Софийски университет „Св. Климент Охридски”
Проблемът за неделимостта занимава юристите на континента от столетия и до ден днешен не е намерил еднозначно разрешение. Оскъдната уредба в нашия закон(ЗЗД) не спомага особено за разплитането на тази наистина необяснима загадка. В исторически план по тази тема са имали възможност да се произнесат едни от най-знаменитите юристи – Dumoulin, Pothier, Toullier, Laurent, Demolombe, Planiol, Capitant. В българската доктрина въпросът също е разглеждан от Д. Тончев, Н. Меворах, Д. Лиджи, Л. Фархи, Ив. Апостолов, Ал. Кожухаров и др.
Първият опит да бъде даден изчерпателен отговор на въпроса за неделимостта е на френския юрисконсулт Dumoulin (1500-1566). В своето съчинение „Extricatio labyrinthi dividui et individui” той се опитва да даде десет „ключа“ и три „нишки“ за излизане от „лабиринта“ на неделимостта, както самият той го нарича. Двеста години след Dumoulin Pothier резюмира неговия труд, но дали защото не са го разбрали тези, които са го чели, или защото той самият не е бил много ясен, е налице едно неточно тълкуване на учението на Dumoulin.
Френският граждански кодекс възприема резюмето на Pothier като основа при създаването на разпоредбите за неделимостта. По повод неточността на разпоредбите коментарът на Planiol е: “За да бъдем справедливи, трябва да добавим, че тия трудности в голяма степен се дължат на грешките на юрисконсултите преди Dumoulin, както и на тия след него, и които понякога твърде зле са предали главните идеи от неговата книга. Тук аз правя намек особено за Pothier, доверието към когото е накарало да се припише на тоя крупен юрисконсулт от XVI век един език, който не е негов[1]“
Тук е и моментът да отбележа, че поради оскъдността на сегашната законова уредба, ще ни се налага при съмнение да прибягваме до ЗЗД(отм.) от 1892г. Разпоредбите на стария закон за задълженията и договорите са почти буквален превод на съотвените такива във италианския кодекс, който пък от своя страна повтаря тези на френския.
Законът за задълженията и договорите урежда в своя чл. 128: „ Задължението е неделимо, когато това, което се дължи, е неделимо по своята природа или поради намерението на договарящите“.
Смисълът на чл 107 от ЗЗД(отм) е същият:
Чл. 107. Задължението е неделимо, когато то има за предметъ една вещь или едно действие, което не може да се дели на части(по своята природа[2]). Така също неделимо е задължението, което има за предметъ една вещь или едно действие, което, макаръ и да е делимо по своето естество, е престанало да бъде такова предъ видъ на начина, по който договорящите се страни са гледали на него(поради намерението на страните[3]).
От тези разпоредби можем да изведем заключението, че според нашия законодател има два вида неделимост – по природа и произтичаща от волята на страните. Ако приемем тази класификация, то вторият вид – неделимостта, произтичаща от волята на страните, ще трябва да бъде разделена на две подкатегории – неделимост на задължението и неделимост на изпълнението. За по голяма прегледност ще се придържам към разделението на Dumoulin, т.е. като три самостоятелни вида , което са възприели и повечето автори в доктрината.
Абсолютна неделимост
На първо място, това е абсолютната неделимост, individuitas natura vel contractu. Френският юрисконсулт я нарича още и необходима. Едно такова задължение не може да бъде разделено дори по волята на страните, то е изначално неделимо. Естеството на дължимото е такова, че е невъзможно разделянето както на материални, така и на идеални части. Примерите в тази насока не са много, а като най-утвърдени и безспорни се смятат сервитутите, ипотеката и залога. Разбира се, някои автори се опитват да оспорят абсолютността на тази неделимост[4] [5].
Не може да бъде споделено, че серивитутът е делим, защото може да бъде учреден с различна цел. Неделимостта не се изразява в обема на правата, които ще бъдат предоставени, а във факта, че веднъж учреден един серивитут, той не може да се разделя на части. Ако имаме учреден сервитут за преминаване, то той поради естеството си не може да се раздели на части, т.е. на два серивитута за преминаване с равни или неравни части.
По въпроса за неделимостта на ипотеката, трябва да се прави разлика с неделимостта на дълга. Това, че ипотеката е неделима, не означава, че и дългът е такъв[6]. В хипотезата, когато вече има учредена ипотека, то тя ще е неделима и ще продължи да тежи, независимо дали главното задължение се разделило активно или пасивно. Нейната функция е да обезпечи дадено вземане в неговата цялост, а фактът на разделянето на дълга на части не може и не трябва да разделя ипотеката, а още по-малко трябва да приемем, че тя ще служи като обезпечение само за едния от кредиторите. В този смисъл е и чл. 150 от ЗЗД[7].
По-сложен е въпросът при поемане на задължение за учредяване на ипотека, което обаче остава неосъществено поради смърт на длъжника. Ако приемем, че той оставя двама наследници с равни идеални части, то те длъжни ли са да учредят ипотеката върху целия имот заедно? Възможно ли е изобщо ипотеката да е учредена само върху ½ идеална част и кой следва да понесе неблагоприятните последици при едно евентуално осъждане за вреди? На този въпрос ще се върнем по-късно. Чл. 166 ал. 2 от ЗЗД казва, че ипотека се учредява само върху поединично определени имоти. В този смисъл въпросът, който е предизвикал разсъжденията на Планиол, вече е решен.
За залога ще важи казаното за ипотеката, като трябва да бъдат отчитани неговите особености.
Други примери за абсолютна неделимост, които са посочени в доктрината[8] са личните престации, предметни престации, които имат за предмет една неделима вещ, задължението за бездействие[9]. При престациите с оглед на личността авторите са единодушни. Тези задължения не се делят на части. Не можем да разделим един научен труд, без той да загуби стойността си. Професор Кожухаров дава пример с престирането на кон като престация, която е неделима по естеството си, но аз ще обърна внимание на този пример по-долу при задълженията, неделими в изпълнението. При престациите за бездействие също е безспорно, че не може да се извършва на части.
Вторият вид неделимост е т.нар неделимост на задължението, individuum obligatione. При този вид неделимост престацията, макар да може да бъде дадена на части, то страните гледат на нея като на неделима и едно частично изпълнение отново се оказва невъзможно. Dumoulin я нарича още и естествена, защото следва от нормалния ход на живота.
При неделимостта obligatione се цели един краен резултат. Той може да преминава през различни стадии и в този смисъл да може да се разделя, но страните се стремят към крайния резултат. Най-често даваният пример в тази насока е построяването на една къща. Тя може да бъде построена от А, Б и В изцяло, а може и да се построй етаж по етаж от А и Б, а В да построи покрива. Но ако задължението е уговорено веднъж като неделимо, то си остава такова и отговорността ще бъде спрямо крайния резултат.
Друга разновидност би било изпълнението на един струнен квартет. Дори да приемем, че договорът не е с оглед на личността, то престацията следва да се изпълни едновременно от музикантите, а не всеки от тях да престира по различно време. Всеки може да изпълни пълно своето собствено задължение, но тъй като престацията е неделима, всичко различно от първоначално уговореното ще се приравни на пълно неизпълнение.
От казаното следва, че тъй като за страните този вид неделимост по силата на тяхната уговорка се приравнява на абсолютната неделимост, то задължението не може да се разделя нито активно, нито пасивно. Това може да се обоснове и с факта, че тази неделимост произтича от естествения ход на нещата. Никой не иска къща, построена до втория етаж без покрив или струнен квартет, в който музикантите не свирят едновременно.
Третият вид неделимост е неделимостта в изпълнението, individuitas solutionе, определяна още като случайна. Тя съществено се различава от първите два вида, при които правните последици са различни, но най-лесно се смесва с втория вид, неделимостта в задължението. И тук неделимостта произтича от волята на страните, но тя е по-скоро случайна. Сам по себе си предметът е делим, от естеството на нещата не следва да считаме предметът за неделим, но поради волята на страните, той се счита такъв. Едно много важно уточнение в тази насока е, че дългът може да се раздели активно, т.е. ако кредиторът остави наследници, то се разделя по право[10]
Ще ни се наложи да прибегнем и до цитиране на разпоредба от отменения ЗЗД, за да дадем точен пример. В чл 110 се казва:
„110. Дължимостьта между наследниците на длъжника не се допуща:
1. когато се дължи единъ определенъ предметъ;
2. когато единъ само отъ наследниците е натоваренъ, по силата на документа, съ изпълнението на задължението;
3. когато, било отъ естеството на задължението, било отъ вещьта, която е неговъ предметъ, било отъ цельта, която се е имала предъ видъ при сключването на договора, произлиза, че намерението на договорящите се е било, щото дългътъ да не може да бъде изплатенъ на части.
(2) Въ първите два случая, наследникътъ, който владее дължимата вещь или който самъ е натоваренъ съ дълга, и въ третия случай всякой единъ отъ наследниците, може да бъде виканъ на съда да отговаря за целия дългъ, съ право на обратенъ искъ противъ сънаследниците.
В хипотезата на алинея 1, т.2 се говори за неделимост на изпълнението, а не за неделимост на задължението. В подкрепа на това виждане говори и алинея 2, където се казва, че натовареният с изпълнението има право на обратен иск против сънаследниците. Това е основата, на която стъпваме, за да можем да аргументираме нататък този вид неделимост. Съдебната практика приема този вид неделимост, без да го посочва изрично[11].
Ще въведа като пример и цитирания кон, който не може да бъде предаден на части, без да бъде унищожен. Това според мен не е неделимост по природа, защото ако А, Б, В и Г притежават по ¼ идеална част от коня, то те ще ги прехвърлят автоматично, по силата на договора(арг. от чл 24 ЗЗД). В случая единственото неделимо нещо е самото предаване на вещта. Същото ще важи и за получаването на вещта от множество кредитори. Всеки от тях ще получи своята идеална част[12].
Няма никакво основание да се смята, че този вид неделимост не трябва да намира приложение и при сега действащия ЗЗД. Ако от договора може да се извлече, че именно това е била волята на страните, то следва да се съобразим със специфичните последици на този вид неделимост. В крайна сметка те произтичат от самата същност на неделимостта solutionе.
Солидарността и неделимостта в отменения ЗЗД имат значително по-разгърната уредба от тази по настоящия закон. Някои от същностните разлики между тях са намерили изражение в изрично предвидените различни правни последици, от което, разбира се, следва и значително по-лесното разграничаване на двата института. Ясно съзнавам, че тези отменени разпоредби не могат да намерят приложение днес, но искам да ги посоча, за да може да се открои различната правна същност на солидарността и неделимостта.
По режима на отменения ЗЗД отговорността на солидарните и неделимите длъжници е различна. Според чл. 96 кредиторът може да иска обезщетение за вреди от виновния за погиването на престацията, а от останалите само нейната стойност. Както правилно отбелязва професор Иван Апостолов[13], „причиняването, даже виновно, на невъзможност на престацията от страна на едного от длъжниците е случайно събитие по отношение на останалите“. Оттук и логичният завършек на тази концепция – „прядявяване на иск спрямо един от длъжниците не предизвиква течение на лихви спрямо останалите“. В обратен смисъл спрямо солидарните длъжници е чл. 97[14].
Правна същност на вътрешните им отношения
Изхождайки от казаното по-горе можем да обосновем и фундаменталната разлика между отношенията на солидарните длъжници и неделимите длъжници. Първите са един вид „съдружници“, те са си взаимни пълномощници, докато между вторите няма такова правоотношение. В този смисъл се произнася и Д. Тончев[15], който поддържа, че неделимите длъжници са „чужди един за други; значи действието на едного от тях е действие на трето лице, т.е. случайно събитие“.
Различие в положението на съкредиторите
Следствие от горепосоченото същностно различние на неделимостта и солидарността е и различното положение на неделимите кредитори. Това личи от чл 112:
„112. Всякой наследникъ на кредитора, може да иска цялото изпълнение на неделимото задължение, като даде достатъчно поръчителство за обезщетение на другите сънаследници; но той не може да опрости самъ целия дългъ, нито да получи въ замяна на вещьта нейната стойность.“
При солидарните кредитори за такова „достатъчно поръчителство“ изобщо не може да става въпрос (арг от чл. 94 ЗЗД отм.), защото, както вече забелязахме, те са си взаимни пълномощници. Счита се, че те действат от името и за сметка на своите съкредитори. Това е изключително важно при разбирането същността на неделимостта и според мен е пропуск на новия закон, че не го е регламентирал. Все пак съдът би могъл по тълкувателен път да извлече различието във вътрешните отношения между неделимите съдлъжници/съкредитори, макар и да не може да постанови неделимият кредитор да даде обезпечение.
В отменения ЗЗД са предвидени различни правни последици при опрощаване на един от кредиторите. В чл 90 се казва:
„90. (2) Обаче, опрощаването на дълга, което е направилъ единъ отъ кредиторите, освобождава длъжника само отъ частьта на този кредиторъ.“
При неделимите кредитори едно такова опрощаване ще има действие спрямо всички. Ако иска да получи неделимата престация, той ще трябва да поеме частта от дълга, която се пада на съкредитора му:
„112. (2) Ако единъ само отъ наследниците е опростилъ дълга или е получилъ стойностьта на вещьта, сънаследникътъ не може да иска неделимата вещь, освенъ като приеме върху себе си частьта отъ дълга, която се пада на сънаследника, който е направилъ опрощаването или е приел стойностьта.“
По сега действащата уредба при опрощаване от кредитора се предполага опрощаване на целия дълг и той трябва изрично да запази правата си спрямо останалите (арг. от чл. 124)[16] Чрез тази промяна и съответното прилагане на разпоредбите за солидарността двата института се доближават един до друг като правни последици.
