(статията е публикувана за пръв път в
сп. Социологически проблеми, 2016, № 3-4, с. 200-218)
Настоящата статия е провокирана от Законопроекта за физическите лица и мерките за подкрепа, който в първия си вариант беше публикуван за обществено обсъждане на сайта на Министерството на правосъдието на 09.04.2015 г. Текстът на законопроекта претърпя две промени след първоначалното му публикуване: неговата втора редакция беше обявена на сайта на Министерството на правосъдието на 31.07.2015 г., а третата му редакция – на 23.06.2016 г. След множество обсъждания, дискусии и спорове, законопроектът беше внесен в Народното събрание на 04.08.2016 г. от Министерския съвет със сигнатура № 602-01-4/04.08.2016 г., като към момента на изготвянето на настоящия текст предстои съгласуването му с различни парламентарни комисии и планирането му за разглеждане на първо четене.[1] Законопроектът за физическите лица и мерките за подкрепа поставя редица важни политически, правни и етични въпроси, касаещи отношението към лицата с умствени затруднения и психични разстройства. Причината за това е, че законопроектът променя радикално парадигмата, през която се конструира правния статус на лицата с умствени затруднения и психични разстройства. Тези лица вече не са обект на забрани (запрети, запрещение), а са субект на подкрепа (подпомагане, закрила). В едно фукоянска перспектива предлаганата промяна може да бъде разглеждана и като опит за десезиране на клиниката като властово пространство, затварящо физически човекът с интелектуални или психични затруднения и превръщащо този човек в “произшествие на болестта му”, в “преходен обект, завзет от нея”.[2]
Съгласно последната си редакция законопроектът е насочен преимуществено към пълнолетните лица, които в резултат на умствена изостаналост, психична болест или деменция изпитват сериозни затруднения да упражнява самостоятелно правата си при извършване на конкретни правни действия. Законопроектът посочва, че сериозни затруднения са налице в случаите, в които лицето не разбира информацията, на която се основава решението за извършване на конкретното правно действие, или не оценява характера и последиците на възможните решения за конкретното правно действие, или не може да направи връзка между информацията и оценката в процеса на вземане на конкретно решение. Като оставям настрана[3] голяма част от конкретните параметри на промените, които чертае посочения законопроект, по-долу се съсредоточавам върху въпроса възможно ли е запазване на идентичността на едно лице в периодите, в които поради особености в неговото психично състояние, то не може да осигури собствената си психическа непрекъснатост. Това означава, че изследването се ограничава основно до лицата с психични разстройства и в сравнително по-малка степен касае тези с умствени неспособности.
Преди да се опитам да отговоря на този въпрос, бих искал да направя кратък преглед на законодателната уредба, посочваща интереса като критерий за вземане на решения от името и за сметка на друго лице, което според закона не може да взема тези решения самостоятелно. Именно интересът днес е водещият критерий при уредбата на правния статус на поставените под запрещение лица, който е приравнен на този на непълнолетните лица (децата)[4]. След разглеждането на интересът като критерий за конструиране на решенията на недееспособните ще предложа няколко алтернативни подхода, чиито конкретни реализации могат да бъдат открити в текстовете на Законопроекта за физическите лица и мерките за подкрепа.
1. Интересът като критерий за вземане на заместващи решения
Съгласно чл. 123, ал. 1, изр. 1 от Семейния кодекс (СК) родителските права и задължения се упражняват в интерес на детето от двамата родители заедно и поотделно.[5] В чл. 125, ал. 1 СК е посочено, че родителят има право и задължение да се грижи за физическото, умственото, нравственото и социалното развитие на детето, за неговото образование и за неговите лични и имуществени интереси. Възникващото с раждането на детето законово представителство в полза на всеки един от родителите се упражнява в интерес на детето: всеки от родителите може сам да представлява малолетното си дете и да дава съгласие за правните действия на непълнолетното си дете в негов интерес, като при противоречие между интереса на родителя и на детето се назначава особен представител (чл. 129 СК). Родителите управляват имуществото на детето в негов интерес и с грижата на добър стопанин (чл. 130, ал. 1 СК). Съгласно чл. 130, ал. 3 СК извършването на действия на разпореждане с недвижими имоти, с движими вещи чрез формална сделка и с влогове, както и с ценни книги, принадлежащи на детето, се допуска с разрешение на районния съд по настоящия му адрес, ако разпореждането не противоречи на интереса на детето.
В посочените разпоредби могат да бъдат открити двата подхода на законодателя при използването на интересите на детето като критерий при вземането на решенията, касаещи неговата правна сфера[6]: i) позитивен подход (чл. 123, ал. 1, изр. 1 СК, чл. 125, ал. 1 СК, чл. 129 СК, чл. 130, ал. 1 СК и много други), при който съдържанието на решението трябва да съобразява в различна степен интересите на детето в конкретната ситуация, преценени в тяхната пълнота и комплексност: в най-интензивния си вариант този подход изисква решението да бъде взето със съдържанието, което в най-голяма степен съобразява най-добрия интерес на детето; ii) негативен подход (чл. 130, ал. 3 СК, чл. 30, ал. 1 СК, чл. 42, ал. 1, т. 2 СК, чл. 106, ал. 7 СК, чл. 132, ал. 2 СК) при който последиците от решението не трябва да накърняват интересите на детето в конкретната ситуация, преценени в тяхната пълнота и комплексност: решението следва да бъде взето със съдържанието, което не противоречи на релевантните за конкретната ситуация интереси на детето.[7] Всеки един от тези два подхода се използва от законодателя в различните хипотези с различна интензивност. Така например, позитивният подход може да изисква полагането на грижи за интересите на детето (чл. 125, ал. 1 СК) или да изисква защита на тези интереси (чл. 49, ал. 5 СК, чл. 51, ал. 2 и 3 СК). От своя страна, негативният подход в някои случаи изисква отчитането на всяко противоречие с интересите на детето (чл. 106, ал. 7 СК, чл. 130, ал. 3 СК), докато в други случаи съобразява единствено наличието на опасност или сериозно застрашаване на интересите на детето (чл. 30, ал. 1, изр. 2 СК, чл. 42, ал. 1, т. 2 СК).
Интересът на детето е посочен в СК от законодателя като критерий при разрешаването на множество конкретни въпроси, сред които:
– за получаването на част от личното имущество на единия съпруг от другия преди развода, когато поведението на съпруга, който е придобил имуществото, поставя в опасност интересите на децата (чл. 30, ал. 1, изр. 2 СК);
– при едностранното прекратяване на брачния договор по исков ред при настъпила съществена промяна на обстоятелствата, когато договорът сериозно застрашава интересите на ненавършилите пълнолетие деца (чл. 42, ал. 1, т. 2 СК);
– при утвърждаването от съда на предложеното от съпрузите споразумение относно последиците от развода поради разстройство на брака, като съдът проверява дали са защитени интересите на децата (чл. 49, ал. 5 СК). Общият принцип е, че при развод съпрузите по общо съгласие решават въпросите относно отглеждането и възпитанието на ненавършилите пълнолетие деца от брака в техен интерес (чл. 59, ал. 1 СК). Ако съпрузите не успеят да постигнат съгласие, съдът служебно постановява при кого от родителите да живеят децата, на кого от тях се предоставя упражняването на родителските права, определя мерките относно упражняването на тези права, както и режима на личните отношения между децата и родителите и издръжката на децата (чл. 59, ал. 2 СК). В този случай съдът преценява всички обстоятелства с оглед интересите на децата като: възпитателските качества на родителите, полаганите до момента грижи и отношение към децата, желанието на родителите, привързаността на децата към родителите, пола и възрастта на децата, възможността за помощ от трети лица – близки на родителите, социалното обкръжение и материалните възможности (чл. 59, ал. 4 СК);
– при утвърждаването от съда на споразумението при развод по взаимно съгласие, като съдът проверява дали са защитени интересите на децата (чл. 51, ал. 2 и 3 СК);
– при предоставянето на ползването върху семейното жилище след развода, когато то се притежава от съпрузите в съсобственост или те имат общо право на ползване, като единият от критериите са интересите на ненавършилите пълнолетие деца (чл. 56, ал. 5 СК);
– за допускане на осиновяването (чл. 97, ал. 2 СК), както и при допускането по изключение на разделно осиновяване на близнаци (чл. 77, ал. 2 СК), при разрешаването на спор за осиновяване на внук от дядото и бабата между дядо и баба по майчина и дядо и баба по бащина линия (чл. 80, ал. 3 СК), за вписване на децата в регистрите за пълно осиновяване (чл. 84, ал. 2, изр. 3 СК, чл. 84, ал. 3, изр. 2 и ал. 5 СК) и при определяне на подходящи осиновяващи за детето при пълно осиновяване (чл. 95, ал. 1 СК). Зачитането на правата и законните интереси на осиновеното дете е предмет на наблюдение от страна на дирекция “Социално подпомагане” по настоящия адрес на осиновителя в продължение на две години от пълното осиновяване (чл. 104 СК). Дирекция “Социално подпомагане” има право да поиска прекратяване на осиновяването по съдебен ред, ако то противоречи на интереса на детето (чл. 106, ал. 7 СК), като законът предвижда определени уведомителни и контролни правомощия и за министъра на правосъдието (чл. 112, ал. 5 СК, чл. 117, ал. 2, т. 1 СК). Интересите на детето могат да обосноват прекратяване на осиновяването и по искане на осиновения, на неговите родители, на настойника, на попечителя или на дирекция “Социално подпомагане”, когато единственият или и двамата осиновители са починали, осиновеният не е навършил пълнолетие и това се налага от неговите интереси (чл. 107, ал. 1 СК);
– за определянето на привременни мерки при спор за упражняването на родителските права (чл. 127, ал. 3 СК), както и при определянето на мерки за лични отношения на бабата и дядото с детето (чл. 128, ал. 1 СК);
– при ограничаване на родителските права чрез отнемане или поставяне на условия за упражняването на някои от тях, или чрез възлагането на осъществяването им на друго лице (чл. 131, ал. 1 СК). Различните форми и степени на ограничаване на родителските права се обозначават от законодателя като “мерки в интерес на детето” (те могат да се вземат и като привременни – чл. 133, ал. 3 СК). При лишаване от родителски права на единия родител, когато няма друг родител или упражняването на родителските права от него не е в интерес на детето, съдът предприема мерки за закрила и го настанява извън семейството (чл. 132, ал. 2 СК).
Интересът е определящ критерий и при вземането на решенията, касаещи правната сфера на навършилите 14 години недееспособни лица. Съгласно чл. 5, ал. 1 от Закона за лицата и семейството (ЗЛС) непълнолетните и пълнолетните, които поради слабоумие или душевна болест не могат да се грижат за своите работи, се поставят под пълно запрещение и стават недееспособни. След поставянето им под запрещение грижата за техните работи се поема от назначения им настойник или попечител, който се подчинява на същите законови изисквания, които важат за родителите, действащи като законни представители, съответно – лица с попечителски функции, за своите деца. Съгласно чл. 5, ал. 3 ЗЛС за правните действия на поставените под запрещение лица се прилагат правилата за малолетните (при пълно запрещение) и за непълнолетните (при ограничено запрещение) лица. Правилата, към които препраща чл. 5, ал. 3 ЗЛС, са посочените по-горе правила на чл. 123, ал. 1, изр. 1 СК, чл. 125, ал. 1 СК, чл. 129 СК, чл. 130, ал. 1 и ал. 3 СК. Определящ за упражняване на представителната власт на настойника, съответно – за предоставянето на попечителско съдействие от попечителя, е интересът на поставените под запрещение. Именно този интерес е съобразен при избора на състава на настойническия съвет. Съгласно чл. 156, ал. 1 СК органът по настойничеството и по попечителството по постоянния адрес на лицето назначава настойник, заместник-настойник и двама съветници измежду роднините и близките на малолетния или на поставения под пълно запрещение, които най-добре ще се грижат за неговите интереси и са дали писмено съгласие за това. Те образуват настойнически съвет. “Подходящи лица” за състава на настойническия съвет по смисъла на чл. 156, ал. 2 СК са лицата, които в най-голяма степен ще могат да се грижат за интересите на запретения. Поради това органът по настойничеството и по попечителството може да прави промени в настойническия съвет, когато интересите на малолетния или на поставения под пълно запрещение изискват това (чл. 160, ал. 1 СК, чл. 173, ал. 4 СК, чл. 166, ал. 1 СК, чл. 169, ал. 1 СК).
2. Предполагаемата воля като алтернатива на интереса
Направеният кратък преглед на съществуващите в СК текстове е достатъчен, за да ни убеди, че единственият критерий, предложен в СК за определянето на възможното съдържание на решенията, заместващи личната воля на недееспособните лица, е интересът на тези лица. Конструирането на този интерес обикновено става през парадигмата за запазване и увеличаването на имуществото на недееспособните лица, респективно – през ограничаването на евентуалните имуществени и неимуществени вреди, които биха могли да настъпят за недееспособните лица. Критерият “интерес” е критерий, който запазва статуквото, и като такъв е подходящ именно при ненавършилите пълнолетие лица (децата), при които има очакване, че с навършване на 18 годишна възраст те ще могат да поемат грижата за своите работи и лично да решат как да упражнят правата и интересите си, “съхранени” от родителите им в периодите на тяхното малолетие и непълнолетие. Критерият “интерес” обаче поставя редица възражения в случаите, при които се прилага по отношение на навършили пълнолетие лица. Става въпрос за поставените под запрещение лица. При тези лица няма конкретно очакване за навършването на определена възраст, към която да се запази тяхното имущество. Освен интересите при запретените лица значение има и тяхната автентична воля – техните желания и предпочитания им в конкретната ситуация, в която следва да бъде взето решението. Именно предполагаемата воля на лицето трябва да е определяща при упражняването на неговите права.
Дееспособните лица упражняват правата си в съответствие със своята автентична воля, дори и когато това води до настъпването на определени вреди за тях. Именно във възможността да рискувам или да понеса негативните последици от своите решения са съдържа идеята за моята свобода. А тази идея е в основата на нашата правна система. Елиминирането на волята ми, дори и като “предполагаема воля” е заличаване на основата на моята свобода. Заместването й от критерий “интерес”, и още повече от критерия “най-добър интерес”, създава инструмент за подчиняването ми на чужда воля, която преценява и определя с претенция за обективност моите интереси, а от там – и начина на упражняване на правата ми. Свободата като висша ценност в съвременните правови държави, обаче, се генерира като субективен феномен и трудно би могла да оцелее като чисто обективна концепция, пресята през ситото на “най-добрия интерес”. Съблюдаването на интереса всъщност коригира и “дисциплинира” волята и по този начин отнема част от нейната автентичност. При поставени под запрещение лица тази подмяна на волята от интереса се оправдава чрез неспособността на лицата сами да ограничат волята си, подчинявайки я на своите интереси.
Запрещението отнема правната релевантност на субектния живот на запретеният. Субективността на запретения не може да присъства в правната реалност като агент, като екзекутор на права и възможности (като дееспособност), а трябва да се примири със статуса си на абстрактна способност за носене на права и да продължи да “съществува” като виртуална точка за агрегация на обективно дадени интереси, сглобявани ad hoc, във всеки момент на необходимост (като правоспособност). Това непрестанно сглобяване на личността ad hoc чрез поредица от вземани “на парче” и в рамките на отделни производства решения от името и за сметка на запретения, които решения съобразяват единствено неговите интереси, компрометира съществуването на самия запретен като носител на въпросните интереси, а и на оказващите се “скритите” зад тях субективни права. След като желанията и предпочитанията на запретения изгубват своята правна релевантност, те на практика се оказват изтласкани извън правната реалност. С тях изтласкан извън правната реалност е и самият запретен като личност, получаваща идентичност чрез своята свобода. Така запрещението функционира като изключваща забрана – запрет, който изтласква субективността на определени лица извън пространствата, в които тази субективност има правното значение на решаващ агент.
Реабилитирането на свободата в концепциите за недееспособността изисква реставриране на волята на недееспособния. Тази реставрация може да бъде постигната чрез предвиждането на правни инструменти, които да зачитат различни интензивности на волята и да ги съобразяват дори и в случаите, когато медицината (психиатрията) смята тези интензивности за съмнителни и ирационални. Конструирането на предполагаема воля може да бъде предприето както при пълна липса на възможност лицето само да изрази своята воля (например в случаите на изпадане на лицето в безсъзнание), така и когато лицето само е затруднено при формирането на своята воля (например в резултат на психична криза или умствена повреда). В първия случай предполагаемата воля на практика замества липсващата актуална воля на лицето, докато във втория случай тя се реконструира паралелно с актуално изразени желание и предпочитания на лицето. Така, при евентуалното признаване на правното действие на предварителните указания за лечение, в първия случай те ще заменят волята на намиращото се в безсъзнание лице (след като се направи преценка доколко така изразената предварителна воля не е отменена с последващи актове на лицето), докато във втория случай те ще бъдат приложени в конкуренция с паралелно изразените текущи желания и предпочитания на лицето (като евентуалните противоречия ще бъдат разрешавани на базата на комплексно изследване на множество допълнителни параметри[8]). Предвид възникващата във втория случай конкуренция предварителните указания следва да бъдат валидни и да произведат своето “конкуриращо” правно действие единствено ако именно лицето, до което се отнасят, е поискало това – по предвиден в закона ред и форма, и прилагането на предварителните указания е адекватно в контекста на останалите комплексно изследвани от съда обстоятелства. И в двата случая, за да се припише предполагаема воля на лицето, е необходимо да се “стъпи” върху идентичността на това лице. Единствено признаването и позоваването на подобна идентичност би могло да легитимира юридическия критерий “предполагаема воля” като генератор на правно валидни решение от името и за сметка на лицето, чието воля се предполага. Предполагането на волята изисква и предполагане на идентичност. И за да не изглежда като едновременно произволно и преднамерено конструиране на идентичност, процесът по разкриване на предполагаемата воля следва да бъде организиран като дезархивиране на минали поведения: било то такива, случили се индивидуално, или такива, депозирани в социални взаимодействия. Така откриването на предполагаемата воля се превръща в процес за улавяне и репрезентиране на личността. Съдът-архивар функционира и като детектив.
