1. Кому дава разрешение районният съд по чл. 130, ал. 3 СК и чл. 130, ал. 4, изр. 2 СК?

 

Режимът на сделките на ненавършилите пълнолетие лица по нашето право е усложнен. От една страна, малолетните лица са недееспособни – от тяхно име или вместо тях – правни действия извършват родителите им или всеки един от тях (чл. 3, ал. 2 ЗЛС). Непълнолетните лица, от своя страна, извършват правни действия със съгласието на своите родители или попечители (чл. 4, ал. 2, пр. 1 ЗЛС), но от това правило има две изключения: непълнолетните могат сами да сключват обикновени дребни сделки за задоволяване на текущите си нужди и да разполагат с това, което са придобили със своя труд (чл. 4, ал. 2, пр. 1 ЗЛС). Господстващото становище приема, че разполагането с получените от труда средства включва възможността за самостоятелно придобиване на имот, като последващото разпореждане с този имот става по общите правила – с попечителското съдействие на родителя.

Редица сделки и действия на ненавършилия пълнолетие, за да бъдат перфектни, се нуждаят от съдебно разрешение – действия на разпореждане с недвижими имоти, с движими вещи чрез формална сделка и с влогове, както и с ценни книги, принадлежащи на детето, и обезпечаване на чужди задължения чрез залог или ипотека (чл. 130, ал. 3 СК и чл. 130, ал. 4, изр. 2 СК). Още по-особен е режимът на сделките на сключилия брак непълнолетен: той се еманципира, но може да се разпорежда с недвижим имот само с разрешение на районния съдия (чл. 6, ал. 4 СК).

Независимо от своя усложнен характер, режимът поначало не създава проблеми на правоприлагането. Същевременно теоретическото осмисляне на уредбата не е съвсем лишено от контроверзност. В настоящата хрумка предлагам различно от утвърденото в сегашната литература схващане за есеството на правото, на което оказва съдействие районният съд при даване на разрешение по чл. 130, ал. 3 СК и чл. 130, ал. 4, изр. 2 СК. Поддържам, че това не е детето, а родителят.

 

2. Аргументи

 

Аргументите за общоприетата теза са, че производството по даване на разрешение е охранително производство, което може да започне само по искане на заинтересованото лице (чл. 531, ал. 1 ГПК), а само детето има интерес неговата сделка да бъде юридически перфектна. И затова, ако става дума за непълнолетен, според господстващото становище молбата за разрешение трябва да изхожда от него, с подпис и на родителя.

Но това становище според мен не е правилно. Член 130, ал. 3 СК и член 130, ал. 4, изр. 2 СК и съответстващите им разпоредби от отменените семейноправни кодификации – чл. 73, ал. 2 СК (1985), чл. 62, ал. 2 СК (1968) и чл. 89, ал. 1 (отм.) ЗЛС –имат пряк първоизточник в чл. 66, ал. 2 от Закона за лицата от 1907 г. Последната норма, тълкувана в систематическа връзка с ал. 1 на същия член, сочи, че законът ограничава родителската власт на бащата, като поставя упражняването й под условието на съдебно разрешение за визираните в ал. 2 сделки на детето. Действително, липсата на съдебно разрешение опорочава сделката на непълнолетния, но само защото по отношение на тази сделка липсва перфектно дадено попечителство съдействие от родителя. Уредбата след 1949 г. според мен има същото значение – легитимиран да иска разрешение от районния съдия е винаги родителят – и по отношение на малолетния, и по отношение на непълнолетния, и то от свое име, а не от името на детето. Смисълът на уредбата и сега е, че съдебното разрешение „вдига“ ограничение над родителската власт на родителя.

Разбира се, когато се проектира сделка на непълнолетен, необходимо е преди всичко неговото съгласие, но само за самата сделка, не и за подаване на молба по чл. 130, ал. 3 СК и чл. 130, ал. 4, изр. 2 СК. Няма каквато и да било нужда, двамата – родителят и непълнолетният – да упълномощават общ пълномощник (адвокат) за провеждане на нарочното съдебно производство, респ. взаимно да си потвърждават процесуални действия по делото пред районния съд за даване на разрешение. Разрешението се издава на името и в полза на родителя, за да може той валидно да упражни родителското си задължение да даде съгласие за сделката на непълнолетния, респ. да извърши сделката от името на малолетния. Само родителят участва като молител в производството. Детето може да бъде изслушано по реда на чл. 15 ЗЗДет., но не като активно легитимирана страна, а като правен субект, мийто интереси и мнение трябва да бъдат съобразени от районния съд.

Именно защото е освободен от родителската власт, еманципираният непълнолетен сам иска разрешение от районния съд да се разпореди с притежаван от него недвижим имот – чл. 6, ал. 4 СК.

Относителната (преодолима) забрана за извършване на определени правни сделки, посочени в чл. 130, ал. 3 СК и чл. 130, ал. 4, изр. 2 СК, ограничава дееспособността на детето, но съдействието, което съдът дава в охранителните производства, може да има за обект конкретно субективно право, а дееспособността е абстрактна правна способност. Ето защо мисля, че съдебното разрешение на районния съд съдейства за правомерното упражняване на родителското право и задължение за попечителско съдействие на непълнолетното дете, респ. за законно представителство на малолетното дете.

 

3. Контрааргументи

 

Аргумент против застъпената теза e нейната проблематичност при разрешаване на конфликт между родителите относно необходимостта и целесъобразността на проектираната сделка на детето. Тогава всеки един от тях би могъл да подаде самостоятелна молба до райнния съд. При господстващото становище, според което активно легитимирана страна в производството по чл. 130, ал. 3 СК и чл. 130, ал. 4, изр. 2 СК е детето, спорът между родителите ще се реши по чл. 127, ал. 2 СК в отделно производство, а дотогава производството по даване на разрешение ще се спре. При застъпваното в статията становище, производството по нито една от двете молби на двамата родители не би следвало да се спре, тъй като всеки родител сам може да даде попечителско съдействие на детето си, а целта на производството по чл. 130, ал. 3 СК и чл. 130, ал. 4, изр. 2 СК е да вдигне забрана по упражняване на родителската власт, с която разполага всеки родител.

Друг аргумент против тезата е нейната нелогичност. Ако целта е да се даде особена защита и окаже грижа за ненавършилото пълнолетие дете, включително и срещу неопитността или небрежността на собствените му родители, то е нелогично това да се прави като се „подпомагат“ родителите да упражняват родителските права, а не самото дете. Така има опасност да се измести фокусът от центъра – детето, към периферията – родителското съдействие.

 

4. Заключение

 

В заключение, не мисля, че възприемането на горното становище би довело до практически проблеми, които вече да не са налице поради факта, че и бащата, и майката имат родителска власт да представляват детето и да му дават попечителско съдействие. Съдът, сезиран с молба по чл. 130, ал. 3 СК и чл. 130, ал. 4, изр. 2 СК, във всички случаи е длъжен да изследва дали разпоредителната сделка не противоречи на интересите на детето, дали е налице нужда или очевидна полза за детето или дали има извънредни нужди на семейството. Това са материалноправни предпоставки за уважаване на молбата, които съдът във всички случаи трябва да преценява много внимателно. Мисля, обаче, че не е без значение за теоретическото осмисляне на разглеждания институт, становището кой е активно легитимиран от процесуална гледна точка да подаде молба до съда

ОТГОВОРИ

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук