Новата алинея на чл. 140 от Закона за задълженията и договорите

(публикувана за пръв път в сп. „Юридическо дружество“, 1904 г., IV, кн. 1)

Автор: проф. д-р Йосиф Фаденхехт

Въпросът за сделките, особено за отчуждаванията между съпрузи и ближни роднини, най-сетне намери у нас едно разрешение. Докато отначало се искаше да се забранят продажбите между съпрузи¹, за да се тури край на тъй често употребяваното у нас за увреждане на кредиторите „преписване“, изтъкна се напоследък, че неправилно и съвсем тясно се поставя въпросът само за продажби между съпрузи. Защото 1) не са само продажбите сделките, с които длъжниците могат да ощетяват своите кредитори, 2) не са само сделките между съпрузи, с които може това ощетяване да става и 3) не е нужно за защита на кредиторите да се отива до пълно запрещаване на отчуждителни сделки между съпрузи и ближни роднини – нещо противно на признатата от законите частноправна свобода и автономия на лицата, ами достатъчно е да се даде възможност на ощетените кредитори да оборват по-успешно извършените в тяхна вреда сделки, като се прехвърли чрез законна презумпция върху лицето, с което длъжникът е сключил сделката, тежестта да доказва, че то не е участвало в измамата на длъжника, че не е знаело, че длъжникът е сключвал сделката със съзнание, че с нея създава или уголемява своята несъстоятелност. В този смисъл аз бях предложил да се разшири чл. 140 ЗЗД², като се възприемат по-обстоятелствените наредби по този въпрос от германското или австрийското законодателства³. С това щеше да се постигне хармония между гражданското право и търговското, което в конкурсното производство си служи с презумпции за фраудульозност (чл. 674 ТЗ).

Тази мисъл намери, макар и в несполучлива форма, израз в обнародвания напоследък (10.11.1904 г.) закон за прибавяне нова (трета⁴) алинея към чл. 140 ЗЗД. За жалост изглежда, че създателите на тази нова алинея не са схващали съществената разлика между оспорване на сериозни сделки, които длъжникът сключва във вреда на своите кредитори, и премахването на сделки симулативни, които могат да ощетят кредитора само докогато не е разкрита тяхната привидност. Така също изглежда, поне от станалите в Народното събрание разисквания, че не е имало нито у предложителя на допълнението, нито у повечето от народните представители, които са участвали в споменатите разисквания, ясно представление за особеността и значението на Actio Pauliana, сиреч на иска по чл. 140 ЗЗД, за условията, които трябва да са налице за успешно прокарване този иск.

В първоначалната си редакция предложението на К.-Агачския⁵ народен представител, г-н Константин Илиев, е гласяло тъй:

„Считат се направени във вреда на кредиторите, а при отсъствието на противно доказателство са нищожни спрямо последните, всички сделки, които длъжникът е сключил, след направянето на дълга, със съпругата, си, със своите роднини по права линия – възходящи и низходящи без ограничение на степените, по съребрена до четвъртата, а по сватовщина – до втора степен“.

Явно е, че с това предложение се създава една законна презумпция за сделки, които длъжникът е сключил с ближни лица, след като е „направил“ дълга. Но какво се презумира? Ако се сравнят думите на предложението, в които се съдържа презумпцията („считат се направени във вреда на кредиторите“) с началото на чл. 676 ТЗ, установява се пълно тъждество: Считат се – казва чл. 676, за направени във вреда на кредиторите и при отсъствие на противно доказателство са нищожни по отношение на масата сделки, станали след времето на спиране платките…“. Не може да има никакво съмнение, че предложителят на новата алинея на чл. 140 е заел първата част – която е аслъ най-важната, защото тя съдържа диспозицията – от чл. 676 ТЗ. Та, трябвало би да се приеме, че на същите думи той ще да е дал същия смисъл, който те имат в чл. 676 ТЗ и които без насилване на елементарни юридически познания не може да бъде заменен с друг смисъл. А в чл. 676 ТЗ явно е, че имаме едно законно предположение (вж. началото от последната алинея на този член) за consilium fraudis⁶ както у длъжника, така и у третото лице, с което тоя е сключил известни сделки след времето на спиране платките. В италианския търговски закон (Art. 709) и в буквално сходния член от романския закон за несъстоятелността, отдето е също преведен нашият чл. 676, е казано: Sont presumes faits en fraude des crediteurs⁷. Под fraude в случая се разбира „съзнателно ощетяване“. Това, което се презумира, не е, разбира се, щетата, сиреч създаването или уголемяването на несъстоятелността, нещо обективно и лесно установимо, ами субективният елемент, съзнанието, че се нанася вреда на кредиторите. Трудно е да се доказва, както при гражданската Actio Pauliana, така и при унищожаване на извършените от несъстоятелния търговеца сделки, наличността на този субективен, чисто вътрешен факт и заради това Търговският закон, изхождайки от това, което обикновено се наблюдава в живота, презумира, че има „измама“ (fraus), като възлага на противната страна да обори това предположение.

Също такъв трябва да е смисълът на законното предположение, което се съдържа в предложената от г-н Илиев нова алинея на чл. 140. Всеки, който има най-елементарни познания за Actio Pauliana, за иска по чл. 140, и за смисъла на презумпцията, установена в приведения чл. 676 ТЗ, именно така ще схване смисъла на презумпцията, която се чете в началните думи на тази алинея. Че такъв, а не друг трябва да бъде смисълът на тази презумпция, следва още от това, дето 1) се касае за една нова алинея на чл. 140 ЗЗД, значи касае се за една презумпция относно един от двата елемента на Павловия иск, а понеже обективният елемент – щетата, сиреч причиняване несъстоятелността или нейното увеличение – не се нуждае от презумиране, като лесно установим, презумпцията ще се отнася до наличността на съзнанието у длъжника, че се причинява със сделката щета и на знанието у третото лице за туй съзнание. Този смисъл се налага 2) от това, дето презумпцията се дава за сделки, които длъжникът е сключил с означение ближни лица след като е направил дълга. Това показва, че презумпцията е дадена само в полза на оня кредитор, чието вземане е породено преди да е сключил длъжникът с ближното лице сделката, която е лишила именно този кредитор от възможност да се удовлетвори от останалите имоти на длъжника. Щом е така, ясно е, че се има предвид Павловият иск, защото с него могат кредиторите да унищожават само ония сделки, които са сключени след пораждане на техните вземания, тъй като за сделките, които са сключени преди това, не може да се казва нито че са сключени от техен длъжник, нито че с тяхното сключване длъжникът е увредил съзнателно своите кредитори. Ако се касаеше в случая за презумпция, която да прогласява сключените от длъжника сделки (с изброените в предложението ближни лица) за несериозни, симулативни (или както казват у нас „икономически“ или „безпарични“), и нямаше смисъл 1) да се казва, че те се считат направени във вреда на кредиторите, защото една симулативна сделка е нищожна независимо от това дали нейната действителност би причинила вреда на кредитора на една от страните и 2) да се изисква, щото сделката да е била сключена след „направяне на дълга“, защото всички заинтересовани лица, а следователно и всички настоящи кредитори на една от страните, на които се противопоставя при упражнение на техните права, една сделка, сключена от лице, което е сега техен длъжник, могат да отстранят тази пречка, като разкрият нейната симулативност, като установят или че всъщност никаква сделка не е сключвана, или че в сделката има подставено лице, или че всъщност страните друга сделка са искали да сключат, например вместо продажба – дарение. Това право трябва да го имат всички кредитори, както ония, които са станали такива преди сключване на сделката, така и ония, които са станали кредитори на една от страните подир сключване на сделката, защото несериозността на едно съглашение, неговата привидност не може да бъде относителна: ако А и В само на глед са сключили една покупко-продажба, а всъщност не са искали никаква юридическа връзка да създадат помежду си или са искали да сключат договор за дарение, не може да се каже, че за едни трети лица има продажба, а за други няма: продажба изобщо няма и всеки, който има интерес, може да се позовава на симулацията. Това са толкова елементарни неща, щото може да се види досущ неуместно, дето се спирам на тях; обаче изглежда, че при разискванията по предложението на г-н Илиев в Народното събрание, тия елементарни работи не са били взети под внимание.

От казаното би следвало да се приеме, че с предложената нова алинея към чл. 140 се е искало да се дойде на помощ на кредиторите, когато те се намират пред един длъжник, който е създал или е уголемил своята несъстоятелност, като е увеличил своя пасив или е намалил своя актив посредством сделки, които е сключил с ближни лица. За да могат в случая кредиторите да поискат унищожението (ревоцирането) на тия сделки по чл. 140 (в досегашната му редакция), трябвало би да докажат, 1) че с тия сделки длъжникът е причинил или е уголемил своята несъстоятелност, 2) че е действал със съзнание, че ощетява по този начин своите кредитори и 3), ако сделките са възмездни, че и третото лице е „участвало в измамата“ на длъжника, сиреч знаело е, че длъжникът го е правил със съзнание, че ощетява своите кредитори. Първото лесно ще се докаже: ще се установи например, че изпълнителни листове не са могли да бъдат изпълнени, че длъжникът няма имоти налице или има имоти, но в чужбина, екзекутирането на които е свързано с големи мъчнотии, и че това положение е създадено именно вследствие сключване на сделката. Следователно за доказване на този обективен елемент (eventus damni) няма нужда кредиторът дори да прибягва до косвени доказателства, до улики (прости презумпции). Съвсем друго е положението на кредитора при доказване второто и особено трето условие: недобросъвестността (consilium fraudis) на длъжника и на третото лице. Пряко доказателство за установяване на тия психически факти е обикновено невъзможно. Кредиторът трябва за това да прибегне до улики и да предостави на съда от тях да вади заключение за наличността на consilium fraudis. Доказването, значи, обикновено ще стане с прости, неустановени от закона предположения, които съгласно чл. 344 ЗГС са в случая допустими, защото са допустими и свидетелски показания, даже да се касае за оборване на сделка, констатирана чрез нотариален, изобщо автентичен акт.

Като основания на прости предположения в този смисъл обикновено се посочват: 1) скришното извършване на сделката; 2) ближното родство между длъжника и другия контрагент; 3) отсъствието на друга някоя основателна причина за сключване сделката; 4) длъжникът да е останал във владение на отчуждената вещ; 5) ниската сравнително цена; б) малкото разстояние от време между сключване сделката и екзекутирането на длъжника или изпадането му в несъстоятелност и 7) продажба на всички имоти на длъжника. Но трябва да се забележи, че повечето от посочените факти могат, при случай, да послужат и като улики за симулативността на сделката, а особено показаните в точки 2, 3 и 4. Когато сделката е сключена с ближно лице, когато тя мъчно може да се обясни с разумен стопански мотив, когато длъжникът продължава да си владее отчуждената вещ, близо е до ума да се предположи, че ако длъжникът е претоварен с дългове, сделката е само привиден резултат на недобросъвестна (фраудульозна) симулация.

За да може, обаче, с помощта на подобни прости, неустановени от закона предположения да се докаже недобросъвестността, фраудульозният умисъл на страните, особено на длъжниковия съдоговорник, изисква се, от една страна, немалка сръчност и съобразителност у кредитора, респективно у неговия повереник пред съда, а, от друга страна, житейска опитност, проницателност и смелост у съда – все условия и качества, на които у нас май твърде рядко може да се разчита: съдебните инстанции по същество у нас далеч не обладават онази смелост, с която например френските съдилища, в съзнанието на своята суверенност при разрешаване въпроси по същество (question de fait), упражняват правото, което и у нас се дава на съдилищата от чл. 435 ЗГС. А там, дето от една страна не могат да се искат преки доказателства, защото естеството на факта не ги допуша, и дето, от друга страна, съдилищата са сдържани и много предпазливи в прилагане на свободното си усмотрение, няма друг път, ако не се остави правото да бъде лишено от съдебна осъществимост, освен да се прибегне до законни предположения. Значи изброените по-горе улики или някои от тях трябвало би да се превърнат в основания на законни презумпции. Нашият законодател е избрал от тия улики ближното родство между длъжника и другия контрагент.

Но важното в случая е, че сам предложителят на новата алинея към чл. 140 ЗЗД, без да подозира разликата между фраудульозна симулативност и фраудульозност на едно сериозно отчуждение и задължаване, и въпреки ясния текст, който, както се показа по-горе, съдържа законна презумпция за недобросъвестност (consilium fraudis) при Actio Pauliana, разбирал е своето предложение в смисъл, че с него се създава в полза на кредиторите (?!) законна презумпция за симулативността на сделките, сключени от длъжника с изброените в алинеята ближни лица.

Ето какво е говорил г-н К. Илиев, при първото четене на предложението му в Народното събрание⁸: „…Мисля, че най-доброто средство (за да се предотврати това зло) е именно това предложение, което аз правя, като се прибави към чл. 140 ЗЗД дето се предвижда известен начин, по който може да се оборват икономическите (?!) сделки, които биха сключили длъжниците със своите ближни или със своите жени. Но по този начин, както е уговорено в чл. 140, е много мъчно да се постигне целта… Кредиторът трябва да докаже, че действително длъжникът е сключил една известна сделка с трето лице и преди всичко с измама и още по-нататък, че тази измама трябва да изхожда и от двамата. То е много мъчно… по кой начин вие ще можете да докажете, че е икономическа сделката (?!)… По този начин се прегражда пътят на кредиторите да може да оборват ония икономически сделки, които е сключил както с жена си, така и с роднините си… – Но възможно е … да се сключат и действителни сделки между тези близки роднини … за това аз съм казал, че … при липсата на противно доказателство са нищожни. То значи, че ако този роднина на длъжника … докаже пред съда, че действително е броил пари, … сделката е действителна“. И при второто четене г-н Илиев е казал: „Аз давам едно процесуално средство по-лесно да може да се разкриват тези икономически сделки … създавам една презумпция: ако докажат тия роднини от четвъртата или от втората степен, че действително са броили пари, сделката не се унищожава, сделката е пак реална, но с едно условие, че длъжникът (?) се нагърбва с тежестта да доказва действителността на сделката. Ако докаже, че тя е действителна, тогава да“, (и тук е спряла мисълта на г-н Илиев; искал е, очевидно, да каже: тогава кредиторите да му намерят колая). По-нататък, като отговаря на ония народни представители, които са били против предложението или са искали да се стесни кръгът на сродниците, между които да важи презумпцията, той казва: … Имайте предвид, че имотите са прехвърлени по икономически начин върху тези лица. Тези имоти аслъ са на длъжника и ако ги отнемем, каква несправедливост ще извършим? Само махваме една фалшива преграда, която отнема възможността на кредитора да се удовлетвори. Имотът е аслъ на длъжника, само че е прикрит (?) под една фалшива форма, за да може да се лиши кредиторът от възможността да се удовлетвори“.

Всичките почти оратори – юристи, които са говорили, при второто четене, по предложението на г-н Илиев, разбирали са го също като него. У някои се забелязва, че смесват Actio Pauliana с разкриване симулативност на сделката. Така г-н Т. Теодоров, като настоявал да се ограничи презумпцията само за сделките на длъжниците с жените им, с възходящи и низходящи сродници и с братята им (в съребрена линия само до⁹ (?) втора степен) – за да не се отиде от една крайност в друга – напомнил, че инак ще се направи невъзможно всякакво вземане-даване между родственици … Само с близките, с домашните се сключват подобни сделки (тук като че ли се имат предвид симулативни сделки). Доктор Сава Иванчев е бил изобщо противен, едно защото предложеното допълнение на чл. 140 не се намирало в хармония с нашите материални закони и друго, защото е против презумпциите в гражданското право, че известни сделки са сключени във вреда на кредиторите. И в неговите думи не прозира правилното схващане на предлаганата презумпция, като отнасяща се до Actio Pauliana. Анхиалският наречен представител г-н Табурнов е бил противен да се унищожават всички сделки, а само отчуждение на имот и ипотекиране, но не и наем. Да се обръща внимание и на размера на дълга. „Може ли, пита г-н Табурнов, срещу един дълг от 20 лева да се унищожи продажбата на един имот от 100000 лева“? Той уверява събранието, че в адвокатската си практика е успявал, въз основа на прости презумпции, да унищожава сделки. „Аз съм спечелвал такива процеси без никакви свидетели и писмени документи, само на основание на презумпцията, че един баща не може да продаде на 22-годишния си син имот, защото той не е в състояние да го купи. И без никакви закони един съвестен и разумен съдия може да унищожи (?) такива сделки. И тук изглежда, че се имат предвид не сделки сериозни, но фраудульозно извършени, ами сделки симулативни. Също така и министърът на правосъдието говори все за сделки симулативни (безпарични) между ближни роднини. Привежда пример на фиктивен процес между съпрузи, за да се снабди един от тях с изпълнителен лист против другия. Той казва, че трябва един закон да даде власт на съдилищата да унищожават безпарични сделки¹⁰, направени във вреда на кредиторите. И в самото заседание министърът на правосъдието предложил своя редакция, като е имал предвид, както се вижда, бележките на г-н Теодоров относително стесняване кръга на роднините и мнението на г-н Табурнов да се ограничат сделките, които ще подлежат на нищожност. Трябвало да се определят сделките, защото инак би могло да се направи грешка и да се отиде много далече. Предложението се приело в изменената от министъра на правосъдието редакция, в която той, за да не остане, види се, никакво съмнение, че тук се касае за сделки симулативни – вмъкнал и неелегантният термин _„безпарични“. Така се получил сегашния текст на четвъртата (нова) алинея към чл. 140:

„Считат се направени във вреда на кредиторите и при отсъствие на противно доказателство са безпарични и нищожни спрямо кредиторите: ипотекирането на недвижими имоти и продажбата на движими и недвижими имоти, извършени от длъжника, след сключването на дълга, в полза на възходящи и низходящи роднини, съпруг, братя и сестри. При същите условия са нищожни сключените заеми, както и даването под наем на недвижим имот за повече от една година в полза на същите роднини“

За да се даде правилно тълкувание на цитираната наредба, трябва да се има предвид това, което от изложеното по-горе стана явно: 1) че намерението на законодателя, доколкото то е намерило израз в речите както на предложителя и на другите народни представители, така и в думите на министъра на правосъдието, е било да се даде „власт на съдилищата да унищожават“ или по-вярно, да прогласяват за „безпарични“ (икономически), т.е. симулативни и следователно за нищожни известни сделки, сключени от длъжника с ближни лица и 2) че в пренията в Народното събрание е останал незасегнат въпросът, дали в такъв смисъл трябва да се приеме, че прибавената към чл. 140 нова алинея съдържа наистина и една наредба, която се отнася до института на Actio Pauliana, като средство, дадено на кредиторите да могат по-лесно да оборят поради фраудульозност ония сделки, които длъжникът е сключил с ближни лица в ущърб на техните права. От това следва, че ако от една страна ние не можем да не дадем всичкото значение на думата „безпарични“, колкото тя и да е несполучливо употребена, то от друга страна, свободни сме да дадем на другите употребени от законодателя изрази онзи смисъл, който те трябва да имат, въпреки това, че нито сам авторът на предложението, нито други някои са показали, че схващат правилно този смисъл. При това не трябва да се изпуска от предвид както систематическия елемент, особено мястото, което заема новата наредба, като алинея на чл. 140 ЗЗД, така и съображението да се добие едно тълкуване, което, като е в хармония с текста и като не се изключва от някои категорични заявления на участвалите в узаконяването му, дава възможност да се постигне най-пълно целта, която е имал несъмнено пред очи законодателят при създаването на тази нова наредба.

Новата алинея на чл. 140 от Закона за задълженията и договорите

(Продължение от кн. 1 и край)

сп. „Юридическо дружество“, 1904 г., кн. 2

I. Съдържание на презумпцията

Като се поставяме на очертаното гледище¹¹ за тълкуване новата алинея на чл. 140 ЗЗД, нека най-напред определим какво трябва да се презумира за означените в нея сделки. Отговорът на това питане би се съдържал само в началния израз ,считат се направени във вреда на кредиторите“, ако не беше поставен в текста терминът „безпаричия“. Без него новата алинея би съдържала, както се вече забеляза, едно оборимо предположение (praesumptio iuris tantum) само за „измама“, фраудульозност в определения по-горе смисъл, също тъй както и в чл. 676 ТЗ. Ала, при наличността на израза „безпарични“, въпросът за съдържанието на законната презумпция се усложнява.

1) Трябва, преди всичко, да се изключи тълкуването, според което се презумира, че сделката е причинила вреда (щета) на кредиторите. Дали длъжникът, след като е извършил сделката, е още в положение да удовлетвори своите кредитори или не, туй, както се изтъкна по-горе, е един обективен факт, който може да се установи, без да се прибягва до презумпция; пък и било би досущ нелогично от близостта на родството между длъжника и третото лице да се заключава, че сключената между тях сделка е създала или увеличила длъжниковата несъстоятелност.

2) Не може така също да се приеме, че се презумира само „безпричинност“, сиреч „симулативност“ на сделката. При такова разбиране началните думи „считат се направени във вреда на кредиторите“ не биха наистина останали без всяко значение, но то не би било вече онова, което те имат в чл. 676 ТЗ и което те несъмнено са запазили в нашата алинея въпреки това, че нито предложителят, нито ораторите в Народното събрание са съзнавали това и въпреки вместването на думата „безпарични“. Да приемем противното, би значило да допуснем, че с тия думи само се квалифицира презумираната симулация като злоумишлена, фраудульозна. Но от становището, на което се поставихме по-горе, по изложените вече съображения, това не може да се допусне. Ще ни се възрази, че в Народното събрание почти всички, и предложителят, и други народни представители, и сам министърът на правосъдието, са говорили само за „икономичност“, за симулативност на въпросните сделки. Ала това възражение не може да ни убеди, защото не споделяме възгледа, че обяснителните думи, дадени в Народното събрание, било от предложителя на законоположението, било от съответния министър или от разни оратори, трябва да служат като меродавно задължително мнение за смисъла на гласувания текст, даже и тогава, когато от една страна е повече от явно, че тия обяснителни думи се основават на едно погрешно разбиране на уреждания правен институт, както в случая, на едно смесване на две досущ различни юридически понятия (фраудульозност (fraus) в смисъла на чл. 140 и фраудульозна симулативност), и когато от друга страна, приетият текст и сам за себе (като зает от чл. 676 ТЗ) и по мястото, което заема, като нова алинея на чл. 140 ЗЗД, ни разкрива смисъл много по-широк от онзи, който, както видяхме, са свързали с него ораторите в Народното събрание. Ако презумпцията беше само за „безпаричност“, щяхме да имаме в чл. 140 ЗЗД една алинея, която не би имала нищо общо с уреждания в другите алинеи институт и в която думите „считат се направени във вреда на кредиторите“ биха били излишни, тъй като те биха съдържали само една съвсем ненужна квалификация на безпаричността: защото, приеме ли се за една сделка, че е „безпаричие“ в смисъл на симулативна, малко важи дали симулирането е било злонамерено или не; и да не е фраудульозна „безпаричността“, сделката пак ще бъде нищожна, като непочиваща върху сериозна, реална воля на страните.

3) Изключваме най-сетне и тълкуването, което, съзирайки в разследваната алинея на чл. 140 ЗЗД една наредба, отнасяща се само до Павловия иск, би разбирало терминът „безпарични“ в смисъл на „безвъзмездни“ и според това би приело, че с тази алинея само се улесняват кредиторите да си служат с Actio Pauliana. Улеснението би се състояло, от една страна, в това, дето се установява в полза на кредиторите презумпция, оборима от третото лице, че сделката е в действителност и безвъзмездна, и следователно за унищожението й по чл. 140 ал. 2 ЗЗД достатъчно би било да се докаже, че длъжникът е действал фраудульозно и, от друга страна, в това, дето кредиторите биха се освободили от тежестта да доказват длъжниковата „измама“, понеже тя се презумира в началните думи на алинеята, „считат се…“, пак, разумва се, до доказване на противното. Това тълкуване ни се вижда неприемливо, защото то пренебрегва несъмнения факт, че думата „безпарични“ се е поставила в текста в смисъл на „икономически“, сиреч, симулативни. Наистина, симулация има и тогава, когато зад престорената възмездна сделка се крие друга безвъзмездна (зад продажбата например дарение), обаче в нашия случай, от станалите в Събранието разисквания¹² ясно се вижда, че са разбирали, че между съпрузи и ближни роднини се сключват обикновено несериозни отчуждителни сделки, значи презумпцията за тяхната „икономичност“ се е схващала в смисъл на пълна нереалност на сделката. Като изключваме така посочените тълкувания, принудени сме да приемем, че несполучливо редактираната нова алинея на чл. 140 ЗЗД съдържа всъщност две законни предположения. И двете имат за юридическо последствие „нищожност“ на сделката спрямо кредиторите¹³.

Едната от тия легални презумпции е, че означените в алинеята сделки, сключени от длъжника с посочените там ближни лица, са, при отсъствие на противно доказателство „безпарични“. Този за пръв път употребен от нашия законодатели термини, който инак често се среща в решенията на нашите съдилища от всички инстанции, е превод от руския термин „безденежный“ и е минал у нас, ако се не лъжем, главно посредством коментарите на руските съдопроизводствени закони. Говори се за „безпаричен“ запис, за „безпарично“ продавателно, за да се каже, че задължението на длъжника по записа е без юридическа причина (защото той в действителност не е получил нищо от кредитора), че продавачът в действителност не е продал, че, с други думи няма сериозна уговорка. В този смисъл безпаричност (безденежност) означава симулативност (мнимост) на сделката. Обаче последният термин е по-широк от първия, защото той може да се употреби за всички сделки, както възмездни, така и безвъзмездни, когато първият и термин „безпаричност“ може да се отнася само до сделка, която се явява като възмездна. Така например, не би могло да се каже „безпарично“ дарение или „безпаричен“ заем за послужване. Във връзка с тази по-тясна приложимост на термина „безденежность“ е вторият му смисъл: безвъзмездност¹⁴. Така в руското търговско право се среща изразът „безденежное отчуждеше“ не в смисъл на симулативно отчуждение, а в смисъл на истинско, но безвъзмездно отчуждение. Това двусмислие опорочава и нашият термин „безпаричен“. Обаче от разискванията в Народното събрание става явно, че той в нашия случай е употребен в първия смисъл.

И тъй, първата презумпция, която е установена в новата алинея на чл. 140 ЗЗД, е, че сделките, за които е речено в нея, трябва да се смятат за симулативни, докато не се докаже противното.

Втората легална презумпция е, че въпросните сделки трябва да се считат за сключени „във вреда“ (en frande) на кредиторите. Презумира се у длъжника съзнание и у третото ближно лице, с което той е сключил сделката, знание за туй длъжниково съзнание, че със сделката се ощетяват кредиторите на длъжника, като с нея се създава или увеличава неговата несъстоятелност.

II. Съотношение между двете презумпции

Приеме ли се този наш извод за верен, трябва по-нататък да се определи в какво съотношение се намират двете презумпции помежду си. Може ли кредиторът, за да установи напр. нищожността на една продажба, която длъжникът е сключил със своята съпруга, да се позовава, въз основа на новата алинея към чл. 140 ЗЗД, едновременно както върху симулативността („безпаричността“) на продажбата, така и върху нейната фраудульозност при положение, че тя е сериозно сключена. Наистина такова едно кумулативно позоваване върху двете съдържащи се в новата алинея на чл. 140 презумпции изглежда да съдържа едно вътрешно противоречие. Това противоречие обаче изчезва, щом съвместното позоваване върху тия две презумпции се направи в такъв смисъл, в какъвто изобщо се допуска съвместно да се предявяват две, изключващи се едно друго, възражения, от които второто иска да бъде взето под внимание само ако първото не бъде уважено. Като оставим на страна случаите, в които¹⁵ съдилищата на Франция и Италия отъждествяват съвсем погрешно двата иска – искът за разкриване фраудульозна симулативност и Actio Pаuliana, ние виждаме, че и при ясно съзнание за различието между тия два иска юриспруденцията допуска те да се предявяват и разглеждат в един и същ процес. В едно решение на един италиански съд¹⁶ се казва: „Позволено и законно е едновременното упражнение на тия два иска. Защото и двата имат една и съща цел. Крайната им цел е да възпрепятства на длъжника да освободи свои имоти от обезпечението на кредиторите си: прочее упражнението на двата иска в същия процес не може да бъде забранено“. Кредиторът, значи, ще твърди: „Искам да се удовлетворя от еди-кой си имот на моя длъжник, който го е продал на ответника. Моля да се признае, че тази продажба е симулативна; ако ли това не се признае, моля да се унищожи продажбата, защото тя е извършена фраудульозно в ущърб на моите права“. При запрещението обаче на чл. 192 ЗГС, да не се съединяват искове, които произтичат от разни основания, в една искова молба, макар те да се отнасят към едно и също лице, у нас не би могло да се допусне да се предявява с една и съща искова молба иск за признаване симулативността например на продажбата и евентуално иск за унищожението и по чл. 140 ЗЗД. Но когато кредиторът взискател се явява като ответник (в случаите на чл. чл. 976 и 1047 ЗГС), той без съмнение може едновременно in eventum да направи две възражения на ищеца трето лице: първо възражение, че е симулативна сделката, върху която третото лице, за да отклони искането срещу имота, основава своя иск и второ възражение – ако би сделката да се признае за реална, то тя трябва да се унищожи по силата на чл. 140 ЗЗД. За всеки случай, ако сделката е сключена с едно от посочените в новата алинея на чл. 140 ближни лица и ако тя е от рода на изброените там сделки, няма да бъде нарушение на чл. 192 ЗГС, ако с една и съща искова молба кредиторът-взискател поиска 1) да се декларира симулативността на сделката и 2) в случай, че ответникът-трето лице докаже, „че е броил парите“, изобщо, че сделката е сериозно сключена – да се унищожи тя като извършена фраудульозно в негова вреда. Защото в такъв случай двете „различни основания“ се съдържат в едно и също разпореждане на закона.

И тъй, кредиторът може „евентуално“ да се позове и върху двете презумпции, които са установени от новата алинея на чл. 140 ЗЗД, както в случая, когато той се явява като ищец против третото лице, с което длъжникът е договарял, така и в случая, когато той се явява като ответник срещу иска на третото лице.

Разбира се, че по логическа необходимост трябва да предшества презумпцията, че сделката е „безпарична“. Ако противната страна докаже сериозността (реалността) на сделката, като например купувачът докаже, „че действително е броил пари¹⁷, само тогава кредиторът ще има интерес да твърди, че сделката е извършена фраудульозно, тогава ще се позове той на втората презумпция и ще каже: „Тази сделка се счита по закона направена в моя вреда и в отсъствие на противно доказателство тя е нищожна спрямо мене“. Остава на противната страна да докаже или че длъжникът при сключването й не е имал умисъл да ощети кредитора си, като не е съзнавал, че направеното отчуждение създава своята несъстоятелност, респективно я увеличава, или пък, че тя не е знаяла при сключването на сделката за фраудульозността на длъжника. Само ако успее да докаже така своята добросъвестност – нещо впрочем почти невъзможно, ще може да запази от унищожение сключената с длъжника сделка.

Ако нашето тълкуване не се приеме за правилно, като на думите „считат се направени във вреда на кредиторите“ се даде значение само на законодателен мотив, поради който е установена една само презумпция за симулативност, тогава, щом противната страна докаже, че „действително е броила пари“, сделката е, както е казал г-н Илиев, реална и на кредитора не би останало друго освен или да се примири с положението си, или да се нагърби с тежестта да доказва, че сделката е била извършена фраудульозно. По нашето тълкуване кредиторът е освободен от това, в повечето случаи, особено пред нашите съдилища, невъзможно доказване, като се прехвърля върху противната страна тежестта да доказва отсъствието на „измама“. Ясно е, че само при тълкуването, което ние даваме, напълно се достига целта, която несъмнено е имал пред очи нашият законодател при узаконяването на новата алинея.

III. Оборване на презумпциите

От казаното по-горе е станало вече ясно, че и двете презумпции са juris tantum; допуща се техното оборване с доказване на противното „Считат се направени във вреда на кредиторите и в отсъствие на противно доказателство са безпарични и нищожни…“. До какво трябва да се отнася „противното доказателство“? Ако тълкуваме буквално, трябвало би да приемем, че за да не се смятат сделките безпарични и следователно нищожни, нужно е да се докаже, че те не са направени във вреда на кредитора. Значи, за да се отрече например, че длъжникът X само привидно, симулативно е продал своята къща на жена си У, трябва У да докаже, че тя не е знаела при сключване на продажбата, че мъжът й съзнателно ощетява своя кредитор Z. Достатъчно е да се направи това предположение, за да се види неговата нелогичност. Защото нима не е възможно жената купувачка да е била добросъвестна, като например не е знаела за мъжовите си планове и при все това да се е съгласила на една симулативна покупко-продажба, като например е мислела, че по този начин тя си осигурява собствеността на къщата подир мъжовата си смърт, страхувайки се от неприязненото поведение на неговите роднини? Пък и вън от това, може ли да се поддържа, че оборването на една презумпция може да стане не с доказване, че онова което се презумира, в конкретния случай не е вярно, ами с доказване на други обстоятелства, наличността на които не се намира в необходима причинна връзка с отсъствието на презумираното? Ясно е прочее, че презумпцията за безпаричност ще може да се премахне в конкретен случай, само като се докаже, че няма безпаричност, сиреч „че са били действително броени пари“. Ако беше новата алинея правилно редактирана и ако съдържаше само една презумпция за симулативност, тя трябваше така да гласи: „Считат се за симулативни (безпарични) и в отсъствие на противно доказателство са нищожни спрямо кредиторите¹⁸“.

Но и втората презумпция, която според мен се съдържа в разглежданата алинея, е оборима. Така че когато се предяви втората презумпция, която се съдържа в думите „считат се направени във вреда на кредиторите“, „противното доказателство трябва да се състои в установяване на това, че в конкретния случай не е имало фраудульозност, както се разбира тя като субективно условие на Actio Pauliana. Признаваме, че нелесно може това двояко разбиране на един и същ израз „в отсъствие на противно доказателство“ да се съгласува с изискванията на тълкувателното изкуство. Но обикновените правила на херменевтиката важат само за текстове, редактирани по правилата на законодателната техника, а в случая ние имаме работа с един техен, който може да служи за образец на неразбрано и нескопосно законодателстване. Тъй че трябва тълкуването да се приспособи към особеността на коментирания текст. А щом приехме по-горе, че в него се постановяват две презумпции, не можем да не приемем, че и втората презумпция има характер на оборимо предположение, защото би било чрезмерно строго и без полза за кредиторите да се приеме, че презумпцията за фраудульозност е juris et de jure.

И тъй, ако новата алинея на чл. 140 съдържаше само презумпция за фраудульозност, както чл. 676 ТЗ, тя трябваше да гласи: „Считат се направени във вреда на кредиторите и в отсъствие на противно доказателство са нищожни…“, както аслъ е гласяло първоначално предложението на г-н Илиев.

IV. Към кои сделки се прилага презумпцията

1. Те са изчерпателно изброени. Длъжникът трябва да е сключил с посочените в алинеята лица една от следните сделки: а) продажба на движима вещ или недвижим имот; б) ипотекиране на недвижим имот; в) заем (длъжникът да е заемател) и г) наем на недвижим имот за повече от една година (когато, разбира се, длъжникът твърди, че е получил наемната цена за цялото време на наема и е дал разписка на наемателя, когато наемната цена е много ниско уговорена или когато наемният договор е нотариално заверен или има заверена дата, защото в други случаи не би имал обикновено кредиторът интерес да иска унищожението на наема). С включването на заемите нашият законодател е искал да направи невъзможно участието на съпруга и другите ближни на длъжника лица в разпределението на получените от публичната продан суми с изпълнителни листове, основани на записи, по които длъжникът се явява задължен често пъти за невероятни суми спрямо някого от своите ближни. Трябва обаче да се съжалява, дето законодателят е предпочел казуистичното изброяване пред общото посочване: възмездни и безвъзмездни сделки. Даренията, които длъжникът би направил на някое от ближните лица, не биха попаднали под презумпцията на новата алинея. Тях кредиторът би могъл да унищожи само ако докаже, че длъжникът при извършването им е съзнавал, че ощетява кредитора с причиняване или увеличаване на своята несъстоятелност. При разискванията в Народното събрание, на второто четене, един от народните представители е забелязал, че няма нужда да се поместват и даренията, защото те били сами по себе си „безпарични“, но с това той показал, че не е имал ясно представление за „безпаричността“. Наистина даренията са „безпаричия“ в смисъл, че те са отчуждения безвъзмездни, но от това не следва, че те ще требва да се считат нищожни спрямо кредиторите. Тяхната симулативност, а така също тяхната фраудульозност ще трябва кредиторът на общо основание да доказва.

Нека забележим, че има законодателства, като например испанското (Аrt. 1297), които постановяват, че се предполагат за извършени с измама в ущърб на кредиторите (en fraude) всички договори, по силата на които длъжникът отчуждава безвъзмездно (a titulo gratuito) свои имоти.

Някои френски автори приемат за френското право, въпреки отсъствие на изричен текст, подобна презумпция. По нашия чл. 140 чл. 2 такава презумпция е недопустима.

С лимитативното изброяване на сделките, за които може да се приложи презумпцията за симулативност, респективно за фраудульозност, законодателят е оставил кредиторите в досегашното им неблагоприятно положение, спрямо длъжник, който би сключил друга някоя отчуждителна сделка със свои ближни. А че и с такива сделки могат кредиторите да бъдат ощетявани, няма нужда да се казва. Те са 1) замяна 2) учредяване право на плодоползване върху движимо или недвижимо имущество; 3) даване движими имущества в залог, било за чужд дълг или за свой дълг, сключен преди да се е породило вземането на кредитора¹⁹; 4) даване движимо или недвижимо имущество в изплащане за дълг, направен преди датата на вземането на взискателя, (datio in solutum); 5) отстъпване на движими вещи или недвижим имот срещу пожизнена или вечна рента²⁰.

От друга пък страна, неуместно ни се вижда, дето и наемите на недвижими имоти за повече от една година са подложени на презумпцията за нищожност, когато са сключени от длъжника с неговите ближни. Трябваше да се ограничи това само за наеми, които са сключени за повече от три години²¹.

2. За да може някоя сделка от рода на гореизброените да попадне под легалните презумпции на нашата алинея, необходимо е тя да е била извършена от длъжника „след сключването на дълга“. Значи, само ония кредитори могат да се позовават на презумптивната нищожност, на която неудовлетворените вземания са възникнали преди техният длъжник да е сключил с някой свой ближен една от посочените сделки. Против това ограничение не би могло нищо да се каже. Напротив, то е необходимо, колкото се отнася до презумпцията за фраудульозност. Защото с иска по чл. 140, сиреч с Actio Pauliana, само онзи кредитор може да си служи, който е ощетен от фраудульозно сключената сделка; а за фраудульозно ощетяване не може да става дума, когато вземането на кредитора, който от наличните имоти на длъжника не може да се удовлетвори, е възникнало подир като длъжникът е бил вече създал или уголемил своята несъстоятелност с някое отчуждение. Кредиторът може да разчита само на онази платежоспособност, която длъжникът е имал при сключването на дълга спрямо него, а не и на онази, която той е имал някога по-рано.

Но новата алинея съдържа и презумпция за симулативност, а по отношение на симулативността няма смисъл да се иска щото вземането на кредитора да е предшествало оспорваната сделка на длъжника.

Защото една от съществените отлики на иска за разкриване симулативност е именно тази, дето всички кредитори, на които целокупният имот на длъжника служи като общо обезпечение, могат да си служат с това правно средство, без да се гледа дали техните вземания са възникнали преди или подир като е била сключена от длъжника им сделката, която, като симулативна, те искат да отстранят. Защото при симулативност на отчуждението в действителност отчуждение не е станало, следователно отчужденият уж имот не е престанал да бъде общо обезпечение за всички кредитори. Но ако за допустимостта на иска, с който се разкрива симулативността на една сключена от длъжника сделка, не може да се постави като условие сделката да е извършена подир сключването на дълга спрямо кредитора, който я напада, все пак това условие е уместно предвидено в новата алинея относително до презумпцията за безпаричност. Законодателят изхожда от това, което обикновено става: към сключване на симулативни сделки с ближни лица прибягват задлъжнели вече хора. А би било съвсем произволно и много строго да се презумират всички сделки, когато и да е сключени от длъжника с негови ближни, като симулативни. Но разбираме, че кредиторите могат на общо основание да доказват „безпаричността“ и на ония отчуждения и задлъжнявания, които сегашният техен длъжник е направил в полза на свои ближни (а така също и в полза на чужди лица). За тази цел те ще могат да се позовават и на прости презумпции, по-важните от които посочихме в началото на статията. Но те не биха могли да си служат с легалната презумпция за симулативност, установена в новата алинея на чл. 140.

Като е поставено по този начин при презумпцията за симулативност едно от съществените условия на Павловия иск, което инак не е условие, необходимо при иска за деклариране симулативността на една сделка, поражда се въпрос: да ли не би трябвало да се изисква от кредитора, който си служи с презумпцията за симулативност, да установи, че наличните имоти на длъжника не са достатъчни за да бъде изплатено неговото вземане. Това условие е необходимо при Actio Pauliana, но при предявяване иск или възражение за симулативност, то не е необходимо. Когато например кредиторът, след като е обърнал взискването си върху известен имот на длъжника, срещне спънка от страна на трето лице, което претендира, че е купило същия имот от длъжника, безсъмнено е, че кредиторът може да противопостави успешно на третото лице възражение, че между длъжника и него е сключена само фиктивна продажба, без да има нужда при това кредиторът да установява, че длъжникът не притежава други имоти, достатъчни за неговото удовлетворение. Защото нищожността на една симулативна сделка не е обусловена, както е унищожаемостта (revocabilite) на една реална сделка, нито от недобросъвестността на длъжника, респективно и на негов контрагент, нито от това дали със симулативната сделка се причинява някаква щета на кредитора. Достатъчно е той да има юридически интерес в случая да иска деклариране на симулативността, а във взетия пример юридическият интерес на кредитора се състои в това, да не се осуетява едно предизвикано от него, като средство за да се удовлетвори, съдебно-изпълнително действие: публичната продан на въпросния имот, като имот, който в действителност, въпреки противопоставената от третото лице покупка, принадлежи на длъжника. Същото обаче трябва да важи и в случая, когато кредиторът иска да си послужи с легалната презумпция за симулативност, за да отстрани спънката, която едно от посочените в новата алинея на чл. 140 лица му противопоставя по силата на покупка, ипотека и пр., извършени с длъжника. Но ако третото лице успее да докаже, че сделката е сериозна, „че е броил действително пари“, кредиторът не ще може да иска унищожението й по силата на втората презумпция (презумпцията за фраудульозност), освен ако установи, че длъжникът е бил вече несъстоятелен при сключване на сделката, или че той сега с нейното сключване е станал несъстоятелен. Така щото, ако се окаже, че от наличните имоти на длъжника кредиторът би могъл да се удовлетвори, взискването срещу придобития от третото лице имот ще се осуети, като, разбира се, станалите разноски легнат върху кредитора.

V. Третите лица

Изброените по-горе сделки требва да са „извършени от длъжника, след сключването на дълга, в полза на възходящи и низходящи роднини, съпруг, братя и сестри. И тук, не ще съмнение, изброяването е изчерпателно. Под възходящи и низходящи роднини требва да се разбират само роднините по кръв, а не и роднините по сватовство. В първоначалната редакция на предложението на г-н Илиев бяха включени и роднините по сватовство до втора степен. Но в прередактирания от министъра на правосъдието текст, като се изключиха страничните сродници от трета и четвърта степен, съвсем се изхвърлиха роднините по сватовство, „защото, според думите на г-н Теодоров, само с близките, с домашните се сключват подобни сделки.“ Но надали е правилно оценена нашата действителност, защото фраудульозни и симулативни сделки могат много често да се сключват и със съпрузите на низходящите и на братята и сестрите, а така също и с братята и сестрите на съпруга. Трябваше да се определи кръгът на ближните лица така, както е той определен в законите за несъстоятелността и за оспорване юридическите актове на длъжника извън конкурсното производство в Германия и Австрия²². Според тези закони презумпция за фраудульозност е установена при сделки, извършени от длъжника със „съпруга, с неговите или на негова съпруга, възходящи и низходящи, с неговите или на негова съпруга родни и еднокръвни или едноутробни братя и сестри или със съпруга на едно от тия лица“.

В нашата алинея е казано сделката да е извършена от длъжника в полза на споменатите лица. Значи ли това, че няма нужда тия лица да са били страна в договора, който длъжникът е сключил? Мисля, че не. Може би да е предпочетен този израз вместо „с“, за да се изтъкне, че сделката ще попадне под презумпциите на алинеята и в случаите, в които длъжникът, за да заобиколи закона, би извършил сделката с лица други подставени, например със съпругата на брата или с шурея (с брата на жената). Но това е излишно. Защото, от една страна, ако се установи, че контрагент на длъжника е подставено лице и че всъщност сделката е извършена с едно от изброените в алинеята лица, тя естествено ще се третира като сделка, сключена с това лице, а не с привидния контрагент, а пък, от друга страна, в такъв случай с нищо не се улеснява положението на кредитора, защото той ще требва да докаже, че контрагентът е подставено лице, без да може да прибегне до някаква легална презумпция.

VI. Юридическо действие на презумпциите

Трябвало би да се прави разлика между юридическото действие на симулативността и юридическото действие на фраудульозността. Приеме ли се една извършена от длъжника сделка, че е „безпарична“, сиреч симулативна, следва да се заключи, че такава сделка не съществува, значи, тя е нищожна. Нищожността не е санкция на симулативността, ами просто друго нейно название. Заради това нищожността, сиреч несъществуването на една симулативна сделка може от всекиго да се предявява; тя не може по същността си да бъде относителна. Но възможно е презумпцията, че известна сделка е симулативна, да бъде относителна: сиреч да бъде установена в закона само в полза на определени лица, в нашия случай, в полза на ония от кредиторите, чиито вземания са породени преди длъжникът да е сключил оспорваната сделка. Само тия кредитори са освободени от товара да доказват симулативността: докато противната страна не обори презумпцията, те могат да считат сделката несъществуваща. Но ако презумпцията се обори и се докаже, че сделката е сериозно сключена, тогава, по нашето тълкуване, кредиторите могат да се позоват върху втората презумпция: сделката е фраудульозно извършена. Ако противната страна не докаже, че „тя не е участвала в измамата на длъжника“, която тоже се презумира, сделката, макар и сериозно сключена, трябва да се унищожи в полза на кредиторите. Но в нашата алинея и за този случай е казано, че сделката е нищожна спрямо кредиторите²³. Има ли някаква разлика между тази „нищожност“ и „нищожността“ като следствие от безпаричността? Има. Разликата е в следното: 1) Симулативната сделка си е нищожна, защото не е израз на сериозното намерение на договарящите страни: те са играли само на сделка. За разкриване на тази игра давност не може да има. Давност би могла да се противопостави на кредитора, който иска да си послужи с презумптивната безпаричност, само в смисъл, че противната страна е придобила по давностно владение (за 20 г.²⁴) собственост или някой сервитут върху недвижимия имот. 2) Сериозно сключената сделка е действителна; тя може да се унищожи само ако е извършена с измама във вреда на кредитора. Унищожението може да се иска само за да се удовлетвори кредиторът. Значи, ако след удовлетворението му от имота, който е бил фраудульозно отчужден от длъжника, остане излишък, той ще принадлежи, ако няма други кредитори, които биха могли да се позоват на фраудульозността, на третото лице, а не на длъжника. Това правило важи несъмнено и в случаите, в които по новата алинея фраудульозността се презумира. Освен това, трябва да се приеме, че ако от деня на сключване сделката, са се изминали 15 год. (чл. 38 ЗД²⁵), кредиторът, макар и вземането му да не е просрочено, не може вече да се позове на установената в нашата алинея „нищожност“, тъй като Павловият иск се просрочва в 15 год. 3) Ако сделката, призната за симулативна, е била продажба на недвижим имот, кредиторът може да го отнеме и от лицето, което е придобило имота от длъжниковия съдоговорник, независимо от това дали настоящият владелец е бил добросъвестен или не. Ако обаче презумпцията за симулативността на продажбата е оборена и кредиторът прибягва до презумпцията за фраудульозност, имотът би могъл да се отнеме от настоящия владелец, който го е придобил от ближното на длъжника лице, само при условията, предвидени в третата алинея на чл. 140.

Интересно би било да се покаже по какъв начин кредиторът би могъл да се възползва в изпълнителната процедура от нищожността на противопоставяните му сделки (продажба, ипотека, заем и наем), когато те са извършени от длъжника с означените в новата алинея на чл. 140 лица. Разглеждането на този въпрос ще бъде предмет на особена статия.

VII. Заключение

От изложеното по-горе ясно стана, че добрата мисъл на законодателя е намерила един в много отношения несполучлив израз в разгледаната нова алинея на чл. 140 ЗЗД. Към института на Actio Pauliana, който се урежда в чл. 140, се прибави една наредба, която по едно криво разбиране на този институт, погрешно отъждествен с института на симулативността, изглежда да не се отнася към него. И ако нашето тълкуване не си пробие път в ежедневната практика, ще имаме един юридически куриоз в ЗЗД. Неговият чл. 140 ще съдържа в първите си три алинеи правила за Павловия иск, а в последната си алинея една презумпция, която няма нищо общо с този иск – презумпцията за симулативност. Не може да се отрече, че при резервираността на нашите съдилища има нужда от такава легална презумпция. Но не по-малка е нуждата за кредиторите да могат с презумпция за фраудульозност да унищожават ония сделки, за които ближното на длъжника лице е успяло да докаже, че са били сериозно сключени. Презумпцията на фраудульозност прави за кредиторите излишна презумпция на симулативност, но не и обратно. Заради това всички законодателства, конто искат да облекчат процесуално кредиторите на един несъстоятелен длъжник, предвиждат презумпция за фраудульозност относително сделките, особено относително отчужденията, които той е извършил със свои ближни. Така е постъпил и законодателят в Австрия и Германия, дето и е най-добре днес уреден институтът на гражданската несъстоятелност. При бъдещото кодифициране на нашето гражданско право, при свеждането на отделните граждански закони в един граждански кодекс, ще трябва да се замени чл. 140 ЗЗД с ред правила, които по-пълно да уредят, по образеца на германското законодателство, института на унищожаване юридическите актове, които длъжникът е извършил в ущърб на правата на неговите кредитори²⁶.

Бележки под линия: