Сказка, държана на 21 март 1894 г. във Виенското юридическо дружество[1]

от професор д-р Хайнрих Дернбург

превод д-р Петър Данчов

 

Когато ми дойде почетната покана на вашия председател да държа сказка сред вас – между Коледа и Нова година, намери ме задълбочен в изучаването на про­екта за граждански законник на Германската империя и замислен върху обстоятелството, че не би било излишно законодателят да има и зрънце[2] фантазия. Това ми послужи за подсказка на моя отговор. Своето бързо, може би много прибързано обещание, да говоря пред вас за значението на фантазията в правото, трябва днес да изпълня, макар и да се боя, че ще предизвикам критиката с такава тема, даже и че мога да бъда отблъснат от нея още a limine.

Какво общо има фантазията с правото, чувам едни скептично да питат, други да се подиграват. Каква ра­бота има фантазията в нашата юридическа система, която е основана на разума, логически проведена, прогледна и ясна и вследствие на туй практически употребима? Тя е чужда за сухите параграфи на закона, за белосаните канцеларски стаи, за зеления стол и за прашните дела, около които се върти правото и неговото приложение. Фантазията нека владее в царството на тоновете, нека създава дела на пое­зията, нека ръководи шарената кисца[3] на живописеца, нека обживява мрамора и медта. Обаче далеч да стои тя от кръговете на правото. Там логиката нека решава и разре­шава. Тук се смята с понятия, оперира се с юридически правила по математически начин, за да се получат сигурни и определени, обективни и безпристрастни присъди. В та­къв смисъл се е стремил някой път великият философ и математик Лайбниц да състави таблично юридическите правила и по този начин да осъществи идеята за модерна кодификация, баща на която е бил. До това не се е стигнало, но и много компендии са твърде далеч от тази цел.

Така притиснат, обръщам се да ме защити някой. И кой друг би ми могъл да бъде защитник, ако не ве­ликият учител по правото, който едно време наричаше Виена свое второ отечество, ако не Рудолф фон Йеринг, в бо­гатия дух на когото бяха съединени силното чувство за истината и справедливостта, логическото остроумие и висо­ката фантазия.

Обичам да си припомням времето, когато Йеринг, едва що встъпил в зрелите си години, за първи път издаде своя „Дух на римското право“. Тогава Йеринг се яви на своите по-млади другари в науката като един Прометей, повикан да донесе на земята Божествения огън. В свет­лината на неговите полетни мисли се оживяваха фигурите на римляните и тайната на правото на всичките времена като че се откри като тайна на един организъм, който дава най-широк простор на решителната лична воля. В римското право съгледахме ние правната идея абсолютно осъ­ществена.

Живо си припомням също и впечатлението от наивните самопризнания на Йеринг в по-късно излезлите съчинения, ония истински бисери в короната на немската правна наука. Ние благоговеехме, когато Йеринг разправяше за своята тревога на духа, „когато в един неотдавнашен практически случай една от заинтересуваните страни е потърсила него­вото мнение“ та той разказваше, „че цялото правно чувство и целият юридически такт, който притежава, се е противило срещу приложението на неговото мнение, така щото със седмици не е знаел да намери никакъв изход, който да ус­покои неговата юридическа съвест“.

Непосредственото усещане на това, което требва да бъде право, предварително е определило тук целта с помощта на въображението. Умът, който смята и който систематически работи, с труд е вървял подире. Мъчно се създават самостоятелни и оригинални научни работи по друг начин.

*

И така осмелявам се да твърдя, че фантазията е в последна сметка основата на цялото право, тя е животворящият елемент, чрез които то съществува.

Какъв мощен организъм е правото. То знае да вплете в себе си целия външен живот на индивидите, на кор­порациите и на държавите. В публичния и в частния живот то дава на всекиго една сфера на деятелност, гдето може по собствено усмотрение да прави и струва. То обла­городява личността на отделните хора и приготвя почвата, гдето човечеството достига своите най-висши цели.

Логиката непрестанно работи, за да уреди прегледно този организъм. Тя развива нормите, които служат за отговор на безбройните въпроси, които всеки час се трупат пред юриста, тя създава юридическата техника, без която пра­вото не може да се управлява сигурно и равномерно, и тя нарежда безбройните подробности в прегледна една система.

Обаче логиката не е турила основите. Тя разлага и съединява това, което е, развива съществуващи вече мисли, но истинска създателка тя не е.

Определящо влияние върху образуванието на правото във всички времена, не ще съмнение, са имали икономическите нужди на хората. Безспорно е така също, че правото е трябвало различно да се развива, според различните сте­пени, които е прекарвал последователно икономическият напредък. Едно е било то, догдето народът се е занимавал с лов и риболовство, друг цвят е трябвало да по­лучи, когато народът е преминал към пастирския живот, па съществено се е изменило, когато народът е дошъл на степен земеделска, догдето най-сетне процъфтяването на занаятите, индустрията и търговията е създало нови правни възгледи и творения.

Вследствие на това намираме една еднообразност на юридическото развитие у племена, които нито по произход, нито по икономическо или политическо единство имат нещо общо, които даже принадлежат на различни части на света, ако те се намират на еднаква степен на икономическа култура. Сравнителната правна наука има тази заслуга, че ни е обяснила това обстоятелство.

Естествените условия, икономическите съображения, ин­тересите и борбите на съсловията дадоха на правото строи­телния материал.

Обаче не е право, гдето в по-ново време се е дошло до заключение, че човешкият живот може да се разглежда само от едно научно гледище, именно гледището на анатомията и физиологията.

Индивидуалността на народите, както и на отделните лица, е тайна, която разумът не може да схване. И при все това в нея лежи решаващият момент за обичая и пра­вото.

От особеността на фантазията и чувството на наро­дите, техните най-велики правни уредби, каквито са бракът, бащинската власт, собствеността, углавното право и кралската власт, получават своята особена форма и цвят и своеобразния си характер. В прастарите обичаи те имат своя основа и корен.

Историческата школа първа е признала значението на обичая за изграждането на правото. Пред дълбокото нейно схващане владеещата тогава наука на естественото право, която твърдеше, че задължителната сила на обичая почивала върху мълчаливото одобрение на законодателя, отстъпва като мъгла пред слънчеви лъчи. Това беше велик напредък в познанието. Обаче по-малко щастлива беше в това историческата школа, че е смятала обичая за резултат на народното убеждение, като е съзирала прочее в убеждението на народа особения оня задължителен правен източник, който, ако него само имало, нямало нужда от нищо повече, а особено от дълготрайно упражнение.

Онова убеждение, което предшества и служи за основа на обичая, съвсем е чуждо за действителността, за истината, то е фикция. Не съзнателно, а несъзнателно се образува правният обичай; върху него действат и го укрепяват общата, непосредствено чувствана нужда, целесъобразността, религиозните, както и нравствените възгледи. Народите с низка и нечиста фантазия имат жестоки и прости обичаи, например ония сурови форми на брачен съюз, за който знае да приказва сравнителната правна наука и от който се наслаждава модерното варварство сред цивилизования свят. Народи с по-благородна фантазия, ония на които човечеството благодари за поезията – гърци, римляни, германи и семити – са създали по-чисти обичаи.

Непостоянните мнения и убеждения не фиксират правото. Право става това, което придобива авторитет над умовете на хората, което усвоява техния възглед и регулира техните дела.

В човешкия дух лежи чувството на зависимост от нещо по-висше, от нещо, което всява страхопочитание. Това, което от старо време е останало, дълго време е траяло, се явява особено на простите и неразвалени умове като нещо чисто и свято. То импонира, защото е преживяло променливата съдба, която поклаща индивида и обществото; то възбужда безброй възпоминания; поезията се върти около му и осветява даже своеволието, което се е вмъкнало при първоначалното негово основание. Това, което през поколенията еднакво е траело, възбужда в човешката фантазия впечатлението на нещо трайно, неразвалимо, необходимо и задължително.

Мъчно е обяснимо заблуждението прочее на историческата школа да пренебрегва основното условие на обичайното право, дългогодишната му трайност.

Саксонското огледало[4] в това отношение по-добре схваща съществото на обичая:

„Dies Recht hab ich nicht erdacht,

Es habens von Altersufuns bracht

Unsere guten Vofahren.“[5]

Държавата требва да е прекрачила вече първите стадии на своето развитие, когато са се появили законодателите, които са издавали обши заповеди и забрани. За да придобият обаче траен авторитет върху народните маси, не е била достатъчна само волята на владетеля. Те потърсиха и намериха опора за своите заповеди в божията воля. Религиозните и мирските правила са излезли от един и същи източник; тяхната мощ произтича от фантазията, която от свръхестественото и неизпитуемото създава мотив за естественото. Из гърма и светкавицата дохожда на Синайската гора божията заповед: „не убивай“, „не пожелавай жената на ближния си“. Божието провидение чрез свещените си закони е повдигнало народите на по-горно стъпало.

Трябваше да дойде времето, когато законодателството стана по-самостоятелно, светско.

Преди всичко римската държава беше, която като такава със силната си власт подчини духовете на своите граждани и на чужденците, а на своите закони даде една почти неразрушима трайност.

На прага на римското всемирно право стои законода­телството на XII-те таблици. Каква нагледност и пластика! Как леко се слушат и се помнят думите! Как е величествено означена, почти фантастическа, самовластта на отделния човек, когато завещава и когато подарява. Но и какви строгости, например при изпълнението срещу осъдения длъжник. Цялата грозотия на кървавата смърт се изпречва пред очите на несъстоятелния длъжник.

Формите, според които в Рим се извършваха прав­ните дела, дълго време още след XII-те таблици, са били всичките драматически, пълни с чувства и фантазия.

Процесът за „мое“ и „твое“ се почва с двубой. Всяка страна излиза срещу другата с дръзки думи, като твърди своето право. Всеки от спорещите заплашва с копие, всеки обявява на другия война. Тогава преторът излиза помежду им и заповядва мир. И почва сега всеки да обвинява другия в нарушението на мира и всеки трябва да положи опре­делена сума, в случай че излезе крив. За тази сума са водили спора си.

Прибавете към това още тържественото вземане шепа пръст от земята, и пред очите ви се явява едно истинско представление.

Без такива драматически сцени старият римлянин не е могъл да си представи процеса.

Това беше пъпката, от която се разви богатият плод на модерния процес. Даже и самите имена на старите тъжби се удържаха. Разбира се, че малко нещо остана от оная сбитост, острота и пластика на римския процес.

Народната фантазия е праизточникът на всяко право. Тя е също, казахме ние, изворът, който го съживява и раз­вива.

Тя е и която охранява съдбините на държавите. Те растат, стават големи и силни, защото народната фантазия ги повдига. Те пропадат, когато фантазията на народа се отвърне от тях, а още повече, когато тя задреме.

Не мъдрото държавно изкуство, не масата от външни средства са само които дават на държавите сила и крепкост. Най-мъдрите държавници грешат. Често резултатите на тяхното дипломатическо изкуство са противни на техните цели и най-яките средства на властта се разпадат, ако не намерят подкрепление в идеите и фантазията на народа.

Шепата спартанци на Термопили, които паднаха „послушни на законите на Спарта“, придобиха по-голям успех, нежели би могли да сторят това цели войски, на които би липсвала фантазия и въодушевление, за да се жертват за закона и отечеството.

Ако не бяха изгнили корените на римския бит, ни­кога германите не биха завладели Римската империя. Когато римската империя на немския народ намери своята яка подпора във фантазията на немските племена, тогава завладя Европа. И когато не я носеше вече народната фантазия, тя се обърна на мумия, догдето се разсипа като прах под удара на френския император.

Фантазията на гръцкия и италианския народ възстанови новата Гърция и Италия, и когато немската национална идея завладя фантазията на немския народ, създаде се новата немска империя.

Най-трайна и най-износна опора получава държавата, когато наследникът на старите княжески родове, които със столетия са разделяли щастие и нещастие с народа си, с които се свързват безбройни възпоминания, бъде носител на държавната идея. Това е действително видимият съюз между народната фантазия и държавата, предаността и любовта стават лични достойнства. Щастливи са ония народи, начело на които стоят князе с висок ум и добро сърце, в които се инкорпорира тяхната държава и тяхното право.

Аз се обръщам от общите разисквания в течение на своето слово особено към развитието на Германия, за да проследя кое положение е заемала някога фантазията в немското право и както тя значи днес за законодател­ството и правната наука в Германия.

Най-остър контраст тук съществува между миналото и настоящето.

Едно време немското право е било съвсем поетично, препълнено с картинни възгледи, пълно с фантазия. Юри­дическото правило беше излияние на поетическата сила на народната душа, правото препълнено с вяра; оттук ордалиите във своите многобройни явления и форми.

Яков Грим[6] в своята статия „Поезията в правото“ и Гирке[7] в „Хуморът в немското право“ изнесоха най-разкошните черти от старите юридически правила на ста­рата немска епоха.

Старонемският правен език не е както древния римски сбит и пластичен, но е картинен и нагледен и надъхан с известен хумор.

Както всичките стари права, така и немското, се при­вързва с живота на природата, и нейните тайнствени сили, именно с изгряването, възкачването и залязването на слънцето. Обаче особена е поетическата наклонност да се избягва при установяването на права и задължения неизменлива мярка и механическото число, а да се остави също и тук да решава един вид божествен съд. Така земята се мери: догдето петелът прекрачи или прехвръкне, колкото е петльовият гребен или един котешки скок, или додето може камък да се захвърли.

Задълбочаването в природата и в интимното съжителство с нея се явява в изобилното количество правни сим­воли. Земя, зеле, вода, вино и кръв, куче, котка, петел и кокошка бяха както копие, вретено, ръкавица, обуща, символически знаци за правните отношения. Всеки от тези знаци е имал, казва Яков Грим, своето тъмно, своето символическо значение. Ако това нямаше, тогава би липсвала вярата в него и в неговата традиционна разумност.

Но природата, която се явяваше в старите правни правила, трябваше да отстъпи на по-напредналия душевен живот.

Когато германите напуснаха прадревна своя омраза към градове, когато главата на една голяма, почти ме­родавна част от населението не се покриваше вече от зелената гора и синьото небе, а я покриваха каменните стрехи, когато те се струпаха в тесни улици и къщи, където жито не расте и никакъв плод не цъфти и зрее, тогава също така е трябвало да се преобрази и тяхното старо право. И когато стана нужда да се пристъпи към по-трайна организация, на мястото на шофена[8] дойде чиновникът, ученият юрист, който не е раздавал правдата по старите обичаи, а е изричал своите присъди по чуждите, римски и канонически закони.

Не искам аз да плача за това. Защото без ясните и постоянни норми на чуждите права, от немските пле­мена нямаше да изникнат немски държави.

Обаче не постъпваха меко и милостиво, а строго и безогледно юристите с народа и неговите възгледи. Под го­лемия порой на рецепцията на римското право много поети­чески и старонародни неща в правото бяха отмити, при всичко че заслужваше да се задържат. Модерните законо­датели обаче в това отношение не са по-малко деструктивни от докторите на шестнадесетото столетие.

Нима това не е било необходимост? Законодателството не е ли последвало общото течение на времето, което го е принуждавало и след себе си влекло?

Трезно, чисто по търговски се движат модерните отношения, с които правото има работа. При неуморимата гонитба на печалба и богатство това, което задържа наглия бяг, формите, които ги окръжават и нормите, които го спират, им се явяват като баласт. Мнозина даже мислят, че в модерния правен живот фантазията се явява още само във вратоломните спекулации, гдето се работи с числа, вади се и умножава.

Но това би означавало да останем на повърхността: трайните отношения на хората помежду им в пу­бличния, както и в частния живот почиват, както и преди, върху връзки, които фантазията създава. Какво щеше да бъде държавата, семейството, служебните отношения без вярност? Как ли щеше да се прекатури общественият и държавният строй, ако народът не се придържаше твърдо о преданията си! Но верността не е някакъв артикул в търговията, тя е създание на едно благородно въображение.

С чувството на верността е съединена и честта, и то честта на съсловието, пола и търговията.

Без верност и чест правото би трябвало да пропадне. И двете са чада на фантазията.

Така също вътрешната честност, основата на всека външна честност, не е нищо друго освен едно благородно зачитане и уважение на личността.

А рицарското чувство, което кара законодателят да тури под своята защита и закрила малолетните, жените, сла­бите, не е ли излияние на благородна фантазия?

И така фантазията продължава и днес да изгражда основите на обществения живот и правото.

Колкото и да не е могло да отрече това модер­ното законодателство, при все това то е било далеч от мисълта да почувства това и да го оцени напълно както трябва.

Законодателството твърде често без нужда посяга върху това, което е ценно за народната фантазия и за на­родното право, ту за да реши бързо една работа, ту за да проведе безогледно принципиални някои начала.

Невъзможно е в това слово за доказателство на това да проследя стъпка по стъпка по-новото законодателство! Ако бих взел да разглеждам тук подробно, например проекта за граждански законник, где бих чак стигнал!

Но, все пак, нека спомена някои по-важни и по-фрапантни неща.

Правото на народ, какъвто е немският, не би трябвало да мине без един рицарски дух.

Модерното частноправно законодателство показва в това отношение твърде малко мисъл за това.

Границите на малолетството са намалени, за да се отнеме товарът на съдилищата във вреда на малолетните и семействата. Многобройни институции, които служиха за за­щита на малолетните, трябваше да отстъпят на меркантилните интереси.

Привилегията на съпругата в несъстоятелността на мъжа й, чрез немския закон за производството по несъ­стоятелността, е отменена. Тя следователно вече не съществува дори там където, както според системата на пруското земско право имуществото на жената по право преминава в управлението и ползването на мъжа и даже спечеленото с труда на жената през времето на брака се приписва на мъжа. Прочее всяка привилегия за мъжа, всеки риск за жената. Но и разпоредбата за отмяната на тази привилегия, направена от меркантилни интереси, засяга само средните класи, тъй като по-богатите знаят внимателно да я избягват чрез брачни договори.

Колко незавидно е положението на една жена в по-но­вото право, която от мъжа си фактически е била изоставена.

Немилостиво е новото законодателство към оная не­щастна класа от обществото, която се нарича незаконнородени деца. Проектът на немския граждански кодекс иска да им отнеме скромното наследствено право върху една незначителна част, което досегашното право даваше, когато родителят не остави законни деца. Когато един милионер без законни низходящи умре, трябва следователно роднините му, даже и най-далечните, всичко да получат, а признатите незаконнородени деца нищо. Това е жестоко, тук отсъства всяка фантазия.

Дълбоко вкорененият в народната душа възглед, че земята и нейният владетел са неразделно съединени, на­мира в по-новото законодателство малко внимание. Това да развия ще трябва особена глава. Само едно нещо ще наведа. Днешната принудителна продан се стреми така набързо набързо да свърши работата. По време на общото пруско земско право беше иначе. Ако при първата продан не се до­стигнеше оценката, не последваше никакво възлагане, трябваше да се прави втори опит. Но новото пруско законо­дателство не знае вече никаква оценка, никаква втора продан. Това нали усложнява работата? Не се обръща внимание на обстоятелството, че изпуснатият срок възбужда вниманието на по-широки кръгове и че според това може да се очак­ва по-благоприятен късмет, че така също и собственикът на имота чрез повторното наддаване може още да се спаси.

Вече отдавна немският живот не знае нищо за „прибли­зителното“ при измерването на земи, което обаче се е срещало в старото немско право. Твърде на близо се при­мъкнаха един до друг хората, та трябва по-точно да се мери.

Обаче в търговските отношения са се запазили прастари означения на пространството, основани на естествения отно­шения. Тук, както и едно време, постоянно се говори за „стъпка“, за „лакът“, за „пръчки“[9], за „ютро“ (дюнюм)[10]. Напротив нем­ския закон игнорпра всички тия названия. В големите всемирни търговски сделки могат да се ползват като мерки „метърът“, „арът“, и „хектарът“.

Метърът с мъки се е задомил в народното съзнание. А какво нещо е „ар“, за това в живота нямат и понятие. И много още столетия в сделките със земи ще се смята с пръчки и ютра. Поземлените пък и данъчни книги, нотариалните и съдебни актове бележат само метър и ар. Оттук произлизат мъчни практически неудобства. Това се документира до такъв размер, щото немското население се е разделило на две класи, с особен говор: учените и народа.

Както с мярката на пространството, така е и с нем­ските пари. Не бойте се, няма да чуете нещо за биметализма или за златния стандарт. При провеждането обаче на нем­ската монетна система, която е превъзходна за големите обръ­щения и за търговеца, не се обърна внимание на масата от народа и на неговите нужди.

Ето защо именно монетната система обяви война на талера. Само събития, които не бяха предвидени, запазиха съществуването на талера.

Обаче когато се изтика от търговията последният сребърен талер, който на една страна показва лика на Фридрих Велики[11], а на другата разперен орел над топове и знамена, тогава немският народ стана по-сиромах с едно истинско възпоминание и се скъса една от връзките, които съединяват кралството на Хохенцолерните[12] с фантазията на пруския народ.

Неволно обаче, при всичко това, се явява на някои места и в днешното право, внимание към народната фантазия.

Заключителният камък на модерното доказателствено право е клетвата, клетвата на свидетелите, решителната и съдебна клетва; после промисорната клетва е пак онова лепило, което поддържа гражданския ред, без което не може нито един държавен мъж, нито един политик.

Обаче при клетвата, това не крие и днешното право, трябва да се държи будна фантазията на тия, които се кълнят. Заради това този, който се кълне, и председателят на съдебния състав, трябва да станат, полагащият клетвата да дигне пръстите на дясната си ръка и при това да изрича тържествена формула. Войникът от пехотата се кълне на знамето си, артилеристът на своя топ.

Няма много случаи, в които народното представител­ство би си послужило с обичаите, които възбуждат фан­тазията на народа; припомням си обаче случай, именно задължението на настойниците в Прусия да се обещават вместо с клетва с ръкостискане.

Правителственият проект на пруския закон за настойничеството от 1875 г. искаше да отмени обещанието на настойниците чрез ръкостискане. Той намираше съвсем за умно и логично, че настойникът и без ръкостискане бил длъжен да се грижи за малолетния. Защо му е тази форма! Казваше се също, че ръкостискането не било твърде приятно на всеки съдия. Обаче в Ландтага се изказа страхът, че след отмяната на ръкостискането в народа ще се по­роди убеждение, че според новия закон настойническите задължения нищо не значат. И така се задържа старото право, пруските съдии, както и преди, трябва да задължават новоназначените настойници чрез ръкостискане.

Това беше особен случай. Но въобще, както казах, парламентарната система нищо не е направила за популярността на законите.

Руската императрица Екатерина[13] е обичала да казва: аз постоянно имам предвид, че не пиша законите само на книга, но на човешка кожа, която е щекотлива.

Парламентарното законодателство съвсем другояче тъне в блажено съзнание за своето мнимо всемогъщество. Обширните, технически изработени правителствени законопроекти са съставени с уморителна ширина и на език, който народът не разбира. Щом не засягат горещите политиче­ски въпроси, те се изучват с по-голямо или с по-малко внимание от специалисти юристи, които принадлежат на парламента. Масата парламентаристи не ги разбират. Намесили се в това политика, ето че пламне борбата за принципите. За нея се препират. Но какво народът чувства, усеща, от какво се нуждае и от какво страда, това всичко твърде слабо се мярка пред очите на спорещите.

Аз ще стъпя на вулканическа почва, ако заговоря тук за формата на брака. Политиката има своите самостоятелни условия и цели. Моите думи следователно не се отнасят към политиците. Но когато е дума за значе­нието на фантазията за правото, тогава не може да не се кажат неколко думи и за формата при сключването на брак.

Благословението при сключването брак не е само една душевна потребност за сгодените. Такъв начин на сключване на брака в интереса на държавата и обществото трябва да се подкрепя и изисква. Не е малко нещо, в този сериозен момент, в който бракът се сключва, при акта, който решава щастието на живота на обручените, да се въз­бужда чувството и фантазията им, за да падне един светъл лъч на техния път в живота, лъч, който и в бъдеще ще им свети, когато ги сполетят мрачни и скръбни ми­нути. Длъжност даже е това на обществото да покаже на младата двойка в този момент, че не се намира сама на пътя на живота, а, че е член на едно велико цяло, към което се присъединява. Това е за всички, висши и нисши, важно, особено пък за бедните, за ония, които много се мъчат и трудят.

Най-дълбоко влияние върху чувствата може да упраж­нява черквата, като съединява земното с надземното. За това през столетията се е смятало черковното бракосъчет-ание за такова, което е в интереса и на самата държава, и по тази причина е признато и за съществено условие за брака и в гражданско отношение.

Но не се е искало да се остане при това при незави­симото развитие на модерните държави. Щом държавата, водена от съображения за публична полза, е поискала да постави други условия за сключването на брак, не е могла да остави, в това отношение, досегашното си васално положение спрямо черквата. Нейната независимост е изисквала, да не бъде сключването на брак безусловно зависимо от черквата.

Но имаше ли за туй необходима нужда, да се замести принудителният черковен брак с принудителния граж­дански брак – с така наречения облигаторен граждански брак? Не беше ли достатъчен изборният граждански брак, така наречения факултативен, който предоставя на волята на обручените да се венчеят черковно или граждански? Нима всичко трябва да се урежда еднообразно? Няма ли опасност при принудителния граждански брак, че в името на „свободата на съвестта“ се притиска истинската сво­бода? При господство на факултативния граждански брак не може да се случи насилие на съвестта, което се явява при принудителния граждански брак тогава, когато една от страните, венчани по граждански, после отказва да изпълни даденото си предварително обещание да се венчее черковно, а пък другият съпруг настоява на съпружеското общежитие. Подобно нещо не е съвсем рядкост. При разискването на проекта за граждански закон на Германската империя, комисията изрично е забранила на измамения съпруг правото да отказва съпружеското общежитие до изпълнението на обещаното черковно венчание.

В градовете достъпът до чиновника по граждан­ското състояние е лесен. Какво да се каже обаче на това, че по селата в Прусия чиновникът е често няколко мили далеч от подведомственото население, вън от енорията, па до него едвам може да се отиде по лошия път. От това може да се яви истинска неволя за населението.

Но за такива работи нашето принципиално законодател­ство има твърде малко мисъл.

То поставя нормите си принципиално, на населението остава да се съобразява с тях, добри или лоши, както знае.

Но нима браковете пред чиновника са по-сигурни отколкото пред свещениците? Обратното е случаят. Затова френският касационен съд говори за „капани“, които са били турени на прага на канцеларията на чинов­ника по гражданското състояние. Кой е свещеникът, това знае всеки, но лъжливи чиновници – непотвърдени като та­кива от висшето място, функциониращи в чужди райони – често се случват. Заради туй не е рядкост унищожаването на така сключени бракове.

Факултативният брак предполага само това, че свещен­иците от време на време ще изпращат регистъра за бра­ковете, които са сключени пред тях, на гражданските власти, а това не е мъчно нещо.

Ако пък се смята задължителният граждански брак за необходим, тогава поне нека бъде тържествен како френския, а не бюрократичен като немския.

Когато френският мер[14], окичен с трикольора, вен­чава гражданин и гражданка, па им говори за отечеството и братството – това сигурно покъртва душата на обручените.

Но тъжно изглежда принудителният граждански брак, така както се практикува в Германската империя. В празната чиновническа канцелария актът на венчанието се обявява съвсем гешефтообразно, безнадеждно, едва ли не като про­дажбата на парче земя. Нищо няма, което да напомня значението на брачния пожизнен съюз.

Според духа на немското законодателство това наи­стина не става от неуважение към брака. Светският акт за туй именно е представен колкото е възможно по-прост, за да не намерят брачните другари в него нещо достатъчно, па освен него да не забравят и черковното венчание.

Обаче женитбата бива свършена пред надлежния чиновник; за протестанта този брак е истински и пълен. Масата от населението няма нито време, нито наклонност да търси и свещеника за един формален, но ненужен акт.

Гражданското, бюрократичното венчаване е станало прочее поне в градовете, за една значителна част от на­селението, особено протестантското, единствена форма. Никакво зърно не се посява, което да може да донесе плод в съпружеския живот. Нито на съпрузите, нито на граж­данското общество това не може да принесе благословия.

Углавното право е съградено, от една страна, на страхопочитанието, а, от друга, на страха и сплашването, и двете оживявани в човека чрез фантазията.

Заради това углавният закон става безсилен, щом той е в противоречие с честолюбието на народа, каквото е на­казанието за двубоя. Падне ли обаче в противоречие с дълбоките, религиозните чувства на широките слоеве от на­рода, тогава напразни са и неговите най-строги удари, те даже затвърдяват противниците, защото намират в народ­ното убеждение мъченици, не престъпници.

По-старото углавно право преимуществено действа чрез страх и заплаха. За тази цел са служили жестоките наказания в Средновековието. Обаче заплахите затъпяват. Заради това колелата и чувалите и изгарянето на живи хора и всичко, което фантазията е знаела като ужасни нака­зания, са за щастие само исторически възпоминания и самото смъртно наказание, строгият тъмничен затвор и дълготрайният затвор днес са рядкост.

Наказателните средства на днешното право са преи­муществено само наказания на честта (Ehrenstrafen). Към тия наказания принадлежи кратковременният затвор, който едва съставлява физическо страдание, и паричните наказания.

Действието на тия наказания зависи прочее от това да се държи у народа будно и да се повдига чувството на честта.

Това е доводът, според който не е полезно, а напротив опасно е, да се трупат наказания, защото колкото по-многочислени наказания се предвиждат, колкото по-голям процент от населението бъде наказано, толкова по-незна­чително ще бъде действието на наказанието. Не по-малко важно е законодателството и при определянето на на­казанията да се държи във възможно съгласие с народните възгледи. Колкото по-малко това става, толкова повече губи наказанието своето значение, така щото най-сетне авторитетът на углавното правосъдие губи своето уважение.

Психологическото изучаване на народната душа не е впрочем отличното качество на съвременните углавни права.

Към по-добрите, по-новите углавни кодекси принадлежи германският. Неговата наказателна система е мека, смъртното наказание за малко случаи предвидено. Един Вайян[15], който би хвърлил бомбата си в германския Райхстаг, без да убие, би се според германския наказателен закон наказал не със смърт.

Обаче при определянето на отделните престъпления малко внимание се е обърнало върху историческите пре­дания и народното чувство. Не може да се затаи тук доктринерният вятър.

Фрапантни доказателства за това са ония престъпления, които занимават най-много и най-често углавното правосъдие, които лепват на престъпника печата на позора, именно кражбата, присвояването и измамата.

Кражбата и присвояването народът смята за низки не за туй, защото деецът си е присвоил вещи на трети лица, но защото той е направил това с нисък мотив, от корист. А именно момента на користта редакторите на германския наказателен закон са изклю­чили. Прокурорите, които при съставянето са взели главно участие, със съжаление си припомнили, че защитниците твърде често са настоявали да се оправдаят подсъдимите, поради липсата уж на корист, и че често са сполучвали в това. А това средство е трябвало да се отнеме.

Вследствие на това под кражба и присвояване, поне по буквалния смисъл на закона, спада простата самозащита, когато деецът за удовлетворение на своето основателно искане, самоуправно си присвои пред­метите, които му се дължат. По този начин са се произнасяли наказания, които не могат никога да се съгласят с народните възгледи.

Haпример един търговец е осъден за присвояване заради туй, защото на детето, което е дошло в дюкяна му за дребни работи, не е развалил талера, ами е прихванал остатъка за стар дълг на баща му. Това наис­тина беше непозволена самозащита (самоуправство). Но на този човек да се залепи петното на крадец, това беше едно безправие срещу него. Но също така това е и едно прегрешение върху народната фантазия.

Злото е толкова по-голямо, че германският наказателен кодекс и тук, в противоречие с народните възгледи, не прави никаква разлика между големите и малки кражби и всяка кражба наказва с абсолютното наказание: затвор. По този начин е могло да се случи, че са осъдили едного като крадец на затвор, защото в чужда градина е откъснал едно цвете.

Преди няколко недели приказваше се в Берлин, че някого осъдили шофените на затвор за кражба, понеже е взел от една гостилница три паличета (кибрита) и за това е бил обаден от гостилничаря, който му се разсърдил, защото не похарчил повече пари в гостилницата. Вър­ху този случай се разисква в обществото, в съдилищата и на катедрата[16]. Повдигна се почти един вид възмущение. Гостилничарското съсловие се разпореди за анкета. Тази анкета не остана без последствие, защото се оказа, че такъв случай никак не е имало. Но това не беше ли критика на закона от страна на народната фантазия, не беше ли предупреждение срещу прекалеността на понятието кражба!

В членовете за измамата наказателният закон твърде нашироко е разпрострял своята мрежа, а пък в нея кой не е попаднал несъзнателно. Според тях измама бива когато некой набави за себе си една имуществена облага чрез създаване на представа за лъжливи, така и чрез затаяване на истински факти. Но какво не може да попадне в затаяването на истинските факти. Особена лукавост не се изисква.

И така без негодуване се чете във вестниците нови­ната, че неотдавна един Рейнски окръжен съд е осъдил едного за измама, защото е излязъл на перона на железопътната станция, без да си е купил за тази цел билет. Той със затаяването на факта, че няма подобен билет, нанесъл е вреда на държавното съкровище!

Обаче гдето няма безчестно действие, там не трябва да се приема, че има измама. Защото инак измамата престава да бъде нещо срамотно за народната фантазия.

Едно от болните места, както казахме, е множеството на наказателните закони, с които съвременната държава иска да обуздава своите граждани и да ги ръководи. От сесия на сесия, в Ландтага и в Райхстага, растат наказателните разпореждания. Няма по-голям закон без куп наказателни разпореждания. Социалните закони, особено тия за продължителността на работния ден, законите за осигуряването на болните и старите, за празнуването на неделята, данъчните закони, навсякъде наказания. Освен това не престават да се внасят и по-малки наказателни закони.

С това се свързва, при раздразнението на партизан­ските страсти, и една истинска мания за изобличаване.

Всичко това обаче вреди на характера и отравя фан­тазията и добрата воля на народа.

Прочее и в това отношение се изискват някакви мерки. В много случаи достатъчно би било вместо многобройните парични и физически наказания едно напомняне – било полицейско, било съдебно. Само онзи, който твърдоглаво престъпва закона въпреки напомнянето, нека се накаже строго.

При въвеждането на германското съдопроизводство от 1879 г. въведоха се мантиите за съдиите, прокурорите и адвокатите. Те се въведоха по френски и английски обичай, и твърде уместно. И наистина служебното облекло прави така, че личността и индивидуалността на отделното лице остава на заден план пред функциите му като служи­тел на закона, а на фантазията на народа достойнството на правосъдието се показва още в по-бляскав вид.

Обаче мантията изисква правосъдието да се раздава на достойно място. Затова на правосъдието са нужни на­истина не палати, но пристойни и чисти сгради.

А това липсва у нас много, никъде повече отколкото в столицата на Германската империя. Сградата на мировия съд, на еврейската улица в Берлин, особено прилича повече на фабрика, отколкото на съдебна сграда. Как са стиснати тук съдиите в тесните празни стаи, как се бутът един о друг страните и свидетелите в задушните коридори, които не могат да се опазят чисти.

Тази зима един пруски съдия се обади в камарата да иска за правосъдието по-достойни сгради, каквито се дават тъй щедро на пощата.

Както на пощата! Каква смелост! От противната страна се повдигна силно негодувание. Остро бе осъдено самолюбието на съдиите. Съдът не трябвало да търси своето достойнство във външната наредба. Но при все това тази външност има значение за народната фантазия и за ува­жението, което се оказва на правосъдието.

Наистина това не е решаващо за положението на съдийското съсловие в очите на народа. И върху това би могло много да се каже. Вярно е, че колкото повече се показва услужлив съдията, особено мировия съдия, към населе­нието, толкова повече расте влиянието на съда; колкото по-грубо и по-самонадеяно се отнася, колкото повече иска да налага показно тежестта на своето положение, толкова по-малко той си придобива уважение.

Би трябвало да размислим върху обстоятелството с каква жилава решителност народът държи на присяжните съдилища[17]. Няма по-голяма аномалия в правосъдието от тази. Във всич­ките други въпроси решават учени съдии, прочее специа­листи, заедно с лаици или без тях. В най-важните дела, гдето се решава за свободата и живота, решават не вече специа­листи, а лаици, неучени хора. Във всичките други дела трябва присъдата да се мотивира, присяжните решават, без да мислят да мотивират своя вердикт. Почти по всички други дела се позволява въззив срещу присъдата на съдията. Съзнава се, и това е право, че една от най-големите грешки на сегашното устройство е, че срещу присъдите на углав­ните отделения при окръжните съдилища не се допуска въззивно обжалване. Изработен е и законопроект, който въвежда това обжалване. Срещу присъдата на присяжните обаче не се позволява никакъв въззив.

При всичко това народната фантазия протестира срещу унищожението на присяжните съдилища, особено срещу тяхното заменяване от горестоящи шофенски съдилища, т.е. от съдилища, които да се съставят от съдии и лаици. В това отно­шение народът не иска да се подчини на юристите. За това трябва да се съжалява. Но хората се боят от ролята на статист, която често играе в мировите шофенски съдилища повиканият, временно функциониращ, несведущ лаик спрямо съдията специалист.

*

Какво значение има най-сетне фантазията в съвремен­ната правна наука?

Най-необходимите качества за научното изследване са прилежанието и задълбочеността в събирането на фактите, а най-неизбежното оръдие са методът, логиката и критиката. С това само може много полезно нещо да се направи.

Висш полет обаче науката придобива и встъпва в ново стъпало на развитие, ако въображението оплодотворява великите мисли на нейните служители.

Без въодушевлението, което произтича от фантазията, болонските доктори през 13-то столетие нямаше да могат да усвоят римското право, стар един, но безизвестен контингент – както Америка на конквистадорите – без него не би било възможно на историческата школа през 16-то столетие да разпръсне върху правото на римляните ясна светлина. Па не е ли била основа за школата на естественото право въодушевената преданост, която е направила самия Томазий[18] способен да понесе всичките нападения с енергията на един рицар и с търпението на един мъченик?

Откакто след края на последното столетие се осъзна, че правото не е произволно, основано само на мо­ментални нужди правило, а е резултат на историята на народа, откровение на неговия дух, тогава се появиха славните съчинения на Савини и Пухта[19], тогава нов живот съживи целия организъм на правото, тогава се откриха нови юридически източници.

Днешното време се отклонява повече от миналото и се опитва да създава в правото и държавата нови работи. Към това ни води развитието на индустрията, търговията, на все­мирните търговски отношения. Новоизникналите правни институти принуждават и подбуждат теоретиците да ги конструират и систематизират.

Това въобще е станало отличителен знак на науката. Има мнозина, на които трезвото разглеждане и класифициране на фак­тите се струва не само за съществена, но и за единствена задача на правната наука. Някои препоръчват на науката на първо място правната статистика. Решенията на висшите, също и на нисшите съдебни инстанции трябвало още по­вече да се събират, печатат и систематизират. За правото като да е меродавен методът на естествените науки, т.е. наблюдение, събиране, раздробяване и сравнение на фактите.

Но има една стара арабска пословица, която обича да навежда нашият много пътувал и културен директор на имперските пощи, който казва: едно зърно ум повече важи от двадесет мери числа.

Нашето столетие се намира под звездата на естествознанието. Чрез наблюдения и опити то е примамило тай­ните на природата, открило е скритите й сили и си служи с тях.

Обаче и това не е станало само чрез наблюдение, това наблюдение е било оплодотворено от въображението на ге­ниалните естествоизпитатели. Без него щеше ли да се открие законът за запазване на енергията?

Учуден стои човешкият дух пред откритията и весело крачи той по предприетия път към нови открития.

Обаче напразно ще се надява правната наука да постигне същите резултати по лесния път на естествените науки. Това неотдавна убедително е доказал вашият духовит съгражданин и мой колега и приятел Адолф Екснер[20] в своята сме­ла брошура „Върху политическото образование.“

Естествените науки имат преди всичко работа с физическите явления, а правото с идеите. Смисълът на ония явления, които са предмети на естествените науки, пада извън границите на естественонаучното наблюдение. А правната наука, напротив, има да изпитва и да развива своите начала по отношение на тяхната цел.

Въпросът за целта обаче се намира извън опитите, тук са меродавни сили, които не са видими. Ако вземем като цел „социалната справедливост“, то пита се, в какво се състои тя, как трябва да се запази и по кой начин да се постигне. Тук трябва да се вземе предвид достойнството на личността и нейното отношение към общността, свободата и авторитета, естественият бит и фи­зическите нужди и нравствеността, миналото, настоящето, бъдещето. Това не може да се мери физически, тук има нужда от очите на душата: фантазията и разума.

Наистина правилно е, че при правната наука се гледа да се пробужда опитът (Anschauung). С помощта на него преди всичко ние имаме да се борим с догматизма, който се мъчи да ни задуши и съсипе. Тъжно е, когато изучаването на правото не се състои в друго, освен в наустяване на законови пра­вила и дати на закони, когато за преподаватели и студенти правната наука стане като един хербарий, в който се класифицират оста­тъци от растения без сок и сила. Така полученото знание е без стойност, може би даже и вредоносно, защото е мъртво и замърсява здравото схващане на отношенията в живота. Най-елементарното нещо, което се изисква, е студентът така да се образова, че при всяко правило да има вед­нага пред очите си неговото приложение и поне един пример върху това. Когато студентът чуе, че продажба­та на несъществуваща вещ е нищожна, фантазията му веднага трябва да му приведе казус, например бъчва вино, за която страните се пазарят в дюкяна, а пък тя е изтекла в избата, или кон, който се е продавал в кръчмата, когато той е паднал под ездача си и е загинал, или къща, за продажбата на която Петър и Павелса се съгласили, а пък известие дойде, че тя е била съсипана от пожар.

Студентът трябва да се научи да измисля юридически казуси и към това трябва да се стреми систематичес­кото преподаване. За това служи решаването на казуси по гражданско право (Pandektenpraktika), което все повече добива популярност. Нов подтик получи това направление чрез един вид юридическа клиника, която държа един високопоставен практик и учен човек, в която са се диагностицирали безжизнени съдийски определения, наду­ти съдебни мотиви, язвителни въззивни молби и пр. и са се давали лекове за лекуване на подобни недъгавости. Това наистина е нещо твърде поучително и похвално.

Обаче голямо заблуждение ще бъде, ако по­искаме да оставим науката и нейните учения да се изгубят в репродуктивната фантазия, т.е. в изкуството да си представяме нагледно съществуващите правила.

За юриста трябва още и друго нещо – чувство за справедливост. А това качество има своя корен във фантазията и нрава. Там, където учеността приспива този живителен източник, там тя малко помага, там царува мъртвата книжна юриспруденция. Ако горещото чувство за правото и за благото на народа и държавата не осветлява нашето разбиране на закона, тогава неговият смисъл ни остава недостъпен. Защото законите са само фрагменти; едва чрез идеята на справедливостта те се спояват в едно цяло.

*

На свършване нека обобщя своето изложение. Модерната държава трябва при създаването на своето право да удовлетворява потребностите на напредъка, на новопоявилите се задачи и на общите възгледи на времето. Обаче заедно с това тя трябва да храни и почита фантазията на народа; защото в нея се намира основата и на правото и чрез нея то трябва да се развива и напредва.

Без опита и фантазията законодателството и науката не могат да постигнат своите цели.

Само от съдействието на разума и фантазията изниква хармонията, в която се съединяват истината и идеалът.

Много неща споменах в речта си, много само така загатнах, нищо не можах да изчерпя, заради туй трябва да моля за вашето извинение.

Обаче онова, което тук в слаби черти нарисувах, къде би могло да намери повече допълнение и провеждане, неже­ли в духа на виенските юристи, на които художественият и душевен живот се облагородява от фантазията, повече от колкото в другите немски градове.

 

Бележки под линия:

[1] Превод е по Die Phantasie im Rechte. Vortrag v. Dr. Heinrich Dernburg. II. Auflage. Verlag von H. W. M?ller и е публикуван в „Юридическо списание“, г. V (1894), кн. 12, с. 426-449. При редакцията на превода съм си позволил доста поправки. Причината не е, че преводачът не се е справил (само на няколко места преводачът не е уловил изцяло значението на текста), а, че преводът е правен по време, когато не е завършено развитието на българския книжовен език, а българският юридически език все още е в началото на своето формиране. Редакцията цели осъвременяване на превода с цел по-голяма негова четимост. Бел. ред. Васил Петров.

[2] Преводачът е превел буквално ein Gran Phantasie като „един драм фантазия“, но българската мярка за тежина „драм“ е около 3 грама (една четиристотна част от оката), докато немският драм (Gran) е приблизително 65 милиграма. Бел. ред., В. Петров.

[3] Четка за рисуване. Бел. ред., В. Петров.

[4] Sachsenspiegel, на средногермански: Sassenspegel, на среднодолногермански: Sassen Speyghel е средновековен правен сборник, съставен около 1230 г. от рицаря и съдия Ейке фон Репгов, един от първите правни паметници на немското средновековно право. Бел. ред. В. Петров.

[5] „Туй право аз не го измислих, от старо време на нас са го донесли нашите добри прадеди.“. Бел. преводача.

[6] Якоб Лудвиг Карл Грим (1785–1863) е германски филолог, юрист и митолог. Откривател на закона на Грим в лингвистиката, съавтор с по-малкия си брат Вилхелм на Речника на немския език и редактор на Приказките на братя Грим. Бел. ред., В. Петров.

[7] Ото Фридрих фон Гирке (1841–1921) е германски юрист и историк. Автор на монументално изследване на германското дружествено право и на история на средновековното право. Професор в Берлинския университет и един от водещите критици на проекта за Германски граждански законник. Застъпник на понятието за социално право, в отличие на традиционните понятия за частно и публично право. Бел. ред., В. Петров.

[8] Съдебен заседател в състав, заседаващ заедно с професионален (коронен) съдия или съдии и произнасящ присъда едновременно и по фактите, по правото и по наказанието. Бел. ред., В. Петров.

[9] Марката за дължина „пръчка“ (Rute) е варирала между 3 м. и 9 м. Бел. ред., В. Петров.

[10] Уточнението в скоби е на преводача. Турската мярка дюнюм (дюлюм), чийто превод на български е уврат, представлява квадратна площ с дължина на страните по 40 аршина, т.е. 1600 квадратни аршина. Тази площ е около декар – 919,30 кв.м. В различни времена и различни немски земи ютрото (Morgen) е варирало значително като площ от 1906 до 11780 кв.м. През 19-ти век се приема, че ютрото е четвърт хектар, т.е. 2,5 дка. Бел. ред., В. Петров.

[11] Фридрих II (1712-1786) в периода 1740-1786 г. е крал на Прусия. Известен кано просветен монарх, с редица военни и външнополитически успехи, включително участие в подялбата на Полша.  бБел. ред., В. Петров.

[12] Кралският род в Прусия, а в перода 1871-1918 г. императорска династия на Германската империя, бел. ред., В. Петров.

[13] Екатерина Алексеевна (1729-1796) в периода 1762-1796 г. е императрица на Русия. Бел. ред., В. Петрова.

[14] Кмет, бел. ред., В. Петров.

[15] Огюст Вайян (1861-1894) е френски анархист, екзекутиран през 1894 г. за хвърлена бомба в долната камара на френското Национално събрание през 1893 г. Бел. ред., В. Петров.

[16] В университетите, бел. ред., В. Петров.

[17] Съдилища с жури, при които съдебните заседатели се произнасят по вината, но не и по наказанието, по което се произнася коронният (професионален) съдия или съдии. Бел. ред. В. Петров.

[18] Кристиан Томазий (Christian Thomasius) е известен юрист, философ и литератор (1655–1728), който е въвел и наложил преподаването и създаването на наука на родeн език, а не на латински. Застъпник за отделяне на политиката и правото от теологията, за реформиране на църквата, разпространител на идеята за естествено право и изразител на идеята за съществуване на право, различно от римското, общо за цяла Германия. Бел. ред., В. Петров.

[19] Георг Фридрих Пухта (1798-1846) е немски юрист, последовател на Севини и представител на историческата школа в правото. Бел. ред., В. Петров.

[20] Адолф Екснер (1841-1894) e австрийски юрист и професор по право. Бел. ред., В. Петров.

ОТГОВОРИ

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук