Ако отделите част от времето си, за да се запознаете с историята на едно семейство; ако отворите сърцето си за болката на родителите, които не могат да спасят децата си; ако дори за миг повярвате на надеждата на едно дете в ситуация, в която сестра му ше умре; “Споделен живот” на Джоди Пико, Издателство “Ентусиаст”, С., 2013, превод на Мариана Христова, е книга, която може да промени живота ви!
Романът започва с въпросът “не как се правят бебета, а защо”:
“ако днес извънземните кацнат на Земята и внимателно се огледат как се раждат бебетата, ще решат, че повечето хора създават деца случайно или защото са пили прекалено много някоя вечер, или защото методите за предпазване от забременяване не са сто процента сигурни, или поради хиляди други причини, които не са особено ласкателни.
Аз, от друга страна, съм родена със съвсем конкретна цел. Не съм резултат от бутилка евтино вино или пълнолуние, или моментна страст. Родена съм, защото един учен е успял да съчетае яйцеклетките на майка ми и спермата на баща ми, за да създаде специфична комбинация безценен генетичен материал. …
… за разлика от останалата част от свободния свят аз не съм дошла по случайност. А когато родителите те създават по причина, по-добре причината безспорно да съществува. Защото когато изчезне, изчезваш и ти.” (с. 13-14)
“Ако Кейт не беше болна, нямаше дори да се родя” (с. 31)
Целта, за която е създадена Ана, е да помага на сестра си Кейт в нейната битка срещу левкемията. Тя е “генетична двойница” на по-голямата си сестра и неин идеален донор:
“Когато Кейт се нуждае от левкоцити, стволови клетки или костен мозък, за да излъже тялото си да помисли, че е здраво, аз съм тази, която ги осигурява. Почти всеки път, щом Кейт влезе в болница, и аз се озовавам там.” (с. 17)
Това подчинено положение на Ана, ролята й на “добавка”, на “програмирано бебе”, което служи за резервни части (майката на такова “бебе” чака “раждането” на пъпната връв и на съдържащите се в нея стволови клетки, а не неизбежно оказалото се в края на тази връв второ дете), са изтъкнати от нея като причина да съди родителите си и да иска “юридическа еманципация за медицински цели” (с. 33), т. е. да иска съдът да й признае правото, въпреки че не е пълнолетна, да взема самостоятелно и независимо от родителит си решенията, касаещи участието й като донор в медицинските процедури за спасяването на болната й сестра:
“Фактът, че не съм болна, а все едно, че съм. Това, че единствената причина да бъда родена, е нуждата на Кейт от реколта. … Искам да ги съдя за правата над собственото си тяло” (с. 28).
И започва Процесът…
Това е книга за решенията, които човек трябва да вземе, когато е “отредил на Смъртта място на масата за вечеря” (с. 16) и които, въпреки всичките си усилия и разумни аргументи, не може да вземе. Решенията, които са като хамелеони в чернобялата приказка за доброто и злото. Решения, които могат да бъдат удържани единствено като непрекъснато колебание. Те са дотолкова упорити в своята неустойчивост, че са по-скоро усет, отколкото воля. Те са фона, на който търсим себе си. Ангажираността ни с тях развива специфична чувствителност, която е на ръба на диагнозата “депресия”. Но именно липсата на тази чувствителност би направила Земята необитаема след края на човечеството. Тази емоционална неустойчивост, с която ни заразява всяка истинска битка за справедливост. Тази слабост на логичното. Тази неспособност да удържим решенията си, когато обичаме тези, за които те се отнасят. Тази обърканост, която ни сближава, дори и когато сме застанали един срещу друг като врагове в едно съдебно дело. Всички те ще липсват след смъртта на последния човек, но едва ли ще има някой да изпита тъгата на тази липса. Тази липса няма да е човешка.
Това е книга, която ни прави песимисти за постижимостта на правосъдието. Демонстрира ни границите, до които може да стигне едно човешко решение и след които граници оставаме фундаментално разколебани, но истински обичащи човешки същества. Когато обичаш човек, който умира, всички решения изглеждат погрешни. От яснотата няма и помен. Категоричността остава далечен орнамент, напомнящ ни, че “никой не взема изцяло самостоятелни решения” (с. 464).
Неспособността да отсъдим ни поставя в криза. Но тя ни показва и истинското лице на човешкия опит да се остъпиправилно. Съмнението се оказва най-добрата гарнитура на битката за отстояването на собствена позиция.
Едно от най-ценните неща в романа “Споделен живот” е погледът на детето – детето, което расте, страхувайки се за живота на своята сестра; детето, което търси своя смисъл, докато с тялото му се разпореждат неговите родители; детете, които загубва езика на своето детство, за да започне да цитира правни норми и прецедентни дела:
“Когато си дете, имаш свой собствен език и за разлика от френския, испанския и какъвто и да е език да започнеш да учиш в четвърти клас, той е вроден и накрая го загубваш. … Децата мислят с широко отворени, разцепени мозъци; решила съм, че порастването представлява само бавно зашиване.” (с. 349)
Но изненадата тепърва предстои!
ПП: По книгата е направен филм със заглавие My Sister's Keeper (2009), който е преведен на български като "Споделен живот". Отново, както съм правил и преди, препоръчвам книгата, макар и филмът да е прекрасен. Препоръчвам и книгата, и филмът!