3. Предполагаемата воля, наративни интерпретации и “краудсорсване” на (пост)идентичността
В сравнителноправен план критерият „предполагаема воля“ отчита както цялостната биография на лицето, така и специално създадени и оставени от него документи, които имат за цел да посочат какви са желанията на лицето при евентуални бъдещи ситуации, в които той няма да е в състояние да изразява валидна правна воля. Отново става въпрос именно за желания и предпочитания, а не за „пълнокръвна“ воля, тъй като подобни документи се отнасят до евентуални бъдещи ситуации, чиито особености не могат да бъдат отнапред съобразени и поради това за тях лицето може да изрази само желания и предпочитания, но не и воля. Такива документи са предварителните указания за лечение. В българското законодателство липсват текстове, позволяващи изготвянето и зачитането на подобни инструменти, макар и те да са логично продължение на критерия „предполагаема воля“. Така установената предполагаема воля може да надделее над актуално изразените желания и предпочитания на лицето, когато има съмнение относно тяхната автентичност и относно компетентността на лицето към момента на изразяването им. В този случай изразените в миналото желания и предпочитания ще „обвързват“ лицето в сегашното му състояние и вземаните от това състояние решения. Когато обаче лицето е автономно и компетентно волята на неговото „минало Аз“ не би могла да надделява над волята на „настоящото му Аз“ и да обвързва последното. Всеки човек има право да променя волята си и всяка следваща във времето воля „отменя“ предишните, като най-силна е „последната“ воля на лицето – тази, която е най-актуална и която е изразена след всички останали.
Друг аргумент срещу допустимостта и валидността на предварителните указания за лечение е т. нар. „аргумент за робството“ (slavery arfument). Според него лицето, изразило волята си в предварителните указания, е различно от лицето, спрямо което те ще бъдат прилагани.[9] Причината за това е, че предварителните указания за лечение влизат в сила едва след настъпването на определена умствена увреда или при задълбочаване на дадено заболяване, в резултат на което пациентът не може да формира и изразява автентична воля. Това обстоятелство[10], явяващо се отлагателно условие за влизането в сила на предварителните указания за лечение, има за ефект заличаване на съществувалата до този момент личност на пациента, чиято воля е била обективирана в предварителните указания за лечение. На нейно място „остава“ (откриваме) друго същество, което също заслужава нашето уважение и не следва да се третира просто като роб или като собственост на личността, „прекратена“ в резултат на настъпилата умствена увреда, но и „преживяла“ своето „прекратяване“ чрез волята, обективирана в предварителните указания за лечение. Най-типичният случай, с който се демонстрира силата на „аргумента за робството“ е този с лице, болно от Алцхаймер, чиято памет е напълно разрушена и чиито когнитивни процеси са почти заличени, но е останала базисна перцептуална осъзнатост. За разлика от пациентите в трайно вегетативно състояние, такова, такова лице може да чува и да вижда или поне да има аудиални и визуални възприятия, както и запазва способността си да изпитва болка и физическо удоволствие. Именно за това „друго лице“, различно от пациента преди развитието на болестта Алцхаймер, се поставя въпросът доколко не се превръща в роб на последния и неговата воля, обективирана в предварителните указания за лечение. Между пациента преди (адресант на предварителните указания за лечение) и пациента след (адресат на предварителните указания за лечение) задълбочаването на деменцията липсва психологическа непрекъснатост[11], поради което всъщност става въпрос за два отделни морални субекта, вторият от които не може да бъде субординиран и подчинен на волята на първия, само защото е „оцелял“ след развитието на съответното неврологично заболяване и в някаква степен е бил „предвиден“ от първия субект.[12]
Аргументът за робството се базира върху допускането, че субектът, който е „останал“ след неврологичната увреда, е друг индивид. Именно това е и най-слабото му място. Като основен контрааргумент, възвръщащ моралния авторитет и обвързващата сила на предварителните указания за лечение, се посочва това, че „живото същество“ (living being), което “остава”, въобще не е „личност“ (person), поради което на още по-силно основание то не е „друга личност“ (different person). Разбира се, липсата на „личност“ не означава автоматично и липса на морален статус. Тъй като останалото след неврологичното увреждане „живо същество“ може да изпитва болка и удоволствие, съществуването му ограничава действията, които можем да извършим спрямо него. Но тъй като волята на прекратената „личност“ и базисните сензитивни предпочитания на „живото същество“ могат да влязат в конфликт помежду си, авторите призовават интереса като критерий за разрешаване на този спор. Интересът може да преживее не само компетентността на лицето, но и прекратяването на неговата личност, та дори и смъртта на тялото му.
Други източници за установяване на предполагаемата воля на лицето са неговите близки роднини и приятели, които са го познавали и за които се предполага, че са знаели отношението му към определени ситуации, решения и ценности. Бихме могли да твърдим, че след изпадането на лицето в състояние, в което то е затруднено или лишено от възможност да формира и изразява воля, правото изгражда негови постидентичности, които обикновено са временни – докато трае състоянието на затруднение или невъзможност, които съдът изпълва със съдържание, черпейки информация от различни източници. Именно такъв източник могат да бъдат сведенията от близките приятели и роднини на лицето. Най-характерната за правото представа за личността е тази, според която личността живее във връзките между хората, т. е. в някаква степен тя е социална екстериоризация и инвестиция в отношенията с другите правни субекти (правни личности). При възприемането на подобна представа за „споделена“ личност, постидентичността лесно може да бъде поддържана чрез „събиране“ и чрез реконструиране на личността през нейните отношение с близките й лица – тези, в отношенията си с които тя се е изградила и е съществувала като личност. В този смисъл може да се прочете и твърдението, според което човек живее докато са живи тези, които си спомнят за него. Отношенията ни с другите хора могат да бъдат разгледани като своеобразен депозит на личностни компоненти, който в един момент може да бъде „поискан“ обратно, за да бъде изградена постидентичността на „влогодателя“. В това се изразява и сериозни потенциал на т. нар. мрежи за подкрепа[13] и „здравни“ пълномощни[14], които могат да бъдат използвани при възприемането на подхода на краудсорсване на (пост)идентичността на пациента. След като лицето не е в състояние да „събере“ себе си в личност, то този процес може да бъде осъществен от съда с помощта на близките роднини и приятели на лицето.
4. Подходи при изграждането на личностната идентичност
Правният режим на запрещението може да бъде разгледан и в контекста на философския дебат за идентичността. Най-общо могат да бъдат разграничени два подхода към човешката идентичност: i) субстанциално разбиране за идентичността – според което идентичността е свързана със запазването на определено субстанциално съдържание във времето, като това съдържание-субстанция може да има духовен (човешката душа) или материален характер (човешкото тяло, човешкия мозък), и ii) релационно разбиране за идентичността – според което идентичността е свързана с човешкото съзнание, разглеждано като механизъм за свързване на два различни момента от миналото и настоящето (памет[15], психологическа непрекъснатост[16]) или за интегрирането им в смислов контекст, конструиран от самата личност като история на нейния живот (наратив[17]). Както субстанциалното, така и релационното разбиране за идентичност ни дават по два критерия за преценката дали е налице идентичност на личността във времето: метафизичен (човешката душа) и биологически (човешкото тяло/мозък) критерий – предоставени от субстанциалното разбиране, и психологически (памет, психологически връзки) и наративен (лична история) критерий – предоставени от релационното разбиране.[18] Ако метафизичният критерий разчита за запазването на идентичността във времето на някакъв допълнителен факт, съществуващ постоянно извън биологичните и менталните процеси, протичащи в човешкото тяло, то психологическият критерий (обособено във формата на психологически връзки) изхожда приоритетно от редукционистични предпоставки. Всеки един от критериите предполага запазването (непрекъснатостта) си във времето, за да може да бъде основание за признаване на идентичност.
Тъй като обаче нито един от посочените четири критерия не е самодостатъчен и всеки един от тях достига до неразрешими от него въпроси и противоречия, по-долу е възприет подход на тяхното комбиниране, при който се преценява възможното съотношение и юридическа тежест на всеки един от четирите критерия при прилагането им с оглед преценката за идентичност на едно лице във времето. Поради религиозния характер на метафизичния критерий той е заменен от обозначения от мен като интерперсонален критерий[19], който изследва стабилността (непрекъснатостта) на личността в отношенията й с другите личности.
Разглеждането на тези критерии има значение за въпросите на недееспособността и запрещението, предвид обстоятелството, че умствените затруднения и най-вече психичните разстройства се разглеждат като обстоятелства, които прекъсват идентичността на лицето, което вече „не е същото“, поради което изразената от него воля не е „неговата“ и поради това не следва да бъде зачетена от правото. Без да се стига до въпроса[20] за това дали в един индивид (тяло) може да съществуват няколко личности (души, съзнания, наративи) и дали лицето, изпаднало в психично разстройство, е лице, различно от това, съществувало „в същото тяло“ преди психичното разстройство, запрещението дисквалифицира волята през периода на налагането си като воля, която не само е в състояние да увреди интересите на запретения, но като че ли и като воля, която не е негова. Този „дефицит“ на личност (личностна идентичност) е възможен аргумент срещу признаването на волята на запретеното лице. Ето защо този аргумент следва да бъде разгледан, а това изисква да отделим известно внимание върху въпросите за идентичността и начина, по който е подходено към тях в контекста на запрещението.
Критериите за личностна идентичност могат да бъдат обособени в две нови групи: обективни и субективни. Обективни са биологически и интерперсоналният критерий, които използват външна референция, за да обосноват съществуването на личността и нейната идентичност във времето: наличието на продължаваща и непрекъсната във времето телесност (биологически критерий) и наличието на продължаващи и непрекъснати социални взаимодействия (интерперсонален критерий). И двата критерий обаче не разчитат на пълното запазване на телесността/социалността, а на тяхното фиксиране от погледа на другите (общността). Именно другите „запазват“ идентичността на променящото се тяло и социални взаимодействия, като обединяват промените в личностна идентичност. Макар и динамичен процес личността е „стабилизарана“ чрез приписаната[21] й идентичност във времето. Личността се утвърждава като фикция[22] и се използва като инструмент за постигането на определени социално значими резултати, свързани най-вече с осигуряването на сигурност и предвидимост на социалните взаимодействия.
Субективни са психологическият и наративният критерий, които използват вътрешна референция, за да обосноват съществуването на личността и нейната идентичност във времето: наличието на свързано и непрекъснато във времето съзнание (психологически критерий) и наличието на свързан и непрекъснат разказ (наративен критерий).[23] И двата критерий обаче не разчитат на пълно съвпадение на съзнанието/разказа във времето, а на неговата интегрираност от определени субективни процеси на аза. Личността си „самозапазва“ идентичността, като интерпретира и подрежда промените в своите преживявания и в живота си като цяло.
5. Идентичност по време на запрещение
Нека проследим как всеки един от тези четири критерия, разглеждан като компонент от комбинираното реконструиране на личностната идентичност, е отчетен от правната фигура на запрещението. Запрещението е юридически инструмент за регулиране на ментални и психологически състояния, в които се поставя под въпрос автентичността на изразената от едно лице воля. Наличието на определено умствено затруднение или психично заболяване (медицински критерий) и неспособност на лицето да се грижи за собствените си работи (социален критерий) води до отнемане на юридическата валидност на всяка воля, която той би изразил лично след поставянето му под запрещение. Това поставя запрещението в най-тясна връзка с психологическия критерий. Може да се направи извода, че законът третира волята, изразена след поставянето на лицето под запрещение, като воля, която не принадлежи на запретения. Налице е юридическо прекъсване на личността, разбирана като самоконституирана съвкупност от психологически по своето естество процеси. Това е така, тъй като желанията, намеренията, предпочитанията и въобще всички волеви процеси на запретения стават напълно ирелевантни за правото (освен ако не бъдат „запазен“ под формата на „интереси“).
Едновременно с това обаче правото „поддържа“ личността като правосубектност – запретеният остава да бъде същият субект на правото и носител на (уж същите) права и задължения, които той е имал преди поставянето му под запрещение. Правосубектността на запретения остава като „чиста маска“[24], като („физическо“) лице без автентичност, като „олицетворение“, поддържано чрез волята на настойника (неговите воля, съзнание и психика се използват от закона, за да се „оживи“ правосубектността на запретения) и консолидирано идеологически през „грижата за себе си“ (собственият интерес и „собствените работи“ на запретения се обявяват като „сюжет“ на изразяваната от негово име воля). Подменят се и двата субективни критерий, посочени по-горе, като се преминава към чисто атрибутивен подход. Психологическият критерий е напълно лишен от съдържание: волята на запретения не е определяща при упражняването на неговата правосубектност (определяща е волята на назначения настойник). Наративният критерий е подменен и компрометиран: разказът на лицето собствения му живот е подменен от единствената обединяваща нишка на интереса от грижата за себе си. Запретеният обаче продължава да има желания и предпочитания, които му осигуряват психическа свързаност (непрекъснатост), дори и тя да се прецени като по-слаба. Тази психологическа свързаност обаче не се зачита от запрещението. Запрещението възприема подход на фаворизиране на обективните компоненти на личностната идентичност – биологическия и интерперсоналния критерий, разглеждани в тяхната най-голяма статичност. Запретеният е сведен до тяло с права, т. е. с интереси (редукция по биологическия критерий), представляван и интерпретиран от друго дееспособно лице – настойник (редукция по интерперсоналния критерий).
Доминацията на атрибутивния подход – приписването на определена личностна идентичност на запретения през неговия интерес, изразен и упражнен от назначения му настойник, ощетява автентичността и свободата на лицето да се самоопределя – само да актуализира своята личност, включително като лично компенсира настъпилите дефицити в субективните компоненти на неговата идентичност. На запретения не се позволява, поне в правната сфера, оцеляване на личността през т. нар. светли периоди в неговото психично състояние, дори и това да е за сметка на приписаната му идентичност, базирана на разбирането за „собствения му интерес“ и рационалността. Запрещението има ефект на прекъсване на психологическия и наративния критерий. То води и до значително проблематизиране и формализиране на интерперсоналния критерий – за сметка на юридическа „фетишизация“ на биологичния критерий, разширен до физически критерий и включващ освен телесната и имуществена непрекъснатост. Запрещението в най-голяма степен се доближава до определянето на личността и нейната юридическа интерпретация – правосубектността като фикция, наложена отвън и стабилизираща индивида до точка за сигурно социално взаимодействие. Това обаче води до изместване на идентичността в субективните й компоненти чрез изключването на значителна част от субективните критерии за личностна непрекъснатост (свързаност). Запретеният не участва в конструирането на своята правна личност. Лишената от дееспособност правоспособност е не просто инфраличност, тя е обект, който очаква да бъде продължен и конструиран отвън. Чрез отделянето на дееспособността от правоспособността запрещението прави възможно фингиране на идентичност по делегация – конструирането на идентичност от настойника, от името и за сметка на запретения. Така за осигуряването на юридическа непрекъснатост (правосубектност, правна личност) е достатъчно приписването на свързаност (правоспособност) на определени интереси, обединени около телесния и имуществения интегритет на индивида (грижа за собствените си работи) и интерпретирани от единствено възможния за тях наратив на рационалността (предпочитане на ползата пред вредата).
Алтернатива на запрещението е този правен режим, които предоставя възможност на лицата с умствени затруднения и психични разстройства възможност да запазят своята личностна идентичност (непрекъснатост, свързаност) и през периодите, в които изпитват затруднения при формулирането и изразяването на своята автентична воля. Това означава зачитане и предоставяне на правни средства за релевиране на психологическия, на наративния и на интерперсоналния критерий за идентичност. Именно подобна реабилитация на посочените (девалидизирани от действащия днес режим на запрещението) критерии за непрекъснатост може да предложи една система от разнообразни и гъвкави мерки за подкрепа.
