Производството по замяна и вдигане на запрещението

(дoклад, представен на седмата национална годишна конференция „Предизвикай: Особените искови производства!“ (6 ноември 2021 г.), организирана съвместно от Професионален сайт „Предизвикай правото!“ и Съюза на съдиите в България)

1. Запрещението често се оприличава на заключена отвън врата. Веднъж запретено, едно лице трудно може да възстанови дееспособността си. Няма изискване за текущ контрол или периодичен преглед за необходимостта от продължаване на наложените ограничения. Не се предвижда събиране на последващи данни, които да потвърдят или отхвърлят необходимостта от запрещението. Веднъж наложено, то е завинаги. Само по изключение може да бъде заменено или отменено. Инициативата за това е оставена в ръцете на запретения, неговите близки и прокуратурата, които трябва да доказват излекуване или поне подобрение на състоянието¹.

Производството по замяна и отмяна на запрещението става все по-важно с оглед напрежението между Закона за лицата и семейството (ЗЛС) и Конвенцията за правата на хората с увреждания (КПХУ). След ратифицирането й, в теорията и в практиката все повече се настоява на търсенето на личната воля, желания и интереси на страдащото лице. Разпоредбата на чл. 12, ал. 4 КПХУ изисква мерките, отнасящи се до самостоятелно упражняване на права от хората с увреждания, да се прилагат за възможно най-кратък срок и подлежат на редовен преглед по реда на надзора от страна на компетентен, независим и безпристрастен орган или съдебна инстанция. Във вътрешното ни право обаче редовен преглед и срок за запрещението не е предвиден. А ратификацията на Конвенцията за правата на хората с увреждания² и напрежението между нея и чл. 5 ЗЛС сами по себе си не представляват достатъчно основание за вдигане или замяна на запрещението (Определение № 208/16.03.2020 г. по гр.д. № 3453/2019 г. на ВКС, III г.о.).

Следва ясно да се разграничават отмяната на запрещението от производството по отмяна на влязло в сила решение за поставяне под запрещение. Първото е специално исково производство по глава 28 от ГПК, което ще доведе до отпадане на запрещението занапред. Второто е отделно производство, предвидено в глава 24 от ГПК. Последиците от отмяна на самото конститутивно решение са по-различни, сложни и излизат от предмета на настоящото изследване. Тук може само да се посочи, че според съдебната практика неконституираните в производството по поставяне под запрещение, но разполагащи с правен интерес лица, не могат да искат отмяна на влязлото в сила решение, с което то е постановено. Те могат по реда на по чл. 340, ал. 1 ГПК да поискат отмяна на запрещението (Определение № 240/31.05.2018 г. по ч.гр.д. № 1956/2018 г. на ВКС, IV г.о.).

2. Съгласно чл. 340 ГПК лицата, които могат да искат поставяне под запрещение, могат да поискат и неговата отмяна. Към тях са добавени още и органът по настойничество и попечителство (кметът на общината или определено от него длъжностно лице – чл. 154 СК), и настойникът. След изменението на чл. 340, ал. 2 ГПК с ДВ, бр. 86 от 2017 г., изрично се посочи, че и поставеният под ограничено запрещение може сам да инициира такова производство. Преди 2017 г. посоченото право се извеждаше единствено от мотивите на Постановление № 5/79 г. от 13.02.1980 г. на ВС, Пленум и противно на буквалния му текст, невинаги се прилагаше в смисъл, че ограничено запретеният може сам, без съгласието на попечителя си, да инициира такава процедура. Изричното предвиждане в закона на това право е стъпка в правилната посока, която следва да бъде подкрепена.

Пълно запретеният по правило не може сам да поиска вдигане на запрещението или замяната му с ограничено. Той се представлява от своя настойник – чл. 28, ал. 4 ГПК. Отказът на последния да инициира производството може да е провокирано от противоречие между интересите им по смисъла на чл. 169, ал. 1 СК. Тогава запретеният ще бъде представляван от заместник-настойник (ако не се касае до настойничество по право). Настойникът може да поиска и сам, в това си качество (не като законен представител) вдигането на запрещението. При бездействие от тяхна страна, запретеният може да се обърне за съдействие към кмета на общината, прокурора или други лица с правен интерес по смисъла на чл. 336 ГПК.

Ако пълно запретеното лице все пак само е поискало отмяна на запрещението си, считам, че съдът, ако счете молбата за недопустима, следва да изпрати преписката на прокурора и органа по настойничество и попечителство, които могат да извършат проверка и евентуално да сезират съда. В никакъв случай целта на закона няма да бъде изпълнена, ако делото просто бъде прекратено. В случая съдът ще действа като орган, който препраща до друг компетентен орган конкретно искане.

Възможно е съдът, въпреки разпоредбите на чл. 28, ал. 4 чл. 340, ал. 2 ГПК, да приеме за разглеждане иска. Разпоредбата на чл. 12, ал. 4 КПХУ дава достатъчно основание за допускането на такава молба. Водеща следва да е грижата за запретеното лице и зачитането на неговата воля, когато то е успяло да я изрази. Тогава съдът следва да уведоми настойника и заместник-настойника, като при противоречие между техните интереси и интересите на запретения и неговия настойник и заместник-настойника, да назначи на запретения особен представител.

В практиката се приема, че когато пълно запретеният е бил допуснат да участва в процеса, като му е бил назначен особен представител по ЗПП, той може сам да обжалва постановените съдебни актове. Такъв е случаят, разгледан в Определение № 302/16.07.2018 г. по ч.гр.д. № 2072/2018 г. на ВКС, III г.о. Прокуратурата е инициирала производството, а на пълно запретения е назначен особен представител от съда. Първоинстанционното решение е обжалвано от запретения лично, като по указания на администриращия съд жалбата е приподписана от особения представител. Въззивният съд е счел жалбата за недопустима, като подадена от напълно недееспособно лице, и е освободил назначения особен представител поради изначална липса на основание за предоставяне на правна помощ. ВКС приема, че определението на въззивния съд е неправилно, а въззивната жалба на пълно запретения – допустима. В определението си съдът се позовава на чл. 12 КПХУ, Препоръка № R/99/4 на Комитета на министрите на Съвета на Европа относно принципите за правна защита на недееспособните пълнолетни лица, приета на 23.02.1999 г., чл. 5 и 6 ЕКЗПЧ, като изрично посочва, че:

„[с]поред последните ограничаването в дееспособността на лица с увреждания е възможно като изключение, когато е очевидно необходимо за защита на лицето и във всички случаи трябва да е пропорционално на степента на дееспособността на лицето, да се прилага за възможно най-кратък срок и да подлежи на редовно преразглеждане от независим орган, вкл. чрез подходящи способи на обжалване от самите запретени“.

3. За отмяна и замяна на запрещението се предявява иск. Съгласно Постановление № 5/79 г. от 13.02.1980 г. на ВС, Пленум, като ответници следва да се конституират лицата, които са искали поставянето под запрещение, или близките му роднини. Разбира се, тези лица сега могат да бъдат ищци. Спорно е дали близките приятели могат да искат поставяне, респективно отмяна на запрещението. В Определение № 288 от 09.07.2018 г. по гр. д. № 387/2018 г. на Окръжен съд – Велико Търново това се отрича. Според мен подобна възможност не трябва да се изключва априори. Съдът трябва да може да изследва всеки конкретен случай. Възможно е между тези лица да съществува такава близост, която да обоснове правен интерес по смисъла на чл. 336 ГПК. Макар и спорно, такова лице според мен може да бъде и другият партньор във фактическо съпружеско съжителство или в хомосексуална връзка.

Интересен е въпросът чие право се упражнява с предявяването на иска за отмяна или замяна на запрещението. Може да се твърди, че това винаги е правото на запретения, когато се иска отмяна или за замяна на пълното запрещение с ограничено. В практиката обаче запретеният не се конституира като ищец, когато друг е поискал отмяната. Участва като ответник, освен ако самия той не е предявил иска (Определение № 303/18.07.2016 г. по ч.гр.д. № 2729/2016 г. на ВКС, III г.о.).

В отлика, при иска за поставяне под запрещение или за замяна на ограниченото запрещение с пълно, трудно може да се види някакво материално потестативно право от ищеца, защото:

• гражданскоправните (материалните) потестативни права са секундарни, т.е. предполагат една история между страните, едно правоотношение, което трябва да бъде защитено посредством упражняването на потестативното право;

• носителите на гражданскоправни (материални) потестативни права поради това са винаги определени, за разлика от лицата, които имат право да искат поставяне под запрещение.

В литературата на този въпрос се обръща внимание. Така Стефан Брайков посочва, че правото да се предизвика поставянето на едно лице под запрещение е изключение, при което „признакът вторичност“ не се наблюдава. Авторът пояснява, че тук трудно може да се отграничи материалното от процесуалното право на иск³.

Според мен може да се твърди, че в обикновения случай ищецът изобщо няма да разполага с материално потестативно право да постави ответника под запрещение. Затова законът говори за лица с правен интерес. От всеки, който има правен интерес, а не който разполага с право. Съгласен съм, че е налице потестативно право, но то е на държавата. Оттук и безличното в чл. 5 ЗЛС „се поставят“. Следователно всеки, предявил иска (с изключение на прокурора), е своеобразен процесуален субституент на държавата. Това схващане поставя в различна светлина задължителното участие на прокурора (Решение № 396/04.10.2012 г. по гр.д. № 1699/2011 г. на ВКС, IV г.о.)⁴. Във всеки случай посочените в чл. 336 ГПК лица притежават процесуалното право на иск, но не някакво материално потестативно право по отношение на ответника⁵. Проф. Ж.нСталев изрично посочва, че когато прокурорът предявява иска за поставяне под запрещение, той упражнява едно принадлежащо на държавата право⁶. Мисля, че казаното следва да се възприеме във всички случаи. Затова в практиката се приема, че предявеният иск от лицата по чл. 336, ал. 1 ГПК „има по-скоро значението на един сигнал до съда, при оттеглянето на който прокурорът може винаги да се противопостави и да продължи хода на делото“⁷.

Според приетото в Постановление № 5/13.02.1980 г. на ВС, Пленум, предмет на иска за поставяне на едно лице под запрещение е неговата дееспособност. Считам това за неточно. Дееспособността на лицето нито се оспорва, нито се претендира. Иска се нейното ограничаване или отнемане. Предметът следва да е претендираното материално потестативно право, а именно: има ли право държавата да ограничи или отнеме дееспособността на ответника⁸. Основанието на този иск (Постановлението тук е напълно точно) е наличието на душевна болест или слабоумие и невъзможността на болния от тези страдания да се грижи за своите работи.

Описаното потестативно право на държавата не се изчерпва с възможността за поставяне на едно лице под запрещение. Уважаването на иска не го прекратява, както би се прекратило например едно право на развод. Държавата трябва да има правото да държи лицето под запрещение (тъкмо периодичната проверка на наличността на това право у нас липсва). Ако лицето оздравее, това право престава да съществува. На негово място възниква правото на запретения да възстанови дееспособността си. Доколкото това не става автоматично, а със съдебно решение, създаващо ново правно положение, това право също ще бъде потестативно. Тази теоретична конструкция е тромава, но се налага от начина, по който са уредени поставянето под запрещение и неговата отмяната у нас.

Следователно при иск за отмяна или изменение на запрещението от пълно в ограничено, може да се поддържа, че се упражнява материалното потестативно право на самия запретен да възстанови дееспособността си (напълно или частично). Основанието на този иск е липсата на медицинския и/или юридическия критерий или изменението, настъпило в тях, с други думи – оздравяването. На свой ред това значи, че потестативното право на държавата да лиши от дееспособност запретения вече не съществува.

От казаното следват две неща.

Първо, въпреки установената практика, когато не запретеният, а друго лице по чл. 336 ГПК предяви иск за отмяна на запрещението или замяна на пълното запрещение с ограничено, запретеният следва да бъде конституиран не като ответник, а като ищец. Като ответник следва да бъде конституиран прокурорът, а ако последният е предявил иска – органът по настойничество и попечителство.

Второ, ако е поискана отмяна на ограниченото запрещение, съдът не може вместо това да го замени с пълно. Тук е недопустима аналогията с възможността съдът да постанови пълно запрещение при първоначално поискано ограничено⁹. До такава възможност би се стигнало само ако е предявен насрещен иск за замяна на ограниченото запрещение в пълно или паралелно е било образувано друго дело по такъв иск и двете дела са обединени.

4. В производството би следвало да се допуска встъпването на трети лица на страната на ищеца или на ответника. Това се приема в Постановление № 5/13.02.1980 г. на ВС, Пленум по отношение на производството за поставяне под запрещение и следва да важи съответно и за неговата отмяна или замяна. Преценката отново ще бъде с оглед интереса на тези трети лица. Както се подчертава в литературата, същинско встъпване не е допустимо – касае се за присъединяване на съищци¹⁰ (или съответници). Обратно (и според мен неправилно), в Определение № 319/25.05.2010 г. по ч.гр.д. № 258/2010 г. на ВКС, IV г.о. сякаш се допуска встъпването на трети лица-помагачи в производството по поставяне под запрещение¹¹.

