Книгата на Арно Гайгер “Старият крал и неговото изгнание”, издателска къща Колибри, 2013, превод на Жанина Драгостинова, е книга за старостта.

 

Както посочва Мишел Уелбек, старостта опростява нещата. В старостта човек познава рая, тъй като “истинският рай е този, който сме изгубили” (с. 12). Загубата и натрупващите се липси са основните разлики между стареца и детето, особено когато старостта върви ръка за ръка с деменцията:

“често се казва, че болните от деменция са като малките деца – почти няма текст, който да не използва тази метафора; и това си е за ядосване. Не е възможно възрастният човек да се върне назад и да стигне до състоянието си на дете, тъй като същността на детето предполага то да върви напред в развитието си. Децата придобиват нови способности, болните от деменция губят от наличните си способности. Заниманието с децата заостря погледа към напредването, заниманието със страдащите от деменция показва загубите. Истината е, че старостта не връща нищо обратно, тя е като хлъзгава пързалка, а една от най-големите грижи, които създава, е, че понякога може да продължи твърде дълго.” (с.13)

Тази разлика в посоката Арно Гайгер последователно описва в отношенията си със своя баша. Макар че “и без проблеми животът не е никак лесен”, когато към това се добавят старостта и болестта, той (животът) може да изглежда дори непосилен. Трудно е да бъдеш с баща си, когато “капка по капка индивидуалността изтича от него” (с. 11), когато той се затваря в свой собствен свят, подобно на крал в изгнание, заобиколен от нищо незначещи за него места и хора, объркан от знаци, заличени и деформирани от болестта.

 

Забързаният и изпълнен с конкуренция живот, възпитаваната от рекламите индивидуалност и потреблението, издигнато в начин на мислене, изтласкват в периферията на желаните социални активности грижата и споделеното очакване на края на човешкия живот. Деменцията, която заличава спомените на поразения от нея човек, на свой ред е заличена от публичните пространства, все по-често – и без покритието на срама. Животът трябва да се живее, старостта е безполезна в ерата на свръхтехнологиите. Ако трябва да се обръщаме към нея, то нека това да е с цел да я преодолеем, да я заличим и веднъж за винаги да победим във войната срещу смъртта. Или поне да превърнем тази война в “партизанска”, вечно да отлагаме края си, но без той да преминава през менталните тресавища на старостта. Все по-кратка става старостта, за сметка на старостта-объркване-и-безсилие – старостта, придружена от болестта, която е “твърде дълга”:

“За всички нас светът е объркващ и трезво погледнато, разликата между здрав и болен се състои в това доколко човек е способен да прикрие избилото на повърхността объркване. Отдолу бушува хаосът.

На нас, здравите, болестта Алцхаймер ни отвори очите за това колко комплексни са способностите, от които имаме нужда, за да се справим с всекидневието си. В същото време алцхаймер е символ на състоянието на обществото ни. Общата представа се е загубила, наличните знания вече са необозрими, непрекъснато появяващите се новости раждат проблеми с ориентацията и страхове за бъдещето” (с. 50)

 

Едно от най-тежките неща е да видиш баща си – този, на който винаги се разчитал, в ролята на неспособен да се справи с ежедневието си, детрониран и захвърлен в дъното авторитет. Този, който ти е помагал когато си бил дете и юноша, се превръща в безпомощно тяло, което се нуждае от теб, за да не забрави да се храни, да ходи до тоалетна и да взема лекарствата си. В чувството на своя баща за бездомност и в неговата невъзможност да се справи с реалността, обаче, Арно Гайгер открива една особена педагогика – нова възможност за бащинство:

“Старостта, като последен етап от живота на човека, е културна форма, която постоянно се променя и непрекъснато трябва да бъде отново изучавана. А когато веднъж се стигне дотам, че бащата няма на какво да научи децата си, тогава остава поне да ги научи какво означава да си стар и болен. Това също може да бъде форма на бащинство и синовност, ако е поставено в правилните условия. Тъй като разплатата със смъртта се извършва само приживе.” (с. 118)

 

Когато спомените са се “запазили” като характер, а болестта е надделяла над индивидуалността, един баща и син навлизат в пространства, които могат да бъдат споделяни мимолетно и без ангажимент към миналото. Места, в които баща и син могат все още да бъдат заедно. 

ОТГОВОРИ

Моля напишете Вашия коментар!
Моля напишете Вашето име тук

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.