“Красотата обича сенките, в тях се ражда съблазънта” (с. 12)
Какво ще ни донесе безсмъртието? Какви са възможните политики на безсмъртието? Какви са демографските последици от постигането на безсмъртие? Как се разпределя ресурсът “пространство”, когато времето на хората е неограничено? И трябва ли да пожертваме родителството като форма на съществуване във времето, за да останем безсмъртни?
Тези и редица други въпроси са вплетени в сюжета на футуристичния роман “Бъдеще” (сс. 668) с автор Дмитрий Глуховски, издаден на български език през септември 2015 г. от издателство “Сиела”.
Романът представя един свят, в който хоризонталът е окончателно изчерпан, поради което хората живеят на различна височина по вертикални сгради, надвиснали над заселената със стотици милиарди Европа. Безсмъртието е донесло със себе си и безброя. И нови форми на вертикално неравенство. Колкото по-голям е социалният ти статус, толкова по-нависоко живееш с надеждата да зърнеш небето, “защото в един свят, сглобен от милиони кутийки затворено пространство, нямо нищо по-скъпо от откритото пространство” (с. 14):
“Хората се извърнали от небесата, но не задълго. Бог дори не успял да мигне, и първо около него станало пренаселено, а после направо го изселили. Сега цялата Европа е застроена с Вавилонови кули; и работата не е в гордостта. Просто няма къде да се живее.” (с. 47)
Технологиите обаче са осигурили сурогати – заместващи имитации на изгубеното пространство. В своите изчезващи физически стаи хората са заобградени от хиперреалистични екрани, които им показват каквото те си пожелаят “за гледане”, включително – неразличими от реалността поляни и гори. Така животът е успокоен в “пределите на комфортната самоизмама” (с. 30) Който си плаща, има и своите илюзии, но спре ли – небето му ще бъде “изключено” (с. 205).
В този свят на безкрайни множества и персонален дизайн на изгледа съществуват строги правила – правила, които “премахват отговорността” (с. 16). Правила, прилагани от убийци-бюрократи (с. 16). Всеки, който иска да остане безсъртен в Европа – основно рожденно право на всеки европейски гражданин, трябва да спазва забраната да има деца. Причината за тази забрана е липсата на физическо пространство, в което да живеят толкова много безсмъртни хора. Светът е изчерпал своето пространство. Ако човек реши да има свои деца, той трябва да регистрира бременността и да бъде инжектиран с акселератор, който води до усколено протичане на старостта и смърт в рамките на максимум 10 години след инжекцията. Героят на Дмитрий Глуховски заявява:
“Сигурен съм, че има теоретици, които за нула време ще докажат, че за да се спасят милиони хора, е необходимо да се жертват няколко хиляди” (с. 113)
Една незначителна цена!? Децата са цената за егалитаризма в безсмъртието. Безсмъртието в Европа не е предоставено само на избрани, а на всеки – като “рожденно право”. Но тези “игри на демокрация” (с. 11) са и причината за въвеждането на най-строгото правило: безсмъртието е налично само при липсата на деца. Всеки сам решава – да живее безсмъртно или да стане родител (“Законът на избора”). Но има и хора, които отказват да направят този избор. Така машината за осигуряване на “подредено” в ограниченото пространство безсмъртие се сблъсква с нелегалната дейност на активисти на Партията на живота.
В книгата съвсем накратко, но с невероятна сила, се поставя и въпросът за разликата между вечността и безсмъртието в един прагматичен свят, където философията е по-скоро скучно забавление за хора, превърнали се в богове:
“Знаете ли – казва господин Шрайер, подавайки ми чашата, – вечният живот и безсмъртието все пак не са едно и също нещо. Вечният живот е тук. – Той докосва гърдите си,. – А безсмъртието е тук. – Пръстът му докосва слепоочието. – Вечният живот – той се усмихва – е включен в базовия социален пакет. А безсмъртието е достъпно само за избраните …” (с. 25-26)
Избраните са тези европейци, които могат да избират – между своето безсмъртие и живота си като родители.
Вечността е просто философско успокоение, безсмъртието е истинското политическо достояние. Безсмъртие на непрекъснатата младост. Безсмъртие, което заличава възрастта и превръща детството и старостта в екзистенциални девиации:
“Тук няма нито един старец и нито едно дете – посетителите на “Извор” (обществена къпалня, използвана като атракцион за удоволствия – бел. СС) не бива да изпитват ни най-малък морален и естетически дискомфорт. Нека те си стоят в своите резервати, където не смущават никого с отклоненията си, а стъклените градини са отворени само за онези, които са съхранили своята младост и сила” (с. 30)
И още за “алергията към старостта” (с. 235):
“Пенсионерите и малолетните – изцяло разходи! Малцинство, което отдавна е време да отиде в категорията на извращенията” (с. 175)
В този смят смъртта е отменена, тя е “уродлива отживелица”, която съществува “някъде в херметично затворените резервати, в лабораториите, откъдето не може никога да се измъкне” (с. 36), освен ако хората не я извикат. Човекът е “успял да хакне собственото си тяло, и да премахне смъртната присъда, предписана в ДНК-то му от брадатия натуралист. … Да се превърне от чужда, бързо разваляща се играчка в същество, недопвластно на тленното, винаги младо; най-накрая независимо; съврешено.” (с. 48-49). Така, без да са “притиснати от процесите на загниване в своето тяло чувал”, хората вече могат “да мислят не в категориите дни и години, а в мащаби, достойни за вселената”. (с- 49-50) Хората вече “не боледуват от времето” (с. 54). Човекът окончателно е скъсал с животните, а семейнопатетичната носталгия по възрастта и фабулата на родителството се контрира с претенция за не просто цивилизационно, а за божествено превъзходство:
“Ако не искаш да живееш като човек, живей като говедо! А говедото остарява! Говедото умира!” (с. 66)
Безсмъртието е достижение, което ни избавя от преходността на тялото. То прави невярно твърдението, че “цялата човешка история се носи от нищото към нищото през дим и пламъци” (с. 83):
“От стотици милиарди умрели ние помним имената на няколко хиляди. От другите не е останало нищо. Те не са и живели, а са се мярнали и са загинали. … притиснати от старостта и смъртта в робията на правенето на деца, размножаването, не са имали достатъчно време, за да се замислят за живота си” (с. 476-477)
Заедно със смъртта е отменен и Бог:
“тялото ти е цялото на дупки, през които животът изтича! И си си спомнил за душата! Хванал си се да воюваш! А ние тук си имаме свои закони! На нас тук и без бог всичко ни е прекрасно! За мен твоя бог не е закон, ясно?! Нека той си командва старците! Аз ще бъда вечно млад!” (с. 212)
“Кому е необходима вашата душа, когато тялото не тлее?” (с. 211)
Но този безкраен живот има и своята тъмна страна – най-често скривана зад пикселите на самоизмамата, поддържани от най-модерните инструменти на технологиите и политиката. Някъде дълбоко под безсмъртната обвивка на част от хората се загнездва мисълта, че “в един безкраен живот има особен дефицит на смисъл” (с. 94-95)
И тук идва силата на родителството, детето което “изяжда” безсмъртието, но и което “попива” своите родители, което се “състои” от тях и носи нови измерения на живота, защото когато всички са бъзсмъртни, то които тогана са живите? Когато няма смърт, възможно ли е чудото!
“Бъдеще” е книга, която разглежда многостранно въпроса за безсмъртието в един вънлуващ и изненадващ сюжет. Препоръчвам я на всеки, който мисли върху смъртта.
