Два процесуални аргумента за отговорността на наследника, приел по опис

(публикувана за първи път в сп. „Адвокатски преглед“, 2022, № 5-6)

1. Двете тези за отговорността на наследника, приел по опис

Приелият по опис наследник, за разлика от наследника, приел направо, отговаря ограничено. Но какво означава това? По въпроса за естеството на ограничението на отговорността съществуват две противоречиви становища.

Според едното становище, което се споделя от голям брой автори в доктрината, при приемане на наследството по опис настъпва сливане на наследството и на личното имущество на приелия наследството наследник. Наследникът отговаря за наследствените задължения и с личното си имущество и следва да търпи принудително изпълнение и върху това имущество. Отговорността му е ограничена само от размера на наследството, разбиран като парична оценка, като стойност на актива на същото (pro viribus hereditatis). За събиране на наследствените задължения кредиторите на наследството според това становище могат да прибегнат до изпълнение върху който и да е имот ? наследствен или личен ? до стойността на наследството¹.

Според другото разбиране при приемане на наследството по опис не настъпва сливане на наследството и на личното имущество на приелия наследството наследник. Наследникът отговаря за наследствените задължения с наследствената маса (cum viribus hereditatis), като съдебният изпълнител може да насочва изпълнение само към обекти в тази маса².

И двете групи становища са единодушни, че старото право урежда отговорност на наследника, приел по опис, само с наследствената маса. Според първата група автори уредбата по ЗН от 1949 г. се различава от уредбата по отменения ЗН от 1889 г., тъй като предвижда сливане на наследствената маса и личното имущество на наследника, като ограничава отговорността на наследника само по стойност ? до стойността на актива на наследството, до която стойност наследникът, приел по опис, е принуден да търпи изпълнение и върху личното имущество³.

2. Двата процесуални аргумента за отговорност pro viribus hereditatis на наследника, приел по опис

Най-последното изложение на тезата за отговорност по стойност е на доц. Анна Станева, която пространно⁴ обосновава аргументи в подкрепа на разбирането, че наследникът отговаря с наследствената маса и с личното имущество, слели се в едно, до размера на паричната оценка на актива на наследството. Освен подробно доразвитие на всички досегашни доводи на авторите, застъпващи това становище, и подробна критика на авторите на друго мнение с вече използвани доводи, доц. Станева се позовава на два нови – предимно процесуални – аргумента:

– в старото право е имало уреден случай на законна суброгация в чл. 158, т. 4 ЗЗД (1892) в полза на наследника, приел по опис, който е заплатил със свои пари дълговете на наследството, като тази хипотеза, свързана с ликвидацията на наследствените задължения при приемане на наследството по опис, е възниквала именно защото старото наследствено законодателство у нас е уреждало отговорност cum viribus hereditatis. В сега действащия ЗЗД и ЗН подобна хипотеза за законна суброгация обаче не е уредена и това е още един аргумент, че наследствената маса и личното имущество се сливат и при приемане по опис⁵ и отговорността сега е pro viribus hereditatis;

– в чл. 326, ал. 2, изр. 1 ГПК (1952) и в идентичната разпоредба на чл. 429, ал. 2, изр. 1 ГПК е постановено, че издаденият изпълнителен лист срещу наследодателя може да бъде изпълняван и върху имуществото на неговите наследници, освен ако те установят, че са се отказали от наследството или са го приели по опис. Според доц. Станева тази разпоредба е законодателна грешка, доколкото подобна норма не е имало дори в периода, когато у нас отговорността е била cum viribus hereditatis⁶. Такава разпоредба в процесуален закон според авторката води към неправилна съдебна практика, каквато се е разпространила, че съществувала някаква презумпция за приемане на наследството направо и че в тежест на наследника било да опровергае „презумпцията“, като докаже, че се е отказал или е приел по опис.

И двата аргумента са фактически неверни – първо, в сега действащото законодателство има законова разпоредба, предвиждаща суброгация на платилия с лични средства наследствени задължения наследник, приел по опис, и – второ, в отмененото законодателство е имало разпоредба, идентична с тази в чл. 326, ал. 2, изр. 1 ГПК (1952) и чл. 429, ал. 2, изр. 1 ГПК.

3. Отговорността на наследника, приел по опис, по ДОПК

Разпоредбата, уреждаща законова суброгация на платилия наследник, е чл. 180, ал. 1, т. 5 ДОПК:

Лице, което изпълни чуждо публично задължение, установено с влязъл в сила акт и неизпълнено в сроковете за доброволно изпълнение, встъпва в правата на публичния взискател по отношение на направените обезпечения и реда на вземането в производството по несъстоятелност или в изпълнителното производство срещу длъжника по реда на ГПК или на ДОПК, когато: изпълнилият задължението е наследник, приел по опис наследство, и е изпълнил със свои средства публичните задължения на наследодателя.

Освен тази разпоредба в ДОПК има и други разпоредби с наследственоправно значение. Налице са и особени правила, които уреждат отговорността на наследника физическо лице за публични задължения на наследодателя.

Съгласно чл. 168, т. 5 ДОПК публичното вземане се погасява:… при смърт на физическото лице – след изчерпване на имуществото му, освен ако наследниците или други лица отговарят за публичното задължение. Това правило би могло да означава:

а. че отговорността на наследника по ДОПК е винаги ограничена само до наследството и няма нужда от приемане по опис;

б. че отговорността на наследника по ДОПК е както по ЗН и е в зависимост от това дали наследството е прието по опис, или не;

в. че е установена поредност (exceptio ordinis) – публичният изпълнител първо изпълнява принудително върху наследството и после върху личното имущество, освен ако не е прието по опис.

В данъчноправната литература е общоприето становището, че правилата относно правоприемството в гражданското право намират приложение и в данъчноправната материя⁷. Конкретно при смърт на физическо лице данъчен длъжник се приема, че лицето замества своя наследодател във вече възникнало данъчно задължение, без да има друга връзка с данъчния фактически състав освен факта на наследяването, т.е. приема се принципното правило, че универсалното правоприемство при наследяването обхваща всички данъчни задължения на наследодателя физическо лице⁸. Относно чл. 168, т. 5 ДОПК се изтъква⁹, че след смъртта на задълженото лице действията по събиране на публичното вземане следва да се насочат към наследниците на физическото лице длъжник, ако има такива, съобразно дела им в наследството¹⁰. При започнало принудително изпълнение, то се спира при смъртта на длъжника физическо лице, докато не бъде прието наследството, но най-много за 6 месеца; след изтичането на шестмесечен срок от откриване на наследството и ако наследството не е прието, по искане на публичния изпълнител районният съдия определя срок за приемане или за отказ от наследството при условията и по реда на чл. 51 от Закона за наследството. В този случай срокът за спиране се удължава със срока, даден от съда – чл. 222, ал. 1, т. 1 и чл. 222, ал. 4 ДОПК.

Моето становище е, че ДОПК установява особено правило, което частично дерогира правилата на ЗН. Отговорността на наследниците не е солидарна, а разделна, както по ЗН. Същевременно законът установява правилото, че и след смъртта на наследодателя публичен длъжник изпълнението продължава върху секвестируемите обекти в наследствената маса и едва след това изпълнението продължава върху личното имущество на наследниците. На последните, ако са приели наследството по опис, следва да се признае правото на ограничена отговорност по чл. 60, ал. 2 ЗН. В противен случай – при липса на приемане по опис – законът установява поредност на изпълнението – първо върху наследствената маса и след изчерпването й – изпълнение върху личното имущество. При нарушаване на процесуалната забрана за насочване на изпълнението върху личното имущество на наследника последният има правото на жалба срещу действията на публичния изпълнител по чл. 266, ал. 1 ДОПК пред директора на компетентната териториална дирекция чрез публичния изпълнител, а решението на последния – пред административния съд по местонахождението на компетентната териториална дирекция, чието решение е окончателно – чл. 268, ал. 2 ДОПК.

4. За т.нар. презумпция за приемане на наследство в изпълнителния процес

Разпоредбата на чл. 326, ал. 2, изр. 1 ГПК (1952) и чл. 429, ал. 2, изр. 1 ГПК е пряко продължение на съществувала у нас през време на действието на ЗН (1890) разпоредба на чл. 283 ЗН (1890), а последната е дословен превод¹¹ на чл. 877 от Френския граждански кодекс (CC) в първоначалната му редакция от 1803 г., действала до 31.12.2006 г.

Привеждам текстовете:

Чл. 283 ЗН (1890): „Изпълнителните листове против починалия са също изпълнителни против наследника лично; обаче заимодавците не могат да искат изпълнението им, освен осем дни, след предявяването на тия лично или в местожителството на наследника.“

Art. 877 CC (1803): Les titres executoires contre le defunt sont pareillement executoires contre l’heritier personnellement; et, neanmoins, les creanciers ne pourront en poursuivre l’execution que huit jours apr?s la signification de ces titres a la personne ou au domicile de l’heritier.

Последната разпоредба действа във Франция от 1803 г. и досега¹². Българският й вариант е действал в периода на действие на отменения ЗН 1890-1949 г. и след кратко прекъсване е възстановен през 1952 г. с първия действал у нас ГПК.

Разумът на разпоредбата е прост: наследникът се смята за юридическо продължение на личността на наследодателя; ако няма разпоредба, запазваща изпълнителната сила, формирана след съдебен процес против наследодателя, наследствените кредитори ще бъдат принудени да водят нов исков процес за същото вземане, но вече против наследника, което е икономически нецелесъобразно, тъй като означава нови разноски¹³.

В нашата доктрина се е приемало, че разпоредбата на чл. 283 ЗН (1890) се прилага както по отношение на наследниците по закон, така и тези по завещание, като е давала право на кредиторите да изпълняват и върху личното имущество на наследника¹⁴. Също така се е приемало обаче, в съгласие и с френската доктрина, че срокът от 8 дни в тази разпоредба, а и изобщо правото на кредиторите по чл. 283 ЗН (1890) да изпълняват принудително, не дерогира правата на наследника на размишление и правене на опис на наследственото имущество като прелюдия към едно приемане по опис или към отказ от наследство. Ако наследникът изрично заяви в срок такова намерение – за правене на опис и/или за размишляване – то наследствените кредитори не могат да изпълняват принудително и ще трябва да изчакат изпълнението на тези процедури¹⁵. Ако обаче длъжникът наследник е редовно призован за изпълнително действие и не се яви или се яви и участва без възражение в принудителното изпълнение, приема се, че мълчаливо е приел наследството¹⁶ и той следва да претърпи изпълнение за наследственото задължение както с наследствената маса, така и с личното си имущество.

Как обаче сега следва да се тълкува и прилага чл. 429, ал. 2 ГПК при сегашното наследствено право? Разликата между наследяването по ЗН (1890) и действащия ЗН обикновено се обобщава така: по отменения ЗН (1890) е действала системата на отказа, а сега действа системата на приемането на наследството¹⁷. Това всъщност не е вярно – и при ЗН (1890) е важала системата на приемането¹⁸. Малцина се сещат да отбележат, че всъщност в последните години на ЗН (1890) – в периода 1941 г.-1949 г. – правилата са променени и е уредена давност за приемане на наследство, а не за отказ на наследство¹⁹. В действителност между наследяването по ЗН (1890) и действащия ЗН поначало няма разлика във връзка с въпроса как се приема наследство или се отказва – обикновено това става или с изрично изявление (отказ, понякога приемане), или с конклудентни действия (приемането, мълчаливия отказ по чл. 207 ЗН (1890)=чл. 51, ал. 1 ЗН).

Между уредбата преди и сега има една голяма разлика, но тя е в друго направление – в това, че ЗН (1890) урежда два различни режима на приемане и отказ от наследство според това дали при откриване на наследството наследникът е във владение на наследственото имущество или се е бъркал в работите на наследството, или не. Ако е във фактическо владение, наследникът има кратък тримесечен срок да извърши изричен отказ, или да се захване да прави опис на наследството като прелюдия към приемане на наследството по опис или отказ; не го ли направи, счита се, че е приел, и то направо – чл. 215 ЗН (1890). Ако наследникът не е във фактическо владение на наследството, той може до изтичане на 20-годишната давност по чл. 205 ЗН (1890) да приеме или да се откаже от наследството. Ако наследствените кредитори искат да узнаят волята на наследника по-рано, трябва да го приканят да се произнесе пред съда дали приема или се отказва от наследството по реда на чл. 207 ЗН (1890) или чл. 217 ЗН (1890)²⁰.

Действащият ЗН изоставя този двойствен режим²¹. Сега редът по чл. 51, ал. 1 ЗН еднакво важи за всички наследници, независимо от това дали са във владение на наследството, или не. Срокът за приемане на наследство по опис по чл. 61, ал. 1 ЗН сега тече от узнаването за откриване на наследството, независимо от това дали наследникът владее, или не, наследствени имущества.

Това ни връща към въпроса за приложението на чл. 429, ал. 2 ГПК. Той съдържа две изречения, които на пръв поглед си противоречат. Първото изречение сякаш несъмнено казва, че принудителното изпълнение е допустимо както против наследствената маса, така и против личното имущество на наследника и взискателят няма нужда да предприема действия по подканяне на наследника да приеме наследството; само ако наследникът длъжник сам се откаже от наследството или приеме по опис, то тогава изпълнението ще бъде прекратено или ще се концентрира върху наследствената маса. Напротив, второто изречение говори, че съдебният изпълнител администрира процедура по чл. 51, ал. 1 ЗН, т.е. изглежда, че едва след като длъжникът се произнесе по упражняването на правото на наследяване, взискателят може да предприеме принудително изпълнение.

Аз мисля, че противоречие няма и че изводите на доктрината при действието на чл. 283 ЗН (1890) са приложими и сега с тази разлика, че сега няма уреден 8-дневен срок, а важи общият срок за доброволно изпълнение по ГПК, в рамките на който принудително изпълнение не може да се предприема. След изтичане на срока за доброволно изпълнение съдебният изпълнител е в правото да предприеме по молба или след овластяване на взискателя принудително изпълнение както по отношение на наследствената маса, така и по отношение на личното имущество на наследника. Ако длъжникът наследник е редовно призован за изпълнително действие и не се яви или се яви и участва без възражение в принудителното изпълнение, трябва да се приеме, че мълчаливо е приел наследството и следва да претърпи изпълнение за наследственото задължение както с наследствената маса, така и с личното си имущество. Ако било длъжникът наследник, било взискателят наследствен кредитор поиска провеждане на процедура по чл. 51, ал. 1 ЗН, то съдебният изпълнител провежда такава и междувременно спира изпълнението. Същото важи и ако наследникът длъжник инициира пред съда производство по приемане на наследството по опис – и в този случай съдебният изпълнител следва да спре извършването на изпълнителни действия.

При липсата на активност у длъжника наследник важи първото изречение на чл. 429, ал. 2 ГПК и това положение може наистина условно да се оприличи на действие на оборима презумпция за приемане на наследството направо, що се отнася до процесуалните правомощия на съдебния изпълнител. Процесуалистите (проф. Сталев, доц. Градинарова) използват именно термина законова презумпция. В исковия процес, разбира се, презумпция за приемане на наследството направо няма²².

5. Заключение

Въпреки че тезата за отговорност pro viribus hereditatis има аурата на господстващо мнение, тази аура стъпва основно на това, че тя е застъпена в единствения засега ученик по българско наследствено право по ЗН от 1949 г. на Христо Тасев, по който поколения юристи са се учили. Винаги обаче е имало и продължава да нараства броят на авторите, които поддържат другата теза, която по-добре се съгласува със законовите разпоредби.

Бележки под линия: