За правото на име

(доклад, изнесен на Юбилейната конференция „30 ГОДИНИ ЮФ НА УНСС – ПРИЕМНИК НА ВЕКОВНА ТРАДИЦИЯ В РАЗВИТИЕТО НА ПРАВНАТА НАУКА И ПРАКТИКА“, организирана от ЮФ на УНСС и Алумни клуб на завършилите ЮФ на УНСС, проведена на 04 ноември 2021 г., публикуван за пръв път в едноименния сборник, С., ИК-УНСС, 2022)

1. Човек присъства в света материално – чрез своето тяло, и нематериално – чрез името си. Трудно ни е да мислим себе си като нетелесни. Още по-трудно – като безименни. Отнемането на името е акт, който може да е равен на отнемане на човешкото достойнство. Този акт може да означава едно социално умъртвяване: превръщането на човека единствено в тяло. В нацистките концлагери името е спирало да означава човека, който го е носил. Вместо него е бил даван номер. Тук не се касае до замяна на букви с цифри. Това е изразът на една замяна на същности – субектът е ставал обект¹. „Нямаше значение кои ще са точно, защото никой от тях не бе нещо повече от един номер“ – разказва Виктор Франкъл за подбора на лагерници, които да се качат на ешелоните за газовите камери – важно е не кои, а колко².

Името е, което надживява тялото и ни дава възможност за някакво безсмъртие. Не в материалния, а в духовния свят, в спомена на идните поколения. Как щяхме да помним Ричард Лъвското сърце, ако нямаше име? Кого щяхме да помним? Освен името, от розата остава и споменът за нея; но без името няма как да помним розата. Името следователно е ключ към паметта ни. По този повод Илия Бешков пише:

„Безспорно най-ценното у човека е името му. Без името не можем да го назовем и той не би могъл да съществува. Нито ще го знаем, нито ще го помним, а и той самият би изсъхнал и изчезнал без нашите представа и знание за него … Хората живеят не като ядат и пият, а като се назовават един друг помежду си…“.³

Името е (първият) социален пропуск. Без него е невъзможно да бъдем членове на каквото и да е общество. В този смисъл името е необходимо на социалното ни настояще. После, то е ключ и към социалното ни бъдеще. В някаква степен дори осигурява най-близката форма на безсмъртие, което можем да постигнем като обикновени хора. Отнемем ли на човека името, ще го лишим от настоящето и бъдещето му. Ще заличим и миналото му, защото той ще престане да бъде част от каквато и да е обща памет.

Следователно въпросът за човешкото име е част от въпроса за човешкото достойнство. Правото на име е юридическото изражение на този въпрос.

2. Както сполучливо посочва Джоузеф Раз, „правото на кола се различава от правото над кола“⁴. Мога да имам право на автомобил без да притежавам такъв. Едно е да имам принципната възможност да го придобия, друго е законът да не ми дава изобщо такова право. Аз може да нямам автомобил, защото досегашният ми е погинал или защото такъв не ми е нужен, или дори защото нямам пари да си го купя. Но докато имам общото право на автомобил (т.е. да го придобия и притежавам), аз не съм изключен от общността на всички останали, които също имат това право⁵. Следователно виждаме субективни права на две различни нива. Едното е тясно свързано с правосубектността – правото на кола. Другото е въпрос на действие на субекта – правото над (конкретна) кола. Първото предпоставя второто. Второто по никакъв начин не е производно на първото – не мога да изведа правото си на собственост върху конкретен автомобил от това, че по принцип мога да притежавам автомобил. Обаче без абстрактната възможност да притежавам автомобил (да го наречем право от „първо“ ниво) е невъзможно да имам конкретен автомобил (право от „второ“ ниво).

Нещата не стоят така при правото на име. Както правото на тяло е всъщност право върху тяло (телесна неприкосновеност) – поне докато науката не ни даде възможност да имаме повече тела, така и правото на име е същевременно право върху името. В един къс отрязък от време субектът се ражда и още няма име, а само право да получи такова. След това обаче името се свързва с него с такава социална и юридическа мощ, че става невъзможно да бъде мислен без него. Това не означава, че името не може да бъде променено. Но доколкото – веднъж именувани – ние никога повече не оставаме без (някакво) име, означава, че правото на име и правото върху името се сливат, те са от едно – образно казано, „първо“ ниво.

Следователно, когато говоря за право на име, имам предвид и правото на човека да има име, и правото върху конкретното име.

3. Псевдонимът е социално извоювано име. Казаното по-горе не важи за него: нямаме право на псевдоним по същия начин, по който имаме право на име, при все че всеки има възможност да заслужи псевдонима си. Говоря за псевдонима по смисъла на чл. 14, ал. 4 от Закона за гражданската регисрация (ЗГР⁶) – този, който по решение на съда се прибавя към името (pseudonym), а не заявяването на авторство под някакво измислено име (чл. 7 ЗАвСП) (pen-name, stage-name). Разликата е, че ЗГР изисква известност в обществото, срещу което осигурява възможност за добавяне към името. Но и тогава псевдонимът запазва своята самостоятелност. Неговата природа е съвсем различна; връзката му с човешкото достойнство не е така силна. Ако с нов закон всички, които са прибавили псевдоним към своето име, бъдат заставени да го премахнат, последиците за човешкото достойнство няма да са същите, както ако бъдат отнети или променени рождените имена. Това е така, защото името се дава на всеки човек, защото той е човек – това е необходимо и достатъчно условие. Псевдонимът се дава заради нещо допълнително. Някаква особена социална активност е довела до известност на псевдонима и с премахването му – колкото и да е тежко и спорно да би било подобно законодателно решение – с премахването му може да се постави под съмнение важността на тази социална активност, но не и важността на самия човек като такъв.

Следователно зад правото на име има за основание човекът като цел, като безусловна ценност, а правото на псевдоним – действията на човека като социален играч, условната ценност на неговото поведение в обществото.

4. Връзката на името с човешкостта, или – както правото я схваща – правосубектността, е болезнено видима при мъртвородените деца. Даването на име тук е дълбоко символен акт: ние заявяваме, че уважаваме това същество, чиято съдба не му е позволила да се роди живо, че дори и тогава то има достойнство, а не е просто оставено в едно пред-човешко състояние, един неуспял да се случи човек. Но ето как българският закон се отнася към този проблем: съгласно чл. 45, ал. 2 ЗГР „ако детето е родено мъртво, на мястото на „името на новороденото“ се изписва „мъртвородено дете“.⁷ Името остава запазено за тези, които са успели да прекрачат границата на живота.

Подобно законодателно разрешение е повече от спорно. То налага – без опция за избор – едно окончателно отношение на обществото към мъртвородените деца и техните родители, едно отвръщане от проблема: няма име, няма човек, няма проблем. Моралът изисква да разрешим именуването на детето. В тази връзка Ст. Ставру изтъква собствената ценност на мъртвороденото дете⁸ – то е било човешко същество, дори и да не е било правен субект – и посочва аргументи за „правото на име“ на такова дете. Редица експерти и неправителствени организации водят борба за възможността мъртвородените деца да имат име⁹; за съжаление тя все още не се е увенчала с успех.

5. От казаното по-горе може да се обобщи, че под „право на име“ не следва да се разбира едно и също нещо. Рожденото име – това, което човек получава, защото е човек – е най-близко до човешкото достойнство. Името, което физическите лица получават вследствие определена социална активност – псевдоним или фамилно име при брака, въпреки че формално става част от името, няма такава силна връзка с човешкото достойнство. За да бъдат разграничени, може да се говори за първично право на име: което не зависи от нищо друго, освен от човешкостта, и вторично – което е следствие на определена социална активност. Първото законът трябва да зачита и брани така, както зачита и брани човека, който го носи.

6. При осиновяване обаче новите родители са свободни да дадат ново име на детето. И не само презиме и фамилия (което може да бъде оправдано от гледна точка на означаване на принадлежността към семейството), но и собственото име на детето. Неговото съгласие не се иска, ако то не е навършило 14-годишна възраст (чл. 18 ЗГР). При пълно осиновяване желанието на осиновителите е достатъчно; при непълно съдът решава пак на основание тяхното желание. Нормата на чл. 18 ЗГР трябва да се разбира в съзвучие с чл. 15 ЗЗДет, която изисква участие на детето в процеса, ако то е навършило 10 години. Но това не разрешава основния проблем в това законодателно разрешение: правото на име е принесено в залог на предпочитанията на осиновителите. Законът позволява едно дванадесет или тринадесетгодишно дете да бъде заставено да се казва по различен начин, защото някой друг е решил вместо него. За да осъзнаем що за травма е това, е достатъчно да се опитаме да мислим себе си с различно име. Разпоредбата на чл. 18 ЗГР по всяка вероятност стъпва на общия постулат в гражданското право, че до 14-годишна възраст децата са малолетни и не могат да извършват сами правни сделки. Някак оттук се е зародило постоянно повтаряното невярно твърдение, че малолетието означава невъзможност за формиране на правнорелевантна воля. Дори норми като чл. 15 ЗЗДет, които очевидно предпоставят противното, не могат да преборят тази представа. Може би е оправдано – и то с цел стимулиране на осиновяването – новите родители да могат да сменят името на новородено или на все още невръстно дете. Но започне ли детето да свързва себе си със своето име, всяка подобна промяна е ненужна травма и обида за достойнството му. Тази травма неизбежно ще бъде по-голяма, колкото по-голямо става детето.

7. Правото на име включва в себе си възможността носителят му да иска да бъде използвано и изписвано правилно. Тази възможност съществува винаги, защото правото на име е абсолютно¹⁰ и всеки субект следва да се съобразява с него.

Нормативната уредба не предвижда обща възможност на правния субект да защити името при неправилното му използване, подобно например на собственика (чл. 109 ЗС) и владелеца (чл.75 ЗС) по отношение на вещта. Подобна възможност би могла да бъде изведена от чл. 124, ал. 1 ГПК – абсолютно право, което е нарушено, следва да може да бъде защитено (по формулата „имам право – имам иск“). Както пише Д. Константинов при действието на чл. 6 ЗЛС, по отношение на защитата на името „[щ]е се върви по общите правила“. Той обсъжда защитата, ако някой нарочно използва чуждо име или псевдоним, ако злоупотреби с него. Засегнатият гражданин ще има на разположение два иска: иск за забрана да се носи името му и иск за вреди и загуби¹¹. Това се поддържа и от Л. Василев и В. Таджер ¹². Осъдителният иск за прекратяване на носенето или служенето с чуждо име, както и възможността за търсене на обезщетение са били предвидени в чл. 19 от отменения Закон за имената на българските граждани (ЗИБГ)¹³. При действието на новия Закон за гражданската регистрация, където тази норма не е възпроизведена, Ф. Рачев приема, че възможността за съдебна защита е отпаднала и правото на име се е превърнало в естествено¹⁴. Обратно – М. Павлова, пак при действието на ЗГР, допуска положителен и отрицателен установителен иск, осъдителен иск при неправомерно използване на чуждо име или псевдоним, както и иск за вреди¹⁵. Отчасти това се приема и от проф. Ал. Джеров¹⁶.

Една защита „по общите правила“ не е обща защита срещу всяко нарушение, по подобие на негаторния иск. Например съмнително е едно лице може да иска друго да не бърка името му или да не го нарича с различно име (извън хипотезата на обида).

Законодателят е предвидил различни конкретни случаи на защита на името. Такива са например възможността за поправка на фактическа грешка в съдебния акт, нотариалния акт или административния акт. Друг пример е правото на коригиране на личните данни, предвидено в чл. 16 от Общия регламент за защита на личните данни.

Правото на име съдържа неговата изключителност. Няма забрана някой да има същото име, което носи друг правен субект¹⁷. Напротив. Кръщаването на определено лице е традиция, основана на родова приемственост и уважение (носи името на дядото), а понякога израз на респект към обществена фигура (името на известна личност). В отлика, с изключителност се ползват наименованията на юридическите лица (чл. 7, ал. 4 ТЗ, чл. 7, ал. 5 ЗЮЛНЦ). Съвпадението на имената на физическите лица не е нарушение на правото на име, напротив – такова било препятстването на някого да избере определено име за детето си. Такова препятстване би било допустимо по изключение в хипотезата на чл. 12, ал. 4 ЗГР – когато съвпадението на имената може да се счита осмиващо, опозоряващо, обществено неприемливо (Хитлер¹⁸) или несъвместимо с националната чест на българския народ (Василий Българоубиец¹⁹). Все пак законодателят не е изцяло чужд на разбирането за името като лично, в смисъл, че определени лица би било недопустимо да го носят без определени предпоставки. Касае се обаче за конкретни лица – затова правото на ограничаване е по отношение на тях. Пример е възможността дете с установен произход само от майката да получи за презиме името на нейния баща. Последният трябва да даде съгласие за това (чл. 15, ал. 2 ЗГР). По предходния СК съгласие се изискваше и за носенето на фамилното име след развода от другия съпруг, освен ако той не е станал известен с него (чл. 103 СК от 1985 г.). Но в тези примери за никаква изключителност на името не може да се говори. Правото да се ограничи „ползването на чуждото име“ е само спрямо лице, което се намира в специално отношение с неговия „титуляр“. Казаното не означава, че при умишлено използване на чуждо име, особено ако с това се причиняват вреди, потърпевшият не би могъл да се защити. Както се видя, това се допуска в нашата теория и преди, и след приемането, съответно отмяната, на чл. 19 ЗИБГ (отм.).

8. Правото на име е свързано с правото на промяна на името. Не може обаче да същестува отказ от име. Собственикът на една вещ може да я изменя и унищожава, както и да се откаже от правото си върху нея. Правният субект може единствено, при определени условия, да промени името си. Това право не е част от правото на име, а е допълнително, макар и свързано с него. Правото на име не предпоставя задължително правото на промяна; то не може да бъде извлечено, подобно на правото на собственост. Причината за това е, че редом до правото на име стои и задължението да притежаваме име. Последното е свързано с държавната власт и административната регулация. Държавата трябва да знае върху кого точно упражнява властта си. Поради това правото на име би могло да съществува и без право на промяна. Промяната е по същество възможност, насочена към държавата, доколкото последната е разрешила това, да се иска промяна. Тя по нашето законодателство винаги трябва да има основание в закона, т.е. специфичен фактически състав, предвиден в хипотезата на правна норма. При това простото желание за промяна (въпреки че представлява такъв факт) никога не е достатъчно. Така, докато правото на име е право по отношение на всички, правото на промяна е право по отношение на държавата и възниква при точно определени предпоставки.

9. Задължението за име не е огледално на правото на име; иначе казано, името не е едновременно право и задължение. Те стоят на различни плоскости. Правото на име е абсолютно и е в неразривна връзка с човешкото достойнство. To е противопоставимо на всички, включително на държавата, но остава да принадлежи на частноправния, гражданскоправния порядък. Задължението за име е публично, административноправно. То е към държавата. Субектът има задължение на първо място да има име. После той трябва да използва именно това име в отношенията, свързани с държавното управление. Подобно изискване в частноправния ред няма. Не пречи да се представям с чуждо име или да крия името си, стига с това да не нарушавам чужди права. Например запознаването ми с някого, при което съобщавам неистинско име, само по себе си е ирелевантно за правния ред. Опитам ли се обаче да сключа договор, лъжейки за името си, намесват се институти като преддоговорна отговорност и измама. Но и до тях невинаги ще се стигне: ако Иван пазарува в магазина, представяйки се например за Петър, това никак няма да навреди на договора. Изобщо в частноправния живот субектите са длъжни да зачитат имената на другите, но не са длъжни да използват винаги и навсякъде собствените си имена; това неизбежно се променя, когато нещата се свържат с упражняването на публичната власт.

10. С правото на име са свързани други права на други правни субекти. Родителите избират името; осиновителите могат да го променят. Основателно може да бъде поставен въпросът дали тези лица упражняват едно свое право, или като законни представители упражняват правото на име на детето. Мисля, че отговорът ще бъде различен по отношение на двете групи. Когато се касае за даване за пръв път на рождено име, родителите упражняват едно право на детето. Това се потвърждава от обстоятелството, че ако те не успеят да сторят това, прави го длъжностното лице по гражданско състояние. Част от правото на детето е то да не бъде обременено с осмиващо и опозоряващо име и тъкмо тези ограничения важат за родителите. Същевременно така се изпълнява и задължението за име – детето не може да остане безименно – ако родителите не могат или не искат, то все пак ще получи такова от лице, упражняващо държавна власт.

Когато обаче променят името на осиновяваното дете, осиновителите упражняват едно свое особено право. То е потестативно по същността си, защото правната сфера на детето се изменя едностранно; то не може да направи друго, освен да търпи тази промяна. Съществуването на подобно право не намира основанието си в човешкото достойство, а в едно желание на законодателя да направи осиновяването по-привлекателно. Паралелът, който може да бъде направен на пръв поглед между правото, което родителите упражняват, кръщавайки новороденото, и правото на осиновителите да дадат име на „новоосиновеното“ би бил неудачен. Първото е, както се посочи, необходимост, следваща от самата човешкост, от правосубектността на детето. Второто е право единствено на осиновителите. В първия случай на детето се дава име; във втория то му се отнема и му се дава друго.

11. Правото на име е интересна и важна, но недостатъчно разглеждана тема в теорията ни. Една дискусия върху неговото съдържание би била полезна и би хвърлила светлина върху ключови теми като даването на имена на мъртвородените деца, промяната на имената на физическите лица, защитата на правото на име и редица други важни въпроси.

Бележки под линия: