Критични бележки по Закона за лицата

д-р Йосиф Фаденхехт

(публикувана за първи път в „Списание на Юридическото дружество в София“, г. VII (1908), № 4-5)

Нашият бъдещ граждански кодекс е вече почти готов в своите отделни части. Към отделните граждански закони, които ще влязат в състава на бъдещия Български граждански закон сега се прибавиха още три важни закона: Закон за лицата, Закон за личните и имуществените отношения между съпрузите и Законът за привилегиите и ипотеките и за прехвърлянето на вещните права.

Както всичките ни закони от областта на гражданското право, така и новите три закона са превод от чуждестранни законодателства, а именно: Законът за привилегиите и ипотеките, Законът за лицата и първия отдел от Закона за личните и имуществени отношения между съпрузите (за личните отношения) са почти буквален превод главно от италианския Codice civile. Само наредбите за имуществените отношения между съпрузите са заимствани от Германския граждански закон от 1896 г.

Съставителите на проектите са превеждали, както се вижда, не от оригинала (освен онова що е заето от Германския Buergerliches Gesetzbuch), а от французки превод. При това тяхната работа се е състояла само в превеждане, без да е било то съпроводено с едно по-обстойно проучване на съответната чужда доктрина и даже без да бъде помислено върху смисъла и значението на институтите: вършила се е чисто литературна работа, като че ли се е касаело да се преведе някой разказ или някоя вестникарска статия. Също така не се забелязва да е имало някаква грижа у „съставителите“ на законопроектите, които Народното събрание бърже-бърже е вотирало, да съгласят новите наредби с досегашните ни закони. Само така могат се обяснят немалкото грешки и несъобразности в новите закони. Аз тук ще се спра върху Закона за лицата, който в своите първи шест отдела влезе в сила от 1 януари тази година¹. Той се състои от седем отдела, а именно: 1) За гражданското местожителство и за местопребиванието – чл. 1 – 6, 2) За отсъствието – чл. 7 – 36, 3) За родството и за сватовството – чл. 37 – 41, 4) За произхождението – чл. 42 – 61, 5) За родителската власт – чл. 62 – 98, 6) За пълнолетието и за пълното и ограничено запрещение чл. 99 – 118, и 7) За актовете за гражданско състояние – чл. 119 – 175. Последният отдел, с който се отменява Законът за забележване ражданията, женитбите и умиранията от 15 декември 1892 г. и правилникът за неговото приспособление от 24 март 1893, ще влезе в сила от 1 януари 1909.

Заимствани са:

В първия отдел чл. 4 и чл. 5 – от Германската гражданска процедура (стара редакция) § 14 – § 16, и съответстват на новата трета алинея към чл. 152 и на чл. 152а от [Закона за] гражданското съдопроизводство. Останалите членове са преведени от Art. 16, 17, 18 и 19 от италианския Codice civile.

Целият втори отдел „За отсъствието“ е превод от III titolo на 1-а книга на Италианския Граждански кодекс, а именно Art. 20 – 47. Само чл. 9 е оригинален и както ще се види – съвсем неуместен. Третият отдел „За родството и сватовството“ е буквален превод от IV titolo на същата първа книга на Италианския Граждански кодекс, Art. 48 – 52. В четвъртия отдел „За произхождението“ (della filiazione) са възпроизведени наредбите на Art. 159 – 178 от същия законник. В петия отдел „За родителската власт“ чл. 62 – 81 съответстват, с незначителни допълнения в чл. 62 и чл. 65, буквално на Art. 220 – 239 от италианския Codice civile. Член 82 е нов – той съдържа впрочем разпореждане, което би се разбирало от само себе и без изричен текст. Наредбите, отнасящи се до „изгубването на родителската власт“, чл. 83 – 98, са заети от французкия закон от 24 юли 1889 г. „Loi sur la protection des enfants maltraites ou moralement abandonnes“, именно Art. 1 – 16 (без Art. 11). Членове 94 и 95 са преведени от Art. 365 и 370 на французкия Code civil. Изоставени са от споменатия французки закон Art. 17 – 25, които уреждат закрилата на деца, поставени в обществени възпиталища или предадени на частни лица за отхрана и възпитание, било че това е станало със или без волята на родителите. Шестият отдел, „За пълнолетието и за пълното и ограничено запрещение“ (чл. 99, чл. 100 – 114, чл. 115 – 118) е буквален превод от Art. 323, 324 – 338, 339 – 342 от италианския Codice civile. Наредбите на седмия отдел, за актовете за гражданско състояние, чл. 119 – 175 възпроизвеждат наредбите на Art. 350 – 405. Само чл. 140 представлява съществено отклонение от съответния Art. 371 на италианския граждански закон, а чл. 142 е нов.

Какво ново донесе в нашето гражданско законодателство Законът за лицата?

I. За гражданското право се дава дефиниция на местожителството и местопребиванието (чл. 1 и чл. 2 ЗЛ); досега тия понятия бяха определени само в гражданското съдопроизводство във връзка с правилата за подсъдността. Нормира се изборното специално местожителство (domicile elu), чл. 6 ЗЛ, без обаче да се определят неговите юридически последици. В италианското законодателство те са определени в Art. 40 и 140 на Codice di procedura civile.

II. Урежда се безвестното отсъствие на лицата. С това се запълва една голяма празнота в нашето законодателство, което, освен наредбите на чл. 56 и чл. 57 от турския Закон за земите, не съдържаше никакви норми по тази материя. Само чл. 153 от Закона за настойничеството² нарежда, че и за безвестно отсъстващите се прилага този закон, от което може да се дойде до заключение, че на безвестно отсъстващи лица трябва да се назначават настойници или попечители. Новата уредба, която ни донася Законът за лицата, отхвърля тази система: на безвестно отсъстващите лица няма да се назначават настойници, а ще се въвеждат временно или окончателно във владението на имотите им техните наследници.

III. В третия отдел „За родството и сватовството“, чл. 37 – 40 преповтарят дефинициите и обясненията на чл. 10 – 13 от Закона за наследството³, като ги обобщават за цялото гражданско право и за другите закони, в които родството има значение. Съвсем нова е дефиницията на сватовството (чл. 41 ЗЛ).

IV. Законодателна новост у нас представляват наредбите в четвъртия отдел, „За произхождението“. С тях също се запълва една отдавна чувствана празнота в нашето гражданско законодателство, като се въвежда презумпция за законността на раждането (чл. 43), определят се условията, при които бащата може по съдебен ред да откаже произхождението на детето (action en desaveu) и изобщо да се оборва законното произхождение, урежда се начинът, по който може да се доказва законното произхождение (чл. 53 – 59), и „искът за състояние на законно дете“ (action en reclamation d’etat), който не подлежи на давност по отношение на детето – чл. 60 – 61.

V. В петия отдел се преурежда институтът за родителската власт в нейната двояка проява: спрямо личността на децата и имотите на децата. Отменява се настойничеството на преживелия родител (чл. 3 – 7 от Закона на настойничеството), като се поставя упражнението на родителската власт по отношение имотите на децата под контрола на съдилищата (окръжен съд или мирови съдия): този контрол съществува както при живота на двамата родители, така и когато един от тях е жив. Урежда се подробно лишението от родителска власт, като се определят причините на такова лишение, начинът за учредяване настойничество в случай на лишение от родителска власт и за възстановяването родителите в тази власт.

VI. Въвежда се попечителство на заченатата рожба (cura ventris) в чл. 78 ЗЛ.

VII. Урежда се по-добре въпросът за съдебното запрещение, като се разграничават ясно случаите на пълно запрещение и тия на ограничено запрещение. Последното досега можеше у нас да става само по силата на чл. 1151 ЗГС, без да беше ясно кои лица могат да бъдат поставени под ограничено запрещение. Сега вече тази неясност се премахва. Под ограничено запрещение, значи под попечителство, могат да се поставят разточителите и ония слабоумни, на които умственото състояние не е така разстроено, за да могат се тури под пълно запрещение. Освен това глухонемите и слепородените, когато станат пълнолетни, се считат по право за ограничено запретени, освен ако съдът ги е обявил за способни да се грижат за собствените си интереси (чл. 116 ЗЛ).

Желателно беше в този отдел да се възприемат наредбите на италианския Codice civile (Art. 311 – 313) относно еманципирането на непълнолетни, когато те се намират не под настойничество, а под родителска власт. Както преди, при Закона за настойничеството, така и сега, при Закона за лицата, остава неуреден начинът за освобождаване непълнолетни от родителска власт.

Най-сетне, със Закона за лицата се преуреждат актовете за гражданското състояние.

След този кратък преглед върху новото, което привнесе Законът за лицата в нашето гражданско право, нека се спрем върху отделни негови разпореждания, които предизвикват критика от гледището на законодателна техника и редакционна точности.

1. Към чл. 5 ЗЛ⁴. Както е редактиран, този член остава открит въпросът къде се намира местожителството на ония български поданици, ползващи се в чужбина с право на вънземство, които живеят в чужбина по причина на своята служба, а не са имали в територията на княжество свое местожителство. В туй отношение чл. 152а ЗГС е по-пълен, защото предвижда, че в такъв случай за тяхно местожителство се счита столицата на княжеството.

2. Към чл. 9 ЗЛ⁵. Той е оригинален. С него нашият законодател е вързал ръцете на съда, когато има да се назначава лице, което да представлява отсъстващия (по предположение) пред съда или при съставянето на описи, сметки, ликвидации и делби, в които той е заинтересован. Такъв представител ad hoc трябва да се назначава, когато безвестно отсъстващото лице, на което отсъствието не е още обявено, няма никакъв свой пълномощник или има пълномощник, който обаче не е овластен да го представлява в дадена работа. Италианският законодател е предоставил пълна свобода на съда, да назначи за такъв представители ad hoc на отсъстващия по свое усмотрение най-подходящото лице. А чл. 9 ЗЛ съвсем без нужда предписва на съда определен ред и избор при назначаването на такъв представители. В много случаи съдът ще бъде принуден от закона да назначи тъкмо такова лице, което най-малка гаранция ще представлява за запазване интересите на отсъстващия. Например, ако отсъстващият е бил в съдружие с неженения си брат или е сънаследник негов и се касае за ликвидация на съдружието или за делба на наследството. Ако отсъстващият няма ни съпруг, ни родители, ни други възходящи, съдът ще трябва да му назначи за представител същия този брат, с когото ще става ликвидацията или делбата! Мъчно може да се отгадае какви законодателни съображения могат да оправдаят узаконяването на чл. 9 ЗЛ. Той сякаш е вмъкнат в закона, за да се докаже за лишен път, че не сме кадърни за оригинално законодателство. Но този чл. 9 ЗЛ показва, че съставителите на закона в Министерството на правосъдието не са имали ясна представа за предполаганото отсъствие и за случаите, в които може да се говори за такова. Втората аления на чл. 9 ЗЛ нарежда: „Ако отсъстващият е малолетен, назначава му се настойник по обикновения за това ред“. Непълнолетният или има живи родители, или няма. В първия случай, негов законен представител е родителят, който управлява родителската власт и няма нужда да му се назначава ad hoc представител: такъв се назначава само когато отсъстващият „няма никакъв пълномощник“, което трябва да се разбира „ако няма избран или законен представител“. Ако ли непълнолетният отсъстващ няма жив родител, той вече като непълнолетен ще се намира под настойничество, та няма защо да му се назначава настойник. С една дума чл. 9 ЗЛ е едно голямо недомислие. В четвъртата и пета алинеи г-н Панайодов, бившият министър на правосъдието, е намерил случай да прояви своята слабост към казуистика и своето предпочитане на мъжкия пол пред женския – като че ли четем някоя наредба от турското шериатско неследствено право. „Ако има повече деца, предпочитат се мъжките пред женските и по-старият пред по-младия. Ако има възходящи от бащина и майчина линия, предпочитат се мъжките, и ако са от същия пол, предпочитат се ония от бащината линия“. Забележете, когато се избира на непълнолетен или на запретен един настойник от роднинския съвет – този е напълно свободен в своя избор, а когато съдът ще има да назначава на един отсъстващ един само временен представител, за да го представлява в някоя делба или ликвидация – той ще трябва да пази безсмисления ред, предписан в чл. 9 ЗЛ! В Art. 252 от италианския Codice civile, който може би е внушил идеята за нашия чл. 9 ЗЛ, има наистина един ред, определен за лицата, които трябва да влязат в състава на роднинския съвет, като се предпочитат по-ближните сродници, и при равенство на степента, по-възрастните. Но за назначаване настойник, дадена е на роднинския съвет падна свобода.

Член 9 ЗН трябва да се отмени като излишен и в много случаи вреден.

3. Към чл. 17 ЗЛ⁶. В този член се определя какви са правата на временно въведените във владение на имотите на едно лице, обявено за безвестно отсъстващо. В схващането на закона, те са управители на имотите с право на ползуване от доходите, което е различно ограничено според близостта на родството спрямо отсъстващия. И като управители естествено е, че въведените временно във владение на имотите, трябва да имат право и да търсят съдебна защита за правата на отсъстващия. В Art. 28 на италианския Codice civile това правомощие на временно въведените е признато, като е казано, че те имат „il diritto di promuoverne in giudizio le ragioni“, което значи: „правото да предявяват в съд искове (претенции) за тия имоти.“. А какво е казано в чл. 17 ЗН? Просто невероятно: там е казано: „… да искат сметка за тяхното управление, по съд“. Съставителите на чл. 17 ЗЛ, т.е. преводачите на Art. 28, просто не са разбрали какво са превеждали, ако са превеждали от италианския оригинал. Promuoverne le ragioni значи предявяване искове (претенции) в съд, а не искане по съд сметка. Но те могат се извинят с това, че са превеждали от френския превод на Orsier (1868 г.), дето в Art. 28 е казано съвсем погрешно: le droit de s’en faire rendre en compte justice. Ето какво излиза, когато закон се превежда от превод, а не се черпи от оригинала.

Наистина, временно въведените във владение могат по съд да искат сметка за управлението на имотите от ония лица, които преди тях ся ги управлявали, но това право се разбира от само себе. А нужно е изрично да се каже, че те имат право да предявяват искове за правата относно имотите на отсъстващия. Във Франция, дето няма наредба съответна на Art. 28 от италианския Codice civile, е контроверсен въпросът за правото на временно въведените във владение да предявяват искове относно имуществените интереси на отсъстващия⁷.

Трябва да забележа, че подобна грешка е допусната и в чл. 60 i. f. от Закона за имуществата, за собствеността и сервитутите, дето е казано за кредиторите или приемателите на правото на един участник в една общност (съсобственост), че те „имат право да искат сметка за правата на своя длъжник или прехвърлител“, когато трябвало би да се каже, че те имат право да упражняват исковете (претенциите)…(„salvo sempre ad essi l’espertimento delle ragioni del debitore o cedente“). В чл. 24 от Закона за лицата е вярно преведено: „който има да предявява искове против отсъстващия“ от „chiunque ha ragioni di far valere…“

4. Към чл. 41 ЗЛ⁸. В този член се дава легална дефиниция на сватовството. Но съставителите на Закона за лицата не са съобразили, че тази дефиниция не хармонира с понятието за сватовщина, както това понятие се разбира у нас, съгласно черковното (източно-православно) схващане. Според него сватовщина има не само между единия съпруг и сродниците по кръв на другия съпруг, ами и между сродниците по кръв на единия съпруг и сродниците по кръв на другия съпруг⁹. Обаче според чл. 41 ЗЛ „сватовството е връзката, която съществува между единия съпруг и роднините на другия съпруг. В линията и степента, в която едно лице е роднина с единия съпруг, е сват с другия съпруг“. Така досега у нас нямаше никакво съмнение, че бащата на X е сродник по сватовщина с балдъзата на X, и то в трета степен. По чл. 41 ЗН обаче няма никакво сродство по сватовщина между тия лица. И като се вземе във внимание, че сватовщината няма никакво юридическо значение в гражданското право (освен за въпроса на алиментите), че следователно значението на легалната дефиниция на сватовството трябва да се търси в други закони (Наказателния закон, Закона за гражданското съдопроизводство, Закона за углавното съдопроизводство, Закона за градските общини, за селските общини и пр.), дето то е причина било за служебна несъвместимост или за отвод (на свидетел, вещо лице, съдия), или елемент за квалифициране на престъпно деяние или съставен елемент на едно престъпление, – ясно е, какво грамадно значение има новото (западно-европейско) схващане на сватовщината, прокарано в чл. 41 ЗЛ. Съзнавали ли са съставителите на Закона за лицата всичко това? Или просто буквално са превеждали от италианския Граждански кодекс, без да си дадат сметка за пълното с юридически последици нововъведение? И в Народното събрание чл. 41 ЗЛ премина съвсем незабелязано. По принцип не би могло да се възрази нещо против това стесняване пределите на сватовщината. Но при нашите още доста силни връзки между сватовете от първите степени в смисъла на църковното право, не е уместно да се възприеме схващането на французкото и италианското законодателства. Прокараното в тия законодателства начало: affines inter se non sunt affines [Роднини по брак не са си роднини], което сега се узакони и у нас с чл. 41 ЗЛ, не отговаря на нашия семеен бит. По чл. 599, пр. 1 ЗГС, ако шуреят на X заведе гражданско дело против някого пред мирови съдия, който е баща на X, ответникът има право да отведе съдията: но само ако се разбира родството по сватовщина в смисъла на гръко-римското или на църковното право. Защото ищецът е в посочения пример сват на съдията в трета степен. Ако обаче сватовството, за което става дума в чл. 599, пр. 1 ЗГС, се разбира в смисъл на легалната дефиниция, дадена в чл. 41 ЗЛ, а тази дефиниция, дадена в гражданския закон, не може да не бъде задължителна при тълкуване това понятие в другите ни закони, в показания пример, съдията не може да бъде отведен. Но това отговаря ли на интимността, която у нас в повечето случаи съществува между родителя на едно лице и брата или сестрата на съпругата на това лице?

5. Към чл. 91 ЗЛ¹⁰. Този член се намира в глава III от петия отдел, която е, както се каза по-горе, заета от французкия специален закон „Loi sur la protection des enfants maltraites ou moralement abandonnes“ от 1889 г. Това трябва да се има предвид, за да може правилно да се разбере втората алинея на този член, според която „настойниците, които се назначават по силата на този закон, изпълняват длъжностите, без да тежи законна ипотека върху имотите им, в полза на непълнолетния“. Думите „по силата на този закон“ във френския първоизточник се отнасят до специалния закон от 1889 г. А в чл. 91 ЗЛ тя би трябвало, буквално взети, да се отнесат до целия Закон за лицата. От това би могло да се заключи, че и настойниците, които по силата на тоя закон се назначават на запретените (чл. 105 ЗЛ), ще се ползват с привилегията, да не тежи върху имотите им законната ипотека, която е предвидена в чл. 28, пр. 3 от новия Закон за привилегиите и ипотеките. За да се избегне този нежелан от законодателя резултат, с който би се досущ обезсилило разпореждането на чл. 28, ал. 3 от Закона за привилегиите и ипотеките относително настойниците на запретените, трябва в чл. 91 ЗЛ думите „по силата на този закон“ да се вземат в смисъл ограничителен: „по силата на предходната алинея“.

6. Към чл. 103, чл. 106, чл. 107, чл. 110, чл. 114 и чл. 115 ЗЛ¹¹. Във всички тия членове се говори за „семеен или роднински съвет“. В чл. 86, ал. 3 ЗЛ срещаме „семеен съвет“, в съответния Art. 4 от французкия закон от 1889 се говори за „conseil de famille“, което по терминологията на нашия Закон за настойничеството е „роднински съвет“. Но в споменатите членове от петия отдел на Закона за лицата родителският съвет трябва да е нещо различно от семейния съвет. Каква е разликата? В съответните членове на италианския Codice civile се говори за: „consiglio di famiglia о di tutela“. Следователно „семеен съвет“ е „consiglio di famiglia“, сиреч нашият досегашен роднински съвет, а „роднински съвет“ в изброените членове съответства на consiglio de tutela, което ще рече: настойнически съвет. Какъв е този съвет? На това питане отговаря Art. 261 от италианския Codice civile. Той гласи тъй: „В интереса на лицата, които са родени вън от брака (незаконнородени), се учредява един настойнически съвет (un consiglio di tutela), с изключение на случая на законно настойничество, упражнявано от родителя съгласно чл. 184 (= на чл. 5 от Закона за припознаване незаконнородени деца и пр.). Ако произхождението е законно припознато или обявено, съветът се състои от мировия съдия (pretore) и от четири лица, избрани от него, измежду лицата, които са били обикновено в приятелски отношения с родителя. В противен случай, настойническият съвет се състои от мировия съдия, от двама общински съветници или от две други лица, избрани от съдията. Наредбите, отнасящи се до роднинския съвет (consiglio de famiglia), се прилагат и за настойническия съвет, доколкото това прилагане е възможно“. Ето това е consiglio di tutela. Значи в изброените членове от Закона за лицата трябваше да стои вместо „семеен или роднински съвет“ – „роднински или настойнически съвет“. При това необходимо бе да се допълни Законът за настойничеството с една наредба, която да урежда сурогата на роднинския съвет за незаконнородените. Те нямат роднини и заради това за тях не може да има нито семеен, нито роднински съвет, а само настойнически или приятелски съвет. И тук не може да не обвиним съставителите на Закона за лицата, че са превеждали без ясно съзнание за смисъла на институтите, които се означават с превежданите термини.

7. Към чл. 112 ЗЛ¹². Както е редактиран, мъчно може да му се отгадае смисълът. По Art. 336 от италианския Codice civile актовете на едно запретено лице, които са извършени преди запрещението, могат да бъдат унищожени при наличност на две условия: 1) причината за запрещението (напр. умопобъркването или разточителността) да е съществувала във времето, когато тези актове са били извършени и 2) било от естеството на договора, било от голямата повреда, която произлиза или може да произлезе от него за запретения, било от какво да е друго обстоятелство, да е явно, че другият контрагент е бил недобросъвестен при сключване на договора. Значи, ако другият контрагент е бил добросъвестен, макар и обективно да е съществувала причината за запрещението във времето, когато актът е бил извършен, отпосле запретеният, респективно неговият законен представител не могат да искат унищожението на този акт. Прочетете сега нашия чл. 112 ЗЛ и ще се убедите, че той не казва това и че това, което иска да каже, много трудно може да се отгадае. Правилно редактиран, той би трябвало да гласи: „Актовете, които са извършени преди запрещението, могат да бъдат унищожени, ако причината за запрещението е съществувала във времето, когато тези актове са извършени, и то ако естеството на договора, голямата повреда, която произлиза или може да произлезе от него за запретения, или всяко друго обстоятелство установяват недобросъвестността на оня, който е сключил договора с него.“ (= Art. 336. Gli atti anteriori alla interdizione possono essere annullati, se la causa d’interdizione sussisteva al tempo in cui avevano luogo gli atti medesimi, e sempreche o per la qualit? del contratto, o per il grave pregiudizio che ne sia derivato o ne possa derivare all’interdetto, ? altrimenti risulti la mala fede di chi contratt? col medesimo.).

8. Към чл. 106 ал. 3 ЗЛ¹³. В края на третата алинея, която предписва да се избира на запретеното лице настойник от роднинския съвет, когато запретеният няма нито съпруг, нито родители, се предвижда изключение от това нареждане, когато преживелият родител, като е предвиждал случая на запрещението на своето дете, е назначил настойника със завещание или с нотариален акт. У нас по Закона за настойничеството може преживелият родител да назначи настойник на своите деца само със завещание (чл. 8 – 10 ЗНаст). А в чл. 106, ал. 3 ЗЛ се допуска назначаване настойник от страна на преживелия родител и чрез нотариален акт. Това е в хармония с наредбите на италианския Граждански кодекс относно назначаването настойник от преживелия родител: защото по Art. 242 от Codice civile „Правото за назначаване сродник или даже чуждо лице за настойник принадлежи на преживелия родител. Това назначение трябва да стане с нотариален акт или със завещание“. Обаче съставителите на Закона за лицата и в този случай очевидно слепешката са превеждали, без да се досетят, че като турят думите ,,или с нотариален акт“, те създават една несъобразност в нашето действащо гражданско право, като остава неизменено общото правило в Закона за настойничеството, че преживелият родител може само със завещание да назначи настойник на своите непълнолетни деца, а пък за назначаване настойник на дете, чието запрещение се предвижда от преживелия родител, се допуска и нотариален акт. Освен това в ал. 3 на чл. 106 ЗЛ има една очевидна редакционна грешка: казано е „преживелият съпруг“ вместо „преживелият родител“ (il genitore che sopravisse в съответния Art. 330, al. 3 от Codice civile).

9. Към чл. 145 ЗЛ¹⁴. Този член предписва да се записва в акта за раждането на едно дете от незаконно съжитие името и презимето на родителя или родителите, които обявяват раждането. Такова обявяване има по италианското гражданско право значение на припознаване произхождението на незаконно роденото дете от страна на родителя, който е направил декларацията пред чиновника на гражданското състояние. Тъй Art. 181 от италианския Codice civile нарежда: „Припознаването на едно незаконнородено дете става в акта за раждането или с автентичен акт, съставен преди или после раждането“. У нас обаче, по чл. 3 от Закона за припознаване на незаконнородените деца и пр. „припознаването на едно незаконнородено дете става с удостоверен по нотариален ред акт, съставен преди или после раждането“. Поражда се въпрос: с чл. 145 от Закона за лицата изменя ли се чл. 3 от Закона за припознаване на незаконнородените деца? Мисля, че трябва да се даде на този въпрос утвърдителен отговор. Но както и да се реши тази антиномия, пак става явно, че съставителите на Закона за лицата не са съзнавали значението на нормите, които се съдържат в превежданите от тях членове. Защото, ако имаше съзнание за новото, което донася чл. 145 ЗЛ, длъжност беше на съставителите на проекта да предложат и съответно изменение на чл. 3 от Закона за припознаване, на незаконнородените деца. Сякаш не закон се е съставял, ами се е вършила една чисто литературна преводаческа работа.

Горните бележки показват за лишен път, че е належащо вече да се напусне досегашната практика на „съставяне“ закони. Нужна е методична, системна работа, основана върху добро познаване и на чуждото законодателство, от което се заема, и на нашето действащо право.

Февруари 1908 г.

Бележки под линия: