(София, 19.06.2014 г.)
В Евангелие от Лука (18:9-14) е разказана прекрасна притча – За фарисея и митаря.
…двама човека влязоха в храма да се помолят: единият фарисеин, а другият митар.
Фарисеинът, като застана, молеше се в себе си тъй: Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци, грабители, неправедници, прелюбодейци, или като тоя митар:
постя два пъти в седмица, давам десятък от всичко, що придобивам.
А митарят, като стоеше надалеч, не смееше дори да подигне очи към небето; но удряше се в гърди и казваше: Боже, бъди милостив към мене, грешника!…
Както добре знаем, притчата дава право на митаря и осъжда фарисея.
Но искам – отклонявайки се по три пътеки от притчата – да кажа нещо друго за митарите и за фарисеите.
(Първо отклонение) Един от учениците на Христос – Матей – самият бил митар, т.е. бирник, но след като Христос го призовал да тръгне с него, Матей го последвал и от събирач на данъци станал събирач на души, а осем години след възнесението на Учителя написал първото Евангелие, разказал като свидетел за земния път на Спасителя. За идните поколения Матей не останал в паметта с мъченическата си смърт, колкото като събирач на спомени.
Понякога е важно да проумеем не само че за митничарите и за проститутките също има място на трапезата край Христос, но и че за тях самите има шанс да си „идат у дома оправдани” или щом се смирят – „да се въздигнат”. Също така не е без значение и това, какво се събира, какво търсят митарите. Особено във време, когато близки и ближни пищят от вси страни заради събирачи на вземания. Колкото и да е парадоксално, понякога събирането е не на дългове, а доверително съхраняване, временно управление на ресурси, което е в полза на изначалните им титуляри и на техните наследници. Подобни митари не работят за интереса на държавата или за себе си, не са бирници или колекционери, а поемат отговорността да съхранят и да пренесат през бурите на времето нещо, което впоследствие ще върнат на правилния адресат. А такова имущество е не само материално.
Книгата на Леа Коен, която ни е събрала тук, още със заглавието си – Събирачът на дневници – ни насочва към темата и проблемите за режимите на паметта, към калейдоскопа на спомените, към разказите, с които държим юздите на своя и на чуждите животи. Още в зората на европейската култура Аристотел изтъкнал, че за човешкото познание е изключително важно не само да казва как нещо се е случило, а защо се е случило. В това той и повечето след него съзрели безспорен прогрес – отказ от мита в името на логоса, т.е. на изследването и доказателствата. Така постепенно и самата история станала от разказ – наука, а историците – експерти. И все пак личните истории никога не загубили своето значение; никога не били „снети” или „изтласкани” от пастирите на обективната история. При това те продължават не само да радват художествения ни вкус, но да подриват всички опити на официалната история да заковава нещата с последната си дума. Защото надават ухо и дават да се чуят гласове, които науката – заради собствената си порядъчност – не чува и не допуска на равна нога с нея.
За тяхното значение свидетелства Дневникът на Ане Франк. Вчера Юрген Хабермас навърши 85 години, есента, дай Боже, ще дойде ред на Гюнтер Грас и на Ханс Магнус Енценсбергер. Техни връстници, като Мартин Лутър Кинг, Хайнер Мюлер или Криста Волф, или пък Серджо Леоне, не дочакаха толкова късен юбилей. А Ане Франк изчезна изпепелена от този свят на 15-йсет, но пък благодарение на дневника й ние знаем не само за нея, а и можем да си представим света на отнетото детство. Което едва ли е от такъв интерес за историята с голямо „И”.
(Второ отклонение) Ако „митар” звучи архаично до степен да забравяме значението на думата от евангелския текст, то с „митарства” си служим безпроблемно и изобщо не се питаме дали двете думи имат общ корен. Според речници „митарствата” са премеждия както и последното препятствие за преминаване към задгробния живот. Но пък знаем и за митарствата на душата! И това е най-интересният пласт от книгата на Леа Коен – пробужданията и преражданията на героите й.
