Тероризмът като патология?

(статията е публикувана за пръв път в сп. „Критика и хуманизъм“, кн. 17, бр. 1, 2004, 143-154)

Спомням си как един мой чичо, напет и стриктен висш военен, ми направи забележка: „Мойто момче, самолетите не хвърлят бомби, а ги пускат. Партизаните ги хвърлят”. Не мога да си обясня защо каза „партизани”, а не примерно „войници”. Навярно защото понятието „партизани” е толкова тясно, че предварително изключва възможността да включва дейности като „пускане” на бомби. Не ми се искаше да загубя семантичната война, затова реагирах, като пренесох разговора в полето на нова тема: „А терористите? Те хвърлят или пускат бомбите?” Чичо ми се замисли и загадъчно приключи разговора: „Зависи. Ама ще ти обясня като се пенсионирам”.

От тогава не ме напуска усещането за неяснота, съпътстваща проблема за тероризма. Тя прилича на неопределимостта на съдържанието на „чужденеца”, за която говори Зигмунд Бауман. Според Райнхард Козелек ние си служим не само със симетрични противоположности (каквито са приятел-враг), но и с асиметрични противоположности (гърци-варвари, християни-езичници, свръхчовеци и непълноценни човеци). Бауман настоява за нещо повече[1] – че има и понятия, които „стоят напреки”, не се вписват в порядъка на класифицирането и категоризирането и им липсва всякаква противоположност. Такова е понятието „чужденец”. Смятам, че това в пълна сила се отнася и за тероризма.

В едно от най-значимите съвременни изследвания по темата тероризъм се казва: „Тероризмът се проявява в брутални диктатури, каквито са нацистка Германия и сталинска Русия, сравнително рядко, и то най-вече заради това, че репресията в тези режими е направила невъзможно организирането на терористите”[2]. Иначе в по-стари и станали класически текстове откриваме друго: „Това, че страх и ужас (fear and horror) обхващат и пронизват без каквито и да са ограничения във времето всички области на живота, е особено важно за функционирането на тоталитарния терор”[3]. Нека оставим настрани въпроса, дали предизвикването на постоянен страх и ужас е визитна картичка на тоталитарен терор[4]. В случая за мен е важно, че в разстояние на 30-40 години е настъпила промяна в разбирането на връзката „държава-терор”. Ако традиционно режимите на якобинците, болшевиките или националсоциалистите са били описвани като вътрешно свързани с терор, в днешно време терорът е запазена марка само на не-държавни инстанции. Възможно е, разбира се, и друго тълкувание и двете приведени дефиниции го позволяват: определяща е разликата между терор и тероризъм. Така държавите могат да упражнят и дори да упражняват терор, но не и да са терористични. Именно тази невъзможност държавата да е терористична ме кара да се доверя на Бауман, че и тук си имаме работа с понятие без контрапонятие. По-долу искам да обсъдя диспропорциите в самото съдържание на понятието в четири аспекта: раздвоеността на действието, ролята на терора, връзката с държавността и отношението с други суб-национални актьори. При това не смятам да оправдавам или да осъждам тероризма. Намерението ми е аналитично-прояснително.

(а) Тероризмът безспорно е действие, и то извършено на практика; само като изключение то може да е заплаха, непреминаваща в открито насилие. Също като повечето стандартни действия то включва средства и цели. Разбира се, често пъти целта е неясна или се е загубила, а самото действие изглежда самоцелно. Но въпреки това разполагаме с добри основания да приемем, че тогава става дума за отклонения и че в нормалния случай на терористично действие целта му е ясна, актуална и изпълнима. Нека също така приемем, че изборът на средства за постигането на набелязаната и важна цел е толкова стеснен, че няма възможност и дори няма смисъл да обсъждаме алтернативи, избягващи терора. С други думи, нека се опитаме да направим дисекция, без да прибягваме до оценки. Все пак нали обсъждаме едно насилствено действие като такова.

На този етап на анализа можем да обобщим, че посочването на средства и цели е недостатъчно за улавяне на спецификата на терористичното действие. Много от действията са комплексни; такова е и разглежданото. От раждането на утилитаризма насетне съпътстващите обстоятелства, следствията и страничните последици са престанали да бъдат нещо пренебрежимо. И именно напомнянето за тях прави уместна илюстрацията на проблема, който имам предвид.

В множество филми за терористи акцията им е посветена на освобождаването на задържани другари. Само че тук бойните действия не са насочени директно срещу мястото, където се държат пленниците, или към онези, които ги пазят, а към нещо друго и странично; например отвличат се заложници. Значи тероризмът предполага по необходимост помощни средства или междинни цели. И решаващото тук е, че именно те са важните. Също както някои далеч по-безобидни действия не са препоръчителни, защото неблагоприятните странични последици от тях са по-силни от благоприятните им следствия, така при тероризма индиректността спрямо основната цел и въвличането на по-широки кръгове участници са изворът на смущаваща несъразмерност[5].

Това е първият момент, който прави тероризма да изглежда патологичен като действие. При него някакво предизвикано събитие, помощно и междинно по своята същност, е станало всеобемащо, засенчило е целта и е сменило адресатите. Напротив, за нормалните действия смятаме, че такава смяна на акцента е недопустима или нежелателна. За тероризма тя е неизбежна. Така в самата си сърцевина той е дебалансиран и оставащ извън стандартите дори за насилствено действие.

(б) Преди деветдесет години, в неделя на 28 юни 1914 г. в Сараево в 10:35 часа един младеж на 18 години на име Гаврило Принцип стреля по Франц Фердинанд, наследник на австро-унгарския престол. Първият изстрел е неточен и засяга смъртоносно в стомаха седящата до него в автомобила съпруга Софи. Изстреляни са общо два куршума, вторият от които попада във врата на Франц Фердинанд и той също умира. Стрелецът прави опит да се простреля в главата, но пистолетът „Браунинг” засича и той е заловен. Поради непълнолетие не е осъден на смърт, а е заточен в подземията на крепостта в Терезиенщад, където умира от костна туберкулоза на 28 април 1918 г., шест месеца преди разпада на Австро-Унгария и края на войната, отприщена от неговите два изстрела.

Един добре познат класически атентат. Точна илюстрация на насилническо действие, съпътствано от множество и разнокалибрени следствия и странични последици. И все пак в случая – ако са приемливи разсъжденията ни дотук – нямаме работа с тероризъм. Целта на атентатора е пряка и добре фокусирана, а също така, въпреки горчивия вкус на констатацията, косвено засегнатото лице спада към областта на предвидимите и допустими вреди. При цялата бъркотия след атентата и паниката на охраната, публиката запазва самообладание и обезврежда самоубиеца.

В случаите на терористичен акт имаме други особености и вече е крайно време те да бъдат упоменати. Става дума за невинно засегнатите. Дори: не просто случайни, а именно невинни, и не само невинни, а произволно-непредвидими!

По-горният пример с взетите заложници с цел свободата на другари-съзаклятници би бил чиста форма на изнудване, ако отвлечените са точно подбрани, например близки роднини или сподвижници на противниковата страна, притежаващи висок обществен ранг. За тероризма е особено важна непредвидимостта. Така случайността на невинно засегнатите надскача всяко очакване, опиращо се на каузални или вероятностни предположения. Тази алогична лотария превръща всеки и всички в потенциална жертва. Именно това ражда усещането за терор – разпростирането на страх и ужас с помощта на насилие, за което свидетелства етимологията на думата в латинския език. По този начин раздвоенията в царството на целите и в царството на средствата, което се изтъкна в (а), и [пре]акцентирането върху помощните, вторичните и междинните сред тях тук се разкриват не само като по-ярки, а като ослепяващи и засенчващи всичко останало.

Така стигаме до следващия аспект на патологията в съдържанието на терористичното действие. За едно нормално действие е в сила, ефективността му да зависи от силата на предвижданията. При тероризма имаме парадокс. Колкото е по-голяма непредвидимостта на пряко засегнатите (случайни и невинни), толкова по-голяма е надеждата, че крайната цел е постижима. Такава е коварната логика на терора: тоталната възможност всеки един момент всеки един да се окаже жертва е същинското основание за ефективност на набелязаните цели. Но именно тази дифузия на действието превръща на практика целта от фокус в убежна точка на хоризонта на очакванията. Терорът, който е индуциран в страничните вериги на въздействието, трябва едновременно да се разсее повсеместно и без утечки да предизвика резонанс, който да се акумулира и да се върне канализиран в главната верига, така че да не я разкъса или блокира, а единствено да я активира. Подобна противоречива зависимост е проблематична за света на физиката; за света на хората тя е крайно рискована.

