(статията е публикувана за пръв път в сп. Правна мисъл, 2017, № 3)
ВЪВЕДЕНИЕ
Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания (Конвенцията, КПХУ) не е първият международен акт, който урежда статут на хората с увреждания[1]. Революционното в случая е, че Конвенцията предизвиква установените в съзнанието на обществото стереотипи за лицата с интелектуални затруднения или психично-здравни проблеми, като ги представя в качествено нова светлина – като активни титуляри на правата си. Центърът е нейният член 12, който признава правоспособност и дееспособност на хората с увреждания във всички сфери на живота и на равни начала с всички останали. От държавите-страни по Конвенцията се очаква да разработят закони и политики, които да заменят механизма на заместващо вземане на решения с подкрепено такова. Целта е да се премахнат законовите ограничения на правосубектността въз основа на увреждане и да се признае „универсална правосубектност“ за всички[2].
В изпълнение на ангажиментите, поети с ратификацията на КПХУ, редица европейски държави са в процес на привеждане на националното си законодателство в съзвучие с новата парадигма. В Чехия, Словения, Латвия силен тласък на случващата се там правна реформа дават решения на конституционните съдилища, с които се обявяват за противоконституционни отделни аспекти на гражданскоправния институт на запрещението. Воден от стремежа да ускори изпълнението на задълженията, следващи за Република България от ратификацията на КПХУ, през 2014 г. националният омбудсман отправи искане до Конституционния съд (КС) за отмяна на съответни текстове от Закона за лицата и семейството (ЗЛС).
Целта на статията е да анализира постановеното решение на българския Конституционен съд в сравнение с практиката на други конституционни юрисдикции от Централна и Източна Европа по идентични спорове за конституционосъобразността на законовия режим на запрещението.
ПРАКТИКА НА ЕВРОПЕЙСКИТЕ КОНСТИТУЦИОННИ СЪДИЛИЩА
Въпреки съществуващите нюанси, запрещението обичайно се асоциира с настъпването на „гражданска смърт“ за запретения. Същият изпада в невъзможност чрез персонални действия да придобива права и да поема задължения и се оказва дисквалифициран от лично участие в гражданския оборот. Като резултат от пълната или частична загуба на дееспособност, поставените под запрещение са лишени от редица неимуществени права, спрямо които компенсаторният механизъм на заместване, респ. правно съдействие, е неприложим[3].
Обрисуваната апокалиптична картина на поставяне под запрещение повдига следния принципен въпрос: доколко присъствието на подобен институт в националното законодателство е търпимо от гледна точка на Основния закон и гарантираните в него права и свободи?
За достъпа до конституционно правосъдие в Европа
В сравнителен план най-мощното средство за защита на конституционните права и свободи срещу посегателства от страна на публичната власт е институтът на конституционна жалба. Последната позволява на гражданите при определени условия да се обърнат пряко към КС с искане за възстановяване на правната справедливост.
Споровете за конституциносъобразността на законовия режим на запрещението попадат в полезрението на европейските конституционни съдилища най-често след сезиране с индивидуална конституционна жалба. Такива са случаите в Чехия, Латвия, Словакия и Русия[4]. Процесуалният механизъм, чрез който е поставен в ход контролът за конституционност в държавите, обект на анализ, предполага предварително да се откроят основните характеристики на института на конституционна жалба. Европейската конституционноправна традиция разграничава два типа конституционна жалба: нормативна и същинска.
„Същинската“ конституционната жалба, създадена в Германия, предвижда възможност за конституционноправна защита срещу всеки акт на публичната власт – не само закони, но още и индивидуални държавни актове (административни или съдебни). При „нормативната“ конституционна жалба, която може да се определи като коректив на „същинската“, контролът е насочен срещу норма от закон, послужила като основание за издаване на публичноправен акт[5].
Преобладаващото разрешение е в обхвата на предоставяната чрез конституционната жалба защита да попадат както всички конституционно гарантирани права, така и тези, уредени в инкорпорираните международни договори. Ето защо в коментираните решения на европейските конституционни юрисдикции осезаемо присъства и преценката за съответствие на режима на запрещението със стандартите на КПХУ.
Що се отнася до активната легитимация за предявяване на конституционна жалба, по правило тя принадлежи на всяко физическо или юридическо лице, което твърди, че негови права са нарушени от орган на публичната власт. Липсва обаче изрична уредба доколко запретените, които не разполагат със самостоятелна процесуална дееспособност – гражданска или наказателна, могат пряко да сезират Конституционния съд. Практиката дава положителен отговор. Така, за да обоснове допустимостта на конституционна жалба, предявена от лице, поставено под запрещение, КС на Латвия застава на позиция, че „единственото условие, което Конституцията на Латвия поставя, е жалбоподателят да има качеството на носител на съответното право, срещу чието нарушаване от законодателя се жалва и всякакви аналогии с процесуалната легитимация в процесите от други клонове на правото са неуместни“.
За конституционосъобразността на запрещението
Конституционните дела, имащи за предмет конституционосъобразността на запрещението, могат да бъдат обособени в три категории в зависимост от вида на атакувания акт: за съответствие на материалноправния режим на запрещението с Конституцията; за конституционосъобразността на процесуалноправната уредба на запрещението и за нарушаване на основни права и свободи чрез съдебни актове за поставяне под запрещение.
За конституционосъобразността на материалноправния режим на запрещението – латвийският опит[6]
Делото, образувано пред латвийския КС, като предмет стои най-близко до правния спор, разрешен от българската конституционна юрисдикция през 2014 г. Обект на контрол е текст от Гражданския закон на Латвия, според който душевно болните, поставени под запрещение, губят своята правна дееспособност. Назначава им се попечител, който да решава за тях и вместо тях делата по управление на техния живот.
За латвийските конституционни съдии е извън съмнение, че последиците, които законодателството свързва с поставянето под запрещение, представляват вмешателство в личната сфера на индивида, чиято неприкосновеност е конституционно гарантирана. В решението на КС четем, че неприкосновеността на личния живот предполага възможност всеки да постъпва съобразно своята воля и желание, в условията на минимална намеса от страна на държавата. Правото на личен живот защитава и има за обект такива ценности като физически и емоционален интегритет, чест, достойнство, собствена идентичност и пр. То е с комплексен характер и се проявява като свобода на индивида да поддържа и развива умения и способности, които го отличават от останалите и го правят уникален. Все възможности, от които запретените не могат да се ползват изобщо или поне в пълен обем. Като резултат от поставянето им под запрещение, те не са в състояние да гласуват, да сключват брак, нямат право да избират къде да живеят, да се сдружават и пр.
По-нататък, без да омаловажава значимостта на правото на личен живот, КС на Латвия подчертава, че то няма абсолютен характер и може да бъде ограничавано. За да е конституционно търпима намесата в упражняването му обаче, е нужно да са изпълнени следните две условия:
– да е в името на легитимна цел,
– да е съразмерна с характера на закриляната ценност.
Според латвийския КС запрещението обслужва легитимна цел – да защити на първо място правата и законните интереси на хората с увреждания и след това тези, на техните близки и на обществото като цяло (на гражданския оборот). Така, водещият стремеж на оспорения законов режим е да предпази лицата с ментални увреждания от настъпването на вредоносни последици за тях, вследствие от правни действия, чиито смисъл и значение те не осъзнават.
Наличието на легитимна цел само по себе си не е достатъчно, за да формира у латвийските конституционни съдии убеждение за съответствието на института на запрещението с Конституцията. Изследва се още доколко има съразмерност между ограничителната мярка и закриляната ценност. Провеждайки теста за пропорционалност, КС на Латвия съзира основния конституционен недостатък на атакуваната разпоредба в обстоятелството, че не позволява да бъдат отчетени особеностите на всеки конкретен случай, така че последиците от запрещението да не се разпростират върху всички правни действия, а да бъдат сведени до тези от тях, за които действително има потребност от подобна мярка.
Следвайки тази линия на разсъждение, латвийските конституционни съдии стигат до единствения възможен извод, според който режимът на заместващо вземане на решения е възможно най-крайното и непропорционално ограничение, което би могло да се приложи за случая и съставлява противоконституционна намеса в правото на личен живот. В решението на съда изрично се припомня, че международните стандарти, въведени с ратифицираната от латвийската държава КПХУ, предлагат алтернативни форми за закрила, които биха гарантирали правата и законните интереси на хората с увреждания по по-щадящ начин, съответен на еволютивното разбиране за правния им статус.
За конституциносъобразността на процесуалноправния режим на запрещението – руският[7] и полският опит[8]
Прекомерното посягане към института на заместващо вземане на решения често е резултат от недостатъци на процесуалноправната уредба на запрещението. Законодателят не съумява да предвиди достатъчно гаранции за пълноценната реализация на конституционното право на защита от лицето, чието запрещение се иска и лишава от състезателен характер съдебното производство за поставяне под запрещение, респ. за неговата отмяна или изменение.
Такъв е случаят с Гражданско-процесуалния кодекс на Русия, според който лицето, срещу което е насочено искането за поставяне под запрещение, задължително се призовава и изслушва в производството по делото, с изключение на случаите, в които здравословното му състояние не позволява това.
Визираната разпоредба е обявена за противоконституционна от Конституционния съд на Русия през 2009 г.[9] с аргумента, че формулировката на текста в съчетание с практиката на съдилищата по прилагането й, не съдържат достатъчно гаранции за реализиране на конституционното право на защита и оттам – на правото на справедлив съдебен процес.
Като основен порок на действащата процесуална уредба конституционните съдии посочват липсата на обективни критерии и правила, по които да се установи дали лицето е в състояние да вземе участие в производството за поставянето му под запрещение. Това открива пространство за широка дискреция при прилагането и тълкуването на нормата и води до постепенното превръщане на изключението в правило.
Разчита се на експертиза, която да определи дали здравословното състояние на лицето му позволява да бъде страна по делото. Заключението на вещото лице, което прегражда личното явяване на засегнатия, от своя страна, го лишава от упражняването на редица процесуални права като правото да се запознае с материалите по делото, да изиска събирането на нови доказателства, да бъде изслушано, да задава въпроси на вещото лице, да оспори неговото заключение и пр. Предвид това, че останалите участници в производството по делото за поставяне под запрещение са молителят, т.е. този, който иска запрещението и представител на прокуратурата, то неучастието на засегнатото лице лишава производството от състезателност и до голяма степен предопределя изхода от делото.
КС подчертава, че доколкото запрещението лишава запретения от редица основни права, то налагането му следва да се случва в условията на обективен и справедлив съдебен процес. А дисквалифицирането на засегнатото лице като участник в делото и оттам невъзможността му да изложи пред съда своята позиция, крие риск от непропорционално посягане към института на запрещението, без да е доказано по безспорен и категоричен начин, че са налице законовите предпоставки за прилагането му.
Пред сходен казус е поставен Конституционният трибунал на Полша през 2007 г., сезиран с искане за обявяване противоконституционност на текст от полския Граждански процесуален кодекс, по силата на който поставените под запрещение не са легитимирани да поискат от съда замяна или отмяна на запрещението. Конституционосъобразността на това законодателно разрешение е преценена преди всичко с оглед неговото съответствие с принципа за достойнството на личността.
Конституционният трибунал на Полша прави уговорката, че правото на достъп до съда няма абсолютен характер и е възможен обект на различни ограничения: субективни– очертаващи кръга на активно легитимирани лица; обективни – определящи въпросите, попадащи в обхвата на материалноправната компетентност на съда; от процедурно естество – фиксиращи основанията за прибягване до извънредни средства за контрол на влезли в сила съдебни актове. В общия случай подобни ограничения се възприемат като израз на принципа за достойнството на личността, доколкото целят да предпазят индивида от настъпването на вредоносни последици в неговата правна сфера. Според Конституционния трибунал дори да се приеме, че лишаването на запретения от процесуална легитимация да поиска отмяна или замяна на установената недееспособност обслужва подобна цел, то тя не е изведена последователно и докрай.
Парадоксът се съдържа в обстоятелството, че възможностите на запретения да предприема лични процесуални действия нарастват с напредването и усложняването на съдебния процес. Така, макар да не е в състояние да поиска лично отмяна, респ. промяна в запрещението, засегнатото лице е легитимирано да обжалва първоинстанционното съдебно решение, постановено по такова производство. А подобен дисбаланс между процесуалните права на запретения през различните етапи от развитието на процеса трудно би могъл да се възприеме като защитна мярка в името на достойнството на личността. Ако целта на законодателя е поставеният под запрещение да бъде предпазен от извършване на вредоносни процесуални действия, то тази цел следва да личи във всички фази от развитието на процеса по отмяна, респ. промяна в запрещението. Това е така, защото опасенията от постановяване на неблагоприятен за запретения съдебен акт са валидни както при първоинстанционното, така и при въззивното производство.
Позицията на Конституционния трибунал е, че резултатът от възприетия законодателен подход е неравно третиране на лицето, поставено под запрещение, в нарушение на принципа за достойнството на личността. От една страна, при определяне на кръга от активно легитимираните субекти по производство за отмяна, респ. промяна в запрещението, запретеният е поставен в положението на обект, зависим от решенията на трети лица. От друга страна, по отношение на активната процесуална легитимация за обжалване на първоинстанционното съдебно решение, поставеният под запрещение вече е сред субектите, годни да подадат въззивна жалба.
По-нататък, според Конституционния трибунал е нарушена конституционно гарантираната свобода на личността, която предполага право на всеки човек да принадлежи на себе си, да направлява поведението си съобразно своята съвест и убеждение. Наистина, липсата на активна процесуална легитимация принципно не пречи запретеният да поиска от съда отмяна на установената спрямо него недееспособност. Релевантното в случая е, че по този начин той не е в състояние да предизвика търсената правна промяна, тъй като исковата му молба ще бъде отклонена на чисто формално основание като недопустима. Подобно действие от страна на поставения под запрещение би могло да послужи единствено като повод за отмяна, респ. промяна в запрещението да бъде поискана от легитимираните за тази цел субекти. Така, пълноценната реализация на свободата на личността в изяснения смисъл страда, тъй като автономната воля на запретения е обусловена и поставена в зависимост от тази на трети лица – неговите близки, респ. настойникът или попечителят.
Нещо повече, лишаването на поставения под запрещение от възможност да поиска пряко отмяна или промяна на установената недееспособност се възприема от Конституционния трибунал като посегателство върху личната му свобода в почти всички сфери от живота. Лицата, чиято дееспособност е отнета или ограничена, нямат право да гласуват, да избират къде да живеят, да се сдружават и пр. В този смисъл невъзможността на запретения да изиска от съда отмяна или замяна на наложената спрямо него мярка, го лишава от процесуален инструмент, чрез който да възстанови личната си свобода да решава за себе си делата по управлението на собствения си живот.
За Конституционния трибунал на Полша съображенията за предпазване на съдилищата от произволни и явно необосновани искания за отмяна на запрещението нямат по-голяма тежест в сравнение с пълноценната реализация на конституционно гарантираната свобода на личността.
За конституционосъобразността на съдебни актове за поставяне под запрещение- чешкият[10] и словашкият[11] опит
Основните права обвързват законодателната, изпълнителната и съдебната власт като пряко действащо право. В случай, че при разрешаване на повдигнатите правни спорове съдилищата не съумеят да осигурят дължимата защита на конституционно гарантираните права и свободи на гражданите, техните актове могат да бъдат атакувани пред Конституционния съд посредством т.нар. „същинска“ конституционна жалба. Такъв е случаят в Чехия и Словакия, където оспорените съдебни актове за поставяне на жалбоподателите под запрещение са обект на критика от конституционните юрисдикции в няколко посоки.
Първо, при преценката дали да поставят едно лице под запрещение словашките и чешките магистрати отдават предпочитание на закрилата на обществените интереси и тези, на трети лица за сметка на интересите на засегнатото лице. Подобен подход според конституционните съдии на Чехия и Словакия е укорим от конституционна гледна точка, тъй като значимостта на правата, от чието упражняване се лишава запретеният, повелява пренареждане на приоритетите: първо следва да се държи сметка за неговите права и законни интереси и едва тогава – за тези на третите лица и на обществото. Чрез подобно степенуване на приоритетите по естествен път запрещението ще се превърне в ultima ratio, т.е. в една извънредна и крайна мярка, която да се прилага в изключителни случаи, а не в норма.
Обект на критика е и донякъде генетично присъстващото в съзнанието на магистратите доверяване на съдебната експертиза, като се пренебрегват другите доказателства по делото. Според конституционните съдии заключенията на вещото лице следва да бъдат преценявани не изолирано, а в съвкупност с другите доказателства по делото, в това число да се осигури личното явяване и изслушване на засегнатото лице. А безкритичното доверяване на заключението на вещото лице, означава отговорността за постановения акт да се прехвърли върху вещото лице, което не е част от матрицата на съдебната власт. Това е конституционно нетърпимо, тъй като противоречи на принципа, че правораздават съдилищата и нарушава правото на защита и на справедлив съдебен процес.
Накрая, критикува се възприетият подход на механично привеждане на фактическата обстановка към хипотезата, предвидена в съответната правна норма, което не позволява да бъдат съобразени особеностите на всеки конкретен случай. Според конституционните съдии в Чехия и Словакия, в производството за поставяне под запрещение е нужно преди всичко да се изследва дали и доколко запазването на дееспособността от лицето, чието запрещение се иска, би застрашило конституционно защитени блага. Според чешкия и словашкия КС до заместващото вземане на решения следва да се прибягва, само след като е установено по безспорен начин, че са неприложими алтернативни форми на закрила, които биха постигнали търсената закрила, без да се стига до драстично вмешателство в личната сфера на индивида. Само така би се гарантирало, че ограниченията в основни права, които се свързват със запрещението, се вместват в рамката на допустимото, което Конституцията е определила.