Ще си призная. Когато я четох, не ме оставяше чувството, споходило ме от гледането на един филм от 1991 г., на който Дейвид Мамет е не само сценарист, но и режисьор – Отдел „Убийства” (Homicide). В него един детектив осъзнава постепенно еврейската си идентичност. При това по начин, по който на финала да заеме критична дистанция дори към мястото и ролята на ционизма в този процес на израстване и на промислена съпринадлежност.
В книгата на Леа Коен преображението настъпва не заради преоткриване на латентна – притежавана, но неглижирана – еврейска идентичност, а заради изграждането и поддържането на лична и колективна идентичност, в която съдбата на евреите – а в някаква степен и тази на всякакви съседи и други – ни оставя безучастни, не се възприема като участ на ближни. Някъде Ричард Рорти беше разделил писателите на такива, които ни обогатяват, и на други, които ни променят. Към първите причислява Дикенс и Балзак, към вторите – Пруст и Джеймс. Много пъти четем и научаваме все повече и повече за холокоста, но само на отделни разкази или свидетелства е съдено да ни събудят за природата на варварството, родено от цивилизацията. Впрочем Събирачът на дневници ни подсказва, че подобни истории са се спотаили навсякъде около нас. Достатъчно е, както става в книгата, да сравним учебниците по история с новинарските хроники от същото време. Проблемът е дали ще отворим сетивата си за тях, дали ще се осмелим да пуснем душата си да митарства.
Нео и Лидия се осмеляват, променят живота си, дори го свързват в единство както през обичта, така и през творчеството. Навярно защото пускат в него да говорят гласове, които повечето пренебрегват или се опитват да забравят, че са звучали, че са принадлежали на живи хора. И сякаш защото схващат, че историята има смисъл, когато всеки срещне тайни, предназначени да бъдат разкрити именно от него.
(Трето отклонение) Събирачът на дневници е книга и за фарисеи. Нещо повече, тя е за фарисейщината във всеки един от нас.
Историята, която научаваме, е между две смърти – на една оперетна прима и на един портиер в оперетния театър, бивш комарджия и настоящ хазаин на пансион за пенсионери. И двамата са страстно свързани със съхраняването на дневници; но героинята ги води сама, а героят – събира от други.
И така, какво все пак ни казват тези дневници. Откраднатият албум и двата ръкописа със спомени, получени от неизвестен изпращач, реконструират епоха преди 70 години, в която установяването на един „Нов ред” създава илюзии, поражда изкушения, но под повърхността си зачерква форми на съществуване, лишава от индивидуалност, позволява на едни да си играят с достойнството и с живота на други, заличавайки дори спомена за тях. Не изпъква ли на този фон оправданието на фарисея: че първите постят и плащат десятък, а вторите са грабители, неправедници и прелюбодейци? Фарисеите са хора, живеещи с усета за безгрешност, за които собствените им грешки са исторически оправдани, и които смятат други хора – макар и безгрешни по смисъла на закона – са грешници по своята същност. Те се хранят от грешките на другите; малките грешки им изглеждат големи, а големите просто не виждат. Фарисеите са самомнителни и лицемерни в най-висша степен, защото никога не поставят човеколюбието наравно със закона и винаги смятат, че ритуалите на пречистване са вече покаяние, че катарзисът е въпрос на физиология и хигиена. Такива екстремни легалисти хич не са малко. Някои от тях са живели на същата улица, само през 2 номера от издателството, отпечатало книгата на Леа Коен. Там е живял мин. пред. проф. д-р Богдан Филов…
Но други живеят сякаш във всеки от нас. И се крият зад други предписания. Защо Силва Балканска и Моис Аврам Яков съхраняват или събират дневници? За нея – агента на службите – те са като досиета, с които може да държиш другите в шах. И често пъти такива са потулените мотиви на фарисейщината. За него те са средство да върне живота си. Ала какво ще върне бай Моис, след като на дъното на кладенеца на спомените са заровени собствената му нерешителност и предателство, лъжата пред любимата и пред съпругата, оправданието чрез чуждата воля и страхът да не загуби благоразположеното на баща си? Както публичните закони, така и правилата на тайните служби или традицията на предците са все форми на алиби, зад което се крие духът на фарисеите.
