Книгата на Арно Гайгер “Старият крал и неговото изгнание”, издателска къща Колибри, 2013, превод на Жанина Драгостинова, е книга за старостта.
Както посочва Мишел Уелбек, старостта опростява нещата. В старостта човек познава рая, тъй като “истинският рай е този, който сме изгубили” (с. 12). Загубата и натрупващите се липси са основните разлики между стареца и детето, особено когато старостта върви ръка за ръка с деменцията:
“често се казва, че болните от деменция са като малките деца – почти няма текст, който да не използва тази метафора; и това си е за ядосване. Не е възможно възрастният човек да се върне назад и да стигне до състоянието си на дете, тъй като същността на детето предполага то да върви напред в развитието си. Децата придобиват нови способности, болните от деменция губят от наличните си способности. Заниманието с децата заостря погледа към напредването, заниманието със страдащите от деменция показва загубите. Истината е, че старостта не връща нищо обратно, тя е като хлъзгава пързалка, а една от най-големите грижи, които създава, е, че понякога може да продължи твърде дълго.” (с.13)
Тази разлика в посоката Арно Гайгер последователно описва в отношенията си със своя баша. Макар че “и без проблеми животът не е никак лесен”, когато към това се добавят старостта и болестта, той (животът) може да изглежда дори непосилен. Трудно е да бъдеш с баща си, когато “капка по капка индивидуалността изтича от него” (с. 11), когато той се затваря в свой собствен свят, подобно на крал в изгнание, заобиколен от нищо незначещи за него места и хора, объркан от знаци, заличени и деформирани от болестта.
Забързаният и изпълнен с конкуренция живот, възпитаваната от рекламите индивидуалност и потреблението, издигнато в начин на мислене, изтласкват в периферията на желаните социални активности грижата и споделеното очакване на края на човешкия живот. Деменцията, която заличава спомените на поразения от нея човек, на свой ред е заличена от публичните пространства, все по-често – и без покритието на срама. Животът трябва да се живее, старостта е безполезна в ерата на свръхтехнологиите. Ако трябва да се обръщаме към нея, то нека това да е с цел да я преодолеем, да я заличим и веднъж за винаги да победим във войната срещу смъртта. Или поне да превърнем тази война в “партизанска”, вечно да отлагаме края си, но без той да преминава през менталните тресавища на старостта. Все по-кратка става старостта, за сметка на старостта-объркване-и-безсилие – старостта, придружена от болестта, която е “твърде дълга”:
“За всички нас светът е объркващ и трезво погледнато, разликата между здрав и болен се състои в това доколко човек е способен да прикрие избилото на повърхността объркване. Отдолу бушува хаосът.
…
На нас, здравите, болестта Алцхаймер ни отвори очите за това колко комплексни са способностите, от които имаме нужда, за да се справим с всекидневието си. В същото време алцхаймер е символ на състоянието на обществото ни. Общата представа се е загубила, наличните знания вече са необозрими, непрекъснато появяващите се новости раждат проблеми с ориентацията и страхове за бъдещето” (с. 50)
Едно от най-тежките неща е да видиш баща си – този, на който винаги се разчитал, в ролята на неспособен да се справи с ежедневието си, детрониран и захвърлен в дъното авторитет. Този, който ти е помагал когато си бил дете и юноша, се превръща в безпомощно тяло, което се нуждае от теб, за да не забрави да се храни, да ходи до тоалетна и да взема лекарствата си. В чувството на своя баща за бездомност и в неговата невъзможност да се справи с реалността, обаче, Арно Гайгер открива една особена педагогика – нова възможност за бащинство:
“Старостта, като последен етап от живота на човека, е културна форма, която постоянно се променя и непрекъснато трябва да бъде отново изучавана. А когато веднъж се стигне дотам, че бащата няма на какво да научи децата си, тогава остава поне да ги научи какво означава да си стар и болен. Това също може да бъде форма на бащинство и синовност, ако е поставено в правилните условия. Тъй като разплатата със смъртта се извършва само приживе.” (с. 118)
Когато спомените са се “запазили” като характер, а болестта е надделяла над индивидуалността, един баща и син навлизат в пространства, които могат да бъдат споделяни мимолетно и без ангажимент към миналото. Места, в които баща и син могат все още да бъдат заедно.
