Телесни митове и митници: за митовете и митата, които се събират за и около границите на тялото!
(лекция, организирана от Семинари_бг)
Днес, могат да бъдат открити две паралелни и като че ли раздалечаващи се тенденции в отношението към човешкото тяло:
– постепенно задълбочаване на връзката между личността и тялото.
Тук могат да бъдат причислени опитите за разбиране на доскоро отхвърляни явления, свързани с човешката идентичност. Преосмислянето на значението и оценката на различните особености в половата идентичност и в сексуалната ориентация, например чрез признаването на „неопределен пол“ в Германия и чрез допускането на възможността за смяна на гражданския пол в случаите на трансексуалност. Утвърждаването на нов тип права на самоувреждане, като например: право на самоосакатяване включително чрез извършването на телесни модификации, правото на евтаназия и др.
– постепенно оповърхностяване на връзката между личността от тялото.
Тук могат да бъдат открити опитите за демонстриране на тяло чрез различни техники за неговото присвояване, употреба и разпродажба. Като се започне с показната голота, порнография и комерсиална игра с тялото, като се премине през продажбата на органи (за трансплантация), отдаването под наем на зони на тялото (за реклама – например продажбата на лицето като медийно табло за търговски татуировки) и биологични функции (например репродуктивни, при заместващо майчинство) и се стигне до опитите на някой хора да се превърнат в друг биологичен вид (Ериг Спраг – човекът-гущер; Денис Анвър – човекът-котка).
Ако първата тенденция гледа на тялото като на агент – като част от конституирането на субекта, то втората го възприема като на собственост – като част от имуществото на субекта. В първия случай промените в тялото са промени и в личността: аз съм тялото, то във втория – промените в тялото са промени в активите на личността: аз притежавам своето тяло. Без да изпадам нито в соматичен идеализъм, нито в соматичен капитализъм, бих искал да представя, с няколко щрихи, концепциите за митовете и митата около границите на тялото.
Митовете
Непознатото тяло (феноменологичното тяло) е митологизирано, повечето табута са свързани с тялото (храна, секс, мръсотия). Безброй са философските, естетическите, юридическите, та дори и анатомичните спорове около понятието „тяло“. „Какво е тялото?“ е въпрос, на който могат да бъдат дадени множество отговори. Всеки отговор предизвиква собствена митология, собствен свят от обяснения, които успяват да концептуализират, в най-добрия случай, важна част от тялото, но остават безсилни за други негови аспекти и области. Тези остатъци, оставащи извън частично успялата концептуализация, продължават да разстройват опитите за систематизация на тялото. В резултат на това някой отказват изобщо да обясняват тялото, други оставят неговото разбиране на спонтанния (житейски) опит. Така до тялото като изискване се ражда тялото като преживяване и тялото като питане. Това тяло остава неразгадаемо и поради това – митологизирано. Достатъчно е да си спомним леенето на куршуми, пиенето на тайни отвари и весенето срещу уплаха…
Мита
С проучването и картографирането на тялото (анатомичното тяло) то престава да бъде будеща недоумение и възхищение загадка, а се превръща в инструмент, в своеобразно (до болка познато!) биологично ограничение, което трябва да бъде преодолявано отново и отново, за да стигнем да себе си като субекти на „чисто“ познание. Подучени от науката, започваме да разглеждаме телесните грижи (грижите за тялото) като своеобразни мита за нашата субективност. За да бъдем хора (субекти), ние трябва да удовлетворяваме (служим на) телата си (обекти): „Здрав дух в здраво тяло“ е всъщност кратката форма на предупреждението „Ако искаш здрав дух, постарай се да имаш здраво тяло!“. Тялото е необходима и незаобиколима предпоставка за нашето съществуване. Технологиите обаче поставят под въпрос именно необходимостта и незаобиколимостта на тази предпоставка. След като субектът вече е „откачен“ от тялото си – концептуално, защо да не го отделим и физически – окончателно. След като субектът обитава тялото, то връзката му с него, явно (!) е нещо вторично и заменимо. Защо да не пристъпим към субституиране на тялото като форма на данъчна оптимизация: защо да плащам (мито) на тялото си, след като мога да го преодолея, първоначално частично, а впоследствие – и изцяло (чрез тяло-протеза, известно повече като аватар)? Вместо да се обременявам с обречено тяло на разсрочено плащане, защо да не заплатя накуп цената за напълно ново синтетично и много по-издържливо тяло? Стига технологиите да го позволят…
Тялото като културен паметник
На стремежа за преодоляване на тялото чрез екзоскелети, които функционират като строително скеле, подкрепящо застрашаваща да се срути сграда; тялото се обгражда (съоръжения) и в нето се вграждат (импланти) изкуствени компоненти: биокостюми за космонавти, определяни като „лекари, в които се обличаме“, се противопоставя смесица между носталгия и телесен активизъм. Появяват се отделни индивиди или групи, което особено настояват върху тялото: субкултури, които продължават да държат, нещо повече – да демонстрират и дори да парадират със своята връзка с тялото, като своеобразна антикварна архитектура. На опита да се отдели идентичността от тялото („Аз не съм моето тяло, то ми е натрапено още с раждането и аз мога да поискам „развод“, след който да продължа да съществувам!“) се противопоставя опитът да се приравни идентичността с тялото („Мен ме познават именно като видимото, дори и с цената на ексцеса, тяло!“). Проблемите с тялото се обозначават като „разстройства на телесния интегритет“ („Този крайник/полов орган не е мой!") и като случаи на „дисморфофобия“ („Грозен съм като това тяло!“). Процъфтяват и различни форми на телесен активизъм: културизъм, боди арт, нудизъм, фийдаризъм… С една дума – соматизъм! Едни избират митовете, други – митата. Едни се отпускат в тайнствеността на тялото, други се свиват в соматичен спазъм. Всички те обичат тялото, но ако първите смятат тялото си за част от своята идентичност, то вторите го използват като визитна картичка от своето имущество.
Агентът срещу Собственика.
Но взаимодействието ни с тялото е доста по-сложно и неуловимо от представената дихотомия.
Тялото изгражда човека, като непрекъснато му отнема време, като го заблуждава и отклонява със себе си. Пречейки, тялото изгражда личността. Тялото като пречка ни помага да бъдем емоционално обвързани човешки същества. Нашата зависимост (от тялото, което ще свърши!) ни кара да търсим смисъл (извън тялото). Неделимостта ни от нашето тяло прави всички наши трансцедентни миграции от тялото временни и поради това – смислени. Смисълът на бягството е ценен именно на фона на неговата невъзможност. Величието на човека е в локализацията на мисленето – в неговото ситуационно (и поради обречено) протичане в биологично ограничено и крайно тяло, в крехка и огъваща се тръстика (ако заемем метафората на Паскал за мислещата тръстика). Тръстиковият характер на мисленето. Една неограничена способност – мисленето, станала възможна в стеснението на една крайна биология – тялото. Противоречие, което е толкова силно, че е мотивирало Декарт да раздели тялото и умът като две непроницаеми една за друга субстанции – призрак, обитаващ машина.
Съзнание се почувствало всесилно, но разбрало, че е в капана на тяло безсилно.
Въпреки екзистенциалния абсурд на съзнанието, то не е покварено, а напротив – то извикано на живот е осигурено от самото тяло. Именно тялото и способността му да бъде невидимо, да се изключва от полезрението на личността, дава самочувствието на човека. „Мълчанието на органите“ (съгласно дефиницията на Гадамер за здравето) позволява да се чуе гласът на разума. Тялото разчиства сцената за субекта, правейки възможно неговото трансцедентни конституиране. Ако в началото мозъкът е бил „еволюционен компонент“, решаващ задачите на тялото – генерален директор, съгласуващ различните автономни процеси в тялото, впоследствие мозъкът „освобождава“ време отвъд непосредствената грижа за тялото (благодарение на самото тяло като фонова биология!), за да започне да мисли за отвъдното. Борбата за свободно време (като антипод на работното време), отвъд робството за непосредствено видимото (гладно, замръзнало, болно) тяло, е дълга, но успешна. Въпреки всички възможни злоупотреби с идеята за и със самото свободно време като ресурс, то е позволило на търсещи независимост от тялото си интелектуалци да открият трансценденталното. Инцидентите на тялото често ни събуждат от метасоматичния транс на Свръхчовека. Мухата от кръв и плът, която хапе всяка биология, е препречила изхода от Пещерата, в която всичко е само физически сенки на истинските идеи. Болката от удара доказва съществуването на света – нашата биология е нашата включеност в ставащото. Но когато сме свикнало с всичко това и сме организирали хаоса, наречен „тяло“ в познаваема и относително контролируема матрица, когато сме опитомили в известни граници неудържимите флуктуациите на тялото, тези граници ни се представят като гаранции за невидимост (поне отчасти, поне временно). Невидимост, в която, забравили за тялото си, можем да се почувстваме, та дори и да по мечтаем за безтелесно и безкрайно съществуване. Тялото, което в крайна сметка винаги ни връща при себе си, е това, което прави мечтата сладка, а усилието – смислено.
Днес, ние вече сме свикнали с невидимостта (или изискването за нея, което непрекъснато трябва да съобразяваме) на нашето (здраво, нормално, опитомено) тяло. За това обаче си плащане висока цена:
– създаваме и поддържаме алгоритми за справяне с нежелани появи на тялото (образование, лечение, наказание);
– въвеждане на планове за справяне с извънредни ситуации на подивяване на тялото (стигнат избиране на чудовищното, различното, неконтролируемото, абектното тяло);
– конклудентно утвърждаване на стандарти (добри телесни практики) и конвенции за видимостите на тялото (мода, канон за допустима голота, грижа за тялото).
Тялото непрекъснато ни тежи. То се появява в прохождащо дете, в човека, който си държи окото от болка, в приведена старица. Дори и да изчезне докато четем книга, гледаме хубав филм или се забавляваме на домашно парти, то отново и отново иска своето, като ни връща към себе си – когато посегнем към очилата, когато ни затежи стомаха, когато умората замъгли съзнанието.
Именно носенето на тази тежест – приемането на непрекъснато съществуващия риск на тялото, справянето с необратимия ход на остаряването, мисленето за смъртта (опитите за осмисляне на една иначе безсмислена биология), е ЧОВЕШКОТО. Човечността е плащането на Митницата на тялото. Но не плащане за демонстрация, не плащане за достъп до едно атрактивно и показвано тяло-имущество, а като непрекъсната удръжка от постигането на трансцедентното, като облагане върху мисленето, като отчисление на безкрайното като способност на съзнанието.
Понякога самото плащане на мито се митологизира. Превръщането на митото (митническата такса) в мит (митологизация) може да се прояви като специфична културна реакция, като съпротива срещу налаганата в дисциплиниращите общества норма за тяло. Тялото се осребрява като ограничение – нараняването и преобразяването на тялото извън нормата е желана демонстрация. От тежест зад булото на добрите телесни практики тялото се превръща във „фронт офис“ на различната (демонстрираща не толкова себе си, колкото собствеността си) личност. Тогава тялото не е повод за солидаризация в зоната на общата сетивност (най-вече болка), а коз за различие в сферата на дразнещата видимост. Вместо да се оплаква от тялото, телесната модификация го разглежда като ресурс за личността. От пасивно усвояване на тялото – чрез (съгласувано и групово) спазване на конвенциите за телесна видимост, се пристъпва към активно (индивидуално и единично) телесно творчество – преаранжиране на тялото пред погледа на другите. Битките за Тялото се дублират от игрите на телата. Конвенцията намира своя опонент в различието. Солидарността – всички споделяме обща биология, се смесва с ексцентричността – всеки един е свободен стопанин на различието в тялото си. От едната страна – поставяне на граници, от другата – пресичане на граници. Митничари и емигранти. Гранична полиция на соматично статукво и белязани трафиканти на телесни провокации.
Тялото поставя граници, като ни отнема самочувствието на неуязвими и трансцедентурани субекти. Това са границите на природата в нас. Но и самото тяло е поставено в граници, като му е отнета аморфността и абектността. Това са границите на общността в телата ни. И на двете граници различни идеологии изграждат автономни митници, които събират транзитни такси. Всяко преминаване през границите (лечение, козметична промяна, модификация, преодоляване на смъртта и пр.) се извършва по ценоразпис, в който се плаща не само с пари, но и с видимост, с позволен достъп, с предоставена информация, с дадено поклонничество. Митническата експлоатация на трансгресията създава еротиката на границата. Но за да преживеем изобщо тази еротика, за да е възможно въобще еротичното, тялото трябва да остане някъде там, отвъд въпроса за границите, където повърхността на кожата се влива в дълбочината на идентичността…
Видеозапис на дискусията:
Представяне на лекцията:
Тялото винаги е било неизменна част от идентичността. Като арена на различни идеологически битки за разпознаване, класифициране, нормализиране и присвояване, тялото е оказвало различна и разнообразна съпротива. Именно в механизмите на подобна съпротива множество субкултури са открили своите нови идентичности. Телесните модификации са изпитана техника на съпротива, която е предизвикала "ответни" реакции и в областта на правната регулация. Ето и част от поставяните от телесните модификации въпроси:
Възможно ли е да променим своята (юридическа) идентичност, променяйки тялото си? Биологията на тялото или рефлексията на съзнанието следва да има предимство (приоритет) при евентуално противоречие между тях (например при т. нар. състояние на трансексуалност – мъж, "затворен" в женско тяло; жена, "принудена да живее" в мъжко тяло)? Какви са ограниченията в актовете за самонараняване в случаите на така наречените "разстройства на телесния интегритет" (случаите на доброволни ампутации на крайници, форми на крайни телесни практики, като булимия и фийдаризъм, и пр.)? Къде е границата между медицинската помощ и козметичните услуги? Между природата и синтетиката в човешкото тяло? Кой е автор на синтетичните форми и на изкуствените протези в човешкото тяло? Има ли "митнически" ограничения и следва ли да бъдат въведени такива при прескачане на границите между биологичните видове?
