“След войната, в началото на петдесетте години, когато големите научни открития следваха едно след друго, хората нямаха време да размислят, да повдигнат логичните ВЪПРОСИ. Пред тях неочаквано се бяха разкрили маса нови възможности, а много болести, пред които лекарите бяха безсилни дотогава, започнаха да се лекуват. Това бе първото, което светът видя, първото, което искаше. И хората дълго време предпочитаха да си мислят, че всички тези човешки органи като че ли идват от небитието, че в най-добрия случай се отглеждат във вакуумна среда или нещо такова. Наистина, възникнаха някакви спорове. Ала докато дойде време да започнат да се безпокоят за … възпитаниците, когато те започнаха да се интересуват в какви условия растете и дали въобще е трябвало да бъдете произвеждани, вече беше КЪСНО. Нямаше никаква възможност нещата да се върнат назад. Как да поискаш от света, който е свикнал да гледа на рака като на лесноизлечима болест, да се откаже от това лечение и да се върне доброволно към старите мрачни времена? Не, нямаше път назад. Колкото и съвестно да им беше заради вас, хората се грижеха главно за това техните деца, съпруги и съпрузи, родители и приятели да не умират от рак, от заболявания на двигателната система, от сърце.”
(Никога не ме оставяй, Кадзуо Ишигуро, с. 257-258)
И за да не чакаме нито миг с риск да стане “късно”, ето и част от въпросите, поставени пред читатели на “Никога не ме оставяй” на Кадзуо Ишигуро, издадена от Издателство Колибри през 2008 г., преводач: Мария Донева:
Има ли душа “репликата” на едно чуждо тяло? Може ли клонингът да бъде сведен до донор – вещ с ясна функция и предназначение? Може ли животът му да е просто жизнен цикъл на биопродукт? И неговият край – безнадеждно предопределен като краят на всяка потребима вещ, да бъде не смъртта, а “завършването”? Или ако формулирам въпроса по друг начин: има ли право клонингът да умре или той винаги “завършва” целта си – след една, две, три или четири експлантации?
И още: Как би изглеждал животът на един обречен донор, на който му е “подарено” прекрасно детство и спомени, заровени в незначителните и спокойни “дреболии” на ежедневието? Може ли да се изправи пред неумолимия ход на времето, като забави и подчертае вкуса на своите предопределени преживявания? Може ли да скрие в себе си надежда, която да е достатъчно силна, за да го разочарова?
Може ли да заплатим за живота на един човек, съществуващ като невъобразим потенциал и като непредвидим брой възможности, с осигуряването на безгрижното детство? Да сключим сделка – още преди той да се е родил, по силата на която ние се задължаваме да му предоставим безгрижно детство и юношество, срещу което той приема да ни даде тялото си и цялото му “съдържание” (затворено като със цип!)? Може ли да открием хуманност в подобна сделка, когато я представим като алтернатива на друг възможен подход – жестоко и безчовешко отношение към “донора” като към “тяло без душа”, като към растящо подобно на зеленчук, но животоспасяващо месо?
Трябва ли да стимулираме творчеството в “лагерите за органи”? Правилно ли постъпваме, когато поощряваме надеждата в един свят на предопределеността? Не е ли по-добре да забравим за съвестта, когато медицината ни предлага прекрачването на граница, от която няма връщане? И просто да оставим на неговото предназначение едно превърнало се (!) в донор дете, вместо да се опитваме да развиваме у него чувствителност, която би ни превърнала в чудовища в собствените ни очи?
Какви са измеренията на хуманността, когато сме забравили за другия, търсейки живот за себе си? Можем ли да правим избори, след като сме покрили човечността си с технологични цели и сме отказали да видим деца в израженията на своите най-нови биопродукти – клонингите. Или можем да видим децата, но не и хората, в което те порастват? Могат ли да съществуват деца, които нямат право да бъдат възрастни? И най-важното – може ли ние да съществуваме, когато съществуват такива "деца"?
“Докато ви гледах да танцувате, виждах съвсем различна картина. Виждах как стремително се заражда един нов свят. Да, по-технологичен, да, по-ефективен. Нови начини за лечение на старите болести. Изумително! Но едновременно с това един по-суров и по-безмилостен свят. И аз виждах момичето със затворени очи, притискащо стария свят към гърдите си – по-добрия, който познаваше в дълбините на своето сърце, който не можеше да остане повече и тя го притиска ли, притиска, като го умоляма да не си отива.” (с. 267)
