1. Увод

Целта на възстановеното с глава тридесет и седма от ГПК заповедно производство е да спести исков процес относно безспорни кредиторови вземания. Целта на производството е, на първо място, да провери дали кредиторовото вземане е спорно. Заповедният съд не преценява дали претендираните вземания са правилно изчислени, изискуеми или дължими. Тези обстоятелства могат да бъдат предмет на евентуално исково производство по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК при възражение на длъжника, или след постановен отказ на заповедния съд да издаде заповед, или при връчване на заповедта на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК. Затова и точната индивидуализация на вземането по основание и размер обуславя редовността на заявлението като основание за издаване на заповедта за изпълнение. Проверката на заповедния съд по същество в заповедното производство се простира до това дали искането, съдържащо се в заявлението за издаване на заповед за изпълнение, е в противоречие със закона или добрите нрави (чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК).

Основната цел на кредитора обаче не е просто да получи изпълнително основание срещу длъжника си, а преди всичко да получи плащане на изискуемото си вземане. И несъмнено е, че веднъж кредиторът получил плащане на цялото претендирано вземане по заповедта, вкл. и разноските, целта на заповедното производство е изпълнена. Не са редки случаите обаче, в които длъжникът плаща цялото претендирано вземане на кредитора, но не и разноските. Така длъжникът може да постъпи: когато счита, че вземането на кредитора е изпълняемо, но не е изискуемо; когато смята разноските на кредитора за недължими (несторени) или прекомерни (но не желае по една или друга причина да подава частна жалба по реда на чл. 413, ал. 1 in fine ГПК); или просто когато не разполага със средства да плати и разноските на кредитора.

Във всички тези случаи е нецелесъобразно и в противоречие с целите на заповедното производство да бъде образувано отделно исково производство по чл. 422, ал. 1 ГПК, което да има за предмет единствено разноските на кредитора, респ. да се състои в проверка на изикуемостта на едно вече погасено чрез плащане задължение. Същевременно преди изменението на ГПК със ЗИД ГПК, ДВ, бр. 86/2017 г., в уредбата на заповедното производство бе налице празнота именно относно хипотезата на плащане на вземането на кредитора, съчетано с неплащане на разноските на последния.

 

2. Точка 10в от Тълкувателно решение от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК ВКС

Тази празнота бе отстранена по тълкувателен път (и то чрез дописване на закона) от ОСГТК на ВКС, което прие в т. 10в от Тълкувателно решение от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г., че ако кредиторът в периода след подаване на заявлението е получил изпълнение на вземането, но не и на разноските по заповедта за изпълнение, то той може да поиска издаване на изпълнителен лист по заповедта за изпълнение в частта за разноските, като се позове на извършеното от длъжника плащане, ако това искане е направено в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК. От посоченото в Тълкувателното решение следва, че за издаване на изпълнителен лист за разноските в полза на кредитора заявител е достатъчно твърдение на заявителя пред заповедния съд в едномесечния срок по чл. 415, ал. 1 ГПК, че е получил изпълнение на вземането, но не и на разноските по заповедта за изпълнение в периода след подаване на заявлението. Това е така даже когато длъжникът е възразил, че не дължи с твърдения за ненастъпил падеж на задължението и даже самият кредитор да не сочи дата на плащане и не представя нито едно доказателство за твърдяното плащане. Изглежда, че според ОСГТК голословното твърдение на кредитора за плащане на вземането и неплащане на разноските в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК е достатъчно за издаване на изпълнителен лист за разноските. Така поне повечето инстанционни съдилища прилагаха т. 10в от Тълкувателно решение от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г.

Разрешението доста добре обслужваше нуждите на практиката и на оборота. В огромния брой случаи действително когато кредиторът заяви, че е получил плащане на вземането, но не и на разноските, то отговаря на истината, законосъобразно и правилно се издава изпълнителен лист в полза на кредитора само за разноските и по-нататъшен спор не се явява. В малък брой случаи обаче възникват проблеми от почти неразрешимо естество, с предпоставки за злоупотреба. Даже и след ЗИД ГПК, ДВ, бр. 8/2017 г., когато размерите на юрисконсултското възнаграждение на юридическите лица и държавните учреждения бяха редуцирани до тези по Наредбата за заплащането на правната помощ, приета с ПМС № 4/2006 г., не са редки заявленията за издаване на заповед за вземания, които са сравними или дори много по-малки от претендираните разноски. Районните съдилища в страната разглеждат всяка година десетки хиляди заявления за издаване на заповеди за изпълнение за суми от по няколко стотици лева. Същевременно кредиторите могат да претендират частично дребни суми, вместо глобалните, аналогично на предявяването на частичен иск в исков процес.

Кредитор, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение, за вземане в много малък размер, но с по-голям размер разноски, ако е недобросъвестен, може просто да излъже, че длъжникът му е платил вземането, но не и разноските, и в резултат ще получи изпълнителен лист за разноските. Пример: „кредитор“ може нарочно да подаде заявление за несъществуващо вземане в нищожен размер – напр. 10 лв., с 300 лв. адвокатски хонорар (който дори няма нужда да е реално заплатен – в хипотезите на чл. 38, ал. 1, т.т. 1-3 ЗАдв.). Длъжникът ще възрази, че не дължи, но кредиторът ще излъже, че вземането му е платено и така ще получи изпълнителен лист за разноски от 300 лв. Срещу разпореждането за издаване на изпълнителен лист длъжникът практически няма как да се защити, защото няма как да докаже пред окръжния съд, разглеждащ частната му жалба, отрицателния факт на липсата на плащане.

Нерядка е хипотезата, при която между кредитора и длъжника съществуват трайни отношения и се извършват множество плащания, при което длъжникът е платил едни свои задължения, които не са предмет на издадената заповед за изпълнение, но кредиторът неправилно е отнесъл плащанията към вземанията по издадената заповед за изпълнение, приел е, че те не погасяват разноските, и затова претендира издаването на изпълнителен лист по т. 10в от Тълкувателно решение от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК ВКС.

Тези две хипотези, които съвсем не изчерпват проблемите на спорни плащания в хода на заповедното производство, очевидно не са имани предвид от ОСГТК при постановяване на коментираното правило от Тълкувателното решение.

 

3. Производството по чл. 414а ГПК

Със ЗИД ГПК, ДВ, бр. 86/2017 г., законодателят създаде нарочна уредба на хипотезата на плащане на вземанията в хода на заповедното дело от длъжника. Водещо на уредбата на чл. 414а ГПК е, че твърдения за плащане трябва да бъдат направени първо от длъжника.

В срока по чл. 412, т. 8 ГПК длъжникът, ако е платил задълженията, може писмено да възрази срещу заповедта с твърдения за пълно или частично плащане, като към възражението прилага доказателства за изпълнението с препис за кредитора. С възражението длъжникът може да заяви твърдения, че не дължи разноски за производството, тъй като с поведението си не е дал повод за завеждане на заявлението. Възражението, ведно с приложените писмени доказателства, се връчват за становище на заявителя, който в тридневния срок по чл. 414а, ал. 3 ГПК е длъжен да заяви становище дали признава, или оспорва твърдяното от длъжника плащане. Процесуалната тежест от неподаване на становище за кредитора съгласно чл. 414а, ал. 4, изр. 1 ГПК е обезсилване на заповедта пълно или частично – съобразно обхвата на твърдяното плащане от длъжника. Ако заявителят подаде становище и то е в срок, съгласно чл. 414а, ал. 4, изр. 2 ГПК заповедният съд се произнася по възражението на длъжника и становището на заявителя.

Нормата мълчи за естеството на „произнасянето“. Доста разпространена е практиката на районните съдилища в случай на каквото и да било разногласие между кредитора и длъжника относно наличието и обхвата на плащането в процедурата по чл. 414а ГПК просто да дават указания на кредитора за предявяване на иск по чл. 415, ал. 1 ГПК. Аз обаче мисля, че тази практика е неправилна. Употребеният в закона глагол „произнасям се“ означава в общоупотребимия език „изразявам решение, мнение“ (Български тълковен речник. Съст. Василка Радева. С., Хермес, 2007, с. 566). В юридическия език значението на глагола е „постановявам акт“, „приемам решение“ – арг. чл. 21, ал. 4 ГПК, чл. 33, ал. 4 НПК и мн.др. разпоредби. Очевидно, когато заповедният съд дава указания на кредитора да предяви иск, той не се произнася, не издава никакъв съдебен акт по решаване на материалноправен или процесуален спор. Той не постановява нищо с обвързващи страните последици. Езиковото тълкуване на разпоредбата на чл. 414а, ал. 4, изр. 2 ГПК не допуска прилагането й, чрез даване на указания за предявяване на иск. Напротив, то налага извод, че заповедният съд не дава указания, а сам се произнася по спорното плащане в самото заповедно дело, с обвързващ страните акт.

Но какъв е актът?

В хипотезата на издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК заявлението за издаване на заповед за изпълнение обективира изрично искане за издаване на изпълнителен лист – вж. т. 14 от образеца на заповед по чл. 410 ГПК – приложение № 3 към Наредба № 6/20.02.2008 г. Целта на заявлението по чл. 410 ГПК е снабдяването на заявителя с изпълнителен лист при липса на плащане от страна на длъжника. В случай на плащане обаче е безпредметно издаването на изпълнителен лист и законът, с новелата на глава тридесет и седма ГПК със ЗИД ГПК, ДВ, бр. 86/2017 г., предвиди опростено състезателно производство по установяване плащане от страна на длъжника в хода на заповедното производство – чл. 414а ГПК. В това производство съдът, далеч надхвърляйки обичайните си правомощия в едно производство по издаване на изпълнителен лист по чл. 404 и сл. ГПК, има правото да проверява твърденията на двете страни в заповедното дело за плащане на задълженията по издадената заповед.

Ако приеме – въз основа на съвпадащите твърдения на страните или изхождайки от писмени доказателства по делото, че плащане е налице, съдът е длъжен да постанови диспозитив, с който да отхвърли (или остави без уважение) искането за издаване на изпълнителен лист, обективирано в подаденото заявление, за размера на платеното. Ако установи, че няма плащане, съдът ще постанови разпореждане за издаване на изпълнителен лист. И в двата случая актът на съда ще подлежи на обжалване с частна жалба съгласно чл. 407, ал. 1 ГПК.

При липсата на писмени доказателства за плащане от страна на длъжника, но при твърденията за такова плащане, съдът не може да указва на заявителя да предяви иск, защото това би нарушило замисъла на особеното опростено състезателно производство по чл. 414а ГПК и би прехвърлило спора между страните в исков процес по указания по чл. 415 ГПК. Не може обаче направо да издаде изпълнителен лист само по твърдение на кредитора за липса на плащане. Не е такава идеята на законодателя – идеята е твърденията на страните по заповедното дело за плащане на дълга в хода на заповедното дело да бъдат проверени – независимо с какви доказателствени средства, дори и с изслушване заключението на съдебно-счетоводна експертиза в открито заседание – но в рамките на самото заповедно дело.

В хипотезата на издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК уважаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение води и до издаване на изпълнителен лист по чл. 418 ГПК. Приключването на изпълнението след плащане на длъжника не може да води до обезсилване на изпълнителния лист, защото основанието за плащане не е отпаднало. Ал. 6 на чл. 414а ГПК е неприложима, защото тази разпоредба се отнася до хипотезата на чл. 414а, ал. 4, изр. 1 ГПК. Според мен в правомощията на заповедния съд е единствено да отмени разпореждането, обективирано в заповедта за изпълнение, за допускане на незабавно изпълнение на заповедта, и за издаване на изпълнителен лист, съобразно обхвата на плащането.

 

4. Загубила ли е сила т. 10в от Тълкувателно решение от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК ВКС след приемането на чл. 414а ГПК?

По този въпрос вече има формирана практика на инстанционните съдилища. С Определение № 14448 от 28.06.2018 г. по ч. гр. д. № 7372/2018 г., СГС, IV-Б въззивен състав, и Определение № 15531 от 11.07.2018 г. по ч. гр.д. № 7374/2018 г., СГС, ГО, се дава отрицателен отговор на въпроса, с аргумента, че двете правила уреждат различни хипотези, които не се покриват.

Това е вярно. Правилото на т. 10в от Тълкувателно решение от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК ВКС решава въпроса за действителността и обхвата на плащането, като изхожда от (голословното) твърдение на кредитора за плащане на вземането и неплащане на разноските. Нормата на чл. 414а ГПК има приложно поле при по-широк обхват на възможни плащания, а инициативата е у длъжника – той трябва да заяви първи от двамата твърдения, че е платил.

Но, от друга страна, както вече се посочи, правилото на т. 10в от Тълкувателно решение от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК ВКС бе прието, за да запълни една празнина в уредбата – липсата на правила за правомощията на заповедния съд при плащане от длъжника – в една хипотеза – неплатени разноски и платено вземане, при това по начин, който едва ли всякога е удачен с оглед защитата на правата на страните. Сега няма празнина – има изрична уредба, която при това по много по-целесъобразен и балансиран начин урежда много по-широка палитра от възможни спорове между кредитор и длъжник относно плащания в хода на заповедното дело. Според мен е отпаднал поводът (ratio-то) за тълкувателното правило на т. 10в. Целесъобразно е ОСГТК при възможност изрично да се произнесе, че то е загубило сила, за да не се създава противоречива практика.

1 кометар

  1. Уважаеми господин Съдия,
    Моля да ми отговорите как и при какви норми Почитаемият Съд установява безпорността на вземане по чл. 410 ГПК, когато Заявителят не представя никакви доказателства за наличие на облигационни отношения, например Договор, Сертификат от ЕК за ползване на държавна помощ по чл. 101-108 от ДФЕС? Примерно ако ЧЕЗ не представи задължителните писмени договори по чл. 38а, чл. 38б и чл. 38в от Закона за Енергетиката, на каква база Съдът решава, че набеденият за длъжник е длъжник? А в случаите с “Топлофикация София” ЕАД? ОУ на ТС не са нормативен акт и не пораждат облигационни отнощения, те не са договор, вижте чл. 150 от ЗЕ. Те са само част към Договор разписан изрично в чл. 149, чл. 149б от Закона за Енергетиката. В този смисъл са и Определение № 3258 от 07.03.2013 на ВАС по адм. д. 2771 / 2013г. и Решение №11 от 03.07.2018 г. по конституционно дело №8 от 2018 г. на Конституционния съд, от дефиниращи ОУ единствено като предварителна оферта, която само ако бъде приета с Договор става валидна. А ако не бъде приета, тогава няма сключен договор. В този смисъл, първоинстанционният съд длъжен ли е да изпълнява Решенията и Определенията на ВАС, респ КС, или е свободен да тълкува Законите по свое усмотрение и да “прилага” ГПК както намери за добре? Длъжен ли е Съдът да се съобразява със специалното законодателство, като ЗЗП, както и Правото на ЕС, или не?

ОТГОВОРИ

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.