Преглед на решенията по чл. 290 ГПК, постановени от гражданските отделения на ВКС през месец Март 2015 г. (част II)

Част втора: проблеми на трудовото право, на гражданската конфискация и на гражданския процес

(Прегледът не претендира за изчерпателност. Възможно е да има невключени решения от посочения период. Заглавията на отделните решения са на автора и не изчерпват въпросите, поставени в съответното решение. В част от резюметата въпросите за допускане до касация и техните отговори са цитирани дословно, а в други – по авторова преценка – са систематизирани, резюмирани и предадени с авторови думи).

V. Проблеми на трудовото право

1. За значението на предишните наложени и незаличени дисциплинарни наказания при преценката за уволнение поради системни нарушения на трудовата дисциплина:

Решение № 29 от 10.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3149/2014 г., III г. о., ГК

Служител на длъжност „Началник влак, пътническо движение” е бил наказван последователно със „забележка” и „предупреждение за уволнение”. След приключване на повеската си за деня този служител не я отчита веднага, съгласно изискванията на длъжността му. На следващия ден той отново не представя отчет; отчетите и за двата дни са извършени на третия, като приходът е малък – 9,10 лв.

(Съгласно § 1, т. 1 от Наредба № 50 от 28.12.2001 г. за работното време на ръководния и изпълнителския персонал, зает с осигуряване на превозите на пътници и товари в железопътния транспорт, „повеска” е работна смяна на пътуващия персонал, която включва обслужване на влак или возило на отиване, престой или почивка в оборотния пункт (ако има такива) и обслужване на влак или возило на връщане към основния пункт и обхваща времето от началото на работата в основния пункт до освобождаването от работа по съответния ред в същия пункт).

След извършеното нарушение, на служителя му е наложено наказание „дисциплинарно уволнение” по чл. 190, ал. 1, т. 3 КТ (системни нарушения на трудовата дисциплина.

При тази фактическа обстановка ищецът оспорва законността на уволнението и иска възстановяване на работа. В исковата си молба ищецът не оспорва по същество нарушението си; посочва, че през въпросните дни е имал семейни проблеми.

Първоинстанционният съд уважава иска.

Въззивният съд потвърждава решението, посочвайки, че въпреки че е налице нарушение на трудовата дисциплина, уволнението е незаконосъобразно: в заповедта не е обсъдена тежестта на извършеното нарушение; сумата е малка по размер и е отчетена, макар и със закъснение; работникът е имал лични проблеми. Съгласно чл. 189, ал. 1 КТ наказващият орган е бил длъжен да вземе под внимание тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които то е извършено, и поведението на работника. Това не е направено. В крайна сметка въззивният съд е приел, че извършените от ищеца нарушения не съответстват на наложеното наказание „уволнение”.

Касационното обжалване е допуснато по въпроса: „Имат ли наложените предишни дисциплинарни наказания, които не са заличени, значение при преценката на спазването изискванията на чл. 189, ал. 1 КТ при наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ поради системност”, поради противоречие с Решение № 441 от 13.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1681/2010 г., IV г. о., ГК; Решение № 117 от 5.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1306/2011 г., IV г. о., ГК; Решение № 55 от 1.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1972/2009 г., IV г. о., ГК.

По поставения въпрос ВКС споделя цитираната практика, като посочва, че „при установена системност на дисциплинарните нарушения съдът трябва да прецени съответствието между нарушение и наказание на базата на всички посочени нарушения в тяхната последователност и цялост, а не само въз основа на последното дисциплинарно нарушение. Това е така, тъй като при системност на нарушенията се проявава устойчивост в неправомерното поведение на работника или служителя, който не може или не желае да го коригира. Това негово поведение нарушава в значителна степен отношенията на доверие между работник или служител и работодател, с които се характеризира трудовоправната връзка и които трябва да съществуват при изпълнението на трудовите задължения”.

По същество е прието, че въззивното решение е неправилно. Посочва се, че е „налице „натрупване“ на еднородни и близки нарушения, които в голямата си част са умишлени и в своята цялост съставляват тежко нарушение на трудовата дисциплина. При наличие на системност от съществено значение е не стойностният израз на причинената или евентуална вреда, а повтаряемостта на нарушенията, липсата на промяна в поведението на нарушителя, а оттук и отпадането на доверието в отношенията на страните”. ВКС посочва, че работодателят е съобразил всички релевантни данни, включително тежестта и повтаряемостта на нарушенията.

Решението е отменено и исковете са отхвърлени.

2. Дали прекратяването на трудовия договор със срок за изпитване на третия ден от сключването му представлява нарушение на изискванията за добросъвестност:

Решение № 65 от 24.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5669/2014 г., III г. о., ГК

Служител е бил назначен на трудов договор със срок на изпитване, който е изтекъл. По-късно служителят подава заявление да бъде преназначен на друга длъжност. Сключено е допълнително споразумение за новата длъжност с нов срок за изпитване, отново в полза на работодателя. Три дни по-късно последният прекратява договора без предизвестие, възползвайки се от правото си по чл. 71, ал. 1 КТ.

Работникът оспорва уволнението като незаконно и иска възстановяване на заеманата длъжност (чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ).

Първоинстанционният съд отхвърля исковете, приемайки, че работодателят законосъобразно е упражнил правото си по чл. 71, ал. 1 КТ.

Въззивният съд отменя решението. Обсъждайки конкретните обстоятелства около новата длъжност и условията за нейното упражняване, съдът е преценил, че „работодателят не е целял в рамките на три дни […] да провери способността на назначения служител. Годност се преценява при осигурени условия […] за изпълнение на възложената работа. Правото на прекратяване на трудовия договор е упражнено в нарушение на чл. 8, ал. 1 КТ, въвеждащ изискване за добросъвестност” (цит. по въззивното Решение № 199 от 3.06.2013 г. по в. гр. д. № 274/14 г. на ОС – Добрич).

Касационното обжалване е допуснато поради противоречие на въззивното решение с Решение № 376 от 26.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1405/2010 г., IV г. о., ГК по въпроса за субективното право на работодателя да прекрати без предизвестие трудовото правоотношение на основание чл. 71, ал. 1 КТ.

По поставения въпрос ВКС счита, че страната, в чиято полза е уговорен срокът за изпитване, може да прекрати сключения трудов договор без предизвестие във всеки един момент до изтичане на уговорения срок (включително и три дни след неговото сключване). Изрично се посочва, че ако „по реда за изменение на трудовото правоотношение по взаимно съгласие между страните е постигнато писмено споразумение за изменение на осъществяваната трудова функция, новата уговорка за срок за изпитване не е недействителна, независимо, че между същия работник и работодател вече е съществувало такова трудово правоотношение, защото новото е за друга длъжност”. ВКС се опира както на цитираното по-горе решение, обосновало допускането до касация, така и на Решение № 765 от 11.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 228/2010 г., III г. о., ГК и Решение № 716 от 27.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 253/2010 г., III г. о., ГК, за които посочва, че са установена съдебна практика.

По същество ВКС посочва, че по делото няма ангажирани доказателства, въз основа на които да се направи извод, че извършеното уволнение е в нарушение на чл. 8, ал. 1 КТ и не съставлява недобросъвестното поведение прекратяването на сключен договор със срок за изпитване след три дни, защото законът го разрешава.

Решението е отменено и исковете са отхвърлени.

3. Проблеми на уволнението поради престой повече от 15 работни дни:

Решение № 38 от 4.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3695/2014 г., IV г. о., ГК

Със заповед е наредено на служителите в предприятие да спрат работа и да излязат в престой за периода от 11.03.2013 г. до 01.04.2013 г. (общо 16 работни дни). На 02.04.2013 г. на ищеца е връчено едномесечно предизвестие за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ (прекратяване с предизвестие от работодателя поради престой повече от 15 работни дни). Констатирано е, че наистина е имало спиране на работа, но ищецът е бил в отпуск по болест на 01.04.2013 г.

Ищецът оспорва законността на уволнението, възстановяване на работа и обезщетение.

Първоинстанционният съд приема, че е имало престой, но доколкото ищецът е бил за част от времето в отпуск по болест, „по отношение на него не е имало спиране на работата за повече от 15 работни дни, т.е. времето, през което той е бил в престой поради спиране на работата, е точно 15 дни” – цит. по първоинстанционното Решение № 4509 от 18.10.2013 г. на РС – Варна по гр. д. № 9273/2013 г. Затова исковете са уважени.

Въззивният съд приема, че в Кодекса на труда „не е уредена изрично хипотезата относно това следва ли времето, през което работникът обективно не е бил в състояние да престира трудовите си задължения поради отпуск по болест, да се изключва или не от времето на престоя му, като този въпрос е разрешаван противоречиво в съдебната практика”, но в настоящия случай този въпрос не е от решаващо значение, защото в „хипотезата на чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ е необходимо уволнението да бъде извършено, докато трае престоят, а не след като дейността, в която е бил зает работникът, е възстановена и реално престоят да е бил прекратен” (цит. по въззивното Решение № 448 от 24.03.2014 г. на ОС – Варна по в. гр. д. № 486/2014 г.). Въззивният съд цитира в тази посока практиката, обективирана в Решение № 393 от 13.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 781/2009 г., I г. о., ГК. Първоинстанционното решение е потвърдено.

Касационното обжалване е допуснато поради противоречие с практиката на ВКС (именно решението, на което самият въззивен съд се опира) по въпросите

„1) В кой момент следва да бъде извършено уволнението на основание чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ – докато трае престоят (спирането на работата за повече от 15 дни) или след него;

2) Към кой момент следва да се преценява законосъобразността на извършеното уволнение на основание чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ – към момента на връчването на предизвестието за прекратяване на трудовото правоотношение или към следващ момент – връчването на заповедта за прекратяването му”.

По поставените въпроси ВКС посочва, че въззивният съд е постановил решение в противоречие с цитираната от самия него практика. В Решение № 393 от 13.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 781/2009 г., I г. о., ГК е прието, че „когато трудовият договор подлежи на прекратяване с предизвестие, каквато е хипотезата на чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ, моментът на прекратяването настъпва с изтичането на срока на предизвестието и към този момент следва да се преценява законосъобразността на извършването му”. В същия смисъл ВКС посочва и Решение № 94 от 28.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2623/2013 г., IV г. о., ГК.

ВКС приема следното: „Спирането на работата е обективен факт. Ако при прекратяването на трудовия договор работата е вече възобновена, това не влияе върху правото на работодателя по чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ, щом престоят е продължил в рамките на законоустановения минимум – повече от 15 работни дни. Уволнението в разглежданата хипотеза се извършва едностранно от работодателя, с предизвестие, срокът на което е 30 дни при безсрочните трудови договори и три месеца при срочните трудови договори, считано от следващия ден на връчване на писменото предизвестие – чл. 326 КТ. Законодателят не е предвидил друг срок на предизвестие в хипотезата на чл. 324, ал. 1, т. 4 КТ, което значи, че е възможно към датата на изтичане на отправеното предизвестие (т.е. към датата на прекратяването на трудовото правоотношение, съгласно чл. 335, ал. 2, т. 1 КТ) работата, макар и да е била спряна за повече от 15 дни, да е вече възобновена – в пълен или ограничен обем”. В тази посока е цитирано Решение № 298 от 28.10.2014 г. на ВКС по гр. д. № 977/2014 г., ІV г. о.

По същество ВКС, обсъждайки доводите, които ищецът е изтъкнал в подкрепа на твърдението му за незаконосъобразност на уволнението, посочва, че:

• за да е завършен фактическият състав на уволнението, достатъчно е към датата на уволнението вече да е налице спиране на работата (престой), което да е продължило повече от 15 (т.е. поне 16) работни дни; не е необходимо престоят да продължава и към момента на уволнението (т.е. изтичане срока на предизвестието);

• ползването на отпуск от ищеца не намалява броя на дните, в които работата обективно е била спряла поради производствена необходимост. ВКС изрично посочва, че съществувалите противоречия в по-старата съдебна практика по този въпрос са преодолени с Решение № 298 от 28.10.2014 г. на ВКС по гр. д. № 977/2014 г., ІV г. о.;

• съгласно трайно установената съдебна практика, когато две основания за уволнение не се изключват взаимно (каквито са престоят за повече от 15 дни и съкращаването на щата), работодателят може законосъобразно да прекрати трудовото правоотношение на всяко едно от тях;

• съгласно задължителната практика на ВКС, намерила израз в посоченото и по-горе (Решение № 94 от 28.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2623/2013 г., IV г. о., ГК и много други), издадената и връчена след изтичането на срока на предизвестието заповед, в която е посочено основанието за уволнение, би могла да има единствено констативен характер, но е без правно значение – няма конститутивно действие по отношение на вече прекратеното трудово правоотношение и наличието й не води до извод за незаконосъобразност на уволнението, след като е осъществен неговият фактически състав.

На базата на горното решението е отменено и исковете са отхвърлени.

4. Когато за новата длъжност, определена за заемане по служебно правоотношение, са предвидени задължения в по-голям обем и с по-високи изисквания – проблеми на уволнението по чл. 325, ал. 1, т. 12 КТ:

Решение № 116 от 20.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1473/2014 г., IV г. о., ГК

Касационното обжалване е допуснато по въпроса: „При приложението на основанието за прекратяване на трудовия договор със служителя по чл. 325, ал. 1, т. 12 КТ, налице ли е еднородност на трудовите функции за длъжността, заемана от ищеца преди уволнението, и длъжността, предвидена с новото щатно разписание, в случаите, когато при запазване на част от трудовите функции са възложени задължения и отговорности в по-голям обем и с по-високи изисквания по отношение на длъжността, предвидена с новото щатно разписание?“ (в конкретното дело старата длъжност е „митнически сътрудник”, а новата – инспектор в Агенция „Митници”).

По поставения въпрос ВКС счита, че „единствената предпоставка за законно упражняване на правото на уволнение на работодателя е длъжността да е определена за заемане от държавен служител. При определяне на длъжността за заемане от държавен служител, работодателят може да премахне част от присъщите й трудови функции, както и едновременно с това да й придаде някои нови функции. Той също така е властен да прехвърли част от функциите на длъжността, предвидена за заемане от държавен служител, върху друга длъжност в неговото предприятие. Във всички тези случаи уволнителното основание по чл. 325, ал. 1, т. 12 КТ ще бъде налице, когато длъжността, заемана досега по трудово правоотношение и за която е предвидено да бъде заета по служебно такова, запазва основните си характеризиращи я трудови функции, без оглед дали същевременно получава нови и губи част от старите си функции”. В тази връзка са посочени Решение № 231 от 12.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1353/2013 г., IV г. о., ГК; Решение № 268 от 21.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1414/2010 г., III г. о., ГК; Решение № 117 от 23.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 967/2011 г., III г. о., ГК; Решение № 182 от 13.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 479/2014 г., IV г. о., ГК; Решение № 168 от 10.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5342/2013 г., IV г. о., ГК.

Решение № 118 от 23.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 281/2014 г., IV г. о., ГК

По същество спорът е същият като в горното решение. Поставеният въпрос е относно правната характеристика на длъжността „митнически сътрудник“ и длъжността „инспектор“ в Агенция „Митници“ с оглед приложението на § 9 от Наредба за прилагане на Класификатора на длъжностите в администрацията и чл. 325, ал. 1, т. 12 КТ, като решен в противоречие с Решение № 182 от 13.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 479/2014 г., IV г. о., ГК.

Отговорът на ВКС не се различава от този по предходното решение.

5. Компетентен да се произнесе по спора дали предложената длъжност е съвместима със здравните противопоказания за трудоустрояване е единствено здравният орган, издал предписанието за трудоустрояване

Решение № 35 от 6.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3483/2014 г., IV г. о., ГК

С решение на ТЕЛК на ищцата е призната 71 % трайно намалена работоспособност с предписание за изпълняваните трудови задължения „при възможност на място без контакт с клиенти“ и противопоказания на труд „значително психическо натоварване“. Работодателят е предложил длъжност, която тя е отказала, защото трудовите фукции са свързани с работа с клиенти. Тогава работодателят се допитва до служба по трудова медицина и предлага длъжност, съобразена със здравословното й състояние, която ищцата отново отказва. Тогава работодателят прекратява трудовото правоотношение на основание чл. 330, ал. 2, т. 5 (поради отказ на служителя да заеме предложената му подходяща работа при трудоустрояване).

Уволнението се оспорва като незаконно, иска се възстановяване на работа и обезщетение (чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ).

Исковете са отхвърлени на първите две инстанции.

Касационното обжалване е допуснато по въпроса „в кои случаи несъгласието на подлежащия на трудоустрояване работник да заеме предложената му работа съставлява спор по смисъла на чл. 3, ал. 1 от Наредбата за трудоустрояване”.

Текстът на цитираната разпоредба гласи: „При спор между предприятието и подлежащия на трудоустрояване работник или служител относно подходяща работа за трудоустрояване въпросът се решава от здравния орган, издал предписанието за трудоустрояване”.

По поставения въпрос ВКС посочва, че „[к]огато работникът счита, че предложената му от работодателя длъжност е несъвместима със здравните противопоказания за трудоустрояването му, той уведомява за това работодателя, отказвайки да заеме длъжността. В този случай възниква спор по смисъла на чл. 3, ал. 1 от Наредбата за трудоустрояване, компетентен да се произнесе по който е единствено здравният орган, издал предписанието за трудоустрояване”. Компетентни да издадат предписания за трудоустрояване са лекуващият лекар, лекарските консултативни комисии (ЛКК), териториалните експертни лекарски комисии (ТЕЛК) и Националната експертна лекарска комисия (НЕЛК). До произнасянето на тези органи по спора, подлежащият на трудоустрояване работник не е длъжен да заеме предложената му от работодателя длъжност, а отказът му да заеме длъжността не е основание за уволнение.

По същество ВКС посочва, че становище от ТЕЛК не е взето.

Становището на службата по трудова медицина или друг здравен орган не може да замести това становище, работодателят не може да извърши сам преценка за съответствието на предложената длъжност със здравните показания, съдът също не може да направи това. Компетентността е на здравния орган, издал предписанието за трудоустрояване, чието решение подлежи на обжалване по административен ред.

Съобразно горното, решението е отменено и исковете са уважени.

6. Специфичното при липсата на качество (във връзка с основанието за уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ) е, че състоянието е трайно, макар видимите му проявления да са инцидентни и невинаги да съставляват дисциплинарно нарушение:

Решение № 102 от 31.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3687/2014 г., IV г. о., ГК

Касационното обжалване е допуснато по следните въпроси:

1) „За доказателствената сила на частния свидетелстващ документ, подписан от служител на работодателя“;

2) „За възможността в заповедта за уволнение или в друг известен на работника документ да бъдат посочени липсващите качества на работника чрез начина, по който той се справя с възложената работа, или задълженията, които не е в състояние да изпълни“;

3) „Mоже ли липсата на мотивация и поведение, което съставлява дисциплинарно нарушение, да обосноват липса на качества“.

По първия въпрос ВКС посочва, че „[п]одписаният от служител на работодателя свидетелстващ документ не е официален и представен като единствено доказателство по делото, той не може да докаже никакъв факт, ако работникът не го признава. В случай на оспорване работодателят може да докаже фактите и обстоятелствата по документа чрез разпит като свидетел на едно или повече от лицата, които са го подписали. Частният свидетелстващ документ, неподписан от работника, няма материална доказателствена сила, но той не е „правно нищо“. Ако едно или повече от лицата, които са го подписали, потвърдят подписа си и заявят по какъв начин са узнали удостоверените факти и обстоятелства, без да е необходимо да възпроизвеждат съдържанието на документа, той има същата доказателствена сила като свидетелски показания на потвърдилите подписа си лица”.

По втория въпрос ВКС посочва, че „когато работодателят претендира, че работникът не притежава необходимите качества за ефективно изпълнение на възложената работа, той трябва да посочи кои качества липсват на работника, за да е възможна проверката дали тези качества в действителност са необходими и дали наистина те отсъстват у работника. Липсващите качества може да бъдат посочени както в заповедта за прекратяване на трудовия договор, така и в друг известен на работника документ. Изричното посочване на отделните качества не е необходимо, ако е посочен начинът, по който работникът се справя с възложената работа, и/или са посочени задълженията, които работникът не е в състояние да изпълни. Качествата на работника може да бъдат телесни и психични, наличието или отсъствието им обаче не може да бъде измерено пряко, за тях може да се съди единствено по поведението на работника – неговите действия и бездействия и по получените резултати. Затова е безразлично дали качествата ще бъдат посочени чрез по-общото или по-конкретното им описание, или чрез описание на начина на работа и/или посочване на задълженията, които работникът не е в състояние да изпълни. В никакъв случай обаче работодателят не е длъжен изрично да посочи както липсващите качества, така и фактите, установяващи тази липса, съответно – неефективността на работата”. В тази посока е цитирано Решение № 81 от 8.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1363/2010 г., IV г. о., ГК.

По третия въпрос ВКС посочва: „доказването на отрицателния факт „липса на определено качество” се осъществява чрез доказването на положителните факти, които имат отношение към начина, по който работникът се справя с възложената работа, и способността му да изпълнява определени свои задължения. […] Дисциплинарното нарушение по правило не изключва липсата на качества, като основание за прекратяване на трудовия договор. Двете основания съществуват паралелно във всички случаи, при които работникът или служителят не полага дължимата грижа – не защото не иска да я положи, а защото не може. Дисциплинарното нарушение, като основание за прекратяване на трудовия договор, изключва основанието липса на качества, когато нарушението на трудовата дисциплина е извършено умишлено (работникът или служителят съзнателно не изпълнява задълженията си, защото иска да увреди работодателя или въпреки че допуска възможността той да бъде увреден). Липсата на мотивация може да доведе до извършването на дисциплинарно нарушение по чл. 186 КТ, когато тя пречи на работника или служителя да полага дължимата грижа. В зависимост от тежестта на нарушението работодателят може да наложи наказание дисциплинарно уволнение, но той може също да прекрати трудовото правоотношение поради липсата на качества на основание чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ, когато нарушението не е умишлено. Специфичното при липсата на качество е, че състоянието е трайно, макар видимите му проявления да са инцидентни и невинаги да съставляват дисциплинарно нарушение”.

7. Съдът не може да преценява какви точно показатели в рамките на законовите критерии трябва да бъдат използвани от работодателя при подбор:

Решение № 52 от 6.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3627/2014 г., IV г. о., ГК

При извършване на подбор работодателят (гимназия) не е включил трудовия стаж и допълнителната квалификация сред определените от него критерии за оценка на квалификацията. Работникът на длъжност „възпитател”, който е съкратен след подбора, оспорва уволнението, иска възстановяване на работа и обезщетение (чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ).

Първоинстанционният съд отхвърля исковете, преценявайки, че подборът е извършен законосъобразно.

Въззивният съд отменя решението и уважава исковете. В мотивите се обсъжда лиспата на включване сред критериите за подбор трудовият стаж и допълнителната квалификация, като се посочва, че ищецът не е с най-ниския трудов стаж, а освен това е имал единствен допълнителна квалификация – курс по компютърна грамотност и квалификация (първоинстанционният съд също обсъжда посочения курс, като обаче счита, че той е неотносим към длъжността „възпитател”). Въззивният съд прави краен извод за необективност и субективен подход при оценяването и затова уважава исковете.

Касационното обжалване е допуснато по въпроса, дали като критерий при извършването на подбор работодателят е длъжен да използва допълнителната квалификация, независимо дали е свързана или не с изпълнение на трудовите задължения на работника или служителя.

По поставения въпрос ВКС счита, че „[з]аконодателят е посочил общо критериите за оценка, без да определя тяхната тежест. Преценката по кои показатели да бъде извършен подборът за всяка специфична дейност е предоставена изцяло на работодателя и не може да бъде контролирана от съда. Съдът може да проверява само обективното съответствие на оценката по приетите от работодателя показатели с действителните качества на работника. Работникът или служителят може да притежава качества и умения, които работодателят не цени или не счита полезни за ефективното изпълнение на възложената работа. Доказването на такива качества е без значение за законността на подбора, ако съществуването им не е включено от самия работодател сред показателите за подбор. Ето защо работодателят няма задължение при извършване на подбор да използва като показатели трудовия стаж и допълнителната квалификация на работника или служителя. Това може да стане единствено по негова преценка”.

По същество ВКС посочва, че съдът не може да преценява какви точно показатели в рамките на законовите критерии трябва да бъдат използвани от работодателя. Дали при оценяването трябва да се включат показателите „трудов стаж” и „допълнителна квалификация”, зависи единствено от работодателя, следователно уволнението е законно.

Решението е отменено и исковете са отхвърлени.

8. Когато работодателят упражнява правото си на подбор, той трябва да бъде осъществен между работниците или служителите, които изпълняват сходни трудови функции

Решение № 76 от 6.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3768/2014 г., IV г. о., ГК

Касационното обжалване е допуснато по въпроса „за съотношението между правото на работодателя да извърши подбор при наличието на сходство между трудовите функции на съкращаваните и други длъжности и задължението му да извърши подбор, когато съкращаваните и другите длъжности не се различават съществено”.

По поставения въпрос ВКС счита, че когато работодателят е длъжен да извърши подбор, той трябва да бъде осъществен между работниците или служителите, които изпълняват същата или други несъществено различаващи се трудови функции, а когато работодателят упражнява правото си на подбор, той трябва да бъде осъществен между работниците или служителите, които изпълняват сходни трудови функции, като при определяне кръга на лицата, които да участват в подбора, не се изхожда от наименованието на длъжностите, а от сходствата и различията във възложените трудови функции. В тази посока са цитирани Решение № 159 от 19.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 770/2012 г., IV г. о., ГК; Решение № 282 от 1.09.2011 г. на ВКС по гр. д. № 110/2010 г., IV г. о., ГК; Решение № 311 от 3.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 727/2011 г., IV г. о., ГК.

9. Директорите на басейновите дирекции попадат в обхвата на органите на изпълнителната власт по смисъла на чл. 19, ал. 4, т. 4 ЗА и техните правоотношения могат да се прекратяват по реда на чл. 19а, ал. 2 ЗА:

Решение № 44 от 26.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4123/2014 г., IV г. о., ГК

Касационното обжалване е допуснато по въпроса дали лицата, заемащи ръководни длъжности в държавни институции, създадени със заповед на отделен министър, попадат в обхвата на органите на изпълнителната власт по смисъла на чл. 19, ал. 4, т. 4 ЗА (това са ръководителите на държавни институции, създадени със закон или с постановление на Министерския съвет, които имат функции във връзка с осъществяването на изпълнителната власт) и могат ли техните правоотношения да се прекратяват по реда на чл. 19а, ал. 2 ЗА (без предизвестие по преценка на органа, който ги назначава, съответно определя). Конкретният въпрос е по отношение на директорите на басейнови дирекции.

На поставения въпрос ВКС, след като подробно анализира релевантните разпоредби от Закона за администрацията, Закона за опазване на околната среда и Закона за водите, отговаря, че директорите на басейновите дирекции попадат в обхвата на органите на изпълнителната власт по смисъла на чл. 19, ал. 4, т. 4 ЗА и техните правоотношения могат да се прекратяват по реда на чл.19а, ал. 2 ЗА. Изрично се посочва, че за чл. 19, ал. 4, т. 4 ЗА няма значение дали се касае за орган на централно управление или за териториален орган на власт.

10. Нарушения на трудовата дисциплина от призовкар и отражението на нарушенията върху истинността на призоваването:

Решение № 85 от 30.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4750/2014 г., IV г. о., ГК

Поради процесуалните въпроси, които са разгледани в това решение, читателят може да го открие в Раздел Седми от настоящия преглед, Процесуалноправни въпроси.

„След като на дадена дата призовкарят е връчил съобщение и съдебни книжа по едно дело лично на адресата, то във всички случаи и при всички обстоятелства удостоверяването от същия призовкар, че на същата дата и на същия адрес няма лице, което да получи съдебните книжа по друго дело, е невярно”.

11. Съкращаването на щата и уволнението поради сключване на договор за управление на предприятието (чл. 328, ал. 2 КТ) не са несъвместими. Различни въпроси на уволнението:

Решение № 106 от 30.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5857/2014 г., IV г. о., ГК

Работникът е заемал ръководна длъжност, от която е уволнен и след това възстановен от съда. Междувременно тази длъжност е съкратена. Възстановеният работник се явява и иска да бъде допуснат на работа. На следващия ден работодателят му връчва заповед за възстановяване на длъжността, предизвестие за прекратяване на трудовото правоотношение и заповед за прекратяване на това правоотношение поради сключване на договор за управление на дружеството (чл. 328, ал. 2 КТ). (ВКС посочва, че поредността на връчване на изявленията не е установена по делото).

Уволнението се оспорва като незаконно, иска се възстановяване на работа и обезщетение (чл. 344, ал. 1, т. 1-3 КТ). Твърди, че преди връчването на заповедта за възстановяване, му е връчена заповедта за уволнение; заеманата от него длъжност не е била ръководна; реално не е бил встъпил в изпълнение на трудовите си функции; че към датата на възстановяване, длъжността, на която е възстановен, не съществува; че в заповедта за уволнение не е посочен договор за управление и не може да се извърши проверка дали е изтекъл законовият срок, в който работодателят да може да подбере екип; че в търговския регистър не е вписан нов изпълнителен директор; твърди също, че не е спазено и изискването за отправяне на предизвестие и не му е изплатено обезщетение по чл. 220, ал. 1 КТ. Изрично посочва, че е използвано неправилно уволнително основание, тъй като междувременно длъжността е била съкратена от щата и служителят е трябвало да бъде съкратен.

Първоинстанционният съд отхвърля исковете.

Въззивният съд отменя решението. В мотивите е посочено, че за да е законно уволнението по чл. 328, ал. 2 КТ, в тежест на работодателя е било да установи, че длъжността, на която е възстановен ищецът в изпълнение на съдебното решение, съществува в новото щатно разписание, респективно е идентична с тази, за която е сключен договор за управление. Според съда, „[с]амо при наличие на идентичност на длъжностите и при доказано съществуване на длъжността в щатното разписание към момента на уволнението може да се преценява дали длъжността е ръководна. В противен случай е налице друго уволнително основание, несъвместимо с процесното” (цит. по въззивното Решение № 1841 от 18.03.2014 г. на СГС по в. гр. д. № 11822/2013 г.).

Касационното обжалване е допуснато по въпроса „може ли работодателят да упражни правото си за едностранно прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 328, ал. 2 КТ, ако работникът е възстановен с решение на ръководна длъжност, която междувременно е съкратена”.

На поставения въпрос ВКС отговаря, че следва да бъде съобразена вече уеднаквената от ВКС съдебна практика по чл. 328, ал. 1, т. 2 (съкращаване на щата) и чл. 328, ал. 2 КТ (сключен договор за управление с трето лице). Посочва, че законодателят намира за разумно да предостави възможност на лицето, комуто управлението е възложено, да сформира свой екип, като за целта допуска прекратяване на трудовите правоотношения с досегашния ръководен екип, като „[п]реценката на лицето, натоварено с управлението и представителството на работодателя, не подлежи на съдебен контрол и заповедта за уволнение не се мотивира”. По същия начин не подлежи на съдебен контрол и решението на работодателя да извършва промени в щатното разписание в предприятието; съдът може да преценява единствено дали съкращаването на щата е реално. ВКС посочва, че [п]реценката се извършва не само с оглед доказателствата за щатните бройки преди и след съкращаването, а като се съобразява дали е премахната щатната бройка за изпълнение на определени трудови функции. Реално съкращаване на щата може да бъде извършено при съкращаване на щатна бройка за определена длъжност, при едновременно разкриване на нови или увеличаване на щатните места за съществуващи други длъжности с различни трудови функции, т.е. при запазване или увеличаване общия брой на работниците (подчертаването мое – Д. Н.). Реално е съкращаването на щата и когато се премахва щатна бройка за определена длъжност, без да отпаднат трудовите й функции – когато част от тях се запазват и преминават към друга длъжност или трудовите функции изцяло се разпределят между други длъжности. Съкращаване на щата е налице и когато трудовите функции за една или няколко длъжности бъдат обединени в едно при премахване на щатни бройки. Ако работникът е уволнен и оспори уволнението пред съда, работодателят не е ограничен, докато трае процеса за установяване законността на уволнението, да съкрати от щата си длъжността на уволнения. При уважаване на иска по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ прекратеното трудово правоотношение се възстановява и в този случай и работодателят има задължение да допусне възстановения работник (служител), щом се е явил на работа в срок. Той обаче няма задължение да му предложи да заеме друга длъжност или да започне работа в друго поделение на същия работодател, нито да промени действащото щатно разписание, като възстанови длъжността, заемана преди уволнението”. ВКС цитира по различните пунктове в отговора си следните решения: Решение № 76 от 27.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 937/2011 г., III г. о., ГК; Решение № 481 от 13.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 168/2011 г., IV г. о., ГК; Решение № 265 от 28.09.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1456/2011 г., III г. о., ГК; Решение № 275 от 4.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1369/2010 г., IV г. о., ГК; Решение № 327 от 14.11.2013 г. на ВКС по гр. д. № 69/2013 г., IV г. о., ГК.

С оглед на гореизложеното, ВКС дава положителен отговор. Посочва, че работодателят е в провомощията си да съкрати щата, докато трае процесът за установяване законността на извършено уволнение. Ако уволнението бъде признато за незаконно и работникът бъде възстановен, работодателят е длъжен да го допусне до работа, но не е длъжен да възстанови длъжността му в щата си, нито да му предложи друга работа. Той може да прекрати отново правоотношението поради съкращаване на щата. Ако междувременно работодателят е възложил с договор управлението на предприятието на трето лице и уволненият работник е заемал ръководна длъжност, в рамките на срока по чл. 328, ал. 2, изр. 2 КТ трудовият договор може да бъде прекратен и при условията на чл. 328, ал. 1, изр. 1 КТ. Според ВКС двете уволнителни основания не са несъвместими и работодателят не е ограничен от закона в преценката си кое от тях да приложи. Според него не може да бъде обявено за незаконно уволнението, извършено на основание чл. 328, ал. 2 КТ, по съображения, че работодателят е имал възможност, но не е приложил уволнителното основание съкращаване на щата.

ВКС посочва, че въззивният съд е приел точно обратното и решението е неправилно. По същество са последователно обсъдени оплакванията на ишеца (тук ВКС изрично се опира на новата съдебна практика, съгласно която ще разглежда само релевираните основания за незаконност на уволнението: Решение № 158 от 1.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1008/2012 г., IV г. о., ГК).

• следва да се приемат за основатени твърденията на ищеца за съкращаване на щата, но работодателят не е длъжен да приложи това основание, ако разполага с възможността по чл. 328, ал. 2 КТ;

• няма значение дали заповедта за уволнение е връчена преди заповедта за възстановяване – упражняването на правото на възстановяване не се предпоставя от никакви действия на работодателя – тук ВКС цитира Решение № 353 от 7.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 187/2011 г., IV г. о., ГК. Ако има издадена заповед за възстановяване, тя е декларативна. Според ВКС „[и]щецът заема длъжността, от която е незаконно уволнен, без оглед обстоятелството, че същата е била съкратена междувременно. Съдебното решение го възстановява именно на тази длъжност, а работодателят суверенно решава дали да измени щатното разписание, да предложи друга длъжност на ищеца или да го уволни. Това той може да стори както поради съкращаване на длъжността, така и на друго основание, ако такова е налице”.

• ирелевантно е обстоятелството, че на уволнения работник не е връчено предизвестие за прекратяването на трудовото правоотношение и не му е заплатено обезщетение за неспазване на срока за предизвестие – това не опорочава уволнението. Тук ВКС цитира Решение № 94 от 1.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1301/2012 г., III г. о., ГК;

• ирелевантно е и оплакването, че в заповедта за уволнение не е посочено въз основа на кой договор за управление работодателят упражнява правото си – това не законово изискване. Посочва се, че в практиката си ВКС „допуска мотивите в заповедта да се изчерпват дори само с цитиране на правната норма тогава, когато тя не предполага различни фактически основания или ако от съдържанието й следва несъмнен извод за същността на фактическото основание, поради което е прекратено трудовото правоотношение. От значение е в рамките на изложените мотиви работникът или служителят да разбере кои са фактите в обективната действителност, поради които трудовото правоотношение се прекратява, а съдът да може да извърши проверка дали са се осъществили” – тук се цитира Решение № 314 от 30.10.2014 г. на ВКС по гр. д. № 840/2014 г., IV г. о., ГК;

• установява се, че наистина има договор за управление;

• длъжността на работника е била ръководна;

• няма изискване – нито в закона, нито в съдебната практика – че основанието по чл. 328, ал. 2 КТ може да бъде приложено само спрямо служители, които новият управител заварва на ръководни длъжности. Тук е цитирано Решение № 537 от 7.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 218/2009 г., IV г. о., ГК.

Решението е отменено и исковете са отхвърлени.

12. Недействителността на трудовия договор може да се предяви не безсрочно, а в общия тригодишен давностен срок за трудови спорове по чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ:

Решение № 57 от 6.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2584/2014 г., IV г. о., ГК

Касационното обжалване е допуснато по въпросите:

1. Има ли давностен срок за прогласяване недействителност на клауза от трудов договор по реда на чл. 74, ал. 4 КТ;

2. От кога започва да тече този срок.

По първия въпрос ВКС посочва разликите между недействителността на трудовия договор (ТД) и общите правила по ЗЗД. Недействителността при ТД не се дели на нищожност и унищожаемост. КТ борави само с понятието недействителност, като:

• страните не могат да се позовават на недействителност на целия ТД или на отделни негови клаузи, докато тя не бъде обявена от съд и решението за обявяването й не бъде връчено на страните;

• недействителността не се обявява, ако недостатъкът на трудовия договор отпадне или бъде отстранен, като работодателят не може да се позове на недостатък, който може да се отстрани;

• дори когато трудовият договор бъде обявен за недействителен, ако работникът или служителят е действал добросъвестно, отношенията между страните по договора до момента на обявяване на неговата недействителност се уреждат като при действителен трудов договор.

В заключение ВКС посочва, че недействителността на трудов договор или отделна негова клауза не може да бъде релевирана по всяко време, а в давностния срок по чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ – три години.

По втория въпрос ВКС посочва, че началният момент, от който започва да тече погасителната давност за предявяване на искове по трудови спорове, попада в хипотезата на чл. 358, ал. 2, т. 2 КТ. Това е денят, в който правото, предмет на иска, е могло да бъде упражнено, т.е. в който страната, позоваваща се на недействителността на трудовия договор, е в известност за съответния порок, обуславящ недействителността.

13. Субсидиарност на някои разпоредби, касаещи трудово правоотношение, възникнало от избор:

Решение № 96 от 31.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4896/2014 г., IV г. о., ГК

Касационното обжалване е допуснато по въпроса приложима ли е разпоредбата на чл. 86, ал. 4 КТ по отношение на изборно трудово правоотношение, възникнало по реда на специалния Закон за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия (ЗДРДОПБГДСРСБНА).

Съгласно чл. 86, ал.4 КТ трудовото правоотношение, възникнало от избор, остава в сила и след изтичане на установения срок до избирането на друго лице за длъжността.

На поставения въпрос ВКС дава отрицателен отговор, защото съгласно чл. 88, ал. 2 КТ разпоредбите на раздел III „Избор“ от Глава пета на КТ се прилагат, доколкото в закон, в акт на Министерския съвет или в устав не е предвидено друго. Същото важи и при прекратяване на трудовото правоотношение, възникнало от избор (чл. 340 КТ). В случая е налице „друго”, защото в чл. 5 ЗДРДОПБГДСРСБНА е уреден 5-годишен мандат.

VI. Отнемане на незаконно придобито имущество в полза на държавата

1. Необходимо е да има връзка (пряка или косвена) между престъпната дейност по чл. 3, ал. 1 ЗОПДИППД (отм.) и придобиването на имуществото:

Решение № 20 от 10.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2020/2014 г., III г. о., ГК

Предявен е иск по чл. 28 ЗОПДИППД (отм.). Във въззивното решение е посочено, че „законът не изисква установяване на конкретна и пряка причинно-следствена връзка между съответното престъпно деяние и придобитото имущество. Този извод следва от характера на престъпленията, включени в обхвата на чл. 3. Предвидените там престъпни деяния невинаги предполагат установена получена от лицето материална облага. Това обстоятелство означава, че законодателят изключва доказването на причинно-следствена връзка между извършеното престъпление и придобитото от осъдения имущество”. Въззивният съд също е приел, че „ако не се докаже, че (имуществото на осъдения – б. м. – Д. Н.) е придобито със законни средства (установен законен източник по текста на чл. 4, ал. 1), важи законовата презумпция за установено „основателно предположение“, че е придобито пряко или косвено от престъпната дейност на осъденото лице”. На следващо място, в доклада си съдът е посочил общо, че „Ответниците следва да ангажират доказателства, че имуществото им е придобито с доходи от законни източници” (цитатите са по касационното решение).

Касационното обжалване е допуснато по следните въпроси:

„1. Какво означава по смисъла на ЗОПДИИП (отм.) имущество, придобито от престъпна дейност, и следва ли да има връзка между установената престъпна дейност и доходите, послужили за придобиване на имуществото, или е достатъчно да не е установен законен източник?

2. Следва ли съдът да анализира действителния начин на живот и личния стандарт на ответниците по мотивираното искане по ЗОПДИППД, или може направо да прилага средния разход по данни на НСИ?

3. Следва ли в изпълнение на задълженията си по чл. 147 ГПК съдът да укаже конкретно, точно и ясно за кои факти всяка от страните носи тежестта на доказване и за кои от твърдените от страните релевантни факти те не сочат доказателства?”

По първия въпрос ВКС споделя приетото в Решение № 160 от 1.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 787/2011 г., III г. о., ГК; Решение № 834 от 23.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1417/2009 г., IV г. о., ГК; Решение № 388 от 22.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 248/2011 г., III г. о., ГК и Тълкувателно решение № 7 от 30.06.2014 г. на ВКС по т. д. № 7/2013 г., ОСГК: необходимо е да има връзка (пряка или косвена) между престъпната дейност по чл. 3, ал. 1 ЗОПДИППД (отм.) и придобиването на имуществото. Достатъчно е тази връзка да може обосновано да се предположи логически, с оглед обстоятелствата по делото, както и да не е установен законен източник за придобиването на имуществото, за да бъде отнето по реда на чл. 28 от същия закон. Конкретната престъпна дейност и обстоятелствата, от които се прави предположението за връзката с придобиването на имуществото, са тези, които определят релевантния период за всеки конкретен случай, който трябва да е в рамките на двадесет и пет годишния давностен срок по чл. 11 ЗОПДИППД.

По втория въпрос ВКС възприема разрешението в Решение № 70 от 4.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 704/2011 г., IV г. о., ГК: при оценката на обичайните за домакинството на проверявания разходи трябва да се анализира действителният начин на живот и личният стандарт на проверявания, а не направо да се прилага средният разход по данни на НСИ.

По третия въпрос ВКС посочва, че с оглед цитираната по-горе обща формулировка, липсва надлежен доклад за подлежащите на установяване факти и разпределението на доказателствената тежест между страните. ВКС посочва, че в случая са приложими Решение № 310 от 30.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1086/2009 г., II г. о., ГК; Решение № 160 от 1.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 787/2011 г., III г. о., ГК; Решение № 297 от 8.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1792/2010 г., III г. о., ГК и т.2 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК (цитираната съдебна практика се отнася до проблемите на доклада, задължението на съда да оказва съдействие на страните за изясняване на фактическата страна на спора и да указва за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства, правомощията и задълженията на въззивния съд при допуснати нарушения при докладване на делото от първата инстанция). В цитираното Решение № 160 от 1.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 787/2011 г., III г. о., ГК казусът е подобен. В него изрично е посочено, че поради възприетото от първата и въззивната инстанции становище, че е налице законна презумпция за връзка между престъпната дейност и придобитото имущество, те са отказали да включат това обстоятелство (връзката) в предмета на делото и в подлежащите на установяване факти, като не са дали указания за разпределението на доказателствената тежест по този въпрос, а напротив – са отхвърлили доказателствените искания за установяването му, което е нарушение на материалния закон и на съществени процесуални правила.

ВКС посочва, че нарушенията на материалния закон са довели до нарушение на съществени процесуални правила. Решението е отменено и върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

VII. Процесуалнoправни въпроси

1. За допустимостта на положителния установителен иск за собственост:

Решение № 1 от 5.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5078/2014 г., II г. о., ГК

По установителен иск за собственост въззивният съд е отменил изцяло първоинстанционното решение и е приел, че по отношение на държавата ищецът е собственик по давност.

Касационното обжалване е допуснато поради съмнение в допустимостта на иска.

ВКС констатира, че въззивният съд не е уважил релевираното от държавата като ответник по иска възражение за липса на правен интерес от иск, насочен към лице, което няма собствеността. Поради това е прието, че актът на въззивния съд е „процесуално недопустим, макар и социално оправдан (подчертаването мое – Д. Н.)”. ВКС счита, че „издаването на удостоверение, че апартаментът „е държавна собственост“ не може да се приеме за оспорване на нейно субективно материално право на собственост, което на същата не е признато спрямо действителния собственик”. Посочва се, че в предмета на заявения положителен установителен иск за собственост по давност следва от страна на ищеца да има твърдения, че упражнената фактическа власт с намерение за своене е насочена „спрямо действителния собственик (подчертаването мое – Д. Н.) на имота”, а не срещу друго, трето на фактическите отношения лице – в случая държавата.

Решението е обезсилено като недопустимо и производството е прекратено.

2. За идентичността на имота при отрицателен установителен иск:

Решение № 36 от 6.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4994/2014 г., I г. о., ГК

Касационното обжалване е допуснато поради противоречие с Решение № 123 от 16.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 3394/2007 г., III г. о., ГК по въпроса „дали съдът може да приеме за доказано правото на собственост на ответника по отрицателния установителен иск, без да е изследвана и доказана в процеса идентичността между имота, предмет на спора, и този, който е придобил ответникът”.

По поставения въпрос ВКС се позовава на Решение № 123 от 16.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 3394/2007 г., III г. о., ГК, посочвайки, че „след като не е доказана идентичността между процесния имот и този, придобит от ответниците, правата им са непротивопоставими на ищците”. ВКС, опирайки се на приетото в Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2012 г., ОСГТК, посочва, че „отрицателният установителен иск следва да бъде отхвърлен само при идентичност на имота, за който е предявен искът, и този, за който ответникът е доказал правоизключващо на поддържаното от ищеца придобивно основание”.

3. Искът по чл. 53, ал. 2 ЗКИР (до изменението през 2014 г.) не може да се предяви като отрицателен установителен:

Решение № 48 от 16.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6047/2014 г., I г. о., ГК

Касационното обжалване е допуснато по въпроса „за предмета на иска по чл. 53, ал. 2 ЗКИР в първоначалната му редакция до изменението (ДВ, бр. 49 от 13.06.2014 г., в сила от 28.11.2014 г.) (заб. – в ЗИДЗКИР, бр. 49 от 13.06.2014 г. не е посочена друга дата, следователно той следва да е в сила три дни след обнародването; на 28.11.2014 г. влиза в сила последващо изменение на ЗКИР, направено със ЗИДЗУТ, бр. от 28.11.2014 г., което не касае чл. 53, ал. 2 ЗКИР – бел. Моя – Д. Н.) и за възможността този иск да се предяви като отрицателен установителен иск”.

По поставения въпрос ВКС споделя практиката, обективирана в Решение № 126 от 14.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 53/2013 г., II г. о., ГК; Решение № 49 от 1.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1389/2009 г., I г. о., ГК и Решение № 495 от 30.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 494/2010 г., I г. о., ГК, посочвайки, че искът по чл. 53, ал. 2 ЗКИР (в предходната редакция) е „иск за собственост на част от имот, която е заснета в очертанията на имота на ответника, или за цял имот, който не е заснет като самостоятелен в действащата кадастрална карта”. Ищецът по такъв иск следва да докаже собственост, а това може да стане само с положителен установителен иск. По-нататък ВКС посочва, че в диспозитива съдът следва да отрази както правото на собственост върху спорната площ, така и как следва да се поправи кадастралната карта, а решението е задължително за страните и за органа, който поддържа кадастралната карта. Въз основа на него и на скицата, неразделна част към него, се извършва поправката в картата. Няма правен интерес да се установява в диспозитива грешката по предходен план; такава грешка може да се посочи само в мотивите.

4. За допустимостта и основателността на иска по чл. 53, ал.2 ЗКИР (стара ред.):

Решение № 16 от 18.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5579/2014 г., II г. о., ГК

Ишците са собственици на самостоятелни обекти (жилища), построени върху общински УПИ, и съответно притежават идеални части от правото на строеж върху него. В този УПИ попадат няколко реални части от поземлени имоти с определени идентификатори. На ответниците им е реституиран поземлен имот, чийто индентификатор съвпада с един от горните.

Ишците претендират по чл. 53, ал. 2 ЗКИР (стар) да бъде установено по отношение на ответника, че са собственици на правото на строеж върху общинския УПИ, включително върху реалната част със съвпадащия идентификатор, както и че е допусната грешка при изработване на кадастралната карта, като е нанесен несъществуващ (на ответника) имот със същия идентификатор.

Касационното обжалване е допуснато по въпросите:

1. За допустимостта да се предяви искът по чл. 53, ал. 2 ЗКИР (стар), с който ищците от свое име упражняват чужди права в противоречие с чл. 26, ал. 2 ГПК, поради твърдяно противоречие с Решение № 397 от 3.10.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1604/2011 г., IV г. о., ГК и Решение № 205 от 5.11.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1415/2012 г., III г. о., ГК;

2. Допустимо ли е иск по чл. 53, ал. 2 ЗКИР (стар) да бъде уважен, след като ищците не са провели успешно пълно доказване на вещните си права върху целия имот, предмет на иска, поради твърдяно противоречие с Решение № 495 от 30.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 494/2010 г., I г. о., ГК и Решение № 126 от 14.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 53/2013 г., II г. о., ГК.

(До промяната през 2014 г. (ДВ, бр. 49), текстът на чл. 53, ал. 2 ЗКИР гласи: „Непълнотите или грешките на основните данни в кадастралната карта и кадастралните регистри се допълват или поправят по молба на заинтересуваното лице. Когато непълнотите или грешките са свързани със спор за материално право, те се отстраняват след решаването му по съдебен ред”.)

По първия въпрос ВКС счита, че цитираните Решение № 397 от 3.10.2012 г. на ВКС и Решение № 205 от 5.11.2013 г. на ВКС са неотносими към поставения проблем. ВКС последователно анализира правото на суперфициаря да ползва имота, върху който е построена сградата; обсъжда рефлексното действие, което има увеличаването или намаляването на имота поради измемение на регулацията върху обема на това право на ползване (и в тази връзка цитира Решение № 461 от 27.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1316/2010 г., I г. о., ГК), и посочва, че е „допустимо искът по чл. 53, ал. 2 ЗКИР (стара редакция) да се предяви от суперфициарните собственици, респективно от част от тях, на основание чл. 111 ЗС във вр. с чл. 64 ЗС, като търсената защита на правото на собственост на парцела, по отношение на който е учредено правото на строеж на ищците – суперфициарни собственици и ползватели на същия – се обуславя от засягането правото на собственост на държавата (респективно общината) от нанасянето в КК на нов недвижим имот и съответно признатите в реституционно производство по ЗВСНОИ, по ЗПИНМ, ЗТСУ и др. благоустройствени закони вещни права на ответника по иска. Суперфициарните собственици на постройката с произтичащите права на ползватели на държавния (общински) поземлен имот не упражняват от свое име чужди права, а упражняват свое (лично) право на процесуална защита на вещно право на суперфициарни собственици и произтичащото акцесорно право на ползватели на държавния (общински) поземлен имот (парцел), поради което и са надлежно легитимирани по иска по чл. 53, ал. 2 ЗКИР (стара редакция)”.

По втория въпрос ВКС посочва, че цитираните Решение № 495 от 30.07.2012 г. на ВКС и Решение № 126 от 14.06.2013 г. на ВКС също не намират отношение към спора. След като обсъжда същността на понятията за непълнота и грешка в кадасталната карта и пояснява, че те могат да се съпътстват и от спор за собственост; но „макар и генезисът на иска да е в спорното право на собственост или друго ограничено вещно право, то исканото разглеждане на спора да е по реда на чл. 53, ал. 2 ЗКИР (стара редакция) включва безусловно констатация и произнасяне и по правилното заснемане, респективно наличие на погрешно заснети имотни граници на имота в КП, пренесени в КК и КР”. Затова ВКС посочва, че този положителен установителен иск винаги е допустим, когато се засяга, оспорва или застрашава заявеното вещно право и касае „безспорното установяване обема и техническите параметри на площта на заявеното за защита право на собственост на ищците”. Установяването както на спорното право на собственост, така и на факта на неточно му отразяване, е към момента на предявяване на иска, респективно – при условията на чл. 235, ал. 3 ГПК – към момента на приключване на устните състезания в първата инстанция.

5. Доказателствено средство е и признанието на страната за осъществили се неизгодни за нея факти:

Решение № 49 от 12.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5062/2014 г., I г. о., ГК

По иск по чл. 23, ал. 2 СК (придобиване на част от вещта с лично имущество) между бивши съпрузи, въззивният съд не е обсъдил признанието на ищцата, че имотът е закупен и с влагане на лични средства на ответника (данните са от касационното решение). Потвърдено е решението на първоинстанционния съд, с което ишецът е признат за собственик на 5/6 ид. части от имота.

Касационното обжалване е допуснато по въпроса за обсъждане на събраните доказателства поотделно и в тяхната съвкупност.

По поставения въпрос ВКС сочи, че „съдът е служебно задължен да обсъди всички събрани по делото доказателствени средства поотделно и в тяхната съвкупност, да определи установените с тях релевантни за спора факти и въз основа на тях да изгради правните си изводи. Доказателствено средство е и признанието на страната за осъществили се неизгодни за нея факти”.

По същество е прието, че необсъждането на признанието на ищцата на неизгодния за нея факт е процесуално нарушение, което е довело до необоснованост.

Въззивното решение е отменено и понеже не се налага събиране на доказателства или повторно извършване на процесуални действия, е постановено решение по същество, с което ищецът е признат за собственик на по-малък размер идеални части от процесния имот.

6. Когато записът на заповед е нищожен, но страната признава каузално правоотношение:

Решение № 22 от 19.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2979/2014 г., IV г. о., ГК

Касационното обжалване е допуснато по въпроса за приложението на чл. 175 и чл. 221, ал. 2 ГПК: „представлява ли доказателство и как следва да се преценява направеното от третото лице – помагач признание на каузално правоотношение, свързано с издаден от него, в качеството му на представител на главна страна по делото (ищеца или ответника), документ, наименован „запис на заповед“, който е нищожен поради опорочаване на формата”.

На поставения въпрос ВКС първо обсъжда практиката във връзка с нищожния поради опорочаване на формата запис на заповед. Посочва, че в Решение № 78 от 17.07.2009 г. на ВКС по т. д. № 29/2009 г., I т. о., ТК практиката по отношение на доказателствената стойност на нищожните записи на заповед е прецизирана: нередовният запис на заповед не във всички случаи, независимо от пороците си, представлява разписка. Посочва се, че такъв документ би могъл:

• да има доказателствено значение за съществуването на каузално отношение или на разписка за изпълнение – ако недействителността произтича от чл. 535, ал. 2 ТЗ;

• да не се ползва с доказателствена сила за конкретно изявление на страната, посочена за издател чл. 535, т. 7 ТЗ;

• или да материализира единствено изявление за плащане – при наличието на друг порок на съдържанието.

Посочва се, че „в хипотеза на нередовен запис на заповед, в който не е посочено основанието и е поето безусловно обещание за плащане, установяването на тези обстоятелства следва да се осъществи с други доказателствени средства, извън представения документ, който няма характер на разписка по смисъла на чл. 77, ал. 1 ЗЗД”. Ако се твърди, че сумата е получена по договор за заем, следва да се докажат както основанието, така и факта на предаване на парите. Важат ограниченията за свидетелски показания; те могат да отпаднат само в случай на „непълен обратен документ“ за съществуване на договор за заем, при което основанието, на което е предоставена сумата, е установено в писмен акт”. Поради реалния характер на договора за заем за потребление установяването на предаването на паричната сума със задължение за връщането й от заемателя е доказване и на самия договор. ВКС посочва, че такъв запис на заповед „не би могъл да се разглежда и като „начало на писмено доказателствено средство“, тъй като от съдържанието му не може да се направи извод за вероятна основателност на твърдението, че между страните съществуват заемни правоотношения”. В тази посока се цитират още Решение № 21 от 15.03.2012 г. на ВКС по т. д. № 1144/2010 г., I т. о., ТК и Решение № 527 от 15.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 943/2010 г., IV г. о., ГК.

ВКС, възприемайки тази практика, счита, че такова друго доказателствено средство (друго доказателство) може да бъде и направено от третото лице – помагач признание на каузално правоотношение, свързано с издаден от него, в качеството му на представител на главна страна по делото (ищеца или ответника), документ, наименован „запис на заповед“, който е нищожен (нередовен) поради опорочаване на формата. Съгласно чл. 175 и чл. 221, ал. 2 ГПК, преценката относно достоверността на такова признание, особено когато то е в противоречие с твърденията и процесуалните действия на подпомаганата главна страна по делото, следва да се извърши от съда с оглед на всички обстоятелства по делото. При извършването на тази съвкупна преценка, съдът трябва да изследва дали направеното признание кореспондира или е в противоречие с останалите обстоятелства, установени по делото. Също така при преценката си съдът следва да вземе предвид и да изхожда не само от интереса на третото лице – помагач по делото – дали това негово признание на факти е изгодно или неизгодно за самия него, а и предвид интересите на всяка от главните страни по делото, и как направеното от третото лице признание се отразява на отношенията му с тях именно с оглед конкретните обстоятелства, установени по делото.

7. Изготвените едностранно от адвокатското дружество отчети за оказана правна помощ и протоколи за срещи/консултации са недостатъчно доказателство за това какъв по характер и обем работа е извършена и с каква продължителност:

Решение № 77 от 17.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2040/2014 г., IV г. о., ГК

Сключен е договор за правна помощ, като изпълнителят (гражданско дружество) се е задължил да консултира и изготви документи във връзка с учредяване право на строеж и построяване на многофукционална сграда в недвижим имот, в който възложителите са съсобственици. Възнаграждението е определено алтернативно: или процент от площите, които ще бъдат получени като обезщетение, или – ако не се стигне до учредяване на право на строеж – като парична сума, определена съобразно часова ставка. Размерът на часовата ставка не е посочен изрично в договора, нито в приложен документ към него. Най-късно в последния работен ден на съответния месец изпълнителят предоставя междинна сметка, която да служи за определяне на възнаграждението.

Часовата ставка на изпълнителя, която се посочва в междинните сметки, е определена в Тарифа за минимални възнаграждения за оказана правна помощ, приемана от изпълнителя. Тарифата се изменя във времето от изпълнителя, като съобразно това размерът, който се посочва в междинните отчети, е първо 60 евро, после 80 евро, а накрая на 90 евро.

Към договора са сключени две допълнителни споразумения. Съгласно първото възложителите приемат изпълнението дотук, а изпълнителят се замества. Съгласно второто възложителите се заместват с търговско дружество, като трите страни декларират, че приемат изпълнението дотук.

Страните са коресподирали с електронни съобщения, провеждани са срещи, изготвяни са документи, изпращани са нотариални покани, но до учредяване право на строеж не се стига.

Изпълнителят издава междинни сметки. Част от тях са връчени на 18.01.2008 г. срещу разписка на единия от първоначалните възложители, заедно с „извлечение от Тарифа за минимални възнаграждения за оказана правна помощ”, приета от изпълнителя.

При тази фактическа обстановка възложителят заявява издаване на заповед за изпълнение за хонорара си, съобразно направените междинни отчети, а след възражение – и установителен иск.

В процеса сред представените като доказателства са междинните отчети и протоколи за проведени срещи и консултации. Събрани са свидетелски показания, включително от бивши сътрудници на ищеца, като единият е работил по изпълнението на договора за правна помощ. Ответникът изтъква редица възражения, част от които ще бъдат посочени по-долу, заедно със становището на ВКС.

Първоинстанционният съд отхвърля иска. В мотивите си той посочва, че „представените по делото отчети за оказана правна помощ от представители на адвокатското дружество (оспорени от ответника) са едностранно подписвани само от страна на ищците-адвокати; намира, че от същите писмени доказателства не може да се установи и докаже по делото, че действително са били извършени описания в отчетите брой консултански часове, както и че се дължат от страна на ответника посочените в отчетите суми. В покрепа на горното е и обстоятелството, че приложените от ищеца по делото няколко на брой Тарифи за минималните размери на възнагражденията за оказана правна помощ също едностранно са определяни само от ищцовото адвокатско дружество и от доказателствата по делото не може да се установи дали тези Тарифи (увеличавани през исковия период) са били доведени до знанието на ответника – в качеството му на клиент-възложител по процесния договор за правна помощ” (цит. по първоинстанционното Решение № 1740 от 30.03.2011 година по гр. д. № 5802/2009 г. на СГС, І-во г. о.).

Въззивният съд отменя решението и уважава изцяло иска. Изрично посочва, че възложителят е доказал изпълнение по договора, а отчита и обстоятелството, че е налице приемане на изпълнението в двете допълнителни споразумения.

Касационното обжалване е допуснато по въпроса „за задължението на въззивния съд да се произнесе по всички направени възражения на страните по делото и да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност”.

По поставения въпрос ВКС посочва, че „съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира някои от тези факти за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. […] Необсъждането и непроизнасянето във въззивното решение по всички своевременно заявени възражения и доводи на ответника, когато са приети за основателни доводите на ищеца за неправилност на първоинстанционното решение и е пристъпено към разглеждане на спора по същество от въззивния съд, е съществено нарушение на процесуалните правила”. ВКС цитира в тази връзка Решение № 217 от 9.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 761/2010 г., IV г. о., ГК и Решение № 228 от 1.10.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1060/2014 г., I г. о., ГК.

По същество ВКС обсъжда последователно редица възражения на ответника, част от които ще бъдат посочени тук:

1. Оспорване на разписката от 18.01.2008 г. с твърдение, че подписът е положен на празен лист, а текстът е добавен впоследствие от трето лице без съгласието на подписалия. ВКС посочва, че съгласно СГЕ подписът е на същото лице, а текстът е изписан от друго лице. Съдът обаче не приема за доказано обстоятелството, че документът е допълнен със съдържание, което не отговаря на действителното изявление на автора на документа. Това обстоятелство е в доказателствена тежест на ответника, като правоприемник на неговия автор.

2. ВКС приема представените отчети за оказана правна помощ по подписани едностранно от представители или сътрудници на изпълнителя „за недостатъчно доказателство за това какъв по характер и обем работа е извършена и с каква продължителност. Касае се за документи, които изхождат от страна в процеса, без данни да са били представени на другата страна по договора и тя да е изразила съгласие с тях”. Същото важи и за представените протоколи за срещи/консултации.

3. ВКС не кредитира свидетелските показания на бившите служители на ищеца в частта, касаеща обема на извършената от изпълнителя работа по договора. Той отчита отношенията между свидетелите и ищеца, включително обстоятелството, че единият свидетел е получавал възнаграждение, зависещо от изработеното по договора с ответника.

4. ВКС счита за неоснователни възраженията на ответника, че в договора за правна помощ не е уговорена кореспонденция между страните по него чрез електронни съобщения, поради което представените в писмен вид такива не са относими за решаване на спора. В случая се касае за писма по електронна поща. ВКС посочва, че „[в]идно от заключението на приетата по делото техническа експертиза, по-голямата част от електронните съобщения между страните по договора, на която ищецът се позовава, се съхраняват както при ищеца, така и при ответника. Това означава, че страните са възприели с конклудентни действия този начин на кореспонденция, т.е. те са се съгласили изявленията, които се правят чрез електронните съобщения, да се считат в отношенията им като електронни документи. Възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен носител не променя характеристиките му. Съгласно чл. 184, ал. 1, изр. 1 ГПК той се представя по делото именно върху такъв носител, като препис, заверен от страната. Ако другата страна не поиска представянето на документа и на електронен носител, преписът е годно и достатъчно доказателство за авторството на изявлението и неговото съдържание. Ето защо възраженията на ответника срещу доказателствената стойност на представените на хартиен носител електронни документи не следва да бъдат уважени”.

5. ВКС счита за неоснователни възраженията на ответника, че представените пълномощни, нотариални покани и протоколи не представляват извършена услуга от изпълнителя, защото са съставени от нотариус, а не от представители на адвокатското дружество. Събрани са удостоверение от нотариуса и свидетелски показания, които установяват обратното. В тази връзка ВКС посочва, че „[т]ова съответства и на установения обичай в практиката, според който нотариусът връчва покани и заверява подпис, но не изготвя тези документи, ако са представени от адвокат”.

6. ВКС посочва, че са основателни възраженията на ответника, че с подписването на допълнителните споразумения към договора за правна помощ ответникът не е признал задължението към ищеца. Според съда „[с]ъдържащото се в тези споразумения изявление, че възложителите приемат извършената до този момент работа по договора, означава, че те са одобрили извършеното от изпълнителя, но не и възнаграждението, за което претендира (удебеляването мое – Д. Н.). Размерът на възнаграждението не е обсъждан в тези споразумения. Основателни са и възраженията, че междинните сметки по договора, издадени едностранно от изпълнителя и неподписани от възложителите, също не са годно доказателство за размера на дължимото възнаграждение”.

7. ВКС счита за неоснователно възражението на ответника, че договорът за правна помощ не е породил задължение за плащане на възнаграждение от възложителя на изпълнителя, защото часовата ставка на изпълнителя не е посочена като приложение към договора и не е била известна на възложителите. Според ВКС съгласието на страните е валидно, а размерът на ставката е „въпрос на доказване” и я приема за доказана, както от свидетелските показания, така и защото възложителите са подписвали сметки с такива ставки по други отношения с ищеца.

В обобщение ВКС приема, че ищецът не е провел пълно доказване за обема извършена работа по договора за част от периодите от неговото действие, поради което искът се явява доказан по основание, но не и по размер. ВКС сам определя този размер, фактическата и правната сложност на казуса, по който е оказано правно съдействие и изготвените от изпълнителя документи по него, като посочва максималните според него човекочасове работа и ги умножава по съответните ставки.

В решението си ВКС присъжда така изчисления размер на възнаграждението.

8. Съдът е длъжен да се обоснове защо възприема (кредитира) или не, приети по делото експертни заключения на вещи лица:

Решение № 21 от 24.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3529/2014 г., IV г. о., ГК

Основните въпроси в това решение засягат чл. 40 ЗЗД. Читателят може да го намери в раздел Първи, „Проблеми на общата част на гражданското право”: „Чл. 40 ЗЗД е хипотеза на относителна недействителност. По въпроса за косвените доказателства при иск по чл. 40 ЗЗД”.

9. Относно момента, до който може да бъде въведено възражение за съпричиняване от страна на пострадалия:

Решение № 17 от 6.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3174/2014 г., IV г. о., ГК

Поради това, че централният въпрос по делото е в областта на деликтното право, читателят може да намери решението в Първата част на настоящия преглед, Раздел III „Проблеми на облигационното право”, „Неполагане грижа за здравето и несъобщаване на състоянието по време на преглед – съпричиняване при лекарска грешка”.

10. Първоинстанционният съд е длъжен служебно да посочи в доклада си вярната квалификация на иска:

Решение № 50 от 6.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3359/2014 г., IV г. о., ГК

Ищецът е превел на ответника сумата за закупуването на определен комбайн на името на двамата. В деня на превода ответникът е сключил само от свое име договор за доставка на комбайна и е превел аванс. Договорът не е изпълнен, ответникът е предявил частичен иск срещу доставчика. Съответно комбайнът не е доставен на ищеца. Последният е подал заявление по реда на чл. 410 ГПК и след възражение е завел установителен иск.

Първоинстанционният съд квалифицира иска по чл. 55, ал. 1, пр. 2 ЗЗД (неосъществено основание) и го отхвърля, защото „[д]о прехвърляне на собственост не се е стигнало по независещи от ответника причини” и „не се събраха доказателства ответникът да се е обогатил с престираната от ищеца сума” (цит. по първоинстанционното Решение № 33 от 12.04.2013 г. на Районен съд – гр.Средец по гр. д. № 657/2012 г.).

Въззивният съд потвърждава решението.

Касационното обжалване е допуснато по въпроса „за задължението на въззивния съд служебно да определи вярната правна квалификация на предявения иск въз основа на фактите и обстоятелствата, посочени в основанието на исковата молба, както и съдържанието на спорното право, посочено в нейния петитум”.

По поставения въпрос ВКС посочва, че „първоинстанционният съд не е обвързан от посочената от страните правна квалификация на правата, претендирани от ищеца, на насрещните права, претендирани от ответника, и на направените възражения, реплики и дуплики. Съгласно чл.146, ал. 1, т. 2 ГПК той е длъжен служебно да посочи в доклада вярната правна квалификация на всички правоотношения, предмет на делото. Въззивният съд не прави доклад по чл. 146 ГПК. Съгласно чл. 268, ал. 1 ГПК той докладва жалбите и отговорите, тъй като е обвързан от посоченото в тях. Въззивният съд обаче не е обвързан от приетата от първоинстанционния съд правна квалификация на правоотношенията, предмет на делото. Когато проверява за нарушения на материалния закон, въззивният съд не е ограничен от посоченото в жалбите и отговорите и може определи вярната правна квалификация, като приложи императивна правна разпоредба, на която страните не се позовават”.

По същество е прието, че страните са били обвързани от устен договор за поръчка. Въпреки че не е установено дали страните са уговорили срок на поръчката, ВКС приема, че довереникът не е изпълнил задълженията си: разпоредил се е с дадената сума не по предназначение и без да даде отчет. С исковата молба поръчката е оттеглена от доверителя, но това не освобождава довереника от задължението да даде отчет.

Решението е отменено и ответникът е осъден да върне сумата на основание чл. 284, ал. 2 ГПК, заедно със законната лихва.

11. Наличието на договор за заем – „въпрос на доказване”:

Решение № 43 от 26.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4638/2014 г., III г. о., ГК

На 7.11.2007 г. е сключен предварителен договор за продажба на недвижим имот за цена в размер на 48200 евро. Съгласно договора купувачът М. К. (физическо лице) е заплатил на продавача (търговско дружество) при подписването му половината – 24100 евро. След положените под договора подписи ръкописно е записано: „Получих сумата от 24100 евро” и е положен подписът на същото лице (А. А.), което по-горе се е подписало като представител на дружеството – продавач.

На 11.06.2010 г. е сключен договор за заем между купувача по предварителния договор М. К. и А. А., в който е посочено, че М. К. е предоставила на А. А. сумата от 24 100 евро по силата на предварителен договор от 7.11.2007 г., сключен между „заемодателя и [фирма], [населено място], представлявано от заемателя, действащ като пълномощник“, и е надлежно индивидуализиран обектът на предварителния договор. Съгласно договора за заем, „с оглед неосъществено строителство заемателят се задължава да върне на заемодателя сумата от 24 100 евро”, заедно с обезщетение за ползваната сума, и е уговорен погасителен план (всички цитати по-горе са по касационното решение).

При тази фактическа обстановка М. К. предявява искове срещу А. А. (като физическо лице) за връщане на дадената по договора за заем сума заедно със законната лихва (квалифицирани по чл. 240 ЗЗД и чл. 79, ал. 1 ЗЗД).

Първоинстанционният съд отхвърля иска като недоказан, посочвайки, че договорът за заем е реален, а „писменото обещание за връщане на парична сума, ако не съдържа в себе си признание, че тя е получена от задължено в заем лице, не може да се цени като доказателство за сключен договор” (цит. по първоинстанционното Решение № 667 от 29.03.2013 г. на ОС – Варна по гр. д. № 3028/2012 г.). Посочено е, че ръкописното изявление под договора нито притежава реквизитите на разписка, нито съдържа обещание за плащане, нито посочва качеството на заемател на лицето, което е получило сумата, нито основанието за получаване на тази сума.

Въззивният съд потвърждава решението. В мотивите е посочено, че „[…] дори подписът на разписката да е на въззиваемия, с оглед на обстоятелството, че същият е действал в качеството си на пълномощник на обещателя-продавач […], то следва да се приеме, че сумата е получена от дружеството”, както и че „не може да се приеме, че предварителният договор е трансформиран в договор за заем, тъй като съгласно чл. 21 ЗЗД договорът поражда действия между страните, а спрямо трети лица – само в предвидените в закона случаи” (цит. по въззивното Решение № 164 от 31.10.2013 г. на ВнАС по в. гр. д. № 330/2013 г.).

Касационното обжалване е допуснато по въпроса за „надлежните доказателства, необходими за установяване на реалното предаване на сумата при наличие на сключен договор за заем, и по-специално дали са такива наличните писмени доказателства за получаване на парите, при липса на оспорване на положения подпис от ответника”.

По поставения въпрос ВКС посочва, че договорът за заем е реален и предоставянето на заемната сума представлява съществен елемент на договора, поради което установяването на предаването й с поемане на задължение за нейното връщане е „въпрос на доказване”. Тук важат общите правила на чл. 153 и сл. ГПК, приложими са и всички доказателствени средства, без свидетелски показания (с оглед забраната на чл. 164 ГПК). ВКС напомня, че „[п]ри наличие на частни документи, подписани от страните, които са ги съставили (договор за заем и предварителен договор, съдържащ изявление за реално получаване на предоставената сума), които не са оспорени, същите съставляват доказателство, че изявленията които се съдържат в тях, са направени от посочените в тях лица и удостоверените факти са се осъществили така, както са посочени“.

По същество ВКС посочва, че „[п]роследявайки хронологията на фактите, развитието на отношенията между страните и съдържанието на подписаните два договора, следва да се направи извод, че сключеният на 11.06.2010 г. договор за заем е резултат от неизпълнение на предхождащия го предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен на 7.11.2007 г. […] Видно от договора за заем (от 11.06.2010 г.), със същия А. А. е поел задължението да върне на М. В. К. сумата, която е получил от нея в качеството си на представител на [фирма], [населено място]. Изводът следва от постигната между страните договорка, съгласно която А. А. се задължава „с оглед неосъщественото строителство” да върне на заемодателя сумата от 24100 евро, плюс сумата от 2400 евро обезщетение, предоставена „по сила на предварителен договор от 7.11.2007 г., сключен между заемодателя и [фирма], [населено място], представлявано от заемателя”.

С оглед на горното, въззивното решение е отменено като неправилно и исковете са уважени.

12. Това, че в хода на процеса ответницата не е навела нито едно брачно провинение на ищеца, не означава, че последният не може да бъде обявен за виновен за разтройството на брака:

Решение № 44 от 26.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3828/2014 г., III г. о., ГК

Между страните е допуснат развод. Установено е, че ищецът е напуснал жилището след непрекъснати скандали с ответницата, която е сменила бравата и не му е позволявала да се вижда с децата; ищецът е заживял с друга жена, от която има дете. В процеса са разпитвани свидетели на ответницата, които разказват за другата жена и детето; самата ответница обаче не посочва нито тези, нито каквито и да е други брачни провинения на съпруга си.

Първоинстанционният съд обявява за виновен съпругa.

Въззивният съд отменя решението в частта му за вината и обявява за виновна съпругата. В мотивите изрично се сочи, че „[в]ъззиваемата не е посочила нито едно брачно провинение на въззивника, поради което съдът не може да се произнася за неговата вина, довела до разстройството на брака”.

Касационното обжалване е допуснато по въпросите:

„1. Когато страна – ответник в бракоразводен процес заяви, че желае брака да бъде запазен и алтернативно посочи, че ако съдът прецени, че е налице дълбоко и непоправимо разстройство на брака, да го прекрати по вина на другия съпруг, достатъчно ли е да посочи доказателства за тази вина, без да предявява конкретни брачни основания по смисъла на чл. 322, ал. 3 във вр. с ал. 1 ГПК?

2. Длъжен ли е въззивният съд да прецени всички доказателства за вината, включително и направеното признание за родено дете от извънбрачна връзка, което обстоятелство е било прието за безспорно от първоинстанционния съд, без да е необходимо въвеждането му изрично като основание за дълбоко и непоправимо разстройство на брака?”

По поставените въпроси ВКС посочва, че съгласно т. 4 от Постановление № 10 от 3.XI.1971 г., Пленум на ВС, съдът е длъжен да установи и конкретизира причините, които са разстроили брака, връзката им със състоянието на брачните отношения и да прецени дали те са предизвикали временно или дълбоко и непоправимо разстройство. При повдигането на въпроса за вината е необходимо изрично искане, което не представлява отделен иск и за което законът не поставя специално изискване за форма, „поради което е възможно да бъде направено както в исковата молба, така и в писмения отговор на ответника, или писмено, или устно, в хода на производството по делото”. По-нататък ВКС разяснява, че „[к]огато ответник в бракоразводен процес заяви, че желае брака да бъде запазен и алтернативно поиска от съда, ако прецени, че бракът е дълбоко и непоправимо разстроен, да го прекрати по вина на другия съпруг, той не предявява отделен иск, а заявява факт. Дълбокото и непоправимо разстройство на брака се преценява на базата на съвкупността от фактите, описващи състоянието на брачната връзка. Необходимостта съдът да направи съвкупна преценка на причините и проявленията на разстройството на брака, изключва необходимостта всяко едно въведено обстоятелство да се предявява с отделен иск […] Производството по брачни искове е специално и за него не всички общи правила са приложими. Така например практиката и теорията приемат, че неподаването на отговор на исковата молба не води до изгубване на правото на ответника да прави възражения и да сочи доказателства, ищецът може да сочи нови основания и пред въззивната инстанция, насрещният иск за прекратяване на брака не може да бъде разделян в отделно производство, защото е идентичен с главния”.

По същество ВКС приема, че вината за разстройството на брака е на двамата съпрузи и постановява решението си в този смисъл.

13. Възражението за изтекла давност не е преклудирано, ако в първото съдебно заседание ищецът въведе нови твърдения относно датата на изискуемостта:

Решение № 46 от 18.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5692/2014 г., I г. о., ГК

В решението е разгледан съществен въпрос за правото да се иска увеличената стойност на имота, затова читателят може да го намери в Част първа на настоящия преглед, Раздел втори, „Проблеми на вещното право”, „Може ли да се претендира увеличената стойност на имота, ако строителството не е довършено по вина на владелеца и собственикът няма интерес от подобренията”.

14. Съдът е длъжен да посочи кой държи движимите вещи в решението по допускане на делбата:

Решение № 37 от 5.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4786/2014 г., I г. о., ГК

Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което се допуска делба между бивши съпрузи на няколко недвижими имота и лек автомобил. Съдът не е посочил от кого се държи автомобилът, защото този въпрос „подлежи на изследване във втората фаза на делбата, при евентуално направени претенции по сметките” (цитат по въззивното Решение № 446 от 21.03.2014 г. на ОС – Варна по в. гр. д. № 3131/2013 г.).

Касационното обжалване е допуснато поради противоречие с практиката на ВКС по въпроса за задължението на делбения съд в решението по допускане на делбата да посочи кой от съделителите държи движимите вещи.

ВКС посочва, че разпоредбата на чл. 344, ал. 1, изр. 2 ГПК е ясна и категорична – съдът е длъжен да посочи при кого се намират движимите вещи в решението по допускане на делбата. По този въпрос е формирана и задължителна съдебна практика: Решение № 271 от 15.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 985/2010 г., I г. о., ГК.

В случая ВКС счита, че следва да се посочи, че вещта се намира при ответника, „тъй като предположението е, че собственикът (в случая той е и титуляр, вписан в талона на лекия автомобил, и оспорва правата на ищцата както в предходния, така и в настоящия процес) владее вещта. При липса на доказателства колата да се намира при друго лице, което не е държател, или да се ползва от ищцата, следва да се приеме, че тя е при ответника”.

В тази му част въззивното решение е отменено и ответникът е посочен като лице, което държи автомобила.

15. Когато препирнята за подсъдност е разрешена по реда на чл. 122 ГПК, ново произнасяне по този въпрос от въззивния съд при обжалване на първоинстанционното решение е недопустимо:

Решение № 61 от 23.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6270/2014 г., I г. о., ГК

Касационното обжалване е допуснато по въпроса „допустимо ли е ново произнасяне от страна на въззивната инстанция по въпроса за родовата подсъдност, ако тази инстанция е участвала в препирня за подсъдност по същото дело, разрешена от апелативния съд, и обвързана ли е въззивната инстанция от даденото от апелативния съд разрешение по спора за подсъдността”.

По поставения въпрос ВКС приема, че ако спорът за подсъдност между районен и окръжен съд е разрешен по реда на чл. 122 ГПК от общия им по-горен по степен апелативен съд, и двете участващи в това производство съдилища са обвързани от даденото от апелативния съд разрешение на въпроса и ново произнасяне по въпроса за родовата подсъдност от участвалия в препирнята за подсъдност окръжен съд при обжалване на първоинстанционното решение е недопустимо.

16. За задълженията на въззивния съд при промяна на правната квалификация на предявения иск:

Решение № 29 от 4.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5189/2014 г., II г. о., ГК

Производството е по осъдителен иск за заплащане на подобрения в недвижим имот, предявен като частичен. Ищецът е сключил с ответниците договори за прехвърляне на идеални части от дворно място срещу задължение за строителство. Сградата е достигнала до етап „груб строеж” през 1997 г. След това (на 30.09.1997 г.) строителството е спряно поради неизпълнение на одобрените проекти и ищецът е спрял да упражнява фактическа власт върху имота. Впоследствие двата договора са развалени по съдебен ред поради неизпълнението на ищеца.

Искът е квалифициран от първоинстанционния съд по чл. 72, ал. 1 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и е отхвърлен като погасен по давност. Съдът е счел, че владението е прекъснато през 1997 г. и давността тече от този момент.

Въззивният съд е счел, че искът е по чл. 74 ЗС. Приел е, че искът не е погасен по давност, защото последната тече от развалянето, а от него до предявяване на исковата молба не са изтекли пет години. Искът обаче отново е отхвърлен, но с мотива, че ищецът е напуснал имота и не упражнява фактическа власт върху него от 1997 г., а от развалянето на договорите през 2007 г. не е собственик на дворното място и сградата, поради което няма правата по чл. 74 ЗС, които са само за владелци. На следващо място, строежът е компрометиран и следва да се събори.

Касационното обжалване е допуснато по въпроса за задълженията на въззивния съд при промяна на правната квалификация на предявения иск, поради констатирано противоречие с т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК.

Според последното: „Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства”.

По поставения въпрос ВКС поддържа приетото в Тълкувателното решение.

По същество ВКС отбелязва, че ищецът е считал себе си за добросъвестен подобрител; в такъв случай, когато съдът установи липсата на това качество, той трябва да разгледа иска за заплащане на подобренията като на обикновен подобрител на чужд имот. В този смисъл е цитирана съдебна практика: Решение № 359 от 21.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1205/2009 г., II г. о., ГК и Решение № 131 от 10.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 913/2012 г., I г. о., ГК. Посочва се, че в случая кваликацията по чл. 74 ЗС е правилна: развалянето е настъпило по вина на владелеца и той следва да се обезщети като недобросъвестен (Постановление № 6 от 27.XII.1974 г. по гр. д. № 9/74 г., Пленум на ВС).

ВКС обаче не споделя възгледите на въззивния съд, че ищецът няма право на подобренията, защото вече не е владелец. Това качество следва да е било налице към момента на извършване на подобренията. Изрично се посочва, че „изгубването на фактическата власт върху имота след преустановяването на строителството и развалянето на договорите между страните не отнема възможността да бъде претендирано заплащане на извършените към онзи момент подобрения, стига те да съществуват и понастоящем”. ВКС не споделя и извода, че строежът е компрометиран и следва да се събори; анализът на приетата техническа експертиза не води до подобно заключение.

Решението е отменено и предвид допуснатото процесуално нарушение, изразяващо се в недаване на указания досежно приетата различна правна квалификация на иска, делото е върнато за ново разглеждане от въззивния съд.

17. В процеса за обезщетение на вредите от деликта, гражданският съд не може да се основава на събрания в досъдебното производство доказателствен материал:

Решение № 66 от 12.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5839/2014 г., IV г. о., ГК

Читателят може да открие решението в Част първа на настоящия преглед, раздел II, „Проблеми на облигационното право”, „Това, че ищецът не е живял в същия град и е виждал веднъж месечно починалия, не означава, че не е претърпял вреди и че няма право на обезщетение – относно критериите за обезщетение по справедливост (чл. 52 ЗЗД)”.

18. След като на дадена дата призовкарят е връчил съобщение и съдебни книжа по едно дело лично на адресата, то във всички случаи и при всички обстоятелства удостоверяването от същия призовкар, че на същата дата и на същия адрес няма лице, което да получи съдебните книжа по друго дело, е невярно:

Решение № 85 от 30.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4750/2014 г., IV г. о., ГК

Това решение е интересно със следната особеност: призовкар оспорва дисциплинарното си уволнение (чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ), а дисциплинарното нарушение на призовкаря се отразява на редовността на извършеното призоваване, т.е. то поражда както трудовоправни, така и процесуалноправни проблеми. Отделно, въпросът, по който е допуснато касационно обжалване, също е процесуалноправен. Не на последно място, делото е интересно и с това, че първоинстанционният съд, уважавайки исковете, всъщност е осъдил самия себе си, след което е обжалвал решението (разбира се, съдът участва всъщност в две качества – като юридическо лице – работодател, и като съдебен орган).

Към 21:00-21:30 часа (според въззивното решение: 9:00-9:30 часа) ищецът връчил срещу подпис на представителя на търговско дружество съобщение по гражданско дело. В процеса твърди, че го е предупредил, че има още едно съобщение по друго дело, което не е в него, но ще се върне да го връчи. Когато след 40-50 минути призовкарят се върнал, не намерил никой и залепил уведомление на вратата, като отбелязал в разписката, че „за един месец на […] (три дати) няма лице, което да получи съдебните книжа” (цит. по въззивното Решение № 2318 от 04.04.2014 г. на СГС по в. гр. д. № 17243/2012 г.).

Срещу ищеца, по искане на управителя и едноличния собственик на капитала на дружеството, започва дисциплинарно производство. Вследствие той се обажда на управителя на дружеството и му предлага „да се разберат по мъжки” (съгласно собствените му писмени обяснения).

На призовкаря са му поискани по надлежния ред писмени обяснения. След това е издадена заповед за дисциплинарно уволнение. В нея са посочени нарушения по чл. 187, т. 3 КТ („неизпълнение на възложената работа, неспазване на техническите и технологичните правила“) и 187, т. 8 КТ („уронване доброто име на работодателя“). Посочва се, че призовкарят не е изпълнил задълженията си за вярно удостоверяване на действията по връчване на съобщение по гражданско дело и принципа на законност, на който съгласно чл. 4 от Етичния кодекс на съдебните служители се основава дейността на съдебната администрация, довело до неистинско удостоверяване в разписката за залепено уведомление, както и че е злепоставил институцията, в която работи, поради осъществения контакт с управителя на дружеството-адресат за отправяне на предложение за „разбирателство по мъжки“ и убеждаването му да оттегли оплакването си, което поведение е квалифицирано като неприемливо за съдебен служител (данните са от въззивното решение).

Първоинстанционният съд уважава исковете.

Въззивният съд посочва, че изцяло споделя мотивите на първата инстанция. Сочи, че „съвкупната преценка на събраните в процеса писмени и гласни доказателства не може да обоснове извод […], че описаното в мотивите на процесната заповед поведение – действия и бездействие на служителя […] представляват виновно неизпълнение на трудови задължения, както и че същият действително е имал описаното в заповедта недобросъвестно и непрофесионално поведение”. По отношение на първото твърдяно нарушение въззивният съд посочва, че „обстоятелството, че в същия ден връчителят е извършил връчване на съдебни книжа на същия адресат на този адрес, не изключва възможността впоследствие такова връчване да не е било възможно”. По отношение на второто нарушение е прието, че има данни за предложението „да се разберат по мъжки”, но няма данни ищецът да е „убеждавал” управителя да да оттегли оплакването си срещу него. Посочва се, че макар поведението на ищеца да може да се приеме за непрофесионално и укоримо, то не може да обоснове налагането на най-тежкото наказание – уволнение. Първоинстанционното решение е потвърдено (цитатите по-горе са по въззивното решение).

Касационното обжалване е допуснато по въпрос по приложението на чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 272 ГПК: „длъжен ли е въззивният съд в мотивите към въззивното решение да обсъди защитните тези, доводите и възраженията, направени с въззивната жалба, преди да се произнесе по спорния предмет на делото”.

По поставения въпрос ВКС посочва, че предвидената в чл. 272 ГПК процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция, не дерогира изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК за мотивиране на въззивното решение, както и че разпоредбата на чл. 272 ГПК не освобождава въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата, обсъди защитните тези на страните, техните доводи и възражения и даде отговор на направените пред него оплаквания, при съблюдаване, съгласно чл. 269 ГПК, на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство. При отговора си ВКС се позовава на Решение № 157 от 8.11.2011 г. на ВКС по т. д. № 823/2010 г., II т. о., ТК; Решение № 990 от 24.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 47/2009 г., I г. о., ГК; Решение № 134 от 30.12.2013 г. на ВКС по т. д. № 34/2013 г., II т. о., ТК; Решение № 271 от 15.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1403/2012 г., IV г. о., ГК; Решение № 194 от 18.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1100/2012 г., IV г. о., ГК.

По същество ВКС посочва, че въззивният съд, в противоречие с приетото по-горе, не е обсъдил защитната теза и доводите на ответника във въззивната жалба, което от своя страна е довело до друго процесуално нарушение и необоснованост на обжалваното въззивно решение, а именно – не са обсъдени и не са взети предвид изтъкнатите от жалбоподателя противоречия между показанията на свидетел и останалите писмени и гласни доказателства по делото. В резултат на това ВКС приема, че като е кредитирал само тези свидетелски показания, СГС е установил погрешно фактите по делото. В тази връзка се посочва, че от показанията на въпросния свидетел не става ясно дали се касае за 9:00-9:30 сутринта или вечерта, и въззивният съд не е обсъдил това обстоятелство. ВКС посочва, че от самите признания на призовкаря е видно, че първото връчване е станало „привечер”, след което прави извод, че второто посещение на адреса е било около 40-50 минути по-късно, т.е. между 21.40 ч. и 22.20 ч., в тъмната част на денонощието, и очевидно извън обичайното работно време. В този случай управителят не е бил длъжен да отваря на ищеца, дори и да се е бил разбрал за това с него – изводът се прави от чл. 33 КРБ, уреждащ неприкосновеността на жилището. ВКС прави обобщението, че „[с]лед като на дадена дата призовкарят е връчил съобщение и съдебни книжа по едно дело лично на адресата – представител на търговско дружество, то във всички случаи и при всички обстоятелства удостоверяването от същия призовкар, че на същата дата и на същия адрес няма лице, което да получи съдебните книжа по друго дело, е невярно – след като не е посочен и различен час на двете очевидно противоречиви удостоверявания; респективно – във всички случаи връчването чрез залепване на уведомление е в нарушение на разпоредбата на чл. 5, ал. 4 ГПК, която се прилага като изключение от общото правило, че призовкарят следва да извърши реално връчване на съдебните книжа на адресата”.

По отношение на второто твърдяно нарушение ВКС посочва, че въззивният съд правилно е посочил, че няма данни ищецът да е „убеждавал“ управителя да оттегли оплакването си срещу него. ВКС посочва обаче, че нерагламентираното свързване с предложение за „разбиране по мъжки” е с „много висока степен на укоримост, достатъчна да обоснове налагането на дисциплинарно уволнение”.

Решението е отменено и исковете са отхвърлени.

19. Особености на призоваването: съотношение на фикциите по чл. 41, ал. 2 и чл. 47 ГПК:

Решение № 40 от 30.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4679/2014 г., II г. о., ГК

Касационното обжалване е допуснато по въпроса „Допустимо ли е да се приеме за редовно призоваването по чл. 41, ал.2 ГПК, в случай, че призовката не съдържа данни, че лицето е напуснало адреса и не живее на същия?”.

(чл. 41. ГПК: (1) Страната, която отсъства повече от един месец от адреса, който е съобщила по делото или на който веднъж й е връчено съобщение, е длъжна да уведоми съда за новия си адрес. Същото задължение имат и законният представител, попечителят и пълномощникът на страната. (2) При неизпълнение на задължението по ал. 1 всички съобщения се прилагат към делото и се смятат за връчени. За тези последици страната трябва да бъде предупредена от съда при връчване на първото съобщение).

По поставения въпрос ВКС счита, че фикцията по чл. 41, ал. 2 ГПК намира приложение единствено в случай, че по делото е надлежно удостоверено обстоятелството, че страната отсъства повече от един месец от адреса, който е съобщила по делото или на който вече е получила съдебни книжа. Посочва се общият принцип за лично връчване на съответните лица (страна, нейн съдебен адресат, процесуален представител). Ако адресатът не може да бъде намерен, книжата се връчват на друго лице по чл. 46, ал. 2 ГПК, ако то е съгласно да ги приеме (пълнолетен от домашните; работник, служител; работодател на адресата). Фингираното връчване е предвидено с цел да се обезпечи развитието и приключването на производството в хипотезата на продължително отсъствие на страната или нейния представител. То не трябва да се прилага разширително и в други хипотези на затруднение при връчване. Тук ВКС се позовава на Решение № 488 от 2.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 539/2010 г., IV г. о., ГК (постановено по чл. 303 ГПК) и посочва, че „правилото на чл. 41, ал. 2 ГПК може да намери приложение само в случай, че по делото са събрани данни за настъпила промяна в адреса на страната или нейния представител в продължение на повече от един месец (подч. мое – Д. Н.). Простото ненамиране на адресата, без да е удостоверено от връчителя, че същият е напуснал адреса, не е основание за прилагане на призовката или съобщението в цялост като редовно връчени, като по изключение разпоредбата на чл. 47 ГПК в тази хипотеза урежда фикция на уведомяване по отношение на ответника – но само при първоначално връчване на книжата по делото (подч. мое – Д. Н.), а не и при затруднения за призоваване в хода на процеса от адреса, на който страната вече е била редовно призована или който е посочила за получаване на книжа”.

20. Заповедното производство не е задължително при реализиране на претенция от акт за начет:

Решение № 51 от 13.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3930/2014 г., III г. о., ГК

Първоинстанционният съд е уважил осъдителен иск за имуществени вреди, констатирана с акт за начет (чл. 21, ал. 1, т. 1и т. 3 ЗДФИ).

Въззивният съд обезсилва решението, приемайки, че пътят на реализиране на имуществената отговорност на увредените органи е специален и съгласно чл. 27, ал. 4, ал. 5 и ал. 6 ЗДФИ следва първо да бъде поискано издаването на заповед за незабавно изпълнение и при евентуално оспорване – установителен иск по чл. 422 ГПК. Въззивният съд се аргументира освен с посочените текстове на закона, още с липсата на отделни правила за производства по финансови начети в действащия ГПК, както и със следните съдебни актове: Определение № 1260/29.12.2010 г. по гр.д. № 751/2010 г. на ВКС; Определение № 13355/19.10.2011 г. по адм. д. № 12122/2011 г., VІ о. на ВАС; Решение № 11/03.02.2010 г. по гр. д. № 562/2009 г. на ВнАС; Определение от 16.01.2014 г. по в. ч. гр. д. № 256/2013 г. на ТОС.

Касационното обжалване е допуснато по въпроса дали лицата по чл. 4, т. 1-3 ЗДФИ следва да инициират заповедни производства или това е само тяхно право. По поставения въпрос ВКС приема практиката, обективирана в Решение № 52 от 29.04.2011 г. на ВКС по т. д. № 512/2010 г., I т. о., ТК (делото касае друго изпълнително основание – заповед – съгласно чл. 268, т. 1 АПК): заповедното производство е факултативно. В съответствие с диспозитивното начало на гражданския процес, кредиторът има право да избере пътя на защита.

Решението е отменено и делото е върнато за ново разглеждане.

21. Процесуалната законосъобразност на изпълнителния процес не може да преодолее неговата материална незаконосъобразност. Третото лице, дало реално обезпечение на чужд дълг, има правен интерес и може да оспорва съществуването както на дълга, така и на ипотеката, дори да е отчуждило обременения имот преди осъществяването на принудителното изпълнение:

Решение № 123 от 31.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4298/2014 г., IV г. о., ГК

Сключен е договор за заем, обезпечен с ипотека от трети лица върху собствения им гараж. Заемодателят по договора – едноличен търговец само през 2000 г. (при действието на Закона за банките) е предоставил 22 броя кредита, обезпечени с ипотеки, на различни лица). Същият има лицензия за обменно бюро по отменения Закон за банките и кредитното дело.

Въз основа на влязло в сила решение, заемодателят се снабдява с изпълнителен лист и насочва изпълнението срещу гаража. Съдебният изпълнител установява, че гаражът е прехвърлен на сина на ипотекарните длъжници.

(Във въззивното решение е посочено, че прехвърлянето е станало „на дата, последваща датата на влизане в сила на постановеното по отношение на длъжника по този договор осъдително решение”, но едновременно с това за дата на влизане в сила е посочена 10 май 2004 г., а нотариалният акт е от 2003 г. В първоинстанционното решение за дата на влизане в сила е посочен 15 май 2004 г. (заб: може би объркването идва от обстоятелството, че датата на решението е 15 април 2003 г., а посочената дата на влизане в сила една година по-късно).

Изпълнението е проведено и след публична продан гаражът е възложен през 2005 г. на спечелилия наддавач – взискателя, кредитор по договора за заем. Малко по-късно същата година парите от публичната продан са разпределени.

През 2007-2009 г. между заемодателя и заемополучателя се водят съдебни производства по искове за прогласяване на нищожност на договора за заем и ипотеката. Третите лица – ипотекарни длъжници не са участвали в тези производства.

Същите трети лица през 2012 г. подават молба за отмяна на влязлото в сила решение (чл. 304 ГПК), с което е отхвърлен окончателно искът за прогласяване на нищожност на заема и ипотеката.

В Решение № 91 от 4.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 121/2012 г., III г. о., ГК, с което ВКС не допуска отмяна, е посочено:

„Касае се за установителен иск за нищожност на договор за учредяване на ипотека, решението по който разпростира своята сила на пресъдено нещо само между страните по делото, но не и по отношение на неучаствалите в исковото производство страни по атакуваната сделка. Това съдебно решение нито уврежда, нито застрашава правата на молителите, тъй като не съществува процесуална пречка те, като ипотекарни длъжници, да предявят срещу същия ответник (ипотекарния кредитор) иск за нищожност на договора за ипотека на същите основания”.

При тази фактическа обстановка третите лица – ипотекарни длъжници подават искове срещу заемателя и заемодателя за прогласяване нищожността на заема, ипотеката и други актове.

Първоинстанционният съд уважава исковете за прогласяване на нищожност на договора за заем и ипотеката, която го обезпечава. В мотивите е посочено, че заемът е нищожен поради противоречие със закона, защото е част от системно предоставяне на парични средства на широк кръг лица и „през периода, през който е даден и процесният заем, такава по съдържание дейност се е намирала под разрешителен режим (чл. 1, ал. 1 и 3 ЗБ /отм./)”. Посочва се, че посочената дейност е съставомерна по чл. 252 НК. Крайното заключение на първоинстанционния съд, заедно с позоваване на съдебна практика и доктрина, е следното: „щом в предмета на дейност на ответника […] не е било включено извършването на банкови сделки и последният не притежава изискуемата се към релевантния за спора момент лицензия, съобразно въведения с чл. 1, ал. 4, т. 1 ЗБ (отм.) и Наредба № 2 от 7.01.2000 г. за лицензиите и разрешенията, издавани от Българската народна банка (обн., ДВ, бр. 14 от 18.02.2000 г., отм., бр. 6 от 19.01.2007 г.), разрешителен режим за същите, то не е налице и валидно възникнало между страните облигационно правоотношение, породено от договор за заем. Такава е и константната съдебна практика – Решение № 855 от 25.10.2005 г. на ВКС по т. д. № 121/2005 г., II о., „Пазар и право“, бр. 11/2005 г., стр. 36, както и Решение на Софийски градски съд, ГК, II-В състав, постановено на 23.10.2008 г. по гр. Дело № 4185/2007 г., недопуснато до касационно обжалване с Определение № 438 от 9.07.2010 г. на ВКС по т. д. № 789/2009 г., II т. о., ТК; Решение № 267 от 04.ХІ.2011г. на Старозагорския окръжен съд, ІІ граждански състав, по гр. д. № 308/2011 г., недопуснато до касационно обжалване с Определение № 1274 от 27.11.2012 г. по гр. Дело № 250/2012 г., ІV г. о. на ВКС (цит. и подч. по първоинстанционото Решение № 270/07.10.2013 г. на Разградски районен съд, постановено по гр. д. № 1060/2012 г. по описа на РРС).

Въззивният съд обезсилва решението като недопустимо. По отношение на ипотеката се сочи, че е налице забрана ипотекарният длъжник да установява по исков ред нищожност на ипотеката при влязло в сила постановление за възлагане. По отношение на договора за заем въззивният съд счита, че е налице липса на правен итерес, „тъй като към датата на предприетите срещу него действия на принудително изпълнение имотът е бил в собственост на трето, неучастващо в производството лице, което е разполагало с възможност за защита по реда на чл. 440 ГПК” (цит. по въззивното Решение от 1.03.2014 г. на ОС – Разград по в. гр. д. № 370/2013 г.).

Касационното обжалване е допуснато по въпросите:

1) „За обвързващата сила на мотивите на решението по молба за отмяна по чл. 304 ГПК”;

2) „За легитимацията на третото лице, дало реално обезпечение на чужд дълг, да оспорва съществуването на дълга”;

3) „За съществуването на обезпечението преди, по време и след като то е реализирано, и по-специално да оспорва съществуването на ипотеката, ако е отчуждило ипотекирания имот преди осъществяването на принудителното изпълнение”.

По първия въпрос ВКС посочва, че „със сила на пресъдено нещо се ползва съдебното решение, с което се признава или отрича съществуването на едно материално субективно право. В обективните предели на силата на пресъдено нещо влиза съществуването на спорното материално право, което е предмет на делото. Преюдициалните правоотношения, които не са заявени с инцидентен установителен иск или с възражение за право на задържане или прихващане, не влизат в обективните предели на силата на пресъдено нещо и в този смисъл мотивите на съдебното решение, в които съдът се произнася по тях, не се ползват със сила на пресъдено нещо. Що се отнася до субективните предели на силата на пресъдено нещо, тя обхваща срещупоставените страни (главни и подпомагащи) по делото, както и техните правоприемници (частните – ако правоприемството е настъпило след предявяването на иска). По изключение силата на пресъдено нещо се разпростира и спрямо кредиторите на длъжника, доколкото правото им на удовлетворение е обусловено от принадлежността на обекта на изпълнението към неговото имущество, както и спрямо отговорните за чуждо задължение (поръчители, заложни и ипотекарни длъжници за обезпечение на чужд дълг, отговорни за чуждо поведение по чл. 49 ЗЗД, чл. 200 КТ, застрахователи и др.), когато съществуването на вземането е отречено по отношение на главния длъжник. Силата на пресъдено нещо се разпростира и спрямо неучаствалите в делото необходими другари. Когато по силата на закона силата на пресъдено нещо не важи за всички, обвързаните от нея могат да се освободят от обвързаност чрез отмяната по реда на чл. 304 ГПК (чл. 233, ал. 2 ГПК – отм.). Решението по отмяната не се полза със сила на пресъдено нещо, тъй като няма за предмет съществуването на материално субективно право, още по-малко с такава сила могат да се ползват неговите мотиви, но когато молба за отмяна по чл. 304 ГПК е отхвърлена поради необвързаността на молителя от съдебното решение, очевидно неговото право на иск не е отречено и той може да предяви същото материално право с иск в отделно производство”.

По втория въпрос ВКС посочва, че „[к]акто главният длъжник, така и третото лице, дало реално обезпечение на неговия дълг, може да оспорва съществуването на дълга, като кредиторът не може да противопоставя другиму съдебното решение с което съществуването на дълга се признава, докато третото лице може да противопостави на кредитора съдебното решение, с което съществуването на дълга се отрича по отношение на главния длъжник. Третото лице може да оспори с иск и съществуването на обезпечението, включително и като се позове на несъществуването на дълга. Принудителното осъществяване на вземането не лишава нито длъжника, нито трето лице, дало реално обезпечение на чужд дълг, от възможността да се защитят от материално незаконосъобразния изпълнителен процес. Те могат да оспорят с иск съществуването на вземането (а трето лице – и на обезпечението), както по време, така и след приключване на принудителното изпълнение. Отделно стои въпросът, че материалната незаконосъобразност на принудителното изпълнение не може да засегне придобитите права на третите лица (купувачите от публична продан и третите задължени лица, престирали по наложени запори на съдебния изпълнител). В никакъв случай обаче привидният кредитор не може да запази никакви права, придобити в материално незаконосъобразния изпълнителен процес. Той винаги дължи да върне всичко получено, дори и в качеството на купувач от публична продан (поради своята недобросъвестност, в това качество той не може да придобие нито възложената му движимата вещ на оригинерно основание, нито възложения му недвижимия имот с кратка давност), тъй като то е получено без основание. Привидният кредитор дължи и обезщетение за всички причинени вреди”.

На третия въпрос ВКС счита, че [т]ретото лице, дало реално обезпечение на чужд дълг, има правен интерес и може да оспорва съществуването както на дълга, така и на ипотеката, ако е отчуждило обременения имот преди осъществяването на принудителното изпълнение. Отчуждената вещ не е изоставена, както е при отказ от право на собственост. Независимо от основанието за прехвърлянето й, в отношенията между прехвърлител и приобретател продължава да има значение дали прехвърлителят е бил собственик (напр. продавачът отговаря при евикция, надареният дължи признателност и т.н.). Отчуждаването на обременената вещ не лишава отчуждителя от правото да оспори сделките по обременяването на вещта. Единствената последица от отчуждаването е, че приобретателят може съгласно чл. 225 ГПК да встъпи главно по иска за връщане на вещта на основание чл. 55 ЗЗД, като предяви ревандикационния си иск срещу ответника; съответно привидният кредитор може съгласно чл. 224 ГПК да поиска привличането на приобретателя като трето лице със самостоятелни права”.

По същество ВКС посочва, че въззивният съд правилно е приел, че ипотекарният длъжник не може да противопостави на купувача от публичната продан нито пороците на ипотеката, нито несъществуването на обезпеченото задължение. На купувача от публична продан с влязло в сила постановление за възлагане могат да бъдат противопоставени само обстоятелството, че той е лице без право да наддава или е подставен на такова лице, и невнасянето на цената. ВКС обаче счита, че в нарушение на закона въззивният съд е приел, че това важи и за кредитора по изпълнението, когато се претендира той да е привиден. Посочва, че в нарушение на съдопроизводствените правила е изводът, че третите лица, дали реално обезпечение на чужд дълг, не са процесуално легитимирани да оспорват съществуването на дълга и съществуването на обезпечението, след като то е реализирано, и по-специално да оспорват съществуването на ипотеката (в т.ч. поради отсъствието на дълг), ако са отчуждили ипотекирания имот преди осъществяването на принудителното изпълнение. Посочва се, че в хода на принудителното изпълнение страните могат да се защитят чрез жалба срещу действията на съдебния изпълнител само срещу процесуалната законосъобразност на изпълнителния процес. Процесуалната законосъобразност на изпълнителния процес обаче не може да преодолее неговата материална незаконосъобразност. Затова, бъде ли отречено със СПН било съществуването на изпълняемото вземане, било съществуването на обезпечението, с обратна сила се заличават всички действия в изпълнителния процес, като това не засяга правата, които трети лица (кредиторът не е трето лице) са придобили преди това въз основа на изпълнителните действия, както и редовността на извършеното от третото задължено лице плащане на съдебния изпълнител (чл. 433, ал. 2 и 3 ГПК).

Решението е отменено и делото е върнато за ново разглеждане.

22. По някои въпроси на публичната продан на имот в режим на СИО:

Решение № 47 от 4.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5995/2014 г., I г. о., ГК

Касационното обжалване е допуснато по следните въпроси:

1. Длъжен ли е частният съдебен изпълнител да прекрати публичната продан, насочена към имот, част от който принадлежи на солидарни длъжници в режим на СИО, когато при условията на чл. 491 ГПК е направено пълно погасяване на общото задължение от единия солидарен длъжник, а остават непогасени задължения по делото от присъединени други изпълнителни листове към другия солидарен длъжник, по които платилият солидарен длъжник не е задължено лице, както и за непогасени публични задължения?;

2. Какъв е характерът на публичните задължения и при какви условия изпълнителните действия по удовлетворяването им могат да бъдат насочени към имот, притежаван в режим на СИО?;

3. Има ли неуведомяването на съпруга-недлъжник за извършването на публична продан на имот, притежаван в режим на СИО, за последица заличаване на вещноправния ефект на същата, предвид лишаването му от възможността да упражни привилегиите и възможностите, дадени му от чл. 502 и чл. 503 ГПК?

По първия въпрос ВКС счита, че предпоставките за извършването на проданта не са налице, дори да са останали непогасени лични задължения на другия съпруг от присъединени други изпълнителни листове, по които платилият солидарен длъжник не е задължено лице, както и за непогасени публични задължения. ВКС пояснява, че „с оглед настъпилата съществена промяна в правоотношението (единият съпруг вече не притежава качеството длъжник), започнатата публична продан не се довършва, а се започва нова при отчитане на новите условия с оглед разпоредбите на чл. 502 – чл. 503 ГПК, тъй като промяната засяга условията, при които проданта може да бъде извършена”.

По втория въпрос ВКС посочва, че публичните задължения са лични и изпълнителните действия по удовлетворяването им могат да бъдат насочени към имот в режим на СИО само при условията на чл. 502 и сл. ГПК.

По третия въпрос ВКС счита, че ако съпругът-недлъжник не бъде уведомен за извършването на публичната продан на имот в режим на СИО, правата му могат да бъдат противопоставени на взискателя съгласно чл. 502 ГПК. Съпругът – недлъжник ще запази правата си съгласно чл. 496, ал. 2 ГПК и по отношение на тях публичната продан няма да произведе вещноправни последици. ВКС цитира в този смисъл Решение № 670 от 25.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1649/2009 г., I г. о., ГК; Решение № 92 от 18.08.2010 г. на ВКС по т. д. № 645/2009 г., II т. о., ТК; Решение № 365 от 22.10.2012 г. на ВКС по гр. д. № 17/2012 г., I г. о., ГК; Решение № 153 от 12.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1317/2013 г., II г. о., ГК.

23. Когато вписването на исковата молба има само оповестително действие, чл. 453, т. 2 ГПК не се прилага:

Решение № 41 от 5.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5464/2014 г., I г. о., ГК

Апартамент е придобит в режим на СИО. Съпругът умира и оставя за наследници по закон съпругата (С. Р.) и дъщеря си (Е. А). След смъртта на съпругата е извършено дарение на 1/3 идеална част от имота от нейно име, чрез пълномощника Й. Й. Л., в полза на Й. Й. Л. и Д. Й. Л. Това дарение е прогласено за нищожно поради липса на съгласие от дъщерята (единствен наследник). Исковата молба за установявяне на нищожността е вписана на 10 януари 2012 г.

След извършване на сделката, но преди вписване на исковата молба по чл. 26, ал. 2 ЗЗД е поискана и издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист въз основа на запис на заповед, издаден от майката С. Р. и авалиран от дарените по нищожния договор Й. Й. Л. и Д. Й. Л. Изпълнителният лист е именно срещу посочените три лица. На 2 септември 2011 г. е вписана възбрана върху същия апартамент, като ЧСИ е посочил като негови собственици Й. Й. Л и Д. Й. Л. След успешна публична продан имотът е възложен на В. Б. с постановление, влязло в сила и вписано на 11 януари 2012 г.

На 19 септември 2012 г. заповедта за изпълнение и изпълнителният лист са обезсилени по отношение на починалата С. Р.

При тази фактическа обстановка дъщерята Е. А. предявява ревандикационен иск срещу купувача на публичната продан.

Първоинстанционният съд уважава иска по отношение на ? ид. част, която Е. А. е придобила по наследство, но отвърля иска по отношение на 1/3, предмет на нищожния договор за дарение. В мотивите се посочва, че „от датата на дарението насетне и до 16.08.12 г., когато е влязло в сила решението за прогласяване нищожността на договора за дарение, за правния мир, правото на собственост върху тези 1/3 ид. части е принадлежало на Д. Л. и на Й. Л.”; макар че с уважаването на иска за нищожост „правото на собственост върху 1/3 ид.части от спорния имот с обратна сила (подчертаването мое – Д. Н.) се счита непрехвърляно” (цитатите са по първоинстанционното Решение № 135 от 21.01.2014 г. на ОС – Пловдив по гр. д. № 907/2013 г.), правата на Е. А. като наследник не могат да се противопоставят на правата на купувача по публичната продан. Според съда ищцата се явява трето лице по чл. 496, ал. 2 ГПК и нейните права на основание чл. 453, т. 2 ГПК са непротивопоставими, защото възбраната е вписана преди исковата молба за прогласяване на нищожността.

Въззивният съд потвърждава решението.

Обжалването е допуснато по въпроса: „Приложима ли е разпоредбата на чл. 453, т. 2 ГПК в хипотеза, при която вписването има оповестително действие?”.

ВКС дава отрицателен отговор, посочвайки, че „вписването на искови молби за нищожност или унищожаване на актове, подлежащи на вписване, има само оповестително действие, а нормата на чл. 453, т. 2 ГПК, според която на взискателя и присъединилите се кредитори не могат да се противопоставят решенията по исковите молби, подлежащи на вписване, които не са били вписани преди възбраната, не е приложима в хипотеза, при която вписването има оповестително действие, както е в случая”. ВКС напомня, че публичната продан е деривативно основание и не изключва възможността да съществуват права на трети лица върху имота.

По същество ВКС изследва различните действия на вписването и различните категории актове, които се вписват, за да приеме, че въззивното решение е неправилно. Ищцата се е легитимирала като собственик и след като в посочения случай правилото на чл. 453, т. 2 ГПК е неприложимо, искът е основателен.

24. За нотариалната компетентност на районния съдия в хипотезата на чл. 158, ал. 2 ЗСВ (отм.):

Решение № 4 от 31.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4234/2014 г., II г. о., ГК

Имот е придобит в режим на СИО с нотариален акт, извършен през 1996 г. от районния съдия в РС-Балчик. Към този момент не е имало нотариус в района, но е била издадена заповед на министъра на правосъдието, с която се възлага извършването на нотариални фукции на съдия-изпълнителя.

СИО е прекратена с развод. Съпругът е прехвърлил имота на ЕООД, в което самият той е управител и едноличен собственик, а това дружество впоследствие го е прехвърлило още веднъж на трето лице, което го е придобило отново в режим на СИО.

При тази фактическа обстановка бившата съпруга предявява искове срещу бившия си съпруг, едноличното ООД-правоприемник и двамата съпрузи, придобили от ЕООД. Тя иска делба, като претендира, че втората сделка (между бившия й съпруг и неговото ЕООД) е нищожна като привидна.

Исковете са отхвърлени от първите две инстанции. Прието е, че нотариалният акт от 1996 г. е нищожен, като извършен от лице без нотариална компетентност, следователно липсва съсобственост. А искът за привидност на втората сделка е отхвърлен като неоснователен, защото, въпреки че лицата по нея са свързани, обстоятелствата по делото не сочат на симулацията, а няма правна норма, „която да определя сделките между свързани лица като привидни, а и в конкретния случай този факт не е достатъчен да обоснове извод за привидност” (цит. по въззивното Решение № 91 от 19.03.2014 г. на ОС – Добрич по в. гр. д. № 323/2013 г.)

Касационното обжалване е допуснато по въпроса за приложението на чл. 158, ал. 2 и ал. 3 ЗСВ (отм.) относно преценката за действителността на извършеното от районния съдия нотариално действие.

По поставения въпрос ВКС цитира Решение № 126 от 20.12.2004 г. по гр. д. № 341/2003 г. на ВКС, II г. о., като посочва, че в него се приема, че районните съдии поначало могат да извършват нотариална дейност при условията на чл. 158, ал. 2 ЗСВ (отм.), ако няма назначен нотариус. ВКС споделя тази практика: правомощията на районните съдии относно нотариалната дейност са обусловени от липсата на назначен щатен нотариус в същия съдебен район и не зависят от възлагането на нотариални функции на съдия-изпълнителя.

Това налага извода по същество, че нотариалният акт от 1996 г. е бил валиден и ищцата е придобила имота в режим на СИО. Искът за установяване на симулация е отхвърлен като недоказан. Според съда сочените от ищцата доказателства „включително и за собствеността на капитала на дружеството-купувач в лицето на продавача не са от тази категория доказателства, които да правят вероятно твърдението й за наличие на привидност”. Но доколкото сделката за целия имот няма вещнопрехвърлително действие по отношение на частта на ищцата, делбата е допусната между нейната ? и ? за последните двама ответници (техният дял в режим на СИО).

25. Заличаването на вписването в Търговския регистър няма обратно действие. До момента на заличаването всички действия на вписания представляващ са валидни:

Решение № 45 от 6.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5124/2014 г., III г. о., ГК

Касационното обжалване е допуснато по въпроса „Валидни ли са процесуалните действия, с които се предизвиква образуване и развитие на исковия процес, извършени от законния представител на кооперацията, вписан въз основа на признато за несъществуващо решение на ОС, когато след извършването им е прието и вписано валидно решение за избора му и той с подразбиращи се действия ги е потвърдил”. Констатирано е противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 6.12.2002 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2002 г., ОСГК; Решение № 234 от 15.02.2012 г. на ВКС по т. д. № 872/2009 г., II т. о., ТК; Решение № 66 от 30.04.2013 г. на ВКС по т. д. № 838/2012 г., I т. о., ТК; Решение № 128 от 29.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1356/2009 г., IV г. о., ГК.

По поставения въпрос ВКС счита, че такива действия са валидни. Посочва се, че липсата на представителна власт на лицето, посочено като представител на кооперацията, само по себе си не е основание за недопустимост на предявения иск, защото лицето, от името на което е извършено действието без представителна власт, може да го потвърди, съгласно чл. 42, ал. 2 ЗЗД. Следователно, когато в самостоятелно исково производство по чл. 29 ЗТР бъде установено, че вписаното в регистъра обстоятелство за избор на председател на кооперация не е възникнало валидно и на това основание вписването е заличено, това автоматично не означава, че извършените до този момент от председателя процесуални действия по образуване и развитие на исков процес съставляват ненадлежно упражнено право на иск. Това е така, защото заличаването няма обратно действие. Тук ВКС цитира Тълкувателно решение № 1 от 6.12.2002 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2002 г., ОСГК; Решение № 151 от 10.11.2009 г. на ВКС по т. д. № 811/2008 г., II т. о., ТК; Решение № 150 от 10.11.2009 г. на ВКС по т. д. № 766/2008 г., II т. о., ТК. Посочва се, че действието на позитивното регистърно решение обвързва всички, включително и съда, до момента на неговото заличаване в търговския регистър по реда на чл. 30 ЗТР, аналогичен на чл. 498 ГПК (отм). До момента на заличаването всички действия, предприети от лицето, което е вписано за председател на кооперацията, са валидни, а извършените след тази дата действия са без представителна власт и за да проявяват действието си, те следва да бъдат потвърдени от представлявания. Потвърждението може да бъде направено и с конклудентни действия, когато законът не предвижда форма за действителност – тук ВКС цитира Решение № 140 от 28.10.2014 г. на ВКС по т. д. № 908/12 г. на I т. о., ТК.