Венедиков, Петко. „Спомени“. Второ допълнено издание (за книгата, автора й и за непреходността на истинската правна наука)

1. За автора и приноса му в правната наука

Приех предизвикателството да говоря днес тук пред Вас за големия български учен и неговите безценни за правната и историческата наука „Спомени“ не без притеснение – в крайна сметка аз не съм нито хабилитиран преподавател по право, нито преподавател по право въобще; нещо повече – аз дори не съм цивилист – доктор съм по административно право, а в момента съм брачен съдия.

Приех, защото имам дълг да кажа някои неща, които знам за приноса на проф. Венедиков в правната наука, които мисля, че не се оценяват в достатъчна степен. Приех и защото проф. Венедиков е един от двамата автори в правната наука в страната, които особено силно са ми повлияли[1] – не с конкретни свои работи (макар работите на проф. Венедиков да продължават да са напълно актуални и полезни) и тези, а със своята научна методология, както и със своята принципност и почтен характер.

Обикновено, когато се представя един голям учен, се изброяват по-големите му работи, прави се обзор на творчеството му, акцентира се върху отделни дискусионни негови тези, посочва се приносът за реформиране на законодателството и пр. За проф. Венедиков може да се каже много в това отношение – достатъчно е да се посочи, че става редовен асистент на 25 години, редовен доцент на 27 години, а редовен професор на 36 години. Достатъчно е да се каже, че за три поредни години, още ненавършил 40 години, дава на българската правна наука три големи, сериозни, завършени курса по фундаментални дисциплини на частното правото – „Система на българското вещно право“ (1937), „Ипотеки, залог и привилегии“ (1938) и „Система на българското наследствено право“ (1939). Постижение, което никой друг автор не е повторил и едва ли ще повтори през време на нашия живот. Няма нужда да се изброяват множеството „малки“ монографични трудове с безценна полезност за практиката.

Когато някой практик чете автор от доктрината, ако изобщо чете, обикновено той подхваща отделен негов труд в част от 20-30 страници, където се коментира правен институт или проблем, който му трябва на практика, за да си реши казуса. Когато един учен/научен работник пише дисертация или научен труд, ако той е добросъвестен, би изчел всички места у предходниците си, където може да се коментират проблеми, които авторът иска да обсъди; би прочел също така и основните учебници/монографии в своята област – но само толкова. Малцина обаче могат да се похвалят, че са чели всичко или почти всичко от даден автор. Аз мога да се похваля с това по отношение на проф. Венедиков. При това, ако съм изчел през годините работите на проф. Венедиков, това не е било толкова от любов към цивилистиката – тази опасна чаровница, колкото от възхищение към тълкувателната метода на проф. Венедиков.

Проф. Венедиков прилага при тълкуване на правните текстове, в писането на част от които – Наредба-закон за брака, Закона за лицата и семейството, Закона за наследството, Закона за собствеността – има и принос, тълкувателна метода, която на мене ми допада много, и която аз наричам, по липсата на по-добър термин – правен интенционализъм. Интенционализмът приема, че мотивите^[2] на законодателя са вторият най-важен тълкувателен способ, до който може да прибегнат съдилищата, и то в хипотезата на кодификационните закони. Мотивите на законодателя, стига да не противоречат на непосредствения смисъл на разпоредбата, стига да се вместват в логическия обем на разпоредбата, обясняват неясния закон, придобиват смисъла (значението) на самия закон, придобиват силата на закон, стават закон, са закон^[3]. Особеността на интенционализма на проф. Венедиков е, че той търси мотивите на законодателя у първоизточниците на нашите законодателни текстове, които, както е известно, са реципирани от законодателствата на Франция, Италия, Испания, Германия и др. западни държави. Проф. Венедиков може да прави това поради свободното владеене на основните за цивилистиката западни езици – френски, немски, италиански.

Сравнението с тълкувателната метода на проф. Венедиков и почти всички съвременни автори цивилисти, които съм чел, е поразително. Повечето, за да обяснят една неясна разпоредба, прибягват директно до желания според тях целесъобразен резултат. Други подхващат нароилата се съдебна практика по разпоредбата и опитват да въведат ред в хаоса от аргументи. Трети опитват да разчепкат текстовете на разпоредбата и сходните разпоредби с обиновен текстуален анализ, без вглеждане в контекста на епохата. А Венедиков? Той директно потапя читателя в историята на разпоредбата, в законодателните материали, в старата доктрина на Запад, откъдето разпоредбата е дошла в нашето право. За човек, сводобно владеещ езици и запознат с историята на работата по даден законопроект, е лесно да открие истинския му смисъл. Това, което за един читател е неясна разпоредба напр. от Закона за наследството (отм.), за Венедиков е ясна грешка при рецепцията на Италианския Codice civile от 1865 г. през лошия руски превод на проф. Зарудний. Ако напр. за ВКС на Република България през 2012 г.[4] е било възможно да напише в едно свое решение, че непълнолетните деца, 14–18 г., не приемат наследство задължително по опис, защото не са напълно недееспособни по см. на чл. 61, ал. 2 ЗН, това е защото смисълът на нормата е напълно чужд за съдиите от ВКС, които не прилагат интенционализма, а обикновен привиден и повърхностен текстуализъм. За прилагането на интенционализма е необходима ерудицията да знаеш смисъла и значението на отменения закон, първоизточника на нормата, контекста – в случая разбирането за правното положение на децата по времето на приемането на нормата, действащата тогава уредба на ЗЛ от 1907 г. и нейния френски първоизточник – простото „четене“ на текста не е достатъчно. Венедиков и четенето на трудовете му именно на това учат – че правото не е прост наниз на текстове, появили се неясно с какъв смисъл, а е плод на работа по рецепция на различни институти от еволюирало чуждо право, преминали през българска редакция, отчасти целенасочена, отчасти небрежна. Венедиков отучва от идеята, че кодификационните закони могат лесно да бъдат четени без познаване на история, чужда доктрина, контекст. За хората, на които подобен тълкувателен подход и ерудиция импонира, четенето на Венедиковите научни трудове е едно голямо удоволствие.

2. За „Спомените“

Книгата ме грабна преди много години, когато излезе първото издание.

Харесаха ми, на първо място, езикът и стилът на автора, които, разбира се, ми бяха отчасти познати от научните работи. Без да съм литератор или езиковед, много приятно впечатление ми прави ясната непринудена мисъл и употребата на времена, които съвременният осакатен наш език като че ли е загубил. Колко често четете или чувате някой да употребява спомагателния глагол „съм“ в минало предварително време (плюсквамперфектум) – „беше бил“?

В книгата има безброй много анекдоти и разкази за хора и събития, които без нея биха били окончателно загубени за историята и за правната наука или без които бихме знаели твърде малко. Напр. и досега се споменават двама от вуйчовците на проф. Венедиков – политикът Никола Генадиев и издателят литератор Павел Генадиев. За мен като административист обаче много по-интересен е третият вуйчо на проф. Венедиков – Михаил Генадиев. За него се знае, че е бил съдия в първия състав на учредения на 6.11.1913 г. Върховен административен съд[5]. Че впоследствие е председател на Върховната сметна палата и учредител на малко известното Дружество за административни изучвания, автор и на редица интересни работи по административно право. Може да бъде добавен в приложението в „Спомените“ при следващо издание на спомените.

В книгата има разказ – и това е една от централните теми в „Спомените“ – за характерите на учените юристи в Университета, за начините, по които един амбициозен автор попада в правната наука и начините, по които той може да „разчисти“ пътя си в науката за сметка на своите съперници. Никаква разлика със съвремието ни, ако сте запознати с отношенията в този и много други факултети в страната. Венедиков в „Спомените“, без да изпада в самосъжаление или в опит за мемоарен реваншизъм или самовъзвеличаване, правдиво разказва историите на гоненията против себе си, на прогонването му заедно с проф. Иван Апостолов от Университета и за опитите за цензура над работата му. Два примера са достатъчни:

„Аз чувствах, че влошавам положението си със своята чиста наука. Когато някога четях историята на християнството, бях поразен от това колко лесно е било един християнин да избегне преследванията. Какво се е искало от този, който е бил обвинен в принадлежност към забранената религия? Само да принесе нещо дребно в жертва на гения на императора и така да признае божествеността му. Човекът е купувал за два аса един гълъб, принасял го е в жерства и така е получавал документ, че не е християнин… Сега си задавах въпроса защо, дявол да го вземе, не направя това, което толкова други правят. Какво ми струва да вмъкна в някоя лекция няколко думи за великия Сталин? Най-после, Сталин, добър или лош, без съмнение беше голяма историческа личност, може човек да го нарече велик… Един ден с тая мисъл влизам в аудиторията, качвам се на подиума и се изправям до катедрата. „Е, хайде, де! Кажи за великия Сталин!“. Аудиторията беше препълнена…, всички чакат. Когато погледнах всички тези очи на студентите, вперени в мене, разбрах, че никога няма да мога да им кажа такова нещо…“[6]

„Освен това, след известно колебание почнаха да печатат мои статийки в листа „Правна трибуна“, издание на СЮБ… Там получих една колонка „Преглед на практиката на Върховния съд“, където давах резюмирани интересни решения. Отначало ги представях с лаконичен коментар – одобрителен или критичен. Това се зловиди на съдиите – как тяхно решение може да се отхвърля, и то от един човек в моето положение. Те наложиха решенията да се дават без коментар. Но и това не ги задоволи, защото има решения, които и без коментар са очевидно неправилни. …Тогава председателят на ВС се споразумял с редактора ръкописът, който давам, да бъде първо одобрен от един съдия от ВС Палазов. Аз отказах да се подложа на цензурата на Палазов и престанах да давам решения. Така се лиших от хонорара си. Аргументът на председателя на ВС беше, че не всички решения на съда са за печат. И наистина е така.“[7]

Много важен аспект на „Спомените“ е разказът на проф. Венедиков за участието му в създаването на кодификационното законодателство в периода 1945–1950 г. За този съзидателен период на българското право ние знаем твърде малко. Подробностите, които Венедиков излага, са почти безценни. Узнаваме, че Наредбата-закон за брака е преработка на предходен проект на Венедиков за гражданския брак отпреди 1945 г. Разбираме за проект за Закон за лицата, в чието създаване е участвал Венедиков, който е стоял в чекмедже няколко години преди да стане закон през 1949 г. Знаем за работата по Закона за наследството и борбата против идеологическите постановки на беснеещия марксизъм. Един цитат е достатъчен:

„В Съвета по законодателството успях да прокарам да се приеме, че завещание може да се прави и на външни лица (братовчеди, приятели)… Тук стана голяма борба…[възразяваше се], че с наследяването се придобивало нетрудово имущество, това било противно на марксизма. Намерих подкрепа у Антон Югов, който председателстваше заседанието. Той каза: „Ако човек не може да се разпорежда по завещание с имота си, какво да го прави? Ще трябва да го пропие.“ Прие се компромисно решение, в което няма никаква логика – има право да завещае половината имущество…“[8]

3. За Теодора Венедикова

Много още може да се каже за автора и за работата му. Тук обаче аз искам да завърша не с автора, а с дъщеря му и с учреденото и поддържано от нея издателство. Щастливата идея да се преиздадат работите на проф. Венедиков, както и да се издадат непубликувани негови, а и не само негови, трудове, е един от най-ценните подаръци на българската правна наука в края на ХХ век и началото на ХХI век. Тази идея трябва да бъде докрай реализирана и всеки, който може, трябва да й помогне.

Бележки под линия:

[8] С. 463.