Психологическият критерий може да бъде отчетен чрез въвеждането на изискване за извършването на конкретна преценка на психическите неспособности на едно лице и чрез локализиране на юридическите мерки само в сферите, в които се проявяват констатираните неспособности. Този подход може да бъде обозначен като специалност на подкрепата. Предвидените от закона мерки за подкрепа следва да се отнасят само до конкретните области от живота на лицето, вместо да се отнемане изцяло правния статус на това лице. подкрепата Ако се въвеждат ограничения, то те следва да се отнасят до точно определени от съда случаи. Психологическият критерий може да бъде релевиран и чрез зачитане на изразените от лицето с интелектуални затруднения желания и предпочитания, което не означава, че те трябва да имат „силата на закон“ относно това каква е правно валидната воля на това лице. Значението им ще се преценява в зависимост от психическото състояние на лицето (степента на психологическа свързаност) и от резултатите от прилагането на останалите критерий за непрекъснатост (наративния и интерперсоналния критерий, както и физическия критерий, отчитащ личните и имуществените интереси на лицето).
Наративният критерий може да бъде отчетен чрез интерпретирането на предполагаемата воля на лицето, основаваща се на досегашния му начин на живот и вече декларираните от него лични убеждения и ценности. Актуално изразените желания и предпочитания на лицето следва да се преценяват с оглед на тяхната наративна кохерентност, като обаче наличието на известна наративна непоследователност или дори противоречия само по себе си не следва да бъде основание за отказ тези желания и предпочитания да бъдат признати и зачетени. Личностната идентичност не трябва да се заключва в траекторията на изискващия собствената си кохерентност наратив. Неспособният да изрази волята си не трябва да бъде третиран като затворник в собствения си наратив. Окончателната преценка следва да бъде направена като резултат от комплексното прилагане на всички критерии за непрекъснатост, конкретно интерпретирани във всеки отделен случай.
Интерперсоналният критерий може да бъде отчетен чрез изискване за допитването до близките на лицето относно това каква би била неговата предполагаема воля. Това може да стане чрез включването на тези близки в специално създадена за целта „мрежа за подкрепа“ на лицето. Мрежата за подкрепа ще представлява специално създадена социална инфраструктура, която ще позволява „събирането“ на външните референции на идентичността, които в резултат на неговите социални взаимодействия са останали разпръснати като отделни фрагменти в личните преживявания, спомени и впечатления на значимите други на лицето. Тези „части“ от личността, „живеещи“ в съзнанието на значимите други, могат да бъдат реинтегрирани с цел “оцеляването” (сглобяването) на личността в периодите, в които тя не може да осигури собствената си психическа непрекъснатост (свързаност).
Именно комплексното прилагане различни подходи, насочени към запазването на възможността за личностна идентичност и в периодите, през които едно лице не може да осигури собствената си психическа непрекъснатост, е алтернативата на действащия към настоящия момент в България правен режим на запрещението. Законопроектът за физическите лица и мерките за закрила се вклинява в един традиционен подход на забрани спрямо лицата с умствени затруднения и психични разстройства, като предлага една по-усложнена “версия” на отношението на обществото към тези лица. Ремаргинализацията и деинституционализацията на тези лица обаче изисква признаването на богатството на личността, съществуващо отвъд бинарните юридическите конструкции и количествени прагове на дееспособността. Подобно признаване обаче трудно може да бъде удържано единствено от текста на закона, а изисква промяна в съзнанието, отношението и усилието на всеки един от нас.
Литература:
Габровска, М. 2016. Прилагане на принципа за най-добрия интерес при лечението на деца. – Социологически проблеми, № 1-2.
Гьошев, Хр. 2013. Идентичност и нормативност. Изследване върху философския редукционизъм на Дерек Парфит. София: Нов български университет.
Касабова, А. 2007. За автобиографичната памет. София: Нов български университет.
Лок, Дж. 1972. Опит върху човешкия разум. София: Наука и изкуство.
Матеева, Е. 2010. Семейно право на Република България. Разширен лекционен курс по новия Семеен кодекс (2009). София: ВСУ “Черноризец Храбър”.
Ставру, Ст. 2015. Законопроектът за физическите лица и мерките за закрила – шанс или заплаха. – Собственост и право, 2015, № 12.
Ставру, Ст. 2016. Законопроектът за физическите лица и мерките за подкрепа. Опит за класификация на мерките за подкрепа. – Собственост и право, 2016, № 1.
Фуко, М. 1994, Раждане на клиниката. София: Университетско издателство “Св. Климент Охридски”.
Хобс, Т. 1970. Левиатан. София: Наука и изкуство.
Хюм, Д. 1986. Трактат на човешката природа. София: Наука и изкуство.
Цанкова, Ц., М., Марков, А. Станева, В. Тодорова, В., Петров, Е. Балевска, Б. Дечева, В. Мирчева. 2015. Семеен кодекс. Приложен коментар. Проблеми на правоприлагането, Анализ на съдебната практика. Нормативен текст. София: Труд и право, 2015.
Bach, M. 2007. Supported Decision Making under Article 12 of the UN Convention on the Rights of Persons with Disabilities. Questions and Challenges. Notes for Presentation to Conference on Legal Capacity and Supported Decision Making Parents. Committee of Inclusion Ireland. Athlone, Ireland – November 3.
Buchanan, A., D. Brock 2004. Deciding for Others. The Ethics of Surrogate Decision Making. Cambridge.
Calegari, F. 2013. The struggle for recognition: Axel Honneth?s contributions for a moral (and liberal) grammar of social conflicts. – Leviathan. Notes on Political Research, № 6.
Honneth, A. 1996. The Struggle for Recognition. The Moral Grammar of Social Conflicts. Cambridge.
Fleming, T. 2011. Recognition in the work of Axel Honneth: Implications for Transformative Learning Theory. – In: Alhadeff-Jones, M., A. Kokkos (еds). Transformative Learning in Time of Crisis: Individual and Collective Challenges: the Proceedings of the International Transformative Learning Conference in Europe [and] 9th International Conference on Transformative Learning, May 28th-29th 2011, Pre-conference May 27th 2011, Post-conference May 30th 2011, Athens, Greece. New York.
Parfit, D. 1973. Later Selves and Moral Principles. – In: Montefiore, A. (ed), Philosophy and Personal Relations. Montreal.
Parfit, D. 1986. Reason and Persons. Oxford.
Schechtman, M. 1996. The Constitution of the Selves. NY.
Stavert, J. 2015. The Exercise of Legal Capacity, Supported Decision-Making and Scotland’s Mental Health and Incapacity Legislation: Working with CRPD Challenges. – Laws, № 4.
Бележки под линия:
[1] Цитираните по-долу текстове на законопроекта са от редакцията, с която той е внесен в Народното събрание.
[2] Вж. Фуко, М. 1994: 102. Именно поради това смятам, че темата за запрещението като правен режим, насочен към ограничаването и обикновено институционализирането на лица с умствени затруднения и психични разстройства е особено подходяща за брой на списанието “Социологически проблеми”, посветен на 90 годишнината от рождението на Мишел Фуко.
[3] За част от тези въпроси вж. Ставру 2015: 28-37, както и Ставру 2016: 44-53.
[4] Съгласно чл. 5, ал. 3 от Закона за лицата и семейството (ЗЛС) по отношение на поставените под запрещение се прилага правният режим на непълнолетните лица.
[5] За посочването, че “защитата на икономическите интереси на детето е водещ принцип при изглаждането на уредбата” на родителските права и задължения относно имуществото на детето вж. Цанкова, Ц., М., Марков, А. Станева, В. Тодорова, В., Петров, Е. Балевска, Б. Дечева, В. Мирчева. 2015: 435.
[6] За промените в българското законодателство (с приемането на Семейния кодекс от 2009 г.), касаещи начина на съобразяване на интереса на детето при разрешаването от съда на определени действия с неговото имущество, вж. например Матеева, Е. 2010: 450-451.
[7] За значението на интереса при вземането на заместващи решения от името и за сметка на децата вж. Габровска, М. 2016: 130-145.
[8] Съгласно чл. 36, ал. 3 от Законопроекта за физическите лица и мерките за подкрепа при тълкуването на желанията и предпочитанията на нуждаещия се съдът обсъжда: неговото видимо поведение и състояние; доколко са предприети всички подходящи усилия, за да може той да вземе решението самостоятелно; обстоятелствата, свързани с поддържащото лечение; неговите минали и настоящи желания, решения, поведение и ценности; мнението на неговите близки.
[9] Вж. например Buchanan, A., D. Brock 2004: 154-172.
[10] Направените по-долу разсъждения предполагат възприемането на нисък праг при преценката за наличието на психологическа непрекъснатост между личността в различните времеви етапи от живота й, т. е. трябва да настъпи някаква наистина радикална промяна в психическото състояние на личността, за да приемем, че тя е прекратила своето съществуване и „на нейното място“ („в нейното тяло“) е „възникнало“ (се е „настанило“) ново живо същество.
[11] Относно значението на психологическата непрекъснатост за понятието „личност“ вж. Parfit, D. 1986: 204-209. В същата книга Парфит разглежда и значението на рационалността за изграждането на личността (Parfit, D. 1986: 307).
[12] Подобно раздвояване и последователно „заместване“ на аза от „по-късен“ аз може да бъде пренесено и в контекста на наказателната отговорност (дали този, който е наказан, е този, който е извършил престъплението) и договорните задължения (дали този, от когото искаме изпълнение на едно обещание, е същият, който го е дал). Вж. Parfit, D. 1973: 142-145.
[13] Хоризонталните мрежи за подкрепа (като алтернатива на вертикалните отношения „настойник-запретен“) предполагат създаването и поддържането на множество и разнообразни връзки между лицето с интелектуални затруднения и останалите участници в мрежата, които връзки създават социалния фундамент, необходим за упражняване на правосубектността на това лице. Вж. Bach, M. 2007: 9.
[14] За съществуването на такива „welfare attorneys“ в сравнителноправен план вж. Stavert, J. 2015: 305.
[15] Вж. Лок, Дж. 1972: 454-456.
[16] Свързаност, разбирана като достатъчен брой психологични връзки, застъпващи се вериги от психологически връзки. Вж. Parfit, D. 1984: 205-206.
[17] Вж. например Schechtman, M. 1996: 94.
[18] За тези критерии, макар и тук те да са интерпретирани по различен начин, вж. Гьошев, Хр. 2013: 14-18.
[19] Интерперсоналният критерий е свързан, от една страна, с взаимното разпознаване между отделните личности като предпоставка за конституирането на техните идентичности. Вж. Calegari, F. 2013: 49 и Honneth, A. 1996: 92-130. За т. нар. интерсубективна зависимост („intersubjective dependency“) вж. също Fleming, T. 2011: 95-100. Именно битката за признание от другите е в основата на своеобразно „краудсорсване“ на части от идентичността, които остават „в очите“ (съзнанието) на значимите други на личността.
[20] Подробно за него и съществуващия теоретичен спор вж. Гьошев, Хр. 2013: 50-53. За възможността последващото във времето ментално състояние на едно лице да се разглежда като „опорочен по-късен аз“ вж. Parfit, D. 1984: 327. Тази концепция би могла да се пренесе и по отношение на „аза“ на лицето, когато последното изпадне в състояние на психично разстройство.
[21] Вж. Хобс, Т. 1970: 172.
[22] Вж. Хюм, Д. 1986: 341.
[23] Двата критерия са свързани, тъй като разказът (наративът) за себе си се изгражда на базата на памет (психологическа връзка) за съответните събития. Вж. Касабова, А. 2007: 84-85.
[24] За разглеждането на персоната като форма на „публична валидност“, „публична маска“, която „обвързва индивида с постъпките му чрез ролята, видима за обществеността“, и съпоставката на възгледите на Хобс и Лок вж. Гьошев, Хр. 2013: 38-40.