Попълване масата на несъстоятелността – практически въпроси

На 13 октомври 2011 г., макар и само за следобедната част, присъствах на организирания от ИК “Труд и право” семинар на тема “Актуални въпроси на търговското право”. Лектор по това време беше Бистра Николова – окръжен съдия във Варнеския окръжен съд. Благоприятстващият стил на лектора и активността на участващите колеги позволиха поставянето на множество минидискусии по различни въпроси на несъстоятелността, които смятам за интересни и бих искал да споделя с читателите на challengingthelaw.com.

Презумпции при недействителността по чл. 646 ТЗ

Съгласно чл. 646 ТЗ нищожни по отношение кредиторите на несъстоятелността са направените:

а) след датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност не по установения в производството ред (чл. 646, ал. 1 ТЗ):

– изпълнение на задължение, което е възникнало преди датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност;

– учредяване на залог или ипотека върху право или вещ от масата на несъстоятелността;

– сделка с право или вещ от масата на несъстоятелността.

б) след началната дата на неплатежоспособността, съответно свръхзадължеността на следните действия и сделки (чл. 646, ал. 2 ТЗ):

– изпълнение на парично задължение независимо от начина на изпълнението;

– безвъзмездна сделка с имуществено право от масата на несъстоятелността;

– учредяване на залог, ипотека или друго обезпечение върху имуществено право от масата на несъстоятелността;

– възмездна сделка с имуществено право от масата на несъстоятелността, при която даденото значително надхвърля по стойност полученото.

Синдикът не зачита правните последици на посочените действия и сделки и може да предяви ревандикационен иск за връщане на вещите в (попълване на) масата на несъстоятелността.

Приема се, че в посочените разпоредби имплицитно се съдържа презумпция за увреждане на масата на несъстоятелността. Законът презюмира необоримо, че посочените сделки увреждат масата на несъстоятелността, поради което са недействителни спрямо кредиторите на несъстоятелността. Именно тази презумпция и автоматичното настъпване на недействителността са основните "предимства" от гледна точка на кредиторите на относителната недействителност по чл. 646 ТЗ в сравнение с тази, възникваща при уважаването на иска по чл. 135 ЗЗД. Единствено в хипотезата на чл. 646, ал. 2, т. 4 ТЗ доказателствената тежест за наличието на увреждане на масата на несъстоятелността пада върху синдика. Само в този случай той трябва да докаже, че даденото по атакуваната възмездна сделка значително надхвърля по стойност полученото към момента на извършване на сделката. В този смисъл са Решение № 486 по т. д. 695/2004 г., I г. о., ВКС; Решение № 114 по т. д. 644/2008 г., II г. о., ВКС, както и Решение № 88 по г. д. № 1851/2003 г., I т. о., ВКС.

В разпоредбата на чл. 646, ал. 1 ТЗ се съдържа и презумпция за знание от страна на длъжника и третото лице, че извършваната от тях сделка уврежда масата на несъстоятелността. За третото лице тя следва от вписването на решението за откриване на производството в Търговския регистър. Тази презумпция също е необорима.

Презумпцията за увреждане се критикува в случаите на чл. 646, ал. 2, т. 1 и 3 ТЗ, като се посочва, че изпълнението на определено парично задължение след датата на неплатежоспособността/свръхзадлъжеността може да е в полза, а не във вреда на длъжника и неговото имущество. Изпълнявайки той погасява свое задължение и предотвратява последващото натрупване на лихви и/или неустойки поради неизпълнението му. По същия начин учредяването на обезпечение (залг, ипотека и пр.) също не може еднозначно да се определи като увреждащо масата на несъстоятелността действие. Най-често обезпечение се учредява с оглед получаването на определени средства, необходими за осъществяване на дейността на длъжника-търговец. Те може да се били използвани за рефинансиране на просрочен кредит, за погасяване на изискуемо задължение, за финансиране на печеливша инвестиция и пр. Ето защо, de lege ferenda се посочва, че в случаите на чл. 646, ал. 1, т. 1 и т. 3 ТЗ презумпцията за увреждане следва да отпадне, като синдикът ще трябва да доказва наличието на увреждане на масата на несъстоятелността във всеки конкретен случай.

Интерес представлява и въпросът доколко чл. 646, ал. 2, т. 4 ТЗ е приложим в хипотезата на публична продан в подозрителния период? Част от въпроса е и доколко определената по реда на ГПК – чрез провеждането на публичен търг, продажна цена може да се разминава значително със стойността на продадения имот?

На първо място, обстоятелството, че продажната цена е определена в рамките на законово уредено производство при спазване на императивни правила на закона, отхвърля възможността за извършване на подобна преценка за наличието на значително разминаване по смисъла на чл. 646, ал. 2, т. 4 ТЗ. След като това е била окончателната тръжна цена, значи това е и действителната пазарна стойност на съответния имот.

Съществува обаче и едно изначално възражение срещу прилагането на чл. 646, ал. 2, т. 4 ТЗ по отношение на публичната продан в подозрителния период: публичната продан не е правна сделка, нито е действие на длъжника по смисъла на чл. 646 ТЗ, поради което въобще не попада в приложното му поле. Макар и да води до прехвърляне на вещното право на собственост върху имота на длъжника, публичната продан е особен вещнопридобивен способ, спрямо когото не се прилагат разпоредбите на чл. 646 ТЗ и чл. 647 ТЗ.

Права на трети лица при относителната недействителност по чл. 646 ТЗ и чл. 647 ТЗ

Последиците от наличието на обстоятелствата по чл. 646 ТЗ, както и от уважаването на отменителни искове по чл. 647 ТЗ, са свързани с настъпването на относителна недействителност на съответните сделки/действия. Ако обаче става въпрос за сделка на разпореждане с вещни права върху недвижим имот и приобретателят по относително недействителната сделка е прехвърлил или учредил вещни права в полза на трети лица, отпадат ли правата на тези трети лица? Без значение е дали прехвърлянето е извършено преди или след вписването в Търговския регистър на решението за откриване на производството по несъстоятелност по отношение на неговия праводател.

Според съдия Бистра Николова конфликтът между интересите на кредиторите на несъстоятелността и интересите на третите добросъвестни лица следва да бъде разрешен в полза на последните. Представените от нея аргументи бяха следните:

– третите лица е нямало как да узнаят за съществуващите права на кредиторите по несъстоятелността. Към момента на придобиване на имота в Имотния регистър не е имало вписване на относителната недействителност/отменителния иск. Третите лица са разчитали добросъвестно на публичната информация относно съществуващите върху имота тежести. Тяхното доверие в Имотния регистър следва да бъде отчетено и правата им да се ползват с предимство;

– арг. от текста на чл. 646, ал. 1 ТЗ, според който недействителността е само “по отношение кредиторите на несъстоятелността”. От това се извежда изводът, че спрямо третите лица сделката не е недействителна и те могат да се ползват от нейните включително вещноправни последици. Струва ми се, че този извод, доколкото съм го разбрал правилно разбира се, следва да бъде прецизиран. Това, че недействителността е по отношение на кредиторите на несъстоятелността означава, че на тях не могат да им бъдат противопоставени правните последици на съответните сделки и действия. А част от тези правни последици е и настъпилото правоприемство по последващи прехвърляния на имота в полза на трети лица. Тези прехвърляния не могат да бъдат противопоставени на кредиторите на несъстоятелността. Още повече, разпоредителната сделка в полза на третите лица е напълно действителна, но вещнопрехвърлителният й ефект не може да настъпи, тъй като “никой не може да прехвърли повече права отколкото сам притежава”. След като приобретателят по относително недействителната сделка и праводател по последващата не е бил притежател на съответното вещно право, то и неговия правоприемник – третото лице, също няма да бъде носител на това право. В случаите на уважаване на отменителен иск приложение намира правилото, според което “с отпадане на правата на праводателя, отпадат и правата на правоприемника”. И двете правила не се отразяват върху действителността на облигационната сделка, но възпрепятстват придобиването на прехвърляното/учредяваното вещно право върху съответния недвижим имот.

До запазване на правата на третото добросъвестно лице може да се стигне само при наличието на изрична законова разпоредба в този смисъл. Пример за подобна разпоредба е чл. 17, ал. 2 ЗЗД, както и чл. 88, ал. 2 ЗЗД. При тях е налице специално придобивно основание, което дава на добросъвестния приобретател права, които неговият праводател не е притежавал или които е изгубил с обратна сила.

При Павловия иск по чл. 135 ЗЗД този въпрос е изрично уреден. Съгласно чл. 135, ал. 1, изр. 3 ЗЗД недействителността не засяга правата, които трети добросъвестни лица са придобили възмездно преди вписване на исковата молба за обявяване на недействителността. Подобно правило липсва при относителната недействителност по чл. 464 ТЗ и при отменителните искове по чл. 467 ТЗ. Липсата му според мен би следвало да означава, че това правило не се прилага в рамките на “търговските” отменителни искове, което заедно с презумпциите за увреждане на масата на несъстоятелността са основните предимства на уредбата по ТЗ. При възприемането на подобно решение относителната недействителност ще се отразява и върху правата на третите добросъвестни лица, които няма да бъдат противопоставими на кредиторите на несъстоятелността.

De lege ferenda заедно с премахването на презумпцията за увреждане би могло да се обмисли и въвеждането на правило, аналогично на това по чл. 135, ал. 1, изр. 3 ЗЗД, по силата на което да се стабилизират правата на трети добросъвестни лица, които са придобили възмездно (!) вещни права от приобретателя по относително недействителната сделка по чл. 646 ТЗ или чл. 647 ТЗ. Добросъвестността им ще се определя в зависимост от това дали към момента на прехвърлянето в Търговския регистър по партидата на праводателя на техния праводател е било вписано решението за откриване на производство по несъстоятелност. Подобно вписване би дало възможността на всеки заинтересуван приобретател да се информира за съществуващия риск от предявяване и уважаване на искове по чл. 646 ТЗ и чл. 647 ТЗ. Струва ми се, че към настоящия момент прилагането на чл. 135, ал. 1, изр. 3 ЗЗД по отношение на относителната недействителност по чл. 646 ТЗ и чл. 647 ТЗ според мен не може да се обоснове с наличието на препращаща разпоредба, нито с правоприлагане по аналогия на закона. Производството по несъстоятелност защитава основно интересите на кредиторите на несъстоятелния търговец, спрямо когото се прилагат по правило по-строги законови изисквания.

Искът за връщане на даденото по сделка, попадаща в приложното поле на чл. 646 ТЗ

Интересен въпрос, свързан с относителната недействителност по чл. 646 ТЗ, е и въпросът за връщането на даденото по недействителната сделка. Тъй като установителен иск по чл. 646 ТЗ може да предяви единствено синдикът, действащ при условията на процесуална субституция, се поставя въпросът дали този иск може да бъде субективно съединен с иск за връщане на даденото по относително недействителната сделка?

Отговорът ще зависи от правната квалификация на иска за връщане на даденото по относително недействителната сделка:

– ако искът бъде квалифициран като иск за неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1, предл. 1 (начална липса на основание) ЗЗД: в този случай се посочва, че има разминаване между ищеца по иска за обявяване на относителната недействителност – синдика, и ищеца по иска за неоснователно обогатяване – длъжника. След като е налице разминаване между страните по двата иска, те не могат да бъдат разглеждани в едно съдебно производство. Ако са подадени заедно, двата иска следва да бъдат разделени, като производството по втория ще бъде спряно до решаването на делото по първия;

– ако искът бъде квалифициран като иск за връщане на даденото по недействителна сделка по чл. 34 ЗЗД (реституция): в този случай претенцията за връщане ще бъде субсидиарна към иска по чл. 646 ТЗ, поради което ще може да бъде предявена от синдика. Тъй като осъдителният иск по чл. 34 ЗЗД продължава започнатото с предявяването на установителния иск по чл. 646 ЗЗД,  следва да се допусне (включително и с оглед на съображения за процесуална икономия) тяхното обективно съединяване. В този смисъл е и Решение № 105 по т. д. 90/2009 г, I т. о., ВКС, в което се разглежда и случаят, при който искът е предявен от кредитор в несъстоятелността. Ето и част от аргументацията на ВКС (цитирано по ПИС АПИС):

"Д. (допустимостта) и основателността на иска по чл. 646 ТЗ, поставя въпроса за правните последици от провеждането му. Т.е. дали основанието за връщане на даденото по него следва да бъдат квалифицирано като такива по чл. 55, ал. 1 ЗЗД или аналогията с общото гражданско право би следвало да се търси по-скоро в чл. 34 ЗЗД. Отговорът на този въпрос би имал значение за точното прилагане на закона и развитието на правото – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Наличието на съдебна практика, материализирана с необжалваеми решения на състави на търговска колегия на ВКС, сочеща недопустимост на иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, предявен от кредитор за сделка/действие по отношение на което се простира някоя от хипотезите на чл. 646 ТЗ, обуславя и основанието по чл. 280, ал. 1т. 1 ГПК."

ВКС приема, че искът следва да бъде с правно основание чл. 34 ЗЗД посочвайки два основни аргумента:

– искът по чл. 646 ТЗ е установителен и може да бъде предявен от лице, което не е страна по сделката, стига да има качеството на кредитор в несъстоятелността с прието вземане. А по предявен установителен иск за нищожност последиците са по чл. 34 ЗЗД (реституция), а не по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД (кондикция). Искът по чл. 34 ЗЗД се явява специален, като уважаването му в разглежданата хипотеза води до връщане на даденото в патримониума на всяка една от страните по сделката, независимо, че нито една от тях не е ищецът;

– искът с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД би бил приложим само в случаите, когато се касае за парично вземане – чл. 646, ал. 2, т. 1 ТЗ, и вероятно – чл. 646, ал. 1, т. 1 ТЗ в тяхната хипотеза на изпълнение на парично задължение. За разлика от него искът с правно основание чл. 34 ЗЗД би обхванал не само посочените хипотези, а и останалите предвидени в чл. 646 ТЗ престации.

Склонен съм да възприема първият аргумент относно специалния характер на иска по чл. 34 ЗЗД в сравнение с този по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и обстоятелството, че ищецът действа като процесуален субституент. С известни резерви оставам спрямо втория аргумент, тъй като "нещо" по смисъла на чл. 55, ал. 1 ЗЗД могат да бъдат не само пари, но и всякакви други вещи.

Именно защото синдикът действа при условията на процесуална субституция, той не може да сключва съдебни спогодби по предявените от него искове. Тази преценка – за разпореждане с правата на длъжника принадлежи на всички кредитори на несъстоятелността, които могат да бъдат засегнати в правата си.

Договори извън несъстоятелността в полза на кредитор по несъстоятелността

Друг интересен въпрос е свързан с възможността трето за несъстоятелността лице да сключи договор със синдика/кредитора след откриване на производството по несъстоятелност, по силата на който то поема задължението безвъзмездно да изплаща задължението на длъжника по отношение на конкретен кредитор в несъстоятелността.

Дали подобно споразумение е от компетентността на синдика (когато е сключено от синдика) и нарушава/заобикаля ли то императивно установения от закона ред за удовлетворяване на кредиторите в несъстоятелността (когато е сключено с кредитора)? Сумата, платена от третото лице не влиза в масата на несъстоятелността, а по конкретна банкова сметка на определен кредитор…

Безвъзмездният характер на плащането и ефектът на погасяване на вземането на един от кредиторите на несъстоятелността, като че ли дават положителен отговор на възможността за извършването му. В крайна сметка принципът на свобода на договаряне изисква, че след като липсва забрана за сключването на подобен договор и той не нарушава правата на останалите участници в производството по несъстоятелност, неговата действителност следва да бъде призната.

Единствената опасност, свързана със сключването на подобно споразумение, е възможността въпреки погасяването на вземането на ползващия се от договора кредитор, той да участва в разпределението на осребреното имущество с целия размер на предявеното и прието от синдика негово вземане. Погасяването на вземането му ще може да бъде отчетено в случаите, при които договорът е сключен от синдика. В случай, че договорът е сключен директно с кредитора и последният е премълчал погасяването, спрямо него ще може да бъде предявен иск за неоснователно обогатяване.

По същите съображения според мен следва да бъде допусната и възможността за безвъзмездно извършване на заместване в дълг на несъстоятелния длъжник. Ефектът от подобна сделка благоприятства кредиторите в несъстоятелността: производството по несъстоятелност се освобождава от един кредитор и от масата на несъстоятелността ще се удовлетворяват по-малко на брой лица.

Конкуренция на производствата по ТЗ и ГПК

Предмет на дискусия е и случаят, при който производството по несъстоятелност се открива при висящо индивидуално принудително изпълнение по реда на ГПК, което е достигнало до етап влязло в сила постановление за възлагане на недвижим имот. Въпросът: как откриването на производството по несъстоятелност се отразява върху производството по ГПК и върху вещноправното действие на влязлото в сила постановление за възлагане?

Тук от значение са две разпоредби: тази на чл 175, ал. 1 ЗЗД и тази на чл. 496, ал. 2 ГПК.

Съгласно чл. 175, ал. 1, изр. 1 ЗЗД с извършването на публична продан на имота всички ипотеки върху него, както и всички вещни права, учредени след първата ипотека, се погасяват. Публичната продан се счита за извършена с влизането в сила на постановлението за възлагане на имота.

Съгласно чл. 496, ал. 2, изр. 1 ГПК от деня на постановлението за възлагане купувачът придобива всички права, които длъжникът е имал върху имота. От този момент се погасяват съществуващите върху имота ипотеки (чл. 175, ал. 1, изр. 1 ЗЗД).

Въпросът, който беше още по-конкретно бе поставен по време на обсъжданията, бе следният:

ако принудителното изпълнение по ГПК се води от друг кредитор (включително ипотекарен), а кредитор с ипотека върху имота, продаден на публична продан, участва в производството по несъстоятелност с обезпеченото с ипотеката вземане, как това ще се отрази върху възможността на последния да събере своето вземане?

На първо място, според мен, следва да се отчете обстоятелството, че всеки ипотекарен кредитор се конституира като взискател по право в изпълнителното производство по ГПК за принудително изпълнение върху ипотекирания в негова полза недвижим имот. Т. е. той ще бъде страна в изпълнителното производство и ще участва в разпределението на сумата, получена от публичната продан на имота. Разпределението ще се извърши с отделно постановление, съгласно критерия на чл. 175, ал. 1, изр. 2 ЗЗД: ипотекарните кредитори ще имат право на предпочтително удовлетворение от цената по реда на ипотеките си.

Въпросът беше поставен основно с оглед на разпоредбата на чл. 638, ал. 1 ТЗ, която посочва, че с откриване на производството по несъстоятелност се спират изпълнителните производства срещу имуществото, включено в масата на несъстоятелността с изключение на имуществата, върху които преди откриването на производство по несъстоятелност вече са наложени мерки за обезпечаване на публични вземания или спрямо които е започнало принудително изпълнение за събиране на публични вземания. Ако от спирането до вписването на решението за откриване на производството по несъстоятелност се извърши плащане на взискателя, платеното се връща в масата на несъстоятелността (чл. 638, ал. 2 ТЗ). Спряното производство се прекратява, ако вземането бъде предявено и прието в производството по несъстоятелност (чл. 638, ал. 4 ТЗ). Въз основа на посочените разпоредби молбата за откриване на производство по несъстоятелност понякога се използва от длъжника като основание за спиране на изпълнителни производства, насочени срещу конкретно имущество на длъжника, включително такива, които са стигнали до реализирана публична продан. Имотът е придобит от третото спечелило публичния търг лице, а ипотеките са погасени по силата на чл. 175, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. В този случай, след като ипотеките на ипотекарните кредитори са погасени, а производството по принудително изпълнение по реда на ГПК – прекратено, как ще се отчете съществувалото в тяхна полза обезпечение и предимство?

Струва ми се, че в случая отговорът се съдържа в третата алинея на чл. 638 ТЗ: ако е предприето действие в полза на обезпечен кредитор по реализация на обезпечението, съдът може да разреши производството да продължи при съществуваща опасност от увреждане интересите на кредитора. При продължаване на производството всички ипотекарни кредитори ще участват в разпределението на платената по публичния търг продажна цена съгласно реда на ипотеката си, а получената над размера на обезпечението сума ще бъде внесена в масата на несъстоятелността. Така – със запазването на индивидуалното принудително изпълнение ще се спази привилегията на ипотекарните кредитори, независимо от прекратяването на съществувалите в тяхна полза ипотеки. За останалите си вземания, необезпечени с ипотека върху продадения имот, кредиторите ще имат съответния ред по чл. 722 ТЗ и ще се удовлетворяват от останалото имущество, включено в масата на несъстоятелността.

Ако съдът не упражни предоставената му от чл. 638, ал. 3 ТЗ възможност, може да се стигне до увреждане на правата на ипотекарните кредитори. Те ще участват в разпределението на осребрената маса на несъстоятелността, включваща и получената в резултат от публичната продан цена, но с вече погасени ипотечни права. За да се предотврати подобно засягане на правата на ипотекарните кредитори, или съществуването на техните ипотеки следва да бъде отчетено в рамките на производството по несъстоятелност, или трябва да се приеме че във всички случаи, когато има влязло в сила постановление за възлагане въз основа на публична продан на недвижим имот, винаги ще е налице предпоставката по чл. 638, ал. 3 ТЗ: “опасност от увреждане на интересите на кредитора”, поради което съдът следва да разреши продължаването на изпълнителното производство.