Производството се развива по същия начин, по който и производството по поставяне под запрещение. Съдът първо следва лично да разпита запретеното лице по реда на чл. 337 ГПК. След това се разпитват близките му, а ако се налага, после се събират други доказателства и се изслушва експертиза. Предмет на доказване отново са медицинският и юридическият критерий (Решение № 196 от 12.01.2017 г. по бр.д. № 6908/2015 г. на СГС, II бр. с-в), както и връзката между тях.

Следва да се приеме, че ако е поискана отмяна, съдът може да замени пълното запрещение с ограничено. Ако е поискана замяна, съдът следва да може да отмени изцяло запрещението. Но, както посочих по-горе, съдът не може, ако единствено е поискана отмяна на ограниченото запрещение, вместо това да постанови пълно.

5. В заключение, уреждането на производството по поставяне под запрещение и неговата отмяна като исково производство създава теоретични и практически проблеми. Целта на поставянето под запрещение – грижата за ответника, е нетипична за гражданския процес. Посочените особености налагат следните изводи, които поддържам въпреки утвърдената практика и теория:

• Предмет на иска за поставяне под запрещение или за замяна на ограниченото запрещение с пълно е потестативното право да бъде ограничена или отнета дееспособността на едно лице. Това право принадлежи единствено на държавата. Всеки (с изключение на прокурора), който предяви такъв иск, е неин процесуален субституент. Основанието на този иск е наличието на медицинския критерий, юридическия критерий и причинно-следствената връзка между тях.

• Предмет на иска за отмяна на запрещението или на замяна на пълното запрещение с ограничено е потестативното право на запретения по отношение на държавата да възстанови напълно или частично дееспособността си. Основанието на този иск е липсата на медицинския критерий или юридическия критерий, или на причинно-следствената връзка между тях.

• Когато не запретеният, а друго лице (по чл. 336 ГПК или чл. 340, ал. 2 ГПК) предяви иск за отмяна или замяна на пълното запрещение с ограничено, то действа като процесуален субституент на запретения. В такъв случай последният следва да се конституира в процеса, но не като ответник, а като съищец. Ответник следва да е държавата (прокурорът), а ако последният е предявил иска – органът по настойничество и попечителство.

• Ако е поискана отмяна на ограниченото запрещение, съдът не може вместо това да го замени с пълно. Ако е поискана отмяна на пълното запрещение, съдът може вместо това да го замени с ограничено.

• Разпоредбата на чл. 12, ал. 4 КПХУ е основание за допускането на иск за отмяната или замяната на запрещението, подаден лично от самия пълно запретен. Ако съдът не допусне молбата, той най-малкото е длъжен да изпрати преписката на прокурора и органа по настойничество и попечителство, които могат да извършат проверка и евентуално да сезират съда.

• Правният интерес от предявяването на иск за поставяне или отмяна на запрещение може да бъде обусловен и от емоционалната връзка между ищеца и лицето, което се поставя или е поставено под запрещение. Водеща е грижата за това лице, затова запрещението и неговото вдигане могат да бъдат поискани и от близък приятел, лице във фактическо съпружеско съжителство или партньор в хомосексуална връзка. При всички положения правният интерес следва да бъде доказан.

Най-накрая следва да се посочи, че в настоящия си вид процедурата по отмяна на запрещението изобщо не изпълнява ефективно изискването на чл. 12, ал. 4 КПХУ за най-кратък срок на мярката и редовен преглед от страна на компетентен, независим и безпристрастен орган. De lefe ferenda, без да се чака цялостната отмяна на института на запрещението, следва да се въведе разпоредба, задължаваща органа по настойничество и попечителство или самия настойник, респективно попечител, регулярно да искат преглед от съда на ефективността и необходимостта от продължаване на наложеното запрещение. Правото ни вече познава подобна процедура, макар и свързана със срочна мярка: настаняването, респективно удължаването на срока на настаняване на пълно запретено лице в социална услуга за резидентна грижа (чл. 101 от Закона за социалните услуги).

Бележки под линия: