Настоящата статия може да бъде свалена и прочетена в pdf формат тук.
1. Всеки съдия във всяко дело да може да назначи управител на незаето наследство?
Отделни състави на ВКС вече са създали касационна практика, според която във всеки исков процес, когато на ответната страна фигурира наследник, който не е приел наследството и няма изгледи да го приеме скоро, исковият съд по това конкретно дело може да назначи управител на наследството или да предприеме мерки такъв да бъде назначен, дори служебно. Практическите хипотези у нас, пред които исковият съд се изправя пред нуждата от назначаване на управител на наследство, са разнообразни: неизвестно местожителство в чужбина на ответника, проблемът с това, че ответникът се укрива от призовкаря, което налага лепене на уведомление по чл. 47 ГПК, и др.
В практиката на ВКС има известни нюанси.
Така, в определение № 2214 от 30.04.2025 г. по к.ч.гр.д. № 1024/2025 г., ВКС, IV г.о., 3 състав, се приема, че съдът – исковият – служебно назначава управител на незаето наследство, когато на страната на ответника фигурира наследник ненавършило пълнолетие дете, което не е приело наследството по опис. От друга страна, в решение № 301 от 05.06.2025 г. по гр.д. № 3318/2024 г., ВКС, III г.о., се приема, че във всички случаи на спорове относно наследствени права и задължения, към наследяването на които е призовано ненавършило пълнолетие дете, ако не се установи, че детето е приело наследството по опис, съдът служебно (ако детето е ищец в исковото производство) или по искане на ищеца (ако детето е ответник) и след като е дал съответните указания на ищеца, назначава управител на незаетото от детето наследство.
Така или иначе – дали служебно или само след искане на страна, практиката на ВКС вече клони към становището, че исковият съд – и в първата, и във въззивната инстанция, може да назначава управител на незаетото наследство. Тази практика вече неминуемо ще се мултиплицира в практиката на инстанционните съдилища – от районен до апелативен. Ако в практиката на долустоящите съдилища вече има колебания относно фигурата на управителя на наследството, то те са основно относно това дали подобно назначаване да бъде служебно, или по искане на страна; кой и какви разноски да плати в полза на и за управителя; в кои случаи и кой може да прекрати правомощията на конкретен управител, който не се справя със задачите си, и др.
Проблемът обаче, а той ще бъде съзрян в някакъв момент и от ВКС, в това ad hoc съдия, който разглежда отделен исков процес относно отделно наследствено право или задължение, да назначава управител на цялото наследство, е, че е възможно повече от един съд в един и същи момент да назначат управители на наследството. Тази опасност е по-голяма у нас, с оглед на становището в мотивите на т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 23.01.2024 г. по тълк.д. № 1/2021г. на ОСГК, според която точка може да се назначи, ако мога така да го нарека, „частичен“ управител на наследството – само за наследствените права на неприелия наследството наследник (има се предвид дете) от съда.
Всъщност обаче самото допускане, че исков съд може ad hoc да назначава управител на незаето наследство, създава опасността от съществуването на две или повече конкуриращи се назначения. Подобна „бикуратура“ („дву-попечителство“) (термин, отговарящ на бигамията, двуженството) е аномално, нежелано правно явление. Едно незаето наследство в даден момент по законов замисъл може да има само един управител. Явно е, че не е редно да се допуска всеки съдия по всяко исково дело във всеки момент да може да назначава управител на наследство.
В нашето законодателство освен това няма норма, според която при конкуренция на няколко управителя, назначени по погрешка за едно и също наследство, се предпочита онзи, който е бил назначен първи.1
2. Може ли исковият съд да назначава управител на незаето наследство?
Нормата на чл. 59, ал. 1 ЗН овластява „районния съдия“ да назначава управител на незаетото наследство, когато бъде подадена молба от заинтересован и са налице законовите предпоставки за подобна куратура (попечителство). Очевидно подаването на такова искане съставлява подаване на молба за издаване на охранителен акт; производството е охранително; развива се пред районния съд. Склонността на ВКС да приеме, че исков съд, независимо от коя инстанция и от кой съдебен район, може да назначи ad hoc управител, несъмнено почива на мисловна аналогия с правилото на чл. 51, ал. 1, изр. 2 ЗН, което дава правото на исковия съд по заведено дело срещу наследника да определи срок да изявление дали наследството се приема или не. Същото право се дава и на съдебния изпълнител в изпълнителния процес от разпоредбата на чл. 429, ал. 2, изр. 2 ГПК.
Искането по чл. 51 ЗН е пример за т.нар. интерогационен иск2, който в случая законодателят, по съображения за икономия, бързина и удобство, позволява да се разгледа ad hoc във вече висящ исков процес или дори от съдебен изпълнител. Историята на приемането на законопроекта за наследството от 1948-1949 г.3 сочи именно на такава идея зад този текст. За да парира обаче възможността срок по чл. 51 ЗН да бъде определен на наследника (т.е. срещу него да бъде насочен интерогационен иск) по повече от едно исково дело, така че да се получат повече от едно волеизявления, законодателят е създал ал. 34 на чл. 51 ЗН, в която изрично сочи, че изявлението на наследника във всички случаи – независимо от това кой съд е гледал интерогационният иск – се вписва на едно, и само на едно, място – в книгата по чл. 49 ЗН, която се води при районния съд по местооткриването на наследството. От тази книга заинтересованите страни и съдилищата могат да правят лесно и бързо справки.
При управителя на незаето наследство обаче положението е друго. Законодателят не е предвидил норма, според която назначаването му трябва да се вписва в книгата по чл. 49 ЗН или в Държавен вестник (както е било по чл. 234, ал. 2 от отменения ЗН 1890). Няма и изрично законово правило, овластяващо съд в друго основно производство или съдебен изпълнител да замества районния съдия в правомощието да назначава управител на наследство.
3. Управител на незаето наследство се назначава само от районния съдия по местооткриване на наследството
Доказването на горната теза следва.
Първо, в отрицателна насока – нека да опровергая като грешни тезите за това, че управител на незаето наследство може да се назначи ad hoc от кой да е исков съд. Опровергаването на тази теза стъпва на същите аргументи, както опровергаването на тезата за служебно назначаване на управител5. Действително, чл. 59, ал. 1 ЗН допуска куратура на вакантно наследство както по молба на заинтересуван, така и служебно. Грубо изопачаване обаче на целта на института и на исторически вградения му смисъл е да се назначава управител на наследството на ответника длъжник в услуга на кредитора ищец, без последният да е изявил воля за това и без сам да се е погрижил за назначаването – вкл. без да е уредил въпроса за разноските. На второ място, критикуваната теза стъпва на неправилно схващане на смисъла на чл. 230, ал. 2 ГПК – тази процесуална норма сочи, че в 6-месечния срок, в който исковото дело е спряно поради смърт на ответника, ищецът кредитор е този, който трябва да се погрижи да подаде молба по чл. 59, ал. 1 ЗН – и то до районния съд, но не че в същия срок исковият съд служебно назначава управител, респ. че разглежда и се произнася по молби по чл. 59, ал. 1 ЗН. Възобновяването на спряното исково производство зависи единствено от активността на ищеца кредитор. Никакво овластяване за исковия съд за каквото и да е активно действие по възобновяване на производството няма в тази норма.
И така, подсъдността по молбите за назначаване на управител на наследство е на районния съд – само на районния съд и на никой друг. Но кой районен съд?
За разлика от отменения ЗН 1890, който, както своите първоизточници – италианският Codice civile от 1865 г. и френският Code civil от 1804 г. – изрично е предвиждал, че попечител на незаето наследство се назначава от районния съдия по местооткриването на наследството, чл. 59, ал. 1 ЗН мълчи по въпроса.
Четейки мотивите на законопроекта за наследството от 1948 г. и законодателното обсъждане от 1948 г. и началото на 1949 г.6, не откривам никаква законодателна воля новата уредба да се отличава от старата по интересуващия ни въпрос, ала не откривам и изобщо обсъждане на подсъдността на тези молби. На пръв поглед, касае се за класически случай на законодателно недоглеждане, на празнота в закона, която празнота следва да се запълни с прилагане на закона по аналогия. Дали обаче има изобщо празнота?
Празнота няма. Фактът, че в цялата глава четвърта на ЗН „Приемане и отказ от наследство“ законът говори за „районния съдия“, а в първата съществена разпоредба от главата говори за „районния съдия, в района на който е открито наследството“, е израз само на това, че навсякъде законодателят има предвид един и същи съд. Повтарянето на тежкия, дълъг израз „районния съдия, в района на който е открито наследството“, е счетено за излишно. В чл. 49, ал. 1 ЗН е посочен кой е съдът, който води книгата за наследството за дадено наследство – това е районният съд по местооткриване на наследството. Във всички следващи разпоредби от тази глава се има предвид този и само този районен съд.
Логиката на охранителните производства, касаещи едно отворено и още неликвидирано7 наследство, е те да се развиват пред един и същи съд – пред районния съдия по местооткриване на наследството, т.е. по постоянен адрес на наследодателя към деня на смъртта му. Пред този районен съд се приема с изрично волеизявление наследството направо (чл. 49, ал. 1 ЗН) или по опис (чл. 61 ЗН). Пред този съд се прави изричният отказ от наследство (чл. 52 ЗН). Този съд разглежда интерогационните искове относно наследството по чл. 51, ал. 1, изр. 1 ЗН, а ако по законодателна целесъобразност и практичност такива интерогационни искове могат да се гледат другаде – от исков съд или от съдебен изпълнител – то резултатът от иска – волеизявлението на наследника за приемане или отказ от наследството – се вписва в книгата, водена от районния съдия по местооткриване на наследството – чл. 51, ал. 3 ЗН. Пред същия районен съд се вписва отделянето на имуществата (separatio bonorum) по чл. 67 ЗН относно движимостите. Този районен съд дава разрешение на приелия по опис наследник да се разпорежда при определени хипотези и в определени срокове с движими и недвижими наследствени имущества (чл. 65 ЗН) – все по отношение на отворено, но още неликвидирано наследство. И пак същият районен съд назначава управител на незаетото наследство по чл. 59 ЗН.
4. Последици от назначаването на управител от ненадлежен съд
De lege lata назначаването на управител на наследство не подлежи на вписване нито в ДВ, нито в книгата по чл. 49 ЗН. По тази причина назначаването на управител на наследство от некомпетентен съд – различен от районния съд по местооткриване на наследството – не би могло направо да се приеме за нищожно8. В това е разликата например от вписването на отказ от наследство в книгата по чл. 49 ЗН на ненадлежен съд – то е нищожно9.
Назначаването на управител на наследство от ненадлежен съд обаче не е никога законосъобразно, то е процедурно незаконосъобразно – съставлява издаване на порочен охранителен акт. Такъв незаконен охранителен акт може да се атакува от прокурора по реда на чл. 537, ал. 3 ГПК – с иск, насочен против лицата, които се ползват от акта. Смятам обаче, че именно защото компетентността на районния съдия по местооткриването на наследството е изключителна, че погрешното назначаване на управител на наследството от ненадлежен съд не е пречка за подаване на молба за назначаване и уважаването на такава молба от надлежния съд. Кредиторът има интерес от законосъобразно управление на незаетото наследство. Нито ЗН, нито ГПК в общите правила на охранителните производства съдържа привило, предвиждащо процесуална недопустимост на последваща молба за издаване на охранителен акт, след като в предходно производство вече е издаден охранителен акт. Такава недопустимост може да се изведе само от липсата на интерес, ако и единствено ако за ползващото се от порочния първи акт лице е без значение неговата законосъобразност.
В хипотезата, в която първият по време охранителен акт е незаконен, а заинтересуваният има несъмнен интерес от ползването от законосъобразен охранителен акт, последващата молба за издаване на охранителен акт трябва да се приеме за допустима.
Но, както посочих, незаконното назначение на управител от некомпетентен съд не е нищожно. Затова, докато назначилият управител незаконно исков съд не си самоотмени акта за назначаване на управителя или този акт не бъде прогласен за незаконен по иск на прокурора, или не бъде назначен надлежен управител от районния съдия по местооткриването на наследството, то незаконно назначеният управител има правомощия да упражнява функциите по чл. 59 ЗН.
Бележки под линия:
1 Art. 999 от френския Code de procedure civil от 1806 г., цит. по Планиол. Елементарно ръководство по гражданско право. Наследявания. Превод Тихомир Наследников. Предговор от д-р Й. Фаденхехт. Второ фототипно изд. под ред. д-р Васил Крумов Петров. С., ИК „Петко Венедиков“, 2025, с. 141.
2 С термина action interrogatoire във френската доктрина наричат процедурите на art. 771-775 Code civil fr. за призоваване – извънсъдебно и съдебно – на наследника, за да се произнесе дали приема или се отказва от наследството, създадени със Закон no.2006-728 от 23 юни 2006 г., в сила от 1 януари 2007 г. В Италия под латинския термин actio interrogatoria имат предвид призоваването пред съд на наследника, за да заяви приема ли наследството, уредено в art. 481 Codice civile it. 1942, както и призоваването на заветника да заяви дали се отказва от завета, уредено в art. 650 Codice civile it. 1942.
3 Вж. Петров, Васил. Мотиви и законодателно обсъждане на Закона за наследството от 1949 г. – Електронно издание „Предизвикай правото!“, ISSN 1314-7854, електронна публикация от 07.07.2022 г., https://www.challengingthelaw.com/semeino-i-nasledstveno-pravo/motivi-obsazhdane-zn-1949/. В мотивите на законопроекта е посочено: „Когато има заведено дело срещу наследника, за по-голямо удобство, този срок ще се определя от съда, който разглежда делото.“
4 Законодателната комисия в VI ВНС, разгледало и приело Закона за наследството от 1949 г., е добавило алинея 3 на чл. 51 в законопроекта със следните мотиви: „Заявлението на наследника за приемане или отказ от наследството влече след себе си важни имотно-правни последици както за самия него, така и за кредиторите на наследодателя и пр. За да се създаде по-голяма сигурност за всички заинтересувани в този случай, налага се това изявление да бъде отбелязано в книгата за приемането и отказа от наследствата, предвидена в чл. 49, алинея първа. Вж. Петров, Васил. Мотиви и законодателно обсъждане на Закона за наследството от 1949 г. Цит. място.
5 Вж. статията ми Петров, Васил. Може ли майката да представлява детето в процеса, ако то не е приело наследство по опис? – DeFakto, електронна публикация от 03.06.2025 г., достъпна на адрес: https://defakto.bg/2025/06/03/moje-li-maykata-da-predstavlyava-deteto-v-protsesa-ako-to-ne-e-prielo-nasledstvo-po-opis/.
6 Петров, Васил. Мотиви и законодателно обсъждане на Закона за наследството от 1949 г. Цит. място.
7 На което не са погасени наследствените задължения.
8 Обратно Тончев, Д. Коментар върху Закона за наследството. Т. IV. 2 изд. съвършено доп. и попр. изд. С., печ. Т. Т. Драгиев & С-ие, 1926, с. 281, но за отменения ЗН 1890, който е предвиждал вписване на назначаването на попечител на наследството.
9 Вж. решение № 1366 от 30.12.1985 г., ВС, I г.о., цит. по Цанкова, Ц., Ек. Матеева, М. Марков, Вес. Петров, Д. Танев, Ив. Георгиев. Закон за наследството. Научноприложен коментар. С., ИК „Труд и право“, 2016, с. 605.
Статията е читава, разглеждайки важен въпрос, но е озадачаващо необсъдждането, дори бегло, на възможността за прилагане по аналогия на института на особеното процесуално представителство по смисъла на чл. 29 от ГПК във вр. с чл . 59 от ЗН, въпреки очевидната прилика на фактическите състави, вероятно стоящо в основата на поддържаната от ВКС логическа конструкция, касателно управлението на наследството от все още недееспособни лица (не визираният чл. 51 от ЗН) но ако идеята на творбата е да се защитава самоцелно теза, кореспондираща с районния магистратски статус на автора, респективно отговаря на желанието му да бъде фактор в решаването на всякакви дела с дезинтересовани наследници и не бъде заобикалян с ad hoc изземване на инцидентни охранителни правомощия от негови колеги в системата за сметка на затрудняването на правосъдния процес с неубедителното отхвърляне на отколешния принцип prior tempore, potior iure, независмо от наличието или не на нарочен регистър (все едно древните римляни са разчитали на това) сякаш публичният съдебен акт, съответно последващ контрол, не е достатъчен, то тогава концепцията на съчинението добива доста по-субективни измерения.
Въпрос: При съпоставката на двете процесуални разпоредби относими една към друга като специален към общ закон и приравняването на местожителството с постоянен/настоящ адрес, къде точно е проблемът ГПК, регламентиращ и охранителни производства, да се приложи даже директно субсидиарно, в който случай управителят на наследството се явява подвид на лицето по чл. 29, ал. 3 от ГПК?
ЗН – специален:
Чл. 59. (1) Когато лицето, което има право да наследява, е с неизвестно местожителство или макар местожителството му да е известно, но не е поело управлението на наследственото имущество, районният съдия, служебно или по искане на заинтересуваните, назначава управител на наследството.
vs
ГПК – общ:
чл. 29 (3) Лице с неизвестен постоянен и настоящ адрес се представлява от лице, специално назначено от съда. В този случай разноските първоначално се понасят от насрещната страна.