Дотук описанието приличаше на системно-функционалните. Ако за момент си представим терористичното действие като комуникативно[6], не можем да пропуснем, че посланието му адресирано към едни, а на практика се чува от други. Дори то трябва да се чуе от другите (колкото повече са те, толкова по-добре), за да бъде възприето от адресатите си. Но комуникацията лесно се задръства. Това се случва много често, когато ефектни и прекалени по формата си изявления изместват изказаното съдържание. Заговорените събеседници лесно губят интерес, ако говорещият се отклонява към други теми и други участници в комуникацията. При тероризма като опит за комуникативно действие това е обичайна практика. Накрая от страна на самите терористи сякаш липсва готовност да се изчака и изслуша отговора на отсрещната страна; посланието е (буквално) изстреляно и веднага с това опитът за комуникация е прекратен, защото не се чака отговор, а ответно действие. Въпросите са неподатливи за интерпретация и очакват само да им се отвърне с пряко действие; отговорите не предполагат рецепция, а само реакция, доколкото са връхлитащи.

Взривяването на логиките на системата и на комуникацията продължава и на още едно ниво, характерно за съвремието ни. Непредвидимостта е обратно пропорционална на медийното отразяване и инсцениране. Парадоксалното е, че тъкмо поставянето на неясното в светлината на прожекторите засилва неяснотата. Формата надделява напълно над съдържанието. От това печели само логиката на терора. Телевизионният спектакъл на 11 септември 2001 г. не проясни ставащото, но затова пък засили многократно въздействието му. Затова при тероризма медиите играят сякаш ролята на адвокати на дявола.

Ако сега обобщим разгледаните особености, бихме могли както да предложим дефиниция що е терористичен акт, така и да прокараме разделителна линия спрямо сходни явления, но различни от него. Абсурдно е всяка самоубийствена акция – защитна или нападателна – да бъде смятана за терористична. Би било признак най-малкото на небрежност, ако се заличава разликата между актове на тероризъм, от една страна, и на атентат или изнудване, от друга страна. Прякото действие (на атентатора) или пряката връзка на действието с целта (на изнудвача) налагат зачитане на категориалната разлика и специално отношение към действията на терориста, които предизвикват неконтролируем страх и ужас у произволно засегнати. Вече неведнъж се спомена проблемът за съпътстващите (колатералните) вреди. При тероризма те са не само непредвидими по отношение на размаха и на адресатите, но и специално са насочени към невинни хора. Това позволява да видим сериозната разлика между акциите в Сараево (1914 г.) или в Кербала (2003 г.) и тези в Ню Йорк през 2001 г. Определящ е не броят на жертвите, а наличието или липсата на дисбаланс между средства и цели и ролята на невинно засегнатите.

(в) Тук стигаме до сърцевината на историята, спомената в началото: връзката тероризъм-държава. Съгласно законодателството на САЩ тероризмът е „умишлено, политически мотивирано насилие, извършено срещу невъвлечени във военни действия цели от страна на суб-национални групи или на тайни агенти”[7]. Както и да се тълкува определението, е ясно, че държавите (като такива) не могат да са терористични. Тероризмът е присъщ на социално-политически актьори от друг калибър. За държавите е запазена марка… антитероризмът.

Но от предложения дотук анализ не може да се изведе подобно следствие. Навярно ще се окажат по-прави повечето от дългогодишните изследователи на проблема, които заключават по отношение на терминологията, че множеството открити значения са изличили напълно смисъла ?. Но такава съдба изживяват и други понятия. Това, разбира се, не ги прави негодни за употреба. Проблемът е, че вече не служат за категоризиране, а за етикетиране. Това е и следващата стъпка в посока на отклонение от нормалното функциониране на понятията.

Затова смятам за нужно да погледнем на някои държавни практики през призмата на онези характеристики на терористичното действие, посочени в (а) и (б).

В нощта срещу 27 юни 1941 г. вследствие на бомбардировки от въздуха в Хамбург загиват 41 хиляди мирни граждани; общият брой на този тип жертви през войната е 635 000, 75 000 от тях деца. Подобни са резултатите от пуснатите през 1945 г. над Хирошима и Нагасаки атомни бомби. В бомбардировките през 2002 г. срещу режима на талибаните в Афганистан загиват около 5000 мирни граждани; жертвите в атентата срещу кулите близнаци на Световния търговски център през септември 2001 г. са около 3000. Колкото и по-прецизни да стават оръжията, не са малко статистиките, които свидетелстват, че в процентно отношение количеството на жертвите сред мирното население се увеличава и че в началото на ХХ век това са били 25%, а в края са стигнали 75% от общия брой.

Като се изходи от свойствата на терора – повсеместен страх и ужас по всяко време – не може да се приема, че той е дело само на актьори от по-ниско ниво от това на държавата. Затова атентати, партизански и военни действия, но и цели режими (тиранични, авторитарни или тоталитарни) могат да се окажат склонни и сродни с терора. Понякога се предлага следното разграничаване: в едни случаи терорът (трябва да) действа спъващо на населението, а в други случаи терорът (трябва да) действа подбуждащо на населението. Хитростта на подобна дистинкция цели да покаже, че държавният терор бил единствено спъващ – какъвто го познаваме от тоталитарните режими. Но въздушните бомбардировки на Кралските въздушни сили под командването на генерал А. Харис срещу националсоциалистическа Германия са елемент от стратегия, от цялостна програма. Нейната цел е видна от дефинирането ? от Военния кабинет на Великобритания през 1942 г. и от оправдаването ? лично от У. Чърчил като moralbombing. С названието се има предвид както поучаване на германското население, така и прекършване на духа му, т.е. не морално оправдание на действията, а деморализиране на противника. Самото бомбардиране на мирни обекти не е крайна, а междинна цел; крайната е обръщане на самото население срещу управлението. Впрочем този ефект е постигнат в Италия през 1943 г. Такива са част от намеренията и във войните на НАТО срещу Югославия през 1999 г. и на коалицията на желаещите срещу Ирак през 2003 г. Споменатите войни – въпреки нивото на технологиите – родиха не само в медийното пространство проблема за „съпътстващите вреди”. Но нали именно раздвояването на целите и произволността на невинно засегнатите са основни за терористичните действия. Затова не намирам основания държавите да се изключват от кръга на възможните заподозрени. Смятам, че има не само държави на терора, но и терористични държави. Принципите на справедливата война, в случая пропорционалността на действията (necessitas), тяхната уместност и ефективност, се отнасят за всички участници![8]

Разликата между не-държавен и държавен тероризъм е съвсем друга, а именно: доколко подобно действие има алтернативи. Това е темата ultima ratio, позната от дебатите около справедливата война. Нека наречем този аргумент „Креон-Антигона”. Прочутият сблъсък в най-известната трагедия (според Хегел в Естетика) е подлаган на не по-малко тълкувания от тероризма. Моята идея е, че Антигона има много по-малко опции в избора си. В общия за двамата свят тя не познава и не може да играе политически роли. За разлика от нея Креон знае какво е да си държавник, но е забравил, че е също така и човек. По подобен начин стоят и нещата с аргумента на терориста, че няма друга алтернатива. В това отношение държавните субекти имат далеч по-малко право на извинение и оправдание, но на практика – заради идеологическата употреба на понятието – в официалната политика се настоява за обратното.

След като веднъж сме се докоснали до критериите за справедлива война и тероризмът е бил преценен като действие относно пропорционалността и алтернативността му, оценката трябва да продължи по-нататък. Едно от най-важните условия за определяне на една война като справедлива или несправедлива е основанието ?, causaiusta. Защитата при нападение е образцовото (позитивно) оправдание, но не и единственото. Сред останалите особено място заема темата за „извънредното и крайно бедствено положение”. С нея винаги се има предвид някакво изключение, което суспендира временно валидността на общи политически и дори морални положения[9]. В книгата на М. Уолзър, посветена на войната, въпросът е засегнат и илюстриран чрез събития от Втората световна война[10]. На моменти в изложението дори бомбардировките, за които стана дума по-горе, изглеждат оправдани на фона на катастрофата, очертаваща се при победа на нацистка Германия: справянето с политическите противници, холокоста и другите форми на геноцид, заплахата срещу цивилизацията изобщо[11]. Как обаче да се оправдае пускането на атомни бомби над Хирошима и Нагасаки, след като по онова време нито Япония е имала шансове да спечели войната и да наложи господството си, нито изобщо някога е имала амбициите на Германия за нов световен ред, дори за промяна на естествения ред. Тук законите на аритметиката не работят; оправянето на грешка с грешка не води до положителен резултат.

Преди да премина към последния критерий на справедливата война – легитимната инстанция, auctoritas principis – искам да направя равносметка относно другите три: necessitas, ultima ratio, causa iusta. Смятам за добре обосновано положението, че диспропорционалността на насилствените действия засяга както индивидите и групите, така също държавите и народите. Освен това, заради разпореждането с по-големи ресурси, държавите би трябвало да са по-малко оправдани, ако прибягват до тероризъм, в сравнение с групите и отделните лица. На пръв поглед това положение смущава. Но нима фактът, че държавният тероризъм е сравнително по-рядко явление, не говори в полза на тезата? Именно защото пред държавата има повече опции, тя ги използва гъвкаво. Липсата на свободно пространство за маневриране превръща по-лесно индивидите в бунтовници или въстаници, но също така и в терористи. От своя страна критерият за справедливото основание също не дава предимство на ранга, който заемат социалните актьори. В противен случай никоя освободителна борба не би имала оправдание.

(г) Класическите модели в защита на справедливата война дават това право буквално и единствено на държавите. Става дума за auctoritas principis.

Но в крайна сметка само повърхностният прочит на теорията за справедливата война отбелязва, че тя е защитна и се води от идеята за самосъхранение, за запазване и продължаване на наличната форма на независима държавна организация, на която се радва дадена общност. По-задълбоченото вникване в аргументацията – още при Августин – открива, че с тази теория се има предвид правният порядък, неговото съхраняване или възстановяване. Борбата с неправдите е далеч по-обемно понятие, отколкото запазването на държавност. И дори когато М. Уолзър изтъква на преден план държавната независимост, той има предвид политическата общност и възможността за адекватно членство в нея, а не толкова външната проява на държавност.

Проблемът с тероризма обаче е в патологията, произтичаща дори ако приемем, че не само държавите, но и групи и индивиди имат оправдание да водят война. В качеството си на субект на военни действия, по-малък по обем от държавата, терористите не могат да претендират за легитимност понеже мястото е заето. Легитимен субект на такова военно действие са партизаните. Ето как стигнахме отново до загадъчния отговор на чичо ми, споменат в началото. И понеже разговорът ми с него продължава да се отлага, тук ще се опитам да дам собствено тълкувание.

Доколкото мога да преценя, за пръв път в историята става дума за партизани през 1808 г., като се има предвид определена форма на борба на испанското население срещу Наполеон. Тогава се ражда и употребата на думата guerilla, която значи буквално „малка война”. Същата семантика се открива и в „партизанин”, доколкото и там става дума за част, part. Политическият партизанлък (или партизанщина) е по-нататъшно раздробяване на съперничеството между партиите, т.е. на вече етаблирани като отделни страни, ръководещи се от обща програма. Следователно от самото начало партизаните са войници, а действията им – война, макар и водена от малки групи и на малки порции. Затова пък течаща продължително време и непрестанно. Партизанските войни много рядко включват „решаващо сражение”. Друга обща характеристика е възможността партизанското движение да се трансформира в регулярна армия.

Отново книгата на Уолцър предлага и други характеристики на партизанското действие: тактика на изненада и организация на бойните действия там, „където живеят”[12]. Ако изненадата е характерна за всяка война, а постоянното ? прилагане като тактика да е твърде слаба отлика за партизанските действия, то воденето на бойни действия у дома е важно. То обяснява и връзката на партизаните с местното население. Най-често цивилните не се закачат от партизаните, но се използват, което от своя страна предизвиква противника към наказателни мерки срещу цивилните. Така партизаните – въпрос на гледна точка – прехвърлят вината или стават косвено виновни за дискриминацията на невинните[13]. Но пък спечелят ли ги на своя страна, правото идва при тях, а правителството остава на страната на неправдата[14]. По този начин критерият за справедливост преминава напреки през партизанските действия и ги разсича в съответствие с приемливостта и подкрепата от страна на мирното население. Дали това се отнася и за тероризма?

Друг невоенен обект, цел на партизанските действия, е във фокуса на саботажите. Саботажът е такъв тип действие, което не е централно за една война. То е насочено към спомагателни фактори, имащи обаче голямо значение за функционирането на системата. Част от тях са военни, други играят много по-мащабна роля за организиране на живота изобщо и в частност на комуникациите и инфраструктурата. Въпреки че саботажните актове не са прицелени в „сърцето на врага”, те са много добре фокусирани, а ефективността им е прецизно предвидена.

И сега като се насочим към главната тема, тази за тероризма, се вижда, че саботажът засяга по-скоро материални цели, отколкото граждани, и че търсената ефективност при него е пряка и калкулируема. Страхът и ужасът не са задължителни за саботажа и затова ефектът му не е толкова символен, колкото последиците от тероризма. Различно е и посредничеството на медиите. Също така, за разлика от партизаните, терористите не разчитат на мирното население; напротив инструментализират го в максимална степен. И това е в сила дори за етнически мотивирания тероризъм. Терористите не отвоюват свободна територия, не се опитват да вземат властта, те винаги остават без място. Това се отнася дори за мрежата Ал Кайда. Както в електронната мрежа, така и там свободните пространства са виртуални.

Разбира се, тероризмът не се изчерпва с действието на актьорите – на отделните терористи, той включва и системното обединяване на действията им, както и преплитането им с действията на другите. В светлината на този проблем може да се обърне внимание и на въпроса за интернационализиране на тероризма. След Втората световна война всеки тероризъм има международен отклик. Но има решаваща разлика дали интернационализирането е чрез запознаване на обществеността и на международните органи и чрез апелиране към тяхната съпричастност (какъвто е случаят с тероризма през 40-те и 50-те години), или за пренасяне на действията в чужбина, чрез съдействие между различни терористични организации или чрез даване на държавен подслон и осигуряване на закрила (какъвто е случаят с тероризма след 60-те години на ХХ в.). По парадоксален начин и преплитането на тероризъм с религия също е в полза на идеята, че действията на терористите не са от порядъка на действията, характерни и релевантни към национално-отговорното поведение.

От всичко казано се вижда защо тероризмът се смята за патологично отклонение. Терористите са изопачена форма на суб-националните актьори – партизани, бунтовници, въстаници – имащи право на военни действия. От което следва, че за държавата е несвойствено да бъде терористична; единственият ? досег с тероризма е като води антитерористична война. Така тероризмът се оказва „понятие без контрапонятие” (Бауман).

И след като тероризмът е бил дискредитиран терминологически, става лесно да му се вмени непочтеност, да се защитава тезата, че терористите са слаби и страхливи[15]. На помощ идват историческите справки. Езиковедите откриват, че за две от формите на тероризъм липсват думи в европейските езици и те са пренесени директно. Става дума за самоубийствените атаки, дело на камикадзе или на assassin[16], т.е. на „коварен убиец” или на „наемен убиец на публично лице”. Именно това са буквалните значения на думата, а не „атентатор”, както изглежда побългареният ? вариант в съответния филм с А. Бандерас и С. Сталоун! Светогледите, намерили израз в тези форми на поведение, се възприемат и схващат от гледната точка (най-вече) на Запада не като саможертва, а като обезценяване на живота – на собствения и на другите. Не случайно етимологията на assassinсе свързва заради звуковата прилика с хашиш, особено като се има предвид, че членовете на сектата през XII–XIIIвек са употребявали стимуланти преди да се хвърлят в битка срещу кръстоносците и умишлено са целели предизвикването на страх и ужас. Но дали с това не се забравя, че съвремието ни познава съпоставим брой западни терористични организации? Заради повличането на други в смъртта и заради членството в организация – и едните и другите – не се побират в социалната типология на самоубийствата, предложена от Е. Дюркем[17].

Разбира се, че самоубийствените атентатори, за които стана дума, са явление и продукт на определена социо-културна среда. Един камикадзе е немислим без кодекса на вярност и чест, присъщ за японското войнство; за него е определяща културата на срама, заради която именно оцеляването му е равносилно на опозоряване. Един assassinе не само член на съответната секта, но и изповядващ религия, в която – съгласно определени тълкувания – имат важно значение свещената война и мъченическата смърт. Но и двете форми на насилие са по-скоро атентаторски, а не терористични. Самоубийствата сред враговете не е тъждествено с въвличането на невинни и безразборното им пожертване. Ето защо смятам, че тероризмът не заслужава при определянето му такова смесване на категоризиране с дисквалифициране и стигматизиране[18].

***

От казаното можем да изведем следствието, че тероризмът безспорно има своята специфика. Проблемът е, че той се използва като етикет за дискредитиране на противника. Затова „нашите” са бунтовници, а не-„нашите” – терористи. Тероризмът е като загуба на невинност, неизличима дамга. Онзи, който веднъж е извършил терористичен акт, остава терорист завинаги, независимо дали последващите му действия на борба вече не са терористични.

Само че тази логика има и странен бумерангов ефект. Тези, които страстно защитават каузата на антитероризма, на практика се придържат към двоен стандарт. От една страна, те поддържат мир между себеподобните, между равните по ранга си държави и едновременно с това, от друга страна, продължават да воюват, само че не срещу държави. Не само тероризмът е отклонение от формите на война. Фактически и антитероризмът е лозунг, с който много лесно се представя едно поведение като не-военно, като нещо, приличащо на борбата с вредители[19]. Впрочем борбата и най-вече защитата от тероризъм е не военна, а полицейска!

Ако обаче изходим от принципите за справедлива война, ще видим, че основният аргумент за тероризма като суб-национална форма на насилие е несъстоятелен. Чрез него се предизвиква асиметрия, позволяваща безкритично отношение към определени форми на държавна политика.

И ако се откажем от асиметрията, бихме могли да направим и решителната крачка, задавайки въпроса: има ли оправдание тероризмът? Опитът от националната ни история, струва ми се, би могъл да даде насока за някакъв отговор. Априлското въстание през 1876 г. е насилие, чиято главна цел – дори според думите на един от главните му ръководители (Бенковски) – е (или се оказва) предизвикване на ответно и много по-мащабно и безконтролно насилие и съответно разкриване на нелегитимността на властта. Далеч съм от мисълта да представя въстанието като тероризъм. Важна в случая е закономерността, с чиято помощ се изобличава и демаскира един режим. Такава е и логиката на едни от най-упоритите прояви на тероризъм (палестинският), чиято цел е да се подрони моралният статус на противника (неоционизмът[20]), след като бъде предизвикан да излезе от кожата си и да загуби контрол. По този начин вечните жертви биха се разкрили като палачи и биха загубили моралната война, в която иначе имат наследено предимство. След като логиката на определяне кой е терорист е стигматизраща, такава е и логиката на противопоставянето срещу нея. Защитата на унизения е демонстрация на чуждата низост.

Така може да се даде отговор на въпроса, кое оправдава – не морално, а под формата на аргумент и като политика – тероризма. Страхът и религията? Това обяснение е част от арсенала не за изясняване, а за дискредитиране на феномена. Бедността, съчетана с демографията на излишното население? Идеята има много поддръжници, защото изтъква на преден план безперспективността на живота и дава обяснение защо вече и жени стават терористки. Слабостта ? се вижда от свидетелствата, че повечето терористи не произлизат от най-долните социални слоеве. Така само унижението (в морално-психологически план) и липсата на демократически традиции (в социално-политически план) остават достойни кандидати за обяснение на корените на тероризма.

Казаното налага и реципрочния въпрос: има ли опасности от антитероризма? Лесно може да се види, че в измерението на фактичността антитероризмът може да заприлича на тероризъм. Но по-важно е нормативното измерение на въпроса. Всеки тероризъм по дефиниция пребивава отвъд границите на признатата нормативност. В борбата си срещу него антитероризмът би могъл да допусне – чрез формулата за крайното бедствено състояние, а по-късно и да оправдае – някакво извънредно законодателство. Именно тази възможност крие опасността антитероризмът да породи (доброволни и добронамерени) посегателства срещу основни принципи на демокрацията.

—

Проф. дфн Стилиян Йотов – катедра „История на философията“ към Философски факултет на Софийски университет „Св. Климент Охридски“

Бележки под линия:

[20]Ционизъм, който се стреми към разширяване на Израел отвъд границите, определени от ООН.