Под осветлението на направения исторически анализ можем да заключим, че той ще се окаже ценен с това, че ни помага да обосновем различната правна характеристика на вътрешните отношения между съкредиторите и съдлъжниците. Не е нужно да бъдат възприети същите решения, но е важно за съдебната практика да изходжда при солидарните съдлъжници/съкредитори от началото, че те са взаимни пълномощници, а за неделимите такива, че за тях действията и бездействията на останалите са случайно събитие.
Поради съответното прилагане на разпоредбите за солидарността към неделимостта често се стига до грешки. Ще се помъча да посоча по-важните различия между тях по сега действащата уредба.
Първо, трябва много ясно да се каже, че солидарност може да възниква само за делими задължения. Това е и най-дълбоката и същностна разлика между солидарността и неделимостта.
Второ, солидарността произтича от лична причина, докато неделимостта произтича от реална причина, т.е. от природата, естеството на нещата или волята на страните. При първите два вида неделимост е особено очевидно, защото частичното изпълнение противоречи на житейската логика.
Трето, неделимото задължение остава такова и за всеки наследник (арг. от чл. 128, ал 2 ЗЗД), докато един солидарен длъжник, след като остави наследници, те ще наследят пропорционално дълга. За да стане съвсем ясно, ще дам прост пример. А се задължава към Б за 1000лв. Ако задължението е неделимо, Б ще може да търси от всеки от наследниците на А 1000лв веднъж, а те впоследствие ще уредят отношенията помежду си по реда на чл. 127 ЗЗД. Обратно, ако А и Б са солидарни длъжници на В за 1000 лв, то В ще може да търси от всеки наследник на А неговата част. Ако те са двама с равни части, това означава по 500 лв от всеки. Същото ще важи и при активното разделяне на дълга, освен при изключението, което вече споменах, при неделимост на изпълнението.
Разделяне на неделимо задължение
Възможно ли е все пак разделяне на едно неделимо задължение? Неделимостта е призвана да защитава кредиторовия интерес, тя има за цел да даде на кредитора правото да изисква единствено и само пълно изпълнение, независимо колко длъжници има. Разпоредбите на закона са строги, но бранят един важен кредиторов интерес. В този ред на мисли е редно да отбележим, че неделимостта на престацията не бива да се абсолютизира. Ако неделимите кредитори поискат обезщетение вместо изпълнение би било нелогично както от житейска, така и от правна гледна точка, да приемем, че и то ще остане неделимо. Престацията е вече трансформирана и причината за неделимостта вече е отпаднала. Следователно трябва да приемем, че и задължението се е разделило.
Договор за издръжка и гледане. Неделимостта в светлината на договора за издръжка и гледане
Договорът за издръжка и гледане е един договор със силно изразен социален характер. Най-често кредитори по такъв договор са възрастни хора, които са лесно податливи на измама, не винаги са в добро социално положение и затова съдебната практика се стреми да им осигури необходимата защита.
Решенията обаче, макар и социално оправдани понякога, не винаги са юридически коректни. Не е случаен и фактът, че има две тълкувателни решения в тази област, последното от които е през 2011г., относно характера на задължението по този договор. Целта му според мен беше да се помирят различните виждания и да се даде едно разрешение, което да работи за всяка ситуация. Но, за съжаление, такова няма. Не бяха приведени достатъчно аргументи към изразените тези и сякаш съществуващите разногласия не стихнаха, при все че съдилищата са обвързани от тълкувателното решение. Затова свидетелстват и особените мнения.
Според мен няма единен отговор на въпроса какво е задължението по договора за издържане и гледане. Изхождайки от социалния елемент на договора, ВКС сякаш избягва от правната същност на престацията. Трябва да адмирираме всички съдебни решения, които не изхождат от заучените положения, а се опитват да намерят действителната воля на страните и по този начин да постановят справедливи разрешения. В този смисъл и 631-2009 на ВКС: „Кога и доколко задължението за издръжка и гледане, поето по отношение на повече от един кредитор е неделимо е въпрос на преценка на намерението на договарящите по всеки конкретен договор“.
Ще се опитам да разгледам възможните престации по договора при множество кредитори и множество длъжници.
На първо място, не виждам причина предметът по договорът за издръжка и гледане да бъде винаги квалифициран като неделим. Почти няма съдебно решение, което да не започва с квалификацията на задължението като неделимо. Това се потвърждава и от т.2 на ТР 30-1981 на ВС на НРБ – „Задължението, поето за издръжка и грижи по отношение на две и повече лица срещу придобити вещни права и право на собственост, е неделимо“.
Неделимостта не следва да се предполага или поне това предположение не произтича от закона, при все че договорът за издръжка и гледане е ненаименуван договор. Вярно, в множество случаи задължението действително ще е неделимо, но съдебната практика сякаш е изградила една необорима презумпция в тази посока.
Съдебната практика в по-голямата част от решенията приема, че кредиторите са неделими, но се срещат и решения в обратен смисъл[17]: Страните могат да уговорят неделимост на задължението и за кредиторите съгласно чл. 129, ал. 1 ЗЗД, но това може да стане само изрично в договора, тъй като от естеството (природата) на задължението не следва неделимост за кредиторите“
Първо, такива решения пряко противоречат на ТР 30-1981. Второ, никъде в решението не се казва какви са те, ако не са неделими. Затова трябва да се преценява всяка конкретна ситуация и да се определи според случая.
На първо място започвам с най-простата хипотеза – разделни кредитори. Тази възможност на пръв поглед изглежда най-нерационално, но може да се окаже, че тя ще ни даде предимства, които не могат да ни дадат нито солидарността, нито неделимостта. Ако интересът на всеки от кредиторите е да получи „своята“ издръжка и гледане, не виждам причина да отричаме тази възможност. В крайна сметка живеем в общество на индивидуалности и всеки от кредиторите може да иска да уговори собствени параметри на издръжката и гледането. За единия може едни неща да са от голямо значение, а за другия съвсем други.
Освен това хипотезата на разделни кредитори е и единствената юридическа форма, при която може да се говори за частично разваляне. Ако приемем, че те са солидарни, ще стигнем до абсурда, че изпълнението на един от тях ще погаси задължението. За тази хипотеза ще говоря по-долу. При неделимостта, ако е в задължението, е абсолютно невъзможно частично изпълнение, защото интересът на кредиторите е да бъдат издържани и гледани заедно и в този смисъл договорът трябва да бъде развален изцяло. Ако пък е в изпълнението, то неизпълнението на задълженото лице отново ще развали договора за всички.
Ако приемем, че интересът на кредиторите е бил те да са напълно разделни, то няма юридическа пречка да не го признаем. Нека онагледя и практическата полза от една такава конструкция. Ако приемем, че А и Б – съпрузи, живеещи заедно, сключват договор за издръжка и гледане в условията на разделност с В и всеки от тях има собствени права и съответно В има определени задължения към всеки по отделно, то всеки от тях ще може на собствено основание да изисква дължимата престация. При едно последващо неизпълнение от страна на длъжника всеки от тях ще може да развали договора за себе си. Животът е твърде пъстър, за да сведем всички хипотези на договора до неделимост.
Хипотезата, когато кредиторите са солидарни ми се струва най-малко вероятна, защото активната солидарност не дава силна защита на кредиторите. Ако се придържаме към разпоредбите на ЗЗД, ще стигнем до абсурда, че длъжникът ще е изпълнил престацията си пълно и точно с изпълнение само към единия кредитор. Това определено не е интересът на кредиторите, макар че не бива да се отхвърля изначално. Ако от договора и волята на страните можем да заключим, че точно това е целта на кредиторите, трябва да се придържаме към нея. Пак ще кажа, че според мен тази хипотеза е практически неприложима.
Въпреки изложените аргументи ВКС в ТР 6-2011 неправилно квалифицира кредиторите като солидарни: При активната солидарност всеки един кредитор е овластен да преследва длъжника за цялото вземане и съответно да постави в действие всички последици от забавата, включително да осъществи и развалянето на договора изцяло“. Тази грешка трябва да се възприеме като една неточност, защото ВКС не третира кредиторите като солидарни, именно поради посочените вече съображения.
Както вече споменахме, неделимост на задължението ще имаме, когато от волята на страните личи, че единственото точно изпълнение ще бъде това, престирано и на двамата кредитори. Те са неделими. Това е, може би, най-често срещаната хипотеза. Интересът на А и Б е да бъдат издържани и гледани и двамата, а не единият месец единия, а вторият – другия. Съответно, когато има неизпълнение спрямо единия, то това неизпълнение ще се приравни на пълно неизпълнение и ще даде правото на всеки от кредиторите да развали договора изцяло. Невъзможно е обаче при тази конструкция да има частично разваляне, защото от самото начало кредиторите са гледали на престацията като на неделима.
Пример за неделимост в задължението ще бъде договор за издръжка и гледане между А и Б(кредитори) и В(длъжник), където от изричната воля на страните или от обстоятелствата около договора става ясно, че кредиторите искат да бъдат издържани и гледани заедно. За тях това е единственото точно и пълно изпълнение. Ако В издържа и гледа само А, то за Б ще възникне правото да развали целия договор, защото от самото начало престацията е уговорена като неделима.
Факт е, че тази хипотеза е наистина често срещана, което дава основание на ВС на НРБ в решение 372-1984 да приеме, че във всеки случай кредиторите са неделими: „Задължението, поето по договор за прехвърляне на имот срещу гледане и издръжка, е неделимо както когато прехвърлителите са двама, така и когато приобретателите са повече от един.“
В тази хипотеза ще стигнем до още по-голям абсурд дори от този при солидарността. Неделимост в изпълнението ще има, ако има няколко кредитора, но само един от тях може да приеме изпълнението. Мисля, че тази възможност няма нужда да бъде повече коментирана.
Вече беше посочено решение 82/2011, според което „когато собствеността на имот е прехвърлена срещу задължението за издръжка и гледане на две лица, ако в нотариалния акт не е уговорено изрично друго, половината от прехвърленото е за издръжката и гледането на едното, а другата половина за издръжката и гледането на второто лице и неизпълнението по отношение на единия от кредиторите е основание за разваляне на договора за половината от прехвърленото. Страните могат да уговорят неделимост на задължението и за кредиторите съгласно чл. 129, ал. 1 ЗЗД, но това може да стане само изрично в договора, тъй като от естеството (природата) на задължението не следва неделимост за кредиторите“
От цитирано решение излиза, че от естеството на задължението не може да се предполага неделимост спрямо кредиторите, а спрямо длъжниците се предполага. На какво основание гради съда това заключение? Както ще стане ясно по-долу, според мен изобщо не е толкова очевидно, че задължението е неделимо спрямо длъжниците. От друга страна, каква житейска логика (явно в случая няма на каква правна такава да се опрем) ще ни накара да считаме задължението спрямо кредитора за делимо? Дори се въвежда изрично форма, в която да направим задължението неделимо.
Има решения обаче и в обратен смисъл[18]: „Неделимите задължения предпоставят даването на дължимата престация на всички кредитори, поради което неизпълнението по отношение на дори един от тях може да доведе до разваляне на сделката“
Съдът стига дори още по-далеч. Той абсолютно отрича възможността на единия кредитор да развали целия договор, въпреки че приема задължението за неделимо, с което пряко противоречи на ТР 30-81: „Дори да е уговорена неделимост по отношение на кредиторите, ако задължението към единия се погаси (напр. поради смъртта му), последващото неизпълнение по отношение на другия кредитор не е основание за развалянето на целия договор“
Че при неделимост частичното неизпълнение се приравнява на пълно безрезервно говори и решение 434-1983г на ВС на НРБ: „Договорът за прехвърляне на вещ срещу поето задължение за гледане и издръжка се разваля изцяло, макар за един период задължението да е изпълнявано, ако в последващ период престане изпълнението. Същият договор, когато е поето задължение за гледане и издръжка на повече от едно лице, се разваля изцяло, ако задължението е изпълнявано по отношение на едно от лицата не е изпълнявано по отношение на други“
Има обаче разрешения от ТР 30-81 , които не са докрай изяснени: „Следователно в случаите на наследяване на дробна част от правата на кредитора-прехвърлител развалянето на договора поради неизпълнение следва да се осъществи частично“ . В този смисъл е и решение 224-2008 на ОС Велико Търново. Ако възприем казаното по-горе за видовете неделимост, излиза, че съда подкрепя виждането на Д. Тончев, че неделимост в изпълнението може да се раздели от активна страна, т.е. за кредиторите. Трябва обаче да бъде отчетена и възможността неделимостта да е в задължението и съответно предметът да остане неделим и за наследниците.
Неделимост спрямо задължението на длъжниците
С новото тълкувателно решение 6-2011 се стигна до следното разрешение на проблема:
Ако недвижим имот е прехвърлен на две лица срещу задължение за издръжка и гледане, което се изпълнява само от единия длъжник като на кредитора се предоставят грижи и издръжка в пълния уговорен обем, неизпълнението от другия длъжник не може да доведе до разваляне на договора на основание чл.87, ал.3 ЗЗД нито изцяло, нито само по отношение на неизпълнилия, тъй като намират приложение правилата на солидарните задължения спрямо неделимото такова за издръжка и гледане, на основание чл.129, ал.2 ЗЗД.
За пореден път виждаме желанието на ВКС да даде едно решение на всички въпроси и то без да даде убедителни аргументи. То и сякаш е невъзможно, тъй като договорът за издъжка и гледане има множество различни разновидности, които трябва да се вземат предвид при решаването на правния спор. Затова изначалното приемане на длъжниците за солидарни според мен е неправилно. Ще се опитам да разгледам възможните хипотези при неделимост на длъжниците.
Длъжниците по договора за издръжка и гледане могат да бъдат абсолютно разделни и всеки от тях да дължи пълна грижа и гледане, а кредиторът да прехвърля, да кажем, по ½ идеална част на всекиго. В този случай може да се уговори всеки от тях да издържа и всички кредитори(ако приемем, че са повече от един) или само един от тях. Трябва щателно да се проучи действителната воля на страните. И тук трябва да се съобразява евентуална неделимост на кредиторите. Това, че длъжниците са разделни, по никакъв начин не предполага и разделност на кредиторите.
Проблемът при тази хипотеза е, че може престациите на длъжниците да се припокрият в определени аспекти. Но това не е задължително. Още повече, че кредиторът може изрично да предвиди точно определени задължения за единия и за другия длъжник или да раздели самата престация на две отделни – издръжка и гледане. В този случай А ще осигурява издържането, а Б гледането. В крайна сметка свободата на договаряне дава това право на кредитора и никое тълкувателно решение не може да му го отнеме, доколкото не противоречи на закона или морала. Както се вижда от примера, няма нито едно от двете основания за отричане на такава хипотеза.
Чрез тази конструкция освен това се избягва и от обяснението на съда, че задължението е неделимо, но може да се разваля частично. Та то нали затова е неделимо, за да не може да се разваля частично. При неделимите задължения, както казах по-горе, частичното изпълнение ще се приравни на пълно неизпълнение. Защо трябва да създаваме една изкуствена неделимост, вместо да се опрем на много по-удобната и логична фигура на разделността и само когато задължението наистина е уговорено неделимо, да прилагаме разпоредбите за неделимостта?
Нека си представим следната хипотеза – задължението не е неделимо, а солидарно. А сключва договор с Б и В договор за издръжка и гледане. Интересът на А не е Б и В да го издържат и гледат заедно, а точно обратното – да има двама солидарни длъжници и да насочи иска си за реално изпълнение към когото пожелае. Това дава една двойна сигурност. От друга страна, солидарните длъжници ще установят отношенията помежду си според разпоредбите на чл 127 ЗЗД. При тази хипотеза изхождаме от това, че интересът на кредитора е насочен повече към получаването на необходимото издържане и гледане, а не толкова създаване на някаква връзка с длъжниците. Ако последното е налице, ще трябва да се насочим към неделимост.
Също така важно е да се отбележи, че именно тази хипотеза е възприета от ВКС в ТР 6-2011, което следствие от факта, че чрез тази правна фигура кредиторът е добре обезпечен. Той може да чака изпълнение от всеки длъжник и то в пълен размер. Основният проблем в тази хипотеза са вътрешните отношения между длъжниците. Чисто процесуално трудно може длъжникът полагал повече грижи да докаже това, за което говори и едно от особените мнения към ТР 6-2011. На това ще обърна внимание по-късно.
На трето място, мисля, че трябва да се подчертае още веднъж разликата между неделимост на задължението и неделимост на изпълнението. В крайна сметка, договорът за издръжка и гледане не може да бъде автоматично квалифициран като един или друг. Трябва да се тълкува волята на страните. Нека приемем, че престацията наистина е неделима. Кога ще имаме неделимост на задължението?
Неделимост на задължението ще е налице, когато А сключва с Б и В договора за издръжка и гледане с цел Б и В да го гледат и издържат заедно. Разбира се, това „заедно“ не бива да бъде фетишизирано и съдебната практика да трябва да измисля някакви формули колко трябва да се грижи едния и колко другия длъжник. Акцентът в тази хипотеза е върху това, че само единият по никакъв начин не може да престира цялото задължение, именно защото така го виждат страните. Една такава неделимост трябва или да произтича от договора, или да бъде надлежно доказана. Житейски могат да бъдат приведени множество примери в тази насока. Една баба, която сключва такъв договор с внуците си, нима не изпитва радост и умиление от самия факт на прекараното време с внуците си? Как можем да разделим това задължение и единият да престира присъствието на другия? Има ли тук изобщо място за частично изпълнение или разваляне? Интересът на кредитора е само един и неделим.
Трябва да се отбележи, че този тип неделимост е трудно доказуем и трябва да следва от договора или мълчаливата воля на страните. Както уместно се казва в решение 82-2011 при съдия докадчик Борислав Белазелков „не може да се предполага и поемането на задължение за осигуряването на емоционална близост, топлина и уют“.
От друга страна, неделимостта може да бъде в самото изпълнение. Кредиторовият интерес е да получи издръжка и гледане в определен обем, а самото изпълнение може да бъде давано и само от единия длъжник. За да потвърдя тезата си, ще дам един пример. Ако А работи и е финансово по-добре обезпечен, а Б, за сметка на това, има повече свободно време, какво пречи Б да изпълнява цялата престация по гледането, докато А гарантира финансовата сигурност? Трябвали ли изобщо кредиторът да знае кой от длъжниците му колко пари е осигурил и фактът, че Б прекарва повече време с него, означава ли, че той ще има право да развали договора спрямо А? Още повече, че вече имаше повод кажа, че според мен е недопустимо частично разваляне на такъв договор.
Разликата между неделимостта в изпълнението и солидарното задължение ще бъде, че при първото ще може да изпълни само единият длъжник, докато при второто всеки от солидарните длъжници може да изпълни. Според мен до тази хипотеза обаче рядко ще се стигне, защото не е много практична. Тя се поглъща до голяма степен от хипотезата на солидарността.
Когато в договора е уговорена престация за издръжка и гледане, то тя със сигурност е неделима сама по себе си, независимо колко са длъжниците или кредиторите. Не може да бъде престирана само издръжката или само гледането. Няма обаче никаква пречка изначално да бъде уговорено само издържане или само гледане. В подкрепа на казаното е и решение 192-2009 на ОС Велико Търново:
„Задължението по един такъв договор за гледане и издръжка трябва да се изпълнява цялостно, общо, едновременно и ежедневно в размер, съответстващ на вида и обема дължими грижи. Задължението за гледане и издръжка трябва да се изпълнява цялостно и непрекъснато, точно по вид, обем и качество. По своята същност и характер изпълнението на задължението не търпи забава. Не е допустимо да се дели на периоди, а трябва да бъде постоянно, системно и непрекъснато“.
В заключение искам да обърна внимание и на особените мнения към ТР 6-2011, тъй като те свидетелстват за трудността на материята и дават ясно да се разбре, че има още неизяснени въпроси:
„…при възприетият от ОСГК, ВКС подход ще се облагодетелства недобросъвестният длъжник. По отношение на него кредиторът не може да развали договора и този длъжник ще запази съответната част от собствеността върху недвижимия имот. За добросъвестния длъжник остава възможността да търси парично обезщетение за грижите и издръжката, които е положил по договора над дължимото от него, в това число и по съдебен ред, което ще го натовари с плащане на такси и разноски“
Това особено мнение е следствие от статичния подход, който е възприел ВКС към проблема. Ако последиците се преценяват по-конкретно, спрямо всяка хипотеза поотделно, както беше изложено по-горе, смятам, че това ще бъде крачка напред към разрешаването на проблемите, свързани с договора за издръжка и гледане.
Бележки под линия:
[1] Планиол, М. – Елементарен курс по гражданско право, Обща теория на задълженията и договорите, стр 285.
[2] Моя бележка.
[3] Моя бележка.
[4] Така Toillier: “всеки сервитут има една цел, един предмет, повече или по-малко разширени, повече или по-малко ограничени; аз мога да имам право да преминавам пеш, на кон, на кола, да минавам да наливам вода у съседа и пр“.
[5] Така Планиол, стр 287: „Ипотеката е едно друго неделимо вещно право, но нейната неделимост не е от същото естество, както тая на сервитута, от което следва, че задължението да се учреди една ипотека не е неделимо. Така, ако лицето, което обещава ипотеката, умре преди учредяването й, неговото задължение се разделя между наследниците му и всеки един от тях ще може да ипотекира отделно своята идеална неделима част.“
[6]Тончев, Д. Коментар на закона за задълженията и договорите, т. 4, стр 17.
[7] „Ако задължението се разделили между наследниците на длъжника, залогът и ипотеката продължават да тежат за цялото задължение върху цялата вещ или върху всички вещи дори когато те са поделени между наследниците“.
[8] Кожухаров, Ал. – Облигационно право, Общо учение за облигационното отношение, стр 533.
[9] Вместо всички останали вж. Колен, А. и Капитан, А. – Елементарен курс по френско гражданко право том 2 «Задължения и договори – обща теория и източници», стр 244.
[10] Така Тончев, Д – Коментар на закона за задълженията и договорите, т. 4, стр 10.
[11]224-2008 на ОС Велико Търново.
[12] Калайджиев, А. също прави разграничение между прехвърлянето на собствеността и предаването на вещта, но според него то е природно неделимо – Облигационно право Обща част, Пето издание, стр. 572.
[13] Апостолов, Иван – Облигационно право, Част първа, Общо учение за облигацията – стр 452.
[14] Чл. 97. „Искането на лихви, направено противъ едного отъ солидарните длъжници, прави да текатъ лихвите противъ всичките.“
[15] Тончев, Д. – Коментар на закона за задълженията и договорите, т. 4, стр. 23.
[16] „Опрощаването в полза на един солидарен длъжник освобождава и останалите съдлъжници, освен ако кредиторът е запазил своите права срещу тях“
[18] Решение 937-2009 на ВКС.