Видове безсмъртие. Дигиталното безсмъртие и сливането на изкуственото и реалното – етични дилеми

(доклад, представен на Единадесета национална конференция по биоетика и биоправо (2023) на тема „ЧОВЕК И ПРИРОДА“)

автор: д-р Иван Колев, ПУ „Паисий Хилендарски“

 

1. Видове безсмъртие

Разбиранията за безсмъртието са разнородни. Според професора по философия Майкъл Чолби концепциите за безсмъртието могат да бъдат разделени на две категории: буквални и символични¹. Предвид това, че текстът се фокусира по-специално върху концепциите за дигиталното безсмъртие, както и предвид огромния мащаб на темата за безсмъртието и неговите концептуални вариации, разновидностите на безсмъртието в настоящия текст ще бъдат скицирани съвсем кратко и фрагментаризирано съгласно теоретичната обосновка, дадена от Майкъл Чолби.

Буквалните концепции за безсмъртието според философа разглеждат безсмъртието в два варианта:

1) забавяне на смъртта и нейното отлагане за някакъв период от време;

2) някакво метафизично продължение на съществуването, което най-често е подчинено на религиозните убеждения. Именно теистичната концепция все още е най-разпространената в света, включително и в западноевропейските традиции и разбирания.

Чолби изтъква факта, че буквалните концепции за безсмъртието са преди всичко метафизични. Огромни надежди за постигането на безсмъртието или отлагането на смъртта се възлагат на научно-техническия прогрес, като тук трябва да отбележа, че тази вяра във възможностите на технологиите е централна за трансхуманизма и постхуманизма. Разликата е, че при трансхуманизма не е задължително съзнанието да се пренася на дигитален носител, докато постхуманизмът набляга на безсмъртие, постигнато чрез буквалната хибридизация между човека и машините/изкуствения интелект. В трансхуманистичния дискурс прозира повече идеята за удължаване на продължителността на живота, което може да бъде осъществено благодарение на различни, но според трансхуманистите и технооптимистите взаимосвързани технологии – генетични нововъведения, забавяне на процеса на стареене, присаждане на стволови клетки, използване на наноботи за почистване на артериите, изкуствен интелект, който да е помощник за по-прецизна диагностика и т.н.

Символичните концепции за безсмъртието могат да бъдат възприети „от гледна точка на продължаващото съществуване на символи или символично вдъхновени вярвания, практики и т.н., към които починалите индивиди имат някаква причинно-следствена или приносна връзка“². При символичните концепции не изкристализира идеята, че хората няма да умрат, нито пък се преследва идеята за телесното или душевно съществуване, а се визира етичното значение на безсмъртието. Разбирането за безсмъртието при символичните концепции се състои в това дали загубилият живота си човек ще бъде запомнен с думите, делата, творчеството, уменията, посланията, примера, тоест, неговото наследство метафорично се разглежда като „продължение“ на живота му. Важното в случая е как това наследство продължава да въздейства на другите хора. Този тип безсмъртие се обвързва с влиянието на починалия човек, с историческата му значимост, с това какво полезно е направил за обществото. В този контекст някои личности остават „безсмъртни“ в паметта на хората, а други, които не са постигнали толкова голяма популярност и делата им не са оценени като достатъчно значими, биват забравени или тяхното символично безсмъртие е с кратка продължителност.

Чолби разглежда и хипотезата за дигиталното безсмъртие – по-конкретно качването на съзнанието на дигитален носител и сложността, произтичаща от възможността за реконструиране на съзнанието на личността и психологическите атрибути на починалия човек. Вероятно следвайки трансхуманистичната/постхуманистичната риторика, философът сравнява метафорично човешката психология със софтуер, който може да бъде „цифровизиран“. Именно тази футуристична концепция за дигиталното безсмъртие, която спекулира с възможността за извличането на съзнанието на цифров носител и създаването на хибридни форми на живот между човека и роботите/изкуствения интелект, няма да бъде анализирана в този текст, а обектът на обсъждането е това, което в някаква степен може да се оприличи като символично дигитално безсмъртие, при което се наблюдава връзка между опечалените близки и симулативните нечовеци, двойници/аватари на починалите.

Въпреки че изследването на Чолби е изчерпателно, ми се струва, че той не е отделил по-специално внимание именно на тази актуална концепция за дигиталното „безсмъртие“, при което вече се наблюдава сливане на изкуственото и реалното.

