Dictionary. Los Angeles Times (21 юни 2011 г.). Достъпно на: линк [посетена на 16/01/16], където се посочват някои нови термини от речника на съвременната война: “кинетична военна акция” (“kinetic military action”) и ограничени военни операции (“limited military operations”), обозначаващи военни действия, извършвани с безпилотни самолети. Още по-богат е речникът, с който се обозначават целите на военните операции – вж. подробно Engelhardt, Т. (2010) The American Way of War: How Bush’s Wars Became Obama’s. Chicago, р. 93-98.

[33] За метафората на лова като отношение на доминация, което може да бъде открито в цялата историята на човечеството вж. подробно Chamayou, G. (2010) Manhunts. A Philosophical History. Oxford. Вж. също Шамаю, Г. А. Шварцброд (2015) Войната се превръща в телекомуникационна работа на офис служители. Превод от френски Момчил Христов. Достъпно на: линк [посетена на 16/01/16]., където се посочва че  “въоръженият дрон е емблемата на съвременния военизиран лов на хора”. Вж. също Chamayou, G. (2015) A Theory of the Drone. NY, р. 30-37. За обозначаването на САЩ като “нация-хищник” (“predator nation”) вж. Turse, N., T. Engelhardt (2012) Terminator Planet: The First History of Drone Warfare, 2001-2050. CreateSpace Independent Publishing Platform, p. 166.

[34] Вж. Mayer, J. (2009) The Predator War. New Yorker, October 26. Достъпно на: линк [посетена на 16/01/16].

[35] Вж. подробно Chamayou, G. (2015) A Theory of the Drone. NY, р. 17.

[36] Вж. също Chamayou, G. (2015) A Theory of the Drone. NY, р. 46. В резултат от прилагането на този метод активността се превръща в алтернатива на идентичността.

[37] В този смисъл се посочва, че “номерирането” на хората като цели за наблюдение (assigning numbers) представлява де факто поставяне на смъртна присъда. Вж. Scahill, J. (2015) The Drone Papers. 01. The Assassination Complex (15 октомври 2015 г.). Достъпно на: линк [посетена на 16/01/16]. В рамките на посочената поредица от текстове, обозначена като “The Drone Papers” са представени и коментирани секретни документи на американските служби на сигурност, които касаят таргетирането и проследяването на лицата, наблюдавани чрез дронове.

[38] Вж. Begley, J. (2015) The Drone Papers. 02. The Visual Glossary (15 октомври 2015 г.). Достъпно на: линк [посетена на 16/01/16].

[39] Вж. Strawser, B. (2010) Moral Predators: The Duty to Employ Uninhabited Aerial Vehicles. Journal of Military Ethics, 4, р. 346.

[40] Вж. Strawser, B. (2010) Moral Predators: The Duty to Employ Uninhabited Aerial Vehicles. Journal of Military Ethics, 4, р. 348, 353.

[41] Вж. Virilio, P. (2008) Pure War. Cambridge (1983 – first ed.), р. 50.

[42] В България има няколко он лайн магазина за дронове, сред които: линк, линк и др.

[43] Вж. Димитров, Д. Реклама на заглушители със стрелба по… дронове (4 август 2014 г.). Достъпно на: линк [посетена на 16/01/16].

[44] Вж. Bergenas, J., R. Stohl, A. Georgieff (2013) The Other Side Of Drones: Saving Wildlife In Africa And Managing Global Crime.  Conflict Trends, 3. Достъпно на: линк [посетена на 16/01/16].

[45] Вж. също Bergenas, J., R. Stohl, O. Adalaaug (2013) Killing Lions, Buying Bombs. The New York Times, 9. Достъпно на: линк [посетена на 16/01/16].

[46] Вж. Wittes, B., G. Blum (2015) The Future of Violence: Robots and Germs, Hackers and Drones – Confronting A New Age of Threat. NY, p. 9.

[47] Вж. Turse, N. (2012) A Drone-Eat-Drone world. With Its “Roadmap” in Tatters, The Pentagon Detours to Terminator Planet. The Nation (31 май 2012 г.). Достъпно на: линк [посетена на 16/01/16].

[48] За психологическия ефект от воденето на подобна виртуална война “в работно време” и нормален семеен живот във “времето за почивка” вж. McCloskey, M. (2009) The War Room: Daily Transition between Battle, Home Takes Toll on Drone Operators. Stars and Stripes (27 октомври 2009 г.). Достъпно на: линк [посетена на 16/01/16]. В статията се представя теза, според която физическата отдалеченост не се отразява върху емоционалния ефект, който войната оказва върху участващите в нея оператори на безпилотни самолети. Тяхната емоционална реакция, обаче, не е свързана със страх за собствения им живот, а с чувство за безпомощност – и то не толкова по отношение преживяваното от преследваните цели и мирното местно население, колкото по отношение спасяването на собствените сухопътни войски, изпратени на мястото на конфликта. Една от най-популярните книги, написана от автор, който е бил оператор на безпилотен самолет, е книгата на Мат Мартин “Хищник: дистанционната война над Ирак и Афганистан”, вж. Martin, M. (2010) Predator: The Remote-Control Air War over Iraq and Afghanistan: A Pilot’s Story. Minneapolis.

[49] Вж. Benjamin, M. (2012) Drone Warfare: Killing by Remote Control. NY, p. 125. Такъв е например случаят, когато на 30 септември 2011 г. в Йемен безпилотен самолет (Predator) на САЩ убива двама американски граждани, заподозрени във връзка с пропагандирането на терористични дейности (р. 130). За неуспешният опит да се потърси съдебен контрол върху решенията на президента във връзка с т. нар. “targeted killing” вж. Court Dismisses Targeted Killing Case On Procedural Grounds Without Addressing Merits (7 Декември 2010), достъпно на следния интернет адрес: линк. [посетена на 16/01/16]. За някои разкрития относно начина на вземане на решенията при опериране с дронове в Йемен и Сомалия вж. също Currier, C. (2015) The Drone Papers. 03. The Kill Chain (15 октомври 2015 г.). Достъпно на: линк [посетена на 16/01/16].

[50] Вж. Gusterson, H. (2014) Toward an Anthropology of Drones: Remaking Space, Time, and Valor in Combat. – In: Evangelista, M. H., Shue (eds) The American Way Of Bombing. Changing Ethical And Legal Norms. From Flying Fortresses to Drones. London, р. 204.

[51] Вж. Gardner, L. (2013) Killing Machine: The American Presidency in the Age of Drone Warfare. NY, р. 142.

[52] Вж. Baker, J. (2015) First Hologram Protest in History Held Against Spain’s Gag Law (10 април 2015 г.). Достъпно на: линк [посетена на 16/01/16].

[53] За т. нар. доктрина “убий-не-хващай” (“kill-don’t-capture-doctrine”) вж. Benjamin, M. (2012) Drone Warfare: Killing by Remote Control. NY, p. 133. Подробно за съображенията за възприемането на посочената доктрина вж. Feldman, N. (2011) Obama Team’s Al-Awlaki Memo Furthered Bush Legacy (17 Октомври 2011). Достъпно на: линк [посетена на 16/01/16].

ОТГОВОРИ

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.