ЗАПРЕЩЕНИЕТО В ПРАКТИКАТА НА БЪЛГАРСКИЯ КОНСТИТУЦИОНЕН СЪД
Както посочих, през 2014 г. Конституционният съд на Република България бе сезиран с искане от националния омбудсман за установяване противоконституционност на текстове от Закона за лицата и семейството, разписващи правните последици от поставянето под запрещение. Необходими са някои предварителни бележки относно особеностите на омбудсмана като сезиращ субект.
За омбудсмана като сезиращ субект
С третата поправка на Конституцията, извършена със Закона за изменение и допълнение на Конституцията на Република България (Обн., ДВ, бр. 27 от 2006 г.), със създаването на новата алинея 3 на чл. 150, на конституционно ниво бе закрепена възможността националният омбудсман да сезира Конституционния съд с искане за установяване на противоконституционност на закон, с който се нарушават права и свободи на граждани.
Първоначално се е обсъждала възможността за увеличаване на субектите на инициатива по чл.150, ал.1 от КРБ чрез включване на омбудсмана[12], но впоследствие се стига до решение правомощията на омбудсмана да бъдат разположени така, както са посочени в новосъздадената ал. 3 на чл. 150 от Конституцията. За разлика от изброените в чл. 150, ал. 1 публични органи, които са оправомощени да сезират Конституционния съд с искане да упражни някое или няколко от правомощията си по Конституция и които разполагат с обща компетентност за сезиране на съда, то омбудсманът, като орган на инициатива, има самостоятелно място и уредбата съдържа редица особености, които са в посока на ограничаване на правомощието му за сезиране в сравнение с останалите субекти по чл. 150, ал. 1 от Конституцията.
На първо място омбудсманът може да отправя до Конституционния съд само искане за установяване на противоконституционност на закон, тоест може да сезира съда само за упражняване на правомощието му по чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията. Омбудсманът не е компетентен да започва производство за установяване на съответствие на закон с общопризнати норми на международното право и с международни договори, по които България е страна (Определение № 8 от 02.12.2010г. по к.д. №14 от 2010г. )[13].
На второ място ограничение има в предмета на оспорване – омбудсманът може да иска установяване на противоконституционност само на закон, а не и на другите актове на Народното събрание и на актовете на президента (Определение № 1 от 09.02.2010 г. по к.д. № 19 от 2010 г.).
На трето място омбудсманът може да оспорва само закон, с който се нарушават правата и свободите на гражданите. Съгласно Конституцията и Закона за омбудсмана той има задължението да бъде застъпник за правата и свободите на гражданите.
Конституционно дело №10 от 2014 г. е образувано по искане на омбудсмана за установяване противоконституционност на чл. 5, ал. 1 по отношение на думите “и стават недееспособни“ и чл. 5, ал. 3 от Закона за лицата и семейството. В обстоятелствената част на искането се посочват нарушения на чл. 4, ал. 2, чл. 5, ал. 4 и чл. 51, ал. 3 от Конституцията. Съществена част от мотивите на искането е посветена на несъответствие на атакувания закон с редица разпоредби от Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания. В петитума на искането тези съображения не са изведени като самостоятелно основание по чл. 149, ал. 1, т. 4 от КРБ.
Изправени сме пред неяснота, която според правилата на конституционния процес, следва да бъде отстранена, като се даде възможност на сезиращия субект в определен срок да посочи изрично, поддържа ли наред с основанието по чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията и такова по чл. 149, ал. 1, т. 4[14].
Установяването на действителната воля на омбудсмана посредством отстраняване на констатираното несъответствие между обстоятелствената част на искането и неговия петитум, има важни процесуалноправни измерения. Съгласно чл.21, ал. 5 от Закона за Конституционен съд (ЗКС): “Когато Конституционният съд се е произнесъл с решение или с определение за недопустимостта на направеното искане, по същия предмет не могат да се правят нови искания.”
Проектът на ЗКС на законодателната комисия от 25 юли 1991 г., внесен в пленарна зала за второ четене, е гласял: “Когато Конституционният съд се е произнесъл с решение, по същия предмет не могат да се правят нови искания.” Така предложеният текст възпроизвежда идеята на § 41 от Закона за Федералния Конституционен съд на ФРГ. Там правилото ne bis in idem се прилага, само ако съдът се е произнесъл по съществото на искането (sachlich entschieden – § 41 BVerfGG). Първоначалният текст е изменен в пленарна зала по инициатива на един народен представител и без никакви дебати е гласуван в днешната му редакция[15].
В резултат, действието на силата на пресъдено нещо, присъщо поначало за актове, с които се решава правен спор по същество, се разпростира и върху актовете на КС, постановени по процедурни въпроси. Въпреки призивите в доктрината забраната по чл. 21, ал. 5 от ЗКС да бъде противопоставяна единствено на същия сезиращ субект, чието искане с идентичен предмет веднъж вече е отклонено като недопустимо, в своята практика КС се придържа към буквалното й тълкуване и прилагане. В този ред на мисли, достатъчно бе КС да се произнесе с определение за недопускане на искането на омбудсмана в частта за несъответствие на режима на запрещението с КПХУ, за да се издигне процесуална преграда пред отправянето на ново искане по същия предмет макар и от друг субект по чл. 150 от Конституцията.
По конкретното дело обаче КС волно или неволно се прави, че не забелязва констатираното разминаване между обстоятелствената част и петитума на отправеното искане и като резултат в диспозитива на определение по к.д. №10/2014 г. липсва изрично произнасяне в посочения смисъл. Това на практика оставя открита възможността за иницииране на ново конституцинно производство, имащо за предмет съответствието на ЗЛС със стандартите на КПХУ.
За решението на българския Конституционен съд[16]
Във фазата по същество, искането на омбудсмана бе отклонено като неоснователно, като по този начин българският Конституционен съд се дистанцира от възможността да бъде катализатор за реформа в законодателството по посока сближаването му със стандартите на КПХУ. Впечатление прави не толкова крайният резултат от произнасянето на съда, макар и диаметрално противоположен на практика по идентични казуси на други европейски конституционни юрисдикции, а по-скоро аргументите, предопределящи диспозитива на решението. Последните значително отстъпват от съвременните разбирания за правата и допустимите предели на тяхното ограничаване.
В модерната правова държава рамката на възможната и търпима намеса на публичната власт в упражняването на основни права е принципът за пропорционалност[17]. Поначало пропорционалността не е чужд критерий за българския Конституционен съд[18], поради което по делото за отмяна на атакуваните разпоредби от ЗЛС частично е застъпена преценката доколко запрещението е наложителна и съразмерна ограничителна мярка.
Продължаващото съществуване на режима на „заместващо вземане на решения“ според конституционните съдии е наложително преди всичко с оглед конституционната повеля, според която лицата с психически увреждания се ползват с особена закрила от държавата и обществото (чл. 51, ал. 3 от КРБ). КС разглежда поставянето под запрещение като проява на дължимата закрила, целящо да предпази хората с ментални увреждания от извършването на правни действия, с които биха могли да увредят собствените си интереси, както и тези на трети лица. Така в решението на съда оспорената уредба е легитимирана чрез принципа за защита: лицето е неспособно да взема решения, автономията му трябва да бъде ограничена, за да го защитим от вредата, която може да причини на себе си и на другите[19].
Трудно може да бъде подкрепено застъпеното разбиране, според което институтът на запрещението е израз на конституционното изискване за особена закрила на хората с интелектуални увреждания и психично-здравни проблеми. Заслужава припомняне, че ЗЛС е в сила от 1949 г. и предшества приемането на Конституцията от 1991 г. В този смисъл действащата конституционна уредба „заварва“ режима на недееспособността, който е проявление не на осъзната и прогласена в чл. 51, ал. 3 от Конституцията потребност от повишена чувствителност към нуждите на хората с увреждания, а е наследство от отминалия тоталитарен режим.
Качествено новата социално-икономическа и политическа обстановка, в която е приета и се прилага Конституцията на Република България от 1991 г., изключва прогласената от нея закрила на лицата с ментални увреждания да се постига по начин, присъщ за една недемократична система – чрез изолирането им от обществото и лишаването им от граждански и политически права. Изкуственото квалифициране на запрещението като основна форма на „защита“ създава следния парадокс: в стремежа да защитим тези лица от настъпването на потенциални и предполагаеми вреди като резултат от действия, чиито смисъл и значение не разбират, им се нанася съвсем реална и необозрима вреда, изразяваща се пълно или частично отнемане на дееспособността[20].
Парадоксалността на конструкцията „защита чрез ограничаване“ ясно личи в искането на омбудсмана: „…Недопустимо е тази закрила да се изразява в лишаване от дееспособност или нейното значително ограничаване по общи и остарели критерии като слабоумие или душевна болест, без да се вземат предвид спецификите на различните заболявания и състояния, както и степента на увреждане.
Закрилата трябва да се изразява в подходящи средства, които да съдействат и да подкрепят тези лица при вземането на решения и извършването на правни действия самостоятелно, а не в лишаването им от дееспособност в различна степен, като решенията, свързани с тях и с ежедневието им, се вземат от някой друг.“
По-нататък, принципът за пропорционалност повелява предполагаемите „защитни“ цели на оспорения законов режим на запрещението да се постигнат като се използва най-меката според обстоятелствата ограничителна мярка, така че да не се стигне до прекомерна намеса в индивидуалната сфера. Пречупена през призмата на изискването за съразмерност, основният конституционен недостатък на атакуваната уредба е, че не позволява да се отчете спецификата на различните психични състояния, да се съобрази степента и дълбочината на затрудненията, както и в кои сфери от живота се проявяват.
Сега запретените биват поставяни под общ знаменател, като установената недееспособност се разпростира спрямо всички техни правни действия. ЗЛС предвижда само две степени на запрещение (ограничено и пълно), които се различават в правните си последици единствено с оглед пълното заменяне на волята на запретеното лице с тази на настойника (при пълното запрещение), респ. изискването за даване на съгласие на попечителя за извършване на правни действия от страна на запретеното лице (при ограниченото запрещение). В двата случая се посяга върху всички права на засегнатото лице, без оглед на това, че е възможно за някои от тях да не съществува потребност от подобна мярка.
Според становището на фондация „Български адвокати за правата на човека“ по к.д. №10/2014 г.: „…Поставянето под пълно запрещение, доколкото неизбежно и по силата на закона води до лишаване на лицето от неговата дееспособност, е твърде сурова и крайна мярка. Веднъж наложена, тя не отчита, че в различни сфери на социално общуване лицето може да е запазило или междувременно развило способност да действа самостоятелно. Законът не предвижда нито определен срок на запрещението, нито задължително периодично преразглеждане на обстоятелствата, послужили като основание за налагането му. Това, в съчетание с процесуалната недееспособност на лицето, прави тази мярка лишена от всякаква гъвкавост и от възможност за прилагането й към конкретните обстоятелства и тяхното изменение във времето. Законодателството сякаш мълчаливо изключва възможността за положителна промяна на състоянието на запретеното лице. На правната уредба, съдържаща се в чл. 5, ал. 1 от ЗЛС, е напълно чуждо разбирането за пропорционалност на мярката.“
Конституционният съд не просто не намира запрещението за явно непропорционална мярка, но я обявява за най-ефективната и дори единствено възможната форма на защита. Обратно на застъпената теза, съвременните международни стандарти в областта на правата на хората с психични разстройства насърчават подход, при който на тези лица се осигурява максимална юридическа автономия. Заслужава да се припомни още веднъж позицията на КС на Латвия, според който са налични алтернативни форми за закрила, сред които и преди всичко чрез мерки за подкрепа, които биха гарантирали правата и законните интереси на хората с увреждания по по-щадящ начин, съответен на еволютивното разбиране за правния им статус. Нещо повече, в изпълнение на ангажиментите, следващи за Република България от ратификацията на КПХУ, през м. април 2015 г. Министерството на правосъдието публикува за обществено обсъждане проект на Закон за физическите лица и мерките за подкрепа, който представлява не абстрактна, а съвсем конкретна алтернатива на сега действащия режим на „заместващо вземане на решения“.
По-нататък, в решението на КС отсъства преценката за съответствие на оспорената уредба с принципа за достойнството на личността. Последният е изведен в искането на омбудсмана и в част от становищата на заинтересованите страни като водещо съображение в полза на противоконституционността на института на запрещението.
Достойнството като присъщо на човешката личност качество, от което произтичат равни и неотменими права за всички членове на обществото, получава признание след края на Втората световна война като реакция на ужасите, които човечеството преживява[21]. Така, преамбюлът на Всеобщата декларация за правата на човека, приета от Общото събрание на ООН през 1948 г., затвърждава „вярата в основните права на човека, в достойнството и ценността на човешката личност.“ Понятието „достойнство“ е поместено и в чл. 1 от Декларацията, според който „Всички хора се раждат свободни и равни по своето достойнство и права.“
Придаването на юридическа стойност на категориите „достойнство на личността“, „достойнство на човека“ е признание за неразривната връзка, която съществува между правата на човека и достойнството. От една страна, достойнството има самостоятелно битие извън и независимо от правата. От друга страна е безспорно, че човешките права съставляват конститутивен елемент, който придава на достойнството завършен облик. Ето защо да се признаят права на всеки човек с или без увреждания, означава преди всичко да се отдаде нужното уважение към неговото достойнство като човешко същество[22].
От сферата на международното право понятието „достойнство“ се пренася в националните конституции. Конституцията на Република България от 1991 г. не остава чужда на тази тенденция. В своя преамбюл тя поставя достойнството на личността сред ценностите, за чиято реализация е създадена и действа самата Конституция; записано е и като основно начало в Глава първа „Основни начала“ (чл. 4, ал. 2 от КРБ)[23]. Член 6, ал. 1 от Конституцията гласи, че: „Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права.“ Накрая, понятието „достойнство“ се среща и в чл. 32, ал. 1, изр. второ от КРБ, когато се определят благата и принципите, които държавата защитава от всяка незаконна намеса[24].
Изясняването на смисъла и съдържанието, които конституционният законодател влага в понятието „достойнство“ предполага да обърнем поглед назад във времето. Философското понятие за достойнство, разработено от именития немски философ Имануел Кант не е загубило своята актуалност и днес служи на конституционното право[25]. В едно от най-известните си съчинения „Основи на метафизиката на нравите“[26] Кант пише: „В царството на целите всичко има или цена, или достойнство. Това, което има цена, може да бъде заменено с нещо друго като еквивалент; което е повече от всяка цена и поради това не допуска никакъв еквивалент, обладава достойнство.“ Достойнството няма цена, защото е над всяка цена; то няма и еквивалент и не може да бъде заменено с друго.
Следващото основно положение, съдържащо се във философията на Кант е, че : „Човекът и изобщо всяко разумно същество съществува като цел сама по себе си, не само като средство, за да бъде използван по желание за тази или онази воля, а по-скоро трябва във всичките си постъпки, насочени както към него самия, така и към други човешки същества, да бъде разглеждан винаги същевременно като цел.“ Категоричният императив, който се извежда от тези думи на Кант е, че уважението към достойнството на всеки изключва човек да бъде подложен на такова третиране, което го деградира до прост обект.
Най-осезаемата последица от ограничаването на дееспособността е превръщането на запретения в „обект на грижа“, подчинен на чужда воля, което води до понижаване на правния му статус. Решенията за неговия живот са поверени на едно трето лице – настойник или попечител, който се назначава, без да се съобрази волята на поставения под запрещение. Няма изискване настойникът или попечителят да се ръководи от желанията, чувствата и мнението на лицето, чиято дееспособност е отнета или ограничена[27]. Подобно отнасяне към поставения под запрещение е недопустимо, тъй като е в противоречие със следващото от достойнството на личността положение човека, което го поставя над другите същества и му гарантира участие в социалния живот на равни начала с останалите членове на обществото[28].
Вместо да отговори на специфичните нужди и потребности на хората с ментални увреждания по начин, зачитащ вътрешно присъщото им човешко достойнство, чрез ограничаването на тяхната дееспособност законодателят постига обратен ефект – лишава ги от възможност да упражняват правата си и да вземат решения за собствения си живот. В становището на фондация „Български център за нестопанско право“ четем: „…Недееспособността отнема контрола на лицето върху собствения му живот и го поставя в положение никога да не може да заяви по правно разпознаваем начин действителните си потребности, желания и цели. Това поставя човека в една особена, по-низша категория, отнема му основни човешки характеристики. Историята познава много подобни случаи, в които група хора са обявявани за по-низши от останалите и „негодни“ да вземат решения. В съвременния свят този подход е отречен и напълно недопустим.“
На фона на предпазливата позиция на българския Конституционен съд по въпроса за съответствието на запрещението с принципа за достойнството на личността, Конституционният трибунал на Полша с категоричност приема, че: „…Всяко законово лишаване на пълнолетен гражданин от статуса му на пълноценен правен субект и деградирането му до обект на правото е в разрез с принципа за достойнството на личността.“
Достойнството на човека, което навсякъде и за всички следва да има еднаква стойност, предпоставя единство между основните права. Уважението към човешкото достойнство е носещ фундамент и „стряха“, под която намират подслон всички конституционно гарантирани права[29]. Именно интегриращата битност на достойнството му отрежда призово място в йерархията от ценности и права. Така, Федералният Конституционен съд на Германия признава, че правото на човешко достойнство има абсолютен характер и не търпи ограничения поради основополагащото му значение за установения конституционен ред[30].
Дължимото уважение към достойнството на всеки човек може да бъде постигнато само тогава, когато гарантираните му по Конституция права в тяхното многообразие и сложност се намират в непрекъснат контакт помежду си, допълват се и се обогатяват взаимно. Ограничаването на дееспособността не допринася за постигането на търсеното взаимодействие между правата, а вместо това прокарва изкуствена разделителна линия между тях. Като резултат от поставянето под запрещение лицата с ментални увреждания са лишени от редица права, които имат строго личен характер, като правото да сключат брак, да избират къде да живеят, да се сдружават и пр.[31] Що се отнася до имуществените им права, то пълноценната им реализация е зависима от волята на настойника или попечителя.
Доколкото посочените права са все проявни форми на принципа за достойнството на личността, то пряка последица от недееспособността е превръщането на запретените в неравностойни членове на обществото. Разбира се, тук би могло да се възрази, че законовият режим на запрещението всъщност брани достойнството на хората с психични разстройства, като ги предпазва от действия и поведение, които биха ги компрометирали или опозорили[32]. Дори да предположим, че тази е преследваната цел, то законодателят е длъжен да предвиди гаранции, че ограниченията на дееспособността няма да надхвърлят нужното за постигането й. Противно на това саморазбиращо се изискване, атакувана уредба не съдържа такива гаранции, а вместо това създава колективна презумпция за недееспособност на запретените, която се разпростира върху всичките им правни действия.
Режимът на заместващото вземане на решения не позволява да бъде отчетена спецификата на всеки отделен случай, така че ограничаването на възможността за самостоятелно изразяване на правно валидна воля да бъде нюансирано и съобразено със здравословното състояние на лицето. Ако целта на законодателя действително е била да брани достойнството на хората с интелектуални затруднения и психично-здравни проблеми, то е съмнително доколко това може да бъде постигнато чрез генерализация, водеща до дисквалифицирането им от обществено-икономическия и политически живот.
Вместо да обяви института на недееспособността за ограничение, засягащо достойнството на хората с ментални увреждания и явяващо непропорциално на целта да бъдат защитени техните права и законни интереси, българският Конституционен съд се самоубеждава в правотата на своето решение с аргумента, че обявяването на оспорените разпоредби от ЗЛС за противоконституционни ще създаде правен вакуум и ще породи съществена празнота в правния режим на тези лица. Подобна опасност е отчетена и от КС на Латвия, който също приема, че преходът от запрещение към алтернативни форми на закрила е продължителен процес и няма как да се случи с магическа пръчка от днес за утре. Разликата е, че в латвийския конституционен процес е предвиден гъвкав изход от тази ситуация – фигурата на обявяване на закона за несъответен на Конституцията, без това да води до неговата незабавна отмяна и неприлагане. Вместо това законодателят се задължава във фиксиран от съда срок да приведе законодателството в съответствие с Конституцията. Именно така постъпва КС на Латвия в конкретния случай, като донякъде изкуствено продължава временно действието на запрещението в името на правната сигурност.
В българския конституционен процес не съществува подобна възможност, което е укоримо и заслужава преосмисляне, но не може да служи като оправдание за КС да отклонява искания за противоконституционност на законови разпоредби с аргумента, че уважаването на искането ще открие правен вакуум. Още идеолозите на европейския модел за концентриран контрол за конституционност приемат, че подобна последица е цена, която заслужава да бъде платена в името на защитата на Конституцията срещу посегателства от страна на законодателя. В този смисъл възприетият от българския Конституционен съд подход представлява абдикация от основната му дейност, която оправдава собственото му съществуване, а именно да отстранява от правния мир противоконституционни закони и да възстановява по този начин върховенството на Конституцията.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Със своето решение от 2014 г. българският Конституционен съд пропусна възможността от подобна високата трибуна да даде ясен знак, че институтът на запрещението не просто е морално остарял, но не е в състояние да осигури закрилата, с която най-често се оправдава неговото съществуване. Като резултат българските магистрати продължават да са поставени в ситуация да трябва да избират между по-малкото зло – или да обрекат на гражданска смърт лицата, поставяйки ги под запрещение, или да не приложат действащия режим на запрещението поради колизия с норми от по-висок ранг, без обаче да могат да им предложат подходящи алтернативни форми на закрила.
В решението на Конституционния съд се предлага оспорените законови разпоредби да се тълкуват стеснително, така че неизбежните ограничения от запрещението да не водят до неоправдано посегателство върху основни права на лицата с ментални увреждания. Подобен подход е трудно постижим на практика, тъй като, както стана ясно, основният недостатък на действащия режим на запрещението е, че не отчита спецификата на различните психични състояния и не позволява да се държи сметка за степента на затрудненията и в кои сфери на живота се проявяват. Това е следствие от несъвършенства в законовата уредба, а не толкова от съдебната практика по прилагането й. В този смисъл изходът от създалата се ситуация зависи изцяло от законодателя, който правейки първата стъпка по посока парадигмална промяна посредством ратификацията на КПХУ, е логично в оперативен порядък да направи и следващата крачка, привеждайки законодателството в съзвучие със стандартите на Конвенцията.
Бележки под линия:
[1] Още през 1999 г. Комитетът на министрите на Съвета на Европа приема Препоръка № R (99) 4 относно принципите на правната защита на недееспособните пълнолетни лица, с която препоръчва на правителствата на държавите-членки да приемат в законодателството и практиката си всички необходими мерки за осъществяване на принципите на препоръката, между които и „запазване в максимална степен на дееспособността“.
[2] Вж. Общ коментар №1: Член 12: Равенство пред закона, Комитет на ООН по правата на хората с увреждания, 19.05.2014 г. (CPRD/C/GC/1), т.3.
[3] Тодорова, В., Българската дискусия за запрещението – между решението на Конституционния съд и Законопроекта за физическите лица и мерките за подкрепа, Правна мисъл №2/2015 г., с. 101-102.
[4] Изключение прави Полша, където Конституционният трибунал е сезиран от Защитника за граждански права.
[5] Друмева, Ем. Конституционната жалба и мястото й в българския модел на конституционно правосъдие, Юридически барометър, №7/2013, с. 79.
[6] Решение на КС на Латвия от 27.XII.2010 г. по к.д. № 2010-38-01.
[7] Решение на Конституционния съд на Руската федерация от 27.II.2009 г.
[8] Решение на Конституционния трибунал на Полша от 7.III.2007 г.
[9] Любопитното в случая е, че един от жалбоподателите по конституционното дело е г-н Щукатуров- руски гражданин, поставен под запрещение, който успешно осъжда руската държава пред Европейския съд по правата на човека за нарушаване на правото на неприкосновеност на личния и семейния живот. Вж. ECtHR, Shtukaturov v. Russia, No. 44009/05, Judgment of 27 March 2008.
[10] Решение на Конституционния съд на Чехия от 13.XII.2007 г. и от 18.VIII.2009 г.
[11] Решение на Конституционния съд на Словакия от 28.XI.2012 г.
[12] Вж. Стенографски протоколи на 40-то НС, I четене на проекта за изменение и допълнение на Конституция, 78. заседание, 03.02.2006 г.; Стенографски протоколи на 40-то НС, II четене на проекта за изменение и допълнение на Конституция, 89. заседание, 02.03.2006 г.; Стенографски протоколи на 40-то НС, III четене на проекта за изменение и допълнение на Конституция, 100 заседание, 30.03.2006 г.
[13] Въпреки установената практика в този смисъл с Определение от 28 март 2013 г. по к.д. №5/2013 г. КС допуска до разглеждане по същество искане на омбудсмана на Република България за установяване несъответствие на разпоредби от Закона за държавната собственост и Закона за общинската собственост с международни договори, по които Република България е страна. Диспозитивът на визираното определение гласи: „Допуска за разглеждане по същество искането на омбудсмана на Република България за установяване противоконституционността на чл. 38, ал. 1, ал. 2 и ал. 3, чл. 39, ал. 1, изр. второ и раздел втори „Обезщетение за ползване на имот – частна собственост” в глава трета „Принудително отчуждаване на имоти – частна собственост, за държавни нужди” от Закона за държавната собственост (обн., ДВ, бр. 44 от 21.05.1996, посл. изм. и доп., ДВ, бр. 99 от 14.12.2012 г.), и чл. 27, ал. 1, чл. 29, ал. 3, т. 1 и чл. 30 от Закона за общинската собственост (обн., ДВ, бр. 44 от 21.05.1996 г., посл. изм. и доп., ДВ, бр. 91 от 20.11.2012 г.), както и за несъответствието им с международните договори, по които България е страна…….”.
[14] В този смисъл е Определение на КС от 16 май 1995 г. по к.д. №8/1995 г.
[15] Вж.: Стенограма от пленарно заседание на Великото народно събрание, 187 заседание, вторник, 30 юли 1991 г.
[16] Решение на КС №12/2014 г. по к.д. №10/2014 г.
[17] Друмева, Ем., Конституционно право, IV доп. и прераб. изд., Сиела, София, 2013 г., с. 676; Flores, I., Proportionality in Constitutional and Human Rights Interpretation, Georgetown Public Law and Legal Theory Research Paper No. 13-005, p. 102-106.
[18] Вж. Решение № 7/1996 г. по к.д. № 1/1996 г., Решение № 1/1998 г. по к.д. № 17/1997 г., Решение № 2/1998 г. по к.д. № 15/1997 г., Решение № 4/2006 г. по к.д. № 11/2005 г., Решение № 3/2011 г. по к.д. № 19/2010 г., Решение № 1/2014 г. по к.д. № 22/2013 г., Решение № 3/2004 г. по к.д. № 3/2004 г.
[19] Тодорова, В., Цит., съч., с. 103-104.
[20] Вж. Становище по к.д. №10/2014 г. на фондация „Български център за нестопанско право“.
[21] Rao, N., On the Use and Abuse of Dignity in Constitutional Law, George Mason University Law and Economics Research Paper Series 08-34, p. 202; Botha, H., Human Dignity in Comparative Perspective, Stellenbosch Law Review, Vol 20, 2009, p. 174; Enders, C., The Right to Have Rights: The Concept of Human Dignity in German Basic Law, Revista de Estudos Constitucionais, Hermenкutica e Teoria do Direito (RECHTD), 2(1): 1-8 janeiro-junho 2010, p. 199-200.
[22] Янкулова, Р., Правата на децата и мястото им в българския конституционен модел, Правна мисъл №2/2015 г., с. 4.
[23] Друмева, Ем., Конституционно право…, Цит. съч., с. 692.
[24] Спасов, Б., Достойнството като конституционно понятие, Съвременно право №1/2001 г., с. 17.
[25] Кант, И., Основи на метафизиката на нравите, Наука и изкуство, София, 1974 г., с. 91-92.
[26] Goodman, M., Human Dignity in Supreme Court Constitutional Jurisprudence, 84 Neb. L. Rev. (2014), p. 748-749.
[27] Вж. Становище на фондация „Български хелзинкски комитет“ по к.д. №10/2014 г.
[28] Bendor, A., Sachs, M., The Constitutional Status of Human Dignity in Germany and Israel, German-Israeli Colloquiums on Human Dignity and Criminal Law, held in Israel and Germany in 2007-2009, p. 31-33; McCrudden, C., Human Dignity and Judicial Interpretation of Human Rights, The European Journal of International Law Vol. 19 no. 4, 2008, p. 686, 691.
[29] Друмева, Ем., Конституционно право…, Цит. съч., с. 693.
[30]Bverf G., 1 BvR 357/05 jn 15/02/2006.
[31] Вж. Решение на СГС от 4.11.2013 г., г.о., V брачен състав, по гр. д. № 16532.