 

2. Етика и дигитално безсмъртие

Медийният и научният интерес към дигиталното безсмъртие нараства значително през последните десетилетия. Интегралното значение на интернет пространството допринесе за това хората да създават свои дигитални образи, да имат множество профили в социалните мрежи, да регистрират различни дейности, да споделят информация, да пазаруват и доброволно да бъдат част от модерния дигитален паноптикум.

Разцветът на интернет и социалните мрежи предостави възможност на потребителите да дигитализират свързването си с починалите. Изследване на Аманда Бук, Су Хей Хан и Натали Пенингтън проследява защо живите потребители имат потребност да коментират страниците на починали свои приятели, близки и познати. Изследователите анализират 2533 съобщения, публикувани на профилите на 10 починали. Трите основни теми на съобщенията са: развитието на смъртта, спомен за починалите и продължаване на връзката, като темите за развитието на смъртта и спомените за умрелите бележат своя пик непосредствено след регистрирането на смъртта, след което затихват, а съобщенията, свързани с продължаването на връзката с починалия човек, се увеличават³.

През 2009 г. Фейсбук въвежда нова функция, която подсилва този процес на дигитализация на връзката между скърбящите и починалите⁴. Най-голямата социална мрежа предоставя възможност личният профил на починалия да бъде превърнат във възпоменателна страница, а през 2015 г. обновява тази функция чрез добавянето на т.нар. „наследствен контакт“, като така се позволява на потребителите да изберат свой близък човек да администрира профила им, когато изгубят живота си⁵. Упълномощените лица получават право да актуализират профила на починалия, да споделят публикации и снимки, да общуват с други хора, които са били приятели на мъртвия човек. Тази функция, както и цялостната дигитализация на живота ни, трансформира и връзката между живите и починалите. Възникват обаче и притеснения относно данните за профилите на починалите, като изследователите на темата за дигиталното безсмъртие Маги Савин-Баден и Дейвид Бърдън изразяват опасения относно гаранциите за защитата и поверителността на информацията⁶. Използването на лични данни, като публикации в социални медии, имейли, гласови съобщения и дори биометрична информация повдига въпроси относно степента, в която се зачита поверителността на хората⁷.

Наблюдава се еволюция в дигитализацията на преживяванията, свързани с отношенията между живите и починалите, както и се актуализира концепцията за дигиталното безсмъртие. Започва да се говори и за т.нар. дигитална некромантия, която се свързва с интеракция между живите хора и дигиталните образи на мъртвите. Терминът е по-слабо употребяван в академичните среди, но през 2023 г. в своя статия Джеймс Хътсън и Йеремия Ратикан разглеждат необходимостта от изследването на дигиталната некромантия в популярната култура, както и етичните съображения и последиците, свързани с дигиталното реанимиране на починали индивиди, като в текста си авторите са обърнали специално внимание и на гробищата за домашни любимци. В известен аспект развитието на технологията предоставя поле за дискусия относно някакво метафорично дигитално възкресение, което се осъществява чрез пресъздаване или съживяване на цифрови обекти като профили в социални медии, виртуални личности или цифрови артефакти, свързани с починали лица. Границите между реалното и дигиталното, между естественото и изкуственото се размиват.

След 2010 г. темата за дигиталното възкресение започва да придобива популярност, като различни концерти, включващи дигитални аватари на починали изпълнители като Майкъл Джаксън и Тупак Шакур, предизвикаха силен медиен отзвук, а Кери Фишър и Питър Кушинг участваха посмъртно в нови епизоди от поредицата „Междузвездни войни“.

Фиг. 1. Холографският образ на рапъра Тупак Шакур, показан по време на калифорнийския фестивал Коачела през април 2012 г.

Фиг. 2. Дигиталното „възкресение“ на поп иконата Майкъл Джаксън на церемонията по връчването на музикалните награди на „Билборд“ в Лас Вегас през май 2014 г.

Фиг. 3. Сравнение между реалните образи на актьорите Кери Фишър и Питър Кушинг в „Междузвездни войни: Епизод IV – Нова надежда“ (1977) (вдясно) и дигиталните им симулации в „Rogue One: История от Междузвездни войни“ (2016) (вляво).

Първоначално технологията за дигитално съживяване е достъпна само за добре финансирани компании, занимащи се с филмово и музикално изкуство. Прогресивната иновативност и усилия, насочени към усъвършенстване на генеративния изкуствен интелект, позволиха на стартиращи компании да предлагат услугите за дигитално възкресение на починали хора. Такива компании са Here After, Replika, Lifenaut, Eternime, Eter9, фокусирани изцяло върху изграждането на дигитални аватари/двойници на покойници. Ето какво пише в сайта на Еternime: „Eternime е вашата дигитална реплика с изкуствен интелект, изградена от вашия дигитален отпечатък (имейли, публикации в социални медии, данни за смартфони, преносими устройства и др.). Този цифров близнак ще се учи от вас, ще расте с вас, ще ви помага и в крайна сметка ще живее, след като вие умрете“⁸.

Желанието за дигитални аватари, които да „живеят“ вечно, става обект на интересно изследване от 2023 г., направено от Ави Бесър, Тал Морс и Върджил Цайглер-Хил, които разглеждат „ролята, която тревожността от смъртта и мотивацията за дигитално безсмъртие играят в асоциациите, които нарцистичните личностни черти имат с желанието за дигитални аватари (на себе си и на другите) в извадка от 1041 членове на израелската общност“⁹. Изследователите разграничават четири типа нарцисизъм сред участниците: „екстравертен нарцисизъм (характеризиращ се с асертивно самоусъвършенстване), антагонистичен нарцисизъм (характеризиращ се с отбрана и враждебност), невротичен нарцисизъм (характеризиращ се с емоционален дистрес) и общ нарцисизъм (характеризиращ се с опити на индивидите да подчертават превъзходството си над другите, като преувеличават общите си характеристики)“¹⁰. Резултатите от изследването показват, че нарцистичните личностни черти са свързани със страха от смъртта и желанието за символично дигитално безсмъртие¹¹.

Усъвършенстването на техниките за машинно обучение, на работата с големите масиви от данни и повишаването на възможностите на изкуствения интелект да копира и генерира все по-сложни шаблони позволяват създаването на още нови приложения и платформи, включително индивидуализирани чатботове, посредством които се прави опит да се имитират поведението, говоренето и писането на жив или починал човек¹².

Развитието на виртуалната реалност също спомага за още по-реалистичното взаимодействие между живите и дигиталните версии на починалите. След като губи 3-годишната си дъщеря, Янг Жисунг от Южна Корея се включва в проект на Вайв Студиос, чиито техници синтезират гласа на детето, като използват лични записи, направени и предоставени от неговата майка¹³. Тялото и лицето на детето са реконструирани и майката успява да се „свърже“ с починалото момиче благодарение на прогреса на виртуалната реалност. Майката заявява, че е усетила някакво спокойствие след срещата с виртуалния клонинг на детето си.

Фиг. 4. Взаимодействието на скърбящата майка Янг Жисунг с дигиталното копие на починалата й дъщеря посредством виртуална реалност.

Въпреки това подобни случаи изострят нуждата да се дебатира относно етичната отговорност на разработчиците на подобни технологии, за да се планира редуцирането на потенциални вреди, които могат да бъдат продукт на дигитални възкресения. По време на своята скръб хората са по-уязвими и по-податливи на въшни влияния. Остава актуален въпросът нужни ли са някакви регулации на подобни експерименти, а освен това са необходими много задълбочени изследвания за позитивните и негативните ефекти от дигиталната некромантия. Етичните съображения предполагат задълбочен анализ дали на един по-разширен пазар на подобни услуги някои търговци не биха комерсиализирали скръбта по един недостатъчно хуманен и обезпокояващо циничен начин и така биха могли да навредят на хората, които решават да използват дигитални инструменти за свое успокоение, за справяне с тъгата и болката. Всъщност не е и ясно дали скърбящите лица не биха развили някаква нездравословна зависимост при срещите си с дигиталните двойници. Възможно ли е тъгуващите хора да започнат да използват интеракциите с тези симулативни нечовеци, наподобяващи визуално и гласово техните мъртви близки, като „дигитален антидепресант“? И какви биха били последиците в социален и психологически план? Споменатото по-горе изследване на Джеймс Хътсън и Йеремия Ратикан разглежда етичните проблеми, свързани с неприкосновеността на личния живот, съгласието и търговската печалба. Според двамата изследователи комерсиалният интерес на компаниите повдига въпроси относно запазването на достойнството и уважението към паметта на загиналия човек, както и поражда съмнения за експлоатация на събраната информация за починалия без неговото съгласие.

Конкретният пример с Янг Жисунг поставя и множество други етични дилеми. Дали не е нарушена автономията на детето? Дали то би искало да има такъв дигитален двойник? Важен е и въпросът за запазването на идентичността на починалия човек.

Научният сътрудник и докторант в изследователската група „Етика на изкуствения интелект“ в университета в Оснабрюк Нора Фрея Линдеман използва твърденията на изследователите Оман и Флориди относно т.нар. информационно тяло на дадено лице, което „представлява всички негови информационни и цифрови следи, които формират неговата самоличност, тъй като съдържат цялата (или поне по-голямата част) от съответната лична информация“¹⁴. Оман и Флориди съзират опции търговските интереси на компаниите да доведат до определени манипулации с цел генериране на по-високи печалби. Ако такова нещо бъде осъществено, е възможно съзнателно или не да се променя информационното тяло на лицето, като двамата гореспоменати изследователи привеждат довода, че лице, което е било интровертно, е възможно да бъде представено посредством чатботовете като по-екстровертно. Това би създало възможност да се задържи вниманието на потребителя за по-дълго време, както и новата дигитализирана версия да се различава чувствително от оригинала, което е възможно да се възприеме като подмяна на идентичността на загубилия живота си човек.

Статията на Линдеман се фокусира върху автономността и достойнството на опечалените. Тя разглежда Deathbots като „интернет-активирани техно-социални ниши“. Според нея взаимодействията на опечалените с тях, подобно на всички онлайн интеракции, „имат потенциала да оформят афективните състояния на потребителите“¹⁵. Изследователката акцентува също така на мнимата псевдовръзка между опечалените и починалите. Разгледан е и следният случай: Стела, скърбяща внучка за своята починала баба Джийн, всяка вечер разговаря с индивидуализиран чатбот на смъртта/скръбта, който е виртуално копие на бабата. От заключенията на Крюгер и Ослер, описани от Линдеман, става ясно, че Стела се чувства по-сигурна, когато споделя с дигиталната симулация на баба си, но се създава усещането, че връзката с мъртвия човек е постоянна¹⁶. Деликатната граница между изкуственото и реалното бива нарушена, като мисля, че би било полезно да бъде проучено докъде може да стигне желанието за бягство от суровата действителност, съгласно която е ясно, че човекът вече е починал, а утехата, намерена в комуникацията с чатботовете на смъртта, е възможно да допринесе за някакви по-тежки психологически поражения, ако технологията бъде използвана за прекалено дълъг период от време. Докато Крюгер и Ослер определят потенциала на връзката между чатботовете и опечалените за позитивна, Линдеман заема противоположната позиция и алармира за силната емоционална зависимост, проявена от скърбящата Стела, към комуникацията с дигитално пренесената „същност“ на починалата баба Джийн. Линдеман отбелязва, че „поради капацитета си за формиране на афекти и въздействието им върху процесите на скърбене, ботовете на смъртта могат да нарушат емоционалното и психологическо благополучие на своите опечалени потребители“¹⁷. Изследователката изтъква необходимостта да се осмисли антропоморфизацията на технологичните устройства, както и да се дебатира относно едностранчивата емоционална връзка между скърбящите и дигиталните аватари на починалите, защото според нея съществува риск свързването с дигиталните агенти да се отрази на връзките на потребителите на този вид услуга в реалния живот. Изследванията и анализите на концепцията за смесената реалност¹⁸ са все още в зародишен етап, но с огромен потенциал за утвърждането на етичните съображения и осмислянето на тяхното значение за сложния и динамичен процес на сдвояване на реалността и дигиталния свят.

В статията си „Постдигитален живот след смъртта“ Маги Савен-Баден размишлява дали дигиталното безсмъртие е неотделимо от биологичното/човешкото съществуване. Тя анализира твърдението на Гидънс, че „агенцията е капацитетът да правиш разлика“¹⁹ и според смисъла, вложен от известния социолог, технологията не може да бъде възприета като самостоятелен агент. Според Шери Търкъл, професор по социални изследвания на науката и технологиите в Технологичния институт в Масачузетс, компютрите не са просто обекти, които правят живота ни по-ефективен, а са обекти, които са тясно свързани с нашия социален и емоционален живот²⁰. Търкъл твърди, че компютрите променят не само това, което правим, но и начина, по който мислим за света и себе си. Социологът Масимо Айролди представя тезата, че алгоритмите трябва да бъдат разглеждани като субекти в отношенията си с хората, като изтъква нуждата от възникването на социология на алгоритмите²¹.

Тези мнения сигнализират за нуждата от преосмислянето на ролята на технологиите и актуализирането на етичните ни разбирания за света.

 

3. Заключение

Възможностите за „продължаване на живота“ чрез технологични иновации като дигиталната некромантия имат потенциала да променят радикално социокултурния пейзаж, както и се очаква да имат сериозно психологическо въздействие, което ще трансформира разбиранията за живота, смъртта, реалността и социалния живот, ще усложнява, обогатява и ще ни изправя пред нови предизвикателства, като се създават и усъвършенстват нови форми на отношения между живите и дигиталните версии на починалите. Ключови остават някои етични въпроси, свързани с поверителността на данните, зачитането на мнението и предоставянето на вярна информация на участниците в този процес на дигитализация, защита на идентичността и автономията, отчитане на опасностите, произтичащи от този сложен процес, изготвяне на стратегии за редуциране на вредните влияния, нови анализи на психосоциалните ефекти, стъпващи на актуални данни от изследвания.

Разбирането и справянето с етичните дилеми, произтичащи от употребата на изкуствения интелект за дигитално съживяване на починали лица, е от решаващо значение за развитието на този специфичен вид дигитално безсмъртие. Като се ориентира към разгледаните етични съображения, полето на дигиталната некромантия може да си постави за една от своите цели да балансира технологичния напредък, да подкрепя състраданието и етичната отговорност, като в крайна сметка допринася за запазване на достойнството както на живите, така и на починалите.

 

Библиография:

1. Мансфийлд. К. 2021. Бъдещето накратко. София: Книгомания, с. 54.

2. Airoldi, M. (2022). Machine habitus: Toward a sociology of algorithms. Polity press.

3. Besser, A., Morse, T., & Zeigler-Hill, V. (2023). Who wants to (digitally) Live forever? the connections that narcissism has with motives for digital immortality and the desire for digital avatars. International Journal of Environmental Research and Public Health, 20(17), 6632. https://doi.org/10.3390/ijerph20176632.

4. Bouc, A., Han, S.-H., & Pennington, N. (2016). “why are they commenting on his page?”: Using facebook profile pages to continue connections with the deceased. Computers in Human Behavior, 62, 635–643. https://doi.org/10.1016/j.chb.2016.04.027.

5. Giddens, A. (1984). The constitution of society. Cambridge: Polity Press.

6. Hutson, J., & Ratican, J. (2023). Life, death, and ai: Exploring digital necromancy in popular culture—ethical considerations, technological limitations, and the pet cemetery conundrum. Metaverse, 4(1), 12. https://doi.org/10.54517/m.v4i1.2166.

7. Krueger, J., & Osler, L. (2019). Engineering affect: Emotion regulation, the internet, and the technosocial niche. Philosophical Topics, 47(2), 205–232.

8. Lindemann, N. F. (2022). The ethics of ‘deathbots.’ Science and Engineering Ethics, 28(6). https://doi.org/10.1007/s11948-022-00417-x.

9. Savin-Baden, M. (2019). Postdigital Afterlife? Postdigital Science and Education, 1(2), 303–306. https://doi.org/10.1007/s42438-019-00056-9.

10. Savin-Baden, M., & Burden, D. & Taylor, H. (2018). The ethics and impact of digital immortality. Knowledge Cultures. 5. 178-196. 10.22381/KC52201711.

11. The science of immortality – John templeton foundation. (n.d.-a). https://www.templeton.org/wp-content/uploads/2021/02/JTF_Immortality_fnl.pdf.

12. Turkle, S. (2005). The second self: Computers and the human spirit (2nd ed.). Cambridge, MA: MIT Press.

13. Turkle, S. (2011). Alone together. New York: Basic Books.

 

Интернет източници.

1.https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9D%D0%B5%D0%BA%D1%80%D0%BE%D0%BC%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B8%D1%8F

2. https://eternime.breezy.hr/

3.https://btvnovinite.bg/lifestyle/liubopitno/majka-vidja-pochinaloto-si-dete-blagodarenie-na-virtualna-realnost.html

4. https://www.youtube.com/watch?v=X8EiTfOggbI

Бележки под линия: